Archive for март, 2013

мар. 25 2013

Ако ви се струва, че…

… тази седмица няма нови пътеписи, това може би се дължи на факта, че съм на басейн без WiFi, а в стаята ме мързи да си пускам лаптопа 😉 С други думи: одмор 😉 Изпозлвайте времето, за да изровите пътеписите, които сте изпуснали да прочетете 🙂 и да напишете и изпратите на stojtscho@яху.ком* тези, […]

7 коментара

мар. 23 2013

„Как се пишат четивни пътеписи“ – някои глави

Днес отново ще ви представя избрани части от книгата на Изабела Шопова „Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи“, която предстои да бъде издадена от Колибри

Това че в края съм сложил линк, така че да можете да си свалите цялата книга, не значи, че няма да си я купите и после от книжарниците, нали?

Днешното съдържание:

  • Талант или занаят?
  • Скучният пътепис 
  • Пътеписният жанр
  • Защо да водим творчески дневник?

Приятно четене:

Талант или занаят?

 

Изкушавам се да започна с многозначителната и дълбоко философски звучаща фраза „Има безброй мнения по този въпрос“, но истината е, че възможните варианти, а съответно и мнения са краен брой и просто математически не биха могли да бъдат повече от 101. Като първото е: сто процента талант, второто:  1 процент  труд и 99 процента талант, третото:  2 процента труд и всеки-може-да-сметне-колко процента талант и така нататък до сто и първото: сто процента труд. Елементарна аритметика. Но лошата новина е, че ако и 101 да е крайно число (реално, просто, цяло и положително, ако държите да знаете), все пак в изобилието от  отговори все така няма формула за правилен такъв. Няма от кого да препишем и всеки един от нас трябва да намери собственото  си талант-бъхтане съотношение с налучкване.

Моето се оказа някъде между 0 и 1 процента талант и каквото-там-остава-до-100 процента  къртовски, болезнено непосилен труд. Може би затова не вярвам в таланта. (То като стана дума аз и в летящи чинии и световни конспирации не вярвам, но това май пак не е по темата. Нищо де, летящите чинии винаги събуждат читателски интерес.)

Дори и неверник като мен обаче трябва да признае, че никой стойностен творчески акт не минава без алхимията на вдъхновението. Без божествената намеса на просветлението. Безспорно е, че вдъхновение е нужно за създаване на качествен, четивен, нескучен пътепис, но е наивно да се очаква, че само по себе си е достатъчно. (Ако пацифистично се надявахте да минете без убийства, само с малко вдъхновение – забравете! Няма да стане!) Вдъхновението е идея, нематериален, личен, субективен  феномен. За да се превърне то в литературна реалност, да се материализира и да стане достъпно за другите е нужна конкретика, специфичност. Нужни са думи, граматика, факти, знания, препинателни знаци, структура, стил. Нужни са умения. Практика. И дисциплина.  Също както героинята на Люк Бесон  Никита има нужда от оръжеен арсенал, алиби, бойни умения и тактическа подготовка, за да си върши добре работата.

Както виртуозното музикално изпълнение се постига с безкрайни повторения и доусъвършенстване, озарени от искрата на таланта, така добрите пътеписи са продукт на много труд, но и малко вдъхновение.

“Писането е изтощителен спорт и сложно изкуство. За да се справяш добре, трябва да поддържаш форма. А формата изисква постоянни упражнения – както на ума, така и на пръстите.” – твърди Йосип Новакович в „Курс по творческо писане. Стъпка по стъпка“(Сиела, 2012) Интересно, ама и той не споменава нищо за талант. И формулата му звучи потресаващо невдъхновяващо – съвсем като безкрайните упражнения по пиано – кошмарът на едно детство.

Спорно е дали човек може да се научи на творческо писане. Независимо дали става дума за кратки курсове, магистратури, учебници, ръководства  или самоучители. Както казва Стивън Кинг в „За писането: мемоари на занаята“: „Вълшебни тайни на писането няма.“ (Това май вече го цитирахме, но повторението в никой случай не го омаловажава) Ако някой обаче вече пише, той със сигурност може да се научи да го прави по-добре. По думите на писателката Елизабет Костова ( в „Митът за творческото писане: може ли да бъде преподавано?“): „Творческият талант не се преподава. Той е вътрешна сила у хората, подтик, който е по-изявен у едни, отколкото у други. Но самото писане или някои негови страни може да се развиват чрез преподаването.“ (Е, добре де, тя може и да има талант, затова го споменава.)

С други думи, писането на добри пътеписи е вдъхновено занаятчийство. И хладнокръвно убийство, както вече стана дума. На скуката, шаблона и досадата. (Опа! Убийствата вече станаха три – този самоучител се превръща в истински бестселър. Остава само да вмъкна малко съспенс, вампири и еротика.) Вдъхновението се търси, а занаятът се учи. (Убийствата се подготвят старателно.)

Скучният пътепис

 

Ако ще се занимаваме тук с техники и практически идеи за убийство на скуката (и евентуално еднообразието, досадата, шаблона и посредственоста – забелязвате ли как майсторски увеличавам броя на жертвите? Дорде стигнем до края, този самоучител ще се е превърнал в едно лексикално Ватерло.), редно е първо да опознаем жертвата си, нали? Би било полезно да знаем как изглежда тя, какви са навиците й, къде можем да я намерим, как да я разпознаем, кои са приятелите й и как да я уязвим.

Добре, ще ви подскажа малко.

Има няколко класически варианта на пътеписи, които никой не иска да чете:

  • Личен дневник – документиране на автобиографични и технически факти в хронолoгичен ред с отбелязване на дати, време, изминати километри, състояние на атмосферата, консумирана храна, имена на хотели и прочее данни. Подобни документи може да имат някаква научна стойност според това каква и доколко систематичнa информация са събрали, но нямат нищо общо с удоволствието от четенето и литературата.  Всички сме ги срещали: „Днес станах в толкова часа, това ядох, там отидох, това видях, вечерях, пих бира, гледах телевизия, измих си зъбите и си легнах.“ И така – монотонно, безсъбитийно, еднообразно продължава всеки следващ ден от „незабравимото пътуване“. Със сигурност интересно четиво за личния психиатър, може би за мама, която се тревожи за здравословното ни състояние и ще се радва да научи, че се храним редовно и си мием зъбите, но определено извън интересите на всеки друг потенциален читател.

 

  • Семейна ваканция – това пък е типът, който всички помним (и ненавиждаме) от детството си, когато е трябвало търпеливо да кротуваме и пазим тишина, докато роднини или съседи показват снимките си от семейната екскурзия: „Тук сме ние на плажа, тук е Петьо на пързалката, това сме ние в лодката, това са децата пред хотела…“ Извънконтекстно, aбсолютно, стопроцентово егоцентрично представяне на пътуването като низ от снимки и бегли споменавания на места с главния герой в кадър. Прекалено много лична и биографична информация. Никаквa възможност за читателя да участва и съпреживява.

 

  • Енциклопедична статия  –  фактологически точна, обективна информация, пoднесена без никакво лично изразено мнение, в стил Извадка от Уикипедия, авторът се е дистанцирал толкова от текста, че читателят изобщо нe го среща: „Градът е на толкова  километра от столицата, с еди-колко-си жители, разположен на брега на планинско езеро, с такава-и-такава надморска височина,център на туристическата индустрия, има плажове, музеи и европейска архитектура, родно място на еди-кого-си …” . Съвсем подходящ стил за енциклопедия, пътеводител (но само в страницата за обща информация)  или учебник по география (тях и без това никой не ги чете), но гарантиран убиец на читателския ентуасиазъм във всеки друг тип четиво.

 

  • Статично описание по картина – да, вярно е, че по определение пътеписът включва и географско описание, ама само включва, не бива да се изчерпва с описанието, каквото правeхме някога в детската градина: „Есен е. Листата на дърветата са жълти. Клоните са черни и голи. В небето има прелетни птици. Пада дъжд. Дъждът е студен. Алеите в парка са кални. Пейките край алеите са пусти. Вятърът носи жълти листа. …“ и така четири дълги параграфа. Няма нищо лошо в описанията, но те забавят действието, превръщат разказа в статичен и трябва да се ползват с мярка. В края на краищата точно за такива случаи си имаме фотоапарати.

 

  • Фотоизложба – с навлизането на все по-лесни за ползване фотографски технологии и електронно базирани медии все по-често се срещат „пътеписи“ в стил: „Тази седмица бях в Прага“ и поредица от снимки с кратки надписи: „Площадът. Църквата. Фонтанът. Гарата. … “ и т.н.  Такъв тип творчество може би импонира на любителите на фотографията, подходящ е за личната ни страница във Фейсбук и семейния албум. Читателите на пътеписи обаче очакват друго. Името на жанра е „Пъте-пис“, което вече поставя условие – трябва да включва писане. Дори по-визуално ориентираните синтезни жанрове като Фото-разказ и Фото-пътепис също предполагат текстът да изразява личното авторово отношение, оценки, преживявания, да предлага факти и невизуална информация, освен фотосите.

Избягването на гореизброените стилове-капани не е гаранция за писане на увлекателни пътеписи, но е добра стартова позиция и със сигурност ще намали вероятността някой читател да заспи над творението ни. (Което вече е постижение като с е има предвид, че аз например обикновено чета вечер преди лягане, когато на практика едва си държа очите отворени.)

