Archive for юли, 2012

юли 31 2012

Hola Испания, hola Андалусия

Няма да се даваме на жегите, смело ще ги посрещнем! За повечеко тренинг днес ще идем до най-горещата част на Испания – Андалусия. Подозирам, че има и гледка към Африка от нейния бряг 😉

Приятно четене:

Hola Испания, hola Андалусия

Испания е олицетворение на слънце, маслинови дървета, борби с бикове, футбол и много позитивизъм.  Това беше първото ми пътуване в страната на фламенкото като истинската причина за него беше сватба в Малага, което се превърна във ваканция-екскурзия за  опознаване на страната. За щастие времето и предоставените възможности ми осигуриха задълбочен поглед върху испанския начин на живот,  обичаите и културата.

Пътуването започна от Мадрид, но

целта беше легендарната Андалусия

Пътят до първата спирка- Гранда беше вълнуващ и спокоен, a хората, с които се срещнахме усмихнати и добронастоени. Смяната на климата и на растителността с масиви от маслинови дървета бяха доказателство, че навлизаме в „друга“ Испания.  Не съм вярвала, че докъдето ми стига погледът ще виждам само маслинови дървета в продължение на стотици километри. Това ме накара да проумея, колко е важен за Испания този символ на здраве и жизненост.  Не случайно тя е световен лидер в производството на зехтин, като в последните години отбелязва рекордни реколти. Пустинните условия като висока температура, постоянна слънчева светлина и сухата почва са най-благоприятни за маслиновите дървета, които се отглеждат с невероятна почит и грижа дори и по наклонените баири, които на пръв поглед изглеждат недостъпни.  Поради това свръх производство на зехтин, цената му в Испания е учудващо ниска.  Затова испанците не признават друго олио, освен зехтина.

Пристигнахме в

Гранада,

която е разположена в подножието на Сиера Невада при температура 36 градуса. Месните ни успокоиха, че това е само началото на топлия сезон. В разгара на лятото температурите достигат до 40-45 градуса и разказаха, че горещината през деня е непоносима. Това беше първият испански град, в който се убедихме, че сиестата не е само мит. Хората си я спазват, но да си призная те нямат избор. Дневните температури са толкова високи, че около 13 часа освен туристи и тук- там някой испанец могат да се срещнат по улиците.  Тогава повечето от магазините затваря и отварят отново след 17 часа като работното им време може да е до 22 часа. Има и изключения, които са предимно магазини целящи туристите. В началото беше странно да видя спуснатите решетки и затворените врати посред бял ден, но после свикнах с тези неписани правила. Но независимо от топлото време, испанците са общителен и дружелюбен народ, които обичат да се събират в малки заведенийца, да пийват бира и да хапват тапас (мезета с различна форма и вкус, като понякога се предлагат безплатно към питието) в повечето случаи прави. Още в 10 сутринта масите са пълни и така е цял ден и цяла нощ до затваряне на заведенията в ранни зори. Хората разговарят, смеят се и са спокойни. Никой не бърза за никъде. Дори и кучетата са спокойни- излезли на вечерна разходка със стопанина си, който е поспрял за малко в любимото заведение на чаша  serveza (бира) и на приказки с познати.

Андалусия, Испания

Гранада е впечатляваща, динамична и пълна с интересни неща за опознаване. Като най-незабравима забележителност за мен остана

Алхамбра (Alhambra)*

крепост и паметник на ислямската култура, която дълго време е била владение на маврите. Опитах се да си представя как са живели хората в нея  между фонтани, колони и тавани от дърворезба, музаечни стени и орнаменти, перфектни градини, алеи и площи- всичко планирано и реализирано с невероятна точност и чувство за изящност и финес. Със сигурност хората, които са го обитавали са се наслаждавали всеки ден на тези красоти и привилегии. Това забележително място се посещава годишно от милиони туристи и е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Поради това е необходимо  входните билети да се закупят предварително (дори месец, два преди посещението) на официалната уеб страница на Алхамбра.

Алхамбра (Alhambra) – Андалусия, Испания

Алхамбра (Alhambra)

Вечерта потеглихме за

Малага

и пристигнахме при здрач. Булевардите бяха огряни от уличните светлини и множеството палми по тях ни „посрещнаха“ люлеейки се от нощния ветрец. Усещането беше морско, а настроението ни приповдигнато като поменът от налегналата ни умора се изпари.  Хотелът беше точно на брега на морето и големината на стаята и терасата както и откриващата се гледка от нея бяха поразителни. Следващия ден решихме да прекараме в Малага и да обиколим централната и част. Навсякъде в Испания се сблъскахме с един и същ проблем- невъзможността да се паркира по улиците. Движението е невероятно, а броят на колите-огромен.  Лимитираните възможности да се паркира личи и по колите. Почти няма кола, микробус, фургон, който да не е с одраскани калници, броня или да не е леко притисната. Дори множеството платени сгради-паркинги-  идеалният вариант да се паркира, след като възможността да се стори това на улицата е нулева- са прекалено тесни и се искат доста големи шофьорски умения да се паркира така, че да не се остърже някоя кола.  Разбрах, че това е и причината испанците да карат по-малки по размери коли.

