Archive for януари 11th, 2013

ян. 11 2013

Пътуване до Перперикон, Кърджали и Татул

Мария ще ни видо днес до тайнствените светилища на предците ни – Перперикон и Татул. Мария ще бъде наш водач.

Приятно четене:

Пътуване до Перперикон, Кърджали и Татул

 

За тракийските светилища Перперикон и Татул

научих от многобройните телевизионни репортажи,  както  и от филма с Нона Йотова и проф. Овчаров – заснет на Перперикон. Щях да се задоволя с чутото и видяното, ако светилищата не бяха открити в Източните Родопи, където по стечение на обстоятелствата  работих  3 години  като млад специалист – това беше решаващия фактор да посетя тези места отново. Записах се за една   организирана екскурзия и в един прекрасен августовски ден през 2009 г., пристигнах в подножието на археологическия комплекс

Перперикон

Светилището  се   намира  на 15 км. североизточно от гр. Кърджали – в близост до с. Горна Крепост – върху  не много висок хълм – с кота 407 м. Покрай   хълма преминава р. Перперешка  (Перперек–дере), а на 10–ина километра на изток от него се намира и с. Перперек. Названието на дерето и селото  вероятно идва от “перпера” – златна византийска монета от XII – XIV век. Проф. Овчаров е нарекъл светилището Перперикон, позовавайки се на  К. Иречек, който в края на 19 век съобщава за съществуването  върху  хълма на средновековна крепост наречена Хиперперакион или Перперакион. Е, “малко” e  поизменил названието за “по–голяма благозвучност”, но  това е право на откривателя.

И така,  екскурзоводът ни поведе към билото на хълма по една “пътека”– постлана с  големи скални късове от бели вулкански туфи и спирайки от време на време хем да събере групата, хем да ни покаже къде е имало врата (“Вижте улеите!”), къде – вана за грозде и т. н. Накрая стигнахме билото! Знаех  вече какво ще видя  там! Когато за първи път стъпих на връха  (правейки геоложка карта на района) обаче не знаех! Тогава гледах и не можех да повярвам на очите си! “Виж, ти! Средновековна крепост!” – така реших,  макар че напразно търсех  някакъв надпис. В близост до крепостната кула (висока около 2–3 метра) ме очакваше  друга изненада – голям изкоп с дължина около 10 метра,  с  ширина и дълбочина около 5 метра.  Не дай си Боже някой да падне вътре! Силно заинтригувана от видяното –  на следващия ден отново се качих на върха – придружена от  един колега от групата (който беше от гр. Кърджали), но и той нищо не знаеше – само потвърди предположението ми, че това са останки от  средновековна крепост. За изкопа каза, че е щерна за вода, каквито щерни  е имало във всяка средновековна крепост. С това моето “проучване” приключи.

И ето ме –  за трети път на върха! Първото, което видях пак беше – крепостната кула! Екскурзоводът изобщо не й обърна внимание, но аз вече се бях  осведомила, че е от VI – XIV век. Крепостта е играла  важна стратегическа  роля, поради което  за нея често са се водели войни между българи и ромеи. Просъществувала е до XIV век и е била разрушена  по време на Османското нашествие по нашите земи.

Новото (което не бях виждала по телевизията) бяха основите на раннохристиянска (епископска) църква с елипсовиден олтар в средата. Не бях виждала такъв! “Олтарът  е копие – оригиналът се пази в Историческия музей в гр. Кърджали.” – поясни екскурзовода. Разкритието на основите на раннохристиянската църква е дало основание на археолозита да считат, че в началото на 5–ти век, тракийското светилище е било превърнато в християнско средище.

След това видяхме предполагаемото

светилище на бог Дионис

(подобно на това  в Делфи), където тракийските жреци са извършвали свещените ритуали с вино и огън и са правили прорицанията си по височината на огнените пламъци. Предполага се, че такова прорицание е правено тук на самия Александър Велики. Видяхме също владетелския трон (върху който се кипреше Нона Йотова в показания по телевизията филм),  както и гробниците на тракийските владетели,  които (както съобщиха някои медии) били ограбени през 80–те години  на 20–ти век. Горе–долу това беше всичко! Слязахме  по сравнително  по – хубава пътека от тази, по която се качихме (ако изобщо можеше  да се нарече пътека).  Качихме се в автобуса и потеглихме към гр. Кърджали.

В автобуса се сетих, че на 7 – 8  километра северозападно от  с. Горна крепост се намират  Скалните гъби  край с. Бели пласт. Тогава ахнах, когато ги видях! Високи около 1 – 1.5 метра  – розови на цвят – с черни “шапки” – с резедава “подплата”. Ерозията си беше поиграла и от различните по цвят вулкански късове – беше изваяла истинско произведение на изкуството – гигантски Скални гъби – за атракция на пътуващите! Ако имате път на  там – вижте ги!

Пристигнахме в гр.Кърджали

Някои от групата отидоха да видят Историческия музей, в който се съхраняват находките от Перперикон и Татул. Аз нямах търпение

да разгледам центъра!

