Archive for януари, 2013

ян. 29 2013

Камбоджа – симпатични хора в сиромашия до шия

 Пътеписът ни днес ще ни води до една от най-бедните страни в света – Камбоджа. Искра ще ни покаже тази многострадална страна, а вие, когато пътувате в чужбина и особено в бедните държави, не забравяйте, че хората в цял свят искат да носят маратонки, независимо от политическите си и верски особености 😉

Приятно четене:

 

 

Камбоджа –

симпатични хора в сиромашия до шия

 

 

От доста време сме в Патая – най-веселият, най-шумният и най-атрактивният тайландски курорт и все гледаме към Камбоджа, струва ни се интересно да отскочим за ден два, всички туристически фирми предлагат тази екскурзия с посещение на Сием Реп и на Анкор Ват. Решаваме да направим това пътуване в последните дни на 2012–та.

 

И така – потегляме в 4 часа сутринта, след час и половина сме на границата, няма много хора и минаваме за 20 минути. Вероятно голяма част от туристите са отложили за 2013 да видят Анкор Ват.

Рикша, Камбоджа

Сезонът е благоприятен – както в Тайланд, така и в Камбоджа, това е пик–сезонът, не е убийствено горещо, около 30–32 градуса е. Бусът ни е стоварил и след неизбежните формалности минаваме тайландския контролен пункт и се отправяме към камбоджанския. Разстоянието от около 100 метра между двете гранични зони преминаваме пеша и аз съм поразена от гледката. Току-що се е съмнало (това тук се случва в 6 ч.) и в този ранен час точно на това място има засилен трафик, предимно в посока към Камбоджа. Вадя камерата и снимам каквото успея, защото такова нещо досега не съм виждала. Пред очите ми минават..,не, не, направо профучават, едва успявам да ги фокусирам, невероятни и невиждани “превозни средства”, теглени и бутани от бързащи и тичащи хора… Това са примитивно правени с подръчни материали някакви подобия на платформи с колела, като единствената им цел е да поберат и превозят максимално количество вързопи, денкове, кашони, торби, чували, чанти, щайги и всякакви други багажи. Огромни са, изглеждат така като че ли всеки момент ще се разпаднат под тежестта на разнородните си и шарени товари. Такава човешка изобретателност , вложена в превозно средство , не допусках че може да съществува – с едно, две, три и повече колела, при това абсолютно разнородни, събрани и намерени кой знае откъде, тези платформи приличаха на гигантски, ранени насекоми, подскачащи и клатушкащи се в бърз ритъм по прашния път. Около тях с грохот преминаваха големи, също натоварени до пръсване, камиони, хвърчаха мотоциклети и мотопеди, на които имаше закрепени незнайно как по 4–5 човека, всеки от които крепи някаква безформена торба, отделно велосипеди, автомобили, а и хора с огромни бохчи и сакове в ръце се промушваха между тях и като по чудо не стана нито един сблъсък.

Камбоджа

 Камбоджа

След минути вече сме в ръцете на камбоджанския–руски гид Саша, който обяснява, че всички тези хора носят стока за продаване от Тайланд в Камбоджа. Пътуваме в климатизиран бус по прав асфалтиран път, от двете ни страни се редуват пусти прашни поля, оризови ниви, палми и всякаква друга тропическа растителност, мътни, огромни локви, които не мога да нарека езера, заради калната вода в тях, но в които има натопени до гърдите хора , както са с дрехите, а и крави се виждат от време на време в мътилката, също и патки, достатъчно на брой поне за вечерята в 10 ресторанта.

Целта ни е град Сием Реп

Минаваме покрай малки селца, разположени от двете страни на пътя, но гледката е тъжна – хората са облечени много бедно, децата са голи, тичат насам натам, а “къщите”…..това са някакви бараки или колиби, които основно представляват един под от дъски, разположен върху забучени в земята двуметрови криви колове. Покривът е или от палмови листа, или от парчета ламарина, а стени в повечето случаи няма и това ми позволява да видя, че вътре има едно легло, един хамак за бебе и няколко окачени торби. Отпред има скована на две на три дървена стълба без перила и аз изтръпвам като забелязвам малки деца да се катерят нагоре.