Малага – Андалусия, Испания

Малага

 

Забележителностите в Малага са много.

Това е не само едно от най-големите пристанища на Коста дел Сол, но и родното мястото на Пикасо. Къщата, в която е израснал и музеят Пикасо-построен по негово желание,  привличат туристи от цял свят. В модерната сграда на музея Пикасо са експонирани 233 творби, дарени от неговата съпруга Кристин Пикасо и сина му Бернард.  Атмосферата е доста инспирираща, а картините и статуетките – истински шедьоври на изкуството. Магазинчето на музея предлага всякакви идеи за тези, които са решили да се сдобият с частица от Пикасо- книги, постери, картички, магнити, пъзели и други.

Малага – Андалусия, Испания

 

Пребиваването в Малага не би било пълноценно, ако не се опитат пържените калмари, вариациите от пържени рибки pescado fresco и paella с морски дарове, а за десерт пък – хрускавите чуррос churros, които се консумират като се топят в чаша течен шоколад.

Чурос (Хурос)

Чурос **

 

Следващите дни бяха превърнати в мини екскурзии. В списъка на първо място присъстваше

Ронда,

която е разположена на 950 метра надморска височина и е място, което се смята от месните жители за най-романтичното  в Испания и трябва да се види от всеки посещаващ Андалусиа. Старата Ронда е израснала на скала, която на места се извисява 165 м. Дълбокото дефиле Ел Тахо и гледката от моста Пуенте Нуево са смайващи.  Ронда се гордее също с бикоборството – оттук датират корените му.

Ронда – Андалусия, Испания

Ронда

 

 

В централната и част се намира първата изцяло покрита за зрителите арена за борба с бикове построена през 18 век. В нея е сформиран музей където може да се проследи историята на тази испанка традиция, а също и да се запознаем от близо с множество реликви свързани с бикоборството.

Михас – Андалусия, Испания

Михас

 

Михас (Mijas)

беше следващата ни дестинация. Това е едно от известните андалуски „бели селца“, което се намира на хълмовете извисяващи се над Кост дел Сол. Дневната температура е толкова висока, че единственият начин да се „отблъскват“ слънчевите лъчи от къщите е те да се боядисват в бяло. Затова из уличките  цари чувство на спокойствие и чистота. Друга интересна атракция в Михас са магаренцата-таксита.

Магарета в Михас  – Андалусия, Испания

 

Магаренцата всъщност винаги са присъствали в живота на хората живеещи в Михас. В миналото те са единственото превозно средство по тези хълмисти райони. Но с пристигането на туристите местните са били спирани все по-често за снимка с магаренцата. Така жителите откриват търговската ценност и изгода от тях. През последните няколко десетилетия те не се използват за превоз на товари, а само за разходка на туристите из тесните калдаръмени улички. За тях са построени специални паркинги с навеси, под които накичените магаренца спокойно чакат да бъдат наети. Хубаво е да се изкачим до възможно най-високата точка в Михас, защото оттам се открива замайваща гледка към целият Слънчев бряг.

След Михас се спуснахме към

Марбея (Marbella)

– един от най-луксозните курорти на Коста дел Сол. Но в миналото не е било така, защото до средата на 20 век е имала жители от около 900 души, които едва ли са предполагали, че 6 десетилетия по-късно Марбея ще се превърне в любимо място за почивка на милионери и целебрити. За това заслугите са на германския принц Алфонсо Хохенлок, който закъсал с Ролс-Ройса си през 1947 г. Веднъж опознал това място той се влюбил в него и решил да си построи вила. Това поставя началото на растежа и славата на Марбея, която се превръща в сензация в заможните среди. Днес на Пуерто Банус Puerto Banus  могат да се видят яхти и коли за милиони евро, а магазините наоколо предлагат развлечения и възможности за пазаруване на 5 мил. туристи годишно.

Сватбата, заради която се осъществи това пътуване беше в Малага.

