Archive for септември 12th, 2012

сеп. 12 2012

Украйна, земя на паралелни светове (1): Към Киев

По моторите и газ към Украйна 🙂 Петя ще ни води на лятна обиколка из малките и големите градове на страната

Украйна, земя на паралелни светове

или да се докоснеш до красотата на Ада

Едно пътуване с мотор в края на юни, 2012 г.

 

 

Кратко представяне

 

Маршрут: България – Румъния – Украйна – Румъния – България.

Участници: три  екипажа, т. е. три мотора.

Човешки състав: трима щураци и една луда 45 – годишна жена, общо четирима.

Не са наясно точно къде отиват, но това не може да ги спре.

 

Планирано тръгване – 23. 06. 2012г., събота, от Русе.

Пристигане – 30. 06.2012 г., събота, Каварна.

 

Основна  цел: Украйна – „необятна земя между гористите Карпати и низините, Черно и Азовско море и р. Днепър. Съхранила културната си идентичност, завладяваща с вихрения танц гопак и напевната мелодия на бандурата, страна пълна с обрати  и история…” – прочетох го някъде преди да тръгнем… напълно вярно, ще добавя само – страна на противоположности, съществуващи в странни съчетания, разделени понякога само от крачка. Правиш я и вече си в друг свят. Объркващо и озадачаващо, привлекателно и плашещо…С една дума – Украйна.

 

Предупреждение!!! Тук едва ли ще намерите изчерпателна информация за такси, разстояния, посоки, хотели, документи и кой знае какви известни и неизвестни забележителности. Последващото писание е свързано по – скоро с преживяванията и впечатленията ми по време на пътуването,  както и с индивидуалното ми докосване до шокиращите странности на Украйна и нейните обитатели.

 

Получи се дълъг текст, но всяко нещо крещи да бъде споделено и аз не мога да откажа на нито едно, за което моля да имате търпение и да ми простите.

 

Тръгването

Към Украйна на мотор

Тръгваме

 

 

Тръгваме за Русе. Очакват ни  около250 км. Жега. Не просто топлина – нажежено, напечено,  лъхащо… Дожалява ми за натоварения ни метален жребец, пришпорван неумолимо от Ники. Посягам под седалката, лекичко и закачливо го погъделичквам и знам, усмихва се…

Ники пита, дали съм спокойна. Усеща напрежението и страха ми при изпреварванията, наместването, тръпката от очакването. Знае как се чувствам… Несловесна, интуитивна комуникация между двама души, яхнали мотор и поели към поредното си преживяване. Изострено усещане за всяко движение, промяна, емоция или проблем. Създава се свързаност на други нива. Заедно чертаем път между световете, между нашия, човешкия, материалния и нещо надличностно, духовно, далечно…

Скъсяваме разстоянието. Приближаваме се към Русе, където ни очакват останалите участници в приключението. Слънчогледите край пътя са затворили нерогледналите си очи… Бялата облачна армия превзема част от изцъклената синева. Умирам, а после се раждам след изпреварване. Адреналинът изригва на талази и след миг се разсейва около мен. Завихрянето на въздушната струя около каската отвява уплашените мисли.  Окачва по дърветата зад нас, а горещото слънце ги разтапя, стичат се към жадната земя и тя ги поглъща завинаги… Свободна съм…

Към Украйна на мотор

Закуска

 

 

Срещаме се с останалата част от групата на прекрасната тераса на Габи  (сестрата на Ники), умуваме, преговаряме, планираме… повтаряме вече изречени неща. Вменяваме си сигурност.  Разделяме се с уговорката за ранно ставане и среща на съседен паркинг.

Нощната пещ пече ли пече и заедно с напрежението не ни оставя да заспим…

 

Калните вулкани близо до Берка, Румъния

Ден първи 

Към Украйна на мотор

Изгревът

 

 

Утрин. Нажежен до червено изгрев някъде над прашните градски комини. Вече е топло. Първи сме на мястото на срещата. Скоро целият личен състав е налице, екипираме се, щраквам една – две снимки, казвам каквото трябва и… газ към Дунав мост. При преминаването му стандартно проронвам  сълза – все пак минаваме граница, а традициите са си традиции. Посоката ни е Берка, около20 кмотклонение за Брашов.