Лодка, Камбоджа

Дете, Камбоджа

На места встрани от пътя виждам опънати между дървени рамки огромни бели найлони, гидът обяснява, че това са капани за насекоми, които се привличат от отразяващия светлината “екран”, блъскат се в него и хората ги събират. А защо? Ами , за да ги ядат, много просто. Тук ядат всякакви бръмбари, ларви на пеперуди, скаклци, скорпиони, някои видове червеи, даже хлебарки, казва Саша с най-чаровната усмивка на бялото си лице. Пържат ги в олио, това си е чист протеин.

Къща, Камбоджа

 

Саша е около 27–годишен, живее в страната от година, работи като гид на руски групи. Казва, че тук се живее добре, спокойно, без стрес, без ядове и проблеми, дребните неудачи се решават с усмивка и с малко търпение. Твърди, че храната е чиста, без химия, здравословна, ефтина, за стотинки можеш да се нахраниш, плодовете и зеленчуците са в изобилие, хората са добри, смирени, престъпност няма. Всички са доволни , ако имат работа и ако са здрави, за ядене все ще се намери нещо, купичка варен ориз на ден може да е храната им за месеци, но те са усмихнати, добронамерени, скромни, без претенции. В това и аз се уверявам после, по време на няколкодневния ми престой.

 

Пътят до Сием Реп, град с около 200 хиляди жители, е около 3 часа. Движението е като у нас, ляв волан. Разминаваме се с камиони и по-малко леки автомобили, една част от които са Лексус. Бре, изненада!

 

Саша обяснява, че това е мечта на всеки камбоджанец, колите разбира се са не втора, а десета ръка, но няма значение – който може да си позволи, веднага се сдобива с лексус, останалите карат мотопеди и велосипеди, е, има и доста тойоти.

 Уличен търговец, Камбоджа

Навлизаме вече в града,

движението е хаотично,

пътни знаци не се забелязват, липсва и какъвто и да е ред, всеки кара както и където може, мотопедите нямат  регистрационни номера, но и тук важи правилото – “Пази този пред теб” и сблъсъци няма.

Ставам свидетел на невероятни картини –

на един мотопед висят с главите надолу на много сложна конструкция от дървени клечки поне 40 живи кокошки, друг е натоварил двукрилен гардероб на хилав велосипед и едва го бута сред останалите участници в невъобразимия трафик, тук там притичват жени с огромни, пълни до пръсване, чували върху главите си. Едно бабе едва върти педалите на полуразпаднал се велосипед, на който отзад е закрепен на честна дума огромен панер, пълен с красиви лотоси. Стотици деца се придвижват с колелета към училише с малки ранички на гръб и аз изтръпвам при мисълта какво може да им се случи на пътя. Но явно нищо лошо не им се случва, карат си спокойни и усмихнати.

Уличен търговец, Камбоджа Уличен търговец, Камбоджа

Встрани от основния асфалтиран път, който пресича целия град, се виждат схлупени бараки, в които се продава какво ли не, забелязвам пазари на открито, под силното слънце, в които са изложени всякакви плодове и зеленчуци. Всичко е изсипано буквално на земята, в прахоляка, а зад стоката клечат продавачите и подвикват.  Има и хубави, лъскави магазини за електроника, за мебели, за мотопеди и колелета, обществени перални и химическо чистене, даже тук там и двуетажни шопинг молове и големи супермаркети. В града живеят около 80 западно–европейци и над 60 руснаци, които имат някакъв бизнес тук, или работят към местни компании, казва Саша.

 

Иначе картинката по улиците е както почти навсякъде в Азия – станалите неразделна част от азиатския бит колички на колела, на които може да има всякаква стока за продан, може да има горящи въглени, на които да ти опекат всичко, което става за ядене , може да има врящ казан, от който да ти сипят супа, или в който да ти изпържат един черпак скакалци или хлебарки, които да си хрупаш като чипс докато се разхождаш. Ако върху двете колела е монтирана седалка, вече става рикша, с която да те закарат до хотела, или до нощния пазар, който е известен с ниските си цени.