Церемонията в църквата беше добре организирана и лишена от излишни думи и ритуали.  Докато младоженците се снимаха из различни точки на града, решихме да седнем и да се подкрепим с тапас и сервеса (бира). От 21 ч започнахме да се събираме в Candado Beach-ресторантът на брега на морето. Това беше най-прекрасният избор за една такава бележита вечер! Гледах залеза на слънцето и се чувствах щастлива, че съм част от всичко това. Хапнахме много предястия-все испански специалитети. Но като че ли специалистът по рязане на хамон беше най-голямата атракция в началото, а самата шунка- просто се топеше в устата и вкусът и- несравним с този от пакетираната и версия.

Шунка Хамон – Андалусия, Испания

 

Когато младоженците пристигнаха следваха танци, испански песни и продължителна вечеря до към 23 часа.  Партито продължи до 6 сутринта, като тези които останаха дотогава дори не искаха да напускат ресторанта. Всеки беше приятно изморен и удовлетворен от изминалите часове и множеството положителни емоции, които изживя.

Последният ни ден в Малага прекарахме в обикаляне на забележителности, хапване на морски деликатеси и покупки на дребни сувенири.  Вечерта пък отидохме в ресторант El Calenyo, който ми беше препоръчан от младоженката. Отново съзирахме залеза, хапвахме каламари и разговаряхме с вълнение за изминалите дни. Но без тъга, защото ни очакваше последната дестинация от списъка ни в Андалусия- Севиля Sevilla.

Сутринта направихме последен плаж в Малага и към обяд потеглихме за

Севиля

Беше топло, но когато пристигнахме температурата вече се покачи до 37 градуса. Настанихме се в хотела със стаи в севилски стил. Нямахме много време за губене, защото искахме да хванем фламенко шоуто на живо. Вярва се, че Севиля е сърцето на Андалусия и на фламенкото и че тук фламенко танцьорите влагат най-много чувства в него. За тях то не е само танц, а начин на живот. Нямах търпение да отидем в Тablo los gallos на площад Санта Круз и да изпитам всичко това.

Севиля – Андалусия, Испания

Севиля

 

В 22:30 ч пристигнахме и докато чакахме в прохладната зала представлението да започне, ми направи впечатление сцената- оказа се с протъркана боя на определени места, което беше доказателство, че тук действително танцуват и то не как да е, а сякаш това е на живот и смърт. И наистина, видях жени да танцуват в различни стилове, мъж изпълняващ фламенко, но поддържащ по-голям контакт с публиката и невероятни китаристи и певци, които дадоха всичко от себе си докато бяха на сцената. Не можех да откъсна поглед от тях; очарованието и благодарността, че присъствах на една такава вечер бяха максимални.

Севиля е пълна с млади хора, които се събират да пийнат и хапнат по нещо в някое от заведенията по малките калдаръмени улички, където цари веселие и глъч. Хубаво е да забравим за картата, да се „загубим“ из тях и просто да станем част от тълпата.

На следващия ден

разгледахме Катедралата и Алкасар – кралския дворец в Севиля,

който е бил построен от маврите около 1364 г. Подобен е по-красота на Аламбра в Гранада, но е по миниатюрен. С това завърши екскурзията ни в Андалусия. В душата ми останаха топлото слънце, усмихнатите хора, с които се срещнахме през изминалите дни, хубавата храна и позитивността. След всичко положително се опитах да открия нещо, което не ми хареса да изтъкна като негативизъм, но не успях. За мен това пътуване беше истинско испанско приключение, което бих желала да повторя отново, защото има толкова места и неща, които не успях да видя. Viva Espana, viva Andalusia и до скоро. Hasta luego!

* На испански се произнася ‘алямбра’ – бел.Ст.

**Бе жива толумбичка си е 😉 – бел.Ст.

 Автор: Антоанета Стайкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Коста дел Сол – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

3 коментара

юли 30 2012

Ниагара

Ad fontes!“ биха рекли знаещите латински и знаещите откъде започват пътеписите в България 🙂 От Ниагара, естествено 🙂

Люси ще ни води там днес, да видим дали все още ври, кипи, беснува се, гърми* 🙂

Приятно четене:

Ниагара

Не може човек да е чел Алеко и да не мечтае да види Ниагара! И в моя списък на места, които исках да видя, Ниагара беше на челно място.

Никога няма да забравя първото си пътуване до там – странна работа, уж стигнахме в градчето, дори към мостовете към Канада се доближаваме, а тътен се не чува. Това беше първият сблъсък с реалността преди век – днес човек толерира ежедневно такава смесица от шумове, че водопадите днес не произвеждат внушителен звук! За да чуете тътена, трябва да се приближите наистина до тях. Аз наивно си представях, че са толкова грандиозни – по размер и звук, че сякаш с величието си те теглят към себе си. Ама не, всъщност можете да минете през градчето Ниагара и да подминете водопадите.

