Archive for декември 10th, 2012

Дек. 10 2012

Филкови пътуват. Перу. (2): Лима, Писко, Балестови острови и Паракас

Днес пътешествието на семейство Филкови стъпва в Перу. В първата част спряхме в Мадрид, а днес освен Лима ще посетим Пискo и пустинята Паракас

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част втора

Лима, Писко, Балестови острови и Паракас

 

Полетът беше мноооого дълъг. Добрата новина е, че моя милост има способността винаги, когато пътува, да изпада в летаргия. И няма значение колко време пътувам или с какво се придвижвам. Ако нямам дразнители, сиреч деца, мога да си проспя живота или поне голяма част от него /което ме навява на мисълта, че поговорката ‘сън спомен не прави’ не е много вярна. Цял живот ще си спомням 13-те часа непробуден сън в Писко. Но за това – по-късно!/. Та, изкарах 13-те часа полет дремейки или направо спейки. Странно как успях да го направя – местата ни бяха точно пред кенефите и щракането на заключалката на вратата току ме сепваше. Филков прекара по-голямата част от полета блеейки през прозореца /като една обичлива и нахакана съпруга някак успявах да изкрънкам места до прозореца за повечето полети/. Самолетът беше голям, но не ме питайте какъв модел – хабер си нямам, и супер неудобен – таквиз големи хора като нас просто нямаше къде да си скатаят краката. Но и за това не си и помислям да се оплаквам – човек е готов да изтърпи много несгоди, за да стигне до мечатаната дестинация, която е символ на ПОЧИВКАТА.

В 8.30 местно време /7 часа назад спрямо българското/ благополучно

кацнахме на перуанска земя

Това, което видяхме от горе малко преди да кацнем, мъничко ме потресе – от самолета се виждаха малки, едноетажни постройки, много от тях и без покрив, пейзажът беше в сивите към кафевите тонове, а за капак, кацнахме и в нещо като неразорана нива. Имаше някаква писта, но извън нея, не асфалт, не бетон, не трева дори, а земя – пръст ли, кирпич ли, не знам какво беше, но си беше чиста проба почва. Странна работа. И притеснителна, освен това!
Влязохме в голямо, светло, климатизирано летище, с много, много обслужващ персонал – буквално на всеки ъгъл стоеше девойка в бойна готовност да окаже помощ, ако случайно изпиташ затруднения в попълването на местната туристическата деклaрация. /Страната няма визов режим. На влизане се попълва декларация, която се пази до излизането от страната/ Лицата бяха дружелюбни, но вече имаха характерния тъмен тен, широк нос, чевъртита челюст и черни коси. След необходимото технологично време за пеминаване през ВЦ-то, опашките, вземането на куфарите и т.н., най-накрая видяхме изходната врата.

Излязохме и ни лъхна ЖЕГАта!

В 8.30-9 сутрината Т вече беше 30-32 градуса, а влажността беше неописуема. В тоя същия момент усетихме и колко нелепо бяхме облечени – с 2 ката дрехи с дълги ръкави и за капак – върху им яке. Тогава ни просветна защо мамата в самолета преобличаше детето си с рокличка с презрамки и вместо ботуши му нахлузи джапанки. Излишно е да казвам, че всичко залепна към телата ни още в първите 5 минути. Ситуацията стана още по-напечена, така да се каже, когато никъде не видяхме човек, който да държи табела с имената ни. А трябваше да има! От хотела бяха обещали! Стресът се увеличи многократно и от тълпите местни мургави младежи и чичковци, които веднагически ни връхлетяха с предложения за ‘сейф такси’ и други такива. Истината е, че просто няма начин за откачане от подобна порода хора – ти мръднеш крачка в страни, и те след теб, ти кажеш ‘но тенк ю’, а те продължават да навлизат на сантиметри разстяние в твоето лично пространство. И на ‘но грасиас’ не реагираха. Абе нахални ви казвам, та дрънкат!

