Archive for февруари 22nd, 2013

февр. 22 2013

Бански Суходол (Пирин)

Днес сме на балкан – т.е.на Пирин, по-точно. Кристина ще ни води 🙂

Приятно четене:

 

Бански Суходол (Пирин)

 

Август, жега, отпускарски сезон.  Народът все още не се е върнал от морета, чужбини – София опустя, задръствания няма, работници сриват подземна София бавно, но сигурно…

Аз на море вече ходих и честно казано малко исках да сменя обстановката, затова когато разбрах, че ще имам три почивни дни един след друг (ползата от работата на смени) веднага почнах трескаво да мисля как мога да използвам намалението. Дали от желание да разнообразя пейзажа или от някакъв неясен вътрешен подтик реших, че ми се ходи на планина. То това е нормално за повечето хора, но не и за мен, защото съм всеизвестно мрънкало по баири. Нейсе, явно се бях прежалила и почнах

да си организирам преходче.

Тази работа също не е лесна, щото ми се искаше да отида на

Бански Суходол,

оттам на Вихрен, Кончето и ако може хижа Иван Вазов и Мальовица пътьом… Е, човек трябва да избира, така че като почнах ентусиазирано да дудна на Таня за Кончета и Пирини и едвам я навих след три реплики да каже, че и тя идва. Всички дипломатично решиха да ми спестят спора, че не е лесно да се стигне от лагера на експедицията до Кончето, благодаря им за което, аз и сама видях 🙂

И така, понеделник сутрин, 06:45 на автогара Овча Купел, трескаво разгръщане на карта на Пирин в последния момент, указания от Пъпеша, „Айде, и умната!“. Така започва всеки планинарски път, после продължава с три часа дремане и приказки в автобуса – така ни се пада, като си чупим колите когато не трябва. По тая причина се помотахме из

Банско,

щото явно сме свикнали все по царския път да ходим до ски зоната…

Попаднахме на най-скъпия магазин в целия град, но аз като истинско дете на капитализма си купих напук кутийка кола за 1,50 лв. Зачудихме се дали да хванем пистата или асфалта, явно и двете имахме надежда, че може да спестим някой и друг километър с автостоп. Е, не би… изкачихме си го догоре, подминавани от мрачните подозрителни погледи на шофьорите. „Какви хора сте вие?“, чудех се аз, докато ядно си го изкарвах на асфалта.

Стигнахме до

местност Пещерите,

напоихме се с вода, поседяхме да съберем кураж и запрашихме по пътеката за лагера. По пътя има маркери – някои се виждат, други са малко стеснителни и се крият зад завоя, та имаш време да се почудиш дали си на правилната пътека. Аз ходя за пръв път по тая пътека и бях заета да дишам, гледам и вървя правилно, за да не показвам колко ми е тежко всъщност и как не обичам да ходя по чукар. За мое утешение на едно място имаше

полянка с диви ягоди –

изобилие и Манна Небесна. Алчно няма да издам къде точно по пътя се намират, ходете и търсете сами 😉 . Сигурно можехме и там да си останем, толкова урожай имаше. Идеално място за влюбена двойка, която да се въргаля в тревата и да се храни с даровете на природата. И после да ги изядат вълци и да си вадят борови иглички от всички отверстия.. но да не убиваме романтиката.

След лирическото отклонение и похапването поехме пак нагоре, където ме дебнеше моя голям планински враг – клекът. Не знам, честно.. на някой може и да му приятно да се катери по сипей с хапеща краката растителност, в крайна сметка всеки си има вкус.

Докато денивелирахме* с пълна сила, Таня разправяше забавни истории за бутане, теглене и падане на коне по пътеката. Личеше си, че бая зор са видели животните, добре бяха „маркирали“ местността. Чудех се от катерене и напъване дали и аз няма да измаркирам накрая, но се въздържах – големи хора сме вече, уж. А и в един момент тоя Пирин като ми се опна над главата, забравих и зор, и пътека и всичко. Много хора са писали, песни са пели, снимки са правили.. лично на мен траен и дълбок отпечатък ми остави. Малко съм безмълвна на тая тема, то това е достатъчно красноречиво само по себе си.

