Archive for март 5th, 2013

мар. 05 2013

Мадагаскар (2): Антсирабе, Фианарантсу и Манакара

Заедно с Калоян продължаваме обиколката на остров Мадагаскар. Започнахме с Ампефи,  Андасибе и Антананариво, днес ще се качим на единствения влак на острова и ще поемем към Антсирабе, Фианарантсу и Манакара

Приятно четене:

 

Мадагаскар

втора част

Антсирабе, Фианарантсу и Манакара

 

И така след Коледа в Антананариво тръгнахме за Антсирабе, където по програма трябваше да караме ВТТ, но аз не съм почитател на този вид спортове и не отидох да карам. В крайна сметка не съжалих за избора си, защото през целия следобед валя дъжд и се е наложило другите от групата да прекратят ВТТ-то заради калта и да се крият в барака, чакайки да превали. Всички бяха кални и мокри като се прибраха.

 

Антсирабе

 

В Антсирабе спахме в много приятен хотел, Green Park, с изключително комфортни бунгала и мн приятна градина с езеро. Градът е голям, на разстояние около 160 км от Тана (около 7 часа с минибусчето) по така наречения RN 7 (национален път 7), криволичещ и тесен, много живописен планински път (един от най-новите и модерни в Мадагаскар). По пътя видяхме обърнат минибус в канавка и много пътници, включително и туристи, излизащи от прозорци и врати в панически ужас. Казаха, че това често се случвало, което хич не ни успокои. Жертви обаче обикновено нямало.

Мадагаскар

Още от автогарата ви чакат хора с pousse-pousse, двуместни каручки, теглени от самите тях. Срещу 5 евро на каручка ни закараха до хотела, а чувството беше меко казано странно, имайки предвид колониалната история и робството в миналото на това място. Аз лично не се чувствах комфортно, не заради друсането, а заради факта, че човек ме тегли с куфарите ми, все едно, че е добитък, роб, вещ. От друга страна, в гидовете, които имахме беше казано, че е хубаво да се наемат тези хора, защото това им е бизнеса,  и ако няма туристи и клиенти, децата им са гладни. По-заможните малгаши също ползваха услугите им и затова и ние решихме да опитаме.

Човекът беше изключително мил, разказа ни за града, за забележителностите, за себе си и семейството си, за живота в Мадагаскар като цяло. Тичаше половин час, през цялото време говореше с нас междувременно, като се обръщаше да ни гледа докато разговаряме, „от възпитание“, разминавайки се с коли, пешеходци, животни, камиони и други.

 

 

 

Антсирабе, Мадагаскар

 

Градът не е лош, доста е мръсен,

а тези с каручките са навсякъде и са много, много нахални, както установихме по-късно. Следват те и не те оставят на мира докато не се качиш. Ние след първоначалния ни опит, спряхме да им обръщаме внимание.

Вечерта отидохме да вечеряме, искахме нещо местно, беше ни писнало да ядем по хотели и ресторанти за чужденци. Та намерихме една барака, казва се  hotely на малгашки и представлява евтина „дупка“ с малгашка храна и клиентела. Персоналът рядко говори френски, а храната се състои от зебу (често най-мазната част от това иначе много вкусно месо), пиле (главно кокали и кожа) и много много ориз. Дават и водата, в която е варен ориза, било полезно за стомаха. Не ми хареса на мен.

Та отидохме в това местно ресторантче и поръчахме храна за 12 души. След около час чакане, се оказа, че барманката е и сервитьорка и готвачка, и правеше всичко по силите си да сготви за всички, имаше и други клиенти, но нямаше изгледи скоро да ядем. За капак токът спря и около 20 мин стояхме в тъмницата. Когато в крайна сметка храната дойде…. беше ужасна, изстинала, месото беше смесица от мазнина и подметка и беше малко. Така и си легнахме гладни след около 2 часа чакане, а каручките които ни преследваха на отиване търпеливо ни чакаха долу през тези 2 мъчителни часа и вървяха след нас обратно до хотела, в опити да се пазарят. По принцип е изключено туристи да ходят по тъмно по улиците в големите градове, но нашата група от 12 души бяхме доста „храбри“ 😀 Нищо не ни се случи.