Обиколихме летището, минахме през пристигащи и заминаващи, излязохме извън сградата и нищо. Няма никой! Само жега, ослепително слънце и тълпи местни таксиметраджии. Аз отново леко се паникьосах, а Филков отново не. Той просто заяви, че няма да мръдне от летището, докато не се свържем с хотела и не разберем какво става. Намерихме телефон и интеренет /за инфо – на втория етаж в дясно/ и се обадиме както в хотела, така и в България. От хотела казаха ‘Чакайте там. Ще дойде един възрастен мистър. Казва се Виктор.’ И вече силно поуспокоени, боут ъф ас, се отдадохме на пушенето на цигари и на чакането на Виктор. Той дойде след 40 минути. Натовари ни на кола, която дори в най-смелите ми очаквания не би трябвало да е в движение поне от 5-6 години. Това не беше кола, а бракма! Толкоз зле, че се налагаше човекът да ускорява на първа поне около половин километър, за да я подкара в ритъм.

Първите впечатления за мизерията в

Лима

се потвърдиха още на 10-тата минута. Движехме се покрай странна съвкупност от палми и мизени малки постройки, направени от кирпич. Някои бяха без покриви, други бяха покрити с тенекиени листи или с рогозки. Имаше и такива с ‘бита плоча’, разбира се, но от това пейзажът не ни ставаше по-приятен. Изобщо, усещането за излъганост и прецаканост трайно се настаняваше у мен. И ето примерна ‘мизерна’ снимка на реалното състояние на живота в Перу:

Лима, Перу

 

 

Пътуването продължи около 30-тина минути. За това време мълчаливо се оглеждахме и озъртахме, и мислено се благославяхме, че не тръгнахме със случайна кола, а със сигурния и изпитан Виктор, който 100 % ще ни закара там, за където сме тръгнали. Виктор услужливо ни предупреди за следните неща: 1. да не пием местната вода; 2. изрично да поръчваме напитките в заведенията БЕЗ лед, защото местните бацили не биха ни понесли; 3. когато пътуваме с междуградски автобус никога да не оставяме багажа си на поставките над главите, защото рискуваме да останем без него. Платихме на Викор 40 солес за курса до хотела, което е твърда сума, определена от хотела /местната валута е нуево солес. 1 $=2,75-2.85 солес. Стотинките се наричат сентимос/, което е около 12-15 долара или ок. 20 лева. Хотелът ни беше съвсем в центъра и изглеждаше чудесно – www.hotelespanaperu.com. Започнахме да вярваме, че хората не са измамни люде, целящи само да изкрънкат пари, пускайки фалшиви снимки в нет-а, а явно дори в тоя край на света имало и качествени екземпляри с усет към честността и истината. Сградата беше повече от обещаваща – масивна, с добра фасада, боядисана в силен вишнев цвят. Влизайки вътре, се оказа, че това е бивш частен дом. Ама много бивш – от времето, когато едно семейство е населявало 3-4-етажна постройка, която в наши дни бихме  нарекли блок. Построена беше като четириъгълник, с вътрешни стълби, завъртащи се около квадратно празно пространство. И във всеки от тези квадратообразни коридори имаше множество врати, водещи към множество стаи. И на това ако не му се вика местен дух и атмосфера, не знам на какво бихме могли да кажем така! В предверието на рецепцията имаше витрина, пълна с древни керамични съдове, местни инструменти от време уно, като имаше и истински човешки череп, намерен явно в някоя древна гробница! /Все пак не вярвам да са разкопали гробището, за да отмъкнат череп. А и четох, че ако се посети гробницата в Ика, което ние не направихме, то всеки турист би могъл да отмъкне каквато си иска част от скелет – имало в изобилие./ Девойката на рецепцията каза, че има 3 свободни стаи и ни даде ключове и от 3те, за да ги огледаме и да си изберем по наш вкус. Оставихме такъмите и тръгнахме нагоре по стълбите. Това, което видяхме, надмина очакванията ни! Хотелът не беше просто място за преспиване, а оазис насред жегата и мизерията в Лима. Освен огромните пространства по коридорите, големите стаи с още по-големи стари дърворебовани легла, по общите коридори видяхме картини с размер метър и нещо на 2 метра с дата на  рисуване от 1700 и някоя си година! Явно наистина идеше реч за бивш стар аристокртичен дом!

