Archive for януари, 2013

ян. 31 2013

Kaньонът Горгопотамос (Гърция)

Я, да си направим една разходка до Гърция. Кристина ще ни води леко и забавно до интересно местенце в Гърция. Всъщност, за да не останете разочаровани: тя ще кара джипа 🙂 И ще си живее живота 🙂
Да видим ние какво прави жена, оставена сама с джип и палатка 😉

Приятно четене:

Kaньонът Горгопотамос (Гърция)

Закъснял пътепис за ходенето ни в Гърция

То си минаха десетина дни, откакто ходихме до Гърция, така че за радоста на читателите може да пропусна някой и друг детайл, но ще дам всичко от себе си да се напъна и да си спомня важните моменти на това пътуване.

Ден първи

Поредната неделя, в която в малоумно ранен час се налага да станеш и да отидеш някъде на г*за на географията. Нормалните хора през това време си спят до десет, после ходят на мол и си правят спортен полуден, щъкайки по магазините и заведенията за бързо хранене като малки мравчици.. Както е известно, ние обаче нормални не сме, хора – тоже. По тази причина аз сравнително безропотно станах към седем, когато Коце каза, че идват да ме вземат с колата.

План-програмата включваше ходене в Гърция – Коце и Светльо да се борят с най-големия каньон на южната ни съседка.. аз нямах толкова с какво да се боря, освен придобитата си неприязън към гърците, но отидох все пак – на принципа „да ми види седалището път“. Въпреки, че ми се обадиха половин час по-късно от предвиденото, като станах, имах чувството, че ченето ми ще се разчекне от прозявки. Запреплитах крака да си събера продоволствията и да нарамвам раницата, целунах Ина, която спеше сладко като малък пъстър пор, и се гмурнах в софийското утро.

Разбира се, указанията къде да ме чакат с колата бяха безцеремонно пренебрегнати, така че ми се лонгурках из квартал Лозенец известно време. Странно е как нямам нищо против (добре де, нямам много против) да бъхтам часове наред с тежка раница по баир, но когато трябва да помъкна същата тази раница дори за триста метра из София, изведнъж започвам да киселея. Все пак не го приех лично, а и се поразсъних.

Заварих спътниците си въоръжени с карта на Гърция и пирожки. След като оставиха достатъчно мазни отпечатъци по картографираните елински земи се натоварихме във всъдехода (Мицубиши Pajero, за испаноговорящите Montero) и се емнахме по пътя.

Когато стигнахме Перник ни се наложи да се повъртим като обрани евреи из района, заради строежа на новата магистрала. Някой ден, когато бъде завършена, тя ще свърже двата панелни колоса на Софийския регион – Перник* и Люлин – едно несъмнено добро дело, с цел културен и интелектуален обмен. Поцъкахме с език над това чудо на пътното строителство и прелетяхме през Перник като през малката гара, която е.

Пътуването до границата не предложи някакви изумителни случки, нито самото минаване в чужди земи. За сметка на това, в близост до границата локаторите ми засякоха джипът на Пещерният спасителен отряд, около който обикаляха няколко легендарни личности – Пелтек, Трънката, Гогата и самият Петър Берон. В последвалият разговор за пореден път установих един от плюсовете на женския пол – чаровната усмивка замества нуждата от дейно участие в диалога и капацитет по някои теми. Аз се поусмихвах пет минути, „всичконайдобро“-сахме се и се натоварихме всеки по своя джип. Пътьом установихме, че наровете все още не са узряли за ядене.

Следващите няколко часа прекарахме в път през район, в който пейзажът не се отличава драстично от нашенския. Няколко неща си струва да се отбележат, все пак:- По магистралата има табелки „Полиция, камери, т.н.“. Надписът изглежда ето така: έλεγχος. На мен подозрително ми заприлича на „елеухос“, което автоматично преименува гръцките полицаи на „елеушев“ или „елински ушати“. Всъщност май се чете „еленчос“ и означава „контрол“, но аз няма да оставя на досадни лингвистични детайли да ми развалят насладата от каламбура.-

Броят на прегазените животни намалява с отдалечаването от българската граница. Вариантите са три:

  1. гръцките животни са по-предпазливи и умни;
  2. шофьорите в Гърция внимават повече;
  3. магистралите се чистят по-често.

Първите два варианта отпадат като нелогични.

На пътя, също така:

–          няма много дупки;

–          има цветя между двете платна на магистралата;

–          има и малки симпатични будки, които успяват ловко да ти измъкнат двайсетина евро от джоба и да го нарекат „такса път“. Аз го наричам пладнешки обир.

На места, когато вляво се мяркаше морето, аз изпадах в зле прикрита еуфория. Гледката е особено чудесна в района на Олимп – в това отношение трябва да призная, че гърците са по-близко до една моя отдавнашна мечта. Винаги ме е блазнела идеята за ски-курорт, където караш цял ден, а после отиваш на плаж. Не им се е получило напълно, но все пак стрелят близко до целта, като слагат планината в удобна близост до морския бряг.

Също така ми направи впечатление, че на хората там очевидно им е забранено да излизат навън в Неделя. Когато минавахме през някое населено място си личеше, че има условия за живот, но не и хора, които да ги ползват. В Ламия – последният голям град, през който минахме – все пак намерихме оцелели, както и един супермаркет, от който се снабдихме с пилешки крилца и пъпеш. В този момент аз отбелязах, че нося неизпечени кюфтета.

След като излязохме от Ламия трябваше да намерим крайната и начална точка на

Каньона

 Търсенето започна с противоречиви резултати – почти веднага успяхме да хванем грешна отбивка, но пък там намерихме една зряла круша, която безжалостно обрулихме. Както си седяхме, изядохме по една круша и пак поехме да търсим правилния път.

Горгопотамос 351 00, Гърция

Не след дълго намерихме нужното място – след минаване на

село Гьоргопотамос

 и кандилкане по серпентини, се отклонихме от главния път и след кратък off-road попаднахме на края на каньона.

Посрещнаха ни две констенурки от класически сухоземен тип, само дето бяха изключително големи, и имаха нещо като спойлери на черупките. Снимахме ги, докато те ни съскаха сърдито и слязохме до края на пътеката.

Там заварихме малко райско кътче с бистра рекичка, кристални вирове и краят на каньона, който изглеждаше обещаващо прекрасен. Аз леко завидях на младежите за приключението, което им предстои, но те ме успокоиха, че цял ден ще си пека трътката край вировете. Със Светльо дори направихме проба на температурата на водата. Аз намерих един клон непосредствено над водата, който ми позволи да се натопя няколко пъти като кесия с билки в чаена чаша.

Освежени и изпълнени с оптимизъм заминахме да търсим началото на каньона. Тук беше моментът, в който ми повериха кормилото на джипа, с цел да свикна да го карам, за да мога на следващият ден да го транспортирам от точка Алфа до точка Омега, докато двамата юнаци преодоляват каньона по вода.

Тук започна истинската епопея на пътуването ни – прекарахме около четири часа в търсене на горната начална точка на каньона. Логистиката ни куцаше, защото се координирахме по поетичното описание от някакъв пътеводител. Разстоянието, което трябваше да изминем не беше повече от петдесет километра, но на три(десет) пъти се наложи да връщаме джипа от разни задънени пътечки. В описанието пишеше, че търсим „красиво място за лагеруване, до черквата на местност Агио Пневма, близо до няколко колиби“. Е, намерихме колибите и дори каравана, но тъй като вече се беше стъмнило не успяхме да открием черквата. Това обърка напълно по-нататъшните ни планове, защото изведнъж в тъмното започна да има прекалено малко ориентири и прекалено много дървета и разклонения на главния път – който и да беше той.

Накрая успяхме да се завъртим пълен кръг на местността и дори да намерим необозначен на картата път. Аз заплаших, че ще сляза до града, ще си купя пушка и ще избия картографите. Независимо от очевидното ни отчаяние, Константин беше устремен като кръстоносец и решен да намери тази митична черква, въпреки вялите протести на Светльо и моята умора. Накрая се примири, че е по-добре да лагеруваме и да се осланяме на мъдростта на утрото.

Близо до колибите и караваната имаше една от онези крайпътни макетчета на истински черкви, които гърците намират за тъй шикозни. Технически погледнато, обясних аз, и това е църква. В крайна сметка, знам ли ги какви точно ориентири ползват по чужбината. За мое щастие, обяснението ми мина между капките и не се наложи да виждам за трети път укорителния поглед на една горска „ушата“ сова, която ни наблюдаваше със зле прикрито неодобрение, докато трамбовахме по пътеките.