Ниагарски водопадНиагарски водопад

Ниагарски водопадНиагарски водопад

 

Мисля, малко физически данни са нужни, за да стане по-ясна картината.

Водопадите същност са три

Най-големият е Подковата. Те са на границата между САЩ и Канада – водопадите се образуват при вливането на река Ниагара в езерото Онтарио, поради различието в надморска височина между двете. Това обяснение е доста примитивно, но мисля, помага на въображението ви да си представите за какво става дума. По ирония (геополитическа), два и половина водопада са американска територия, само половината от Подковата е канадска, но водопадите се виждат по-добре от канадската страна. Т.е. от канадската страна водопадите се явяват като на картина пред вас, докато от американската страна, те са до вас – виждате и усещате умопомрачителната сила, скорост и количество на водата. Вечер огромни прожектори със светлини в различен цвят огряват американската част на Подковата – гледката си заслужава!

Другата реалност, която удря туристите е, че

американската част е ужасно западнала – градчето е бедно,

зле поддържано, дори самият парк не се отличава с красотата, която обикновено може да се види около националните забележителности. Американците уважават всяко камъче, ако зад него има някаква история и незабавно строят туристически атракции около него. В Ниагара не е така. Хотелите наоколо са по-скоро мотели, най-добрият е всъщност Дейс Инн, който е от верига на съвсем достъпни хотели, останалите са общо взето ужасни и цената на стая е около $200 долара. Положението с ресторантите е подобно – много индийски ресторантчета или даже сергийки, много малък избор на добри ресторанти. Помня, че при едно от пътуванията ми, попитахме специално в хотела кой ресторант биха препоръчали, мислейки, че не сме намерили „правилните“ ресторанти досега. Пратиха ни в италиански ресторант, в който платихме $50 за вечеря, която беше толкова ужасна, че изядохме само хляба.

Ниагарски водопад

Другата забавна история беше с търсенето на Starbucks – съпругът ми, пристрастен към кафе, обиколи целия град, за да намери Starbucks, убеден, че просто е невъзможно да няма, предвид, че са на всеки ъгъл. Не и в Ниагара. Няколко часа по-късно, вървейки по моста към Канада, за да видим водопадите от моста, от погледа му не успя да убегне чаша Starbucks, която една жена носеше. Въпреки, че американците не са типът хора, които заговарят непознати за това откъде са си купили кафето, нищо не беше в състояние да го възспре! Оказа се, че е… купено в Канада. И така стигнахме до безумния разговор с емиграционните на границата: „Каква е целта на вашето посещение в Канада?“, питат официозно те. „Starbucks“, отговаря искрено Скот. „Хм…“, усъмняват се те. Скот усмихнато клати глава. „Колко дълго възнамерявате да останете в страната?“, не се примиряват с отговорите му те. „Зависи колко далече оттук е Starbucks“, не се предава и той. Добре, че хората имаха чувство за хумор…

Green Island, Niagara Falls, NY 14303, USA

Последното вмятам, защото спомените ми за емиграционните на тази същата граница няколко години по-рано са малко по-различни. Тогава моя приятелка и аз, горди притежателки на J-1 визи за студентска бригада, бяхме любезно запознати с “черния списък“ на държавите, чийто граждани биват препращани на интервю в Бъфало. Списъкът се помества на лист формат А-4, и България се намира в компанията на Бурунди и Буркина Фасо. Консулството в Бъфало имаше няколко почивни дни и така отгледахме Канада през моста. Подобно беше преживянето на майка ми в опит да види Ниагара от канадска гледна точка, но в консулството в Детройт – каквито документи не се сетиха, не поискаха, и накрая (няколко часа по-късно) й дадоха 6-месечна виза (ние щяхме да бъдем в Канада само 4-5 дни), след като тя беше готова да се откаже. Нейната огорчено-обидена реакция беше: „Тия ще ме накарат наистина да стоя 6 месеца напук.“

Такива работи на канадската граница, ако имате туристическа или студентска виза, пригответе си здравите нерви.

Ниагарски водопад

Има нещо в Ниагара, което не може да убегне дори на най-ненаблюдателното око –

индийците! Те са навсякъде

Там има толкова индийски туристи, че първия път си помислихме, че има индийска конференция. Но в следващите няколко пъти „конференциите“ също течаха в пълна сила. Погледнах в Bing, очаквайки да намеря някоя интересна история, но само две теории се появяват. Едната е, че в Индия Ниагара се счита за една от забележителностите, които човек трябва да посети. А другата е, че понеже Индия е наричана „Страната на реките“, те имат значение на светиня. Струва ми се, че има по малко истина и в двете теории, но каквато и да е историята, индийците са навсякъде в Ниагара!