Последният коридор завършваше с вити стълби,

Къща в Лима, Перу

водещи до открита тераса на последния етаж на сградата, която не беше просто тераса, а лятна градина. И не просто лятна градина, а място с пищна буйна зелена растителност, овиваща всички стени и тавана, който всъщност не беше таван в чистия смисъл на думата, а леко стъклено покритие, закриващо общите квадратообразни части и коридори по начин, който позволяваше светлината да стига до най-долния етаж, т.е. до залата до входа.

И не само това! Градината на покрива беше и мястото, където можеше да седнеш на по бира, да изпушиш цигара, да закусиш с поръчка от малкото кафе, намиращо се също там, да си направиш сандвич или просто да послушаш как някой хипар-французин /в нашия случай/, също обитател на хотела, свири на китара. Същият този младеж небрежно сви рамене, когато в един от следващите дни го попитахме има ли идея колко е часът – той просто БЕШЕ някъде по света и в пространството без значение от времето. На същото това място човек можеше буквално да се изключи от света на хората, като фокусира вниманието си върху множеството симпатични животни, свободно обикалящи тая зелена и жива площ – покривът на хотела ни се обитаваше от семейство 6 малки кученца с мама кучка, домашен котарак, 2 огромни костенурки и говорящ папагал, крещящ по свое усмотрение и когато си иска ‘Hola, amigo!’ и други разни неразбираеми за нас неща. Ето тук се вижда част от красотата на хотела, терасата и ‘другите’ обитатели:

Градина на покрива – Лима, Перу

 

 

Градина – Лима, Перу

 

 

Костенурка – Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

 

 

Разбира се, ние избрахме стая, намираща се над тая терасо-покрив-градина!
Веднага разсъблякохме катовете дрехи, махнахме зловонните обувки, последва баня, обличане с най-леките възможни парцалки, нахлузване на шапки, очила, обилно омазване със слънцезащитни и потегляне към забележителностите на центъра. От рецепцията получихме карта на центъра и, съответно, по никакъв начин не се отклонихме от безопасните райони, белязани в нея – все пак стресът от мизерното съществуване на простия перуанец несъмнено беше събудил у нас очакване от обири, грабежи и, в моето въобржение, дори потенциална смърт

Веднага след излизането ни от хотела с изненада установихме, че

движението в Лима се случва някак на магия

Като начало, нямаше пешеходни светофари. Пешеходците можеха /и навярно все още се движат така/ да преминават по умозаключителен път тогава, когато светофарът за колите /намира се високо над самото кръстовище, а не както при нас – и на тротоара/ светне червено. И не само това! Имаше места, и при това не малко, където на 1 кръстовище имаше само по 1 светофар, обърнат само към едната посока на движението. Т.е. колите, движещи се перпендикулярно на тоя светофар, се ориентираха, също както и пешеходците, кога да тръгнат и спрат точно по същия магически начин – гледайки кога другите са в движение или не!  Ъф корс, пресичахме едноверемено смесени с общата тълпа, но и стоящи леко в страни от нея, защото изобщо, ама изобщо нямахме доверие на тоя начин на регулиране на придвижването, а и на самите перуански муцуни. Още след 2 блока /в Перу разстоянията се измерват на ‘блокове’. Едно каре от жилищни сгради, с размери около 100 на 100 метра, обособява 1 блок. Разстоянията там се измерват на ‘еди-колко си блока от центъра’/ чухме силна музика, видяхме бронетранспортьори, военни, щитове, пушкала по войниците и тълпа хора. И естествено си помислихме, че сме насред демонстрация някаква, която ще бъде озъптена с войска. Тръгнахме да се изтегляме по най-бързия начин, но бързо се поспряхме, защото се оказа, че сме уцелили времето на смяна на караула пред сградата на правителството:

Сградата на правителството – Лима, Перу

Местните явно обичат правителството си, или са принудени да го обичат – не знам, и всичко, свързано с управлението, се прави по ясно видим и особено тържествен и показен начин – строява се духовият военен оркестър, в кордон се подреждат войници с численост колкото малка армия, гръмва музиката и простото действие по смяната на караула се превъща в свещенодействие с леко зловещ оттенък. Самата сграда на правителството пък е опасана с ограда, отвъд която не може да се премине. Снимки се правят от далече или с фотоапарат, промушен между решетките. Хахава работа…