Захванахме се да разпъваме стана, а аз мимоходом споменах, че нося кюфтета. Местността явно се ползва често от местните ловджии, защото беше напълно оборудвана с маса, навес, барака, препарат за миене на съдове и куче. Ние се разпънахме господарски и започнахме делово да приготвяме вечеря и постеля. Кулминацията беше прибирането на месото от жарта, след което аз подадох своята паничка с кайма на Коце, който, очевидно изненадан, каза:

– А, ама ти носиш кюфтета!

Остатъкът от денонощието не ни предложи други изненади и след кроткото похапване всеки се довлачи до постелята си и заспа като пън.

Ден втори

Събудих се от възмутения глас на Светльо, който коментираше нещо.. с изненада. Оказа се, че черквата, която се убихме да търсим предната нощ, е била на едно баирче малко по-нагоре, прикрита в булото на нощта по-добре от афро-американец в гето на Ню Йорк. Това ни обнадежди, че все пак сме на правилното място и след като посъбрахме лагера потеглихме да дирим каньона. Почти без усилия намерихме реката, от която беше началната точка на каньонинга.

Светльо и Коце почнаха да се опаковат в неопрените си – аз седнах да наблюдавам този сеир, защото когато някой облича неопрен, изглежда сякаш нахлузва два пъти по-малка кожа. След като се натъкмиха им щракнах една снимка на изпроводяк. Аз нямах фотоапарат, пък те имаха два, та затова сега има двойно снимки на каньон и един прост разказ за цялата останала Гърция.

Аз походих с тях, помахах и се надявах всичко да мина добре.. После се обърнах и нападнах най-близкия къпинак с настървение. Оттук нататък разполагах с поне дванадесет часа за губене и джип, пълен с багаж. Успях да задвижа mp3-ката и колата и изпаднах в пълен приключенски екстаз. Без да има нещо съществено за гледане или някакви предизвикателства, просто се насладих на усещането да си жена, която самичка си щъка с голям джип из планинска местност. Много хора, особено някои по-възрастни такива, ще цъкат неодобрително, но то си е поредният адреналин.

И така, подкарах наобратно по пътя, като реших първо да спра в

черквата на Агио Пневма,

 която си стана легендарно място. Всъщност я надценявам като й казвам черква, защото всъщност беше четвъртита постройка три на четири метра. Все пак, колкото и да беше малка, беше сравнително поддържана – олтарче, свещи, масла, тамян, икони. Не можеше да не ми направи впечатление и кутийката с помощи, в която си имаше прилично количество недокоснати пари. Вярно, че мястото очевидно беше изключително рядко посещавано, но е приятно като видиш, че хората могат и да не взимат всички пари и желязо, които видят. Аз запалих свещичка, не толкова с религиозна умисъл, ами така, за добрата традиция.

Когато свърших с пилигримството, щастливо отидох към джипа и още по-щастливо го подкарах по черния път надолу.

Слязох до едно горско кътче,

което си бях заплюла от предния ден – с пейки и масички, чешма, люлки и стари и красиви чинари. След като прострях палатката да съхне, го ударих на мързел, четене на книга и лека закуска. За разлика от предния мрачен ден, в този се прокрадваше малко слънчева светлина, която допълнително разнежи положението.

В един момент реших, че може малко да разнообразя и започнах да облазвам дърветата. Въпреки, че изглеждаха удобни, се оказаха удивително непригодни за катерене.

Изпълнена с решимост, мярнах някакви скали наблизо и реших да си го изкарам на тях. Оказа се, че те всъщност се качват доста нагоре по хълма и стават малко по-стръмни. Аз нещо се амбицирах и започнах да се издигам настоятелно („Само още ей до онази тераска..“).

В крайна сметка, стигнах до една площадка, от която за пръв път се откри изглед към тази част на Гърция, която оставихме под себе си. Между гънките на възвишението се разливаше предморската долина – отначало скромно, а после пищно се разстилаше до морския бряг. Самото море се белееше близо до хоризонта и подмамваше моето жадно око. Не ми се беше случвало да видя

това море и ме изненада леко.

Навикът на черноморското око е да вижда бряг и вода от край до край, докато в Гърция морето крие в себе си острови, брегове, полуострови и прочие пейзаж, което много начупва хоризонта.

Улисана в такива мисли се бях изпружила на скалата и явно си въобразявах, че съм като гръцката версия на бразилския Исус. След като постоях се сурнах по обратния път надолу и припалих джипа, за да сляза на ‘по-долно ниво’.

Стигнах до селото Дио Вуна-или-нещо-такова

 и постоях още малко, загледана в далечния морски бряг. Горе долу по това време в мен започна да се заражда коварната идея да отвлека джипа и да го заведа на море. На няколко пъти по пътя се спирах, разглеждах карти, смятах бензин, километри и като цяло – затъвах в чудене.

Накрая предпазливостта и, може би, мозъка надделяха и реших, че не е уместно да карам в чужбина чужда кола без да съм много наясно къде са й документите. За да се утеша, реших просто да се повъртя по серпентините, с плахата надежда, че може пак да се натъкна на крушовото дърво, което да полазя като майски бръмбар. Вместо това слязох до самия

Георгопотамос,

 където отбих още на първия завой. Там местните са превърнали една голяма канара в нещо като гигантски алпинеум, с включена фонтанна система.

Цялата забележителност всъщност е приятно място за разхлаждане и почивка, а аз го оцених още повече, защото докато го обикалях случайно срещнах една смокиня. На мен този плод доста ми харесва, може би щото е по-недостъпен в България и след по-малко от двадесет минути вече бях с лилави пръсти от плюскане, а най-вероятно и уста. Самите смокини бяха толкова узрели, че изглеждаха като натежали кожени торбички.. или като нещо друго, подобно. Имаше толкова много, че дори успях да набера допълнително за момчетата, за да ги зарадвам с местен деликатес след дългото мокрене.

Освен смокинята, друга забележителност в района беше един железопътен масивен мост, който явно наистина е известен, щото сега гледам в Google e пълно с негови снимки. Мост като мост – впечатляващ е, но ние впечатляващи постройки не ядем.

С такива умозаключения, подкарах колата обратно нагоре, че времето беше започнало да напредва. Стигнах до края на каньона и започнах да се приготвям за лагеруване.

Като все още млад къмпингар аз приех задълженията си с въодушевление и ентусиазирано опъвах палатки, подреждах багажник, направих огнище и събрах дърва за огън.

Докато се ангажирах с тези задачи, един стършел напористо обикаляше около мен и се опитваше да ме стресне. Аз се правех на много хладнокръвна, но всъщност бая потърчах около джипа, докато накрая не се въоръжих с лопата и при една от засилките му към мен го изпратих в храстите като истински бейзболист. С чувство за добре свършена работа метнах бирата на гръб и отидох да изстудявам себе си и нея в реката.

С усилия на волята и стискане на зъби се метнах и се поплациках в хладната вода. Тъй като все още съм нормален човек и притежавам рецептори за студ се изкатерих на брега сравнително бързо и се увих в кърпи и дрехи, под които се накокошиних като сова.

Запраших обратно към лагера, за да започна да правя салата по светло. Всеки готвач – ако ще и само на пържени яйца – знае за традицията този, който готви, да се нахрани преди да стане готово яденето. Аз поне клъввам оттук-оттам, пробвам туй-онуй.. и накрая се наяждам преди да си сипя в чинията. Така се оказах с няколко пълни чинии, студена бира, смокини за десерт.. и никой, който да се възползва от тези благини.

Когато минаха обявените дванайсет часа храбро си помислих, че ще си дойдат, когато си дойдат, пък аз няма да изпадам в кокоша паника. Трезво реших да прогоня евентуалните притеснения и успях да си запаля огън. Да си призная, досега винаги се е случвало някой друг да пали огън наоколо и това беше първото си мое огнище, което определено ме настрои много Прометейски към него. Всъщност толкова се отпуснах, че накрая позаспах, докато се топлех до пламъците.

Когато се събудих към един през нощта изобщо нямаше признаци Коце и Светльо да са се появявали. За да не се тормозя излишно се прибрах в палатката. Паркингът беше до едно оградено пространство с малки акациеви дръвчета. Защо беше с ограда – не знам – но разбира се я прекрачих, за да опъна палатките вътре в ограденото.

Докато си лежах в тъмното си мислех как уж постоянно изискваме свобода, пък все гледаме да сложим някакви огради извън и вътре в себе си. Успокоявах се (напразно), че в случая става въпрос за собствената ми сигурност.. знае ли човек откъде ще изкочи някоя мечка, глиган или ловец по тези чужди земи. Все пак се чувствах по-закътано зад ограда и в палатка, омотана в спалния чувал и скоро заспах пак.

