Archive for януари, 2013

ян. 31 2013

Kaньонът Горгопотамос (Гърция)

Я, да си направим една разходка до Гърция. Кристина ще ни води леко и забавно до интересно местенце в Гърция. Всъщност, за да не останете разочаровани: тя ще кара джипа 🙂 И ще си живее живота 🙂
Да видим ние какво прави жена, оставена сама с джип и палатка 😉

Приятно четене:

Kaньонът Горгопотамос (Гърция)

Закъснял пътепис за ходенето ни в Гърция

То си минаха десетина дни, откакто ходихме до Гърция, така че за радоста на читателите може да пропусна някой и друг детайл, но ще дам всичко от себе си да се напъна и да си спомня важните моменти на това пътуване.

Ден първи

Поредната неделя, в която в малоумно ранен час се налага да станеш и да отидеш някъде на г*за на географията. Нормалните хора през това време си спят до десет, после ходят на мол и си правят спортен полуден, щъкайки по магазините и заведенията за бързо хранене като малки мравчици.. Както е известно, ние обаче нормални не сме, хора – тоже. По тази причина аз сравнително безропотно станах към седем, когато Коце каза, че идват да ме вземат с колата.

План-програмата включваше ходене в Гърция – Коце и Светльо да се борят с най-големия каньон на южната ни съседка.. аз нямах толкова с какво да се боря, освен придобитата си неприязън към гърците, но отидох все пак – на принципа „да ми види седалището път“. Въпреки, че ми се обадиха половин час по-късно от предвиденото, като станах, имах чувството, че ченето ми ще се разчекне от прозявки. Запреплитах крака да си събера продоволствията и да нарамвам раницата, целунах Ина, която спеше сладко като малък пъстър пор, и се гмурнах в софийското утро.

Разбира се, указанията къде да ме чакат с колата бяха безцеремонно пренебрегнати, така че ми се лонгурках из квартал Лозенец известно време. Странно е как нямам нищо против (добре де, нямам много против) да бъхтам часове наред с тежка раница по баир, но когато трябва да помъкна същата тази раница дори за триста метра из София, изведнъж започвам да киселея. Все пак не го приех лично, а и се поразсъних.

Заварих спътниците си въоръжени с карта на Гърция и пирожки. След като оставиха достатъчно мазни отпечатъци по картографираните елински земи се натоварихме във всъдехода (Мицубиши Pajero, за испаноговорящите Montero) и се емнахме по пътя.

Когато стигнахме Перник ни се наложи да се повъртим като обрани евреи из района, заради строежа на новата магистрала. Някой ден, когато бъде завършена, тя ще свърже двата панелни колоса на Софийския регион – Перник* и Люлин – едно несъмнено добро дело, с цел културен и интелектуален обмен. Поцъкахме с език над това чудо на пътното строителство и прелетяхме през Перник като през малката гара, която е.

Пътуването до границата не предложи някакви изумителни случки, нито самото минаване в чужди земи. За сметка на това, в близост до границата локаторите ми засякоха джипът на Пещерният спасителен отряд, около който обикаляха няколко легендарни личности – Пелтек, Трънката, Гогата и самият Петър Берон. В последвалият разговор за пореден път установих един от плюсовете на женския пол – чаровната усмивка замества нуждата от дейно участие в диалога и капацитет по някои теми. Аз се поусмихвах пет минути, „всичконайдобро“-сахме се и се натоварихме всеки по своя джип. Пътьом установихме, че наровете все още не са узряли за ядене.

Следващите няколко часа прекарахме в път през район, в който пейзажът не се отличава драстично от нашенския. Няколко неща си струва да се отбележат, все пак:- По магистралата има табелки „Полиция, камери, т.н.“. Надписът изглежда ето така: έλεγχος. На мен подозрително ми заприлича на „елеухос“, което автоматично преименува гръцките полицаи на „елеушев“ или „елински ушати“. Всъщност май се чете „еленчос“ и означава „контрол“, но аз няма да оставя на досадни лингвистични детайли да ми развалят насладата от каламбура.-

Броят на прегазените животни намалява с отдалечаването от българската граница. Вариантите са три:

  1. гръцките животни са по-предпазливи и умни;
  2. шофьорите в Гърция внимават повече;
  3. магистралите се чистят по-често.

Първите два варианта отпадат като нелогични.

На пътя, също така:

–          няма много дупки;

–          има цветя между двете платна на магистралата;

–          има и малки симпатични будки, които успяват ловко да ти измъкнат двайсетина евро от джоба и да го нарекат „такса път“. Аз го наричам пладнешки обир.