Местните хора са симпатични, приветливи и усмихнати.

Кожата им е по-тъмна от тази на тайландците, но чертите им, макар и типично азиатски, са някак омекотени и по-близо до европейските. Носовете им не са така сплескани и очите им са по-отворени, скулите им са високи. Жените определено са по-скоро красиви. И какви бели зъби, не мога да повярвам. Ние плащаме стотици евро да си избелим зъбите, а тези хора имат снежнобяла бисерна усмивка, направо им завидях, честно.

 

Общо взето градът визуално е приятен, особено вечер и особено сега в последните дни на годината, когато е осветен и украсен. Неприятното е, че въздухът  е просмукан от ситен прах, който полепва по дрехите, по тялото, провира се и се наслагва върху всичко. Извън основния алфалтиран път всички улици са без каквато и да е настилка, тротоари няма и практически стъпиш ли извън асфалта, потъваш в ситна червеникава пепел, която се вдига нагоре и засипва всичко. Затова и сградите и стоката, която се продава на открито и хората изглеждат някак мътни, мърляви и сиви, просто всичко е посипано с прах, от който няма отърваване. Но туристите се примиряват с това неудобство, защото няма как да го избегнат.

Уличен търговец, Камбоджа

Хотелът,

в който сме настанени, е три звезди, но приятната изненада е, че реално е 4– звезден– големи стаи, широки легла, басеин, халати –всичко е както трябва. Безупречно чисто е и с много добро обслужване. Местната храна е много вкусна, не е люта, десертите и сладкишите им са предимно от оризово брашно и са доста приятни на вкус, изобилието от плодове е наистина впечатляващо. Персоналът говори английски, с две думи – приятно изненадани сме.

 

На следващия ден нашият усмихнат Саша вече ни води към първата цел на камбоджанското ни приключение –

езерото Тонле Сап

http://youtu.be/PwJsyrN05p0

 

 

Името му означава “Голямото езеро” и Саша обяснява, че всъщност река Меконг се разделя на три при столицата Пном Пен и реката Тонле Сап преминава през това голямо езеро, което в дъждовния период от юни вследствие на мусонните дъждове увеличава 4 пъти обема си и до пет пъти дълбочината си. Сега, когато ние вече се носим по мътните й води с една малка бърза лодка, която според мен ще се разпадне всеки момент, дълбочината е около 2 метра. Езерото гъмжи от риба, казват, че имало около 200 вида и непрекъснато откривали нови и нови видове, а също и водни костенурки, змии и други обитатели.

Tonle Sap Lake, Камбоджа

 

Изведнъж отнякъде изникват малки моторни лодки,

които ни наобикалят, а в тях има деца, много деца, на не повече от 4–6 годинки, които са овесили по една змия на вратлетата си и единственото , което искат, са пари. Змиите най-вероятно са упоени, защото почти не проявяват интерес към нас, макар че децата ги побутват по главите, насочвайки ги към гадните бели богати туристи. Даваме им шепа местни риали, но те дори не ги поглеждат и викат:”долар, долар”. Наистина категорично отказват родната си валута, а ние успяваме да се отървем от детско–змийското нашествие срещу няколко долара ….на лодка.

Деца, Камбоджа

В езерото има стотици “къщи”,

закрепени върху понтони или на дълги кокили във водата. В тази вода те живеят, от нея се изхранват, ловят риба и просят от туристите, някои отглеждат крокодили и продават кожите им, други изработват дребни сувенири. В тази вода те се къпят, перат и вършат всичките си физиологични нужди. Когато през септември дъждовете спрат и нивото на водта спадне, се открива плодоносна почва, която веднага бива засята с ориз, който пък е основната им храна.

Къща на колове, Камбоджа

Тъкмо сме се успокоили, че вече няма опаност някоя змия да се замотае около вратовете ни и виждаме как се приближават две бързи лодки – от едната, управлявана от възрастен мъж, най-вероятно бащата, скача в нашата лодка като първокласен акробат едно малко момиченце , на чиито врат виси торба, пълна с кутийки кока кола, които иска да ни продаде. А от другата лодка с умел и рискован скок вече са се прехвърлили при нас две 5–годишни момченца , които се настаняват зад нас и започват да масажират вратовете ни с яки като клещи пръстчета. А до ухото си чувам настойчив шепот : долар, долар…

В момента, в който им даваме по един долар, те се мятат в лодките си, които ни следват отстрани и отпрашват към следващите нищо неподозиращи туристи от лодката зад нас.