По законите на Мърфи, в момента, в който се примирих, че ще заваря сутринта сама, бях събудена от мъжко боботене, подвиквания и паукания. Излязох от палатката, наметната с одеалце, за да видя прибирането на двамата най-мокри мъже на света. Видимо не изглеждаха толкова наквасени, но поведението им издаваше, че се чувстват като сюнгери и имат нужда от изцеждане. Светльо всъщност се разхождаше с фанатичен блясък насам-натам, нетипично изпълнен с енергия в толкова късен час. Коце изглеждаше по-унил, но скоро след като хапна и се стопли на огън живна. Очевидно минаването на каньона беше минало успешно, а и много приятно, защото въпреки умората си, личеше задоволството. Лично аз бях щастлива, че всичко е минало добре, както и се заразих много от ентусиазма им. След хапването, биричката и откъслечни разкази и снимки легнахме по палатките с чувството за един добре изживян ден.

Ден трети

Този ден си беше чиста надпревара с времето. Без много да се мотаем станахме да закусим и да съберем лагера, а после делово потеглихме обратно към къщи. Тъй като вече бяхме минали по пътя – неведнъж – почти не ни се наложи да се лутаме и поехме по магистралата рано-рано. Моята въжделена мечта да спрем на морето беше изпълнена на един

малък непретенциозен гръцки плаж

 За мое щастие се разминах с известни гръцки морски таралежи, но успях да бъда изненадана от солеността на морето. На влизане от брега, безрасъдно се метнах с главата напред и бързо-бързо излязох, плюейки и кашляйки. Честно, във водата има толкова сол, че направо не можеш да гледаш, докато плуваш. Или пък можеш да си сготвиш яхния, докато плуваш..

Все пак водата беше много чиста и аз се отпуснах да й се наслаждавам с кеф. Успях дори да науча някои нови неща – че шалтетата могат да плуват доста добре и да те носят като дюшек и че не винаги, когато ядеш миди ще .. хм, ти се разтрои коремът.

За да утоли поне малко вълчия ни глад, Коце посъбра малко миди от една скала и ги свари. Водата, както вече казах, нямаше нужда от допълнително посоляване, така че се получи приятно хапване. Прекалено бях улисана да чегъртам мидите, за да се замисля, че черната мида, на която така уверено викаме „черноморска“ се плоди като луда и в Гърция. Големи сме националисти, ех..

И тъй, наложи се скоро пак да потегляме и да останем със сол, полепена по целите тела за спомен по пътя. Вероятно колата миришеше на китоловен кораб, но на нас си ни харесваше. Нататък из пътя кротко се редувахме да спим и да шофираме, като истински ценители на женската хубост (еле па я) обсъждахме каките по пропусквателните пунктове и си приказвахме за живота, хората и секса.

И те така, в шеги и закачки си мина пътя, а аз за пореден път се курдисах директно на работа с все раница и морска сол по тялото. Как издържах до шест сутринта там беше една друга история, която обаче не помрачи по никакъв начин чудесната ми почивка. Друг път пак 🙂 .

* Перник, в голямата си част, е проектиран от Коце и поради това е устойчив на земетресение, вулкан, цунами и дъжд от жаби. Също така Ина е родом от този район. Това са двете хубави неща, които мога да кажа за това място.

 

Автор: Кристина Домозетова

 

Други разкази свързани с Континенална Гърция – на картата:

КЛИКАЙТЕ ВЪРХУ ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

5 коментара

ян. 30 2013

Неромантично за романтичния Капри (2): Природни и не съвсем забележителности

Вили продължава с поредицата си за остров Капри. Започна се с едно въведение, а понеже вечно я обвиняват, че си фантазира, днес е решила да ни разкаже кротко и полека за забележителностите на острова. 

Приятно четене:

Неромантично за романтичния Капри

част втора

Природни и не съвсем забележителности

Леля ми, която слабо ползва компютър, вчера ми вика „Добре де, защо винаги слагаш толкова малки снимки, що ги съсипваш?“ Ooх… 😀 И понеже е възможно и някой друг да не знае „номера“ с гледането, подсказвам: Посочвате снимката с мишката, кликвате с десен бутон, излиза меню, кликвате на първото – View Image – и снимката се отваря в цял размер. Гледате я, колко гледате, и се връщате пак на същото място в текста, като кликвате на клавиатурата клавиша Backspace или пък с мишката – на стрелката горе, дето сочи наляво, под File. …Хайде, всички в час сега, упражненията – после 😉

Продължаваме из романтичния Капри

Островът е малък – по права линия е само 5,5 на 2,5км. Но, ако решиш да го пресечеш по дължина – ами, то нагоре-надолу, нагоре-надолу, и със зазяпването тук и там, и няма да ти стигне денят.
Та, явно човек трябва да побъде известно време на Капри, ако иска наистина да го обходи навсякъде и да види всичко. Или поне един цял ден, за да види повечко, но наистина да е от сутринта до вечерта. А туристическите фирми /ах, ама те не били само българските – видях го с очите си там!/, как водят групите си под строй само за някакви си 2-3 или 4 часа на острова, и това „удоволствие“ струва на хората от порядъка на поне 50-тина евро… Е, не, не го разбирам аз такъв туризъм…

Забележителностите на Капри

ги разделям условно на два вида.

1/ Природни – и те са:

 

  • Фаральони-те /I Faraglioni/ – Това са скалните колоси до острова, които са и като визитна картичка на Капри.“Faraglioni“ на италиански означава „купчини“.

Най-високият е

Faraglioni di Terra

– 111 метра и това е „купчината“ до земята/сушата.

Faraglioni di Fuori

е 104 метра висок и буквално преведено, името означава „външна купчина“. Действително, от трите тя е най-отдалечената скала в морето. А между тях е

Faraglioni di Mezzo

– 81 метра.  Основата на тези скали е като своеобразен риф и сигурно е доста интересен за дайвърите, още повече, че след Faraglioni di Fuori дъното рязко тръгва надолу и само след около 500-600 метра дълбочината на морето – хоп и е 3500 метра! Маалейй…
Ето ги:

 

Фаральони – остров Капри, Италия

Фаральоните сигурно са най-сниманото нещо на остров Капри и вероятно заради това са визитната му картичка 🙂 Снимката е от Монте Соларо.

Фаральони – остров Капри, Италия

А така изглеждат, снимани с увеличение от  Марина Пикола

 

Разбира се, най-голямо удоволствие за туристите е да минат с лодка под арката на Faraglioni di Mezzo.

 

Арката на Фаральони Мецо – остров Капри, Италия

Хайде, и ние сега смело напред през под арката ;)

 

Faraglioni, Италия

 

 

 Естествената Арка /Arco Naturale/ –

се намира горе-долу по средата между Фаральони-те и Вила Йовис в скалите по брега.

 

Естествената арка – остров Капри, Италия

Арко Натурале е известна, но се минава пеша през целия остров, за да се стигне до нея, като накрая се движиш по едни пътеки и стълби /ееестествено!/ из леко усойна гора. Но пътеката е добре маркирана, има насочващи табелки и там намясто има 2-3 пейки за почивка и площадка – да си направи човек една хубава фотосесия, ако иска да се запомни ухилен и щастлив пред това творение на природата :)

 

  • Пещерите, които споменах в предната част. Най-тачена е

Синята пещера,

като трябва да кажа, че има и още подводни пещери/чки/ и ако нецелиш на кеф лодкар/капитан на корабче/яхтичка, моторница – каквото хванеш/, може да те заведе съвсем близо до скалите и да ти покаже някоя. Всъщност има си официално корабчета за разходка. Но, ако си тамошен или поне знаеш добре езика, може и някой друг да те заведе на разходка срещу някаква сума. В нашия случай стана така и затова не мога да кажа колко струва разходката – Анджи му каза две думи на наполетано и оня, Доменико /рече, че му е името/, веднага се нави.

Синята пещера – Капри, Италия

Само дето не мога да се сетя точно дали това беше страничен вход/изход на Синята пещера или е някоя от другите. Но цветът на водата е акцент, затова :)

 

2/ Чудесата човешки из романтичния Капри:

  • Финикийската стълба /Scala Fenicia/

Наричат я също и Финикийският път /Strada Fenicia/. На места е полегата каменна стълба, на места – тясна алея, но в по-голямата си част си е истинска стълба, поне половината от която е много стръмна, издълбана в скалите.