На места, когато вляво се мяркаше морето, аз изпадах в зле прикрита еуфория. Гледката е особено чудесна в района на Олимп – в това отношение трябва да призная, че гърците са по-близко до една моя отдавнашна мечта. Винаги ме е блазнела идеята за ски-курорт, където караш цял ден, а после отиваш на плаж. Не им се е получило напълно, но все пак стрелят близко до целта, като слагат планината в удобна близост до морския бряг.

Също така ми направи впечатление, че на хората там очевидно им е забранено да излизат навън в Неделя. Когато минавахме през някое населено място си личеше, че има условия за живот, но не и хора, които да ги ползват. В Ламия – последният голям град, през който минахме – все пак намерихме оцелели, както и един супермаркет, от който се снабдихме с пилешки крилца и пъпеш. В този момент аз отбелязах, че нося неизпечени кюфтета.

След като излязохме от Ламия трябваше да намерим крайната и начална точка на

Каньона

 Търсенето започна с противоречиви резултати – почти веднага успяхме да хванем грешна отбивка, но пък там намерихме една зряла круша, която безжалостно обрулихме. Както си седяхме, изядохме по една круша и пак поехме да търсим правилния път.

Горгопотамос 351 00, Гърция

Не след дълго намерихме нужното място – след минаване на

село Гьоргопотамос

 и кандилкане по серпентини, се отклонихме от главния път и след кратък off-road попаднахме на края на каньона.

Посрещнаха ни две констенурки от класически сухоземен тип, само дето бяха изключително големи, и имаха нещо като спойлери на черупките. Снимахме ги, докато те ни съскаха сърдито и слязохме до края на пътеката.

Там заварихме малко райско кътче с бистра рекичка, кристални вирове и краят на каньона, който изглеждаше обещаващо прекрасен. Аз леко завидях на младежите за приключението, което им предстои, но те ме успокоиха, че цял ден ще си пека трътката край вировете. Със Светльо дори направихме проба на температурата на водата. Аз намерих един клон непосредствено над водата, който ми позволи да се натопя няколко пъти като кесия с билки в чаена чаша.

Освежени и изпълнени с оптимизъм заминахме да търсим началото на каньона. Тук беше моментът, в който ми повериха кормилото на джипа, с цел да свикна да го карам, за да мога на следващият ден да го транспортирам от точка Алфа до точка Омега, докато двамата юнаци преодоляват каньона по вода.

Тук започна истинската епопея на пътуването ни – прекарахме около четири часа в търсене на горната начална точка на каньона. Логистиката ни куцаше, защото се координирахме по поетичното описание от някакъв пътеводител. Разстоянието, което трябваше да изминем не беше повече от петдесет километра, но на три(десет) пъти се наложи да връщаме джипа от разни задънени пътечки. В описанието пишеше, че търсим „красиво място за лагеруване, до черквата на местност Агио Пневма, близо до няколко колиби“. Е, намерихме колибите и дори каравана, но тъй като вече се беше стъмнило не успяхме да открием черквата. Това обърка напълно по-нататъшните ни планове, защото изведнъж в тъмното започна да има прекалено малко ориентири и прекалено много дървета и разклонения на главния път – който и да беше той.

Накрая успяхме да се завъртим пълен кръг на местността и дори да намерим необозначен на картата път. Аз заплаших, че ще сляза до града, ще си купя пушка и ще избия картографите. Независимо от очевидното ни отчаяние, Константин беше устремен като кръстоносец и решен да намери тази митична черква, въпреки вялите протести на Светльо и моята умора. Накрая се примири, че е по-добре да лагеруваме и да се осланяме на мъдростта на утрото.

Близо до колибите и караваната имаше една от онези крайпътни макетчета на истински черкви, които гърците намират за тъй шикозни. Технически погледнато, обясних аз, и това е църква. В крайна сметка, знам ли ги какви точно ориентири ползват по чужбината. За мое щастие, обяснението ми мина между капките и не се наложи да виждам за трети път укорителния поглед на една горска „ушата“ сова, която ни наблюдаваше със зле прикрито неодобрение, докато трамбовахме по пътеките.

Захванахме се да разпъваме стана, а аз мимоходом споменах, че нося кюфтета. Местността явно се ползва често от местните ловджии, защото беше напълно оборудвана с маса, навес, барака, препарат за миене на съдове и куче. Ние се разпънахме господарски и започнахме делово да приготвяме вечеря и постеля. Кулминацията беше прибирането на месото от жарта, след което аз подадох своята паничка с кайма на Коце, който, очевидно изненадан, каза:

– А, ама ти носиш кюфтета!

Остатъкът от денонощието не ни предложи други изненади и след кроткото похапване всеки се довлачи до постелята си и заспа като пън.