Добре, разбра се вече, че дефиницията за скучен пътепис е: „нещо което никой не иска да чете“,следователно би трябвало да е сравнително лесно да дефинираме интересния, не-скучен пътепис като: „това, което читателите искат да прочетат“.  А, какво е то?

Отговорите са толкова, колкото и читателите, разбира се, но според  едно проучване на интересите на австралийската читателска публика от 2010-та година, най-много са любителите на „нещо с напрежение, динамика, загадка в сюжета, с интересни герои, описания на екзотични места, любопитни факти, забавно, не твърде дълго и без много дълги думи“.

Ами, то излиза, че читателските очаквания към пътеписа не се различават особено от тези за романа, криминалето, фантастиката, детските книжки и на практика всеки друг литературен жанр.

Самостоятелна работа:

  • Направете анкета сред близки и приятели (а защо не и случайни минувачи) на тема: Какъв е интересният пътепис? Какво харесват и какво не харесват читателите. Подредете читатeлските критерии по важност, напечатайте ги и ги окачете на видно място в работния си кът. Старайте се да ги следвате в бъдещите си текстове. (Ако ли  пък не ви харесват, забравете ги. Коя съм аз в края на краищата да ви давам тон в живота?!)

 

  • Помислете за любимите си книги – можете ли да ги опишете като пътеписи, но с допълнителен елемент (на драма, фантастика, екшън)? Какво е това което най-много харесвате в тях? Как може любимият ви аспект да се включи в пътепис?

Пътеписният жанр

 

Що за животно е всъщност пътеписа? По какво се рабира, че това дето го четем или пишем е не друго а пътепис? Какво задължително трябва да има в един пътепис, за да е той такъв?

 

Ами,  дефиницията на пътеписния жанр, оказва се, е толкова опростена, че позволява почти пълна свобода в избора на структура, форма и изразни средства. Според Уикипедия „Пътеписът е сравнително кратко литературно произведение, включващо описание на пътуване или място.” Български онлайн тълковен речник го определя като: „ дума от мъжки род, Съчинение, в което се описват неща, видени по време на път; пътни бележки.“ Или според други източници: “съчинение, описващо пътуване до определено географско място“. Следователно всичко включващо описание на пътуване или място е пътепис.

 

Достатъчно ли е обаче само описанието на мястото, за да стане пътеписът добър? Май не. Защото ще липсват другите елементи, които читателят  смята за необходими за всяко интересно четиво – напрежение, динамика, загадка, образи, сюжет, забавление, стил. Такъв тип пътепис, който предлага само описание се нарича (не забравяйте да се изненадате) описателен. И честно казано, не е сред любимите на читателя текстове. (Като запален читател на пътеписи гласувам с две ръце – не ми е любим. Хич!)

 

Най-общо пътеписите могат да се класират в 4 групи – описателни, инструктиращи, емоционални и повествувателни. Първите се фокусират върху описанието на мястото и фактите (мислете си за учебник по география), вторите обикновено се наричат пътеводители и предоставят съвети и указания за пътуващите(спомнете си препоръката да си носим хавлия за баня в „Пътеводител на галактическия стопаджия“), емоционалните се занимават преди всичко с усещанията, преживяванията и субективното възприятие на автора, повествувателните извеждат на преден план някакъв сюжет.

 

Разбира се, пътеписът може да притежава и всяка възможна комбинация от четирите елемента по-горе (общо 11, ако се чудите колко са – също реално, просто и положително число). Добрите пътеписи обикновено са точно такива – амалгама от описателност, факти, емоции и сюжет.

 

Съвременната литература изобилства от примери на синтезни продукти, свързани по някакъв начин с пътуване, но излезли далеч извън простото описание на пътешествието и на светлинни години от старомодната хронологично-последователна постъпателност на класическия пътепис. Пътеписи, превърнали се в литературна класика:

 

Най-популярният български пътепис  „До Чикаго и назад“ е класика в родната литература и се изучава в училище не заради описанията на американските градове и Чикагското световно изложение, а защото Алеко Константинов е разчупил рамките на  жанра, използвал е предоставените му от пътуването възможности за съпоставка и дефиниране на българската идентичност чрез контрастите на културния сблъсък, превърнал е пътеписа в анализ на българската народопсихология.

 

„Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Робърт Пърсиг е философски трактат, търсене на истината за същността на битието, поднесен под формата на разговори със себе си по време на пътешествие с мотоциклет пo второстепенните пътища на Америка.

 

„По пътя“ на Джак Керуак е отново разказ за пътуване – двама приятели, пияници, любители на джаза пътуват на автостоп –  но  е и емблематичен  портрет на културaта на ‘битниците’,  библия на цяло едно поколение, американска литературна класика, която се изучава в колежите.

 

„Пътешествие с Чарли“ на Джон Стайнбек – едно от най-прочутите пътешествия в историята на литературата.  Подзаглавието „В търсене на Америка“ описва съдържанието – разказ за преоткриването на родината на големият писател, който пътува през затънтени странични пътища и споделя разсъжденията си за хората, които среща и всичко, до което се докосва. Това, което прави книгата велика, е и бликащият от всеки ред хумор.

 

„На сватбено пътешествие с брат ми“ на Франц Везнер е автобиографичен разказ за усилията на млад мъж да започне отново и препострои живота си след като е изоставен от бъдещата си съпруга пред олтара, осъществявайки вече  предплатеното сватбено пътешествие с брат си. Хумор, болка, мъжки откровения доминират над описанията на европейски, азиатски и южоамерикански градове и маршрути.

 

„Улица без име“ на Капка Касабова е автобиографично пътуване към себе си на млада жена, осъществяваща туристическа обиколка в родината си, години след като е емигрирала. История, културни феномени и лична драма се развиват в рамката на описания на българските градове и региони.

 

„Моето семейство и други животни“ на Джералд Даръл разказва за преживелиците на британско семейство на остров Корфу, за взаимоотношенията на братята, сестрата, майката, местното население и  животинския свят на острова.

 

„Яж, моли се и обичай“ на Елизабет Гилбърт е автобиографичен разказ за търсенията на млада американка след разпадането на брака й, за развенчани илюзии, кулинарни приключения, мистични откровения и в крайна сметка срещата й с нова любов. Също и разказ за пътуването й в Италия и Южна Азия.

 

„Пътешествия с леля ми“ на Греъм Грийн има криминален сюжет и елементи на драма, развиващи се под формата на разказ за няколкото пътешествия на главния герой-пенсионер с възрастната му леля.

 

„Под тoсканското слънце“ на Францес Майес е автобиографичен разказ за осъществяването на отдавнашната мечта на двама американски университетски преподаватели да живеят в автентична италианска вила, за перипетиите им при реставрацията, за срещите им с местните хора, за кулинарията и архитектурата на Тоскана.

 

Пътеписът може да включва и фантастика, какъвто е случаят с „Американски богове“ на Нийл Геймън. Или еротика, както прави Набоков в „Лолита“. (Ето, че успяхме да вмъкнем малко еротика в самоучителя за пътеписи и убийства. Сега вече уверено вървим към топ-класациите. Рекордните продажби са ни в кърпа вързани.)  Какво друго е „Властелинът на пръстените“ ако не пътепис с елементи на героика, философия и драма? Или „Билбо Бегинс – натам и обратно“. Ами „Пътеводител на галактическия стопаджия“?  Изобщо всички сюжети, които се въртят около космически пътешествия, завладяването на далечни звезди и планети са по същество пътеписи, но за измислени места. (Не сте ли съгласни?) Пътеписът успешно се вмества дори и в поезията, както от векове доказва омировата „Одисея“.

 

И без повече примери е ясно, че пътеписът е една от най-благодатните форми за литературно творчество, позволяваща свобода и интегриране на различни жанрови форми. Ако заимствам думите на писателя Илия Трoянов (в „С какво се храни повествуванието: за връзката между проучването и художествената проза, лекция, 2011) пътеписът е  „лексикален тьорлю гювеч… Към него могат да бъдат добавени всякакви продукти в зависимост от сезона, възможностите и съдържанието на хладилника ви. Затова по дефиниция всеки тьорлю гювеч е уникална композиция.“

 

За да пишем четивни пътеписи трябва само да се запитаме какво искат да четат нашите читатели и да интегрираме описанието на пътуването си със съответните очаквания. Криминалета и мистерии? Никакъв проблем! – започваме разказа за пътуването с нещо странно, необичайно и на пръв поглед необяснимо (убийството винаги е добро начало, но и по-малко драматични загадки вършат работа, така че не бързайте да убивате шофьора на автобуса с непоносимия музикален вкус – оправданията, че спешно ви трябвала жертва за качествен пътепис не минават в съда), което да намери решение в края на пътуването. Мистерията може да бъде загубен багаж, откраднат портфейл, странно явление, нечие необичайно поведение, грешен адрес, на практика всичко, което авторът избере да представи като необичайно, любопитно или необяснимо.