 

Канадската страна на водопадите

е съвсем различна от американската, всичко е прилежно подредено, поддържано. Симпатични ресторантчета на всяка крачка, детски увеселителен парк, казино, известният ресторант на кулата, Planet Hollywood… и, естествено, Starbucks!

Оградата на едното рамо на Подковата е съвсем близо до водата – такава мощ и чувство на необратимост! На всяка минута се изливат 168 000 кубични метра вода от височина около 50 метра. Много интересно – ако стоите известно време, взирайки се във водопада, добивате чувството, че всеки момент водата ще спре, скоростта ще намалее, количеството ще спадне, защото цялото това изливане на вода от реката в езерото е изключително необичайно, сякаш резултат от нещо временно – порой, спукана стена на язовир… Но водата поддържа своя ход. От езерото Ери до езерото Онтарио. Интересно е, че ерозията променя (невидимо) релефа на водопада – всяка година ръбът на Подковата се мести навътре с около 30 см, в миналото, средно ерозията е била малко по-малко от цял метър годишно. Според интересно изчисление, при намалената скорост на ерозия, след 50 000 години водопадът ще изчезне, защото ерозията ще достигне езерото Ери, откъдето тръгва река Ниагара.

 

50те метра, от които се изсипва водата, разбира се, са предизвикателство за търсачи на силни усещания – разказват се истории на смелчаци (или не съвсем!), които скачали в бурета. Има една уникална история, която ще чуете там – за дете, което паднало през оградата (това е съвсем реална възможност и днес!) и оцеляло благодарение на помощта на едно от корабчетата, които возят туристи в езерото до вътрешността на Подковата.

Другата легенда, която се разказва там е, че някои почитатели на хазарта намирали смъртта си във водопада, след като загубели всичко в казиното от канадската страна.

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

По-оптимистично, около водопадите се предлагат допълнителни атракции – разходка с хеликоптер, балон, корабчето, едни мостчета под по-малките водопади, сигурно има и други, но не се сещам. Хеликоптерът сигурно си струва, но това удоволствие е обикновено по-скъпо. Балонът всъщност не лети над водопада, намира се встрани от водопадите, издига се нагоре и слиза, не си струва. Разходката с гумирани дъждобрани под малките водопади също не си струва. Виж, разходката с корабче към Подковата е чудна – само да сте наясно, въпреки дъждобрана, ще станете вир вода! В един миг нищо не виждате от водата, която ви залива, нищо не чувате от грохота на падащата вода, нямате милиметър сух по себе си, обаче… нищо няма значение! Нещо като профилактично проветряване на мозъка! Или по-точно – като мозъчна авто-мивка!

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

Ниагара през зимата също си заслужава да се види! Ветровете понякога ви подсигуряват с подобаващо намокряне и без да слизате на разходка с корабче, но пък гледката на снега по огромните камъни отстрани на езерото и сипещата се вода, е невероятна!

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

*Ясно е, че е цитат от Алеко и без да слагам кавичките, нали? – бел. Ст.

Други разкази свързани с Ниагарския водопад – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРБОНОСТИ 🙂

10 коментара

юли 27 2012

Сън в Пловдив

Наскоро на нашия сайт се появи една софийска импресия, с която (много се радвам) амбицира пловдивчани да не изостават 🙂

Днес Калоян ще ни разкаже носталгията по Пловдив.

 

Приятно четене:

 

Сън в Пловдив

„Сън ли е бил този носталгичен Пловдив

или Пловдив е името на града,

в който живеем само, когато сме щастливи?

После той си отива от нас,

за да живеят други хора в него“

 

 

Странно нещо е носталгията. Често ми се случва да се замислям за отминалите дни, месеци години често с усмивка, но също и с едно такова странно чувство на тъга, на липса… Липсват ми годините, когато тичахме из Бунарджика по цял ден с другите деца, играхме на гама, на криеница, на ритахме топка или скачахме на въже. После като се уморим, сядахме на някой бордюр, чоплехме семки, за които няколко деца събирахме пари (!) и си приказвахме. Нямахме търпение да свършим училище, да си напишем домашните и да се съберем в махалата. Нямахме компютри, единственото електронно удоволствие бяха игрите Сега и Терминатор и обикновено по цяло лято стояха заключени в някой шкаф, за да бъдат отново извадени с настъпването на студовете и ранното стъмняване. После пораснахме малко. Игрите се промениха. Гоненицата и криеницата бяха изместени от закачливите „шише“ и „подаръци“. Какъв беше трепета, сега кой ще трябва да целунеш, или да пипнеш по гърдите. Сега звучи смешно, но на тази възраст много сериозно приемахме тези предизвикателства. Не закъсняха и първите цигари, първите бири, първите истински гаджета, които не само държиш за ръка. И тръпката да не те хванат: винаги цигарите в джоба са на другарчето, за да не ги прибира у тях.

