Archive for януари, 2013

ян. 28 2013

Филкови пътуват: Перу (7): Титикака

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, отидохме в Кузко, бяхме после в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро, а за последно се качихме до Мачу Пикчу

Днес отиваме на до най-високо разположеното езеро в света – Титикака

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част седма

Титикака

Кристалният шанс да хванем автобуса за Пуно започва да помътнява лекичко при влизането ни в Кузко. Часът е около 9 вечерта, но градът е осветен и шумен като че е ден. Сетихме се, че е понеделникът на Страстната седмица преди католическия Великден. От тук нататък, до деня на тръгването ни към Европа, всяка вечер щяхме да се дивим на перуанските фиести. През тоя понеделнишки ден е имало шествие из града – статуята на Дева Мария от Катедралата /в която не влязохме – оная, дето входът ѝ беше 50 солес/ е обиколила града, носена от местните хора и от жители на околните селища в Андите.

По това вечерно време и точно тая вечер, в която ние трябваше да сме особено експедитивни, се оказа, че улиците на града се просто блокирани от тълпи празнуващи хора. Онзи вкусен аромат на Лима, за който говорих в началото, сега беше добил чудовищни размери. Целият град се беше превърнал в едно вкусно блюдо – пържеха се меса, разливаше се чича /местна лека алкохолна напитка, подобна на бира, но много по-лека. 1 чаша чича струва 50 сентимос, а една бира – 4-5-6 солес, така че местните предпочитат да се наливат с чича – по-евтино е, а по мой вкус – и по-приятно. Чичата е 2 вида – жълта, направена от царевица, и розовееща или червена – със смес и от ягода/, деца мятат захарен памук, захаросани ябълки на клечка и шарени близалки те срещаха и мамеха на всеки ъгъл, пържени картофи и всякакъв вид храна буквално са покрили платното на улицата. Изобщо, изобилие от чревоугодничество в чест на христовото разпятие, се изливаше по улиците на Кузко, а и в цяло Перу.

В чест на тия фиести познатите ни улици бяха затворени за движение и направо блокирани. У мен се загнезди мисълта, че може и да не успеем да хванем такси – първо защото улиците са затворени, и второ, защото в тоя празничен ден и местните хора отпускат кесиите и се возят като ‘бели хора’. 15-тинаминутното чакане на така добре познатото ни площадче на стълбите пред хостеиата ни най-накрая се увенча с успех. В 10 без 15 успешно се настанихме в първа класа в автобуса за Пуно. Дори по тази късна доба жегата е все така силна, или може би ние бяхме твърде запъхтени от бързането, така че вече поуспокоени и настанени на нашите места се поразсъблякохме и натъпкахме в поза, подходяща за нощен сън.

Автобусите и класовото разделение

Автобусът беше двуетажен. Първоначално тръгнах по стълбите нагоре – все пак към Назка сме пътували в страхотни условия и сме били именно горе. Очаквах и тук да е така. Едва показвайки главата си горе, още докато съм на стъпалата, аз съвсем искрено се потресох от това, което видях. Горе беше буквално натъпкано с местни хора. Всички са пре-мургави и във всяко свободно пространство около хората имаше купища, не кубици, денкове. Шарени и пъстри денкове, натъпкани със стърчащи от тях парцали, дрехи, деца и не знам още какво. Страшна работа! И ние явно щяхме да пътуваме в тая обстановка! Оказва се, че вторият етаж на автобуса беше обикновената категория на превозване.

Първа класа

се намираше в ляво от вратата и точно срещу стъпалата за втория етаж. Първата класа беше заградено пространство с места за около 10-тина човека; отново между седалките имаше достатъчно пространство, а също имаше и помощни подпори за краката. Пътуването започна да добива не-лош изглед, въпреки че зад нас се настани младо семейство с малко бебе.

Филков се включва:

Неясно защо човек от автобусната компания влезе с камера и направи няколко секунди запис на пътниците, като задържа фокус върху всяко лице!?

Пак аз:

Тръгнахме точно в 10 часа. След около час започнахме да се понамятаме с разсъблечените дрехи. Първо облякохме блузите, които сме съблекли, а съвсем скоро дори якетата не ни стигат. Автобусът се заизкачва и криволичи нагоре-надолу из Андите, за да стигнем до Пуно и езерото Титикака, намиращо се на 3 800 метра надморска височина. Изобщо не се бяхме досетили, че нощите в Андите са студени и вледеняващи. Стани ни ясно защо хората на 2-я етаж са омотани в пончота и ушанки – тия неща не са просто аксесоар. Дори и 2мата японски туристи, седнали до нас в първа класа, се бяха предвидливо снабдили с перуанско одеяло, явно купено от някой пазар. Ние бяхме единствените, които очевидно не бяхме използвали мозъците си по предназначение, и не само не бяхме си осигурили нещо за завиване, а дори не ни беше хрумнало да се навлечем с няколко ката дрехи. Автобусът, досещате се, не беше климатизиран или поне отоплението не беше пуснато, Т навън навярно беше паднала под 0 градуса, а вътре в автобуса надали беше повече от 10 градуса. Студ ви казвам, неописуем. А ние мислихме, че ще поспим – о, блажено невежество!