Ден втори

Събудих се от възмутения глас на Светльо, който коментираше нещо.. с изненада. Оказа се, че черквата, която се убихме да търсим предната нощ, е била на едно баирче малко по-нагоре, прикрита в булото на нощта по-добре от афро-американец в гето на Ню Йорк. Това ни обнадежди, че все пак сме на правилното място и след като посъбрахме лагера потеглихме да дирим каньона. Почти без усилия намерихме реката, от която беше началната точка на каньонинга.

Светльо и Коце почнаха да се опаковат в неопрените си – аз седнах да наблюдавам този сеир, защото когато някой облича неопрен, изглежда сякаш нахлузва два пъти по-малка кожа. След като се натъкмиха им щракнах една снимка на изпроводяк. Аз нямах фотоапарат, пък те имаха два, та затова сега има двойно снимки на каньон и един прост разказ за цялата останала Гърция.

Аз походих с тях, помахах и се надявах всичко да мина добре.. После се обърнах и нападнах най-близкия къпинак с настървение. Оттук нататък разполагах с поне дванадесет часа за губене и джип, пълен с багаж. Успях да задвижа mp3-ката и колата и изпаднах в пълен приключенски екстаз. Без да има нещо съществено за гледане или някакви предизвикателства, просто се насладих на усещането да си жена, която самичка си щъка с голям джип из планинска местност. Много хора, особено някои по-възрастни такива, ще цъкат неодобрително, но то си е поредният адреналин.

И така, подкарах наобратно по пътя, като реших първо да спра в

черквата на Агио Пневма,

 която си стана легендарно място. Всъщност я надценявам като й казвам черква, защото всъщност беше четвъртита постройка три на четири метра. Все пак, колкото и да беше малка, беше сравнително поддържана – олтарче, свещи, масла, тамян, икони. Не можеше да не ми направи впечатление и кутийката с помощи, в която си имаше прилично количество недокоснати пари. Вярно, че мястото очевидно беше изключително рядко посещавано, но е приятно като видиш, че хората могат и да не взимат всички пари и желязо, които видят. Аз запалих свещичка, не толкова с религиозна умисъл, ами така, за добрата традиция.

Когато свърших с пилигримството, щастливо отидох към джипа и още по-щастливо го подкарах по черния път надолу.

Слязох до едно горско кътче,

което си бях заплюла от предния ден – с пейки и масички, чешма, люлки и стари и красиви чинари. След като прострях палатката да съхне, го ударих на мързел, четене на книга и лека закуска. За разлика от предния мрачен ден, в този се прокрадваше малко слънчева светлина, която допълнително разнежи положението.

В един момент реших, че може малко да разнообразя и започнах да облазвам дърветата. Въпреки, че изглеждаха удобни, се оказаха удивително непригодни за катерене.

Изпълнена с решимост, мярнах някакви скали наблизо и реших да си го изкарам на тях. Оказа се, че те всъщност се качват доста нагоре по хълма и стават малко по-стръмни. Аз нещо се амбицирах и започнах да се издигам настоятелно („Само още ей до онази тераска..“).

В крайна сметка, стигнах до една площадка, от която за пръв път се откри изглед към тази част на Гърция, която оставихме под себе си. Между гънките на възвишението се разливаше предморската долина – отначало скромно, а после пищно се разстилаше до морския бряг. Самото море се белееше близо до хоризонта и подмамваше моето жадно око. Не ми се беше случвало да видя

това море и ме изненада леко.

Навикът на черноморското око е да вижда бряг и вода от край до край, докато в Гърция морето крие в себе си острови, брегове, полуострови и прочие пейзаж, което много начупва хоризонта.

Улисана в такива мисли се бях изпружила на скалата и явно си въобразявах, че съм като гръцката версия на бразилския Исус. След като постоях се сурнах по обратния път надолу и припалих джипа, за да сляза на ‘по-долно ниво’.

Стигнах до селото Дио Вуна-или-нещо-такова

 и постоях още малко, загледана в далечния морски бряг. Горе долу по това време в мен започна да се заражда коварната идея да отвлека джипа и да го заведа на море. На няколко пъти по пътя се спирах, разглеждах карти, смятах бензин, километри и като цяло – затъвах в чудене.

Накрая предпазливостта и, може би, мозъка надделяха и реших, че не е уместно да карам в чужбина чужда кола без да съм много наясно къде са й документите. За да се утеша, реших просто да се повъртя по серпентините, с плахата надежда, че може пак да се натъкна на крушовото дърво, което да полазя като майски бръмбар. Вместо това слязох до самия

Георгопотамос,

 където отбих още на първия завой. Там местните са превърнали една голяма канара в нещо като гигантски алпинеум, с включена фонтанна система.

