Archive for януари 9th, 2013

ян. 09 2013

Четири дни в Шотландия: Лох Нес – Дъфтаун – Глазгоу – Стърлинг – Единбург

Днешният ни пътепис ще ни води до Шотландия – с Неси, много уиски, истински мач на Рейнджърс и Селтик и всичко, с което асоциирате тази страна (област? 😉 – в последно време шегите с брутанския европесйки сепаратизъм могат да са опасни 😉

 

Приятно четене:

Четири дни в Шотландия: Лох Нес – Дъфтаун – Глазгоу – Стърлинг – Единбург

 

Ден Първи:

София – Лутън – Инвърнес – Лох Нес – Елгън – Дъфтаун

 

Пътешествието ми започва от аерогара София, където пристигам рано сутринта. В следващите четири дни ме очакват едно тайнствено езеро, уиски, овце, замъци, кърваво футболно дерби, легендарен герой и един от най-красивите градове на Стария континент. Целта ми за първия ден е да посетя езерото Лох Нес и до вечерта да стигна до градчето Dufftown – уиски столицата на Шотландия.

След три часа и половина полет вече съм в Лутън. Още на чек-ин гишето за следващия ми самолет – до Инвърнес, се сблъсквам с Шотландия в лицето на човечец, облечен с карирана пола, три-четвърти чорапи и обувки като на Чарли Чаплин. Изглежда нелепо на фона на останалите пътници, но в Шотландия е нещо обичайно.

Няколко думи за карираната пола. Нарича се Kilt (произнася се „кълт“, а не „килт“) и е традиционна мъжка дреха в Шотландия. Дължината му е до коленете и, тъй като му лупсват джобове, се носи със специална кожена торбичка отпред, наричана Sporran, която служи като портмоне. Съвременният Kilt е творение на английския квакер Томас Ролисън от 20-те години на 18-ти век. Той създал късата шотландска мъжка пола за нуждата на хайлендърите, които били наети от него и Йън Макдонъл за добив на дървесина, дървени въглища и обработка на стомана. Преди това, хайлендърите обличали дълъг Kilt до глезените, който бил неудобен и тромав. В днешно време, в зависимост от случая, се носи с аксесоари като колан, сако и специални обувки и чорапи.

Полетът от Лутън до Инвърнес е кратък – малко повече от час. Още преди да кацнем съзрях от самолета Лох Нес и голия ландшафт около него. От въздуха езерото прилича на змиорка – дълго и тясно (37 км дължина, 2.7 км в най-широката си част). То е второто по площ шотландско езеро след Лох Ломонд, но поради голямата си дълбочина (230 м в най-дълбоката му част) е номер едно по кубатура. Всъщност, съдържа повече сладка вода от всички езера в Англия и Уелс взети заедно.

Кацаме в Инвърнес

по обяд при мрачно, сиво и ветровито време в края на март. От летището хващам автобус до града, който се смята за столица на The Highlands – Шотландските Планини. Градът е средно голям – малко над 50 000 души население. Видя ми се доста скучен и недружелюбен (може да е било заради времето) и си спомням, че се зарадвах, че не живея тук.

Имам около час до автобуса за Лох Нес, затова си правя кратка разходка до брега на река Нес, която е единственият естествен отточен канал на Лох Нес. Всички останали реки от околността се вливат в езерото. Брегът на реката е декориран с безброй дръвчета, а самата река е пресечена с няколко моста в рамките на града. На парапета пред един от мостовете имаше букети с цветя и надпис. Приближавайки се, видях, че цветята са за английският младежки национал по футбол Фабрис Муамба с пожелание да се оправи по-бързо. Играчът на Болтън бе колабирал на терена няколко дни по-рано по време на мача с Тотнъм, при което двубоят беше прекратен, а футболистът откаран по спешност в болница. Муамба бе получил инфаркт, а сърцето му е спряло да бие за 78 минути! И то при положение, че е само на 24 години. Слава Богу, към днешна дата, играчът се възстановява след успешна операция на сърцето и дори мисли за връщане на терена.

