Archive for март 27th, 2012

мар. 27 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (10): Ще се върнеш тук, знам го

Днес с голямо прискърбие ще се разделим с пътеписа на Вили:) Изоставяхме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело „5 минути“, за да идем и на гости на родáта 😉 и за да я зарежем в … едно наводнение 😉 А накрая имаше „Предложение“ 🙂

Днес ще си кажем „До нови срещи!“, защото една история трябва да завърши, за да започне другата 🙂


Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част десета:

Ще се върнеш тук, знам го

От моята страна, т.е. дясно, е само море, отляво – само скали. Целият път е прокаран в скалите. И е идеално асфалтиран, като нов! Понеже е тесен и нагърчен от непрестанни завои, не позволява висока скорост и поне до момента, не видях май никой да изпреварва. Правите отсечки са максимум от 50-60 метра. Чудя се колко е широк този път, според мен едва ли има 10 метра, и Анджи, връткайки длан казва, 6-8 метра, не е еднакво навсякъде.

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана

Хората са си направили труда, навсякъде, където има и най-малка възможност, да има по някоя тераска, и не знам дали защото е неделен ден, но при всяка има коли – едни тъкмо спират да погледат, други си тръгват. И има някаква своеобразна толерантност по този път – където няма място при терасите, колите се подреждат до скалите или край парапета кротко една зад друга, без ничия специална намеса. Така още пó стесняват пътя и се налага някъде насрещните коли взаимно да се изчакват, а автобусите едва се промъкват, но никой не нервничи. Аз поне не видях.

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - гледки по Ла Страда Амалфитана

Костиера Амалфитана, Италия

Какво ли е да живееш на ръба над морето?

 

Както си гледа пътя, Анджи ми хвърля половин очо: ее, ун кафе? Ами да.. си, тъкмо си е време за следобедно кафе.
В този момент излизаме от поредния завой и виждам малко по-натам дълга редица от спрели до парапета над морето автомобили. С очи и жест питам, да не се е случило нещо на пътя? Усмихва се, „тц“ – вика, и съвсем намаля покрай колите, оглежда внимателно… и хоп, току се умъква на мястото на една току-що тръгваща си кола.
Откопчава и моя колан, слиза и ме приканва: Андиамо, кара! Протяга ръка и ме измъква през неговата врата.
Тръгваме нататък покрай колите. Ама сигурно са поне 30! Сърце не ми трае и се мушвам през една пролука между две коли, надниквам над парапета – хийй  🙂

 

Костиера Амалфитана, Италия

За да се усети това "хий", май не е трябвало да зумвам...

Малко по-натам, точно на ъгъла на този пореден завой, който сега е наляво, има по-голяма тераса. Ун бел посто /хубаво местенце/, казва Анджи. Ахаа, значи там ще пием кафе 🙂 Оха, браво на ангелчето – предвкусвам приятни минути на терасата над морето. Всъщност, предполагам, съдейки от броя на спрелите коли, явно гледката си заслужава.
Йее…

Позитано, Италия

Позитано /всъщност, част от него/

Терасата е доста по-голяма в сравнение с всички досега. Направо като минипиацичка над морето 🙂 Цялата е покрита с плочки и оградена с парапет; има си и дърво, не знам как израснало баш там; две-три пейки и две-три кашпи с китки; отпред – джунджурийница за картички и сувенирчета, бръмбъзлъци разни; дори и една сергия до оградата се е наредила, на която продават минерална вода, безалкохолни и плодове..  И лимончело, естествено. Него, ако го няма, значи не си из Амалфитана 🙂
Искам ли нещо? Нее бе, Анджии, просто зяпам.
Ама какво ли не им идва на акъла на хората да продават из туристическите места… Пустият му „калесан/оноден/изваян/уважен“ бизнес… 😉
Ей на’ – най-разнообразни шишички с лимончело, бурканчета с конфитюри от лимонови кори и не знам си к’во още… о, и италианска еко-виагра, но очевидно миналогодишна реколта  😀

Виагра

Амии... без думи ;)

Лимончело

Лимончело или "бере пер диментикаре", т.е. напитка за забрава ;)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тук има и една

