Archive for март, 2013

мар. 21 2013

Гибралтар… и отвъд (2)

Днес ще продължим обиколката си из Гибралтар заедно с Атанас. В началото стана дума за Скалата, Мис Свят и макаците, с днес ще разгледаме по-подробно центъра на градаПриятно четене:

 

 

Гибралтар… и отвъд

част втора

Долфин Сафари

Едно от нещата, които исках да посетя и си бях набелязал още при тръгването ми от България беше да се кача на корабче, което излиза в открито море в търсене на делфини в ествествената им среда. Осъществих го още на третия ми ден в Джиб. Беше неделя, а от предишния ден си бях купил билет по Интернет (25 паунда).Следобед се явих на кея на Марина Бей (Marina Bay) – едно от трите яхтени пристанища на Гибралтар. Другите две са Куинсуей Кий (Queensway Quay) и Оушън Вилидж (Ocean Village). Оушън Вилидж и Марина Бей са в непосредствена близост едно от друго и де факто се сливат. В района им, точно на брега на морето,  се намират най-голямото казино в Гибралтар и модерни жилищни сгради, в които най-евтините наеми бяха от порядъка на 1000-1200 паунда на месец на апартамент.В самите марини пък се полюшкват множество луксозни яхти.

Част от яхтите в Марина Бей – Гибралтар

Част от яхтите в Марина Бей

 

 

В уречения час около двадесетина човека се качихме в корабчето и излязохме в открито море. От компанията, организираща пътуването, гарантираха, че

ще видим делфини

В противен случай, трябваше да ни върнат парите. Около петнадесет минути след като напуснахме пристанището видяхме първият от тези удивителни морски бозайници. Скоро се появиха и други делфини, които плуваха покрай корабчето и правеха скокове над водата, радвайки се като малки деца. Делфините са познати с приятелското си отношение към човека, който, за съжаление, не винаги им отговаря със същото. Известни са случаи на масови убийства, заради месото им, на Фарьорските острови и в Япония. За това имаше даже документален филм, който спечели Оскар.

Делфини плуват на "една ръка разстояние" от корабчето – Гибралтар

Делфини плуват на „една ръка разстояние“ от корабчето

   Малко инфо за тези сладури

Резултат на милони години еволюция, делфините са считани са за едни от най-интелигентните животни. Повечето притежават остро зрение и могат да чуват около десет пъти по-добре от човека. Предполага се обаче, че не усещат миризми, поради липсата на обонятелен нерв. Учените не са сигурни защо точно обичат да скачат над водата. Предположенията включват комуникация с други себеподобни, фиксиране на пасажи с риба, освобождаването от паразити или просто за забавление. Делфините обичат да плуват заедно с хора, а са известни случаи, в които са спасявали и живота на удавници.

Не е ясно защо делфините правят скоковете си над водата – Гибралтар

Не е ясно защо делфините правят скоковете си над водата

Сафарито продължи около час и половина, от което време около час прекарахме в открито море. Хората минаваха ту на левия, ту на десния борд, за да видят по-добре делфините, които правеха пируети и плуваха заедно с корабчето.  На няколко пъти идваха много близо и успях да направя нелоши снимки. Когато обърнахме към Гибралтар ни „изпратиха“ като дълго време плуваха заедно с корабчето. Интеракцията с тези прекрасни същества определено си заслужава. Някак си те зареждат с положителна енергия с вечната си полу-усмивка и игриво поведение.

 

Мейн Стрийт (Maine Street)

Главната улица  на Гибралтар – Мейн Стрийт (Maine Street), сама по себе си е туристическа атракция. Тя е обект на усилена търговия, а в събота и неделя буквално се задръства от хора, главно туристи. Понякога на нея може да видите и макаци, слезли от Скалата на разходка в града.

Главната улица Мейн стрийт – Гибралтар

Мейн стрийт

Главната се простира от Кейсмейтс Скуеър в долния си край до Трафалгарското гробище в горния. На нея има магазини за сувенири , за техника, цигари, алкохол, барове, ресторанти, заведения, а за атракция са поставени и червени телефонни кабини, каквито има в Лондон. Тъй като в Гибралтар цигарите и алкохола са безмитни, много хора идват от Испания, за да си купят от тях. През границата е позволено да се изнася само едно бутилка алкохол и един стек цигари, но режимът не е строг и се проверява багажа само на тези, които се сторят съмнителни на граничарите. Това, разбира се, е предпоставка за контрабанда и има хора в Ла Линея, които се занимават именно с това.

Червените телефонни кабини създават илюзията, че сте в Лондон – Гибралтар

Червените телефонни кабини създават илюзията, че сте в Лондон

На път за работа обикновено преминавах

по цялата дължина на Мейн Стрийт,

тъй като офисът, в който ходех по работа, беше в горния й край. Пътьом винаги пресичах малък площад, на който се намира

„Манастира“ (The Convent) –

резиденцията на губернатора на Гибралтар от 1728 година насам. Името на сградата идва от факта, че първоначално е била францискански манастир. Можете да я познаете по това, че пред нея стои на стража гвардеец в шотландска поличка. Срещу „Манастира“ се намира къщата на стражата на губернатора с две лъскави оръдия отпред, с които туристите не пропускаха да се снимат за спомен. До “Манастира“ се намира и пъбът „Ядосаният монах“ (The Angry Friar). Самото заведение не е кой знае какво, но служи като ориентир за площада, на който се намира.