Пристигнахме в Пуно

по-рано, отколкото очаквахме. В 4 и половина вече бяхме извадили и навлекли всички възможни полари от куфарите. Синият цвят от бузите ни лека-полека се оттегли и започнахме мъничко да се постопляме. Решихме докато влезем в човешкия час на деня да поразпитаме за видовете автобуси до Арекипа – нали същия ден щяхме да продължим за там. На най-близкото гише за продажба на автобусни билети установихме, че има автобуси на всеки час и че цените на билетите до Арекипа са межди 17 и 30 солес. Опитаме се да разберем от продавача какви са триповете из езерото и колко време продължават, за да решим след това какъв билет да си купим, но човекът разбира се, не знаеше английски. Изведнъж продавачът се разкрещя ‘АДВЕНТОР, АДВЕНТОР’ и до нас се материализира дебел мургав чичка, който съвсем адекватно се включа по темата за тура из езерото със своята оферта. Шашнахме се, когато установихме, че това е туристически агент, който кибичи на автогарата в 4 и половина-5 сутринта! Тия хора явно не спяха. Или пък просто бяха тръгнали на нощен риболов за заблудени туристи. Както и да е – спазарихме се турът да ни струва 25 солес на човек /а първата цифра беше 30 солес/. Доволни бяхме от пазарлъка и до към 7 часа се отдадохме на пиенето на кафе. Вече на място в офиса на новия наш човек, намиращ в център на града, се договорихме той да ни купи и билетите за автобуса, като настояваме да вземе първа класа в малко по-така автобус – например Круз дел Сур; и той ни обещава да го направи. Обяснява ни къде има закусвалня, къде е центърът и казва малко преди 9 да се явим при него в офиса. До 9 се отдадохме на шляене, пиене на кафета, ядене на кроасани и местни тестени закуски /струват между 15 и 30 сентавос/, звънене по телефоните и писане на мейли. Към 9 тръгнахме с бус към брега на езерото. За

Титикака

мога да каже няколко детайлчета, колкото всеки да знае по нещичко:

Езерото се намира на малко над 3,800 m надморска височина. Разположено е в падина между източните и западни части на Андите, така че на северозапад водите му стигат перуански брегове, а на югоизток стигат боливийските. Поради огромната си площ, на места високата планинска верига, която го заобикаля, остава зад хоризонта и имаме усещането, че езерото не е езеро, а море.

езеро Титикака

От статии знам, че езерото е толкова високо, че местните жители са с различни физиологични данни (по-големи бели дробове, сърце и далак), отколкото хората, обитаващи по-ниска надморска височина.

Първата ни среща с езерото беше ето такава:

Езеро Титикака, Перу

 

 

Първоначално реших, че лодките са изкарани на брега, но, заглеждайки се, установих, че ‘брегът’ се движи – оказа се, че цялата горна повърхност на езерото Титикака е покрита с някаква зеленикава блатиста растителност. Влизайки с лодка навътре установихме, че зелените боклуци са се разкарали и вече наоколо стърчат стебла на тотора – вид тръстика, която служи за храна на добитъка, за строителство на жилища, за строеж на острови /вж. по-долу/ и изящни плавателни съдове и за направа на сувенири.

Гидът разказа, че тук, край бреговете на това езеро, някога е било първоначалото на инките. Обясни, че предстои да отидем на гости на индианци от племето урос, които живеят на изкуствено направени острови от тотора, плаващи /?всъщност не знам дали плават?/ в езерото. Предупреди ни да очакваме среща единствено с жени и малки деца, защото по това време на деня мъжете са или на работа в Пуно, или ловят риба, а по-отхвръкналите деца ходели на училище. След около 15-20 минути доближихме първите острови и гидът ни посочи сградите на училището и болницата – и двете се намират на острови, а не на сушата, както съм очаквала. Човекът изясни, че към момента не е ясно точно колко са островите, защото на всеки остров живеела общност от 10-15 семейства. И когато хората, обитаващи острова, станели твърде много за неговата площ, уросите просто разрязвали острова на две и така обособявали ново място за живеене. Струва ми се, че спомена брой около 45, но не съм сигурна в цифрата.

 

На първия остров, който посетихме, показаха

техниката на ‘строеж’ на острова

Тръстиката тотора, която растеше наоколо из езерото, се оказа растение с много здрава коренова система. Показаха ни, че под водата корените са яко заплетени един в друг. От тази плътна маса тръстика, за да направят своя остров, индианците трябва да изрежат малки ‘кубове’ с рамер 40 на 40 cm., като тръстиката, стърчаща над водата, се изрязва. Така именно корените стават основа на острова.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

В средата на тоя ‘куб’ се забива колче. И така, всеки куб се овързва към другия посредством въже, омотано около тия колчета. Върху тая основа именно се нарежда на дебел пласт отрязаната тръстика – оная, дето стърчи над водата.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

И отгоре вече се строяха къщите.

Ето тук

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

 

се вижда трион, подпрян на кубовете – с това нещо именно се разрязва островът, когато се пренасели.

Интересно е там.

На всеки остров има множество къщички, дребни домашни животни –

кокошки, патки, та даже има и живарник – в центъра на острова има оставена дупка, в която се пуска жива риба -явно е за кльопане във време, в което ги мързи да я ловят от брега. Освен това, всяка общност има радио и поне 1 телевизор, захранвани от акумулатор или слънчеви батерии. Не са чак в индианската ера, останали. С Филков коментирахме, че вероятно перуанското правителство им дава някакви кинти, за да ги зариби да си останат по островите. Инак не виждахме смисъл да се живее в такава мизерия. Даже се шегувахме, че нищо чудно сутрин рано да нахлузват шаренките дрехи и всъщност да се окаже, че не живеят на островите, а работят там.

От тук накупихме поредната доза сувенири, този път направени от тръстика. Ето малко нагледни снимки от островите и бита:

Лодка от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Филкови – Езеро Титикака, Перу

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Риба – Езеро Титикака, Перу

 

 

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тук най-накрая успях да снимам и плитките на местните жени, завършващи с пискюли:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

и

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

На втория остров

вече тотално бяхме загубили интерес към лекцията на нашия гид и само се чудехме къде да полегнем и да си починем мъничко превид изтощителната и отвратителна нощ /която не искам никога повече да ми се случва/.