статуя на молеща се Дева Мария

Обърната е с лице към града долу.
Сядаме на едната от пейките, Анджи се напъва, прикача английския си арсенал към родния италиански, маа ръце, върти очи, и ми разправя легендата:
В катедралата на града долу имало някаква свещена икона. Ама тя била… Бе ехее, някога си, от Византия я тафили нек’ви пирати. И, както си плавали из морето после, каато ги подпукала изневиделица една, ама мнооого серт морска буря – за наказание.
Та, гърми-трещи… и ги клати, и подФърля – лелее, ше се мре… И, оооп, Девата току проговорила с човешки глас: Пуснете ме, пуснете мее, морски пиратии, и аз ще ви спасяя…
Тия се шашардисали съвсем и метнали на бърза ръка иконата в морето – еей там у водата някъде. И бурята, верно, спряла.. Вълните, пляс-пляс – избутали иконата на брега, до ония лодки долу, а пиратите – чупката… И отървали кожите.
Местното население, все рибари били по онова време тука, на сутринта – я! – и се израдвали до немай-къде на задморската придобивкаа… Мии, къде-къде, айде у най-представителната им сграда. Турили иконата в църквата и обявили Девата за патрон на града… Та така.
/После направих справка в нет-а – верно!/
В по-ново време вече, някой си решил да направи мили очи на дедо Боже, и сътворил ей тая скулптура. А гражданите позитанци я възкачили тука – щот’ да е по-близо до небето, а и Девата да кьори по-обхватно к’во става, и своевременно да измолва прошка, кога сгафят нещо долу – ми нали е Патрон 😉

 

Позитано, Италия

Молещата се благото на Позитано Дева Мария

 

Наслаждаваме се още на гледката.
Вчера от планината горе, докато съзерцавах Позитано долу, си пожелах някой ден да дойда пак да го видя, па и да се разходя из него. Засмивам се… Анджи пита кое е „скерцо“ /смешното/, да не би някой виц пак?…

84017 Позитано Салерно, Италия
Хмм… да видим сега аз пък как ще му обясня защо се засмях – ми, защото очевидно той е „ангелът“, който ми осъществява пряката линия с небесата и сбъдва желанията ми – ето, няма 30 часа откак пуснах месиджа „нагоре“ и желанието ми се сбъдва. А, де!  😉
Разбра ме. И пояснява защо ме доведе точно тук: Позитано е ил мио преферито!… Май фейвърит, бейби! Си!… е белла виста, е?… е бютифуль! – тука нали няма нужда от превод  😉
Да, „бютифуль“ е, определено… И се заклевам наум, че пак ще дойда тук. Ееей, ама тоя Анджи е много сенситивити! Ето, и сега май ме угади, щото кима:

Си, торнера, аморе мио, ло со! /ще се върнеш тук, знам го/

Позитано, Италия

Позитано - надолу от терасата

Позитано, Италия

Позитано - нагоре от терасата

 

Нещо над главите ни леко посмрачиня – едно миниатюрно облаче, което за секунди пръсва набързо едни ситни-дребни капчици. Хе-хее.. а сигурно само 200 метра по-натам небето е ярко синьо и грее слънце! Пък аз си мислех, че това е специалитет на Алпите и Албиона – к’во съм наивно само! 🙂
Тръгваме назад към колата… Ей, Анджи, а кафе? – Си, си, бейби, ормай, пациенца /ей сега, търпение/..
Интересно, ама що на терасата, наистина, нямаше кафене?
Пазаря се: Анджии, кафе уит вю, си? Кон белла виста? /кафе с гледка, нали/
Отваря вратата си – офф, ма що пак през нея бее.. изкарай колата първо… отпаркирай я, де!
Тц! – Побутва ме по дъ-то: маа, дай, дай…/айде, айде/ – и ме натиква вътре.