Центърът на Лима е малък

Много, много малък, имайки предвид, че градът е с 10 милиона население. Китно е, зелено е, палместо е и е много, ама много чисто. Няма нито един боклук на земята. Нито фас дори. Това последното си го обяснявам с факта, че перуанците като цяло нямат лошия навик да пушат. А не го правят вероятно защото повечето са бедни, а кутия цигари струва 1.50 солети /както ние с Филков наричахме местните пари/. Местен тютюн не видях – продаваха се обичайните световни марки. Така че, когато пушехме, избирахме места, на които няма много навалица, за да не пречим с дима на другите. Излишно е да казвам, че подреждахме фасовете на определените за боклука места и то не защото цялата чиста обстановка морално не ти позволява да метнеш нещо на земята, а защото по принцип не го правим. Да не говорим, че из цялата страна непрекъснато виждахме хора от ‘Чистотата’, които, с маски на лицето, с ръкавици и метли, чинно и непрекъснто премитаха очевидно чистите площи. Красиво е:

Лима, Перу

 

Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

Лима, Перу

 

… И горещо. И това иска своето:

Лима, Перу

 

 

 

А, балконите! Забравих да спомена за балконите! Всички сгради в центъра бяха и са укрсени с прословутите ‘балкони на Лима’ – малки, но пищно дърворезбовани. Ето тук се виждат част от тях:

Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

 

 

 

Този същия ден хапнахме в закусваля, подобна на нашите тук – Кентъки и т.н, просто защото все още не се осмелявахме да ядем нещо, различно от обичайно-изглеждащото за нас пиле с пържени картофки. Поръчах и кока кола, като не забравих да кажа ‘но айс’, което обаче не доведе до никъде. Цалата ми чаша буквално беше препълнена с лед и аз бързешком започнах да вадя кубчетата, страхувайки се от рядко щастие, сполитащо ме в началото на пътуването. Такова не ми се случи, обаче, нито тогава, нито по-късно, когато вече се осмелявах да пия цитронади, пълни с натрошен на скреж лед, и да ям черва от някакви домашни животни, опечени на скара от уличен търгвец. Но това, както и по-горе казах, по-късно.

Да се върна на колата –  струва ми се, че тя нямаше цвета на тая газирана напитка, която познаваме тук. Не знам кое е вярното – дали защото бяхме буквално на края на света и очаквахме всичко да е различно, включително и това, или защото всичко наистина беше различно, но като че ли вкусът на колата също беше друг. След тоя опит вече не поръчах друга кола – просто натоварих перуанската кока кола с други вкусови качества и толкоз. За сметка на това се скъсахме да пием ‘INKA cola’, което е вкусна газирана напитака с цвят на лимонада, но с по-различен вкус. Като казах/написах ‘INKA cola’, та се сетих, че в Перу всичко е ИНКА – ИНКА кафе, ИНКА фарма, ИНКА банка и каквото там се сетите – все е инкско.

Другото, което ми се случи, беше, че

посетих няколко магазина на ‘главната’ улица,

които ме смаяха с цение си. За информация, обувки Hush Puppies или ВАТА струват 20-70 солес /10-35 лева/, дънки Express Jeans излизат 20 кинта, а ризи на същата марка – х 10 лева. Всъщност, не помня някъде да съм видяла цена над 300 солес, т.е. 150 лева. Имаше един магазин, чиито витрини бяха отрупани с най-кичозните рокли, които е виждало човешкото око – вероятно там цифрите бяха по-височки, но нямам база за сравнение, защото така и не влязохме: все пак не бяхме тръгнали към Перу на пазар /което на фона на багажа от финалния ден не изглеждаше точно така/. Обобщението ми за перуанските магазините е, че изглеждат отчайващо зле – не-климатизиани, което за това място на планетата ми се струва меко казано странно, с лошо организирани или изобщо никак не-организирани витрини или пък белязани с тотална липса на такива. А вътре, майко мила – по-зле беше и от Илиенци. Но и по-евтино.