До Букурещ

ни съпровождат безкрайните жълти полета на усмихнатите слънчогледи. Приемаме Румъния като своя. Тримата (аз, Ники и Гената) безкрайно я обичаме след онова първото, незабравимото пътуване.

Пристигаме, а на мястото щъкат множество посетители, все румънци по моя преценка. Постоянно пристигат и отпътуват автобуси. Разглеждаме по двойки.

Кални вулкани, Румъния

Кални вулкани

 

 

Момчетата не се бавят много, така че поемаме към входа. След символична такса (в Румъния винаги заплащаш вход, дори в манастирите)

попадаме на странно място

Наподобява пустата лунна повърхност. Така си представям далечните необитаеми планети. От дълбините на Земята, през подобни на кратери  малки отвори, на тласъци излиза гъста сива кал. След засъхването си придобива пясъчен цвят. Залива повърхността, а с времето се натрупва и образува хълм  със степана настилка, набраздена от интересни зигзагообразни пукнатини. По някакъв странен и непонятен за нас начин сърцето на планетата не престава да кърви…

Кални вулкани, Румъния

Кални вулкани

 

 

Вървим по твърдата земя и снимаме. Питам се –  колко ли още странни неща ще срещнем по пътя си? Дори да има научно обяснение, всеки търси свой смисъл в наблюдаваното и го свързва с личната си история.

Оттук започва сагата на нашата известност. Майка пожелава да снима детето си върху мотора на Гената. В края на пътуването имам чувството, че цяла Украйна се изрежда да прави това. Необратимо се превръщаме  в най- впечатляващата атракция след Европейското по футбол.

Връщаме се на пътя за

Сучава, крайната цел за този ден

Край шосето се нижат миниатюрни кукленски къщички, сгушени в китни дворчета. Замислям се за сивите ни, безлични села. Тези цветни домове, покрай които профучаваме, притежават  свой характер и колорит. Предполагам имат нещо общо с желанието за живот и с общата по – оптимистична национална нагласа.

Земята,  обработена и засята с различни култури – грее в жълто и зелено. Съчетанието напомня пъстротата на тъкана черга, килимено наметната върху облите хълмове.

С приближаване на границата архитектурата се променя. Придобива някак по – украински вид. Спираме да пазаруваме, стоя на улицата, а до нас – църква. Блуждая… После си намираме прекрасно място за бивак край река (такива в Румъния има в изобилие). Бързичко спретваме палатките и трапезата. Мъжете приготвят дърва за огън, а аз ги снимам сред високата разлюляна трева.

 Към Украйна на мотор

 

 

Птиците подхващат вечерния си концерт. Слънцето смирено поляга на хоризонтната черта, позволявайки да го запечатим с фотоапаратите. После се усмихва, помахва и навежда глава. На притъмнялото небе проблясват закачливите очички на звездите, разхвърляни хаотично около вертикалният сърп на деликатен, тъничък месец. Рошавите треви люлеят отмалели стебла под лекия порив на вятъра. Лаят множество кучета, а на отсрещния бряг рибари не се отказват да дочакат последния улов.

Залез – Към Украйна на мотор

 

 

Щастлива съм – с приятелите си и тоя галещ вятър сред изруселите треви на Румъния…

 Замъкът „Хотин“ и Каменец – Подолски, Украйна

Ден втори

 

Момчетата стават много рано. Заснемат изгрева. Утрото е бистро. Очаква ни преминаване на украинската граница. Неспокойни сме след всички предупреждения и ужасни истории, които знаем. Сблъскваме се с километрична опашка от тирове. Млад мъж в камуфлажна униформа и барета ни махва да се приближим. Усмихва се и подхвърля нещо по отношение на моторите. Не разбираме – произношението е руско, а думите – различни. Отговаряме също с усмивка и кимане. Събираме паспортите и ги предаваме. Връщат ги с малки бели листчета, на които е отбелязано количеството хора и мотори, преминаващи границата. Чакаме и не смеем да говорим високо. Не ни е известна реакцията на настоящите ни домакини. После –  друго гише.  Тъй като за пръв път влизаме в страната, процедурата се проточва. Накрая млада русокоса украинка ни  връща документите с усмивка и ни пожелава нещо – предполагаме приятно. Следва ново чакане, трябва да обменим пари.