 

Кулинария и здравословно хранене? Всеки пътепис може с лекота да се превърне в изследване на хранителните навици на местните хора, на спътниците ни, в интересна колекция от екзотични рецепти, в серия от кулинарни експерименти (с приключенски елемент в моментите на несполука), в есе върху историята и разпространението на някое ястие (Виж кулинарно-историческите етюди на Ясен Бориславов в „Боб и метафизика“, Сиела, 2004)

 

Приключения? Това също е лесно – приключение е всичко, което не е обичайно, ежедневно и банално, а при пътуване такъв е на практика всеки миг. Ако все пак ни се струва, че няма достатъчно приключенски дух в нашето добре организирано пътуване без загубени куфари и откраднати портфейли, приключенският елемент може да се въведе изкуствено. Като си поставим лични предизвикателства – да изходим всички туристически пътеки в даден район, да видим на всяка цена Мона Лиза, въпреки ограниченото си време, да пием кафе край Сена, независимо от дъжда, да изкатерим Олимп, да покараме колело в Амстердам, да опитаме автентична виетнамска кухня, да се научим да танцуваме танго в Аржентина, да научим (и използваме) фрази на местния език  или  да издирваме нещо – интересни имена на улици, или място от специфичен интерес за нас, рядък животински вид, архитектурен елемент или уникално местно културно явление. Броят на възможностите е ограничен само от нашето въображение и дързост. Не бива никога да подценяваме мотивиращата сила на: „Кой, аз ли не мога?!“ Достатъчно е само да се самопредизвикаме.

 

Няма значение дали наистина ще успеем в приключенското си начинание, важно е да разкажем за опита и преживяванията си. Успехите и неуспехите на издирването, покоряването или тоталния провал пред лицето на предизвикателството са еднакво вълнуващи за читателя, който споделя същите интереси, за читателя, който не споделя интересите ни, но обича предизвикателствата, за читателите, които си умират да похихикат над чуждите неволи и на тези, които съчувстват на несгодите и неволите ни. Ами, даже и да нямаме никакви други читатели, ние вече си осигурихме доста прилична популярност, нали?!

 

Разбира се, остава все още отворен въпросът  ръководствата и самоучителите пътеписи ли са или не са? Я да видим! Има ли тук нейде в този текст описание на пътуване или място? Има! Той целият е разказ за пътуването през творческия процес на пътеписа. Има ли герои, сюжет, еротика, убийства, удивителни знаци и съвети? Има! По много от всичките. Значи е пътепис – хем описателен, хем инструктивен, хем емоционален, хем повествувателен. По всички критерии на издателския бизнес  е даже и бестселър.

 

Самостоятелна работа:

  • Анализирайте пътеписите, които харесвате в жанрово отношение – как са въведени  елементите на други жанрове? Можете ли да използвате същия подход в своите текстове? Как би изглеждал разказът за последното ви пътуване, ако е прeдставен като жанров хибрид? Напишете го.

 

  • Колекционирайте в творческия си дневник идеи за жанрови смесвания, които срещате в литературата. Връщайте се към тях, когато вземате решение за жанровата обособеност на своите текстове. Кои комбинации са популярни? Какви комбинации още не са експлоатирани?

 

  • Може ли пътеписът да се представи като готварска рецепта, инструкции по безопасност, съдържание на лекарствена опаковка? Можете ли да го напишете в рими? Или като детска приказка? На програмистки език? (За малко да напиша „на Фортран“, ама се усетих, че всички програмисти ще ми смеят. Е, добре де, не всички – само динозаврите от моята историческа епоха, които знаят какво е Фортран, ама все пак.) Като математическа задача? От онези текстовите, дето най ги мразехме в училище – каква невероятна възможност за отмъщение, а?! (Вярно е, че учебниците по математика не са широко признати за литературен жанр, но то е само защото никой още не се е осмелил да експериментира литературно с  характерните им изразни форми. Казвам, ви, това е нашият уникален шанс да се обезсмъртим. Дерзайте!)

 

Защо да водим творчески дневник?

 

Както вече стана дума талантливото писане е комбинация от вдъхновение и много труд. Вдъхновено занаятчийство с други думи. И ако уменията се усвояват, то вдъхновението трябва да се търси, преследва, предизвиква, провокира, разпознава и улавя. Творчeският дневник е ловното оръжие на писателя. Основно оръдие на труда на заклетия убиец на скуки, досади, изтъркани шаблони и клишета.

Журнал на пътешественика, приключенски дневник, тетрадка за идеи – няма значение как ще го наречем – е най-важният инструмент (в комплект с молива) на пътеписането. Като фотоапаратът за фотографа. Като снайперът за Никита. Като мрежата за рибаря. В него ще ловим вдъхновение и идеи.

Как ще ги ловим? С каква стръв и какъв калибър?

Пътуването е източник на вдъхновение, но в същото време богатството на събития и емоции означава, че голяма част от впечатленията се губят, затрупани от по-значими и по-скорошни такива. Дори най-силно емоционалните събития, за които си мислим че никога няма да забравим, скоро избледняват в паметта ни и се превръщат в кратка редактирана версия на случилото се, по-бедна на детайли от реално преживяното. След достатъчно дълго време всяко пътуване може да се сведе до бай-ганьовото „Хора, къщи, салтанати“. Дневникът предоставя възможност да уловим на хартия (или в електронната памет на лаптопа) ефимерното моментно вдъхновение, предизвикано от емоциите и откривателството на пътуването.

Ако разчитаме само на фотографиите рискуваме да пропуcнем да документираме невизуалните (често по-вълнуващи и въздействащи) аспекти на мястото – аромати, вкусове, звуци, движение, настроения, коментари нa спътници, и да забравим да ги включим в пътеписа.

Малкото тефтерче и молив ще ни позволят да документираме преживяванията си дори, ако батериите на фотоапарата (телефона) се намокрят или изтощят, ако електронните устройства се повредят в необичайно ниските (или високи) температури, в резултат на неволен удар, изтърване или замърсяване. Оръфано лично тефтерче е много по-малко вероятно да бъде откраднато.

Изборът на думи е често повлиян от моментното ни състояние, което означава, че след време, когато емоцията е отшумяла не бихме описали мястото и събитието със същите изразни средства. Документирането на хрумналите ни в момента на пътуванeто изрази, сравнения и думи позволява по-автентично, по-живо възпроизвеждане на детайлите в бъдеще, придават убедителност на пътеписа и му дават интересна лична перспектива, която допринася за създаването на уникална, неповторима атмосфера на разказа.

Например, като си разказвам ей така, в добро настроение и мирно състояние на духа за пътешествията с най-милото на сърцето ми го наричам предимно Коте, Мило, Мамо като в: „Как спа, коте? Ще закусиш ли, мило? Няма да е зле да се срешеш, мамо.“  Обаче, като ми се мотае, звери, заяжда и зъби в  тъмното  в 5 часа сутринта, докато аз недоспала и истерична отчаяно се опитвам да натъпча неприбрания й багаж в чантата (поне два номера по-малка от нужната за целта) и препускам като товарен кон надолу-нагоре по стълбите на хостела, моля сърцераздирателно шофьора на автобуса (и всичките други ранобудни пътници) да ни изчака и за сто и найсти път настоявам с режещия стомана глас: “Бояна, МОЛЯ ТЕ, тръгни!“ о, какви извори на вдъхновение се отприщват тогава, какво изобилие от нарицателни, обръщения и определения! Какво словесно богатство! То не са само Дивак, Нахалница, Неблагодарница, Марда и Поспалана, има също и Ураган, Тайфун, Фъртуна, Извънземно, Проклетията, Принцесата с огнемятащите очи, пръкват се  Госпожица Сарказъм, Змията в пазвата ми, Вселенското зло, както и някои други, които не мога да споделя с широка публика поради страх, че майка ми ще се откаже с „Държавен вестник“ от мен. В интерес на истината не мога и да повярвам, че са ми хрумнали, ама доказателството е в творческото ми тефтерче – черно на бяло (синьо на розово в случая, добре де – всички имаме право на мимолетни моменти на безвкусица от време на време).

Други кандидати за увековечаване в писателския дневник са конкретни, специфични факти като имена, дати, цени, разстояния, названия, които се помнят по-трудно, а в същото време са много полезни за придаване на убедителна документалност на разказа. (Ако случайно имате фотографска памет и никога нищо не забравяте, идете на психиатър вместо да ми се фукате тука колко добре помните, или просто станете слон! Уверявам ви, че не сте типичния писател на пътеписи. Типичните хора забравят.)

Специфични думи, жаргон, произношение характерни за мястото или хората, които срещаме, може лесно да се забравят (виж обясненията в скобите по-горе), но записани и възпроизведени допринасят за триизмерността на разказа и героите, пренасят читателя в различната реалност чрез различния език.

Освен другите си прагматични аспекти воденето на записки има също ефект да възпитава и развива умението на писателя-пътешественик да извлича важното, характерното, да открива интересния детайл, необичайния ракурс, неповторимия нюанс.

Тефтерче с твърди корици е предпочитанo от едни, лаптоп, i-pad, диктофон или елегантно подвързана тетрадка е изборът на други. С бели листи, с дати, с водоустойчиви корици или с картинки и парфюмирани страници дневникът неизбежно отразява личните потребности нa ползвателя си и трябва да е съобразен с неговия (нейния) стил на работа. Често предпочитаният формат се открива с експериментиране.