 

Антсирабе, Мадагаскар

madagascar_hotely

 

На другия ден тръгнахме за

Фианарантсу,

откъдето трябваше да хванем влак за Манакара. Градът е хубав, но повечето големи провинциални градове в Мадагаскар си приличат. Занемарени сгради в колониален стил останали от френско време, в които се помещава най-често администрацията, нови, поддържани сгради (построени от  и собственост на банки, фирми, телекоми), няколко луксозни хотела, църкви навсякъде, огромни резиденции, собственост на местни олигарси и на този фон – кал, мизерия,мръсотия и боклук. Но това си има своя чар.

Route Circulaire, Fianarantsoa, Мадагаскар

 

Градът има и красива стара част, туристически център, но я оставихме за на връщане. Във Фиана срещнахме позната на Сесилия, испанката, живееща в Мадагаскар.

Вечерта бяхме на караоке бар и бяхме единствените чужденци:

обстановката беше супер, всички пяхме кой както може, беше много весело (и много евтино!) След караокето отидохме на дискотека. На мен ми напомни детските дискотеки от тийнейджърството ми: дим, стара музика, още евтин алкохол, липса на климатизация и вентилация и много, много танци. Беше супер весело, а още от влизането ни нападнаха местни младежи и девойки, с цел да измъкнат някоя безплатна чашка, някои директно се предлагаха за секс. След десетото тактично отклоняване на подобни молби се принудихме да се разделим по двойки момчета и момичета и да се правим все едно сме гаджета. От там снимки няма, никой не се престраши да вземе камера или телефон от съображения за сигурност.

 

Затворихме дискотеката и пияни в 6 сутринта се върнахме в хотела, платихме и тръгнахме за гарата. Купихме билети и докато чакахме влакът да тръгне се запознахме с уличните деца, които продаваха картички и сувенири на гарата „за да си купят тетрадки“. По-големите биеха едно малко момче, което плачеше, та им изнесох една лекция как да се държат с по-малките. Говорихме поне 2 часа на перона, разказаха ми за живота им, за училище, за семействата им. Едмон е на 12, а изглежда на 9, слаб и болнав. Майка му продава на пазара, и издържа 7-те деца, а той е най-голям и и помага, като продава картички. Баща му е изчезнал миналата година и не се знае къде е. Тиери е по-голям, има подобна съдба. Той събира пари, за да играе на PlayStation срещу 200 Ариари за 10 минути. Другите деца (Мишел, Антонио…) казваха, че искат да си купят учебници, но си личеше, че ги карат родителите им, и че е повече заради глада. Въпреки това явно всички ходеха на училище, тъй като имаха много добър и правилен френки, а се оказа, че и добре пишат, рядкост за малгашите в провинцията. Сприятелихме се с децата, разменихме дори мейли, но за съжаление някъде изгубих листчето.

Дойде време да се качваме, сбогуваме се с децата. Беше ни лошо, евтиният алкохол имаше пръст в това, а ни чакаше приблизително между 10 и 12 часа път

по единствената функционираща ЖП линия в страната,

построена през 1936 г. Разстоянието между Фиана и Манакара е 163 км. В този регион няма други методи за транспорт, няма и пътища и влакът, който минава 3 пъти в седмицата е основния икономически фактор, като създава десетки хиляди директни и индиректни работни места. Има 18 гари и служи освен за транспорт на пътници и за превоз на товари. За това и  разстоянието се минава толкова бавно – влакът спира на всяка гара и чака между 30 мин и час да се разтоварят стоките и да се натоварят нови. В това време търговците от селцата продават какво ли не, най-вече храна и подправки на хората, които слизат от влака заради горещината вътре. Белите се возят задължително в първа класа и нямат право да се качват във втора.