Лос Нес е най-голямото по обем на водите езеро във Великобритания – Лох Нес, Шотландия

Лос Нес е най-голямото по обем на водите езеро във Великобритания

 

Инвърнес е само на пет километра в северна посока от

Лох Нес

Предварително съм си резервирал място в туристически автобус, с който да стигна до брега на езерото, а оттам – с корабче, до замъка Urquhart. В бусчето бяхме петнайсетина човека от различни националности. Имаше хора от Малайзия и семейство от арабски произход. Шофьорът ни беше изключително любезен и колоритен шотландски чичко, който питаше всеки, който се качва, откъде е. Играеше ролята и на екскурзовод. Докато ни возеше, не спираше да разказва интересни неща за Лох Нес, за замъка Urquhart, за войните на Якобитите. При все това, цитираше без никакъв проблем дати и цифри. Говореше английски с типичния, понякога неразбираем, шотландски акцент. В Шотландия произнасят думите доста твърдо, изяждайки някои букви и сякаш говорят през носа си. Затова понякога е доста трудно да разбереш местните, още повече, че си имат и собствени думи. Например, думата за град – вместо town („таун“) казват toon („туун“), малък – вместо small („смол“) – smaal („смаал“), мия – вместо wash („уош“) – wesh („уеш“) и т.н.

Озъбеното чудовище Неси - Лох Нес, Шотландия

Озъбеното чудовище Неси

 

Автобусът ни оставя при

Клансман Харбър,

откъдето трябва да се качим на корабче, за да стигнем до замъка Urquhart. Още със слизането се озоваваме пред статуя Неси –  злобно озъбеното (или поне на мен така ми изглежда) чудовище от Лох Нес. Първото му споменаване е от 565 сл. н.е., когато Свети Колумба твърди, че е нападнат от него във водите на река Нес. Категорични доказателства за съществуването му липсват, като сведенията са по-скоро с характер на анекдоти, а снимковият материал и изображенията от сонарите са твърде неясни и спорни. Най-разпространената версия е, че животното представлява плезиозавър. Съвременният интерес към него датира от 1933 година, като оттогава редица хора твърдят, че са го видели. Независимо дали Неси съществува или не, шотландците добре експлоатират интереса към него. В околността има множество малки хотелчета, в които нощуват туристи от цял свят, привлечени от легендата. Недалеч от Клансман Харбър, в Драмнадрохит, се намира и Loch Ness Centre & Exhibition, но нямам време да го разгледам, тъй като разполагам само с два часа и половина за целия тур.

На път за пристанището минаваме през тунел, в който Неси е нарисуван в доста по-приятелски стил (явно, за да не плашат децата). На самото пристанище ни чака нова статуя на добродушно изглеждащото чудовище. Имам време само за няколко снимки, след което бързам към корабчето, което трябва да ни отказара до замъка Urquhart. По време на пътуването оглеждам водите на древното езеро, но Неси не иска да се покаже. Няма съмнително движение по повърхността или змийска глава да се подава от водата.

Стигаме от Клансман Харбър до

замъка Urquhart

за около половин час. Замъкът е живописно разположен на брега на езерото и веднага след слизането си се оказваме пред портите му. Отпред е разположен един требушет – катапулт, използван от рицарите за стрелба по крепости през Средновековието. Въпреки, че днес е доста разрушен, някога Urquhart Castle е бил една от твърдините на Средновековна Шотландия. Не е известно кога точно е бил построен, но се знае със сигурност за съществуването му от началото на 13 век, а владението му се е сменяло няколко пъти през годините. Замъкът е почти напълно разрушен през 1692 година от поддръжниците на Уилям Трети. Те не искали да го оставят цял в ръцете на Якобитите, които да го използват по-късно за военни цели. Намерението им е успешно, тъй като Urquhart Castle никога не е възстановен напълно и си остава руина.

Замъка Urquhart на фона на Лох Нес – Лох Нес, Шотландия

Замъка Urquhart на фона на Лох Нес

 

 

Няколко думи и за Якобинските войни.

Става въпрос за конфликт от края на 17-ти и началото на 18-ти век. Якобитите се борят за връщането на власт на крал Джеймс (Якоб или Яков на български – бел.Ст.) Втори, който бил детрониран от британския престол през 1688 година. На негово място на престола се възкачва Уилям III. Най-много последователи Якобитизмът намира сред клановете в Шотландия. Според Якобитите, свалянето на Джеймс II е незаконно, а любопитното е, че и до ден-днешен те поддържат собствен списък с негови преки наследници. Според този списък, в момента крал на Англия, Шотландия и Ирландия би трябвало да е Франц Вителсбах, който би трябвало да заема престола под името Франсис II.