"Манастирът" със стражата отпред – Гибралтар

„Манастирът“ със стражата отпред

Друго нещо, покрай което винаги минавах на път за работа, беше огромен билборд по случай Диамантеният юбилей на кралица Елизабет начело на Великобритания. През юни, по случай 60-годишнината й от възкачването на престола е имало големи тържества, а градът е посетен от сина на Елизабет Втора принц Едуард и съпругата му Софи. Елизабет е коронясана за кралица на 2 юни 1953 година след смъртта на баща й Джордж Шести (заекващият крал от филма „Речта на краля“). Единственият друг британски монарх, който е празнувал Диамантен юбилей е кралица Виктория през 1897 година.

Билборд по случай Диамантения юбилей на кралицата

Билборд по случай Диамантения юбилей на кралицата

Горният край на Мейн Стрийт завършва с огромна арка, наречена

Портата на референдума (Referendum Gates)

Кръстена е така след референдума през 1967 година, на който местното население решава с категоричните 99 процента да остане под британски суверенитет. След арката вляво се намира

Трафалгарското гробище (Trafalgar Cemetery)

В него са погребани войници, ранени в битката при Трафалгар (21 октомври 1805 година) и по-късно починали от раните си в Гибралтар. Срещу гробището е издигната статуя на предводителя на британската флота – адмирал Нелсън. Всяка година, през октомври, тук се извършва специална почетна церемония с поднасяне на венци в памет на загиналите. Битката при Трафалгар е най-значимият британски военноморски успех по време на Наполеоновите войни (1803-1815). В нея е разгромена смесената френско-испанска флота, а смъртта си намира самият Хорейшио Нелсън (като чуя първото име на адмирала нямам как да не се сетя за „От местопрестъплението“ и Хорейшио).  Днес, негова статуя (на Хорейшио Нелсън, не на героя на Дейвид Карузо) е издигната също в средата на площад Трафалгар в Лондон.

В последните ми дни в Гибралтар накупих от магазинчетата на Мейн Стрийт редица сувенири за роднини и приятели в България. Разнообразието е огромно – магнитчета, картички, фланелки, шапки, ключодържатели, химикалки, значки и какво ли още не. Ликовете обикновено са на Скалата на Гибралтар, на маймунки или на делфини. Най-големият хит са плюшените маймунки, които пищят като истински като ги стиснеш.  Чух, че било изгодно да си купиш и техника от Джиб, но не останах особено убеден в това . Вярно, имаше голямо разнообразие на таблети, смартфони, фотоапарати, лап топи, но цените им не ми се видяха по-ниски от на други места.

Юропа Пойнт е най-южната точка на Гибралтар

Юропа Пойнт е най-южната точка на Гибралтар

Юроп Пойнт (Europa Point)

Въпреки, че е с територия по-малка от седем квадратни километра, Гибралтар си има и

градски транспорт, състоящ се от осем автобусни линии

Един ден хванах автобус номер две от Кейсмейтс Скуеър, за да стигна до най-южната точка на Джиб – Юропа Пойнт (Europa Point). Цената на пътуване е един паунд, но се излъгах, че си взех сингъл билет, защото после научих, че билет за целия ден струва паунд и половина.

Europa Point, Гибралтар

   Юропа Пойнт е мястото, на което водите на Средиземно море срещат тези на Атлантическия океан.

Гибралтар е само на 24 км от Африка и, при ясно време, оттук може да се види планината Джебел Сиди Муса на мароканския бряг, за която се предполага, че е вторият стълб на Херкулес. Е, аз не я видях, тъй като пристигнах при доста мъгливо време и имаше видимост само на няколко километра в морето.

При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет – Гибралтар

При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет – Гибралтар

 

 

Мястото за наблюдение е обезопасено с парапет, тъй като брегът е висок и осеян с клифове, в които, една след друга, се разбиват хиляди вълни, пръскайки вода на няколко метра във въздуха.

Интересното е, че при Юропа Пойнт са събрани заедно джамия и църква. Има и

фар,

който хвърля светлина на 27 километра в морето. Маякът е построен за три години – между 1838-ма и 1841-ва. Напълно е автоматизиран през 1994 година и, ако за някой това е интересно, е единственият извън Острова, за който се грижи Trinity House – органът, отговарящ за морските фарове на територията на Великобритания (да, имат си и такава институция). Исках, разбира се, да разгледам фара отвътре, но нямаше как, заради огромните надписи „Влизането на външни лица строго забранено“.

Фарът на Юропа Понт хвърля светлина на 27 км дължина – Гибралтар

Фарът на Юропа Понт хвърля светлина на 27 км дължина

    Църквата при Юропа Пойнт

е католическа и носи името Shrine of Our Lady of Europe, което  може да се преведе като Храм на Дева Мария на Европа. Интересното е, че сградата е превърната в църква, след като преди това е изпълнявала предназначението на джамия. Метаморфозата настъпва, след като испанците завладяват Гибралтар от маврите през петнадесети век. Новите господари на полуострова построяват параклис, а в него може да се види малка статуя на Дева Мария с Младенеца на ръце. И двамата са короновани, а Божията майка държи в ръката си скиптър с три цветя, символизиращи Любовта, Истината и Справедливостта. Близо два века църквата се радва на просперитет, а много моряци от акостиращи кораби минават през нея за молитва и правят различни дарения. През 1979 година Папа Йоан Павел IIофициално одобрява  почитането на Дева Мария като закрилница на Гибралтар. През 2009 година храмът е удостоен от Папа Бенедикт XVI със Златна Роза – рядък знак на почит, който се дава от Ватикана.

Джамията, построена с дарение от краля на Саудитска Арабия – Гибралтар

Джамията, построена с дарение от краля на Саудитска Арабия

   Джамията Ибрахим-ал-Ибрахим

е построена през 90-те години след дарение на стойност пет милиона паунда от краля на Саудитска Арабия Фахд. Освен място за молитва, към нея има още училище, зала за лекции и библиотека. Тя е единствената джамия в Гибралтар, която обслужва мюсюлманската част от населението, наброяваща около 2000 човека. Ибрахим-ал-Ибрахим е най-южно разположената джамия в континентална Европа и една от най-големите в света, намираща се в немюсюлманска държава.