 

Финикийски път/Strada Fenicia/ – Капри, Италия

Така измамно почти равно започва Финикийската стълба… /финикийците, хмм… ;)/

 

Построена е още във времето на финикийците и древните гърци, за да свързва двете селища. Тогава не е имало път между тях – Капри, долу под Монте Соларо и Анакапри – горе на нея.
Днес двете градчета толкова са се разраснали и разпилели, че всяко е заело по половината остров.
Впрочем Анакапри е кръстено така от същите тези древни гърци и означава „Капри, което е горе“, тъй като представката „ана“ в класическия гръцки означава „отгоре“ за място.
Финикийската стълба тръгва от сред къщите надясно от Марина Гранде, върви през градини и лозя, катери се по скалите, минава под пътя, пак се катери по скалите, и свършва точно на площадката пред вила Сан Микеле, горе-долу на ръба на Монте Соларо.

 

Финикийската стълба /Scala Fenicia/ – Капри, Италия

Понеже не изкачихме стълбата, а тази снимка е отдалече с голямо приближение – това е горната част, която можеше да се види от мястото, където бяхме. Та, точно в средата на снимката се забелязва зигзагобразната стълба, минава под пътя и продължава нагоре. Бялата сграда горе на скалата е част от вила Сан Микеле.

 

Я, набързо и една легендичка, разказана ми от „негова чест“* докато ме кандърдисваше да ме опъне да катерим пустата Финикийска стълба. Аа, нее – не му се отвори парашута! 😉
Та, значи, това гърци, финикийци – ясно. А в по-ново време, един монах, брат Паоло, по съвместителство и ботаник на дук еди-кой си от Тоскана, бидейки на Капри по волята божия, както си бродел и пъплел полеекинка по Финикийската стълба, и току откривал разни незнайни растенийца. Щот’ му било интерес, нали, ботаник е.
После направил чуден подарък на своя покровител като се върнал в Тоскана – занесъл му букет от тях, който пък разщастливеният дук с голямо удоволствие подредил в своя частен „Музей на редките растения“. И, както казах, това станало в по-ново време – през 1600 година 😀

  • На острова има две населени места, които /е, повтарям се, но mi scusi/ са така пръснати, че почти покриват острова: Кáпри и Анакáпри /италианите слагат ударението на „а“ в „капри“/.

Разстоянието между тях официално е 2,5 км, разделя ги планината Монте Соларо. Най-високата част на Монте Соларо е 589 м н.в. и е най-високата точка на остров Капри.

От центъра на Анакапри до там има седалков лифт.

 

Лифтът на Анакапри – Капри, Италия

Снимка над Анакапри от седалковия лифт до Монте Соларо.

Лифтът на Анакапри – Капри, Италия

Снимка от лифта над Анакапри – островът в далечен план е Иския. Малко вдясно от него /нисичкото/ е остров Прочида.

 

 

Някои местенца за по-специално разглеждане в град Капри и района му:

  • Вила Йовис

е вилата на император Тиберий и е била най-голямата му имперска вила. Намира(ла) се на много стратегическо място  – в най-източната точка на острова. Очевидно е била голяма, масивна сграда, кацнала на скалите, откъдето императорът е имал видимост над Неаполския залив, п-в Амалфи и Салернския залив, както и от открито море. За съжаление днес тя изглежда така:

 

Вила Йовис – Капри, Италия

Всъщност, останки от вила Йовис.

 

  • манастирът Сан Джакомо /Certosa di San Giacomo/

е основан през 1371-1374 г. от граф Джакомо Аркучи, който бил благородник, родом от Капри и личен съветник на неаполската кралица Йоана.
През вековете после манастирът бил нападан от сарацински пирати, от чума, от нашественици, бил е изоставян, превръщан е в казарма, използван е като училище, затвор и болница…
И, след толкова разнообразни роли, в които е влизал, накрая обявили, че през 21 век „чертозата“ е вече едно безценно бижу на италианската култура: интересна архитектура, множество взаимосвързани сгради, колонади, фрески… Да, ама аз понеже съм лаик, тоя манастир хич нещо не ме впечатли – някак празен ми се видя, а фреските са постни, олюпени и оскъдни. Гледан отвън и по-отдалеч се забелязва, изглежда интересно строение, питаш се какво ли е, но още в двора – нъц… Та, ако времето ви е ограничено, подминете го. Ето едно фото:

 

манастирът Сан Джакомо /Certosa di San Giacomo/ – Капри, Италия

Колкото и да се напъвах, не ме впечатли тая обител.

 

  • Градините на Август –

те са точно до манастира и, за разлика от него, си заслужават. Всъщност отначало се наричали Градините на Круп – на името на създателя си, немският индустриалец Фридрих Круп.
Той, човекът, бил нещо болен и дошъл на Капри да се лекува с чист въздух, фантастични гледки, италианско вино и гигантски лимонии… Ами, излекувал се, казват. Че се и влюбил в Острова!… И си купил имотец тука – все още били по-евтинки тогава. И одма хер Круп разкрасил и облагородил имението си с прекрасните терасовидни градини с какви ли не китки и друга флора.
Тази богоугодна история се случва в самото начало на 20 век. А през 1918 г. ги прекръстили, сигурно за по-авторитетно, на „Градините на Август“ /ееми, пó звучи… ;)/
Спокойно може да се каже сега, че днес те са Ботаническата градина на Капри. Вход 1 евро. И да знаете, струва си! É vero!
А освен това, тук има още екстри – уникални гледки към Монте Соларо, Марина Пикола и… aми, Фаральоните, разбира се 🙂

 

Градините на Август – Капри, Италия

Градините на Август. Ама много обичат на Капри да си слагат разни статуи, и ги слагат май навсякъде, където им хрумне 🙂 Също и пейки за отмора, покрити с майолика; определено са интересни и те.

Телефончета – Градините на Август – Капри, Италия

„Джардините“ на Август си заслужават да бъдат посетени, няма да съжалявате!

Марина Пикола – Капри, Италия

Гледка към Марина Пикола от по-малката тераска. Анджи казва, че през юли-август Марина Пикола е буквално претъпкана от яхти и лодки.

Фаральоните – Капри, Италия

Отново Фаральоните – този път от терасата при градините.

 

  •  От Градините на Август тръгва еднo чудесно изпълнение на невероятната инженерна мисъл на онзи хер Круп –

Вия Круп,

една част от която слиза до морето, а другата – продължава надясно през скалите над морето към Марина Пикола.

 

Вия Круп – Капри, Италия

И Вия Круп от друг ъгъл – там има две тераси. Та, ту снимаш това-онова от едната, ту бягаш на другата – айде и от там. Затова сега имам проблем коя снимка да сложа  :)

Вия Круп – Капри, Италия

Да походим и ние по Вия Круп, пък да видим докъде ще стигнем…

Марина Пикола – Капри, Италия

…Еемии, дъра-бъра, дрън-дрън и хоп – до Марина Пикола сме дошлии  ;)

 

Град Капри е „столицата“ и административния център. А сега отиваме в „провинцията“, т.е.

Анакапри 🙂

 

  • Предоволни от прекрасните гледки навсякъде из острова, излизайки на Пиаца Сан Никола, посетителите едва ли предполагат какво ги чака, ако решат да надникнат в скромната бяла църквица

Сан Микеле /Chiesa Monumentale di San Michele/

Вход 2 евро.

 

Сан Микеле /Chiesa Monumentale di San Michele/ – Капри, Италия

Църквата Сан Микеле /т.е. Архангел Михаил/ на малката пиаца Сан Никола. Там има една малка pasticceria /сладкарничка/, където явно на място си пекат сладкишите, защото такова божествено ухание на ванилия, канела, карамел и кафе се носи наоколо, че просто няма няма начин да не се отбие човек на кафенце и нещо сладичко… Ммм, силно препоръчвам! :)

 

Влезте. Да, влезте, струва си!
Църквата е строена почти 30 г. – от края на 17 век до 1728 г. Неин архитект е от един от най-добрите на времето си неаполски архитекти, Доменико Вакаро, който, едва ли не, е участвал във всяка забележителност в Наполи било като архитект, било като реставратор, скулптор или художник. Първоначално църквата Сан Микеле била манастирска. Случват се, естествено, разни исторически случки през вековете и през втората половина на 19 век манастирът приключва съществуването си. Помещенията му са разпродадени, но църквата остава.
И слава Богу, защото това е една от най-нежните и изящни църкви не само в Кампания, а и в Италия въобще. Тя не е голяма, вътре е много светла и нежна; издържана е с по-пестелив италиански барок; вместо фрески има чудесни картини от Франческо Солимена и Паоло де Матиас. Но най-неочакваното и най-удивително нещо в нея е пода. Целият под на църквата с покрит с ръчно рисувана много красива майолика, дело на Леонардо Кияезе.
Огромната подова картина представлява сцена от Библията – дървото на изкушенията, змията, езерата и животните, както са описани в Библията; ангелът, който гони Адам и Ева по поръка на Господ.
Посетителите не стъпват по пода, а вървят по специално направена пътека.
За да заснема целия под, аз се качих горе при органа /по една супер тясна и виеща се в кръг желязна стълбица – обаче само сам човек може да се качва по нея. И да е с по-малки габарати ;)/ Да, позволяват да се качиш, но първо се пита.