Честно казано нямам нищо против да “подпомогна” , макар и с нищожни няколко долара този беден и доста изостанал народ, но никак не ми е приятно да ме възприемат като ходещ банкомат, който е длъжен да пуска на всяка протегната ръка. А дадеш ли на един, като че ли от земята изникват още десет и няма край.

 

Разходката ни в езерото Тонле Сап приключи благополучно и си отдъхнахме, слизайки на импровизирания пристан, защото да си

призная лодката, както впрочем и останалите стотици “таратайки” наоколо, хич не ми вдъхваше доверие, имах чувството, че всеки момент ще цопна в мътната вода и едно от чудовищата, които ми се виждаха в нея, ще ме схруска, като преди това някоя огромна змия ще ме завлече до дъното.

 

С климатизирания луксозен бус потегляме

по обратния път към Сием Реп

Предварително се бях уговорила с гида ни да спре до някой от домовете край пътя, произволно избран, за да вляза и да поговоря с хората. Спираме сред облак прахоляк пред група жилища, които представляват жалки подобия на бараки, с покриви, но без стени, от горе висят парчета прокъсан плат или картони, в най-добрия случай гофрирана ламарина.

Влизаме в едно от тези обиталища

по няколко просто така поставени дъски, тъй като колибите всъщност са закрепени на 5–6 метрови колове , забити в пресъхналото в момента езерно дъно и за да се влезе от пътя трябва да има мост, сега ролята на мост играят тези дъски. Мислено се прекръствам и влизам. Вътре заварвам дядо на 82 години и баба на 76, или поне така ми казаха, и едно голо момченце на 3 годинки. През дъските на пода виждам калната размекната почва долу под нас, пак се прекръствам на ум, защото ми се струва, че след миг ще се намеря долу, покривът е също от дъски, “стени” почти няма като изключим някакви парцали, които висят тук там. Голямо легло, застлано с учудващо чиста и красива шарена покривка, до него – хамак за детето, в другия край – загаснало открито огнище – няма шега – върху парче ламарина палят огън между 4 тухли и там варят ориза. Тръпки ме побиха, като си представих, че тази купчина дъски може да се запали и за минути всичко да изгори. Но явно си имат начини да не допуснат това, щом не видяхме нито една изгоряла къща. Ток и вода, естествено няма, тоалетната е ясна. Някъде встрани мернах няколко буркана, в които най-вероятно имаше сол и захар. И толкова. А, и някаква опушена и очукана тенджера и един почернял тиган. За чинии и прибори не споменавам нищо… Кърпи и салфетки (шегичка!) не видях, но всъщност като няма вода…

Оказа се, че старците отглеждат внучето, а младите заработват каквото могат в града и два–три пъти в годината идват да ги навестят, да донесат малко провизии, ориз и да видят детето си. Когато поотрасне, ще си го приберат, за да помага в работата.

Домакинство, Камбоджа

Домакинство

Мислех да им задам поне още сто въпроса, но се отказах в момента, в

който видях тази отчайваща мизерия. А хората бяха спокойни и усмихнати, доволни, че имат покрив и ориз. И тези бели зъби…..Дадох им десет долара, които ще им стигнат за няколко седмици със сигурност. После аз си зададох поне сто въпроса на себе си и за себе си, за живота изобщо и за справедливостта.

 

Вечерята, която ни сервираха в хотела няколко часа по-късно, ми се стори разточителство отвсякъде, не можех да изтрия картината от деня в “къщата”.