След посещението на Urquhart Castle се връщам обратно в Инвърнес, за да хвана автобуса за

Елгън

Там имам два часа престой, през които решавам да хапна. Обикаляйки, стигам до нещо познато – дюнерджийница! Не съм голям фен на дюнерите, но вътре се предлагат и други неща. Момчето зад бара ме заговаря, тъй като очевидно не приличам на англичанин или шотландец. Оказва се, че е от Турция и има роднини в Кърджали. Споделя, че десет години е живял в Бристъл, а наскоро решил да премести малкия си бизнес, заради чичо му, който живее тук, но вече съжалявал. Елгън е малък град с 25 000 души население и дюнерите не били особено популярни. Имало и расизъм и не се отнасяли особено добре с него с оглед на по-тъмния цвят на кожата му.

От Елгън отново хващам автобус, за да стигна късно привечер в

Дъфтаун – уиски столицата на Шотландия

Запазил съм си място в къща за гости, която предлага „Bed & Breakfast“. Посрещат ме домакинята Манди Търнър и едно добродушно куче, размахващо весело опашка. Отговарям бързо на въпроса какво ще искам за закуска, защото нямам търпение да се изкъпя и заспя след дългия и изморителен ден.

 

Ден Втори  

Дъфтаун – Елгън – Инвърнес – Глазгоу

 

След 12 часа сън ставам бодър и свеж като краставица. Закусвам заедно с моите домакини семейство Търнър – Манди и мъжа ѝ Ръсел. Закуската си я бива – препечени филийки, топено сирене, мед, сладко, пържени яйца, наденички, бекон и йогурт. Два дни по-късно ще пробвам и оригинална шотландска закуска, но за това по-късно. Манди и Ръсел са изключеително приятни и дружелюбни хора на средна възраст и най-важното – говорят доста разбираем английски, а не със силен акцент като повечето шотландци. Споделят, че гостоприемството тип „Bed & Breakfast“ е нещо типично в Дъфтаун, с което си изкарват допълнително пари, но много хора, в това число и те самите, са на път да се откажат заради изискването за лицензи и многото такси. Разказвам им, че ситуацията в България е същата, тъй като много къщи за гости, които иначе са добра алтернатива на традиционните хотели, са пред спиране на дейността, заради изисквания като касов апарат, категоризация и туристически данък. Ръсел ми дава ценни напътствия как да се пазя в Глазгоу, където отивам, за да посетя едно от големите футболни дербита  – Рейнджърс срещу Селтик.

Въпреки, че съдържа наставката „таун“ (град), Дъфтаун (шотландците му казват Дъфтун) си е направо селце със своите 1400 души население. Въпреки това, тук са разположени седем уиски дестилерии, върху които се гради основният поминък на местното население. Сбогувам се със семейство Ръсел и поемам към най-голямата от тях – тази на Гленфидих.

Glenfiddich

(неправилно изписвано и произнасяно на много места у нас като „Гленфидич“)* означава „Долината на елена“ на галски. Строителството на дестилерията е започнало през далечната 1886 година от Уилям Грант и неговите седем сина и две дъщери. Те я изградили камък по камък и на Коледа 1887 година усилията им били възнаградени с първата капка уиски. Днес, Гленфидих остава една от малкото усики дестилерии в света, която е все още семейно притежание.

Резервирал съм си предварително

индивидуален тричасов уиски тур,

който започва с чаша чай за загрявка с екскурзовода ми Бърт Мейкър, шотландец от холандски произход. Бърт се оказва фен на Фейенорд (Ротердам) и казва, че още помни нашия Андрей Желязков, който се е подвизавал с фланелката на холандския футболен колос в края на 80-те.

В Склад N8 на Гленфидих Дистилъри – Шотландия

В Склад N8 на Гленфидих Дистилъри

 

По време на тура Бърт ми разказва за всички фази на производството на малцово уиски и за съоръженията, които са част от сложния процес. Най-интересно е, след като влизаме в Склад N 8, пълен догоре с отлежаващо в дъбови бъчви уиски на различна възраст. Отиваме до най-голямата бъчва, която някога съм виждал. Бърт казва, че побира половин тон, потапя вътре стъклен цилиндър, който изважда пълен догоре и ми казва да опитам. Приятна топлина се разнася из цялото ми тяло. След това напълвам и запечатвам собственоръчно 200-милилитрова бутилка с 22-годишен Гленфидих, което ми се полага като част от тура. Следва дегустация. Отиваме в основната сграда на дестилерията, където Бърт подрежда шест чаши с уиски – от 12 до 30-годишно. Най-много ми хареса 21-годишното, има много мек и приятен вкус.