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Случайно хващам и няколко не-нагласени снимки и пози:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Лодка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

В един момент думата ‘кондор’ и суетнята, настанала наоколо, ни накараха да се пораздвижим. Видяхме как един чичка-индианец на средна възраст се шмугна в една от тръстиковите къщички и изважда на слънце КОНДОР!!! Да, оказа се, че

насред езерото Титикака индианците уроси си отглеждаха като домашно животно – едногодишно кондорче

‘Малката’ птичка ни впечатли с размаха на ‘малките’ си криле – вероятно достигаха диаметър от 2-3 метра. А че беше малка по възраст птичка, то стана ясно от неуспешните й опити да прелети от едно колче до друго. Просто се разпляска с крила и нищо не успя да направи направи, милото малко лешоядно животинче. Разбрахме, че на ден малкото птиче яде по 2 кила месо сутрин и вечер. Навярно наистина държавата плащаше на уросите, за да отгледат кондора – друго обяснение лично аз не мога да дам за видяното от нас. Ето ви малко птиченце за разтуха:

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Турът приключи в 12:30 Използвахме времето до 2, за да натоварим още малко сувенири – малки детски пуловерчета и ушанчици, а също и разкошна зелена шаечна шапка, която силно искам да нося следващата зима.

А, забравих да споделя колко реално струва трипът и билетите за автобуса:

Трип – 10 солес на човек

Билети до Арекипа – 17 солес

Общо 27 солес на човек. А ние платихме х 55! Не че е скъпо, но очевидно местните търгаши-агенти считаха туристите за пълни идиоти. Не, че не се показахме като такива…

 

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу– на картата:

[КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

One response so far

ян. 25 2013

Мадагаскар (1): Ампефи, Андасибе и Антананариво

От днес Калоян ще ни поведе из отстров Мадагаскар. Досега мисля, че само веднъж сме акостирали на него, този път ще го разгледаме в дълбочина. Приятно четене:

 

Мадагаскар

първа част

Ампефи,  Андасибе и Антананариво

Най-после дойде заветният ден и тръгнахме към летището. Мадагаскар! Беше ми леко притеснено и много развълнувано. Тръгнахме без да имаме предначертан план с моята съквартирантка Антия. Бяхме решили да следваме испанската група, която тя познаваше, но в последствие се оказа, че и те нямат план и трябваше да решаваме на място.
С полет от Реюнион – през Мавриций- за Мадагаскар кацнахме в

Антананариво

(или Тана, както го наричат французи и малгаши). Беше започнало да се свечерява, за това побързахме да уредим формалностите. Човекът на митницата като ми видя паспорта се ухили каза „ДобАр ден! Стойков (така произнасят Христо Стоичков франкофоните)“ и би ми визата (печат) – безплатна за 30 дни.

И така след спор между двама таксиджии, кой да ни откара до града, хванахме единия и срещу 30 000 ариари (10 евро) ни закара до хотела. Ще давам всички цени в евро, макар че плащането в повечето случаи става с Ариари. Дори и да платите с евро някъде по-верояртно е да ви излъжат. Беше вече тъмно.

Първи впечатления от Антананариво – много хора, ходещи пеша по улиците, отворени магазини, кафенета, бараки – живот!

Бях много приятно изненадан от хотела – Ниаули – в центъра на Тана, близо до историческите забележителности: замъка на кралицата, езерото, централната улица и административните сгради (президентство, министерства, конституционен съд, посолства). За тях – по-късно. Двойната стая струва 10 евро на вечер, тройна – 13, и имаше всичко: хубави, чисти стаи, ресторант, топла вода, телевизор, вестници и интернет във фоайето. И готвеха много вкусно – смесица от френска и малгашка кухня.

Антананариво, Мадагаскар

Антананариво, сниман от хотела

 

Гледка от хотела – Антананариво, Мадагаскар

Антананариво от нашия хотел

 

И така, настанихме се, вечеряхме, пихме по една малгашка бира – ТНВ, и си легнахме, уморени от дългия ден. Във всички хотели в Мадагаскар имаше два вида закуска – малгашка (супа от ориз и местно говедо – зебу) и континентална (хляб, масло, конфитюр, сок (не се пие!) и топла напитка по избор. С доплащане сервират и яйца на очи. На мен лично ми беше трудно да ям супа от зебу на закуска, затова предпочитах континенталната, която беше и малко по-скъпа ( 3,50 евро).

За Мадагаскар е важно да се знае, че

когато се ходи там се взима антималарийно профилактично лечение –

специални медикаменти (маларон), от които тези, които ги взимаха се оплакваха от ужасни кошмари всяка вечер – или както моя лекар ми предписа силен антибиотик (доксициклин по 1 на ден в продължение на 7 седмици. Пие се дори и след напускане на острова и убива плазмодия 🙂

Лед не се пие с нищо, нито – чешмяна вода. Плодове и зеленчуци се белят и мият с минерална или преварена вода и не се препоръчва да се ядат салати, понеже не се знае как са мити. Аз обаче се престраших няколко пъти за салата и нищо ми нямаше. Но всички останали се оплакваха от диария, на мен ми нямаше нищо, освен хрема в края на престоя.  Мадагаскар е популярна дестинация за секс-туризъм и секс се прави сравнително лесно, ако си бял, но само с предпазни средства. Толкова за хигиената.