 

 

 

На следващия ден потегляме към

Анкор Ват,

за да се насладим на наследството от величието на една древна цивилизация. Предварително съм изчела всичко, написано за това забележително място, разгледала съм го подробно , благодарение на голямото количество снимки и клипове в мрежата и очаквам да се срещна с най-големия храмов комплекс в света, строен в продължение на повече от 30 години и представляващ един от най-удивителните световни архитектурни шедъоври. Построен е в чест на бога Вишну и пресъздава сцени от бита и митологоята на древните кхмери.

 

Имаме на разположение целия ден за разглеждане и затова в късния следобяд вече съм без сили, почти опечена от безмилостното слънце и с реалното усещане от як бой върху изнемощялото ми от слънцето и праха тяло.

Анкор ват, Камбоджа

 

Площта на Анкор Ват наистина е огромна, гидът твърди, че е колкото тази на града Париж. На всичко отгоре през цялото време мъкна една раница с бутилки вода, тъй като вътре не се продава, тоалетни няма , защото не можело дори близо до храма да има такова място. Облечена съм с дълъг панталон и блуза с ръкави, защото предупредиха, че с голи рамене и колене не пускат. Оказа се пълна заблуда, никой не гледа за това, установих го като се преоблякох зад един зид, вече готова на всичко, защото се чувствах като борец на тепиха, когото са мятали и блъскали поне в десет рунда. Напразно носих излишни дрехи, но видях, че изобщо не съм единствена.

Над два милиона туристи годишно посещават и разглеждат Анкор Ват, дневната такса е 20 долара, това място носи 70 % от приходите на страната. Но не може да се каже, че се полагат някакви усилия и грижи за поддържането и почистването му.

 

Комлексът въздейства наистина внушително, двуметровите барелефи освен, че са красиви, излъчват и някаква магнетична енергия, дългите галерии и безкрайните лабиринти ме пренесоха в други светове, само мислълта, че там, където аз стъпвам, са стъпвали хора преди 10 века,

ме караше да се чувствам странно , мистично и някак нереално. Аз лично за себе си нямам обяснение как в онези времена най-обикновени хора, без техника, са пренесли огромни каменни блокове, незнайно откъде, гидът казва, че поне от 200 км. , шлифовали са ги безупречно (как??) и са построили с тях над хиляда храма на тази огромна територия (от които днес са запазени в различна степен около 100), без да има каквато и да е спойка между каменните блокове. Но същите въпроси ме вълнуваха и пред пирамидите в Египет, така че все още не съм открила отговора за себе си.

 

На следващия ден

пътуваме обратно към Тайланд

и към 5 часа след обед сме на границата. Опашката е внушителна, а темпото на придвижване е отчайващо бавно. Слънцето все още пече яко, може би е към 30 градуса, но се усеща като 36 поне, а и този убийствен прахоляк, който полепва по влажната кожа, ни довършва. Решавам ей така да попитам един местен тарикат, който се навърта наоколо дали няма по-бърз начин да преминем отсреща. Той силно се развълнува от въпроса ми и проведе разговор по мобилния си. След пет минути беше готов с бизнес предложение – по 5 лева на човек и минаваме. Речено–сторено, парите бяха предадени на граничния полицай или най-вероятно поделени по братски и ние вече сме на опашката на тайландската граница.

Там тези номера не минават, така че останахме с угризението, че сме стимулирали корупцията само в Камбоджа.

 

 

 

 

 

Автор: Искра Койнова

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:


КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

 

 

8 коментара

ян. 28 2013

Филкови пътуват: Перу (7): Титикака

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, отидохме в Кузко, бяхме после в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро, а за последно се качихме до Мачу Пикчу

Днес отиваме на до най-високо разположеното езеро в света – Титикака

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част седма

Титикака

Кристалният шанс да хванем автобуса за Пуно започва да помътнява лекичко при влизането ни в Кузко. Часът е около 9 вечерта, но градът е осветен и шумен като че е ден. Сетихме се, че е понеделникът на Страстната седмица преди католическия Великден. От тук нататък, до деня на тръгването ни към Европа, всяка вечер щяхме да се дивим на перуанските фиести. През тоя понеделнишки ден е имало шествие из града – статуята на Дева Мария от Катедралата /в която не влязохме – оная, дето входът ѝ беше 50 солес/ е обиколила града, носена от местните хора и от жители на околните селища в Андите.