На границата, от украинска страна, има банка. Отнякъде пристига млад украинец. Обяснява, че негов приятел също има мотор като нашите и може да ни посрещне и съпровожда в Каменец – Подолски. После ни насочва към  замъка Хотин – едно от седемте чудеса на Русия (май все пак става дума за Украйна – бел.Ст.), който ни е на път и се намира преди Каменец – Подолски. Достатъчно е да следим табелите. Човекът дълго и разпалено ни напътства откъде да минем.

 Замък Хотин – Към Украйна на мотор

 

 

Замък Хотин – Към Украйна на мотор

 

 

 

Откриваме го без да се объркаме. Слизаме от моторите. Виждам го в далечината. Онемявам. Разположен непосредствено на десния бряг  на р. Днестър, с назъбени крепостни стени и тъмни островърхи покриви зад тях, Хотинська фортеця излъчва достойнство. Пребивавал под владичеството на различни държави – Полша, Киевска Русия, Турция и Румъния, в него  липсва разностилие. Напротив – класически средновековен замък, суров и непокътнат през годините.

Замък Хотин – Към Украйна на мотор

Замък Хотин

 

 

Вървим по автентичен калдъръм, преминаваме по задължителния мост с дървени перила и внушителна метална порта. С основното си предназначение да охранява, тази твърдина ми напомня  воин от времето на истинските битки и истинските мъже. Дебели каменни зидове, тесни площадки и коридори, вертикални прозорци, приличащи на процепи, през които прониква оскъдна светлина. Подземие, населявано от стенобитни оръжия и пособия за водене на директна война.  Цялостно, хармонично, древно.

На двора можеш да си отпечаташ монета сам или да стреляш с лък.

 Замък Хотин – Към Украйна на мотор

 

 

Ники заклещва глава и ръце в уред за мъчения (или обезглавяване).  Гледа отчаяно, увиснал безпомощно. Злорадствам и снимам.

Усeщането, че се намираш някъде назад във времето е толкова реалистично, че очакваш всеки момент да чуеш звън на оръжия, цвилене на коне, тропот, викове…

После мъжете коленичат и умуват около натегнатата верига на Иво. Аз събувам обувките и чорапите си и седя боса на сенчестия тротоар. Мърдам пръстите на краката си и нямам нужда да говоря.

Очаква ни

Каменец – Подолски,

също част от седемте чудеса на Украйна.

Каменец Подолски, Хмелницка област, Украйна

 

Чудим къде да оставим моторите. Спираме до пицария и умуваме кой да остане при тях. Приближава млада украинка. Обяснява на английски, че е екскурзовод и предлага услугите си срещу 150 гривни за  тричасова разходка. Спазаряваме  двучасова разходка за 100 гривни. Иво избира да остане, а ние поемаме към един от най – впечатляващите замъци, които сме посещавали.

Каменец – Подолски, Украйна

Каменец – Подолски

 

 

Събирателна точка за множество култури и търпящ различни влияния, построен първоначално от дърво, променян и дострояван през годините, Старият град или Каменец – Подолска крепост е уникална. Тръгваме, а очите ми се отварят широко, поглеждам нашия гид и казвам с руско произношение: „Красота!”.  Напомня Хотин, но е доста по – внушителна.

Преди да я обиколим, слушаме историята на този неповторим град. Тук безконфликтно съжителстват различни етнически общности, преплетени в събитията около създаването, промените и оцеляването на града. Запазват своя територия в него, както и собствена идентичност. Поляци, арменци и украинци дострояват и разширяват Каменец – Подолски през годините, вплитайки своите традиции и култура в характерна атмосфера, която е трудно да се опише.