Шестте чаши с уиски чакат да бъдат дегустирани – Гленфидих – Дъфтаун, Шотландия

Шестте чаши с уиски чакат да бъдат дегустирани

Снимка за спомен с Бърт Мейкър – Гленфидих – Дъфтаун, Шотландия

Снимка за спомен с Бърт Мейкър

 

Не нося много на алкохол, затова шестте чаши уиски ме омайват и ми се иска да си полегна някъде, но ме чака дълъг път. До вечерта трябва да стигна до Глазгоу. Точно по обед хващам автобуса от спирката пред дистилерията. След три часа съм в Инвърнес, откъдето ме чакат нови четири часа път до Глазгоу. Пейзажът по пътя е доста еднообразен, една след друга се редуват поляни, на които пасат овце. Всъщност, в Шотландия има повече овце, отколкото хора – седем срещу пет милиона в полза на животните, а страната е номер едно по брой овце сред всички страни в Европа. Има една съществена разлика в сравнение с България – овцете пасат без пастир, оградени в големи поляни. Как е възможно това? Ами просто в Шотландия никой не краде овце!

На път за Глазгоу. В Шотландия има повече овце, отколкото хора

На път за Глазгоу. В Шотландия има повече овце, отколкото хора

 

Първото нещо, което виждам при пристигнето ми привечер е река Клайд, разделяща

Глазгоу

на две части. Градът е трети по население в Обединеното Кралство и първи в Шотландия със своите близо два милиона жители (тук се включват и предградията, иначе в рамките на града населението е 600 хиляди души). Изморен съм и нямам търпение да се отдам на почивка след цял ден път. Отивам на Сентрал Стейшън, за да хвана градската железница до хотела ми. Там, на рецепцията, ме очаква билета ми за утрешното футболно дерби на Глазгоу – Рейнджърс срещу Селтик. Качвайки се в стаята си осъзнавам, че, тъй като пътувам само с ръчен багаж, няма да мога да взема със себе си в България уискито, което напълних собственоръчно в Гленфидих Дистилъри. Бутилката е 200 мл, а в ръчния багаж в самолета могат да се носят само течности в опаковки до 100 мл (иначе общо може да се вземе 1 литър). Затова, решавам да пресуша бутилката. Преполовявам я преди лягане, а другата половина оставям за следващата нощ.

 

Ден Трети

Глазгоу – Стърлинг – Глазгоу

 

Неделя е. Като някой мазохист, ставам рано, в седем часа. Все пак съм тук, за да видя нещо, не да се успивам. Излизам за сутрешна разходка около осем часа, а навън – няма жива душа. Влакчето, с което предишната вечер стигнах до хотела, почива в неделя и се налага да изчакам автобус, за да стигна до централната част на града. Искам да видя Глазгоу Юнивърсити. Е, виждам го, само хората по улиците продължават да липсват. Сигурно още си почиват от съботния уиски запой, мисля си аз. Иначе университета е много красив, прилича на замък и е четвъртото най-старо висше учебно заведение в англо-говорящия свят. Основан е през 1451 година и се нарежда в топ 100 на най-добрите университети в света.

   След Глазгоу Юнивърсити искам да замина веднага към

Хемпдън Парк – Националния стадион на Шотландия,

но не мога. За целта ми трябва метрото, а се оказва, че в неделя то стартира работа чак в 10 сутринта. Изчаквам чинно една от станциите в центъра да отвори врати, докато наум пресмятам с колко време разполагам, тъй като Рейнджърс – Селтик е в 13:00 ч. на Айброкс, който не е особено близо до Хемпдън Парк.

Около 11:00 ч. вече съм пред

музея на шотландския футбол,

който се намира на стадиона. Тук са още централата на Шотландската футболна асоциация и най-стария футболен клуб в страната – аматьорския Куинс Парк, основан през 1867 година (като си помисля, че ние тогава още сме били под турско робство, а на Албиона вече са играели футбол и лошо ми става). Самият Хемпдън Парк е бил арена на шест европейски клубни финала. По радиция, тук се състоят финалите за двете купи в Шотландия (на Лигата и на Футболната Асоциация), тук играе и мачовете си националния отбор на Шотландия. Някога, Хемпдън Парк е бил най-големият стадион в Европа (149 хиляди души присъстват на мача Шотландия – Англия през 1937-ма година), но след реконструкция, капацитета му е намален до 52 000 места.