Завой наляво покрай терасата и пътят се спуска леко надолу, след 500 метра завой надясно, още толкова пак нагоре и по една виеща се улица на съседния хълм, и айде спираме пред едно кафе.
Еее.. браво бее, със страхотна панорамна тераса – супер!
Не знам кой на кого носи късмет, но Анджи пак успява да паркира и то почти пред вратата на заведението.
Прошепва ми на ушо, че ще отиде до тоалетната, а аз да седна някъде. А, ей онази маса, дето в момента хората стават /сочи с очи/. И да поръчам, кафето за него да е дълго. И още каквото искам, но и за двама ни.
Прави две-три крачки и се връща, настига ме тъкмо като сядам и казва, че всъщност по едно семифредо, например, е много добре. Кк’воо?.. Се-ми.. к’во? – пуля се – Си, семифредо, семифредо, идеале пер кафе, мия белла. Ми креда!
Е, щом казваш, кредо ти /вярвам ти/… Да бее, ясно, разбрах, дарлинг, семифредо… Хайде, бягай към кенефа, аз ще се оправя!
И поръчвам: дуе кафе лунги е дуе семифредо, е дуе кока-кола… – Куали соно семифредо, синьора? /какви да са семифредото/ – пита момчето. – Ааах… ти пък сега! Де да знам!.. Ми, семифредо! – Ухилва се до ушите, ясно, чужденка съм и почва да трака: маа, чоколата, ванилия, ночиола, лимоне, крема, мока, фрагола, аранча, карамелло… – Чча’й, ча’й малко бе.. к’во? ке?… Я пак, ама лентаменте, ти прего! /бавно/  🙂
Тъкмо решавам да поискам да ги видя първо, и Анджело идва и решава проблема: Ванилия! Ванилия!
Ми, ето я ванилията:

Семифредо "Ванилия"

Семифредо "Ванилия" - ммм... вкусотиийка, чудно е! :)

Прилича и на крем, и на сладолед, и е студено почти като сладолед, и пухкаво и сочно е, леко и сладко, без да накъртва, и изобщо не мога май да разбера какво точно е, но е чудничко! Препоръчвам го!
Облачетата, дето се маеха нещо горе над скалите, току се накупчиха и примъкнаха и тук, поизръсиха се малко повечко тоя път, но само колкото да намокрят улиците, и офейкаха над морето и нататък /ама ние сме под тента/. Анджи /тиихичко/ подпява и помахва: чао, чаооо нуубии… салуто а Африкаа! /чао, облаци, поздрави на Африка/ – Смея се на глас – маамин сладък!… ооо, голям си образ, ангелчее!  🙂
Мдаа… много ни е приятно тук, но, ако искам и да се разходим долу из чентро-то, ще трябва да ставаме вече… Или: реста пю, ди пю, ди пю… анке пер семпре /остани още, още… даже завинаги/ – измърква Анджи.
О, честно казано, и на мене хич, ама хич не ми се тръгва. Ако можеше да поостана и да си поскитаме наоколо… Но трябва да се ходи и на работа, уви.. Ми, кой не пуска тото, нЕма надежда да се дембели  😉

Позитано, Италия

Позитано от терасата на кафенето. Долу се вижда катедралата, в която се намира иконата от легендата.

 

Сега на мен ми е ред за „двете нули“.
Насочвайки се натам, виждам – срещу входа седят на кафе двама млади мъже и единият си гледа нещо по фотоапарата. Цък.
Хе-хе, май и аз му влязох в кадъра. Е, к’во пък, и аз го правя тоя номер – уж си снимам напосоки, и „случайно“ – хоп, и някого, или нещо. Обикновено някое сладко детенце или нестандартна физиономия… или „интересно“ облечена персона.
Връщам се от тойлета и – цък, фотоапарата на онзи пак присветва насреща ми – индикаторчето, което светва червено… Еее.. но се усмихвам и му се заканвам с пръст. Отвръща ми с усмивка и цък – още веднъж…
Ааа, ма стига де! Значи точно мен си ме снима!… Хм… ама нито съм пък кой знае к’ва убавица, нито VIP-персона… да ее… маниак нещо?… ъъ… не ми харесва нещо..
Сядам си на мястото, Анджи вика, ако съм пронта /готова/, да тръгваме. Ставаме, поглеждам към масата на ония двамата – я, няма ги. Любопитно ми беше дали сега ще се правят на „дръж ми шапката“. Ама ги няма. Озъртам се. Че кога свариха да изчезнат?! Анджи пита к’во има. Нищо, викам, едни тука снимаха. Той се понаежва: ке? дове? /кой, къде/ – Емии… а той, най-сериозно: те? ной? /тебе, нас/
Офф… маа нон ло со /не знам/, но проблем, дарлинг.
Качваме се в колата и Анджи тъкмо тръгва, изминава нек’ви си двайсетина метра и ооп, спира. Колата с надпис „Карабинери“, дето идва насреща ни, също спира до нас. Ама на една боя.
Ейии… е са става еднаа… маалее…
Ох, ми то, романтика, романтика, ама крайно време беше пък да влезем и в някой екшън. Щото той, Господ, си знае работата, и умее да дозира солта и шекера 😉
Пък и, както казва едно приятелче, щото и Анджи е зодия „скорпион“, цитирам „Да си играеш със скорпи е приключение.“  😉
Да де, сега се хиля, ама тогава хич не беше майтап! Изкъртихме цЕло Позитано, ей!
Та, следва един, ама кристален екшън… ама избаран – като на кино! Каак не наизвадиха и патлаци, още се чудя…