   Летището

Стигнахме и до

Гибралтарското летище – едно от най-странните в света

Това, което го прави такова е, че единствената му писта се пресича по средата от автомобилен път. И то, не някакъв второстепенен, а от Уинстън Чърчил Авеню – главната пътна артерия на полустрова, която води от и до границата с Испания и ежедневно се използва от хиляди автомобили и пешеходци.

Пешеходци и МПС-та чинно чакат излитането на самолет – Гибралтар

Пешеходци и МПС-та чинно чакат излитането на самолет

Във времето, по което кацат или излитат самолети, светва червен светофар

и пътят за северната граница се затваря с две бариери – една откъм Гибралтар и една откъм границата. Това се повтаря по няколко пъти ежедневно. По-рядко в понеделник и вторник, а най-често през уикенда, когато е най-натоварено откъм полети. Обикновено на ден има от три до шест кацания и излитания.

По време на цялата процедура хората и колите остават блокирани от двете страни на пътя и чакат чинно от петнайсетина минути до два часа. Полетите обикновено са следобед, така че, ако пресичате границата преди пладне, едва ли ще се наложи да чакате. Най-добре  предварително се осведомете кога има полети от сайта на летището: http://www.gibraltarairterminal.com/. Едва ли ви се иска да попаднете в двучасова „тапа“, ако бързате да стигнете някъде. Веднъж и аз имах шанса да видя процедурата по кацането и излитането от летището отблизо, при което самолетът мина буквално на стотина от бариерата. За мен си беше атракция, но на местните сигурно им е писнало, защото няколко човека започнаха да нервничат и да повтарят „Come on! Come on!”.

Самолет на Бритиш пресича Уинстън Чърчил Авеню, за да излети за Лондон – Гибралтар

Самолет на Бритиш пресича Уинстън Чърчил Авеню, за да излети за Лондон

Дори и да няма полети, в час пик се образуват големи задръствания от коли на границата –  сутрин на влизане в Джиб и вечер на излизане. Аз не съм имал „удоволствието“ да попадна в такова, но се случваше някой колега да праща и-мейл от смартфона си до служебната поща: „Не минавайте през границата с кола. Тук е ад!“.

В момента,

компаниите, които изпълняват полети от и до Гибралтар, са три – EasyJet, Monarch и British Airways

Лети се само до Англия – Лондон и Манчестър, а от лятото на тази година трябва да стартират и полети до Бирмингам. По времето, когато бях в Джиб имаше и такива до Ливърпул, но бяха спрени заради слаб интерес.

Дълги години Испания не позволява самолети от и за Гибралтар на летят над нейна територия и блокира достъпа на Джиб до европейското въздушно пространсто. На това е сложено край през 2006 година след тристранно споразумение между Испания, Великобритания и Гибралтар. В резултат, Iberia започва да изпълнява полети от Гибралтар до Мадрид и обратно. Линията обаче просъществува само две години, след което е спряна по икономически причини. Нова авиокомпания – Andalus, възстановява връзката с Мадрид, добавяйки нова линия – до Барселона. Тези полети се осъществяват само няколко месеца и също са прекратени, заради липса на достатъчно интерес, а днес Andalus вече е в историята и не същестува като авиопревозвач. Така, понастоящем единствената въздушна връзка на Джиб е с Острова.

Гибралтар може да се похвали с чисто нов и модерен терминал на летището, който беше пуснат в експлоатация, докато бях там. Новият терминал е близо два пъти по-голям от стария, който ще бъде разрушен и превърнат в паркинг.

 

Стотонното оръдие

В края на 19-ти век, във Великобритания са конструирани четири огромни стотонни оръдия. Две от тях са били предназначени за отбраната на Гибралтар, а другите две – за Малта. Едно от двете гибралтарски чудовища е запазено и до днес и може да се посети срещу входна такса от един паунд. Веднъж и аз отидох да го видя с колегата и приятелката му, с които бяхме на върха на Скалата.

Предназначението на оръдието е било отбрана на западното крабрежие на Гибралтар, а размерите му са наистина внушителни. Има цев дълга над десет метра и може да изстреля снаряд на близо 13 км разстояние. За да се подготви за работа трябват близо три часа, а за зареждането му са необходими 35 човека. Един снаряд за оръдието тежи около 900 килограма и се изстрелва със скорост 300 метра в секунда.

Сто тонно оръдие (на заден план) – Гибралтар

Сто тонното оръдие (на заден план)

Освен, че разгледахме подробно оръдието, минахме и през музея към него, в който се разказва за смелостта на един войник от 1902 година. Тогава, в чест на посещението на висш генерал, се готвят пет залпа, но оръдието засича след първия от тях. Следват неуспешни опити за втори изстрел и генералът пита има ли доброволец, готов да бъде спуснат в цевта на оръдието, за да помогне за изваждането на невъзпламенения снаряд. Предполагам, че е последвала дълга пауза преди напред да излезе висок и слаб войник, който се наема със задачата. Последният се справя успешно и е изваден невредим, а в знак на признателност е повишен в сержант.

За последно, 100-тонното оръдие е използвано през 2002 година, за да оповести началото на Гибралтаро-Малтийската конференция. Успоредно залп изстрелва и неговият „близнак“, съхранен и до днес В Малта.

Плажове

По източното крайбрежие на Гибралтар има няколко плажа, които стават за къпане. За да стигнете до тях, след като пресечете летищната писта, идвайки от Испания, на първото кръгово движение трябва да завиете наляво. Дясната посока ще ви отведе към центъра на града.