Цялата забележителност всъщност е приятно място за разхлаждане и почивка, а аз го оцених още повече, защото докато го обикалях случайно срещнах една смокиня. На мен този плод доста ми харесва, може би щото е по-недостъпен в България и след по-малко от двадесет минути вече бях с лилави пръсти от плюскане, а най-вероятно и уста. Самите смокини бяха толкова узрели, че изглеждаха като натежали кожени торбички.. или като нещо друго, подобно. Имаше толкова много, че дори успях да набера допълнително за момчетата, за да ги зарадвам с местен деликатес след дългото мокрене.

Освен смокинята, друга забележителност в района беше един железопътен масивен мост, който явно наистина е известен, щото сега гледам в Google e пълно с негови снимки. Мост като мост – впечатляващ е, но ние впечатляващи постройки не ядем.

С такива умозаключения, подкарах колата обратно нагоре, че времето беше започнало да напредва. Стигнах до края на каньона и започнах да се приготвям за лагеруване.

Като все още млад къмпингар аз приех задълженията си с въодушевление и ентусиазирано опъвах палатки, подреждах багажник, направих огнище и събрах дърва за огън.

Докато се ангажирах с тези задачи, един стършел напористо обикаляше около мен и се опитваше да ме стресне. Аз се правех на много хладнокръвна, но всъщност бая потърчах около джипа, докато накрая не се въоръжих с лопата и при една от засилките му към мен го изпратих в храстите като истински бейзболист. С чувство за добре свършена работа метнах бирата на гръб и отидох да изстудявам себе си и нея в реката.

С усилия на волята и стискане на зъби се метнах и се поплациках в хладната вода. Тъй като все още съм нормален човек и притежавам рецептори за студ се изкатерих на брега сравнително бързо и се увих в кърпи и дрехи, под които се накокошиних като сова.

Запраших обратно към лагера, за да започна да правя салата по светло. Всеки готвач – ако ще и само на пържени яйца – знае за традицията този, който готви, да се нахрани преди да стане готово яденето. Аз поне клъввам оттук-оттам, пробвам туй-онуй.. и накрая се наяждам преди да си сипя в чинията. Така се оказах с няколко пълни чинии, студена бира, смокини за десерт.. и никой, който да се възползва от тези благини.

Когато минаха обявените дванайсет часа храбро си помислих, че ще си дойдат, когато си дойдат, пък аз няма да изпадам в кокоша паника. Трезво реших да прогоня евентуалните притеснения и успях да си запаля огън. Да си призная, досега винаги се е случвало някой друг да пали огън наоколо и това беше първото си мое огнище, което определено ме настрои много Прометейски към него. Всъщност толкова се отпуснах, че накрая позаспах, докато се топлех до пламъците.

Когато се събудих към един през нощта изобщо нямаше признаци Коце и Светльо да са се появявали. За да не се тормозя излишно се прибрах в палатката. Паркингът беше до едно оградено пространство с малки акациеви дръвчета. Защо беше с ограда – не знам – но разбира се я прекрачих, за да опъна палатките вътре в ограденото.

Докато си лежах в тъмното си мислех как уж постоянно изискваме свобода, пък все гледаме да сложим някакви огради извън и вътре в себе си. Успокоявах се (напразно), че в случая става въпрос за собствената ми сигурност.. знае ли човек откъде ще изкочи някоя мечка, глиган или ловец по тези чужди земи. Все пак се чувствах по-закътано зад ограда и в палатка, омотана в спалния чувал и скоро заспах пак.

По законите на Мърфи, в момента, в който се примирих, че ще заваря сутринта сама, бях събудена от мъжко боботене, подвиквания и паукания. Излязох от палатката, наметната с одеалце, за да видя прибирането на двамата най-мокри мъже на света. Видимо не изглеждаха толкова наквасени, но поведението им издаваше, че се чувстват като сюнгери и имат нужда от изцеждане. Светльо всъщност се разхождаше с фанатичен блясък насам-натам, нетипично изпълнен с енергия в толкова късен час. Коце изглеждаше по-унил, но скоро след като хапна и се стопли на огън живна. Очевидно минаването на каньона беше минало успешно, а и много приятно, защото въпреки умората си, личеше задоволството. Лично аз бях щастлива, че всичко е минало добре, както и се заразих много от ентусиазма им. След хапването, биричката и откъслечни разкази и снимки легнахме по палатките с чувството за един добре изживян ден.