Уличен театър, Пловдив

 

Станахме големи и тръгнахме по детски дискотеки. Пиехме по една (!) текила и после издъвквахме едно пакетче дъвки, да не ни помиришат. Вече не беше модерно да стоиш на бордюра, а слънчогледа на тротоара беше заместен с бяло фрапе в Милионерки или Дюн във Виенската.В гимназията намерихме истински приятели, хора с които сме били винаги „в кюпа“, с които сме се забавлявали, преписвали, бягали от час… Вече започнахме да обръщаме внимание на сериозните връзки, на нощните излизания и на неизвинените отсъствия. Всички отивахме да спим един у друг в събота вечер, за да се съберем в Дайкири на по текилка или биричка. След което задължително минаваме през дюнерите на главната и оттам започваше приключението: къде ще ни пуснат малолетни.

улица Княз Александър I, Пловдив, България

 

Какво ли не сме пробвали, за да влезнем на модерните по онова време места. И когато сме успявали, как ли са ни гледали посетителите? Това тогава не ни засягаше особено, веднъж вътре и партито започваше.И продължаваше често до много, много късно, имайки предвид, че не можехме да се приберем, нали спим едни у други за пред родителите ни! После осъмвахме с по кафе на някое денонощно, за да обсъждаме отново и отново вечерта, училището, любовта и други екзистенциални теми, които тогава ни вълнуваха.

Небет тепе и Античен театър, Пловдив

 

Постепенно вечерният час се увеличи, за някои отпадна по-бързо отколкото за други, и при определен родителски подкуп, най-вече някоя шестица, излизахме свободно, тръпката от съботното излизане намаля. С навършването на пълнолетие изчезна напълно. Не че не беше хубаво, просто не беше вече забранено. Завършихме гимназия и се разпиляхме по света. С това общите ни проблеми и трепети приключиха, и остана само всеки да разкаже за себе си в момента и да си спомняме с умиление за миналото. Ние отстъпихме своето място на другите, които да ни заместят по тротоарите, парковете, кафетата и дискотеките. Пловдив си отиде от нас, или по точно ние от него, а там бяхме щастливи. Остана носталгията при спомена за тези безгрижни дни и надеждата, че другите, които живеят в него ще го направят по такъв начин, че когато си отиде и от тях, да си спомнят и те с умиление за този град и да не забравят никога от къде са тръгнали.

 

Автор: Калоян Колев  (за пръв път е публикуванео в mediacafe.bg)
Снимки: авторът

Автор: Калоян Колев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Пловдив – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

No responses yet

юли 26 2012

До Милано на инат (1)

 Днес ще избягаме от къщи в буквалния смисъл – Влади ще ни разкаже за Милано

Приятно четене:

 

До Милано на инат

начало

Така започва днешният пътепис, който ще ви отведе макар и за малко до Милано.

От много години сме си мечтали с един приятел да посетим Милано и да разгледаме бутиците на модните дизайнери. Той е фен на италианската мода и неговият идол е Армани. Обаче нещо все ни спъваше идеята. Или единият нямаше пари, или другият нямаше време. И така почти 8 години… И накрая аз се отказах да го занимавам с това и реших да отида сам и да го оставя да ми завижда. Речено – сторено.

Милано

Милано

Успях да си изпрося цели три седмици отпуска в разгара на лятото. Имах някакви пари, бях си свалил нужната ми информация за Милано от интернет, имах си карта на Италия и карта на Милано… Една огромна карта на Милано с мащаб 1:16000  –  (1 см. =160 метра). Оставаше само да си събера багажа и да избягам от вкъщи…

Да, обикновенно се измъквам потайно от вкъщи, когато реша да пътувам занякъде. И един прекрасен топъл летен понеделник, когато баща ми беше на другото село, а майка ми отиде в града на пазар…  И аз се измъкнах успешно…

Станах от леглото с мисълта, че ще пътувам за Милано.