Не останахме да видим Тана, защото щяхме да прекараме Коледа тук. На другия ден след настаняването тръгнахме за Ампефи – малко селце на 150 км източно от Тана, известно с езерото (Ilot de la Vierge) и водопадите Chutes de Lily.

В Мадагаскар пътуването е сложно

и е голямо приключение – пътува се с taxi – brousse – минибус, който не тръгва докато не се напълни поне с два пъти повече хора от местата, с които разполага. На някои от пътуванията бяхме 7 на места за 3, като коридорите за минаване между седалките също служат за места – слагат се дървени летви между двете крайни седалки. Багажът се качва на покрива, за да не заема място и се покрива с брезент. Често на покрива пътуват кошове с кокошки, а по-привилегированите от тях имат шанса да пътуват и вътре с вързани крака. Няма разписание, тръгва когато се напълни максимално. Разбира се според бюджета и желанията ви не сте длъжни да пътувате така, можете да си наемете кола съвсем спокойно, или да платите за две места и да се разполагате малко повече.

Та тръгнахме от хотела и след кратко пазарене за цената хванахме такси (Renault 4L и Citroen 2 CV от петдесетте години на миналия век са най-разпространените в столицата) за южната автогара.

Ситроен – Антананариву, Мадагаскар

Такситата в Тана… в движение са, да!

Ситроен – Антананариву, Мадагаскар

Такси Антананариво

В Мадагаскар бял човек плаща 2 – 3 – 5 – 25 пъти повече

от малгаш, така че трябва всичко да се пазари, освен цените, които са фиксирани, националните паркове например. Такситата като ни видят започват от 20 000 Ариари (6 евро) и се оправдаваха със задръстванията, които са постоянно, понеже няма светофари и почти няма пътни знаци в столицата, общината нямала пари. Лесно сваляхме наполовина, а понякога и 2/3 от първоначалната цена за такси.

Та хванахме такси от Ниаули до южната гара с Антия, съквартирантката ми. 5 – 6 км разстояние по права линия минахме за около час и половина заради задръстванията, заваля и дъжд. В крайна сметка

пристигнахме на най-ужасното място, на което съм бил –

кал, мръсотия, миризми, кози, и напушени и пияни хора, които щом ни видеха бели се стичаха към нас да продават какво ли не, да ни водят до рейса, да ни продават билети… говореха развален френски, крещяха си помежду си на малгашки, а аз и съквартирантката ми не знаехме дали да им вярваме или ще останем обрани, без пари и багаж на това отвратително място.

Дъждът валеше все така силно, а за късмет на нея и се припишка и трябваше да намерим по спешност къде да пишка в калта. Около нас се събраха 15-ина души, които се представяха за шофьор, кондуктор, официален представител на фирмата, всички бяха пияни и агресивни. Дърпаха ни багажите, (да ги носят – срещу пари) караха се помежду си, идваха още сеирджии, стана скандал. Обградиха ни, а Антия не издържаше и реши да пикае на място за мой ужас, понеже не знаех на какво са способни тези. В крайна сметка ни заведоха до тоалетна (дървен скърцащ под и дупка в него), с мухи и фекалии навсякъде, а пред него – огромна локва със съмнително съдържание, в която имаше  коза- и кал навсякъде. Тарифата се определя според нуждата – pipi – 100 Ap. caca – 400. (3 и 12 евроцента).

Антананариво, Мадагаскар

Уморени от целия цирк се отказахме да настояваме да се оправим сами. Стъмваше се и не искахме да останем вечерта на това място. Избрахме си един от пияните агресивни хора и тръгнахме след него. Заведе ни до минибуса и поиска 15 000 Ар (5 евро) за билет + услуга (!), а ние благодарихме и намерихме истинския шофьор, който ни поиска 8000, а на този който ни доведе даде 1000 от него. Вътре разбрахме схемата и начина на действие: хората отпред получават комисиона от шофьора за всеки клиент, който доведат, и работят за конкурентни шофьори, за това са толкова настоятелни и агресивни. На гарата трябва да се каже „Току що пристигам“, нищо не ми трябва, за да ви оставят на мира. Ако почнат да ви предлагат такси, кажете, че чакате някого. Като намерите бус за вашето място, говорите директно с шофьора. По принцип цените не се пазарят и са фиксирани, но може и да ви поискат 1000 – 2000 Ар. отгоре (30 – 60 цента).
И така, качихме се мокри, кални, потресени от случката и от мястото и тръгнахме за Ампефи. Помислих си, ако така е цялото пътуване не отивам вече никъде, но слава богу не беше така. Пътувахме 4 часа и половина 150 км. Бившият президент Раваломанана, чийто син е женен за българка от Бургас, е направил пътища на целия остров (който е огромен, площта му е почти колкото Украйна или Франция) и затова е толкова уважаван. Сега е в изгнание в ЮАР след военен преврат от 2009. Та пътищата са тесни, двулентови, криволичещи, но все пак асфалтирани, а свръхпълният минибус не можеше да развие повече от 60 км/ч и спираше със всяко село.

В 22 часа най-накрая пристигнахме в

Ампефи

 Настанихме се в хотела – La Terrasse – типичен африкански лодж. От едната страна на главната улица на селото е ресторантът и рецепцията, а от другаата – затворен комплекс бунгала, доста луксозни, със сламени покриви, с тераса до самото езеро: приказка. Платихме 40 000 ариари (13 евро) за двойно бунгало, много чисто и конфортно, но без интернет. След толкова емоции само се изкъпахме от мръсотията по нас и си легнахме.