Моят първи творчески дневник беше подвързан в изкуствена кожа годишник – А5, с 400 ситно разграфени страници. Бързо установих, че е твърде голям и тежък, за да го нося в джоба си, в резултат на което записвах идеите си само постфактум, в края на деня, или даже дни след пътуването. Непосредствеността на моментното впечатление се губеше в процеса. Лекото тефтерче с меки корици и спирален гръб, което го замени, се разпадна скоропостижно, неспособно да устои на честото прелистване, вадене и прибиране в претъпкани джобове и раници, редовни бани с дъждовна вода, случайни изтървания в локви и спорадични разхубавителни процедури с горещо кафе.

Перфектният творчески дневник – хем удобно малък, хем вандалоустойчив – открих случайно. Колеги ми подариха за спомен, елегантно тефтерче с бели страници и магнитно закопчаващи  корици. Абсолютно незаменимо! И до ден днешен напразно се опитвам да намеря по книжарниците нещо толкова съвършено пригодено за моя маниер на писане и пътуване. Наложи се да премина към по-скромни (но затова пък масово произвеждани и разпространявани) тефтерчета с размер на цигарена кутийка, твърди корици, страници от рециклирана хартия и простичка, надеждна ластична закопчалка.

Писалото ми също еволюира от химикал, чието мастило неизбежно изтичаше в джоба ми, или свършваше в най-неподходящия момент, точно когато съм вдън гори тилилейски, на три дни път от най-близката книжарница, замръзваше в минусовите температури на ледника или отказваше да остави следа върху прогизналата от вилнеещия тропически циклон хартия, запецваше от песъчинките на океанските плажове или се повреждаше в адския зной на пустинята. Сто и един подобни инциденти ме научиха да предпочитам молива.  И да нося винаги  два.

След като сме се убедили вече в необходимостта от водене на записки по време на пътуването, избрали сме подходящ формат за творческия си дневник, като не сме забравили и да го метнем в багажа си, ето някои правила за употребата му:

  • Носете го винаги със себе си и си създайте навика да го ползвате. Постоянно. Както мобилния телефон, който винаги ни е под ръка.

 

  • Използвайте всеки тих (или скучен) момент по време на пътуването, за да преглеждате и допълвате записките си. Дори най-вълнуващите приключения изобилстват с такива мигове – докато чакате сервитьорката да ви донесе поръчката, на опашка пред паспортна проверка на летището, в автобуса, вечер в хотела, докато си почивате на пейка в парка или следвате екскурзовода в музея.

 

  • Датирайте записките си. Хронологично подредените бележки позволяват да се установи и възпроизведе последователността на събитията, да се правят сравнения с други факти и събития, чиято значимост може да ни е хрумнала едва след края на пътуването. Отбелязвайте си датите ( и годините!), съвсем приятелски ви съветвам.

 

  • Пишете четливо (доколкото позволяват обстоятелствата) Нищо не може да се сравни с яростта и безсилието на писател, неспособен да разчете собствените си мъдри мисли. (Повярвайте на патило.) Ясно е, че нечетливата дума е единствено подходящата, гениална и абсолютно незаменима, но по никой начин не можете да си я спомните, нито да разгадаете криволичещия шифър на собствения си почерк.

 

  • Събирайте между страниците на дневника малки сувенири – билети от градския транспорт, музеи, брошурки, карти, картички и други артефакти, които може да се окажат впоследствие неоценим източник на идеи или да отключат позабравени спомени и впечатления. (Внимавайте с хербаризираните растения – контролът върху изнасянето и внасянето на органични материали от някои континенти/ страни/ паркове/ региони е много строг. Изсушеното между страниците на тефтерчето ви цвете може да се окаже източник на неочаквани проблеми и главоболия на митницата.)

 

  • Винаги записвайте имена на градове, улици, хотели, екзотични ястия, хора, които срещате, интересни факти, дати. Трудно е да се повярва, но! не всичко може да се намери в Гугъл.

 

  • Записвайте интересни думи, изрази, сравнения, вицове и разговори, необичайно произношение, жаргон или специализиран термин, които чувате за първи път или пък уж знаете, но сте позабравили.  Ако нямате нужда от тях по-късно, може просто да ги пренебрегнете, но ако ви потрябват ще ме споменавате  с добро.

 

  • Създайте си навик да търсите и записвате всевъзможни идеи за необикновен ракурс – на малкото дете в музея, на катеричката в парка, на китайският турист, който не говори  езика и не разбира думичка от обясненията на екскурзовода, на облака в небето. Този тип бележки превръщат дневника в неизчепаем източник на вдъхновение.

 

  • Рисунки, скици, схеми (ако имате приоритет към визуално мислене) са също много полезни. Една картинка често замества хиляда думи. Не е нужно например да се карате продължително с неуслужливия, некомпетентен китайски продавач на билети, който отказва да смени резервацията ви и да рискувате да ви арестуват в Народната република. Вместо това можете да му нарисувате издевателски шарж в тефтерчето си, докато пиете 17-то си кафе и чакате търпеливо – с брадавица на носа и коса като от евтин трилър. (Като съм ядосана съм страшно талантлива художничка.)

 

  • Селекционирайте и приоритизирайте бележките си. Наложете си ограничения – не повече от една страница за един музей или един площад, или летище. Избирайте важното, интересното, различното. Принципът “Mалкото е повече” важи тук с пълна сила. Съобразете се с вече избраната тема на пътеписа или със собствените си интереси – ако ще пишете кулинарен пътепис е подходящо да преписвате (или откраднете) менютата на заведенията, в които се храните, да събирате рецепти, да правите списъци с екзотични подправки и невиждани плодове по пазарите. Но това едва ли е най-удачният избор за детайли и специфика, ако ще пишете за архитектура, градинарство, риболов, спортно събитие, концерт или адреналиново приключение.

 

  • Ако се притеснявате, че личният ви дневник може да попадне във вражески ръце и чужди очи да блудстват с най-съкровените ви мисли, да откраднат най-ценните ви идеи, да се подиграят и гаврят с дълбините на чувствата ви, измислете си таен код и се упражнявайте да пишете с шифър. Гарантира абсолютна сигурност за тайните на личността ви и е много е забавно! Първия ден. После неизбежно ви омръзва, забравяте шифъра, и то точно когато най-много ви трябва, псувате отчаяно известно време,  скубете си косите и накрая философски решавате, че грозният  почерк, от който другарката Янчева  в първи клас не успя да ви отучи е достатъчно добре кодиран и така. Пък и колко души в света въобще четат на български, к’во толкоз?! Проблемът е решен и тревогите за неприкосновеността на личните ви мисли отпадат.

 

  • Използвайте записките в дневника, когато пишете пътеписите си. Това звучи твърде очевидно, но от опит знам колко  е лесно да се пренебрегнат ситно изписаните трудно-четливи страници или купчина смачкани хвърчащи бележки. В резултат  интересни идеи, вдъхновени от силата на преживяването  се губят по невнимание. Нужна е дисциплина за водене на дневника и още повече инат и дисциплина за консултиране с него.

 

Самостоятелна работа:

  • Съберете всички сувенири от последното си пътуване (снимки, билети, картички, записки, мидички, шишарки, камъчки, касови бележки, видео-филми). Разгледайте ги отново и се опитайте да прецените кои от тях ви помагат да си припомните най-много детайли, съхранили са най-добре атмосферата на преживяването. Защо? Направете списък с най-важните за вас и при бъдещи пътувания се стремете да събирате повече свидетелства от този вид. (Внимавайте обаче с камъните –свръхбагажът се таксува скъпо и освен това може внезапно да ви се сторят неподходяща декорация, когато след десет години се преместите в ново елегантно жилище. Да не говорим, че са болезнени, ако благоверната започне да ви замеря с тях.)

 

  • Направете си/купете си/ откраднете си и си водете творчески дневник. Дори когато нe пътувате. Носете го винаги със себе си и си записвайте интересни идеи, думи, смешки, цитати. Преглеждайте и препрочитайте често бележките си.

 

 

 

Цялата книга (2Mb):

Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи

 

Автор: Изабела Шопова

Снимки: а

5 коментара

мар. 22 2013

Изгубената Сирия или превземането на Крак де Шевалие

Днес ще приключим поредицата на Цветан за Сирия и християнското наследство в нея. Приключението ще ни отведе до рицарската крепост Крак де Шевалие

Приятно четене:

 

 

Изгубената Сирия или превземането на Крак де Шевалие

(Замъка на рицарите кръстоносци) от султан Бейбарс

Крак де Шевалие, Сирия

 

 

 

 

 

Царство им небесно! Така е било според една гравюра на Доре и ние желаем да се поклоним на това историческо място и да видим този чудесно запазен замък на кръстоносците от листата на ЮНЕСКО.

Стратегическото положение на Сирия отдавна е било оценено от Европа и от рицарите монаси – хоспиталиери, закрилящи поклониците на път за Божи гроб. Сред десетките болници, хостели и замъци на кръстоносците, Крак (Crac или Krakвинаги е заемал ключово място като най- великата им крепост в Близкия Изток. До ХI век тук се е издигала малката крепост Хосн ал –Акрад (Qal’at al – Hisn) или Замъка на Кюрдите за охрана на прохода Хомс, водещ към пристанището Триполи.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Горе, вдясно на хълма висок 750 м, замъкът стои на сража над Християнската долина, която е изпълнена с църкви, лозя и маслини.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

Този необичаен,  почти европейски пейсаж с Белият замък на върха, буди възхищение у всеки пътешественик в пустинна Сирия.