По това вечерно време и точно тая вечер, в която ние трябваше да сме особено експедитивни, се оказа, че улиците на града се просто блокирани от тълпи празнуващи хора. Онзи вкусен аромат на Лима, за който говорих в началото, сега беше добил чудовищни размери. Целият град се беше превърнал в едно вкусно блюдо – пържеха се меса, разливаше се чича /местна лека алкохолна напитка, подобна на бира, но много по-лека. 1 чаша чича струва 50 сентимос, а една бира – 4-5-6 солес, така че местните предпочитат да се наливат с чича – по-евтино е, а по мой вкус – и по-приятно. Чичата е 2 вида – жълта, направена от царевица, и розовееща или червена – със смес и от ягода/, деца мятат захарен памук, захаросани ябълки на клечка и шарени близалки те срещаха и мамеха на всеки ъгъл, пържени картофи и всякакъв вид храна буквално са покрили платното на улицата. Изобщо, изобилие от чревоугодничество в чест на христовото разпятие, се изливаше по улиците на Кузко, а и в цяло Перу.

В чест на тия фиести познатите ни улици бяха затворени за движение и направо блокирани. У мен се загнезди мисълта, че може и да не успеем да хванем такси – първо защото улиците са затворени, и второ, защото в тоя празничен ден и местните хора отпускат кесиите и се возят като ‘бели хора’. 15-тинаминутното чакане на така добре познатото ни площадче на стълбите пред хостеиата ни най-накрая се увенча с успех. В 10 без 15 успешно се настанихме в първа класа в автобуса за Пуно. Дори по тази късна доба жегата е все така силна, или може би ние бяхме твърде запъхтени от бързането, така че вече поуспокоени и настанени на нашите места се поразсъблякохме и натъпкахме в поза, подходяща за нощен сън.

Автобусите и класовото разделение

Автобусът беше двуетажен. Първоначално тръгнах по стълбите нагоре – все пак към Назка сме пътували в страхотни условия и сме били именно горе. Очаквах и тук да е така. Едва показвайки главата си горе, още докато съм на стъпалата, аз съвсем искрено се потресох от това, което видях. Горе беше буквално натъпкано с местни хора. Всички са пре-мургави и във всяко свободно пространство около хората имаше купища, не кубици, денкове. Шарени и пъстри денкове, натъпкани със стърчащи от тях парцали, дрехи, деца и не знам още какво. Страшна работа! И ние явно щяхме да пътуваме в тая обстановка! Оказва се, че вторият етаж на автобуса беше обикновената категория на превозване.

Първа класа

се намираше в ляво от вратата и точно срещу стъпалата за втория етаж. Първата класа беше заградено пространство с места за около 10-тина човека; отново между седалките имаше достатъчно пространство, а също имаше и помощни подпори за краката. Пътуването започна да добива не-лош изглед, въпреки че зад нас се настани младо семейство с малко бебе.

Филков се включва:

Неясно защо човек от автобусната компания влезе с камера и направи няколко секунди запис на пътниците, като задържа фокус върху всяко лице!?

Пак аз:

Тръгнахме точно в 10 часа. След около час започнахме да се понамятаме с разсъблечените дрехи. Първо облякохме блузите, които сме съблекли, а съвсем скоро дори якетата не ни стигат. Автобусът се заизкачва и криволичи нагоре-надолу из Андите, за да стигнем до Пуно и езерото Титикака, намиращо се на 3 800 метра надморска височина. Изобщо не се бяхме досетили, че нощите в Андите са студени и вледеняващи. Стани ни ясно защо хората на 2-я етаж са омотани в пончота и ушанки – тия неща не са просто аксесоар. Дори и 2мата японски туристи, седнали до нас в първа класа, се бяха предвидливо снабдили с перуанско одеяло, явно купено от някой пазар. Ние бяхме единствените, които очевидно не бяхме използвали мозъците си по предназначение, и не само не бяхме си осигурили нещо за завиване, а дори не ни беше хрумнало да се навлечем с няколко ката дрехи. Автобусът, досещате се, не беше климатизиран или поне отоплението не беше пуснато, Т навън навярно беше паднала под 0 градуса, а вътре в автобуса надали беше повече от 10 градуса. Студ ви казвам, неописуем. А ние мислихме, че ще поспим – о, блажено невежество!