Аз още съзерцавах пейзажа и ах-ках и Таня изведнъж ме изненада, че той, лагерът, ей тук някъде зад хълма бил. Поизлъга ме преди това малко, аз мислех, че още два часа ще ходим, ама се изненадах приятно.

Пристигахме в лагера,

там Тони и Иво нещо битуваха и слушаха радио Тесалоники или друга гръцка х**ня. Нарушихме им хубавото ежедневие и веднага се организира вечеря, чай, снимки и разходки из района. Имаше някои кулинарни изненади, присъстващи в менюто – но с повече импровизация салатата „краставици и моркови“ се гарнира с ябълки и беше посрещната с всеобщо одобрение.

Много работи могат да се кажат за менюто – примерно „защо чушки със зеле?“ беше един постоянно витаещ във въздуха въпрос.. Нямаше драма, обаче, всеки яде всичко, освен Ники (Профи) – той не яде салам, щото в салама има пилешко. Ти си мислиш, че копита и рога ти слагат, а те – пиле *авторът свива рамене*.

Докато се върнат повечето хора отгоре, вече бяхме подпомогнали вечерята и поседнахме да хапваме. Аз почнах да установявам колко студено е всъщност и до края на вечерта заприличах на зелка – сигурно бях навлякла към 4-5 ката горни дрехи. Накрая се пъхнах до печката и изгоних студа – сигурно защото почнах да му мириша. За отмъщение ми се приспа злокобно, така че след малко време и 2 чашки ракия се разнежих и си опнах чувала в щабната палатка. Таня до мен заспа на десетата секунда, аз покашлях, повъртях се, накрая ми стана скучно и заспах. Както бързо се наспива човек уж на планина, така си отнесох 8 часа .. щях да кажа „без да ми мигне окото“, ама малко оскиморон би било. З

а „добро утро“ Калинка услужливо ми предложи да измия една голяма тенджера, което аз приех с огромен ентусиазъм, щото студувах, а водата в тенджерата беше гореща. Пошетахме из лагера, както каза Коста с усмивка: „Ти дойде тука да пооправиш къщата и си тръгваш..“. Видяхме за половин час Професора и Павката, които бяха се прибрали отгоре някъде в ранни зори. На оперативката (или както мойте бачкатори му викат shift briefing) гледахме карти и аз се опитвах да не изглеждам невежа.

До пещерата не остана време да се качим, щото – както навсякъде, дето ти е хубаво – сутринта се изтърколи в обяд като пияница в канавка. С натежало сърце се опаковахме, снимахме се за довиждане и потеглихме по същия път надолу.

Бански суходол, Национален парк „Пирин", 2770, България

 

Тук е мястото да припомня, че първоначалният ми план беше друг – Вихрен, Кончето, трето, пето. Още с пристигането си видях, че идеята ми да се качим до Кончето и да се върнем в София още същия ден е малко като Авгиевите обори на Херкулес – не е невъзможна, ама не е и да плеснеш с ръце и да се засмееш, докато я правиш. Освен това, беше ми девственото посещение на Бански Суходол и не очаквах, че така бързо ще ме увлече това място и няма да искам да си ходя. Те другите знаеха и се подсмихваха под мустак, коса и шапка. Нищо, така се зарибяват хора. „Догодина“, си мисля с фанатичен блясък..

С такива и други мисли, опаковани в раницата си заминахме надолу – с бърз ход и по-малко ягоди стигнахме на гарата точно пет минути преди да дойде последният автобус за София.

 

 

С благодарности на Таня за компанията и водачеството, че иначе нямаше да се замъкна дотам. На лагеруващите в момента – Коста, Павка, Мишо, Ники, Калинка, Тони, Иво, Ицо, Зизи, Цецо, Васко и Иво – и тези, които ще се качат после – успех! Иска ми се да съм там.И с извинения за липсата на детайли за пещерната гледна точка. Има си хора и за нея, ще ви кажат повече 🙂 . Аз бих смутила  и без това дългото си повествование.

 

Автор: Кристина Домозетова

 

Други разкази свързани с Пирин – на картата:


КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРБОНОСТИ 🙂

Пирин

One response so far

Switch to mobile version