По време на Първия кръстоносен поход през 1099 г. замъкът бил превзет от кръстоносците за първи път. Но рицарите бързали за Йерусалим и затова изоставили крепостта. Та се наложило след 11 години пак да го превземат и тогава получил името си:

Крак де Шевалие  – Krak des Chevaliers (Замък на Рицарите)

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Слабите стени на замъка изисквали допълнителни разходи за укрепване, но нито един рицарски барон не се наел да окаже финансова подкрепа. Накрая в 1142 г. Раймонд I Антиохиски граф на Триполитания предал замъка на военно – религиозния орден на

Хоспиталиерите или на Йоанитите (на св. Йоан Кръстител)

Това била изгодна сделка и за двете страни. Орденът получавал цял замък с прилежащата му земя, а графството –  допълнителна надеждна защита от йоанитите на всеки километър. Издигнали червеното знаме с белия „малтийски” кръст, монасите – рицари започнали мащабно строителство. Стените били укрепени и отново построени казармите, кухнята с мелницата, трапезарията и многоместния нужник (тоалетна).

 Крак де Шевалие, Сирия

 

След час път от Хомс се отзоваваме пред стените му. Но всичко посроено било разрушено от опустошителното земетресение през 1170.

Castle Alhsn, Сирия

Само черните гранитни основи са останали от замъка на кюрдите. Орденът не се отчаял и извикал най-добрите европейски инженери, които започнали да изграждат отново замъка по нов подобрен план от варовик, който бил по-лесен за обработка . Всеки отделен каменен блок се обработвал по шаблон, идеално пасвал на място и се доставял от кариера на десетки километри.

 Крак де Шевалие, Сирия

.

 

 

Така е бил издигнат този шедьовър на средновековната архитектура. Върхът е заграден от двоен пръстен от крепостни стени дебели 6 м, образуващ четириъгълник с дължина 200м и ширина 150 м. .

За 130 години Крак успял да отбие множество атаки на мюсюлманските войски, като е бил сборно място 11 пъти на кръстоносците в походите им срещу монголи и мамелюци.

През 1163г. султан Нур ад –  Дин претърпял край стените на Крак съкрушително поражение, като се спасил на коня си почти гол, тъй като се бил изненадан повреме на обедната сиеста. Той приел много тежко това поражение и починал като освободител на Сирия, който не успял да превземеКрак.

През 1180 г. хоспиталиерите наблюдавали от високите си кули как войската на Саладин изгаря техните посеви и откарва добитъка, без да могат да му попречат.

През 1188г. Саладин обсадил отново Крак и прекарал цял месец изучавайки укрепленията му. След като се убедил, че замъкът е мощен и непрестъпен, Саладин даже и не го атакувал, за да не се излага.

Крак де Шевалие, Сирия

Прекрачвам входа и се озовавам в един либиринт от коридори .

 Крак де Шевалие, Сирия

 

От този Г – образен коридор рицарската конница връхлитала неочаквано.

 Крак де Шевалие, Сирия

Тогава там се мотаеха много туристи.

 Крак де Шевалие, Сирия

А тези камъни ако се затъркалят надолу ще пометат всеки любопитен.

 Крак де Шевалие, Сирия

 Измъквам се от галерията и попадам между двете стени.

 Крак де Шевалие, Сирия

 Ура, тук има голям басейн! Това обаче е беркил (защитен ров с вода).

На Изток европейските рицари приели местния обичай да се мият по-често

Недостигът на вода изисквал да има много беркили и за жадните коне. По време на мюсюлманския период били построени бани под земята, за да се стича на самотек водата .

Крак де Шевалие, Сирия

Акведукт снабдявал кухнята с прясна вода и огромната фурна за хляб.

Складовете пращели от жито, овес, маслиново олио и вино. В началото на ХIII век Крак станал толкова мощна крепост, че в нея можели  2 000 човека да издържат 5 годишна обсада! За непревзимаемостта на замъка свидетелства фактът, че когато на Святата земя практически не останали кръстоносци, крепостта паднала последна.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Тук навярно

султан Бейбарс I(Baibars I –

талантлив и пресметлив пълководец е слязал от белия си кон за намаз  –  да се помоли на Аллах да му помогне да превземе последната крепост на кръстоносците. Бейбарс бил кипшак (от Казахстан) и като момче бил пленен от българите (от Волжка България) и продаден за 800 дирхама като роб в Дамаск. Той бил мутра, гребец на галерите и бодигард на султана –  мамелюк. Благодарение на своя ум, непримирима енергия и амбиция, на заговорите и убийствата, той управлявал Египет като султан повече от 17 години.

 Султан Бейбарс I – Крак де Шевалие, Сирия

 

Под неговия ятаган падали един по един

рицарските замъци в района на Хомс и Хама.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

Да победи обсадените рицарите с глад е нереално. Затова Бейбарс решил да атакува източната част след обстрел на стените от катапулти.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Тази кула от външната стена първа рухнала. (Бейбарс после я възтановил, за което гласи благодарственият му надпис към Аллаха.)

След големи загуби той се промъкнал и се отзовал в рова между двете стени.

 

 

Да се завладее тази цитадела е много трудна задача, за която той дал свещен обет за джихад. Но на 29 март 1271г. след сполучлив подкоп войните на султана се оказали в сърцето на „гнездото на хоспиталиерите”.

 

Крак де Шевалие, Сирия

 

Те нахълтали в голямата зала за банкети, празненства и военни съвети.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

 

 

Голямата зала на Крак  

била построена през 1250г. Арките на тавана са образец на ранноготическата архитектура. В горната част на прозореца има надпис на латински: ”Притежавай богатство, притежавай и мъдрост, притежавай и красота, но се пази от гордостта, която осквернява всичко до което се докоснеш. ”

 Крак де Шевалие, Сирия

 „Аллах Акбар! (Бог е велик!) е изписал победителят.

Крак де Шевалие, Сирия

 

 

 

До голямата зала се намира обикновен храм в романски стил, построен в 1170 г. , някога изписан с фрески. Неговите стени били украсени със знамена, военни трофеи и оръжието на загинали рицари. Вляво и вдясно от входа на стената са издълбани коневръзи (пръстени, на които рицарите връзвали конете си преди да влязат и да се помолят).

 Крак де Шевалие, Сирия

 Веднага след превземането на Крак храмът бил преустроен в джамия. Вдясно е минбара –  възвишението, от където се чете корана. Нишата в стената (михраб) е насочена към Мека.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

Мамелюците превзели голямата зала, храма, складовете и кладеница.

Но рицарите се оттеглили в южния редут. Тази цитадела се състояла от три мощни и високи кули и имала всичко необходимо в случай на дълга обсада.

Крак де Шевалие, Сирия

 Тръгвам да обикалям високите кули отдолу, като султана.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Гледайки страховитите зъбери и бойници се убеждавам, че

само с военна хитрост или коварство,

Бейбарс е могъл да накара защитниците да напуснат поста си.

Крак де Шевалие, Сирия

 

За тази цел изготвил фалшиво писмо от Великия Магистър на Ордена –  Хуго де Ревел, което гласяло, че Магистърът не може да изпрати подкрепа и заповядва крепостта да се предаде. На 8 април то било доставено в гарнизона. Комендантът (името му е изтрито от историята) и наивните защитници се подчинили покорно на волята на „втория си баща” и свили бойните знамена.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

На стъпалата срещам потомците на победителите, които ми

разказват друга версия

Асасините (първите терористи) се преоблекли като свещеници и дошли до стените на крепостта да търсят убежище. И когато доверчивите хоспиталиери отворили вратата на своите „събратя по вяра”, те измъкнали изпод расата си кинжалите и ги обезвредили.

Крак бил кракнат, т. е. превзет на 8 април 1271 г.

 Крак де Шевалие, Сирия

 Панорамен поглед и преглед на съдбата на участниците в тази битка – на всички оцелели рицари Бейбарс подарил живота . Те се оттеглили първо на остров Кипър, а после на Родос и накрая на Малта, където продължавали да се сражават за Христовата вяра.

Рицари хоспиталиери – Крак де Шевалие, Сирия

Рицари хоспиталиери

 

Съдбата обаче надхирила коварния Бейбарс, когато поднасял на поредната си жертва чаша кумис с отрова  –  той объркал чашите. Бейбарс починал след 13 дни в ужасна агония на 57 години според летописеца Маркизи.

 медресето Ал –  Захирия, Дамаск

Намерил е вечен покой в медресето Ал –  Захирия, Дамаск. Там през 2011г.  Казахстан изгражда мавзолей на своя герой.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Изпотен и доволен се изкачвам на най-високата кота, стискайки в ръка ценния трофей  –  рицарска фланелка. Понякога я обличам, за да ми напомни да не бъда горд и наивен като рицарите.

Имах удоволствието да видя още веднъж замъка Крак обсаден от турците в руския филм „Баязет” за Руско – турската война 1877.

Но драмата няма край, няма епилог, като гледам снимката от NG,

 Крак де Шевалие, Сирия

 

където брадат боец от Сирийската освободителна армия, гордо позира пред завзетия Крак де Шевалие –  Замъка на рицарите. Той отново води свещена война  –  джихад .

Но кои са те , борци за демокрация ли?

Те са наемници, който вчера отвлякоха 21 миротворци от войските на ООН, охраняващи Голанските възвишения между Израел и Сирия.