Открихме само 1 голям магазин, бегло наподобявщ наш мол – по-скоро смесица от Мол и Малкото НДК на Пиротска – с множество щандове, на които се продаваха множество неща, всички от които в пъти по-евтини от България. Заканих се, че в последния ден в Лима, денят преди връщането ни към Европа, ще купя толкова обувки, колкото ми позволи мястото в куфарите.            Същият първи ден преминахме през няколко градинки, всички блестящи от чистота и добре поддържани – с палмички, цветя, фонтанчета. В един безистен видяхме изложба на общината със снимки на различни части от града и с надписи ‘ПРЕДИ’ и ‘СЕГА’. Отбелязах на ум, че на някои от фотосите с днешна дата картинката не е много по-различна от състоянието ‘ПРЕДИ’, но нейсе – нали правят нещо хората. В БГ изобщо няма такова нещо напомнящо развиващо се движение на дейности и събития. А и да има, дупките по Цариградско шосе от времето ‘ПРЕДИ’ вероятно ще са запълнени, но за сметка на това на снимката ‘СЕГА’ ще ги открием на друго място. Хвала на работните перуанци и за стремежът им за промяна – може едва 5-6 палмички да са посадили и те да изглеждат окаяно малки и незначителни на фона на жаркото слънце и общата мизерия, но желание за промяна има, а също и действия в посока към промяната. А и тия 5-6 дръвченца след 10 години ще са добили формата на кичести палми, предизикващи някой турсит за снимка.

От хранителните стоки /открихме само 1 супермаркет за целия център/ купихме бира – 2 солес или 1 лев, хляб – 1.10 солес или 55 ст., салами – продават се нарязани и на цена за 100 гр., вода – 1.75 солес или 70 ст. за 2.5 лита – т.е. припаси, които щяха да ни трябват за следващия ден. Тогава

започваше истинското ни пътуване в Перу

 

Първата част от

вътрешните трипове в Перу

беше уговорена от мен още от България. Тогава се свъзах с препоръчания от хотела в Лима господин Анакс. Тоя пич стоеше /и надявам се още да си е там/ начело на малка турситическа агенция, помещаваща се в самия хотел, служеща в угода и полза на Туриста, написано с голямо ‘Т’. Та, тоя Анакс беше предложил сумата от 167 $ на човек за двудневен трип до Писко, разходка из Балестовите острови /където трябваше да видим тюлени, морски лъвове, пингвини и много птици/, пътуване до Наска, полет над линиите на Наска, като това нещо беше гарнирано с 1 преспиване в Писко – градче, намиращо се в близост до пустинята-резерват Паракас. Този трип беше уговорен месеци преди да стигнем Перу /както и другите, впрочем /. Изненадата ни за деня беше, че Анакс всъщност не говореше изобщо английски и цялата комуникация се състоеше в това да каже ‘дай 234 $’. Филков с неговите съвсем адекватни разбирания за бизнес се опита в дружески разговор да разбере какво ни чака, къде ще ходим, къде точно ще спим, кой ще ни поема по пътя от едното място до другото, но особена яснота така и не се постигна. Все пак дадохме мангизите, като със силно свити сърца се надявахме и тоя път да имаме късмет и все пак да осъществим тоя трип.

С жестомимични знаци и стария изпитан трик да пишеш в тефтер и посредством стрелки и въпросителни, и метнати тук-таме въпроси от сорта ‘куанто ора’, ‘куанто солес’ и други подобни, все пак опитахме да разберем колко време ще пътуваме с автобус, колко време с лодка в океана и т.н., но пак ударихме на камък. Човекът просто не разбираше какво го питаме, като пък плещеше нещо на неразбираем за нас испански. Това, за което твърдо се разбрахме посредством яростно чукане на пейката, на която бяхме седнали, беше през нощта в 4.15 Анакс да ни събуди, за да не изтървем автобуса за Писко /сещата се, че никой турист не носи будилник на пътуването си, а ГСМ-ите ни не работеха там, което ние не подозирахме, че ще се случи/. Колкото и да обясняваше човекът ‘но проблем’ и да блъскаше по пейката, вероятно защото беше мургав /както впрочем всички перуанци са/ и поради това много ни напомняше на нашите мургави събратя в Бг, ние силно се съмнявахме в неговата почтеност и отговорност. Вероятно затова, а и заради жегата и комарите /ако ще ходите в Лима, моля, не забравяйте като нас нещо за мазане/пръскане против малките гадинки/, спахме много неспокойно, будейки се на всеки час, за да не изтървем заветния 4 час от началото на деня.