Мадагаскар е високо място и вечер е доста хладно,

дори и през дъждовния, горещ сезон, от ноември до април. Закусвахме сутринта до езерото беше много красиво и изключително спокойно. Гледахме как малгашките жени перат, мият съдове и се къпят една до друга на езерото, а мъжете тръгваха на риболов с традиционни пироги.

 

Езерото Ампефи, Мадагаскар

Езерото Ампефи

Селцето е малко, а местните хора бяха изключително мили. Тук се срещнахме с испанската група от Реюнион, които съквартирантката ми познава. Всички освен мен са стажант-учители по родните си езици в Реюнион по програма за обмен. Седем испанци, очакваше се да пристигнат още една германка, двама испанци и един англичанин след Коледа.

Деца, Мадагаскар

 

Мадагаскар

 

И така деветимата наехме кола (!) и

тръгнахме към водопадите

На влизане платихме по 2000 Ариари (0,60 евро) и веднага бяхме заобиколени от двайсетина деца, които продаваха направени от камък и изрисувани фигурки на лемури, костенурки, Мадагаскар и др. Наистина бяха много хубави, но не купихме нищо, с което си спечелихме не много дружелюбните им погледи и много разочарование. Едно от момичетата дори се разплака… Тъжна история, имайки се пред вид мизерията и бедността на острова. Но пък не може от всичко и от всеки да се купи. Децата ни следваха през целия път до водопадите, които не бяха нищо особено – езеро и водопад около 5 метра висок.

Минахме през автентично селце,

където хората ни махаха, а децата ни следваха безусловно с кошничките си. Представиха се, говориха си с нас, махаха ни с ръце. На водопада останахме малко време, тъй като трябваше да ходим на езерото. Вървяхме около час и половина, по криволичещ път, и от двете ни страни имаше хора, които работеха земята. Всички бяха изключително дружелюбни с нас, а децата като ни видеха изскачаха от къщите си и идваха да си говорят с нас, да ни пипнат, по-срамежливите само гледаха отстрани. И всички ни се радваха, усмихваха се, без да поискат нищо в от нас. Децата идваха към нас и ни викаха „Salut Vaza!“ (vaza означава чужденец, бял). Всички бяха очарователни. Не бях се усмихвал толкова от години.

Стигнахме езерото, на което имаше изкуствен плаж и аха да се изкъпем във водата, и слънцето се скри, заваля дъжд. Тръгнахме да си ходим, окаляни и мръсни, а местните хора ни се смееха от къщите си колко сме мокри и кални. Толкова за îlot de la vierge, езеро, до което води красив път и много усмивки.

Земеделци в Ампефи, Мадагаскар

Земеделци в Ампефи

Вечерта до нашия хотел на малкото езеро както си седях и пих бира самичък ме викнаха 5-6 малгашки младежи, които свириха на китара до водата и пиеха алкохол. Отидох при тях, говорихме, те се радваха, питаха от къде съм, а като казах, че съм българин отново Стоичков, Бербатов. И така с песни и смях изкарах вечерта с местните момчета, и се забавлявах много повече, отколкото с испанците, които не им се говореше френски, освен при крайна нужда (аз бях единствения, който не говори испански от групата).

На другия ден тръгнахме обратно за Тана. Качихме се на буса, който тръгна около обяд и пристигнахме късно на същата гара (за мой ужас). Но пък този път всичко беше наред, казахме, че тъкмо пристигаме на пияните типове и ни оставиха намира. Спахме в Ниаули отново, и рано на другата сутрин, от другата гара (Апасампиту) хванахме буса за

Андасибе – национален парк с лемури

 

Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Национален парк Андасибе

Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Хотелът ни в Андасибе

Пристигнахме вечерта, настанихме се в супер лодж, Feon ny’ala, където останахме на приказки до късно през нощта. Там е доста високо и за пръв път от около година наистина ми стана студено. На сутринта закусихме (същата континентална закуска) и тръгнахме

към парка

Плаща се 25 000 Ар за чужденец  (и 1000 за малгаш) + отделно гид, според обиколката (30 000 – 1 час, 40 000 – 2 ч и 50 000 – 3 ч.) Излиза соленичко с една дума (10 000 Ар са 3 евро). Аз много не съм фен на природа, предпочитам градове, архитектура, пазари, култура, хора с една дума, и не се впечатлих особено от парка. Гидът ни търси лемури доста усърдно, но нямаше много. За сметка на това имаше много хамелеони и змия. Все пак видяхме няколко лемура, други туристи се оплакваха, че им свършва времето, а не са видяли нищо още. Ние имахме късмет в крайна сметка. За моя най-голяма изненада там видях и двама българи, но не им се обадих, чух ги да говорят български помежду си.

Лемур – Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Лемур в парка Андасибе

Змия – Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Не намерихме много лемури, но намерихме това в парка..

 

След визитата на парка тръгнахме обратно към Тана, с идеята да останем този път няколко дни и най-после да разгледаме града. Беше 23 декември и на другия ден щяхме

да празнуваме Коледа

 

Коледа е специален ден навсякъде по света, и особено в Мадагаскар. Всички бяха празнично облечени на 24.12 с костюми и рокли във всички цветове, а малките момиченца бяха с рокли като принцеси. Всички църкви бяха отворени, имаше меси навсякъде, движение, музика. В цялата тази празничност тръгнахме на разходка в Антананариво – град, в който се влюбих още от пръв поглед, въпреки задръстванията, замърсения въздух и всеобщия хаос.

Антананариво е построен на много хълмове,

и е разделен на „нисък“ град, среден и висок. Нашият хотел беше на изключително стратегическо място в „средния“ град, на един не много висок хълм, от който се стига до всички забележителности на максимум 10 минути вървене. От хотела тръгнахме към горната част на града, където е Палатът на кралицата и Палатът на Министър-председателя. Вървяхме по малки павирани улички, от двете страни на които имаше красиви къщи, църкви, катедрали и невероятна гледка към ниската част на града.