Вземах си една раница – еднодневка и започнах да пъхам нужните ми неща в нея. Погледнах в интернет какво ще бъде времето в Милано през следващата седмица и напъхах по две дрехи с къс ръкав, две къси летни хавайки, един дълъг ръкав и нещо по–ежедневно за из път, вода, бисквити, храна, малко от домашната ракия на тати , две дебитни и една кредитна карта и по обед бях на автогарата, за да си взема билет до Милано за отиване и връщане, като на връщане да е отворен… На Юнион Ивкони…

Жената на гишето ме погледна доста странно, като ѝ казах какво мисля да правя и побърза да ми издаде билет, защото се оказа, че за следващият ден – вторник имало само три места… И можело докато си говорим с нея за това пътуване, някой от някъде да ги заеме. Представете си , ми каза жената, че докато си говорим така с теб, в някой друг офис в страната се яви тричленно семейство и поиска билети… И докато си говорим с вас за подробностите и местата ще бъдат заети… Доста умен ход… Написа ми билета – София – Милано за 17. 07 и Милано  – София (отворен) и ми каза, че трябва да се обадя , за да знам, кога ще пътувам обратно, за да ми се пази мястото, защото пък, ако нямало други пътници за качване от Милано, или няма места, автобуса може и да не влезе в Милано… Доста се замислих за това, ама си казах –  това е скъпа мечта и тя ще иска своите жертви. Платих си билета –  290 лева за двете посоки, помотах се малко из нашия град и вечерта заминах за София, за да ми е по–спокойно и на сутринта отидох на автогарата “ Сердика“, завериха ми билета и се качих на автобуса.

Към 9:40 ч, отпътувахме… И така, вече съм на път.

Следва почти цяло денонощие път и на другата сутрин да бъда в Милано.
И понеже по този път съм пътувал десетки пъти, реших да се отпусна и да се возя… Само от време на време поглеждах табелите по пътя, за да знам докъде сме стигнали. Белград за първи път от 10 години насам, го заобиколихме по околовръстното – не сме влизали там, само реката, над която минахме, ме подсети, че сме някъде там.

Следват граници, проверки, почивки на всеки 4 часа, една нощ в автобуса. Гледах да не харча никакви пари по пътя на отиване – минах само с 40 цента, и то на първата спирка след излизане от България –  на километър след границата и то защото много ми се ходеше на WC.

Минаваме в Словения

през последната граница, на която спираме за проверка. Пътят става много добър, автобуса вози много добре, та чак те унася на сън, само дето около седалките е малко тясно, та все не можех да си намеря място. По крайпътните заведения става все по–скъпо и аз даже започнах да се притеснявам дали ще ми стигнат парите в Милано, ако и там цените са такива… По едно време между седалките мина единият от шофьорите да ни пита дали всички си имаме фиксирани дати за връщане… Ами аз като си нямах… Викам му, че моя билет за връщане е отворен… И че мисля да остана в Милано 4 – 5 дена… И той като ми каза само, че

всички места за връщане били заети

чак до края на юли – до 30.07… И че при това условие няма да мога да се прибера, защото никой нямало да ме вземе, след като няма места…

Олеее, викам си –  сега добре се подредих… Ей ти го на теб сега Милано – гледай си го две седмици… А аз съм на работа на 29. 07… Чудо ще е , ако наистина не мога да се прибера… Замислих се дълбоко… Но нали съм на инат и почти без багаж… първо ще си погледам малко Милано, за да мине на моята, а после ще му мисля как ще се прибирам…

Duomo, 20122 Милано, Италия

 

И на една почивка по пътя, един от пътуващите дойде при мен, да ме пита за къде пътувам, какво работя… мислейки се, че пътувам, за да работя. И аз като казвам, че съм тръгнал за Милано за 3 – 4 дена, да разгледам бутиците на модните дизайнери и той ми каза, че не съм добре… Това и сам си го знам , няма защо да ми се казва…

Докато съм спал в автобуса,

неусетно сме влезли в Италия,

това го разбрах, когато се събудих по едно време и надписите по табелите бяха на италиански – тогава се сетих, че между Словения и Италия няма граници…  И така, нощта почти се изниза, наближаване Верона. Влизаме във Верона към 4 часа, сутринта, за да оставим там две момичета и един мъж. А автобуса ни на отиване беше пълен, само с едно свободно място. Крайната точка на автобуса беше Валядолид.

Милано

Милано

Имаше пътници за Тулуза, които тръгнали на пътуване към BAYONNE – Matabou и от там към Португалия с влак по техни си маршрути… И вече влизаме в Милано, тъкмо се разсъмва. Първо виждам, че навлизаме в голям град, а после виждам една малка табелка – бяла, правоъгълна, на която пише с големи черни букви МИЛАНО. Хм. Събирам си нещата около мен, по седалката и отгоре, приготвям си раницата и вече бях напълно готов, когато навлязохме навътре в Милано и вече видях очертанията на гарата… Автобусът спира зад Централната гара в Милано, до сградата на пощата, отваря вратите и шофьора ми вика да слизам… Каза ми как и на кого да се обадя, за да ми бъде фиксирана датата за връщане и да питам какво да правя, ако няма места за връщане. Та,