На входа на Музея на шотландския футбол има огромен плакат на Зинедин Зидан с гола му за Реал Мадрид срещу Байер Леверкузен от финала на Шампионската лига през 2002 година. Двубоят се състоя на Хемпдън Парк, а невероятното попадение на Зидан от воле лиши Димитър Бербатов от възможността да спечели най-ценното европейско клубно отличие. В музея се проследява развитиието на футбола в Шотландия от 19 век до наши дни, отделено е внимание на клубните и национални успехи на страната в международен план. В секцията, посветена на шотландския национален отбор откривам и нещо родно. Има наша фланелка и възпоменателно флагче от мач с България. Всъщност, Шотландия ни лишава от участие на Европейското през 1988 година, побеждавайки ни в последен мач от квалификациите с 1:0 на стадион „Васил Левски“.

В музея на шотландския футбол. Втората фланелка отдясно на ляво на горния ред е на българския национален отбор

В музея на шотландския футбол. Втората фланелка отдясно на ляво на горния ред е на българския национален отбор

Възпоменателно флагче от мач между България и Шотландия– Музей на шотландския футбол – Глазгоу, Шотландия

Възпоменателно флагче от мач между България и Шотландия

 

В музея има и Зала на славата на шотландския футбол. В нея, наред с най-великите щотландци в играта като Алекс Фъргюсън, Кени Далглиш, Мат Бъзби, Гордън Страхън, Али Маккойст и др., има място и за чужденци, оставили следа в местния футбол като Хенрик Ларсон и Бриан Лаудруп. Разбирам, че всяка година специална комисия избира новите членове на Залата на славата, а номинациите се правят от феновете. Обещавам си, че ще номинирам Стилиян Петров. Нищо, че съм за Рейнджърс, а Стенли изкара седем години с фланелката на Селтик. Все пак сме българи, а Стилиян е допринесъл доста за прославянето на малката ни страна зад граница. (За съжаление, малко след като се прибрах в България, излезе новината за коварната болест на Стилиян, което оставя на заден план за него и футбол, и Зала на славата и всичко).

Време е да тръгвам към Айброкс, където ме чака най-голямото дерби в шотландския футбол.

Mачът между вечните съперници Рейнджърс и Селтик

всъщност бе основната причина за пътуването ми, а всичко друго си организирах покрай него. Слизам от метрото на Айброкс и се сливам с огромното море от сини знамена и сини фланелки, които са се отправили към стадиона.

Първа спирка – огромният клубен магазин на Рейнджърс, откъдето си купувам шалче и оригинална фланелка на Рейнджърс само за 10 паунда. На разпродажба са, защото остават само няколко кръга до края на сезона, а за следващия вече ще има нови. Снимам се с новите си придобивки пред стадиона и тръгвам да търся през кой вход трябва да вляза.

Мач между Селтик и Глазгоу рейнджърс

Преди „Олд Фърм“ сред морето от фенове пред Айброкс

Тук е време да разкажа и каква бе ситуацията преди Олд Фърм – така наричат в Шотландия мачът между Селтик и Рейнджърс. Купувайки си билет за дербито три месеца по-рано (не беше никак евтин, между другото), се надявах, че това ще е двубой, с който ще се реши новия шампион. Но не би. На моя любим Рейнджърс му отнеха 10 точки по средата на сезона, заради огромни дългове (около 50 милиона паунда) и така мачът беше по-скоро протоколен. Макар, че колко протоколен може да бъде сблъсък между два отбора, които се ненавиждат до невъзможност. Враждата между тях е по няколко линии. Първата е на религизона основа – Селтик са католици, а Рейнджърс протестанти.