Ако ги посетите през седмицата, в работно време (както правех аз), плажовете не са пренаселени, а дори напротив. През уикенда е нещо различно, особено на

най-дългия  – Източният плаж (Eastern Beach)

Той е и най-слънчев, тъй като не е засегнат от сянката на намиращата се в непосредствена близост Скала на Гибралтар. До него е рибарското заливче

Catalan Bay (Каталунският залив),

на което можете да акостирате, ако търсите спокойствие от тълпите на Източния плаж през уикенда. На мен ми беше любим и на няколко пъти си изкарах доста релаксиращо там.  Макар, че времето беше топло в края на септември и началото на октомври, водата все пак си беше хладка и трябваше човек да прояви доста психика, за да се потопи изцяло в нея. Аз се престраших да нагазя до малко над колената, колкото да запиша топване в гибралтарски води. При Каталунския залив има и шикозен хотел сред скалите, от чиято тераса можете да се радвате на прекрасна гледка към плажа отвисоко, докати си пиете кафето.

Плажът Catalan Bay – Гибралтар

Плажът Catalan Bay

 

 

До Catalan Bay се намира

Sandy Bay (Пясъчният залив),

който е най-спокоен от плажовете по източното крайбрежие, но и най-труднодостъпен. В Гибралтар съществуват още Western Beach (в непосредствена близост до границата), както и Little Bay и Camp Bay (близо до Юропа Пойнт), но не съм ги посещавал, така че не мога да дам някакво конкретно инфо за тях.

Ботаническата градина - чудесно място за почивка на сянка в жегата – Гибралтар

Ботаническата градина – чудесно място за почивка на сянка в жегата

Ботаническа градина

В подножието на Скалата, точно до началната станция на лифта се намира Ботаническата градина на Гибралтар. Много приятно местенце, на което можете да поседнете сред зеленината на различни растения. Единственият път, когато влязох станах свидетел на сватбена процесия. За градината няма такса вход и е добра опция за кратка почивка преди пешеходен щурм на Скалата или дълъг преход до най-южната точка на Джиб – Юропа Пойнт. Последното не го препоръчвам. По-добре жертвайте паунд и половина за целодневен билет за градския транспорт.

Част от флората на Ботаническата градина – Гибралтар

Част от флората на Ботаническата градина

Виктория Стейдиъм (Victoria Stadium)

Непосредствено до летището се намира Националният стадион на Гибралтар – Виктория Стейдиъм. Съоръжението е с капацитет 5 000 зрители, а на него играе мачовете си националният отбор по футбол на Гибралтар. Представителният тим на Джиб все още не е допускан до участие в световни и европейски квалификации. Значителна роля има силната опозиция на Испания във връзка с членството на полуострова в Европейския футболен съюз УЕФА. През 2007 година, Испания дори заплашва, че ще бойкотира всеки турнир, до който Гибралтар бъде допуснат до участие. Едва миналата година УЕФА прави Джиб свой временен член. Всички надежди на местната футболна асоциация са насочени към конгреса на европейската централа през май тази година. Очаква се на него Гибралтар най-после да придобие пълноправно членство.

Виктория Стейдиъм, сниман от Гибралтарската скала – Гибралтар

Виктория Стейдиъм, сниман от Гибралтарската скала

   Футболистите в Гибралтар, разбира се, са аматьори,

които играят в свободното си време, докато практикуват своите професии. Има местно първенство, в което най-интересните имена са Ман Юнайтед ФК, Челси ФК и Бока Хуниорс, кръстени на едноименните грандове. Единственият професионалист и най-голяма звезда на националния отбор е халфът Лиъм Уокър, който рита в английския Портсмут. Феновете на полустрова се надяват, с евентуалното присъединяване на Гибралтар към УЕФА, повече местни играчи да имат шанса да отидат да играят в чужбина, а под Скалата да пристигнат за квалификационни мачове някои от топ отборите на Стария континент като Англия, Германия, Италия, Португалия, Франция, а защо не и неприятелски настроената Испания. Така че, кой знае, след някоя и друга година може да имате шанса да гледате в Джиб мач с участието на звезда от калибъра на Кристиано Роналдо, Йозил, Шави, Рууни, Бензема или някой друг.

 

Поглед към Скалата привечер от Ла Линея – Гибралтар, Испания

Поглед към Скалата привечер от Ла Линея

Ла Линея

Ще ви разкажа и за един съвсем различен свят от богатия Гибралтар, който се намира от другата страна на границата. При напускане на полуострова по суша се озовавате в

Ла Линея де ла Консепсион

или просто Ла Линея. С население от 65 000 души, градът е сериозно засегнат от икономическата криза в Испания. Много от младите хора го напускат, а безработицата по официални данни е ужасните 40 процента. Стряскащо, но и леко подвеждащо, тъй като Ла Линея е основен източник на работна ръка за обслужващата сфера на Джиб. Същите хора, които работят на полуострова, се видят безработни в Испания, но получават заплата в Гибралтар. Всяка сутрин няколко хиляди испанци – чистачки, детегледачки, строителни работници, продавачи и др. пресичат границата. Вечер с тях се прибират и много чужденци, работещи на полуострова. Заради скъпите наеми под Скалата, повечето от тях живеят в Ла Линея, където може да се намери сносно жилище срещу 500-600 евро на месец. Имах трима български колеги, които също живееха за по-евтино в Испания, въпреки че работеха в Гибралтар.