Пристигнахме в Пуно

по-рано, отколкото очаквахме. В 4 и половина вече бяхме извадили и навлекли всички възможни полари от куфарите. Синият цвят от бузите ни лека-полека се оттегли и започнахме мъничко да се постопляме. Решихме докато влезем в човешкия час на деня да поразпитаме за видовете автобуси до Арекипа – нали същия ден щяхме да продължим за там. На най-близкото гише за продажба на автобусни билети установихме, че има автобуси на всеки час и че цените на билетите до Арекипа са межди 17 и 30 солес. Опитаме се да разберем от продавача какви са триповете из езерото и колко време продължават, за да решим след това какъв билет да си купим, но човекът разбира се, не знаеше английски. Изведнъж продавачът се разкрещя ‘АДВЕНТОР, АДВЕНТОР’ и до нас се материализира дебел мургав чичка, който съвсем адекватно се включа по темата за тура из езерото със своята оферта. Шашнахме се, когато установихме, че това е туристически агент, който кибичи на автогарата в 4 и половина-5 сутринта! Тия хора явно не спяха. Или пък просто бяха тръгнали на нощен риболов за заблудени туристи. Както и да е – спазарихме се турът да ни струва 25 солес на човек /а първата цифра беше 30 солес/. Доволни бяхме от пазарлъка и до към 7 часа се отдадохме на пиенето на кафе. Вече на място в офиса на новия наш човек, намиращ в център на града, се договорихме той да ни купи и билетите за автобуса, като настояваме да вземе първа класа в малко по-така автобус – например Круз дел Сур; и той ни обещава да го направи. Обяснява ни къде има закусвалня, къде е центърът и казва малко преди 9 да се явим при него в офиса. До 9 се отдадохме на шляене, пиене на кафета, ядене на кроасани и местни тестени закуски /струват между 15 и 30 сентавос/, звънене по телефоните и писане на мейли. Към 9 тръгнахме с бус към брега на езерото. За

Титикака

мога да каже няколко детайлчета, колкото всеки да знае по нещичко:

Езерото се намира на малко над 3,800 m надморска височина. Разположено е в падина между източните и западни части на Андите, така че на северозапад водите му стигат перуански брегове, а на югоизток стигат боливийските. Поради огромната си площ, на места високата планинска верига, която го заобикаля, остава зад хоризонта и имаме усещането, че езерото не е езеро, а море.

езеро Титикака

От статии знам, че езерото е толкова високо, че местните жители са с различни физиологични данни (по-големи бели дробове, сърце и далак), отколкото хората, обитаващи по-ниска надморска височина.

Първата ни среща с езерото беше ето такава:

Езеро Титикака, Перу

 

 

Първоначално реших, че лодките са изкарани на брега, но, заглеждайки се, установих, че ‘брегът’ се движи – оказа се, че цялата горна повърхност на езерото Титикака е покрита с някаква зеленикава блатиста растителност. Влизайки с лодка навътре установихме, че зелените боклуци са се разкарали и вече наоколо стърчат стебла на тотора – вид тръстика, която служи за храна на добитъка, за строителство на жилища, за строеж на острови /вж. по-долу/ и изящни плавателни съдове и за направа на сувенири.

Гидът разказа, че тук, край бреговете на това езеро, някога е било първоначалото на инките. Обясни, че предстои да отидем на гости на индианци от племето урос, които живеят на изкуствено направени острови от тотора, плаващи /?всъщност не знам дали плават?/ в езерото. Предупреди ни да очакваме среща единствено с жени и малки деца, защото по това време на деня мъжете са или на работа в Пуно, или ловят риба, а по-отхвръкналите деца ходели на училище. След около 15-20 минути доближихме първите острови и гидът ни посочи сградите на училището и болницата – и двете се намират на острови, а не на сушата, както съм очаквала. Човекът изясни, че към момента не е ясно точно колко са островите, защото на всеки остров живеела общност от 10-15 семейства. И когато хората, обитаващи острова, станели твърде много за неговата площ, уросите просто разрязвали острова на две и така обособявали ново място за живеене. Струва ми се, че спомена брой около 45, но не съм сигурна в цифрата.