 

Сан Микеле /Chiesa Monumentale di San Michele/ – Капри, Италия

Църквата отвътре

Сан Микеле /Chiesa Monumentale di San Michele/ – Капри, Италия

И гледано отгоре. На мен ми харесва. И го намирам за оригинала идея и добро изпълнение. Наживо е даже по-красиво.

 

 

  • Вила Сан Микеле

е построена около началото на 20 век от Аксел Мунте /шведски лекар, писател, физик и колекционер на антики/ върху руините на една от вилите на император Тиберий. „Задния“ вход/изход на вилата излиза точно на горния край на Финикийската стълба. От терасата й /330 м над морското равнище/ се разкрива панорама към Марина Гранде и другия край на острова, както и към полуостров Амалфи. Наистина простор! Точно в съзвучие с думите на този многоуважаван от капрезиани** г-н Мунте, който обичал да казва „На душата й е нужно повече пространство, отколкото на тялото.“
Градините на вила Сан Микеле са в списъка на „Grandi Giardini Italiani“, т.е. „Големите градини на Италия“ в смисъл, че са не просто големи, а и красиво направени. Сред тях са Giardini di Boboli (Флоренция), Giardino Giusti (Верона), Villa d’Este (Комо), Villa d’Este (Tиволи), Orto botanico (Палермо), Giardini Palazzo Reale (Казерта)… aбe, много са! Имат си хората и си ги поддържат, пазят и посещават. Някой път ще разкажа/покажа и някоя от тях 😉

 

Градините на Вила Сан Микеле – Капри, Италия

В градините на Вила Сан Микеле.

Градините на Вила Сан Микеле – Капри, Италия

Тук също има много скулптури, фонтанчета, мозайки, вази, древни артефакти…

Остров Капри, Италия

„На душата й е нужно повече пространство, отколкото на тялото.“

 

Мдаа… харесва ми мисълта на д-р Мунте. И мисля, че абсолютно пасва на остров Капри!

Следва.

*Анджело
** нарицателно за жителите на острова

Автор и снимки Вили
/и с активното съдействие на Анджело, certamente/ 😉

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът и Анжело

Други разкази свързани със Средиземно море – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

4 коментара

ян. 29 2013

Камбоджа – симпатични хора в сиромашия до шия

 Пътеписът ни днес ще ни води до една от най-бедните страни в света – Камбоджа. Искра ще ни покаже тази многострадална страна, а вие, когато пътувате в чужбина и особено в бедните държави, не забравяйте, че хората в цял свят искат да носят маратонки, независимо от политическите си и верски особености 😉

Приятно четене:

 

 

Камбоджа –

симпатични хора в сиромашия до шия

 

 

От доста време сме в Патая – най-веселият, най-шумният и най-атрактивният тайландски курорт и все гледаме към Камбоджа, струва ни се интересно да отскочим за ден два, всички туристически фирми предлагат тази екскурзия с посещение на Сием Реп и на Анкор Ват. Решаваме да направим това пътуване в последните дни на 2012–та.

 

И така – потегляме в 4 часа сутринта, след час и половина сме на границата, няма много хора и минаваме за 20 минути. Вероятно голяма част от туристите са отложили за 2013 да видят Анкор Ват.

Рикша, Камбоджа

Сезонът е благоприятен – както в Тайланд, така и в Камбоджа, това е пик–сезонът, не е убийствено горещо, около 30–32 градуса е. Бусът ни е стоварил и след неизбежните формалности минаваме тайландския контролен пункт и се отправяме към камбоджанския. Разстоянието от около 100 метра между двете гранични зони преминаваме пеша и аз съм поразена от гледката. Току-що се е съмнало (това тук се случва в 6 ч.) и в този ранен час точно на това място има засилен трафик, предимно в посока към Камбоджа. Вадя камерата и снимам каквото успея, защото такова нещо досега не съм виждала. Пред очите ми минават..,не, не, направо профучават, едва успявам да ги фокусирам, невероятни и невиждани “превозни средства”, теглени и бутани от бързащи и тичащи хора… Това са примитивно правени с подръчни материали някакви подобия на платформи с колела, като единствената им цел е да поберат и превозят максимално количество вързопи, денкове, кашони, торби, чували, чанти, щайги и всякакви други багажи. Огромни са, изглеждат така като че ли всеки момент ще се разпаднат под тежестта на разнородните си и шарени товари. Такава човешка изобретателност , вложена в превозно средство , не допусках че може да съществува – с едно, две, три и повече колела, при това абсолютно разнородни, събрани и намерени кой знае откъде, тези платформи приличаха на гигантски, ранени насекоми, подскачащи и клатушкащи се в бърз ритъм по прашния път. Около тях с грохот преминаваха големи, също натоварени до пръсване, камиони, хвърчаха мотоциклети и мотопеди, на които имаше закрепени незнайно как по 4–5 човека, всеки от които крепи някаква безформена торба, отделно велосипеди, автомобили, а и хора с огромни бохчи и сакове в ръце се промушваха между тях и като по чудо не стана нито един сблъсък.

Камбоджа

 Камбоджа

След минути вече сме в ръцете на камбоджанския–руски гид Саша, който обяснява, че всички тези хора носят стока за продаване от Тайланд в Камбоджа. Пътуваме в климатизиран бус по прав асфалтиран път, от двете ни страни се редуват пусти прашни поля, оризови ниви, палми и всякаква друга тропическа растителност, мътни, огромни локви, които не мога да нарека езера, заради калната вода в тях, но в които има натопени до гърдите хора , както са с дрехите, а и крави се виждат от време на време в мътилката, също и патки, достатъчно на брой поне за вечерята в 10 ресторанта.

Целта ни е град Сием Реп

Минаваме покрай малки селца, разположени от двете страни на пътя, но гледката е тъжна – хората са облечени много бедно, децата са голи, тичат насам натам, а “къщите”…..това са някакви бараки или колиби, които основно представляват един под от дъски, разположен върху забучени в земята двуметрови криви колове. Покривът е или от палмови листа, или от парчета ламарина, а стени в повечето случаи няма и това ми позволява да видя, че вътре има едно легло, един хамак за бебе и няколко окачени торби. Отпред има скована на две на три дървена стълба без перила и аз изтръпвам като забелязвам малки деца да се катерят нагоре.

Лодка, Камбоджа

Дете, Камбоджа

На места встрани от пътя виждам опънати между дървени рамки огромни бели найлони, гидът обяснява, че това са капани за насекоми, които се привличат от отразяващия светлината “екран”, блъскат се в него и хората ги събират. А защо? Ами , за да ги ядат, много просто. Тук ядат всякакви бръмбари, ларви на пеперуди, скаклци, скорпиони, някои видове червеи, даже хлебарки, казва Саша с най-чаровната усмивка на бялото си лице. Пържат ги в олио, това си е чист протеин.

Къща, Камбоджа

 

Саша е около 27–годишен, живее в страната от година, работи като гид на руски групи. Казва, че тук се живее добре, спокойно, без стрес, без ядове и проблеми, дребните неудачи се решават с усмивка и с малко търпение. Твърди, че храната е чиста, без химия, здравословна, ефтина, за стотинки можеш да се нахраниш, плодовете и зеленчуците са в изобилие, хората са добри, смирени, престъпност няма. Всички са доволни , ако имат работа и ако са здрави, за ядене все ще се намери нещо, купичка варен ориз на ден може да е храната им за месеци, но те са усмихнати, добронамерени, скромни, без претенции. В това и аз се уверявам после, по време на няколкодневния ми престой.

 

Пътят до Сием Реп, град с около 200 хиляди жители, е около 3 часа. Движението е като у нас, ляв волан. Разминаваме се с камиони и по-малко леки автомобили, една част от които са Лексус. Бре, изненада!

 

Саша обяснява, че това е мечта на всеки камбоджанец, колите разбира се са не втора, а десета ръка, но няма значение – който може да си позволи, веднага се сдобива с лексус, останалите карат мотопеди и велосипеди, е, има и доста тойоти.

 Уличен търговец, Камбоджа

Навлизаме вече в града,

движението е хаотично,

пътни знаци не се забелязват, липсва и какъвто и да е ред, всеки кара както и където може, мотопедите нямат  регистрационни номера, но и тук важи правилото – “Пази този пред теб” и сблъсъци няма.