Първо спрях пред Паметника на Освободителите – героите от българската армия, загинали за освобождението на гр. Кърджали по време на Балканската война през 1912 г. “Градът е освободен на 21 октомври 1912 г….” – четях надписа на паметника – с множество турски и български имена, когато внезапно ме прекъсна  песента “Стани, стани, юнак балкански”. Много се изненадах! От къде ли звучи тази песен и по какъв повод? Огледах се наоколо – нямаше кого да попитам. Не бях я чувала преди. По–късно научих, че  възрожденски песни звучат на запис от Часовниковата кула на всеки кръгъл час, за да напомнят за деня на освобождението.  Песента свърши и аз продължих разходката по главната улица – видях сградата на Пощата, след  нея – сградата – изобразяваща кораб (преди 30 години беше партиен дом)  – сега там се помещава Общината.  Има и нов хотел  “Кърджали”. Това е добре! Старият хотел “България” беше  малък и не особено красив! Сградата обаче си стоеше – само дето  я преустрояваха в нещо друго. Седнах в кафенето на площада срещу хотела (и то е ново) и си поръчах кафе. Спомних си как една неделна вечер (стола не работеше в неделя) отидох да вечерям в ресторант “България”, когато ме повика управителя и ми каза, че имат нареждане да не сервират на клиенти с  “неподходящо облекло” (аз бях с къса пола). След кратък разпит от къде съм и защо съм в Кърджали, все пак направи изключение и ми сервираха. След няколко дни отидох на кино – този път предвидливо облечена с дълга пола (бяха излезли на мода), когато разпоредителката ми каза, че не мога да вляза в киносалона – пак по същата причина – “неподходящо облекло”. “Как така?” – възкликнах аз – “ В ресторанта не мога да влизам  с къса пола, а в киното – с дълга! Ама че разпоредби!” Жената само повдигна рамене и не направи изключение.  Киното не го видях – може би вече го няма! Сградата на театъра обаче  стои.

Май стана време да потегляме  към

Манастирския комплекс Успение Богородично,

(реставриран и достроен от отец Боян Саръев), където щяхме да пренощуваме. Условията в комплекса  общо взето бяха  добри. Останах доволна и от литургията отслужена от отец Саръев в църквата “Успение Богородично” на следващата сутрин. Много по–късно се сетих  за  намерения на Перперикон медальон с частица от светия кръст, който се пазеше в църквата  (бях го видяла по телевизията). Така и не го видях “на живо”.

След литургията,  потеглихме с автобуса към тракийското светилище край с. Татул.

По пътя към Момчилград

и след него видях позната картина (валидна почти за целия Кърджалийски окръг) – ниски и средно високи баири, повече или по–малко покрити с гориста растителност. Както е известно в Източните Родопи няма високи и гъсти гори както в Централните и Западните  – рядко се срещат и чешми. Спомних си,  как  се зарадвах когато в едно дере попаднах на зидана с камъни чешма – пих вода и седнах  да почина. Тогава по пътеката се зададе един турчин (познах го по поздрава “Мараба!”) и ми каза да стана от мястото, защото зад камъните (зад гърба ми) се крие змия. Аз станах веднага и не след дълго –  за мой ужас – змията наистина се появи. Ами, ако ме беше ухапала –  докато стигна до Кърджали – противозмийския серум можеше да ми бъде излишен. Благодарих на човека, че ме   предупреди!

Наближихме околностите на

Татул

Селото се намира   на 15 километра  източно от  Момчилград. Когато проучвахме този район се срещаха запустели села – жителите ги бяха напуснали и бяха се преселили в по–големите,  до които имаше по–хубав път. Един ден в едно такова село (където уж не живееше никой)  си вървях безгрижно и дори си подсвирквах, когато от един дувар изневиделица скочи един човек и тупна на 2–3 метра пред мене. ”Какво правиш бе, другарко?”–  чух го да казва. Аз мълчах,  загубила ума и дума от уплаха. След като се посъвзех, отговорих: ”Добре съм – само, че  много ме изплашихте!” и побързах да се отдалеча. По–късно научих, че човекът живеел сам в селото,  пасял си  овцете и  вероятно  е искал да си поговори с някого. Ужасно ме изплаши!

6835 Татул, България

 

 

Ето, че автобусът спря –  пътят беше свършил. Слязахме и продължихме пеша по черен път,  който ни изведе до  хълма със

светилището “Татул”

То се намира на най–високата точка на  хълма и е много по–ниско и по–лесно достъпно от “Перперикон”. Открито е също от проф. Овчаров (през 2004 г.) и е датирано от  IV – VI век пр. н. е.  Качихме се до най–високата точка на хълма и видяхме предполагаемата гробница на Орфей, която представлява изсечена във  вулканска брекча (скала изградена от споени  ръбести късчета) пресечена пирамида с полуовален отвор, през който се вижда издълбана в скалата ниша с дължина около 1.7 метра. Бях я виждала  много пъти по телевизията!  Нищо друго! Нямаше и екскурзовод, който да разкаже нещо около фактите, които дават основание за  хипотезата, че това е гробницата на Орфей.  На слизане в подножието на хълма видях (сред разкопките) голяма добре запазена делва, в която вероятно е съхранявано вино.  Друго нтересно за светилището беше съобщението в медиите,  че около него е открит корен от лоза, поникнал от семе от преди 3000 г. –  може би лозата вече е  дала плод.

На връщане от светилището –  в гр. Кърджали – посетихме

храма “Св. Йоан Продром” (кв. Веселчане)

Храмът е бил част от манастир, който  е бил  голям християнски център  през 6 – 7 век в областта Ахридос – старото название на гр. Кърджали. Защо ли не си го върнат ? Много по–добре звучи! Храмът изглеждаше добре – реставриран е през 2000 г. и е обявен за паметник на културата. Вътре беше свело и просторно.

Прословутото Водно Огледало, новопостроеният Покрит пазар и рибният ресторант на язовир “Кърджали” не ни бяха на път (нито влизаха в програмата) така, че не можах да ги видя.

Така завърши моята кратка разходка в настоящето и миналото на  Източните Родопи и тяхната слънчева столица – гр. Кърджали. На мене ми беше интересно! Дано да е било и на вас!

 

Автор: Мария Лазарова

 

 

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

 КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИТЕ

2 коментара

Switch to mobile version