Ден трети

Този ден си беше чиста надпревара с времето. Без много да се мотаем станахме да закусим и да съберем лагера, а после делово потеглихме обратно към къщи. Тъй като вече бяхме минали по пътя – неведнъж – почти не ни се наложи да се лутаме и поехме по магистралата рано-рано. Моята въжделена мечта да спрем на морето беше изпълнена на един

малък непретенциозен гръцки плаж

 За мое щастие се разминах с известни гръцки морски таралежи, но успях да бъда изненадана от солеността на морето. На влизане от брега, безрасъдно се метнах с главата напред и бързо-бързо излязох, плюейки и кашляйки. Честно, във водата има толкова сол, че направо не можеш да гледаш, докато плуваш. Или пък можеш да си сготвиш яхния, докато плуваш..

Все пак водата беше много чиста и аз се отпуснах да й се наслаждавам с кеф. Успях дори да науча някои нови неща – че шалтетата могат да плуват доста добре и да те носят като дюшек и че не винаги, когато ядеш миди ще .. хм, ти се разтрои коремът.

За да утоли поне малко вълчия ни глад, Коце посъбра малко миди от една скала и ги свари. Водата, както вече казах, нямаше нужда от допълнително посоляване, така че се получи приятно хапване. Прекалено бях улисана да чегъртам мидите, за да се замисля, че черната мида, на която така уверено викаме „черноморска“ се плоди като луда и в Гърция. Големи сме националисти, ех..

И тъй, наложи се скоро пак да потегляме и да останем със сол, полепена по целите тела за спомен по пътя. Вероятно колата миришеше на китоловен кораб, но на нас си ни харесваше. Нататък из пътя кротко се редувахме да спим и да шофираме, като истински ценители на женската хубост (еле па я) обсъждахме каките по пропусквателните пунктове и си приказвахме за живота, хората и секса.

И те така, в шеги и закачки си мина пътя, а аз за пореден път се курдисах директно на работа с все раница и морска сол по тялото. Как издържах до шест сутринта там беше една друга история, която обаче не помрачи по никакъв начин чудесната ми почивка. Друг път пак 🙂 .

* Перник, в голямата си част, е проектиран от Коце и поради това е устойчив на земетресение, вулкан, цунами и дъжд от жаби. Също така Ина е родом от този район. Това са двете хубави неща, които мога да кажа за това място.

 

Автор: Кристина Домозетова

 

Други разкази свързани с Континенална Гърция – на картата:

КЛИКАЙТЕ ВЪРХУ ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

5 коментара

ян. 30 2013

Неромантично за романтичния Капри (2): Природни и не съвсем забележителности

Вили продължава с поредицата си за остров Капри. Започна се с едно въведение, а понеже вечно я обвиняват, че си фантазира, днес е решила да ни разкаже кротко и полека за забележителностите на острова. 

Приятно четене:

Неромантично за романтичния Капри

част втора

Природни и не съвсем забележителности

Леля ми, която слабо ползва компютър, вчера ми вика „Добре де, защо винаги слагаш толкова малки снимки, що ги съсипваш?“ Ooх… 😀 И понеже е възможно и някой друг да не знае „номера“ с гледането, подсказвам: Посочвате снимката с мишката, кликвате с десен бутон, излиза меню, кликвате на първото – View Image – и снимката се отваря в цял размер. Гледате я, колко гледате, и се връщате пак на същото място в текста, като кликвате на клавиатурата клавиша Backspace или пък с мишката – на стрелката горе, дето сочи наляво, под File. …Хайде, всички в час сега, упражненията – после 😉

Продължаваме из романтичния Капри

Островът е малък – по права линия е само 5,5 на 2,5км. Но, ако решиш да го пресечеш по дължина – ами, то нагоре-надолу, нагоре-надолу, и със зазяпването тук и там, и няма да ти стигне денят.
Та, явно човек трябва да побъде известно време на Капри, ако иска наистина да го обходи навсякъде и да види всичко. Или поне един цял ден, за да види повечко, но наистина да е от сутринта до вечерта. А туристическите фирми /ах, ама те не били само българските – видях го с очите си там!/, как водят групите си под строй само за някакви си 2-3 или 4 часа на острова, и това „удоволствие“ струва на хората от порядъка на поне 50-тина евро… Е, не, не го разбирам аз такъв туризъм…

Забележителностите на Капри

ги разделям условно на два вида.

1/ Природни – и те са:

 

  • Фаральони-те /I Faraglioni/ – Това са скалните колоси до острова, които са и като визитна картичка на Капри.“Faraglioni“ на италиански означава „купчини“.

Най-високият е

Faraglioni di Terra

– 111 метра и това е „купчината“ до земята/сушата.

Faraglioni di Fuori

е 104 метра висок и буквално преведено, името означава „външна купчина“. Действително, от трите тя е най-отдалечената скала в морето. А между тях е

Faraglioni di Mezzo

– 81 метра.  Основата на тези скали е като своеобразен риф и сигурно е доста интересен за дайвърите, още повече, че след Faraglioni di Fuori дъното рязко тръгва надолу и само след около 500-600 метра дълбочината на морето – хоп и е 3500 метра! Маалейй…
Ето ги:

 

Фаральони – остров Капри, Италия

Фаральоните сигурно са най-сниманото нещо на остров Капри и вероятно заради това са визитната му картичка 🙂 Снимката е от Монте Соларо.