Мач между Селтик и Глазгоу рейнджърс

Феновете на Рейнджърс развяват британското знаме преди мача срещу Селтик

 

 

Намесена е и политика – Рейнджърс са за единна Великобритания, а Селтик подкрепят борбата за независимост на Северна Ирландия. По тази причина, знамето на Шотландия рядко може да бъде видяно на Олд Фърм. Вместо това, феновете на Рейнджърс развяват Юниън Джак в знак на подкрепа към британския монарх, а тези на Селтик – знамето на Ирландия. Враждата датира още от далечната 1888 година, а мачът на който присъствах беше под номер 398 между двата съперника. Иначе, Рейнджърс и Селтик са абсолютните доминанти в шотландския футбол с общо 97 шампионски титли. Никой отбор в света не е ставал повече пъти шампион на своята страна от Глазгоу Рейнджърс – цели 54 титли. Двата вечни съперника са завършвали неизменно на първите две места в Шотландската Висша лига от 2005 година насам, а от 1985 година няма различен шампион от Рейджърс и Селтик.

Това е едно от най-кървавите футболни съперничества в световен мащаб.

Многобройни са случаите на сбивания из Глазгоу между фенове на двата съперника, някои от тях завършващи и с фатален край. Този път, двубоят бе насрочен за един часа следобед с идеята да се предотвратят побоища по късните часове на нощтта и да се намали броят на пияните запалянковци (все пак повечето хора се напиват вечерта, а не по обед).

Мач между Селтик и Глазгоу рейнджърс

И аз развявам „Юниън Джак“

 

 

Пред стадиона има кампания за набиране на средства за затъналия в дългове Рейнджърс – срещу два паунда (може да оставите и повече) получавате флагче на Великобритания. Оставям и аз своята лепта за любимия ми шотландски тим, и въоръжен с Юниън Джак в ръка, влизам на стадиона, където вече се развяват десетки хиляди флагчета като моето и се пее химна на Рейнджърс. Има и около пет хиляди фенове на Селтик, които са заели сектор зад една от двете врати. Дошли са да видят как техните любимци стават шампиони на стадиона на вечния си съперник, тъй като при победа щяха да спечелят и на теория титлата предсрочно. Добирам се с мъка до мястото си на централната трибуна. И изненада – на него вече има човек! Kазвам, че това e моето място, но той твърди, че съм в друг блок след като вижда билета ми. Отивам при един от стюардите, който ме връща обратно в същия блок. След неколкократни опити от моя страна да обясня, че това е моето място, се отказвам, виждам свободно място на третия ред до пътеката и се настанявам там. До края на мача така и никой не дойде да си го поиска. И така, гледах Рейнджърс – Селтик много по-близо до терена, отколкото предполагаше оригиналния ми билет.

Гол! – Мач между Селтик и Глазгоу рейнджърс

Гол! Играчите на Рейнджърс се радват след попадението за 2:0

 

   А мачът беше много интересен – пет гола, дузпа, три червени картона и един изгонен треньор – наставникът на Селтик Нийл Ленън не догледа мача от скамейката след спор със съдията. При първите два гола на Рейнджърс, играчите дойдоха да се радват точно пред мен, беше супер! В крайна сметка – много драма и 3:2 за Рейнджърс. Отборът не допусна Селтик да стане шампион на собствения му стадион и прекрати серия на „детелините“ от 21 мача без загуба. Това е последният засега шампионатен двубой между двата вечни съперника на Айброкс. Заради дълговете си, Рейнджърс бе изхвърлен в четвъртото ниво на шотландския футбол след края на сезона, а Олд Фърм остана за мен един незабравим и много емоционален спомен.

„Смело сърце“ е един от любимите ми филми. Затова, след мача, поех с влак към Стърлинг, където се намира паметникът на

Уилям Уолъс – националният герой на Шотландия,

изигран страхотно от Мел Гибсън. Уолъс е нещо като шотландския Васил Левски, борил се е и е загинал в борба за свобода на родината си. Оказва се, че от Сентрал Стейшън не пътуват влакове за Стърлинг. Човекът на информация говори с убийствен шотландски акцент, но след неколкократни обяснения от негова страна, успявам да разбера, че трябва да отида на Куин Стрийт Стейшън (от неговата уста звучи като „Кинстри Сташън“).

За щастие, влаковете са на често, а пътуването е кратко и за по-малко от час съм в

Стърлинг

Градчето е малко (около 30 хиляди души), но с важно историческо значение за Шотландия. Тук, рано сутринта на 11 септември 1297 година, ордите на Уилям Уолъс разбиват неколкократно превъзхождащите ги по численост (вярва се, че шотландците са били около 2000-2500, а английската армия – 9-10 хиляди души) и въоръжение англичани. Шотландците изчакват противника си да се качи на Стърлинг Бридж и го атакува в тясното пространство на моста от две посоки – фронтално и в гръб, за да се отцепи пътя за отстъпление на съперниковата армия. Поражението за англичаните е сериозно – над 5000 души загиват, докато двухилядната шотландска армия се отървава с минимални загуби. Прочутата надъхваща реч на Мел Гибсън в „Смело сърце“ е именно преди тази битка.