Центърът на Ла Линея – Испания

Центърът на Ла Линея

Ла Линея е в най-лошо икономическо състояние от градовете в Андалусия, която от своя страна е най-зле от всички области в Испания. Дълговете на града, трупани с години, са за стотици милиони евро, а работниците в администрацията не получават редовно заплатите си.  Средният дълг на човек от населението е около 3000 евро, което нарежда Ла Линея на второ място в цяла Испания, веднага след Мадрид.

Окъсаното испанско знаме в Ла Линея е като отражение на окаяното икономическо положение на града – Испания

Окъсаното испанско знаме в Ла Линея е като отражение на окаяното икономическо положение на града

Бедността, безработицата  и историческия спор с Великобритания за полуострова са озлобили местното население, у част от което, се усеща

неприязън към богатия Гибралтар

Има изолирани случаи на нападение над англичани, които се прибират късно вечер от работа. Веднага след границата има алея с магазини, която през нощта е безлюдна. Тя е известна сред работещите в Джиб като “Run, chicken, run” тъй като трябва да я пресечете максимално бързо и без много-много да се оглеждате, ако не искате да ви нападнат и ограбят.

 Алеята "Run, chicken, run" – Ла Линея, Испания

 

Юдит – унгарката, която споменах по-рано при описанието на Скалата, ми разказа за един такъв случай. Най-добрата й приятелка, също унгарка, има гадже – англичанин, който се прибирал през нощта след работа до късно. На въпросната алея  бил приближен от испанци, които го попитали „Do you speak English?“ и след отговора: „Yes, I do”, последвали няколко бързи удара, свалили от гърба му раницата, в която бил лаптопа му, и офейкали. Затова, разполагащите с по-добри финансови възможности чужденци предпочитат да си взимат къщи под наем в затворени комплекси по крайбрежието на Коста дел Сол и да пътуват всеки ден с кола до Гибралтар. В един такъв, в Естепона (на около 35 км от границата с Испания, по средата на пътя за Марбея), живеят въпросният британец и унгарската му приятелка днес. Преместват се там в търсене на спокойствие след инцидента в Ла Линея и, доколкото разбрах, им предстои женитба.

"Нежно" пожелание към Гибралтар, написано от ла линейци – Ла Линея, Испания

„Нежно“ пожелание към Гибралтар, написано от ла линейци

 

   Ходих до Ла Линея на няколко пъти

за среща с българските колеги. Веднъж, на алеята „Run, chicken, run”, един от тях ми показа машина, която доста ни развесели. Беше подобна на тези, които пускат шоколадчета и безалкохолни напитки, но отделенията на тази бяха заети с артикули от секс шоп. И не бяха само кондоми, но не ми се влиза в подробности да описвам другите неща. Който е любопитен, нека види на място!

Машината с интересните артикули – Ла Линея, Испания

Машината с интересните артикули

   Иначе в Ла Линея има много приятни заведения

Веднъж бяхме в тапас бар, друг път – на аржентински ресторант. Останах с впечатлението, че местното население не е от най-работливите. Чиновниците обикновено не си помръдват пръста след два следобед, а чух и за следната схема – много хора работят някъде в продължение на шест месеца, след това напускат и шест месеца карат на обезщетения. Независимо, че не са съкратени, явно им се полагат, заради твърде социалната политика на Испания. Напук на безработицата, ла линейци, обичат да се веселят. Не пропускат традиционната си сиеста и пълнят заведенията вечер.

По време на 45-дневния ми престой си направих три екскурзии извън Гибралтар – еднодневна до Марбея, двудневна до Танжер в Мароко и тридневна до Мадрид. В следващите две части ще разкажа за кратките ми пътувания до Марбея и Танжер. А Мадрид може да почака за отделен пътепис някой друг път.

 

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Гибралтар – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

13 коментара

мар. 20 2013

Остров Хидра (Загубени из гръцките острови (3 – 3)

Продължаваме обиколката с лодка из гръцките острови заедно с Димитър. В тази серия това са бъдат Арго Сароническите острови: започнахме с остров Саламина, после – на остров Егина, а за последно отидохме до Агистри и Порос.

Днес на ред е остров Хидра.

Приятно четене:

Загубени из гръцките острови

3-та серия

 

 

Почерпени, отдъхнали и напапкани, тръгнахме към поредната брънка от тази морска, солена верига:

остров Хидра

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

докато заспиващото слънце отдаваше последени лъчи на кротките, малки вълни…

Самотни в морето:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 

достигнахме почти по тъмно

столицата Хидра:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

Малко инфо за острова, цитат от сайт, посветен на него:

Остров Хидра е един от Сароническите острови на Гърция. Разположен е в Егейско море, между заливите Саронически и Арголик. Острова е бил обитаван още от древни времена, като в миналото е носил името Хидреа, което означава „извори“. Кръстен е така, тъй като целият е бил осеян със стотици красиви сладководни извори с питейна вода.

Хидра никога не е бил свързван с бог, герой, митологично събитие или някоя от многото гръцки легенди. Открит е от пастири, но около 12 век пр. н.е. се обезлюдява поради мащабното нахлуване на дорийци в Елада. По-късно през Византийската епоха, острова отново е бил населяван, но по време на Латинската империя повторно губи жителите си, който избягали от пиратските набези. Съдбата му не била да остане необитаем, защото през 16 век тук започнали да прииждат бежанци, търсещи подслон от турското преследване. За да оцеляват те много бързо се превърнали в рибари, които изкарвали прехраната си от морето. През 19 век, Хидра е дом за около 10 000 моряци и 125 лодки, докато днес коренните жители на острова са едва 2 700 души.