в Милано слязох само аз и никой друг

Автобуса затвори врати и си замина… И аз се оказах сам – самичък на гарата в Милано с една раница еднодневка, десетина листа с информация, карта на Милано, карта на Италия и един джобен българо – италиански разговориник… Милано –  твой е, викам си аз и се огледах набързо, за да видя, къде точно ме остави автобуса и тръгнах малко да разгледам гарата и да похапна нещо, докато стане още малко светло. Следващата ми стъпка беше да си взема карта за 48 часа, за возене в градският транспорт и метрото и да започна моето пътуване в големият град от метрото…

Билет в Милано

Милано. С това се возих на градски транспорт

 

Влизам в гарата. Тя е много голяма, огромна, с високи тавани и няколко магазина вътре. Слязох в метрото, вземах си карта за 48 часа (ми като незнам как да си я поискам –  написах на един лист „48 h“, и казах –  един билет (на италиански), и показах листчето –  за колко време). И през това време си пуснах химикалката, за да си платя, после си тръгнах и се оказа, че таз химикалка останала там… Забравена, загубена… още в началото…

Милано – фасади

Милано – фасади

 

Слизам в метрото, активирам си картата на машинките. Таз’ карта се пъха всеки път, за да се влезе в метрото. И отивам направо на

Дуомо –  катедралата

да гледам. Оле, много ми хареса там. Ранно утро, почти никой нямаше на площада, само няколко жандарми. Разгледах катедралата отвътре –  имаше още 1 – 2 ранобудни посетители… Огромна катедрала, никой не ми пречи, разглеждам си я спокойно, бавно…

 

 

Миланската катедрала Дуомо

Дуомо

 

После я обиколих цялата отвън и стигнах до една чешмичка – точно срещу магазина Ла Ринашенте, напълних си малко вода. Общо взето за двата дена не съм харчил пари за минерална вода, както съветват пътеводителите… Пия си от таз вода, като ми свърши бутилката, отивам с метрото, напълвам си пак. И така…

И продължавам да се разхождам. След катедралата продължих към закритата

галерия Виктор Емануеле…

Магазините там още не бяха отворили, но поне видях кое къде е. После се мотах по улиците наоколо.

Галерия Виктор Еманиуил, Милано

Закритата галерия Виктор Емануел

 

И някъде след 10 часа сутринта, реших да се ориентирам да видя

къде ще спя и за колко пари

От сайта http://www. hostelworld.com още от вкъщи си бях набелязал няколко хотела за малко пари и направо се насочих към метрото, за да отида на метро „LORETO“, където са разположени те. Общо взето , като се слезе от Метрото на LORETO , което е само на две спирки от гарата (Centrale FS), по зелената линия, като се идва от към центъра, и се излезе през изхода, като се върви в същата посока, по която е дошло метрото, се излиза от метрото, пресичат се две улици и точно на кръговото кръстовище, се завива надясно (там са 2, 3 булеварда, ). Единият от които е „Via Nicola Antonio Porpora“. И само по тази улица Via Nicola Antonio Porpora като се върви, от двете и страни и по десните и пресечки са разположени хотели с 1, 2, 3 звезди.

Аз си избрах един хотел с една звезда и реших да питам дали имат стая като за мен. Влизам, на рецепцията едно красиво китайче ли беше, японче ли, усмихнато. Успях с моя недодялан английски и почти никакъв италиански, със жестове и писане, се разбрахме –  стая за 55 Евро, на вечер със закуска (скромна закуска, де). Казах му, че ще се върна след 10 минути, защото исках да огледам съседните хотели с по една звезда… Отидох до другият хотел на ъгъла, оказа се, че там може да се спи за 40 евро на вечер… Обаче беше 10:45 часа някъде, а на този хотел, ми казаха, да дойда след 13:30ч, и че ако искам, мога да си оставя багажа там и да се разходя… А, да, бе, как не –  нито ще си оставя багажа там, нито пък ще продължа да се разхождам с него още три часа…

Хотел в Милано

Милано-в двора на хотела

Върнах се при китайчето и там останах –  две нощувки по 55 Евро –  дадох ги –  110 евро… И си викам –  тук ще да е… Много добра стая, двойно легло, с изглед към главната улица… ТВ имаше също. Е, нямаше климатик, но имаше на тавана един вентилатор с едни големи перки… Като го пуснах, той като почна да бръмчи и да се клати… оле, викам, ей туй, ако ми падне на главата… Поохлади малко стаята и го спрях. Оставих си багажа, вземах си само в един сак нужните ми неща за кратка разходка и поех из големият град.

Милано – зелени градини

Милано – зелени градини

Очаквайте продължението

 

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Милано – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

16 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version