Крепостта е разположена на полуостров, образуван от р. Смотрич, която го опасва, подобно на конска подкова. През годините е съществувала опасност да се превърне в остров, но местните са построили множество съоръжения, с цел да опазят естествената неповторимост на мястото.

 Каменец – Подолски, Украйна

 

 

Започваме обиколка, слушаме за годините, в които е променяна,  за каква е служила. Спираме под всяка кула, която носи свое име, свързано със създателя й … История, битки, владетели… всеки оставил по нещо.

Каменец – Подолски, Украйна

без ориз ;)

 

 

Влизаме в крепостта. Момчетата се снимат с големи грабливи птици. Разни хора разглеждат наоколо, подредени в спретната върволица. Зали, коридори, затвор. Восъчна фигура на местния Робин  Худ. Нашата екскурзоводка (която ни чака извън крепостта, тъй като иска допълнително възнаграждение, ако влезе с нас) го описва като обикновен разбойник, издигнат в култ от местните. Романтиката около личността му допълва фактът, че единствен успява да избяга от тясното, претъпкано с престъпници пространство на едната от кулите. Спокойни сме и се усмихваме.

Каменец – Подолски, Украйна

 

 

Разхождаме се из града, минаваме покрай тукашната Триумфална арка, свързана с някаква любовна и трагична история.

 Каменец – Подолски, Украйна

 

 

Спираме пред религиозна сграда, съчетала  различни вероизповедания – катедрала и минаре. В странна симбиоза те съжителстват прегърнати, непротиворечиви и добронамерени. Върху минарето се изправя статуя на Дева Мария… Влияния, стремеж към надмощие, желание за подчинение… Питам се, кой Бог е по – Бог и дали нещо се променя в човешката ни природа, ако вярваме и почитаме различните. И ставаме ли пó хора, по – цялостни, по – одухотворени, ако едното надделее над другото?

 Надгробие – Каменец – Подолски, Украйна

 

 

Влизаме и сме зашеметени от мраморна статуя на млада жена, която кротко лежи на смъртното си ложе. Разбираме, че статуята е поръчана от близките й, по повод ранната й смърт. Изключително прецизна изработка от цялостен мраморен блок, реалистична и с най – малки подробности. Натрапва се желание да събереш разпилените й коси и да изпънеш надиплената завивка. До нея, на пода, лежи мраморна книга, отворена на първата страница. Върху нея е поставено лаврово клонче. Нашата екскурзоводка обяснява значението на символите. От думите надничат вечност и фатален край, нещо недоживяно и нещо нетленно, начало и край…

Връщаме се уморени, с леко жарнати от слънцето лица. За пръв, но не за последен път (отнася се за Гената), пийваме квас. Обсъждаме непознатия му и странен вкус. Гената сръбва един топъл борш, цъка от удоволствие. Почиваме си, успяваме да си измием ръцете със сапун и между другото споделяме, че Украйна ни харесва все повече.

 

Украинските пътища

 

Още в Румъния разбираме, че нашият неуморен метален жребец е доста претоварен и в резултат – повреда. Както се изразяват мъжете – „изпуска” задният амортисьор. Моторът става нестабилен и започва силно да друса. Украинските пътища са ужасни, но съчетанието между липсващ заден амортисьор и дупки, бабуни, вълни, пукнатини и кръпки,  е направо убийствено. Започва се едно лашкане, подскачане, люлеене, изхвърчане и стоварване с трясък върху задната седалка… Имам чувството, че гръбнакът ми ще се разхвърчи на парчета, а въздухът ми спира след всеки по – атрактивен скок.

И така, докато се развявам на задната седалка, преминаваме през цяла Украйна. Успявам в движение да снимам, да си изваждам кърпички от джоба или чантата, да си свалям шлема, за да прибера немирен кичур и после да го нахлупя на главата си … Постепенно до съвършенство овладявам изкуството на родеото и се успокоявам с мисълта, че няма да закъсам без работа. Все някой цирк ще търси бабичка, майсторка на изкусната  езда…

 

Тернопол, и търсене на бивак

 

По пътя за Тернопол спираме да заредим. Покрай бензиностанцията се изнизва допотопен трактор.