Антананариву, Мадагаскар

Германката Антия и испанката Мария снимани от моя милост в туристическата част на Тана

Преди французите да завземат Мадагаскар в края на 19 век, страната е била доста просперираща, като в различните части на острова е имало различни кралства. От тогава датира и

Палатът на кралицата,

построен на най-високата точка от града. Преди него на същото място е имало военен гарнизон, откъдето идва и името на Антананариво – „градът на хилядата“ (войника). От 1817 г. династията управлява острова до 1897, когато е завладяна от ген. Галиени и става протекторат и колония на Франция. Палатът е построен по искане на кралица Ранавалона Първа и на малгашки се казва Рова. Останал от началото на 19 век, за съжаление през 1995 г. избухва пожар и дървените постройки са унищожени. Днес е останала само каменната постройка и гробовете на кралете, свещени за малгашкия народ.

Палатът на Кралицата – Антананариву, Мадагаскар

Палатът на Кралицата

Палатът на Министър – Председателя е музей

в сграда от колониален стил построена през 1872 за министър-председателя Райнилайаривони. Днес там се държат вещите, спасени от пожара през 1995 г. от кралския дворец – корона, легла, мебели, дрехи. По време на колонизацията палатът е бил последователно казарма, съд, училище за изящни изкуства, ателиета за приложни изкуства, президенство, бюро на министър-председателия до 1975 г. когато също е опожарен, но днес е изцяло реконструиран.

Палат на Министър - Председателя – Антананариву, Мадагаскар

Палат на Министър – Председателя

Палата на Кралицата и на министър-председателя посетихме с гид, Бенджи растата, ако някога ходите там и говорите френски, горещо ви го препоръчвам. (Не ми е ясно как хора, които не знаят френски пътуват там, аз нямаше да се оправя..) Бенджи ни разказа подробно за историята на Мадагаскар и за града, за живота преди и сега, за политическата криза, и взе само 15 000 ар за 2 часа разходки. Прекара ни през малки, тесни улички по хълма, беше страхотно. А гледката от тази част на града е неописуема.

Палат на Министър - Председателя – Антананариву, Мадагаскар

Гледка от Палата на Кралицата

Палат на Министър - Председателя – Антананариву, Мадагаскар

Гледка от Палата на Кралицата към езерото, националния стадион и „долния“ град

Църква до Палата на Кралицата – Антананариву, Мадагаскар

Църква до Палата на Кралицата

Училище – Антананариву, Мадагаскар

Училище в същия район

Тръгнахме от „горния“ град и слязохме обратно до хотела в „средната“ част на Тана, на по-нисък хълм. Оттук вървяхме по изключително оживени улици, пълни с магазини, ресторанти, банки, офиси, златарски магазини, луксозни хотели.

Банка – Антананариву, Мадагаскар

Банки в институционния и бизнес център на Тана

Тук е „европейската“ част на Тана,

с 5-звездните Колбер и Лувър хотели, президентския дворец, (до който не може да се припари, понеже въоръжените войници, които го пазят директно насочват пушките си, за да те изгонят, ако се приближиш прекалено). Много приятно място за разходка е иначе. Стига се до централната поща до самия президенстки дворец, и оттам  се слиза по стълби до ниската част на града. На стълбите има пазар, където се продава какво ли не на безценица и е пълно с джебчии.

Avenue de l'indépendance – Антананариву, Мадагаскар

Стълбите, които водят до Avenue de l’indépendance

Avenue de l'indépendance – Антананариву, Мадагаскар

Същите стълби

Като слезете до края, стигате до

Avenue de l’indépendance, най-оживената улица в Тана,

пълна с много народ. Отсреща стълбите продължават да се качват по нов хълм и отново – търговци, джебчии и всеобщо оживление. Море от хора щъкат по широкия булеврд, търговци, далавераджии, всякакви хора. Все така празнично облечени в коледния следобед, всички бяха излезли на разходка, а ние, единствените бели бяхме атракцията на цялата улица. От едната страна има офиси, банки и кметството, а от другата – ресторанти, сладкарници и хотели.

Avenue de l'indépendance – Антананариву, Мадагаскар

Avenue de l’indépendance

На авенюто в кафетата и ресторантите можете да видите

пенсионираните европейци (на 70 – 80 години), които живеят в Мадагаскар,

за да харчат нашироко  пенсиите си, обкръжени от малолетни момичета, които ги целуват по бузите и устата. Гледката е отвратителна, а дядовците са цяла компания и са едни и същи всеки ден. След като се наядат отиват с момичетата някъде, следобед се връщат и чакат други, грозна история пред очите на всички.

Проституцията е много разпространена в Мадагаскар,

заради мизерията и много хора се възползват от това. Още повече, малгашите са известни като народ не много свенлив и с ниски нрави. Французите казват „в Мадагаскар само гората е девствена“ и явно имат право.

Пазарът Аналакели – Антананариву, Мадагаскар

Пазарът Аналакели е в близост до Авенюто, от там се стига до площад МДРМ и много приятен парк.

 

Площад МДРМ – Антананариву, Мадагаскар

Площад МДРМ (Движение за демокрация и оновяване на Мадагаскар, политическа партия от преди 20 години май беше..)