Билетът струва 40 000 Ариари на посока, или около 13 евро. По-заможните малгаши също пътуват в първа. По пътя се опитахме да поспим, но друсането и шума не ни оставиха много възможност за това. На всяка спирка стояхме дълго, а търговци се качваха във влака и продаваха кой каквото има, беше пълен хаос и непоносима жега. По пътя има много тунели и когато се минава по тях е непрогледна тъмнина, във влака няма осветление.

 

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар
Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

Лично аз съжалявам, че в това състояние трябваше да пътувам по този маршрут, тъй като това е една от най-красивите и диви области на Мадагаскар. Гледката през прозореца е неописуема, прекрасна природа, планини, долини, зеленина, релеф, малки селца в далечината. За съжаление от недоспалост и махмурлук никой от нас не можа да се наслади на пътуването.

Тук се запознахме и с членовете на френска хуманитарна НПО, които работят с болни хора, деца и старци в Тулеар, най-бедния район в страната, разказваха изключително интересни неща. Например, често единствената собственост на хората е 1 или 2 зебу, които струват изключително скъпо и собствениците им са нещо като привилегировани. В южната част на острова,

основен поминък на много е кражбата на зебу от съседни села,

има и организирани банди. С много насилие взимат животните на хората, като всъщност им взимат всичко, което притежават и за което са работили с години. Постоянно има кръвопролития и сблъсъци между селяни и крадци…

 

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

От Фиана тръгнахме в 9 сутринта и в 20 часа пристигнахме в

Манакара,

на източния бряг на острова. На слизане отново ни чакаха каруцарите с pousse-pousse, но след опита ни в Антсирабе вече знаехме как да откажем. Вървяхме пеша и отново беше същото: колониални сгради, банки и бензиностанции, около тях – мръсотия и бараки. Личеше си, обаче, че сме на брега на океана – отвсякъде се носеше мирис на риба, пушена, печена, сурова. Беше вече тъмно, а освен пред няколко банки и ресторанта улично осветление нямаше. За сметка на това беше изключително оживено, местните ресторантчета работеха с пълна сила, както и сергиите на пазара. Пребити от алкохола, пътя и горещината хапнахме набързо, взехме душ и заспахме веднага.

На сутринта закусихме същата континентална закуска (вж Първа част), и си намерихме гид да ни разведе в местността. Близо до Манакара се намира т.нар.

Canal de Pangalanes, построен от французите през 19 в.

Каналът свързва градовете Фарафангана и Таматав, разстоянието между които е над 600 км и е един от най-дългите в света. Успореден с брега на морето от едната му страна е „континенталната“ страна на острова, (наричан остров-континент), а от другата – малка ивица суша, на която се разпростират рибарски селца, и зад която е Индийският океан. Каналът се пресича с пироги, в които има по 15 – 20 места, и местни момчета служат за екипаж.

Тръгнахме от Манакара, въряхме до плажа, където срутен мост позволява да се стигне до океана пеша. През 2008 г. мостът се е срутил от камион, пренасящ 1/3 повече от допустимата тежест на товара и от тогава няма пари да се поправи. Под самия остров ни чакаха две пироги с по 5 яки момчета, в които се настанихме. Гребаха успоредно, така че и от двете лодки да се чува гида. От двете страни на канала имаше по няколко рибарски селца със сламени къщи на колове и много пироги, паркирани на брега. Красота и автентичност! Слънцето беше много силно, но всички имахме кремове.

Канал Манакара, Мадагаскар

 

Първо спряхме на един мемориал на убитите малгаши по времето на някакъв бунт. Посетихме и китайско гробище с гробница, в която има истински черепи и кости.