Следва леко отклонение от темата за трипа, за

да опиша в някаква степен типичния перуанец

А той е нисък, мургав, с черна права коса, в общия случай с широко разлято лице, и ако иде реч за лице от мъжки пол – често фигурата е разплута или поне надарена с леко шкембенце. Жените попадат под същото описние с единствената разлика, че младите особи са слаби, клонящи към кльощави, но в по-зрялата си възраст и те се поразпускат и добиват неугледен вид. Поради цвета на кожата си и необичайните за нас черти, първите 2-3-4 дни всички местни попадаха под понятието ‘опасни’ и ние наистина стискахме чантичките си като че носим злато.
Не изтървахме 4-я час на деня! Самосъбудихме в 4 и до 4.15, когато Анакс се яви, вече бяхме готови и със стегнати малки чанти за път, пълни с вода и сандвичи. Все така подозителни към света около нас, дори не ни хрумна мисълта, че там, където отиваме, ще има и ядене, и пиене. Виктор с неговата раздрънкана таратайка чинно ни чакаше пред хотела, така че в 4.20, тичайки по автогарата, явно опитвайки се да хванем по-ранен автобус от предвиденото, все пак успяхме да се натикаме в местно превозно срество, също граничещо по понятие с определението ‘таралясник’ – това беше очевидно работнически автобус, пълен с местни мърляви граждани.

Автобусът се отправи в неизвестна за нас посока и аз изпаднах в типичното си състояние на сънлива летаргия. Не видях нищо от пътя. Проспах всичко. Вероятно Филков по-натам ще допълни разказа с неговите впечатления.

Към 8 и малко пристигнахме в

Писко

Спряхме насред улицата, където и именно се изсипа тълпата пътуващи за тая дестинация. Ние слязохме заедно със стадото и се поогледахме смутени. Пак не видяхме табела с имената ни. Поседяхме, поозъртахме се и таман да тъгнем да търсим телефон, за да звъним на Анакс и да питаме к’во става, и от нищото се появи поредната таратайка, изглеждаща още по-отчайващо и от возилото на Виктор. Качихме се във въпросното нещо и отново, вече без изненада, открихме, че нашият човек НЕ говори английски. След 30-тина минути човекът спря и изплю нещо на испански. Жестовете ни проговориха, че сме стигнали на мястото, от където тръгва трипът из океана. Опитах се да кажа на ‘нашия’ човек, че имам нужда от тоалетна, но се оказва, че ‘нашият’ човек всъщност е чужд човек – таксиметраджия, нает от истинския НАШ ЧОВЕК, който всъщност организира трипа ни. Разбира се, истинският наш човек също не говореше английски, обаче пак с жестове ни призова да се разтичаме, за да не изтървем лодката. Стана ми ясно, че няма да видя кенеф и файнали се примирих с идеята да стискам колкото е нужно.

Натоварихме се в лодката, навлякохме спасителните жилетки и на излизане от пристанището се присетихме, че слънцето скоро ще стане супер силно /вече наближаваше 8.30/, така че се заехме с плескането на Виши 50-ти фактор. Ето ни в лодката:

Писко, Перу

 

 

Писко, Перу

 

 

Веднага видяхме остров в близост до селцето, от което бяхме тръгнали, и решихме, че явно това е мястото, на което ще чекнем разните му животинки и твари. Оказа се, че това е просто островче на пътя ни, край което спряхме колкото за снимка от близо на една инкска ‘инсталация’, подобна на линиите на Наска:

Писко, Перу

 

 

Гидът ни разказа, че не е ясно как е направено/нарисувано това и защо аджеба е там, каква му е функцията и прочие. Само се знаело, че поради непрекъснатия вътър и специалното местоположение на фигурата, самата фигура никога не е засипана с пясък и по всяко време на годината се вижда по начина, по който я виждахме ние в онзи момент.