 Тоалетна – Тернопол, Украйна

 

 

Много се забавляваме с надписа в тоалетната, указваш къде точно да се натисне, за да се пусне водата. „Супермодерното” казанче, вероятно за изненада на повечето посетители, не се задейства със стандартното висящо въженце за дърпане. Изведнъж буквално с гръм и трясък на бензиностанцията пристига  „омяткан” (често използван епитет от Колето, означаващ – овехтял, охлузен, занемарен, захабен) запорожец, от който се „изхлузват” двама дангалаци с навити крачоли на мръсните анцузи, черни чорапи  (акуратно опънати нагоре) и джапанки – класическа соц-идилия, която ни връща назад, във времето на великите возила, небрежното еднотипно облекло и универсални желания…

Дълго, протяжно, досадно… Обикаляме голям водоем в гр. Тернопол, с надежда да намерим място за палатки. Караме по изровен асфалтов  път до стръмния, обрасъл бряг, доста замърсен от всевъзможни отпадъци. Срещаме влюбени двойки, които се шляят със сандали в ръце – боси, прегърнати и щастливи. В крайна сметка достигаме до финала – просто плаж, на който хората се забавляват както могат на оскъдна пясъчна ивица, каравани, барбекю, игри с топка и какво ли още не. Условията са доста семпли, но това видимо не смущава веселящите се човеци.

Пазаруваме в крайпътен магазин с наименование „Продукти” и решаваме, че е късно да продължаваме с търсенето. Спираме в първия мярнал се хотел – 30 лв (1 500 гривни) за двойна стая, с обща баня на етажа.  Тутакси решаваме, че точно нас чакат. Тъй като няма охраняем паркинг за моторите, служителката от рецепцията се обажда на собственика, който бързо пристига. Пренасяме багажа в стаите, а после украинецът отвежда момчетата до гараж, където оставят моторите и ги връща в хотела с колата си. И всичко това за 15 лева наши пари… Стаите са приятни, сравнително чисти, банята – супер. Каним на гости Иво и Гената, правим си прилична трапеза и… какво му трябва повече на човек?

 

 

 

 

Лвов  и инцидентът

 Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Ставаме рано. Закусваме с пирожки и заквасена сметана в пластмасова чаша. Докато планираме деня, се радваме на гледката през прозореца – плешив чичка с гуменки и шарен пуловер стои гордо до синьо ИЖ – е, на което се мъдри съвсем истински моторджийски шлем. Гледката е странна, защото моторът е по – големичък, а човекът си има каска, нещо, което е рядкост тук.

Докато товарим моторите – отнема доста ценно време! – минава възрастен мъж с липсващи зъби (на такси, би казал синът ми – черно, бяло…) и  загоряло лице, кацнал върху огромен куп сено.  Каруцата не се вижда. Тази подвижна, рошава купа, се тегли от задъхан, отруден кафяв кон. Стопанинът му гръмогласно и усмихнато ни пожелава нещо и разменя шеги със собственика на хотела, който ни изпраща. След него се изнизват трима украински юначаги на велосипеди, които с едната ръка управляват, а в другата носят коси… Просто за всички ни различно започва новият ден…

Лвов –

предварително знаем, че е един от най – красивите украински градове, част от световното културно богатство на ЮНЕСКО. Това не пречи да съм смаяна от видяното.

 Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Красиви улици, цветя в различни съдове, високи сгради с орнаментирани фасади, прекрасни кафенета с дървени или плетени столове, ведри и небързащи хора.

 Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Лвов – На мотор из Украйна

 

 

 

 

След питане на няколко места,  намираме Музея на народната архитектура и бит, Намира в т. нар. Шевченковски парк. Тук сe съхраняват – в естествена среда и големина, образци на типични дървени украински къщи с високи, сламени покриви (подобно калпаци) и миниатюрни прозорчета. Докато ги разглеждаме, осъзнавам, че непрекъснато очаквам дървената врата да се отвори със скърцане и отвътре да излезе Маша, съпроводена от мечока… Даже ми замирисва на банички и си въобразявам, че някъде над фризираните покриви се вие дим…

 Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Тъй като отново разглеждаме по двойки, по времето на нашето чакане се случва нещо изумително. Монах и монахиня, които водят група деца на различна възраст, излизат от парка. Заинтригувано наблюдават моторите и коментират нещо. Внезапно монахинята се насочва към нас и пита „Можно?”, на което Ники отговаря с „Да!”. Мислим, че пита да огледат машините отблизо. Изведнъж, с най – неочаквана пъргавина (на която завидях, признавам си!), тя яхва мотора на Гената и заема поза, сякаш лети със страшна скорост по магистрала. Изчуруликва нещо към отеца, той я снима, със същата бързина  и лек подскок слиза, благодари и отива  усмихната да види снимката. Аз стоя с апарата в ръка, хлъцвам от изненада и изобщо не мога да реагирам. Yamaha TDM, т. е. моторът, има леко агресивна визия, макар че е послушен и спокоен жребец. Представете си го обязден от монахиня. Съчетанието е поразяващо – чистота и агресия, толкова фрапиращо противоречиви, същевременно така незабравимо хармонични… Започваме да се смеем… Със съжаление осъзнавам, че пропускам  кадъра на пътешествието. Е, самоуспокоявам се, поне никой не може да ми отнеме спомените…

 На мотор из Украйна

 

 

После Иво открива, че се е скъсала стойката на единия страничен куфар. Първоначално се вбесява, но после бързо разфасова мотора. Взема нужната част и двамата с Гената хлътват в парка… Намират готови да помогнат местни люде, нашето момче заварява без маска, връща се примигващо и скоро моторът е готов за път…

После поемаме към центъра на град Львiв (украински), където се намират повечето забележителности – сградата на Оперния театър, църквата „Св. Юра”, Доминиканският събор, църквата „Св. Петър и Павел”, паметниците на Тарас Шевченко и Адам Мицкевич…

Ръми, пътуваме по мокър паваж, насечен от трамвайни релси…

Задръствания и затворени улици, които ни пренасочват към други – еднопосочни, въртим се и се лутаме, раздразнени и безпомощни. Тук е времето да отбележа – множеството цели, които сме си поставили, се оказват недостижими, тъй като моторите са много натоварени, доста тежки и не толкова маневрени. Същевременно не разполагаме с карта на града и имаме малко време… Посещаваме украинска православна църква „Йоан Златоуст” и доколкото разбирам от надписа, на същото място се намира и Лвовската православна богословска академия – едромащабна и мрачна сграда с пищна вътрешност.

Лвов – На мотор из Украйна

Лвовската православна богословска академия

 

 

Католическата катедрала е затворена.  В нежеланието си да приема това, решавам да се опитам да отворя тежката дървена врата. Не помръдва.

После хапваме, като оставяме моторите в непозволена за паркиране пешеходна зона. Никой не ни прави проблем, макар че постоянно минават охраняващи милиционери.

Музикант в Лвов – На мотор из Украйна

Музикант

 

 

Животът тук е така многолик, че едва ли няколкото изречения ще го опишат, но виждаме приличащо на ангел момче, което изтръгва покъртително нежни звуци от непознат струнен инструмент, вперило невиждащ поглед някъде отвъд себе си…

 Лвов – На мотор из Украйна

 

 

После се разминаваме с група купонджии, които енергично въртят педалите на странно возило, седнали едни срещу други на маси, отрупани с бира… Веднага заключих: голям тарикатлък – хем си пиеш, хем се возиш.