След това отново се качихме на пирогите и стигнахме прекрасно рибарско селище, където си купихме сувенири. Много автентично, тук рядко идват туристи и хората са много дружелюбни. Имахме възможност да ги видим как живеят отблизо, какво готвят и ядат, как прекарват времето си и къде играят децата. За съжаление по тези места няма доктор, няма и много храна. Децата са недохранени и с подути коремчета, тъй като ядат предимно (да не кажа само) риба.

 

Рибарксо село – Манакара, Мадагаскар

Паметник – Манакара, Мадагаскар

 

Тръгнахме и от тук и след още малко плаване, стигнахме до

най-красивото място на света

Гидът ни се беше погрижил да напазарува прясна риба, плодове и зеленчуци, които, заедно с гребците ни изми и приготви. Имаше беседка с дълга маса и пейки, от едната ни страна беше каналът, а от другата – океана. Никакви хора, само заленина, сянка, палми и вода. Рай, наистина.

Спокойствието ни не трая дълго, обаче, понеже набързо дойде един възрастен мъж с традиционен костюм, изрисувано лице и музикални инструменти (нещо като тъпан).След него, също изрисувани и традиционно облечени вървяна две деца. Спряха се на 10 метра пред нас и ни гледаха, без да кажат нищо. Ние се почудихме какво искат, изглеждаха странно със сламените костюми. Досега бяхме виждали само хора, дори и в най-бедните села, облечени в дънки, шорти, рокли и тениски 18-та употреба, но не и хора с такова облекло. Оказа се, че за добре дошли и срещу 15 000 Ариари, (по 0,30 евро на човек) ще изнесат традиционен спектакъл.

Аз бях навит, но другите не искаха, беше им писнало да плащат за неща, които не са поръчвали и искали. Малко се ядосах, пак си помислих за децата. На нас не ни струва нищо, а за тях си е малко състояние. Та хората чакаха търпеливо, докато не им казахме, че не искаме да гледаме спектакъла, въпреки че се бяха приготвили много усърдно. Хвана ме яд на испанците, които между другото печелят по 1500 евро на месец чисти като преподаватели в Реюнион. Не било за парите, било принципно.

 

Пирога – Манакара, Мадагаскар

Индийски океан – Манакара, Мадагаскар

Индийски океан – Манакара, Мадагаскар

 

Та нахранихме се много много вкусно  и

се отправихме към плажа

Гледката беше поразителна: километри девствена ивица, без нито една човешка стъпка на ситния пясък, и океана отсреща. В далечината пасяха две зебу, бяхме те и ние. Целият плаж беше за нас. Къпахме се, пекохме се, пихме по няколко бири, не исках да си тръгвам от там! Но стана време за връщане и поехме отново към пирогите в посока Манакара. В горещината без сянка, момчетата гребяха с всички сили, повече от час без да спрат. Бяха плувнали в пот, а ние се возихме небрежно и се наслаждавахме на гледката и на идващия залез под сенника на пирогата. Аз бях с немците и решихме да им оставим бакшиш, заради тях прекарахме прекрасен ден. Испанците в другата пирога не оставиха и стотинка.

В Манакара тъкмо бяха пристигнали след убийствено 22 часово пътуване в такси – брус от столицата още една германка и англичанин. Видяхме се и отидохме да вечеряме в едно ресторантче. Дойдоха всички, а малко след тях към нас се присъединиха французите–хуманитарни работници, които срещнахме във влака. И така до 4 часа, ядене, пиене, песни, танци… бяхме 25 души в ресторанта, шефката му искаше да се разплаче, направили сме повече оборот, отколкото през целия месец.

На другия ден наехме минибус само за нас и тръгнахме към Раномафана, където щяхме да посрещнем Нова Година.

За това, връщането във Фианарантсу и оттам към Антананариво за полета – в третата и последна част от моето приключение на уникалния остров Мадагаскар.

 

Очаквайте продължението

 Автор: Калоян Колев

Снимки: авторът
 

Други разкази свързани с Мадагаскар – на картата:
 

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

One response so far

Switch to mobile version