Лодката продължи тура си и не след дълго стигнахме до истинските

Балестови острови

Гледката, която се ширна пред нас, е просто неописуема дори в тов момент и след толкова изминало време. Сякаш СМЕ във филм на Natinal Geographic!

Около нас имаше милиони птици

Двигателите на лодката спряха, за да можем да щракаме, така че чувахме единствено вятъра и шума от милиони пляскащи криле. Виждаше се една какафония от човки, крака, клюнове, пера. И всичко беше толкова изненадващо-смайващо, колкото не ми достигат думите да изговоря и напиша. Видяхме стотици тюлени и морски лъвове: плуващи, гмуркащи се, препичащи се, дремещи или движещи се с характерните си подскоци.

С лодката минахме покрай майка тюленка, която учеше малкото си тюленче да плува. То квичеше жално, когато майката се гмуркаше под водата и изчезваше от погледа му, а при изплуване, тя му отговаряше със силен, нисък странен тон, който успокояваше чедото, че мама е наоколо. Това също не може да се разкаже. Просто няма как да се опишат тия чудеса природни – пингвините, които, клатушкайки се по скалите, ‘вървяха’, опрени на перките си. И делфините! Минаваха под лодката и ту ги виждахме от дясно на борд, ту от ляво. Изумително! И като си помисля, че в началото на трипа мислех, че ще ми трябва бинокъл, за да видя 1-2 броя животинки, в тоя миг на спомняне и поглед назад, направо ми идва да се разцвиля от задоволство. Тогава просто не можех нищо да кажа, освен да соча в разни посоки и да крещя по Филков: ‘Видя ли това. А онова? А третото? А десетото…’ Ето малка част от духа на резервата.

Птици – Балестови острови, ПеруПтици – Балестови острови, Перу

Птици – Балестови острови, Перу

Тюлени – Балестови острови, Перу

Балестови острови, Перу

 

 

Два часа по-късно вече бяхме на пристана. Толкоз за тоя ден природа и животни. На голяма табела на кея видяхме каква е цената за разходката с лодка – 10 солес, сиреч 5 лева. За части от секундата ми мина мисълта колко ли точно ни е изцентрил Анакс с неговите 167 $ на човек, но реших, че не е редно да се втелясвам толкоз и да подозирам човека в прекален меркантилизъм. А и все пак престоеше полет с малък самолет над линиите на Наска, чиято цена знаех, че е 60 $ на човек, т.е. нямаше как да ни е взел чак толкоз много пари. Истинският ‘наш’ човек пак мистериозно се появи, връчи ни като пакет на един друг местен мургавелко, за да ни закара в хотела ни, и изчезна там, където е бил преди да ни се яви. Стигнахме в хотелчето и още преди да ни дадат ключа от стаята младежът на рецепцията ни уведоми на развлен английски, че в 11 часа /т.е. след помалко от 15 минути/ стартира 5-часов тур из резервата Паракас и искали ли сме да отидем срещу сумата от 25 солес на човек. И вместо да полегнем и да отморим – все пак бяхме станали в 4, аз просто връхлетях в така мечтаното ВЦ и след това семейство Филкови чинно се подреди пред хотела да чака микробусчето.

Паракас е резерват,

намиращ се на около 20-тина минути път с кола от селцето, от което отплувахме, и на около 40 минути от Писко. Докато пътувахме натам,  гидът ни разказа, че

Паракас всъщност е пустиня

Разбрахме, че пустинята на Перу е 11-та по големина в света, т.е. оказа се, че хич не е малка, и за това били виновни Андите – толкова били високи, че спирали облаците, които носят дъждовете. Валежите в Паракас били едва 16 mm годишно. Което, от своя страна, обясни наличието на нелепите бамбукови покриви по къщите. Защо им е на хората да градят и да строят стабилен таван и покрив като така и така жегата и липсата на дъжд не налагат подобен разход на ресурс. И в тая странна държава, пред мизерните едноетажни постройки, които стоят далеече-далече от понятието за къща, покрити с бамбукови пръти или някаква рогозка, бедните отрудени перуанци копаеха и се трудиха над нищожни по големина и красота градинки. Малки, грозни, нелепи градинки, с х 1-2-3 лехички оклюмали цветенца. Но все пак градинки!