Та вървяхме по авенюто, спираха ни всякакви хора, които искаха я някое ариари, я да ни продадат нещо (музикални инструменти? Не благодаря. Картички? Не и това не. Ванилия? Трябва да си купите ванилия! Не, не, купихме вече. Канабис искате ли? Какво ви трябва, чейндж?? Не благодаря нищо. И отново отначало музикални инструменти на половин цена, ванилия, подправки, канабис. Един ми предложи и момичета, тактично отказах. ). Дечица, майки с деца,  имахме орда от хора вървящи зад нас в опит да измъкнат някой лев. Ужасно е, като не можеш да помогнеш, а ти се къса сърцето, когато майка с бебето на гръб ти каже „не искам пари, ела с мен в аптеката и купи сухо мляко за детето“. Но както и да е, аз се сещам за Йовков в такъв случай „Боже, колко мъка има на тоя свят, Боже..“ колкото мога давам, но не трябва и много да се дава, защото хората си правят такава асоциация с белия, и се научават да искат. Освен това не може на всеки да се даде. А просията  отблъсква туристите и чужденците и в крайна сметка е по-лошо за тях.  Никой не иска да бъде гледан като ходещо портмоне и дойна крава… Както и да е.

Стигнахме до

бившата гара, която прилича много на която и да е европейска гара,

но не работи като такава, а като мол с ресторант и галерия и е едно от лускозните и скъпи места в столицата.

Гарата на Антананариво – Антананариву, Мадагаскар

Гарата на Антананариво от колониално време

Разгледахме галерията, а магазините и ресторанта бяха затворени на 24.12 и тръгнахме да се връщаме. Този път минахме през един шумен и мръсен тунел, за да излезнем от другата част на „ниския“ град –

езерото Анус

(ударението е на У!) /Пише се Аnosy, но малгашите явно от французите са се научили да не произнасят последната гласна, а о се чете у…/ Приятно място за разходка, ако не се брои миризмата на застояла вода и урина. Красиво е направено, с остров и паметник по средата, една от кралиците поръчала да го построят точно под двореца. Езерото има сърцевидна форма и е приятно място за разходка в Тана. Оттам се качва по една много оживена улица, на която се намират различни министерства и конституционният съд на Мадагаскар до 5 звездния Колбер и президенсткия дворец.

Висшия Конституционен Съд на Мадагаскар – Антананариву, Мадагаскар

Висшия Конституционен Съд на Мадагаскар. На заден план е 5 звездният Колбер. Проверихме цените от 100 евро на вечер до 664 евро за президентския суит. Тук отсядат политици и дипломати на посещение в Мадагаскар.

 

И така стигнахме на свечеряване в хотела, където трябваше да се оправяме за празничната вечеря. Бяхме резервирали изискан ресторант наблизо и трябваше да сме там навреме.

Вечерта отидохме до ресторанта

на 5 минути пеша от хотела ни. Доста изискан, малко кич, пълен с европейци и богати малгаши. Беше скъпичко, но пък си заслужаваше: ядохме меню с месо на корем (явно само българите ядат постно на 24.12) , гарнитури и сосове, а всичко беше много вкусно. На всеки 2 минути минаваха сервитьори с огромни шпаги, на които беше набучено различен вид месо. Човекът идва до масата, казва какво е месото, ако ти харесва взимаш, ако не- отказваш. След 2 минути идва друг, с различно месо. Имаше доста богат асортимент – пилешко, свинско, телешко, зебу, пил. крилца, воденички, дробчета, крокодил и змия. Хапнахме вкусно за около 15 евро на човек с десерт и вино.

Оттам се отправихме към дома на една испанка, която заминала преди две години на хуманитарна мисия в Мадагаскар, влюбила се в местен младеж и останала там. Празнувахме до късно, а на друия ден тръгнахме за Антсирабе. Повече нямаше да се връщаме в Тана, освен последния ден за полета.

Антсирабе, Фианарантсу, Манакара и Раномафана очаквайте скоро в продължение.

Очаквайте продължението

 Автор: Калоян Колев

Снимки: авторът и Уикипедия

Други разкази свързани със Мадагаскар – на картата:

Мадагаскар

 

5 коментара

ян. 24 2013

Неромантично за романтичния Капри (1)

 Това априлско време, дето се вихри насред януари ще вземе да събуди птичките и пчеличките 😉 Да последваме примера им и да се поразходим до Капри – любим остров на пролетарските вождове, а днес – място за също толкова известни певци и вип-ерсони 😉 Там ще ни води Вили, разбира се 🙂

 

Приятно четене:

Неромантично за романтичния Капри

част първа

Не, не че историята този път не е романтична – уикенд на Капри като подарък за рождения ти ден – е това, ако не е романтично – здраве му кажи! Но ще дойде в повече, затова нека снимките разказват, а аз ще ги илюстрирам с по няколко думи. Ще вървим, демек, наопаки 😉
А, и се уговаряме, че няма да съм Мара-най-подробната, само есенция.

Капри

Ами, за Капри – туй ми ти, онуй ми ти – много инфо из нет-а. И още, че е прекрасен, удивителен, невероятен, очарователен, романтичен, фантастичен… суперлативи, колкото искаш.
Е, верни са!
Ето го откъм морето.

Остров Капри, Италия

Капри – панорамна снимка откъм морето.

 

Слизайки от кораба, спирам за миг – гледката пред мен широоко отваря очите ми и ме усмихва до ушите. Вътрешният ми глас подсказва „Мдаа… хубав подарък… ‘ми, почвай да го отваряш!“

 

Остров Капри, Италия

Малко от Марина Гранде, крайбрежният „булевард“ и Монте Соларо на заден план.