Ставам свидетел на невероятни картини –

на един мотопед висят с главите надолу на много сложна конструкция от дървени клечки поне 40 живи кокошки, друг е натоварил двукрилен гардероб на хилав велосипед и едва го бута сред останалите участници в невъобразимия трафик, тук там притичват жени с огромни, пълни до пръсване, чували върху главите си. Едно бабе едва върти педалите на полуразпаднал се велосипед, на който отзад е закрепен на честна дума огромен панер, пълен с красиви лотоси. Стотици деца се придвижват с колелета към училише с малки ранички на гръб и аз изтръпвам при мисълта какво може да им се случи на пътя. Но явно нищо лошо не им се случва, карат си спокойни и усмихнати.

Уличен търговец, Камбоджа Уличен търговец, Камбоджа

Встрани от основния асфалтиран път, който пресича целия град, се виждат схлупени бараки, в които се продава какво ли не, забелязвам пазари на открито, под силното слънце, в които са изложени всякакви плодове и зеленчуци. Всичко е изсипано буквално на земята, в прахоляка, а зад стоката клечат продавачите и подвикват.  Има и хубави, лъскави магазини за електроника, за мебели, за мотопеди и колелета, обществени перални и химическо чистене, даже тук там и двуетажни шопинг молове и големи супермаркети. В града живеят около 80 западно–европейци и над 60 руснаци, които имат някакъв бизнес тук, или работят към местни компании, казва Саша.

 

Иначе картинката по улиците е както почти навсякъде в Азия – станалите неразделна част от азиатския бит колички на колела, на които може да има всякаква стока за продан, може да има горящи въглени, на които да ти опекат всичко, което става за ядене , може да има врящ казан, от който да ти сипят супа, или в който да ти изпържат един черпак скакалци или хлебарки, които да си хрупаш като чипс докато се разхождаш. Ако върху двете колела е монтирана седалка, вече става рикша, с която да те закарат до хотела, или до нощния пазар, който е известен с ниските си цени.

Местните хора са симпатични, приветливи и усмихнати.

Кожата им е по-тъмна от тази на тайландците, но чертите им, макар и типично азиатски, са някак омекотени и по-близо до европейските. Носовете им не са така сплескани и очите им са по-отворени, скулите им са високи. Жените определено са по-скоро красиви. И какви бели зъби, не мога да повярвам. Ние плащаме стотици евро да си избелим зъбите, а тези хора имат снежнобяла бисерна усмивка, направо им завидях, честно.

 

Общо взето градът визуално е приятен, особено вечер и особено сега в последните дни на годината, когато е осветен и украсен. Неприятното е, че въздухът  е просмукан от ситен прах, който полепва по дрехите, по тялото, провира се и се наслагва върху всичко. Извън основния алфалтиран път всички улици са без каквато и да е настилка, тротоари няма и практически стъпиш ли извън асфалта, потъваш в ситна червеникава пепел, която се вдига нагоре и засипва всичко. Затова и сградите и стоката, която се продава на открито и хората изглеждат някак мътни, мърляви и сиви, просто всичко е посипано с прах, от който няма отърваване. Но туристите се примиряват с това неудобство, защото няма как да го избегнат.

Уличен търговец, Камбоджа

Хотелът,

в който сме настанени, е три звезди, но приятната изненада е, че реално е 4– звезден– големи стаи, широки легла, басеин, халати –всичко е както трябва. Безупречно чисто е и с много добро обслужване. Местната храна е много вкусна, не е люта, десертите и сладкишите им са предимно от оризово брашно и са доста приятни на вкус, изобилието от плодове е наистина впечатляващо. Персоналът говори английски, с две думи – приятно изненадани сме.

 

На следващия ден нашият усмихнат Саша вече ни води към първата цел на камбоджанското ни приключение –

езерото Тонле Сап

http://youtu.be/PwJsyrN05p0

 

 

Името му означава “Голямото езеро” и Саша обяснява, че всъщност река Меконг се разделя на три при столицата Пном Пен и реката Тонле Сап преминава през това голямо езеро, което в дъждовния период от юни вследствие на мусонните дъждове увеличава 4 пъти обема си и до пет пъти дълбочината си. Сега, когато ние вече се носим по мътните й води с една малка бърза лодка, която според мен ще се разпадне всеки момент, дълбочината е около 2 метра. Езерото гъмжи от риба, казват, че имало около 200 вида и непрекъснато откривали нови и нови видове, а също и водни костенурки, змии и други обитатели.

Tonle Sap Lake, Камбоджа

 

Изведнъж отнякъде изникват малки моторни лодки,

които ни наобикалят, а в тях има деца, много деца, на не повече от 4–6 годинки, които са овесили по една змия на вратлетата си и единственото , което искат, са пари. Змиите най-вероятно са упоени, защото почти не проявяват интерес към нас, макар че децата ги побутват по главите, насочвайки ги към гадните бели богати туристи. Даваме им шепа местни риали, но те дори не ги поглеждат и викат:”долар, долар”. Наистина категорично отказват родната си валута, а ние успяваме да се отървем от детско–змийското нашествие срещу няколко долара ….на лодка.

Деца, Камбоджа

В езерото има стотици “къщи”,

закрепени върху понтони или на дълги кокили във водата. В тази вода те живеят, от нея се изхранват, ловят риба и просят от туристите, някои отглеждат крокодили и продават кожите им, други изработват дребни сувенири. В тази вода те се къпят, перат и вършат всичките си физиологични нужди. Когато през септември дъждовете спрат и нивото на водта спадне, се открива плодоносна почва, която веднага бива засята с ориз, който пък е основната им храна.

Къща на колове, Камбоджа

Тъкмо сме се успокоили, че вече няма опаност някоя змия да се замотае около вратовете ни и виждаме как се приближават две бързи лодки – от едната, управлявана от възрастен мъж, най-вероятно бащата, скача в нашата лодка като първокласен акробат едно малко момиченце , на чиито врат виси торба, пълна с кутийки кока кола, които иска да ни продаде. А от другата лодка с умел и рискован скок вече са се прехвърлили при нас две 5–годишни момченца , които се настаняват зад нас и започват да масажират вратовете ни с яки като клещи пръстчета. А до ухото си чувам настойчив шепот : долар, долар…

В момента, в който им даваме по един долар, те се мятат в лодките си, които ни следват отстрани и отпрашват към следващите нищо неподозиращи туристи от лодката зад нас.

Честно казано нямам нищо против да “подпомогна” , макар и с нищожни няколко долара този беден и доста изостанал народ, но никак не ми е приятно да ме възприемат като ходещ банкомат, който е длъжен да пуска на всяка протегната ръка. А дадеш ли на един, като че ли от земята изникват още десет и няма край.

 

Разходката ни в езерото Тонле Сап приключи благополучно и си отдъхнахме, слизайки на импровизирания пристан, защото да си

призная лодката, както впрочем и останалите стотици “таратайки” наоколо, хич не ми вдъхваше доверие, имах чувството, че всеки момент ще цопна в мътната вода и едно от чудовищата, които ми се виждаха в нея, ще ме схруска, като преди това някоя огромна змия ще ме завлече до дъното.

 

С климатизирания луксозен бус потегляме

по обратния път към Сием Реп

Предварително се бях уговорила с гида ни да спре до някой от домовете край пътя, произволно избран, за да вляза и да поговоря с хората. Спираме сред облак прахоляк пред група жилища, които представляват жалки подобия на бараки, с покриви, но без стени, от горе висят парчета прокъсан плат или картони, в най-добрия случай гофрирана ламарина.

Влизаме в едно от тези обиталища

по няколко просто така поставени дъски, тъй като колибите всъщност са закрепени на 5–6 метрови колове , забити в пресъхналото в момента езерно дъно и за да се влезе от пътя трябва да има мост, сега ролята на мост играят тези дъски. Мислено се прекръствам и влизам. Вътре заварвам дядо на 82 години и баба на 76, или поне така ми казаха, и едно голо момченце на 3 годинки. През дъските на пода виждам калната размекната почва долу под нас, пак се прекръствам на ум, защото ми се струва, че след миг ще се намеря долу, покривът е също от дъски, “стени” почти няма като изключим някакви парцали, които висят тук там. Голямо легло, застлано с учудващо чиста и красива шарена покривка, до него – хамак за детето, в другия край – загаснало открито огнище – няма шега – върху парче ламарина палят огън между 4 тухли и там варят ориза. Тръпки ме побиха, като си представих, че тази купчина дъски може да се запали и за минути всичко да изгори. Но явно си имат начини да не допуснат това, щом не видяхме нито една изгоряла къща. Ток и вода, естествено няма, тоалетната е ясна. Някъде встрани мернах няколко буркана, в които най-вероятно имаше сол и захар. И толкова. А, и някаква опушена и очукана тенджера и един почернял тиган. За чинии и прибори не споменавам нищо… Кърпи и салфетки (шегичка!) не видях, но всъщност като няма вода…

Оказа се, че старците отглеждат внучето, а младите заработват каквото могат в града и два–три пъти в годината идват да ги навестят, да донесат малко провизии, ориз и да видят детето си. Когато поотрасне, ще си го приберат, за да помага в работата.