 

На първия остров, който посетихме, показаха

техниката на ‘строеж’ на острова

Тръстиката тотора, която растеше наоколо из езерото, се оказа растение с много здрава коренова система. Показаха ни, че под водата корените са яко заплетени един в друг. От тази плътна маса тръстика, за да направят своя остров, индианците трябва да изрежат малки ‘кубове’ с рамер 40 на 40 cm., като тръстиката, стърчаща над водата, се изрязва. Така именно корените стават основа на острова.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

В средата на тоя ‘куб’ се забива колче. И така, всеки куб се овързва към другия посредством въже, омотано около тия колчета. Върху тая основа именно се нарежда на дебел пласт отрязаната тръстика – оная, дето стърчи над водата.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

И отгоре вече се строяха къщите.

Ето тук

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

 

се вижда трион, подпрян на кубовете – с това нещо именно се разрязва островът, когато се пренасели.

Интересно е там.

На всеки остров има множество къщички, дребни домашни животни –

кокошки, патки, та даже има и живарник – в центъра на острова има оставена дупка, в която се пуска жива риба -явно е за кльопане във време, в което ги мързи да я ловят от брега. Освен това, всяка общност има радио и поне 1 телевизор, захранвани от акумулатор или слънчеви батерии. Не са чак в индианската ера, останали. С Филков коментирахме, че вероятно перуанското правителство им дава някакви кинти, за да ги зариби да си останат по островите. Инак не виждахме смисъл да се живее в такава мизерия. Даже се шегувахме, че нищо чудно сутрин рано да нахлузват шаренките дрехи и всъщност да се окаже, че не живеят на островите, а работят там.

От тук накупихме поредната доза сувенири, този път направени от тръстика. Ето малко нагледни снимки от островите и бита:

Лодка от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Филкови – Езеро Титикака, Перу

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Риба – Езеро Титикака, Перу

 

 

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тук най-накрая успях да снимам и плитките на местните жени, завършващи с пискюли:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

и

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

На втория остров

вече тотално бяхме загубили интерес към лекцията на нашия гид и само се чудехме къде да полегнем и да си починем мъничко превид изтощителната и отвратителна нощ /която не искам никога повече да ми се случва/.

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Случайно хващам и няколко не-нагласени снимки и пози:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Лодка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

В един момент думата ‘кондор’ и суетнята, настанала наоколо, ни накараха да се пораздвижим. Видяхме как един чичка-индианец на средна възраст се шмугна в една от тръстиковите къщички и изважда на слънце КОНДОР!!! Да, оказа се, че

насред езерото Титикака индианците уроси си отглеждаха като домашно животно – едногодишно кондорче

‘Малката’ птичка ни впечатли с размаха на ‘малките’ си криле – вероятно достигаха диаметър от 2-3 метра. А че беше малка по възраст птичка, то стана ясно от неуспешните й опити да прелети от едно колче до друго. Просто се разпляска с крила и нищо не успя да направи направи, милото малко лешоядно животинче. Разбрахме, че на ден малкото птиче яде по 2 кила месо сутрин и вечер. Навярно наистина държавата плащаше на уросите, за да отгледат кондора – друго обяснение лично аз не мога да дам за видяното от нас. Ето ви малко птиченце за разтуха:

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Турът приключи в 12:30 Използвахме времето до 2, за да натоварим още малко сувенири – малки детски пуловерчета и ушанчици, а също и разкошна зелена шаечна шапка, която силно искам да нося следващата зима.

А, забравих да споделя колко реално струва трипът и билетите за автобуса:

Трип – 10 солес на човек

Билети до Арекипа – 17 солес

Общо 27 солес на човек. А ние платихме х 55! Не че е скъпо, но очевидно местните търгаши-агенти считаха туристите за пълни идиоти. Не, че не се показахме като такива…

 

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу– на картата:

[КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

One response so far

« Newer Entries - Older Entries »