Те са подпомагани от антидемократичните режими на държава, която принцовете прекръстиха на свое име – кралството на Сауд – итска Арабия. Или какво да кажем за Бахрейн, където от 40 години министрите са членове на една кралска фамилия Ал Халифа.

Или пък за Кувейт, където всички членове на правителството носят името Ал Сабах. Фамилии и факти, които не трябва да забравяме.

„И до днес Сирия е като обсаден Замък на Арабската Чест, който единствен не иска да подпише капитулационен мирен договор с Израел и да се откаже от подкрепата си към Палестинската интифада и към Хамаз и да прекъсне връзките си с Ливанската съпротива, Хизбула и антишахския ислямски републикански Иран ” според думите на Джордж Голуей (George Galloway)  – рицаря от Британския Парламент.

Факт е, че от 40 години Сирия е управлявана авторитарно от фамилията Асад. Но единствено в Сирия е имало избори, в които сирийският народ е гласувал 99, 9% за Башар Асадлекар офтамолог.

Някои от нас още имат спомен от подобни избори, помнят Живков и какво е социалистическа демокрация.

Защо мюсюлманските братя не водят джихад срещу собствените си емирски режими?

Защото не искат гражданска война в собствената си страна, където ще бъдат смазани от собствените си могъщи тирани.

От победата на  джихадистите се страхуват и другите опозиционни сили и малцинства като друзи, алевити, кюрди и християни.

Затова няма и обединена сирийска опозиция.

Да се смени един малък тиран с един по голям ли ?

От трън, та на глог ли? Още жертви? Още бежанци?

Уверен съм , че това не иска сирийският народ.

Още се моля мирът отново да настъпи в тази страна.

 

Цветан Димитров, 2008 – 2013

 

 

Автор: Цветан Димитров 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

 

 

 

 

 

One response so far

мар. 21 2013

Гибралтар… и отвъд (2)

Днес ще продължим обиколката си из Гибралтар заедно с Атанас. В началото стана дума за Скалата, Мис Свят и макаците, с днес ще разгледаме по-подробно центъра на градаПриятно четене:

 

 

Гибралтар… и отвъд

част втора

Долфин Сафари

Едно от нещата, които исках да посетя и си бях набелязал още при тръгването ми от България беше да се кача на корабче, което излиза в открито море в търсене на делфини в ествествената им среда. Осъществих го още на третия ми ден в Джиб. Беше неделя, а от предишния ден си бях купил билет по Интернет (25 паунда).Следобед се явих на кея на Марина Бей (Marina Bay) – едно от трите яхтени пристанища на Гибралтар. Другите две са Куинсуей Кий (Queensway Quay) и Оушън Вилидж (Ocean Village). Оушън Вилидж и Марина Бей са в непосредствена близост едно от друго и де факто се сливат. В района им, точно на брега на морето,  се намират най-голямото казино в Гибралтар и модерни жилищни сгради, в които най-евтините наеми бяха от порядъка на 1000-1200 паунда на месец на апартамент.В самите марини пък се полюшкват множество луксозни яхти.

Част от яхтите в Марина Бей – Гибралтар

Част от яхтите в Марина Бей

 

 

В уречения час около двадесетина човека се качихме в корабчето и излязохме в открито море. От компанията, организираща пътуването, гарантираха, че

ще видим делфини

В противен случай, трябваше да ни върнат парите. Около петнадесет минути след като напуснахме пристанището видяхме първият от тези удивителни морски бозайници. Скоро се появиха и други делфини, които плуваха покрай корабчето и правеха скокове над водата, радвайки се като малки деца. Делфините са познати с приятелското си отношение към човека, който, за съжаление, не винаги им отговаря със същото. Известни са случаи на масови убийства, заради месото им, на Фарьорските острови и в Япония. За това имаше даже документален филм, който спечели Оскар.

Делфини плуват на "една ръка разстояние" от корабчето – Гибралтар

Делфини плуват на „една ръка разстояние“ от корабчето

   Малко инфо за тези сладури

Резултат на милони години еволюция, делфините са считани са за едни от най-интелигентните животни. Повечето притежават остро зрение и могат да чуват около десет пъти по-добре от човека. Предполага се обаче, че не усещат миризми, поради липсата на обонятелен нерв. Учените не са сигурни защо точно обичат да скачат над водата. Предположенията включват комуникация с други себеподобни, фиксиране на пасажи с риба, освобождаването от паразити или просто за забавление. Делфините обичат да плуват заедно с хора, а са известни случаи, в които са спасявали и живота на удавници.

Не е ясно защо делфините правят скоковете си над водата – Гибралтар

Не е ясно защо делфините правят скоковете си над водата

Сафарито продължи около час и половина, от което време около час прекарахме в открито море. Хората минаваха ту на левия, ту на десния борд, за да видят по-добре делфините, които правеха пируети и плуваха заедно с корабчето.  На няколко пъти идваха много близо и успях да направя нелоши снимки. Когато обърнахме към Гибралтар ни „изпратиха“ като дълго време плуваха заедно с корабчето. Интеракцията с тези прекрасни същества определено си заслужава. Някак си те зареждат с положителна енергия с вечната си полу-усмивка и игриво поведение.

 

Мейн Стрийт (Maine Street)

Главната улица  на Гибралтар – Мейн Стрийт (Maine Street), сама по себе си е туристическа атракция. Тя е обект на усилена търговия, а в събота и неделя буквално се задръства от хора, главно туристи. Понякога на нея може да видите и макаци, слезли от Скалата на разходка в града.

Главната улица Мейн стрийт – Гибралтар

Мейн стрийт

Главната се простира от Кейсмейтс Скуеър в долния си край до Трафалгарското гробище в горния. На нея има магазини за сувенири , за техника, цигари, алкохол, барове, ресторанти, заведения, а за атракция са поставени и червени телефонни кабини, каквито има в Лондон. Тъй като в Гибралтар цигарите и алкохола са безмитни, много хора идват от Испания, за да си купят от тях. През границата е позволено да се изнася само едно бутилка алкохол и един стек цигари, но режимът не е строг и се проверява багажа само на тези, които се сторят съмнителни на граничарите. Това, разбира се, е предпоставка за контрабанда и има хора в Ла Линея, които се занимават именно с това.

Червените телефонни кабини създават илюзията, че сте в Лондон – Гибралтар

Червените телефонни кабини създават илюзията, че сте в Лондон

На път за работа обикновено преминавах

по цялата дължина на Мейн Стрийт,

тъй като офисът, в който ходех по работа, беше в горния й край. Пътьом винаги пресичах малък площад, на който се намира

„Манастира“ (The Convent) –

резиденцията на губернатора на Гибралтар от 1728 година насам. Името на сградата идва от факта, че първоначално е била францискански манастир. Можете да я познаете по това, че пред нея стои на стража гвардеец в шотландска поличка. Срещу „Манастира“ се намира къщата на стражата на губернатора с две лъскави оръдия отпред, с които туристите не пропускаха да се снимат за спомен. До “Манастира“ се намира и пъбът „Ядосаният монах“ (The Angry Friar). Самото заведение не е кой знае какво, но служи като ориентир за площада, на който се намира.

"Манастирът" със стражата отпред – Гибралтар

„Манастирът“ със стражата отпред

Друго нещо, покрай което винаги минавах на път за работа, беше огромен билборд по случай Диамантеният юбилей на кралица Елизабет начело на Великобритания. През юни, по случай 60-годишнината й от възкачването на престола е имало големи тържества, а градът е посетен от сина на Елизабет Втора принц Едуард и съпругата му Софи. Елизабет е коронясана за кралица на 2 юни 1953 година след смъртта на баща й Джордж Шести (заекващият крал от филма „Речта на краля“). Единственият друг британски монарх, който е празнувал Диамантен юбилей е кралица Виктория през 1897 година.

Билборд по случай Диамантения юбилей на кралицата

Билборд по случай Диамантения юбилей на кралицата

Горният край на Мейн Стрийт завършва с огромна арка, наречена

Портата на референдума (Referendum Gates)

Кръстена е така след референдума през 1967 година, на който местното население решава с категоричните 99 процента да остане под британски суверенитет. След арката вляво се намира

Трафалгарското гробище (Trafalgar Cemetery)

В него са погребани войници, ранени в битката при Трафалгар (21 октомври 1805 година) и по-късно починали от раните си в Гибралтар. Срещу гробището е издигната статуя на предводителя на британската флота – адмирал Нелсън. Всяка година, през октомври, тук се извършва специална почетна церемония с поднасяне на венци в памет на загиналите. Битката при Трафалгар е най-значимият британски военноморски успех по време на Наполеоновите войни (1803-1815). В нея е разгромена смесената френско-испанска флота, а смъртта си намира самият Хорейшио Нелсън (като чуя първото име на адмирала нямам как да не се сетя за „От местопрестъплението“ и Хорейшио).  Днес, негова статуя (на Хорейшио Нелсън, не на героя на Дейвид Карузо) е издигната също в средата на площад Трафалгар в Лондон.