Паметникът на Уилям Уолъс в Стърлинг, Шотландия

Паметникът на Уилям Уолъс в Стърлинг

Паметникът на Уилям Уолъс се вижда още от влака при пристигането ми в Стърлинг, но е далеч – чак на края на града, на върха на възвишението Аби Крейг. Знам, че трябва да има автобус от гарата до подножието му, но на спирката пише, че не се движи в неделя. Налага се да включа в действие кракомобила. Не ме е страх от ходене, даже го предпочитам, тъй като така се опознава по-добре мястото, което посещаваш. По пътя минавам по улица Уилям Уолъс, заведение за хранене пак на негово име и покрай Стърлинг Бридж, който си обещавам да разгледам детайлно на връщане. След около час и половина интензивно ходене бях на върха на Аби Крейг.

Паметникът, който преставлява кула, се извисява на височина 67 метра. По принцип, монументът е отворен за посетители. Вътре може да се види мечът на Уилям Уолъс и да се изкачат 246-те стъпала до върха му. За съжаление, не успях да направя нито едното, нито другото, тъй като бях закъснял и беше вече затворено. Горе имаше само две момичета, седнали на пейка. Всъщност, бяха момче и момиче, но момчето поразително приличаше, беше облечено и се държеше като момиче. Сигурно съм ретро, но никога няма да разбера тази мода мъж да носи блуза с деколте, вталени дънки и ботушки и да е с прическа като на Риана. По-важното е, че ми направиха няколко снимки, след като ги помолих.

Мостът Стърлинг

Стърлинг Бридж

 

Няколко думи и за Уилям Уолъс.

През детството му, крал на страната е Александър Трети. При неговото царуване, Шотландия се радва на мир и икономически просперитет, но след смъртта му настъпва криза и седем фамилии посягат към трона. Да разреши спора от позицията на арбитражьор е поканен английският крал Едуард Първи, който по-късно нахлува в Шотландия и принуждава местните благородници да го признаят за владетел. Тук на сцената излиза Уилям Уолъс, който повежда съпротивата срещу англичаните. Уолъс е покровител на Шотландия до поражението му в битката при Фолкърк. През 1305 година е предаден от свой сънародник, който е лоялен на крал Едуард. Отведен е в Лондон, където е съден за измяна. Уолъс заявява: „Няма как да съм изменил на Едуард, тъй като никога не съм бил негов поданик“. Следват зверски мъчения. Уилям е съблечен гол и е влачен през цял Лондон вързан за кон. Душен е чрез увисване на бесилка, но свален от нея още докато е жив. Кастриран е, накрая и обезглавен, а тялото му е разчленено на четири части. Главата му е набита на кол на Лондон Бридж, а четирите му крайника са изложени поотделно в Нюкасъл, Бъруик, Стърлинг и Пърт. Героичният образ на Уилям Уолъс е вдъхновение за „Смело сърце“. Филмът, който иначе е пълен с исторически неточности, беше с десет номинации за Оскар през 1995 година и спечели в пет категории, в това число за най-добър филм и най-добър режисьор.

Девет години след смъртта на Уилям Уолъс Шотландия отвоюва своята свобода. Пет хиляди шотландци под предводителството на Робърт Брус разгромяват 20 000 англичани в тресавищата на Банъкбърн. По-късно англичаните подписват договор, с който се отказват от претенциите си към шотландските земи и признават Робърт Брус за крал. От 300 години насам обаче Шотландия е в съюз със своя някогашен враг и е част от Обединеното Кралство. Нещо, което може да се промени през 2014-та година, но повече за това – по-късно.

При обратния път към гарата в Стърлинг прекосих историческия мост, свръзан с прочутата битка от 1297 година. Има сложена и възпоменталена плоча. Разполагах с още време до влака за Глазгоу и затова реших да изкача още едно възвишение – Касъл Хил, на което се намира Стърлинг Касъл. Замъкът е един от най-големите в Шотландия и е значим, както в историческо, така и в архитектурно отношение. Тук са коронясани редица шотландски крале и кралици, в това число и Мария Стюарт (по-позната като Mary, Queen of the Scots), която по-късно е осъдена за държавна измяна за участието си в заговори срещу английската кралица Елизабет Първа. За съжаление, и Стърлинг Касъл успях да разгледам само отвън, тъй като часовете за посетитители бяха свършили.