После още една църква…

 Църква, Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Ще си позволя да направя едно отклонение за отношението на украинския народ към Бога и за начина, по който го почита. В градовете, които са по – близо до Полша (района на Лвов, Северозападна Украйна) силно се усеща католическото влияние, което вероятно е исторически обусловено. Тук църквите са монументални, предимно с лъскави, позлатени кубета, пищни, накичени с множество орнаменти и статуи, богато изографисани, с подредени в два реда дървени пейки, орган и изповедалня. Обгрижвани и поддържани в идеално състояние. Възприемам ги като някаква особена компилация от строгостта на католицизма и човечността на късното православие. В повечето градове съжителстват продължително време различни етноси. По същия начин в религиозността се съчетават различни влияния, които се усещат под куполите на църквите. Жените задължително покриват главите си, това което ние правим само по време на причастие. До вратите на църквите обикновено има настолна окачалка, на която са намятани множество пъстри шалове. После всички застават чинно, със сведени глави и съсредоточено слушат църковната служба, припявайки на определени места. Кръстят се прилежно и ритуално – старателно допрели три пръста, докосват бавно,  смирено  и последователно челото и двете си рамене. Сравнявам с нашия небрежен и прибързан начин, при който ръката описва подобие на кръст, с някакво неудобство и излишна забързаност. Минавайки пред църквата, украинките се обръщат с лице към нея, прекръстват се и отминават. Не е изключение това да стори и преминаващ в близост с МПС – то си мъж. Невероятно – намираме  предварителна информация за лошите пътища, за водката, престъпността и корумпираната милиция. Нищо не знаем за набожността, която от наша гледна точка, граничи с фанатизъм.

Смутено спирам,  ако (водена от любопитство, а моето е безгранично!) докато се провирам покрай молещите се, те ме поглеждат неодобрително, сякаш питат: „И накъде си се разбързала?…”. Притихвам и се сливам с тях, заразена от атмосферата, ароматите, приглушените отвъдни гласове в сумрачната задушевност на украинските църкви.

В този ред на мисли, ще спомена още нещо. Често срещаме край пътя, до бензиностанции, къщи, хотели, магазини… изправени дървени разпятия, щедро закичени с изкуствени цветя и венци, със завързани в горния край разноцветни ленти, които са захванати  за ниската оградка в основата на кръста. По този начин се образува трептяща пъстра защита, която пази страдаща фигура на Христос от посегателства. Отново противоречие – болка и многоцветие… Постепенно престават да ни учудват, тъй като  вече знаем – тук всичко е възможно…

След всичко оставам с впечатление, че украинската национална идентичност се оформя от симбиозата на различни противоречиви влияния,  които съществуват кротко във вярванията, поведението, архитектурата, порядките…

Връщам се в Лвов

Искам да видя още и още, настоятелна съм с инатливо упорство. Ники се ядосва… Объркваме се, тъй като попадаме на затворена улица. Продължава да ръми. Движим се по лъснаните от дъжда павирани улици. Трамвайните линии правят пътя ни доста опасен – нагънали са го вълнообразно. Търсим сградата на Оперния театър. Показват ни посока, насочваме се натам и попадаме в задръстване. Светофар, отвсякъде коли, пълзим, постоянно се налага да спираме   и тръгваме… Някакъв бял микробус ни изчаква да минем, в този миг чувам Ники да казва: „Паднахме!”. Моторът се плъзва и с трясък се сгромолясва на паважа, а после се влачи по мократа улица. Чува се оня зловещ стържещ звук от триенето, който ужасява повечето мотористи. Рамото ми поема удара, почти едновременно и таза, а главата ми се удря в земята. Усещам пулсираща болка, която минава през челото и обхваща тила ми. Започвам да се боря с паниката, дишам учестено, а в мен се сменят изненада, страх, ужас, болка… Прокрадва се срам…. Коленича, за да овладея мислите, емоциите и тялото си, а Ники пита как съм…. Някакъв човек, обвит в мъгла пита същото. Не отговарям. Двамата вдигаме мотора, а от пръста ми се стича тънка струйка кръв. Изпълва ме натрапчиво желание – само моторът да е здрав, само да е здрав… Момчетата,  спрели на червен светофар, след малко пристигат. Завиваме в съседна улица. Успокоявам се постепенно, обличаме екипите за дъжд и… пътешествието продължава.