Фаральони – остров Капри, Италия

А така изглеждат, снимани с увеличение от  Марина Пикола

 

Разбира се, най-голямо удоволствие за туристите е да минат с лодка под арката на Faraglioni di Mezzo.

 

Арката на Фаральони Мецо – остров Капри, Италия

Хайде, и ние сега смело напред през под арката ;)

 

Faraglioni, Италия

 

 

 Естествената Арка /Arco Naturale/ –

се намира горе-долу по средата между Фаральони-те и Вила Йовис в скалите по брега.

 

Естествената арка – остров Капри, Италия

Арко Натурале е известна, но се минава пеша през целия остров, за да се стигне до нея, като накрая се движиш по едни пътеки и стълби /ееестествено!/ из леко усойна гора. Но пътеката е добре маркирана, има насочващи табелки и там намясто има 2-3 пейки за почивка и площадка – да си направи човек една хубава фотосесия, ако иска да се запомни ухилен и щастлив пред това творение на природата :)

 

  • Пещерите, които споменах в предната част. Най-тачена е

Синята пещера,

като трябва да кажа, че има и още подводни пещери/чки/ и ако нецелиш на кеф лодкар/капитан на корабче/яхтичка, моторница – каквото хванеш/, може да те заведе съвсем близо до скалите и да ти покаже някоя. Всъщност има си официално корабчета за разходка. Но, ако си тамошен или поне знаеш добре езика, може и някой друг да те заведе на разходка срещу някаква сума. В нашия случай стана така и затова не мога да кажа колко струва разходката – Анджи му каза две думи на наполетано и оня, Доменико /рече, че му е името/, веднага се нави.

Синята пещера – Капри, Италия

Само дето не мога да се сетя точно дали това беше страничен вход/изход на Синята пещера или е някоя от другите. Но цветът на водата е акцент, затова :)

 

2/ Чудесата човешки из романтичния Капри:

  • Финикийската стълба /Scala Fenicia/

Наричат я също и Финикийският път /Strada Fenicia/. На места е полегата каменна стълба, на места – тясна алея, но в по-голямата си част си е истинска стълба, поне половината от която е много стръмна, издълбана в скалите.

 

Финикийски път/Strada Fenicia/ – Капри, Италия

Така измамно почти равно започва Финикийската стълба… /финикийците, хмм… ;)/

 

Построена е още във времето на финикийците и древните гърци, за да свързва двете селища. Тогава не е имало път между тях – Капри, долу под Монте Соларо и Анакапри – горе на нея.
Днес двете градчета толкова са се разраснали и разпилели, че всяко е заело по половината остров.
Впрочем Анакапри е кръстено така от същите тези древни гърци и означава „Капри, което е горе“, тъй като представката „ана“ в класическия гръцки означава „отгоре“ за място.
Финикийската стълба тръгва от сред къщите надясно от Марина Гранде, върви през градини и лозя, катери се по скалите, минава под пътя, пак се катери по скалите, и свършва точно на площадката пред вила Сан Микеле, горе-долу на ръба на Монте Соларо.

 

Финикийската стълба /Scala Fenicia/ – Капри, Италия

Понеже не изкачихме стълбата, а тази снимка е отдалече с голямо приближение – това е горната част, която можеше да се види от мястото, където бяхме. Та, точно в средата на снимката се забелязва зигзагобразната стълба, минава под пътя и продължава нагоре. Бялата сграда горе на скалата е част от вила Сан Микеле.

 

Я, набързо и една легендичка, разказана ми от „негова чест“* докато ме кандърдисваше да ме опъне да катерим пустата Финикийска стълба. Аа, нее – не му се отвори парашута! 😉
Та, значи, това гърци, финикийци – ясно. А в по-ново време, един монах, брат Паоло, по съвместителство и ботаник на дук еди-кой си от Тоскана, бидейки на Капри по волята божия, както си бродел и пъплел полеекинка по Финикийската стълба, и току откривал разни незнайни растенийца. Щот’ му било интерес, нали, ботаник е.
После направил чуден подарък на своя покровител като се върнал в Тоскана – занесъл му букет от тях, който пък разщастливеният дук с голямо удоволствие подредил в своя частен „Музей на редките растения“. И, както казах, това станало в по-ново време – през 1600 година 😀

  • На острова има две населени места, които /е, повтарям се, но mi scusi/ са така пръснати, че почти покриват острова: Кáпри и Анакáпри /италианите слагат ударението на „а“ в „капри“/.