Основното населено място на Хидра е Хидра Порт – прекрасен полукръгъл пристанищен град. Всички магазинчета, галерии, ресторанти и пазари са центрирани около пристанището, а сред скалистите хълмове ветрилообразно са накацали къщи и хотели. Има и други малки селца като Камини, Епископи, Мандраки, Милос и Паламидас, който също са отворени за посетители. Основните приходи за острова са предимно от туризъм. Лятото Хидра е посещаван от хиляди гости привлечени от романтичният му чар, неподправената му красота, духа витаещ по каменните тесни улички и естествено гостоприемството на местните жители.

На Хидра времето сякаш е спряло. Всички превозни средства са прогонени от острова и единствения начин за предвижване е пеша или на гърба на магаренце, което умело се катери по тесните и стръмни улички. За по-отдалечените места се предлага водно такси или воден автобус. Още от миналото Хидра е прочуто място за среща на художници, артисти, писатели и знаменитости и остава една от най-модните и стилни дестинации в Гърция. Освен това той е популярна дестинация за яхтинг, като пристанището Камини се пука по шевовете претъпкано с луксозни яхти.

 

Hydra, Гърция

 

Ва банк намерихме плажче близо да града /снимката е от следващата утрин/:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

А вечерта – едни пият бира, други мятат мълнии:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

Тук ще си позволя лукса да покажа повече снимки от град Хидра, тъй като той е…. той е …. той просто трябва да се види…

Град с около 2 500 жители /включително 40 българи, които живеят и работят там/, двама адвокати /да се неначудиш/ и един нотариус, островът е доста „солена” дестинация заради високите цени, основаващи се на една наистина впечатляваща  атмосфера.. Оставили плажа зад гърба си –

остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

тръгнахме по една крайбрежна, фантастична уличка, следваща извивките на острова, осеяна с екзотични къщички и таверни и водеща до самия град:

остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

Панорамата от тази уличка и малко пристанище, през което минава:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

както и през тази таверна:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 

На остров Хидра няма частни автомобили,

само няколко такива на пожарната, полицията, линейка и това чудо, което извозва боклуците:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

Наближаваме града:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

На острова няма автомобили, но гъмжи от магарета и котки:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

Ето един опитен, професионален водач на магарета с висока квалификация и богат трудов опит:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

Стигаме градчето:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 

Напълно съотносимо към него е стихотворението, посветено на нашия град Ахтопол (Агатополис):

„С любов морето и градчето

се сливат вечер под небето

и тихо под смокини стари

разказват приказки рибари….”

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 

Колоритна сграда:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

това е всъщност тамошния музей –

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

Центъра, оформен около пристаните:

 

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

Кафетериите, ветрилообразно разположени около дълбокия залив :

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

Димитър до Димитър:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

Гледаме се с любов:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

Ето един, скрил се в цъфналата ръж:

 остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

На това островче срещу Хидра с параклисче на него се правят сватби:

остров Хидра – Арго-Саронически острови, Гърция

 

Очаквайте продължението

Автор: Димитър Иванов

Снимки: авторът


Други разкази свързани със Средиземно море – на картата :

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

5 коментара

мар. 19 2013

През непало – индийската граница

Днешното ни приключение със Стефан и Жени ще ни води там, от където обикновено гледаме само научно-популярни филми. Двамата ще се опитат (успешно!) да мината границат между Непал и Индия. Да видим какво още ще ни разкажата двамата.

 

Приятно четене:

 

 

През непало – индийската граница

Kathmandu- Bhairawa- Sunauli- Gorakhpur- Varanasi – малко над  600км за 20 часа

Kathmandu – Bhairawa

Тази отсечка до границата няма значение като време с какъв транспорт ще се мине – джип, маршрутка или автобус. Разликата е за каква цена искаш да се лангъркаш около 300км  из Хималаите.  Избираме  препоръчания от гестхауза   Биг-Бъс-Ер-кон на  BestSaleena –  „модерен“ (според непалските критерии)  автобус с климатик , и с багажно.  А и цената е приемлива- около 12$ на човек. Озоваваме се на автогарата малко преди 8.00, любезно придружени от момчето за всичко.  Добре, че е то- на автогарата е пълен хаос, ние естествено сме единствените бели и всички ни зяпат само с нескрит интерес, желание за помощ никакво.  На гише 28-29 за Байрауа  навалицата  е порядъчно енергична и докато се приготвяме за „битката“,  нашия придружител си влиза в ролята и бързо осребрява ваучерите срещу билети.  След задължителните любезности и благодарности на раздяла, прекарваме час пазейки  автобуса  да не би да тръгне без нас  докато се мотаме. От време на време изпод возилото изпълзява омазнено непалче с кутия грес в ръка!?!

Най-после излизаме от долината на Катманду, след като сме спрели край всяка по-голяма групичка хора и стюарда хубаво ги е овикал с информация за маршрута, сякаш някой ей така ще реши че и на него му се ходи към Индия, и влизаме в планината. Пътят е ужасно тесен. На всеки стотина метра  шофьорът свири за да предупреди насрещно движещия се и спирачките стържат грозно и притеснително. Пътя е тесен за две превозни средства и понякога се „изчакват“ – по-нахалния минава, а другия рязко набива спирачки за да не се блъсне  или да не изхвърчи в реката течаща на дъното. Тя, реката, ни следва по целия път, но почти не й обръщаме внимание, просто отбелязваме че е там. Отбелязваме също и че това което сме гледали по Дискавъри е едно към едно (Спомняте си оня поредица с тримата американски шофьори на камиони , нали*) – от едната страна пропаст, на която не се вижда дъното, от другата- скали, които всеки момент ще остържем. Поне имаме късмет че сме от вътрешната страна.