 

Пътищата му

са толкова широки, че градският транспорт се осъществява само от микробусчета, а има и места където, за да се разминат две коли, едната трябва да спре и изчака, залепена за оградата на къщата или скалата. Но пък се разкриват едни гледки…

 

Остров Капри, Италия

Капри – гледки

 

Улици, пътища? Ами, най-широк е пътят, по който върви градският транспорт – микробуси, и който всъщност свързва двата града на острова: Капри и Анакапри. И разклоненията на този път до Марина Гранде и Марина Пикола. В двата града има по една такава широока-широка пешеходна улица:

 

Анакапри – Остров Капри, Италия

Пешеходния „булевард“ в Анакапри.

 

А останалите са подобни на тази:

Анакапри – Остров Капри, Италия

Уличките с домовете на обикновените хора.

Анакапри – Остров Капри, Италия

Уличка в Капри. Ами, средиземноморска диета, постоянно слизане и качване на стълби – ето защо на Капри рядко хората имали проблеми със сърцето /Според статистиката./

И по тях при нужда, но и не навсякъде, се движи ето такъв транспорт.

 

Улица в Анакапри – Остров Капри, Италия

Електрокари и евентуално моторетки, а най-вече кракомобил върви тука :)

 

 

Около Капри морето е ту синьо, ту зелено, ту… И съответно тези цветове, той си има Grotta Azzurra, Grotta Verde, Grotta Bianca, т.е. Синя, Зелена и Бяла пещери, които са атракции за туристите.
Но, ако в жегата ти се прииска да се топнеш – е, при Марина Пикола има няколко метра груб пясък и ми е съмнително дали този плаж не е малко изкуствен. Иначе,

цамбуркането е възможно само сред камъни и скали.

И е със страхотна екстра – за да стигнеш до там, първо ще трябва да слизаш, да слизаааш… 15-20 минути по алея или пътечка по склона или… стълби. А връщането после – познай колко супер нанагорно ти идва и трае поне двойно време…

 

„Плаж“ – Остров Капри, Италия

Мамма мия! /Това е Вия Круп/

 

 

Тук практически няма чисто ново строителство. Защото няма свободни парцели, всичко е изкупено, чух. И то отдавна. А днес никой не продава. Ма то и никой няма да купи! Понеже, ако някой реши да продава, цената е космическа.
Що? Щото Капри е климат, пейзаж, история, романтика и спокойствие…
За другите не знам, но аз, когато се качих на

върха на Монте Соларо,

и целият Капри се разстла под краката ми, а пред очите се ширна Неаполският залив и Везувий сред него, и остров Иския, полуостров Амалфи и дори Салерно и Салернския залив, марангьосани, на юг – ейй, душата ми литна от възторг… Мдаа, пожелавам този миг на всеки, дет’ чете това сега!  🙂

 

От най-високата точка на Монте Соларо и Капри – Остров Капри, Италия

Снимка от най-високата точка на Монте Соларо и Капри. Най-вляво се вижда крайчец от Везувий, отпред долу се белее градчето Капри, зад него насреща е п-в Амалфи – на него се забелязва Маса Лубренсе и Соренто. Високата част отзад е Монте Фаито и надясно от нея се разстила Салернския залив и Салерно.

От най-високата точка на Монте Соларо и Капри – Остров Капри, Италия

Прочутите скали Фаральони, заснети с голямо увеличение от същото място на Монте Соларо.

 

На Капри са живели хора още през неолита и бронзовата епоха:

етруски, древни гърци, римляни. Тук са имали вили римските императори Август и Тиберий.
Почивали си на острова и арагонските крале после. Ама и други искали. И току нападали – пирати, сарацини, турци. Самият турски адмирал/паша Барбароса му налетял през 1535г., а след две години и друг турски паша се пробвал, Рейс паша, мисля беше… Но на Капри няма джамия – значи не са успели  🙂
А Наполеон? Да го е пропуснал? Разбира се, че не!… После и Ленин идвал неведнъж, и Горки, Чайковски, Шаляпин, Пабло Неруда… Мадона, Джордж Клуни и т.н. днешни „звезди“… ‘ми, отдъхвали хората, на острова. И нейно височество, една от шведските кралици, ама не запомних коя, пък била влюбена в него. Хм, ама в него или в някой с гореща кръв… от него?  Е, питам си  😉

Днес Капри има световна известност на живописен, скъп и шикозен курорт,

любим на много знаменитости. /Вече и на моя милост :D/ Даже скоро, из ония денове чух, че и Марая Кери имала вила някъде из Капри. Ми може и да съм минала, скиторейки, покрай нея, ама сливи ли имаше в устата тоз’ до мен, да ми каже тогава? Щот’ си я харесвам аз Марая. Нищо, че малко цвърка на някои си песни.

Живописността на острова идва не само от насечения бряг и високите скали, а и от атмосферата на него, от буйната зеленина с надничащите из нея елегантни хотели и красиви вили-палацо-та. А и по-обикновените къщи, в които си живеят обикновените местни хора, хич не са лоши.

На острова има над 800 вида растения –

пинии, кипариси, маслини, олеандри, мимози, лимони, мандарини, алое, бугенвилии, рози и какви ли не още цветя, кактуси, храсти и дървета.

Остров Капри, Италия

Гледка към централната част на острова.

Лимони – Остров Капри, Италия

Лимони за лимончелото  ;)

Цветя – Остров Капри, Италия

Цветенца от райската градина Капри :)

Остров Капри, Италия

Харесва ли ви?… И на нас :)

Автор и снимки: Вили
/с активното съдействие на Анджело/

Следва продължение.

 

 

 

 

Други разкази свързани със Средиземно море – на картата:

Средиземно море

8 коментара

« Newer Entries - Older Entries »