Разстоянието между тях официално е 2,5 км, разделя ги планината Монте Соларо. Най-високата част на Монте Соларо е 589 м н.в. и е най-високата точка на остров Капри.

От центъра на Анакапри до там има седалков лифт.

 

Лифтът на Анакапри – Капри, Италия

Снимка над Анакапри от седалковия лифт до Монте Соларо.

Лифтът на Анакапри – Капри, Италия

Снимка от лифта над Анакапри – островът в далечен план е Иския. Малко вдясно от него /нисичкото/ е остров Прочида.

 

 

Някои местенца за по-специално разглеждане в град Капри и района му:

  • Вила Йовис

е вилата на император Тиберий и е била най-голямата му имперска вила. Намира(ла) се на много стратегическо място  – в най-източната точка на острова. Очевидно е била голяма, масивна сграда, кацнала на скалите, откъдето императорът е имал видимост над Неаполския залив, п-в Амалфи и Салернския залив, както и от открито море. За съжаление днес тя изглежда така:

 

Вила Йовис – Капри, Италия

Всъщност, останки от вила Йовис.

 

  • манастирът Сан Джакомо /Certosa di San Giacomo/

е основан през 1371-1374 г. от граф Джакомо Аркучи, който бил благородник, родом от Капри и личен съветник на неаполската кралица Йоана.
През вековете после манастирът бил нападан от сарацински пирати, от чума, от нашественици, бил е изоставян, превръщан е в казарма, използван е като училище, затвор и болница…
И, след толкова разнообразни роли, в които е влизал, накрая обявили, че през 21 век „чертозата“ е вече едно безценно бижу на италианската култура: интересна архитектура, множество взаимосвързани сгради, колонади, фрески… Да, ама аз понеже съм лаик, тоя манастир хич нещо не ме впечатли – някак празен ми се видя, а фреските са постни, олюпени и оскъдни. Гледан отвън и по-отдалеч се забелязва, изглежда интересно строение, питаш се какво ли е, но още в двора – нъц… Та, ако времето ви е ограничено, подминете го. Ето едно фото:

 

манастирът Сан Джакомо /Certosa di San Giacomo/ – Капри, Италия

Колкото и да се напъвах, не ме впечатли тая обител.

 

  • Градините на Август –

те са точно до манастира и, за разлика от него, си заслужават. Всъщност отначало се наричали Градините на Круп – на името на създателя си, немският индустриалец Фридрих Круп.
Той, човекът, бил нещо болен и дошъл на Капри да се лекува с чист въздух, фантастични гледки, италианско вино и гигантски лимонии… Ами, излекувал се, казват. Че се и влюбил в Острова!… И си купил имотец тука – все още били по-евтинки тогава. И одма хер Круп разкрасил и облагородил имението си с прекрасните терасовидни градини с какви ли не китки и друга флора.
Тази богоугодна история се случва в самото начало на 20 век. А през 1918 г. ги прекръстили, сигурно за по-авторитетно, на „Градините на Август“ /ееми, пó звучи… ;)/
Спокойно може да се каже сега, че днес те са Ботаническата градина на Капри. Вход 1 евро. И да знаете, струва си! É vero!
А освен това, тук има още екстри – уникални гледки към Монте Соларо, Марина Пикола и… aми, Фаральоните, разбира се 🙂

 

Градините на Август – Капри, Италия

Градините на Август. Ама много обичат на Капри да си слагат разни статуи, и ги слагат май навсякъде, където им хрумне 🙂 Също и пейки за отмора, покрити с майолика; определено са интересни и те.

Телефончета – Градините на Август – Капри, Италия

„Джардините“ на Август си заслужават да бъдат посетени, няма да съжалявате!

Марина Пикола – Капри, Италия

Гледка към Марина Пикола от по-малката тераска. Анджи казва, че през юли-август Марина Пикола е буквално претъпкана от яхти и лодки.

Фаральоните – Капри, Италия

Отново Фаральоните – този път от терасата при градините.

 

  •  От Градините на Август тръгва еднo чудесно изпълнение на невероятната инженерна мисъл на онзи хер Круп –

Вия Круп,

една част от която слиза до морето, а другата – продължава надясно през скалите над морето към Марина Пикола.

 

Вия Круп – Капри, Италия

И Вия Круп от друг ъгъл – там има две тераси. Та, ту снимаш това-онова от едната, ту бягаш на другата – айде и от там. Затова сега имам проблем коя снимка да сложа  :)

Вия Круп – Капри, Италия

Да походим и ние по Вия Круп, пък да видим докъде ще стигнем…

Марина Пикола – Капри, Италия

…Еемии, дъра-бъра, дрън-дрън и хоп – до Марина Пикола сме дошлии  ;)

 

Град Капри е „столицата“ и административния център. А сега отиваме в „провинцията“, т.е.