Паракас, Перу

 

Излизайки от селцето, пейзажът се промени – стана все по-малко цветен и все по-пустинен. Наоколо светът се обърна в жълто-кафяв, а температурата в буса се покачи значително. За тези 5 часа ни се случиха няколко изключително интересни неща. На първо място усетихме вкуса на пътя, по който се движихме. Именно усетихме вкуса! Защото пътят беше направен от сол! Гидът обясни, че преди много, много години, пустинята е била дъно на океан и затова всичко, което виждахме наоколо, беше сол. Ако човек подхванеше ‘камък’ от пътя и го тряснеше с нещо, под кафевия горен слой лъсваше белият цвят на солта. Естествено аз не повярвах и естествено тряснах порядъчно-голям камък с друг такъв. Естествено, оказа се, че аз съм твърде мнителна и че човекът не лъже. По същия шантав начин се оказа, че пътят Е направен от пресована сол, смесена с клей. Не че това личи на снимката, но все пак – ето как изглежда един перуански солен път в пустинята Паракас:

Пустиня Паракас, Перу

 

 

Гидът с особена гордост обясни, че един от основните материали за износ в Перу е именно солта.

Една от първите спирки на буса за снимка беше

Катедралата – скала, която е някак ‘кацнала’ насред океана:

 

Пустиня Паракас, Перу

снимахме купчини мидени черупки, изхвърлени от бракониерите в резервата:

Пустиня Паракас, Перу

а също и червените пъясъци на пустинята, чекнахме ята птици, топнахме се в Тихия океан, хапнахме в кръчме, намиращо се в нещо като селище насред пустинята, в което живеят само 7 човека. Грешка! Били са 7, но след цунамито са останали само 4-ма. Не се  изненадахме да установим, че манджата е вкусна:

Пустиня Паракас, Перу

и се нащракаме доволно и в голямо количество:

Пустиня Паракас, ПеруПустиня Паракас, ПеруПустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

 

 

Изобщо, оказа се, че това пътуване беше колкото неочаквано за нашия план, толкова и изумяващо ни. Този ден ни донесе изключителни преживяания – хиляди птици и животни, и пустиня, шантаво граничеща с океан! Ако се замислите, ще видите, че това наистина е чудато – заставайки в посока към океана, до където ни стигаше погледът виждахме само вода. Стотици, хиляди, милиони кубици вода. Обръщайки гръб на водата, пред себе си виждахме нищо друго, освен пясъците и камънаците на пустинята, оцветени в жълто-червени-кафеви цветове. Изумителна шега на природата!

И мащабите! Те просто не подлежат на описване от какъвто и да е вид! Огромно, огромно, необятно пространство във всички посоки и до където ти стигне погледът – вода или пясък – все едно – навсякъде около нас мащабни и величествени сили!

Прибрахме се в хотела със силно чувство за задоволство, пърхащо в коремите ни. Случваха ни се неща, които не само не бяхме очаквали, а за които не бяхме дори подозирали, че можеше да съществуват. Впечатлявахме се от неща, за които дори не бяхме подозирали, че ще се натъкнем, и сред всичката тая работа бехме сами и без деца!

Часът вече доближаваше 4.30. Полегнахме уж малко, колкото да отморим изгорелите си тела преди да отидем нейде да вечеряме, а се събудихме в 6 на следващата сутрин. За първи път от неясно колко време, имахме 13 часа непрекъснат сън. И се чувствахме превъзходно! Предстоеше пътуване до Наска и полет над линиите на Наска в малък 6-местен самолет. Бяхме свежи, отпочинали и настървени за нови приключения

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

13 коментара

Switch to mobile version