В последните ми дни в Гибралтар накупих от магазинчетата на Мейн Стрийт редица сувенири за роднини и приятели в България. Разнообразието е огромно – магнитчета, картички, фланелки, шапки, ключодържатели, химикалки, значки и какво ли още не. Ликовете обикновено са на Скалата на Гибралтар, на маймунки или на делфини. Най-големият хит са плюшените маймунки, които пищят като истински като ги стиснеш.  Чух, че било изгодно да си купиш и техника от Джиб, но не останах особено убеден в това . Вярно, имаше голямо разнообразие на таблети, смартфони, фотоапарати, лап топи, но цените им не ми се видяха по-ниски от на други места.

Юропа Пойнт е най-южната точка на Гибралтар

Юропа Пойнт е най-южната точка на Гибралтар

Юроп Пойнт (Europa Point)

Въпреки, че е с територия по-малка от седем квадратни километра, Гибралтар си има и

градски транспорт, състоящ се от осем автобусни линии

Един ден хванах автобус номер две от Кейсмейтс Скуеър, за да стигна до най-южната точка на Джиб – Юропа Пойнт (Europa Point). Цената на пътуване е един паунд, но се излъгах, че си взех сингъл билет, защото после научих, че билет за целия ден струва паунд и половина.

Europa Point, Гибралтар

   Юропа Пойнт е мястото, на което водите на Средиземно море срещат тези на Атлантическия океан.

Гибралтар е само на 24 км от Африка и, при ясно време, оттук може да се види планината Джебел Сиди Муса на мароканския бряг, за която се предполага, че е вторият стълб на Херкулес. Е, аз не я видях, тъй като пристигнах при доста мъгливо време и имаше видимост само на няколко километра в морето.

При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет – Гибралтар

При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет – Гибралтар

 

 

Мястото за наблюдение е обезопасено с парапет, тъй като брегът е висок и осеян с клифове, в които, една след друга, се разбиват хиляди вълни, пръскайки вода на няколко метра във въздуха.

Интересното е, че при Юропа Пойнт са събрани заедно джамия и църква. Има и

фар,

който хвърля светлина на 27 километра в морето. Маякът е построен за три години – между 1838-ма и 1841-ва. Напълно е автоматизиран през 1994 година и, ако за някой това е интересно, е единственият извън Острова, за който се грижи Trinity House – органът, отговарящ за морските фарове на територията на Великобритания (да, имат си и такава институция). Исках, разбира се, да разгледам фара отвътре, но нямаше как, заради огромните надписи „Влизането на външни лица строго забранено“.

Фарът на Юропа Понт хвърля светлина на 27 км дължина – Гибралтар

Фарът на Юропа Понт хвърля светлина на 27 км дължина

    Църквата при Юропа Пойнт

е католическа и носи името Shrine of Our Lady of Europe, което  може да се преведе като Храм на Дева Мария на Европа. Интересното е, че сградата е превърната в църква, след като преди това е изпълнявала предназначението на джамия. Метаморфозата настъпва, след като испанците завладяват Гибралтар от маврите през петнадесети век. Новите господари на полуострова построяват параклис, а в него може да се види малка статуя на Дева Мария с Младенеца на ръце. И двамата са короновани, а Божията майка държи в ръката си скиптър с три цветя, символизиращи Любовта, Истината и Справедливостта. Близо два века църквата се радва на просперитет, а много моряци от акостиращи кораби минават през нея за молитва и правят различни дарения. През 1979 година Папа Йоан Павел IIофициално одобрява  почитането на Дева Мария като закрилница на Гибралтар. През 2009 година храмът е удостоен от Папа Бенедикт XVI със Златна Роза – рядък знак на почит, който се дава от Ватикана.

Джамията, построена с дарение от краля на Саудитска Арабия – Гибралтар

Джамията, построена с дарение от краля на Саудитска Арабия

   Джамията Ибрахим-ал-Ибрахим

е построена през 90-те години след дарение на стойност пет милиона паунда от краля на Саудитска Арабия Фахд. Освен място за молитва, към нея има още училище, зала за лекции и библиотека. Тя е единствената джамия в Гибралтар, която обслужва мюсюлманската част от населението, наброяваща около 2000 човека. Ибрахим-ал-Ибрахим е най-южно разположената джамия в континентална Европа и една от най-големите в света, намираща се в немюсюлманска държава.

   Летището

Стигнахме и до

Гибралтарското летище – едно от най-странните в света

Това, което го прави такова е, че единствената му писта се пресича по средата от автомобилен път. И то, не някакъв второстепенен, а от Уинстън Чърчил Авеню – главната пътна артерия на полустрова, която води от и до границата с Испания и ежедневно се използва от хиляди автомобили и пешеходци.

Пешеходци и МПС-та чинно чакат излитането на самолет – Гибралтар

Пешеходци и МПС-та чинно чакат излитането на самолет

Във времето, по което кацат или излитат самолети, светва червен светофар

и пътят за северната граница се затваря с две бариери – една откъм Гибралтар и една откъм границата. Това се повтаря по няколко пъти ежедневно. По-рядко в понеделник и вторник, а най-често през уикенда, когато е най-натоварено откъм полети. Обикновено на ден има от три до шест кацания и излитания.

По време на цялата процедура хората и колите остават блокирани от двете страни на пътя и чакат чинно от петнайсетина минути до два часа. Полетите обикновено са следобед, така че, ако пресичате границата преди пладне, едва ли ще се наложи да чакате. Най-добре  предварително се осведомете кога има полети от сайта на летището: http://www.gibraltarairterminal.com/. Едва ли ви се иска да попаднете в двучасова „тапа“, ако бързате да стигнете някъде. Веднъж и аз имах шанса да видя процедурата по кацането и излитането от летището отблизо, при което самолетът мина буквално на стотина от бариерата. За мен си беше атракция, но на местните сигурно им е писнало, защото няколко човека започнаха да нервничат и да повтарят „Come on! Come on!”.

Самолет на Бритиш пресича Уинстън Чърчил Авеню, за да излети за Лондон – Гибралтар

Самолет на Бритиш пресича Уинстън Чърчил Авеню, за да излети за Лондон

Дори и да няма полети, в час пик се образуват големи задръствания от коли на границата –  сутрин на влизане в Джиб и вечер на излизане. Аз не съм имал „удоволствието“ да попадна в такова, но се случваше някой колега да праща и-мейл от смартфона си до служебната поща: „Не минавайте през границата с кола. Тук е ад!“.

В момента,

компаниите, които изпълняват полети от и до Гибралтар, са три – EasyJet, Monarch и British Airways

Лети се само до Англия – Лондон и Манчестър, а от лятото на тази година трябва да стартират и полети до Бирмингам. По времето, когато бях в Джиб имаше и такива до Ливърпул, но бяха спрени заради слаб интерес.

Дълги години Испания не позволява самолети от и за Гибралтар на летят над нейна територия и блокира достъпа на Джиб до европейското въздушно пространсто. На това е сложено край през 2006 година след тристранно споразумение между Испания, Великобритания и Гибралтар. В резултат, Iberia започва да изпълнява полети от Гибралтар до Мадрид и обратно. Линията обаче просъществува само две години, след което е спряна по икономически причини. Нова авиокомпания – Andalus, възстановява връзката с Мадрид, добавяйки нова линия – до Барселона. Тези полети се осъществяват само няколко месеца и също са прекратени, заради липса на достатъчно интерес, а днес Andalus вече е в историята и не същестува като авиопревозвач. Така, понастоящем единствената въздушна връзка на Джиб е с Острова.

Гибралтар може да се похвали с чисто нов и модерен терминал на летището, който беше пуснат в експлоатация, докато бях там. Новият терминал е близо два пъти по-голям от стария, който ще бъде разрушен и превърнат в паркинг.

 

Стотонното оръдие

В края на 19-ти век, във Великобритания са конструирани четири огромни стотонни оръдия. Две от тях са били предназначени за отбраната на Гибралтар, а другите две – за Малта. Едно от двете гибралтарски чудовища е запазено и до днес и може да се посети срещу входна такса от един паунд. Веднъж и аз отидох да го видя с колегата и приятелката му, с които бяхме на върха на Скалата.

Предназначението на оръдието е било отбрана на западното крабрежие на Гибралтар, а размерите му са наистина внушителни. Има цев дълга над десет метра и може да изстреля снаряд на близо 13 км разстояние. За да се подготви за работа трябват близо три часа, а за зареждането му са необходими 35 човека. Един снаряд за оръдието тежи около 900 килограма и се изстрелва със скорост 300 метра в секунда.

Сто тонно оръдие (на заден план) – Гибралтар

Сто тонното оръдие (на заден план)

Освен, че разгледахме подробно оръдието, минахме и през музея към него, в който се разказва за смелостта на един войник от 1902 година. Тогава, в чест на посещението на висш генерал, се готвят пет залпа, но оръдието засича след първия от тях. Следват неуспешни опити за втори изстрел и генералът пита има ли доброволец, готов да бъде спуснат в цевта на оръдието, за да помогне за изваждането на невъзпламенения снаряд. Предполагам, че е последвала дълга пауза преди напред да излезе висок и слаб войник, който се наема със задачата. Последният се справя успешно и е изваден невредим, а в знак на признателност е повишен в сержант.

За последно, 100-тонното оръдие е използвано през 2002 година, за да оповести началото на Гибралтаро-Малтийската конференция. Успоредно залп изстрелва и неговият „близнак“, съхранен и до днес В Малта.