След всичко едно мъъъничко парченце страх успява да се изплъзне и шмугне някъде дълбоко в мен, да се окопае и да чака своето време. Време, когато внезапно ще се пробуди от подобна ситуация и ще ме обземе изненадващо. Надявам се да усетя надигането му. Все пак си е моят страх, а както е известно, аз го създавам и аз контролирам нещата…

На мотор из Украйна

Авторката :)

 

 

Вечерта спим в крайпътен мотел. Стандартната вечерна раздумка – какво предстои и дали закъсняваме по маршрута. Планираме ставането и тръгването. Винаги го случваме със закъснение.

 

Към Киев

 На мотор из Украйна

 

 

На мотор из Украйна

 

 

Прекрасна магистрала, права, с идеален асфалт, забучена далече в хоризонта. „Гълтаме” километри, моторът стои стабилно на пътя, не люлее. Иво остава зад нас, а Гената пришпорва машината си с удоволствие. Настигаме го, спрял в някаква отбивка. Той сочи телефона си и пита – знаем ли защо го търси брат му. За пояснение, Иво и Гената са братя, но си приличат единствено по безкрайната усмивка, чието начало се корени дълбоко, дълбоко в душите им. Изправени сме пред нов проблем – Иво е скъсал верига и се налага да се върнем. Преди да продължа, ще си позволя, както винаги досега, да представя новия член на групата.

Наричам го Ивчо поради дължината на времето, което ни разделя. Той е пълен с енергия, почти винаги захилен и склонен да се шегува. Лесно се разгневява, но някъде зад това в очите му скоро се прокрадва смях. Отвъд ежедневния му поглед дреме младост и една особена нежност, която се съмнявам, че самият той познава. Винаги е готов навреме за тръгване, пъргаво навлича якето, слага ръкавиците и нахлупва шлема. Мята се на мотора и чака. Не обича църквите и не се вълнува от забележителностите, макар че посещава някои от тях. (предимно замъците). Просто така, без да реагира емоционално, е готов да остане до моторите и да ни чака. Не заявява претенции да бързаме. Винаги намира какво да си човърка по машината и да запълва времето. Обича до полуда карането. Трудните терени го изпълват с удоволствие, въпреки че след такъв етап се налага да завива или затяга нещо. Присъства във всеки момент, не си купува спомени под формата на сувенири… Той просто е „тук и сега” и това му е достатъчно… Всяка група се нуждае от човек като него. Прекръстих го на Доктора, тъй като поправя разни возила. Ако нещо да не е наред, многознаещо поглежда, все едно казва: „Ще ти кажа как ще стане!”… И се заема.

Изважда набор от инструменти, прилежно завити в парче стар анцуг и завързани с кабел. Коленичи, оглежда оттук – оттам и след 10 минути ръцете му са до китките в масло, а повредата – отстранена. Нещо като хирургична намеса. Момчетата се връткат около него, също коленичат (всички сме виждали как група мъже поправят кола или мотор), гледат, а той нарежда: „Дай това, дай онова, вдигни, завърти, бутни…”.  С една дума – асистират му. Харесвам начина, по който се справят с проблемите – без да се напрягат, планирано и последователно.

 На мотор из Украйна

 

 

Връщам се на магистралата и скъсаната верига. Нашият човек, шеф на отдел „Връзки с обществеността” –  Гената, взема веригата и бързо намира  място, където нещичко пилват, за да се закърпи  положението.

 На мотор из Украйна

 

 

Междувременно спират група руски мотористи, които се завръщат от Париж. Слизат от моторите, ясно е – приклякат, оглеждат и коментират. Единият започва да клати задницата на машината си, която се люлее точно като нашата. Обяснява, че се е повредил задният амортисьор, изпратил е жена си със самолет от Париж, а сега му предстои ремонт в Киев. После разбирам, че моторът е Yamaha TDM. Мисля си: „Париж, Париж, ама същат

2 коментара

Switch to mobile version