Натоварен трафик  –

типичните пъстри очукани  камиони, раздрънканите престаряли автобуси, тромавите пъплещи бензиновози, леките коли Тата, буквално запушващи пътя затрупани със стока, моторчета, велосипедчета и всякакви други двуколесни и каквото още си помислиш – всичко се бори  с постоянни клаксони и невероятни маневри да оцелее по този път, който явно е един от основните в Непал. Тук там катастрофирали и изоставени МПС-та, сякаш за да напомнят на шофьорите, какво ги очаква ако Буда не е с тях. Пътуваме и си мислим – а бе ние луди ли сме или …. Тия го правят цял живот и си знаят за какъв рискуват при всяко пътуване, ама ние що се навираме, някой и нас да понесе в своя полет. То бива да обичаме предизвикателствата, ама чак пък толкова.  А всичко щеше да е спокойно и удобно срещу 180$ на човек с AirIndia, ама „бюджета,та бюджета“

 

Bhairahawa

След 7 часа и половина  най-после стигаме граничния град. Границата е на 4-5км  и с помощта на престрашилите се да комуникират с нас в автобуса спазаряваме една велорикша. Кльощавия шофьор подозрително мирише на алкохол, но нямаме избор – мятаме се на седалката и потегляме към непалския граничен пост. „Драйвъра” едва върти педалите, все пак сме двама (направо сме си трима, като гледам габаритите на пътниците по другите рикши), с доста големи раници отгоре, но  въобще не ми пука – не аз съм го молил да ме вози,  въпреки че на моменти сме готови да помагаме само и само да не се налага да спим в  граничното градче.

Bhairahawa, Непал

 

Непалския ГКПП е в самостоятелна сграда, обозначен на английски. Индийския е една дълга дървена маса в полуоткрито помещение- ако не са бледоликите и раниците, нахвърляни покрай стената, никакъв шанс да разбереш да го улучиш.Минаваме бързо и непалския, и индийския граничен пункт, придвижвайки се с дръгливия рикшаджия , омайвани от постоянното присъствие –любезни  тарикати които само за теб ще намерят евтин хотел, евтин превоз, евтин курс на рупията и въобще, каквото ти си пожелаеш , стига да те освободят от някой и друг долар .

Sunauli – Welcome to India!

Направо онемяваме- през живота си не сме си представяли, че може да съществува такова място. Народ… народ и мръсотия! (Представете си че 10години по вашата улица не е чистено, умножете го по десет  и пак ще сте далеко като сравнение) Това не може да е град, освен ако градския боклук не се изхвърля на граничния пункт.

Успокояваме се  един друг че това все пак е границата, а и индийците сигурно не се долюбват и с непалците, та затова си правят  хигиенни интервенции. Подминаваме мълчаливо всички оферти за да хванем за някой долар по-малко  най-допотопното превозно средство наречено индийски междуградски държавен автобус. Нареждам Жени до прозореца. Барикадирам я с 3те големи раници. Затискам с тялото си и тях.   Нахлупвам качулката и здраво стискайки желязото на предната седалка, забивам поглед в предното стъкло, изчаквайки „стюарда“ да се навика и да се напълни возилото. Отдавна е мръкнало и след половин час бавно и мъчително измъкване от градчето под неспирните звуци на всичко притежаващо свирка, пъплим навътре към Gorakhpur, градчето от което трябва да хванем нощния влак за крайната точка – Varanasi.

Убеждаваме се че думите „тъмна Индия” и „дива Индия” не са току-така измислени.

 

Често, често, в тъмнината от заобикалящата пътя растителност  изскача тъмен силует и автобуса спира да качи и него. Всеки един е по-странен и по-мрачен от предния. Но  си приличат по едно – всички са си сложили по един мъжки шал през ушите като забрадка и са го вързали на дебел възел под брадата. И всички са по чорапи и джапанки. Странна мода. Преди години в един автобус от Дамаск до Бейрут си мислих че едва ли ще видя толкова изпаднали, мръсни, странно облечени  хора. Да, ама не! Индийците в това автобусоподобно мпс убедително повеждат съревнованието.

Разбираме че наближаваме град , когато  ходещите по пътя сенки зачестяват и скоростта намалява обратно пропорционално на пронизващите звуци от клаксони.  Успяваме да обясним че много бързаме и трябва да ни свалят на гарата. Индийските автобуси имат конкретна само начална и крайна спирка, останалото е по желание – или на шофоьора, или на пътника.

Gorakhpur Junction

Тук положението е още по-…впечатляващо – целия перон и пода на всички чакални, въобще всяко пространство е заето от налягали директно върху бетона хора- спящи, ядящи, разговарящи или само гледащи ни опулени. Прималява ни при мисълта че може да пътуваме в една посока! След неуспешни опити да стигнем да „информацията“, намираме някакво служебно лице, седящо спокойно в стаята си и гледащо умно пред себе си. На 5-ия,6-ия опит разбира за кой влак го питаме и услужливо изминава с нас около 50 метра за да ни покаже с пръст и  тропане на крак, че тук някъде ще спре нашия вагон от нашия влак. На учудените ни погледи към лежащите по пода, успокоително успява да ни обясни че те са в обратна посока.   По ръба на перона напред-назад  се разхождат четирима , омотани в големи одеяла , дъъълги пушки през рамо и замотани през кръста дебели въжета, на чийто край с дебели железни скоби през  китките  са завързани двама…арестанти!!!  Влака пристига след цяла вечност и се мятаме още преди да е спрял напълно.

Индийските железници

са с най-дългата жп мрежа в света –около 65 000 км. На ден превозват между 17 и 20 000 000  ( милиона) пътника, имат 4 класи със спални вагони (без да броим  туристическите луксозни, ама там цената е за.. престарели англичани) и 4-те климатизирани, и още няколко седящи, но там или трябва да си много закъсал, или голям мазохист. За 4-те клима-класи трябва да си купиш билет почти два месеца предварително. Онлайн! Иначе рискуваш да се озовеш при останалите, натъпкан като копърка в консерва.