Плажове

По източното крайбрежие на Гибралтар има няколко плажа, които стават за къпане. За да стигнете до тях, след като пресечете летищната писта, идвайки от Испания, на първото кръгово движение трябва да завиете наляво. Дясната посока ще ви отведе към центъра на града.

Ако ги посетите през седмицата, в работно време (както правех аз), плажовете не са пренаселени, а дори напротив. През уикенда е нещо различно, особено на

най-дългия  – Източният плаж (Eastern Beach)

Той е и най-слънчев, тъй като не е засегнат от сянката на намиращата се в непосредствена близост Скала на Гибралтар. До него е рибарското заливче

Catalan Bay (Каталунският залив),

на което можете да акостирате, ако търсите спокойствие от тълпите на Източния плаж през уикенда. На мен ми беше любим и на няколко пъти си изкарах доста релаксиращо там.  Макар, че времето беше топло в края на септември и началото на октомври, водата все пак си беше хладка и трябваше човек да прояви доста психика, за да се потопи изцяло в нея. Аз се престраших да нагазя до малко над колената, колкото да запиша топване в гибралтарски води. При Каталунския залив има и шикозен хотел сред скалите, от чиято тераса можете да се радвате на прекрасна гледка към плажа отвисоко, докати си пиете кафето.

Плажът Catalan Bay – Гибралтар

Плажът Catalan Bay

 

 

До Catalan Bay се намира

Sandy Bay (Пясъчният залив),

който е най-спокоен от плажовете по източното крайбрежие, но и най-труднодостъпен. В Гибралтар съществуват още Western Beach (в непосредствена близост до границата), както и Little Bay и Camp Bay (близо до Юропа Пойнт), но не съм ги посещавал, така че не мога да дам някакво конкретно инфо за тях.

Ботаническата градина - чудесно място за почивка на сянка в жегата – Гибралтар

Ботаническата градина – чудесно място за почивка на сянка в жегата

Ботаническа градина

В подножието на Скалата, точно до началната станция на лифта се намира Ботаническата градина на Гибралтар. Много приятно местенце, на което можете да поседнете сред зеленината на различни растения. Единственият път, когато влязох станах свидетел на сватбена процесия. За градината няма такса вход и е добра опция за кратка почивка преди пешеходен щурм на Скалата или дълъг преход до най-южната точка на Джиб – Юропа Пойнт. Последното не го препоръчвам. По-добре жертвайте паунд и половина за целодневен билет за градския транспорт.

Част от флората на Ботаническата градина – Гибралтар

Част от флората на Ботаническата градина

Виктория Стейдиъм (Victoria Stadium)

Непосредствено до летището се намира Националният стадион на Гибралтар – Виктория Стейдиъм. Съоръжението е с капацитет 5 000 зрители, а на него играе мачовете си националният отбор по футбол на Гибралтар. Представителният тим на Джиб все още не е допускан до участие в световни и европейски квалификации. Значителна роля има силната опозиция на Испания във връзка с членството на полуострова в Европейския футболен съюз УЕФА. През 2007 година, Испания дори заплашва, че ще бойкотира всеки турнир, до който Гибралтар бъде допуснат до участие. Едва миналата година УЕФА прави Джиб свой временен член. Всички надежди на местната футболна асоциация са насочени към конгреса на европейската централа през май тази година. Очаква се на него Гибралтар най-после да придобие пълноправно членство.

Виктория Стейдиъм, сниман от Гибралтарската скала – Гибралтар

Виктория Стейдиъм, сниман от Гибралтарската скала

   Футболистите в Гибралтар, разбира се, са аматьори,

които играят в свободното си време, докато практикуват своите професии. Има местно първенство, в което най-интересните имена са Ман Юнайтед ФК, Челси ФК и Бока Хуниорс, кръстени на едноименните грандове. Единственият професионалист и най-голяма звезда на националния отбор е халфът Лиъм Уокър, който рита в английския Портсмут. Феновете на полустрова се надяват, с евентуалното присъединяване на Гибралтар към УЕФА, повече местни играчи да имат шанса да отидат да играят в чужбина, а под Скалата да пристигнат за квалификационни мачове някои от топ отборите на Стария континент като Англия, Германия, Италия, Португалия, Франция, а защо не и неприятелски настроената Испания. Така че, кой знае, след някоя и друга година може да имате шанса да гледате в Джиб мач с участието на звезда от калибъра на Кристиано Роналдо, Йозил, Шави, Рууни, Бензема или някой друг.

 

Поглед към Скалата привечер от Ла Линея – Гибралтар, Испания

Поглед към Скалата привечер от Ла Линея

Ла Линея

Ще ви разкажа и за един съвсем различен свят от богатия Гибралтар, който се намира от другата страна на границата. При напускане на полуострова по суша се озовавате в

Ла Линея де ла Консепсион

или просто Ла Линея. С население от 65 000 души, градът е сериозно засегнат от икономическата криза в Испания. Много от младите хора го напускат, а безработицата по официални данни е ужасните 40 процента. Стряскащо, но и леко подвеждащо, тъй като Ла Линея е основен източник на работна ръка за обслужващата сфера на Джиб. Същите хора, които работят на полуострова, се видят безработни в Испания, но получават заплата в Гибралтар. Всяка сутрин няколко хиляди испанци – чистачки, детегледачки, строителни работници, продавачи и др. пресичат границата. Вечер с тях се прибират и много чужденци, работещи на полуострова. Заради скъпите наеми под Скалата, повечето от тях живеят в Ла Линея, където може да се намери сносно жилище срещу 500-600 евро на месец. Имах трима български колеги, които също живееха за по-евтино в Испания, въпреки че работеха в Гибралтар.

Центърът на Ла Линея – Испания

Центърът на Ла Линея

Ла Линея е в най-лошо икономическо състояние от градовете в Андалусия, която от своя страна е най-зле от всички области в Испания. Дълговете на града, трупани с години, са за стотици милиони евро, а работниците в администрацията не получават редовно заплатите си.  Средният дълг на човек от населението е около 3000 евро, което нарежда Ла Линея на второ място в цяла Испания, веднага след Мадрид.

Окъсаното испанско знаме в Ла Линея е като отражение на окаяното икономическо положение на града – Испания

Окъсаното испанско знаме в Ла Линея е като отражение на окаяното икономическо положение на града

Бедността, безработицата  и историческия спор с Великобритания за полуострова са озлобили местното население, у част от което, се усеща

неприязън към богатия Гибралтар

Има изолирани случаи на нападение над англичани, които се прибират късно вечер от работа. Веднага след границата има алея с магазини, която през нощта е безлюдна. Тя е известна сред работещите в Джиб като “Run, chicken, run” тъй като трябва да я пресечете максимално бързо и без много-много да се оглеждате, ако не искате да ви нападнат и ограбят.

 Алеята "Run, chicken, run" – Ла Линея, Испания

 

Юдит – унгарката, която споменах по-рано при описанието на Скалата, ми разказа за един такъв случай. Най-добрата й приятелка, също унгарка, има гадже – англичанин, който се прибирал през нощта след работа до късно. На въпросната алея  бил приближен от испанци, които го попитали „Do you speak English?“ и след отговора: „Yes, I do”, последвали няколко бързи удара, свалили от гърба му раницата, в която бил лаптопа му, и офейкали. Затова, разполагащите с по-добри финансови възможности чужденци предпочитат да си взимат къщи под наем в затворени комплекси по крайбрежието на Коста дел Сол и да пътуват всеки ден с кола до Гибралтар. В един такъв, в Естепона (на около 35 км от границата с Испания, по средата на пътя за Марбея), живеят въпросният британец и унгарската му приятелка днес. Преместват се там в търсене на спокойствие след инцидента в Ла Линея и, доколкото разбрах, им предстои женитба.

"Нежно" пожелание към Гибралтар, написано от ла линейци – Ла Линея, Испания

„Нежно“ пожелание към Гибралтар, написано от ла линейци

 

   Ходих до Ла Линея на няколко пъти

за среща с българските колеги. Веднъж, на алеята „Run, chicken, run”, един от тях ми показа машина, която доста ни развесели. Беше подобна на тези, които пускат шоколадчета и безалкохолни напитки, но отделенията на тази бяха заети с артикули от секс шоп. И не бяха само кондоми, но не ми се влиза в подробности да описвам другите неща. Който е любопитен, нека види на място!

Машината с интересните артикули – Ла Линея, Испания

Машината с интересните артикули

   Иначе в Ла Линея има много приятни заведения

Веднъж бяхме в тапас бар, друг път – на аржентински ресторант. Останах с впечатлението, че местното население не е от най-работливите. Чиновниците обикновено не си помръдват пръста след два следобед, а чух и за следната схема – много хора работят някъде в продължение на шест месеца, след това напускат и шест месеца карат на обезщетения. Независимо, че не са съкратени, явно им се полагат, заради твърде социалната политика на Испания. Напук на безработицата, ла линейци, обичат да се веселят. Не пропускат традиционната си сиеста и пълнят заведенията вечер.

По време на 45-дневния ми престой си направих три екскурзии извън Гибралтар – еднодневна до Марбея, двудневна до Танжер в Мароко и тридневна до Мадрид. В следващите две части ще разкажа за кратките ми пътувания до Марбея и Танжер. А Мадрид може да почака за отделен пътепис някой друг път.

 

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Гибралтар – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

13 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version