Анакапри 🙂

 

  • Предоволни от прекрасните гледки навсякъде из острова, излизайки на Пиаца Сан Никола, посетителите едва ли предполагат какво ги чака, ако решат да надникнат в скромната бяла църквица

Сан Микеле /Chiesa Monumentale di San Michele/

Вход 2 евро.

 

Сан Микеле /Chiesa Monumentale di San Michele/ – Капри, Италия

Църквата Сан Микеле /т.е. Архангел Михаил/ на малката пиаца Сан Никола. Там има една малка pasticceria /сладкарничка/, където явно на място си пекат сладкишите, защото такова божествено ухание на ванилия, канела, карамел и кафе се носи наоколо, че просто няма няма начин да не се отбие човек на кафенце и нещо сладичко… Ммм, силно препоръчвам! :)

 

Влезте. Да, влезте, струва си!
Църквата е строена почти 30 г. – от края на 17 век до 1728 г. Неин архитект е от един от най-добрите на времето си неаполски архитекти, Доменико Вакаро, който, едва ли не, е участвал във всяка забележителност в Наполи било като архитект, било като реставратор, скулптор или художник. Първоначално църквата Сан Микеле била манастирска. Случват се, естествено, разни исторически случки през вековете и през втората половина на 19 век манастирът приключва съществуването си. Помещенията му са разпродадени, но църквата остава.
И слава Богу, защото това е една от най-нежните и изящни църкви не само в Кампания, а и в Италия въобще. Тя не е голяма, вътре е много светла и нежна; издържана е с по-пестелив италиански барок; вместо фрески има чудесни картини от Франческо Солимена и Паоло де Матиас. Но най-неочакваното и най-удивително нещо в нея е пода. Целият под на църквата с покрит с ръчно рисувана много красива майолика, дело на Леонардо Кияезе.
Огромната подова картина представлява сцена от Библията – дървото на изкушенията, змията, езерата и животните, както са описани в Библията; ангелът, който гони Адам и Ева по поръка на Господ.
Посетителите не стъпват по пода, а вървят по специално направена пътека.
За да заснема целия под, аз се качих горе при органа /по една супер тясна и виеща се в кръг желязна стълбица – обаче само сам човек може да се качва по нея. И да е с по-малки габарати ;)/ Да, позволяват да се качиш, но първо се пита.

 

Сан Микеле /Chiesa Monumentale di San Michele/ – Капри, Италия

Църквата отвътре

Сан Микеле /Chiesa Monumentale di San Michele/ – Капри, Италия

И гледано отгоре. На мен ми харесва. И го намирам за оригинала идея и добро изпълнение. Наживо е даже по-красиво.

 

 

  • Вила Сан Микеле

е построена около началото на 20 век от Аксел Мунте /шведски лекар, писател, физик и колекционер на антики/ върху руините на една от вилите на император Тиберий. „Задния“ вход/изход на вилата излиза точно на горния край на Финикийската стълба. От терасата й /330 м над морското равнище/ се разкрива панорама към Марина Гранде и другия край на острова, както и към полуостров Амалфи. Наистина простор! Точно в съзвучие с думите на този многоуважаван от капрезиани** г-н Мунте, който обичал да казва „На душата й е нужно повече пространство, отколкото на тялото.“
Градините на вила Сан Микеле са в списъка на „Grandi Giardini Italiani“, т.е. „Големите градини на Италия“ в смисъл, че са не просто големи, а и красиво направени. Сред тях са Giardini di Boboli (Флоренция), Giardino Giusti (Верона), Villa d’Este (Комо), Villa d’Este (Tиволи), Orto botanico (Палермо), Giardini Palazzo Reale (Казерта)… aбe, много са! Имат си хората и си ги поддържат, пазят и посещават. Някой път ще разкажа/покажа и някоя от тях 😉

 

Градините на Вила Сан Микеле – Капри, Италия

В градините на Вила Сан Микеле.

Градините на Вила Сан Микеле – Капри, Италия

Тук също има много скулптури, фонтанчета, мозайки, вази, древни артефакти…

Остров Капри, Италия

„На душата й е нужно повече пространство, отколкото на тялото.“

 

Мдаа… харесва ми мисълта на д-р Мунте. И мисля, че абсолютно пасва на остров Капри!

Следва.

*Анджело
** нарицателно за жителите на острова

Автор и снимки Вили
/и с активното съдействие на Анджело, certamente/ 😉

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът и Анжело

Други разкази свързани със Средиземно море – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

4 коментара

Older Entries »