Предвидливо сме свършили покупката на билетите и сега се озоваваме в AC2 Tier – втора класа климатизе, нещо като нашите кушет вагони, по 4ма в купе без врати, а с пердета,  но с одеяло, възглавница и с по два бели чаршафа. Вагона наистина е пълен до дупка с доста по-добре изглеждащи от налягалите по перона.  Леееко притеснени се завиваме и заспиваме, уморени от пътя  и емоциите до тук.

Varanasi

Събужда ни шафнера, по точно събужда всеки един според гарата на която трябва да слезе.  Часът е 3:15 сутринта. След кратък оглед констатираме че сме единствените бели и решаваме да действаме сами. След културно, възпитано и изключително любезно пазарене с белобрад  старец, вдъхващ доверие на външен вид и придружен от по-млад мургавелко, стигаме до консенсус относно цената и се отправяме, следвайки го, към далечния край на паркинга, където е паркирана някаква стара бричка без никакви опознавателни знаци на такси.

Започваме да се споглеждаме притеснени. Горе-долу сме проучили посоката на движение, но от лъкатушенето из тъмните и празни улици я губим и адреналина пак се завръща. Най-накрая колата спира пред една малка, тясна, тъмна, страшна, плашеща уличка и дядката казва: „Е оттук надолу е вашия хотел”…  Така съм се стегнал, че ще избия вратата докато слизам. „ Ще платя като ме заведете до хотела! Няма хотел,няма пари!”

Мятаме раниците на гръб  и застиваме в очакваме. Неохотно младока тръгва  с бърза крачка да ни развежда из тесните улички.  Тъмни сенки се топлят клекнали около запалени огънчета. На всяка пресечка странно облечени хора с дълги пушки  мълчаливо ни оглеждат . Тук там някоя стояща като вцепенена крава бави забързания ни ход. С всяка крачка безпокойствието се увеличава и почти е стигнало границата с паниката- ”Мамка му, че и жена си докарах тук”…

Най-после спираме пред някаква врата със заключена решетка и надпис  „Ganpati  Guest house” и започваме да блъскаме по нея за да ни отворят. Никакъв отговор. Индиеца упорства че това е нашия хотел и няма никой, но той знае наблизо един мнооого готин и много евтин, съвсем наблизо, направо без пари.  ”Изключено! Имаме резервация.”- продължаваме да упорстваме ние.  Жени твърдо заявява че в това не е главния вход, главния вход е откъм реката. Съвсем случайно поглеждам зад ъгъла и съзирам Ганг!  Вадя 5-те долара и се опитвам да го разкарам. Индиеца започва да се усуква и пак се опитва да пробута неговия супер хотел, че и хленчи за още пари. Изтрещявам!  „..Ти за глупак ли ме мислиш , бе, мангал с мангал.. ” -започвам да го ругая, вбесен че се е опитвал да ни приложи най-изтъркания номер на всеки бакшиш-комисионер.

Тръгваме по стъпалата надолу и излизаме на реката.  Вляво,  като непрестъпна крепост върху кале, се е изправил нашия гестхауз, оключен отвсякъде с решетки. Пeрспективата да дочакаме зората на брега на свещената Ганг не е толкова плашеща, не ми пука че ще лежа няколко часа на бетона, само и само да не се връщаме в уличките.  Отнякъде се появяват две хлапета –„Мистър, лодка по реката?” на доста приличен английски подпитва едното въпреки че все още е няма 4ч. и е тъмно като в …. Кротко и любезно му обясняваме ситуацията, след което то възкликва „Няма проблеми, мистър” вади телефон, набира някого и докато дърдори на техния език, най-учтиво ни кани към хотела. На някой от етажите се появява глава и пуска ключ. Хлапето отключва и ни кани нагоре по стъпалата. Пърхаме от щастие по тях!!!  „Всички стаи са заети, но може да отидете горе на покрива” смотолявя със трудно разбираем акцент момчето от хотела и отива да си доспи. Качваме се на терасата на покрива.

„Мистър, казвам се Лакис. Искате ли разходка с лодка?” – представя се нашия ангел-спасител. Идва ми да го разцелувам по черната мутра, с чипо носле и гелосана назад чуплива коса, леко усмихната в очакване на нашия положителен отговор.  „ Да, приятелю, искам! Но не сега.”

….Сега искам да се накефя на момента, застанал на покрива на една от най-високите сгради покрай свещената Ганг, в свещения за всички индуси град Варанаси, след едни луди 20 часа, прегърнал своя верен и търпелив спътник- моята Жени. Решихме и го направихме!

Чак сега започваме да усещаме сковаващия студ и гъстата лепнеща слана, която се спуска. Вадим кърпи, хавлии, шалове и се увиваме в тях. После смълчани  и зъзнещи гледаме отсреща, към другия бряг, на изток, в очакване на изгряващото слънце. И на новия ден. И на новите емоции.. А часът е едва 4:20 сутринта местно време ( +3:30 източно).

Нашата „крепост“ за следващите няколко дни

Варанаси, Индия

Varanasi – by night

 Варанаси, Индия

 

On the rooftop

 Варанаси, Индия

 

 

Лакис – нашия ангел-спасител

 Варанаси, Индия

 

 

 Варанаси, Индия

 

За тези, които това пътуване ги е заинтересувало, всички снимки са тук: https://picasaweb.google.com/100263870214579547005/VaranasiJan13

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът

 *Всъщност поредицата „Камиони по леда“ върви по канал History, а не по Discovery – бел.Ст.

Други разкази свързани с Непал на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :

5 коментара

« Newer Entries - Older Entries »