Домакинство, Камбоджа

Домакинство

Мислех да им задам поне още сто въпроса, но се отказах в момента, в

който видях тази отчайваща мизерия. А хората бяха спокойни и усмихнати, доволни, че имат покрив и ориз. И тези бели зъби…..Дадох им десет долара, които ще им стигнат за няколко седмици със сигурност. После аз си зададох поне сто въпроса на себе си и за себе си, за живота изобщо и за справедливостта.

 

Вечерята, която ни сервираха в хотела няколко часа по-късно, ми се стори разточителство отвсякъде, не можех да изтрия картината от деня в “къщата”.

 

 

 

На следващия ден потегляме към

Анкор Ват,

за да се насладим на наследството от величието на една древна цивилизация. Предварително съм изчела всичко, написано за това забележително място, разгледала съм го подробно , благодарение на голямото количество снимки и клипове в мрежата и очаквам да се срещна с най-големия храмов комплекс в света, строен в продължение на повече от 30 години и представляващ един от най-удивителните световни архитектурни шедъоври. Построен е в чест на бога Вишну и пресъздава сцени от бита и митологоята на древните кхмери.

 

Имаме на разположение целия ден за разглеждане и затова в късния следобяд вече съм без сили, почти опечена от безмилостното слънце и с реалното усещане от як бой върху изнемощялото ми от слънцето и праха тяло.

Анкор ват, Камбоджа

 

Площта на Анкор Ват наистина е огромна, гидът твърди, че е колкото тази на града Париж. На всичко отгоре през цялото време мъкна една раница с бутилки вода, тъй като вътре не се продава, тоалетни няма , защото не можело дори близо до храма да има такова място. Облечена съм с дълъг панталон и блуза с ръкави, защото предупредиха, че с голи рамене и колене не пускат. Оказа се пълна заблуда, никой не гледа за това, установих го като се преоблякох зад един зид, вече готова на всичко, защото се чувствах като борец на тепиха, когото са мятали и блъскали поне в десет рунда. Напразно носих излишни дрехи, но видях, че изобщо не съм единствена.

Над два милиона туристи годишно посещават и разглеждат Анкор Ват, дневната такса е 20 долара, това място носи 70 % от приходите на страната. Но не може да се каже, че се полагат някакви усилия и грижи за поддържането и почистването му.

 

Комлексът въздейства наистина внушително, двуметровите барелефи освен, че са красиви, излъчват и някаква магнетична енергия, дългите галерии и безкрайните лабиринти ме пренесоха в други светове, само мислълта, че там, където аз стъпвам, са стъпвали хора преди 10 века,

ме караше да се чувствам странно , мистично и някак нереално. Аз лично за себе си нямам обяснение как в онези времена най-обикновени хора, без техника, са пренесли огромни каменни блокове, незнайно откъде, гидът казва, че поне от 200 км. , шлифовали са ги безупречно (как??) и са построили с тях над хиляда храма на тази огромна територия (от които днес са запазени в различна степен около 100), без да има каквато и да е спойка между каменните блокове. Но същите въпроси ме вълнуваха и пред пирамидите в Египет, така че все още не съм открила отговора за себе си.

 

На следващия ден

пътуваме обратно към Тайланд

и към 5 часа след обед сме на границата. Опашката е внушителна, а темпото на придвижване е отчайващо бавно. Слънцето все още пече яко, може би е към 30 градуса, но се усеща като 36 поне, а и този убийствен прахоляк, който полепва по влажната кожа, ни довършва. Решавам ей така да попитам един местен тарикат, който се навърта наоколо дали няма по-бърз начин да преминем отсреща. Той силно се развълнува от въпроса ми и проведе разговор по мобилния си. След пет минути беше готов с бизнес предложение – по 5 лева на човек и минаваме. Речено–сторено, парите бяха предадени на граничния полицай или най-вероятно поделени по братски и ние вече сме на опашката на тайландската граница.

Там тези номера не минават, така че останахме с угризението, че сме стимулирали корупцията само в Камбоджа.

 

 

 

 

 

Автор: Искра Койнова

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:


КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

 

 

8 коментара

ян. 28 2013

Филкови пътуват: Перу (7): Титикака

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, отидохме в Кузко, бяхме после в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро, а за последно се качихме до Мачу Пикчу

Днес отиваме на до най-високо разположеното езеро в света – Титикака

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част седма

Титикака

Кристалният шанс да хванем автобуса за Пуно започва да помътнява лекичко при влизането ни в Кузко. Часът е около 9 вечерта, но градът е осветен и шумен като че е ден. Сетихме се, че е понеделникът на Страстната седмица преди католическия Великден. От тук нататък, до деня на тръгването ни към Европа, всяка вечер щяхме да се дивим на перуанските фиести. През тоя понеделнишки ден е имало шествие из града – статуята на Дева Мария от Катедралата /в която не влязохме – оная, дето входът ѝ беше 50 солес/ е обиколила града, носена от местните хора и от жители на околните селища в Андите.

По това вечерно време и точно тая вечер, в която ние трябваше да сме особено експедитивни, се оказа, че улиците на града се просто блокирани от тълпи празнуващи хора. Онзи вкусен аромат на Лима, за който говорих в началото, сега беше добил чудовищни размери. Целият град се беше превърнал в едно вкусно блюдо – пържеха се меса, разливаше се чича /местна лека алкохолна напитка, подобна на бира, но много по-лека. 1 чаша чича струва 50 сентимос, а една бира – 4-5-6 солес, така че местните предпочитат да се наливат с чича – по-евтино е, а по мой вкус – и по-приятно. Чичата е 2 вида – жълта, направена от царевица, и розовееща или червена – със смес и от ягода/, деца мятат захарен памук, захаросани ябълки на клечка и шарени близалки те срещаха и мамеха на всеки ъгъл, пържени картофи и всякакъв вид храна буквално са покрили платното на улицата. Изобщо, изобилие от чревоугодничество в чест на христовото разпятие, се изливаше по улиците на Кузко, а и в цяло Перу.

В чест на тия фиести познатите ни улици бяха затворени за движение и направо блокирани. У мен се загнезди мисълта, че може и да не успеем да хванем такси – първо защото улиците са затворени, и второ, защото в тоя празничен ден и местните хора отпускат кесиите и се возят като ‘бели хора’. 15-тинаминутното чакане на така добре познатото ни площадче на стълбите пред хостеиата ни най-накрая се увенча с успех. В 10 без 15 успешно се настанихме в първа класа в автобуса за Пуно. Дори по тази късна доба жегата е все така силна, или може би ние бяхме твърде запъхтени от бързането, така че вече поуспокоени и настанени на нашите места се поразсъблякохме и натъпкахме в поза, подходяща за нощен сън.

Автобусите и класовото разделение

Автобусът беше двуетажен. Първоначално тръгнах по стълбите нагоре – все пак към Назка сме пътували в страхотни условия и сме били именно горе. Очаквах и тук да е така. Едва показвайки главата си горе, още докато съм на стъпалата, аз съвсем искрено се потресох от това, което видях. Горе беше буквално натъпкано с местни хора. Всички са пре-мургави и във всяко свободно пространство около хората имаше купища, не кубици, денкове. Шарени и пъстри денкове, натъпкани със стърчащи от тях парцали, дрехи, деца и не знам още какво. Страшна работа! И ние явно щяхме да пътуваме в тая обстановка! Оказва се, че вторият етаж на автобуса беше обикновената категория на превозване.

Първа класа

се намираше в ляво от вратата и точно срещу стъпалата за втория етаж. Първата класа беше заградено пространство с места за около 10-тина човека; отново между седалките имаше достатъчно пространство, а също имаше и помощни подпори за краката. Пътуването започна да добива не-лош изглед, въпреки че зад нас се настани младо семейство с малко бебе.

Филков се включва:

Неясно защо човек от автобусната компания влезе с камера и направи няколко секунди запис на пътниците, като задържа фокус върху всяко лице!?