Общината на Глазгоу, Шотландия

City of Chambers на St. George`s Square в Глазгоу

Вечерта се прибрах в Глазгоу и минах през Джордж Скуеър и Аудитория Клайд. На площада, кръстен в чест на крал Джордж Трети, има статуи на редица велики шотландци като поета Робърт Бърнс и Уилям Гладстон, който цели четири пъти е ставал министър-председател на Великобритания. Аудитория Клайд поразително прилича на Операта в Сидни и е най-голямата концертна зала в Глазгоу. Разположена е точно на брега на река Клайд.

Река Клайд през нощта, Глазгоу

Река Клайд през нощта

 

 

Накрая се прибрах капнал от умора в хотела, където изпих останалата част от уискито и заспах като къпан. И в буквалния, и в преносния смисъл.

 

Ден Четвърти

 Глазгоу – Единбург – Лутън – София

 

Последен ден в Шотландия. И отново ставане по тъмно, трябва да хвана автобуса за Единбург. Пътят не е дълъг и за час и двадесет минути съм в столицата на Шотландия.

Единбург

е вторият по население град в Шотландия със своите близо половин милион души, а старата му част е включена в списъка на ЮНЕСКО със Световно културно наследство. Годишно Единбург се посещава от около един милион чуждестранни туристи, което го прави вторият най-посещаван град в Обединеното Кралство след Лондон.

Разходката ми започва с изкачване на Калтън Хил, който се намира сравнително недалеч от автогарата. Гледката от върха на хълма е страхотна, целият град се вижда като на длан. Изображенията на повечето пощенски картички от Единбург са именно от върха на Калтън Хил.

Изглед от Калтън Хил, Единбург

Изглед от Калтън Хил, Единбург

Единбург е седалище на шотландския парламент,

намиращ се в долния край на Кралската миля (Royal Mile) – най-натоварената туристическа улица в града. Да, въпреки, че е част от Обединеното кралство, Шотландия притежава относителна независимост и има собствени парламент, правителство и министър-председател. През 2014 година трябва да бъде проведен национален референдум дали страната да остане част от Великобритания или да стане независима държава. Именно след референдум, през 1999 година, в Шотландия е създаден самостоятелен парламент. Местните националисти искат датата на референдума да съвпадне със 700-годишнината от битката при Банъкбърн (24 юни 1314 г.), където шотландската армия разбива англичаните. Прогнозите обаче сочат, че по-голямата част от петмилионното население ще е против отделянето, заради ежегодно отпусканите безвъзмездно от британското правителство 30 милиарда паунда за Шотландия. Очаква се, дори и Шотландия да придобие независимост, формално държавен глава да остане британския монарх, както е с Канада, Австралия, Нова Зеландия и др.

Шотландският парламент, Единбург

Шотландският парламент в Единбург

 

 

Точно срещу шотландския парламент се намира замъка Холирууд, който е официална резиденция на британския монарх. Самият парламент е модерна сграда, от едната страна на която на която са изписани цитати на велики шотландски поети, учени, държавници и патриоти. Нямам време за разглеждане на Холирууд Палас или да се заседявам около парламента и поемам по Кралската миля към горния й край, където се намира символът и най-голяма туристическа атракция на столицата – замъка Единбург. Улицата е осеяна с магазини за сувенири и не пропускам да купя за спомен магнитчета и един малък Солтайър (Saltire), както наричат знамето на Шотландия. Флагът е известен още като Кръста на Св. Андрей (Saint Andrew’s Cross), тъй като се вярва, че той е бил разпънат именно на кръст във формата на буквата X.

От ходенето огладнявам и решавам преди да стигна до

Единбург Касъл (Единбургския замък)

да потърся нещо за хапване. Откривам заведение, което предлага оригинална шотландска закуска и енергизирам тялото си с няколкостотин калории. Ако имате път през Единбург някой ден, минете през Wash Bar (11-13 North Bank Street) в Стария град и я пробвайте сами. Няма да съжалявате, определено една от най-хубавите закуски, които някога съм ял! Шотландската закуска, както и английската, съдържа пържени яйца, масло, беко

3 коментара

Switch to mobile version