Пак аз:

Тръгнахме точно в 10 часа. След около час започнахме да се понамятаме с разсъблечените дрехи. Първо облякохме блузите, които сме съблекли, а съвсем скоро дори якетата не ни стигат. Автобусът се заизкачва и криволичи нагоре-надолу из Андите, за да стигнем до Пуно и езерото Титикака, намиращо се на 3 800 метра надморска височина. Изобщо не се бяхме досетили, че нощите в Андите са студени и вледеняващи. Стани ни ясно защо хората на 2-я етаж са омотани в пончота и ушанки – тия неща не са просто аксесоар. Дори и 2мата японски туристи, седнали до нас в първа класа, се бяха предвидливо снабдили с перуанско одеяло, явно купено от някой пазар. Ние бяхме единствените, които очевидно не бяхме използвали мозъците си по предназначение, и не само не бяхме си осигурили нещо за завиване, а дори не ни беше хрумнало да се навлечем с няколко ката дрехи. Автобусът, досещате се, не беше климатизиран или поне отоплението не беше пуснато, Т навън навярно беше паднала под 0 градуса, а вътре в автобуса надали беше повече от 10 градуса. Студ ви казвам, неописуем. А ние мислихме, че ще поспим – о, блажено невежество!

Пристигнахме в Пуно

по-рано, отколкото очаквахме. В 4 и половина вече бяхме извадили и навлекли всички възможни полари от куфарите. Синият цвят от бузите ни лека-полека се оттегли и започнахме мъничко да се постопляме. Решихме докато влезем в човешкия час на деня да поразпитаме за видовете автобуси до Арекипа – нали същия ден щяхме да продължим за там. На най-близкото гише за продажба на автобусни билети установихме, че има автобуси на всеки час и че цените на билетите до Арекипа са межди 17 и 30 солес. Опитаме се да разберем от продавача какви са триповете из езерото и колко време продължават, за да решим след това какъв билет да си купим, но човекът разбира се, не знаеше английски. Изведнъж продавачът се разкрещя ‘АДВЕНТОР, АДВЕНТОР’ и до нас се материализира дебел мургав чичка, който съвсем адекватно се включа по темата за тура из езерото със своята оферта. Шашнахме се, когато установихме, че това е туристически агент, който кибичи на автогарата в 4 и половина-5 сутринта! Тия хора явно не спяха. Или пък просто бяха тръгнали на нощен риболов за заблудени туристи. Както и да е – спазарихме се турът да ни струва 25 солес на човек /а първата цифра беше 30 солес/. Доволни бяхме от пазарлъка и до към 7 часа се отдадохме на пиенето на кафе. Вече на място в офиса на новия наш човек, намиращ в център на града, се договорихме той да ни купи и билетите за автобуса, като настояваме да вземе първа класа в малко по-така автобус – например Круз дел Сур; и той ни обещава да го направи. Обяснява ни къде има закусвалня, къде е центърът и казва малко преди 9 да се явим при него в офиса. До 9 се отдадохме на шляене, пиене на кафета, ядене на кроасани и местни тестени закуски /струват между 15 и 30 сентавос/, звънене по телефоните и писане на мейли. Към 9 тръгнахме с бус към брега на езерото. За

Титикака

мога да каже няколко детайлчета, колкото всеки да знае по нещичко:

Езерото се намира на малко над 3,800 m надморска височина. Разположено е в падина между източните и западни части на Андите, така че на северозапад водите му стигат перуански брегове, а на югоизток стигат боливийските. Поради огромната си площ, на места високата планинска верига, която го заобикаля, остава зад хоризонта и имаме усещането, че езерото не е езеро, а море.

езеро Титикака

От статии знам, че езерото е толкова високо, че местните жители са с различни физиологични данни (по-големи бели дробове, сърце и далак), отколкото хората, обитаващи по-ниска надморска височина.

Първата ни среща с езерото беше ето такава:

Езеро Титикака, Перу

 

 

Първоначално реших, че лодките са изкарани на брега, но, заглеждайки се, установих, че ‘брегът’ се движи – оказа се, че цялата горна повърхност на езерото Титикака е покрита с някаква зеленикава блатиста растителност. Влизайки с лодка навътре установихме, че зелените боклуци са се разкарали и вече наоколо стърчат стебла на тотора – вид тръстика, която служи за храна на добитъка, за строителство на жилища, за строеж на острови /вж. по-долу/ и изящни плавателни съдове и за направа на сувенири.

Гидът разказа, че тук, край бреговете на това езеро, някога е било първоначалото на инките. Обясни, че предстои да отидем на гости на индианци от племето урос, които живеят на изкуствено направени острови от тотора, плаващи /?всъщност не знам дали плават?/ в езерото. Предупреди ни да очакваме среща единствено с жени и малки деца, защото по това време на деня мъжете са или на работа в Пуно, или ловят риба, а по-отхвръкналите деца ходели на училище. След около 15-20 минути доближихме първите острови и гидът ни посочи сградите на училището и болницата – и двете се намират на острови, а не на сушата, както съм очаквала. Човекът изясни, че към момента не е ясно точно колко са островите, защото на всеки остров живеела общност от 10-15 семейства. И когато хората, обитаващи острова, станели твърде много за неговата площ, уросите просто разрязвали острова на две и така обособявали ново място за живеене. Струва ми се, че спомена брой около 45, но не съм сигурна в цифрата.

 

На първия остров, който посетихме, показаха

техниката на ‘строеж’ на острова

Тръстиката тотора, която растеше наоколо из езерото, се оказа растение с много здрава коренова система. Показаха ни, че под водата корените са яко заплетени един в друг. От тази плътна маса тръстика, за да направят своя остров, индианците трябва да изрежат малки ‘кубове’ с рамер 40 на 40 cm., като тръстиката, стърчаща над водата, се изрязва. Така именно корените стават основа на острова.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

В средата на тоя ‘куб’ се забива колче. И така, всеки куб се овързва към другия посредством въже, омотано около тия колчета. Върху тая основа именно се нарежда на дебел пласт отрязаната тръстика – оная, дето стърчи над водата.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

И отгоре вече се строяха къщите.

Ето тук

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

 

се вижда трион, подпрян на кубовете – с това нещо именно се разрязва островът, когато се пренасели.

Интересно е там.

На всеки остров има множество къщички, дребни домашни животни –

кокошки, патки, та даже има и живарник – в центъра на острова има оставена дупка, в която се пуска жива риба -явно е за кльопане във време, в което ги мързи да я ловят от брега. Освен това, всяка общност има радио и поне 1 телевизор, захранвани от акумулатор или слънчеви батерии. Не са чак в индианската ера, останали. С Филков коментирахме, че вероятно перуанското правителство им дава някакви кинти, за да ги зариби да си останат по островите. Инак не виждахме смисъл да се живее в такава мизерия. Даже се шегувахме, че нищо чудно сутрин рано да нахлузват шаренките дрехи и всъщност да се окаже, че не живеят на островите, а работят там.

От тук накупихме поредната доза сувенири, този път направени от тръстика. Ето малко нагледни снимки от островите и бита:

Лодка от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Филкови – Езеро Титикака, Перу

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Риба – Езеро Титикака, Перу

 

 

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тук най-накрая успях да снимам и плитките на местните жени, завършващи с пискюли:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

и

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

На втория остров

вече тотално бяхме загубили интерес към лекцията на нашия гид и само се чудехме къде да полегнем и да си починем мъничко превид изтощителната и отвратителна нощ /която не искам никога повече да ми се случва/.

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Случайно хващам и няколко не-нагласени снимки и пози:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Лодка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

В един момент думата ‘кондор’ и суетнята, настанала наоколо, ни накараха да се пораздвижим. Видяхме как един чичка-индианец на средна възраст се шмугна в една от тръстиковите къщички и изважда на слънце КОНДОР!!! Да, оказа се, че

насред езерото Титикака индианците уроси си отглеждаха като домашно животно – едногодишно кондорче

‘Малката’ птичка ни впечатли с размаха на ‘малките’ си криле – вероятно достигаха диаметър от 2-3 метра. А че беше малка по възраст птичка, то стана ясно от неуспешните й опити да прелети от едно колче до друго. Просто се разпляска с крила и нищо не успя да направи направи, милото малко лешоядно животинче. Разбрахме, че на ден малкото птиче яде по 2 кила месо сутрин и вечер. Навярно наистина държавата плащаше на уросите, за да отгледат кондора – друго обяснение лично аз не мога да дам за видяното от нас. Ето ви малко птиченце за разтуха:

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Турът приключи в 12:30 Използвахме времето до 2, за да натоварим още малко сувенири – малки детски пуловерчета и ушанчици, а също и разкошна зелена шаечна шапка, която силно искам да нося следващата зима.

А, забравих да споделя колко реално струва трипът и билетите за автобуса:

Трип – 10 солес на човек

Билети до Арекипа – 17 солес

Общо 27 солес на човек. А ние платихме х 55! Не че е скъпо, но очевидно местните търгаши-агенти считаха туристите за пълни идиоти. Не, че не се показахме като такива…

 

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу– на картата:

[КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

One response so far

Older Entries »

Switch to mobile version