Значи, до стените на къщите от едната, сенчестата страна, рехавичко така, са се напаркирали коли и моторетки, и Анджи и карабинерите, както така си спряха небреж, направо тотално блокират движението – улицата е широка сигурно най-много пет метра. Не, че е нещо час пик и да има движение някакво, но все пак… Апропо, тя била една от централните улици на града, после разбрах! Ха-хаа – смеех  😀
И значи, джамовете на колите се смъкват, и се почва една джабала: Еее, чао, Ренци!.. Ооо, чао, Анджело, коме.. дове.. ормай… адесо дрън-дрън… ла-ла-ла-ла…. И двамата бичат директно „на четвърта“ – освен „аа, соно кон ла рагаца миа“ и Анджи се отдръпва назад, за да ме види Ренци по-добре, и последвалото „бонджорно синьора, ми пияче, коме сей?“ – нищо друго не им разбирам!
В колата там са двама карабинери. Този на волана, само се усмихна и поздрави, и веднага залепна на облегалката, за да може, наведен пред него, Ренци да си лафи с Анджело.
И, те ти един мотопед с двама души „на борда“, пър-пър-пър-пър идва иззад нас и се промъква внимааателно от другата страна на полицейската кола. Не им обръщам нек’во внимание, щот’ слухтя да разбера, евентуално за к’во си говорят тия двамата. Но щом моторетката заобиколи карабинерите, онзи, който е отзад, се пообръща, показва се леко обектива на фотоапарат между него и моториста отпред, и червеничкото цък – светва. Моторетката – пърррр – отпрашва.
Хиъ дей ар! /ето ги/ – се провиквам.
Но и Анджело не спял – подава глава през джама, и изревава: еей!.. ей!… фотити! /да ти го начукам/..
Изстрелва нещо към Ренци, врътва ключа… и в следващите минути… мамма мия!
Моят италианец, не знам защо, побеснява – гумите превъртат, литва с мръсна газ, пени се: оо, фотити бастардо! /мамка ти копеле/… ведрай! ведрай! /гледай, чакай/… ее адесо си ведра! /ей са ше видиш/
Карабинерите отзад – мернах, че обръщат, и след броени секунди, на завоя ни настигат с виеща сирена.
Съзирам моторетката как фърчи по долната улица вече – а улицата се вие… абе, като баница се вие по хълма, и къщите са накацали по склона между врътките. Затова при по-ниските сгради и с по-рехава растителност дворове, от по-горната се вижда следващата по-долу врътка на улицата.
Гааз! На завоите спирачките свирят, задницата занася.. гааз!… Анджи продължава да се набира: Ти прендо, кативо! /ще те пипна, гадино/… ведрай!.. мерда! /лайно&по дяволите/… Ти прендо!… Хората по улицата се лепят по стените и гледат след фърчащите коли – полицейската кола е точно зад нас, „вие“, и вероятно народа си мисли, че нас гони 🙂
Вече сме по онази част на улицата, която е долу като първо ниво над морското равнище, нали то е нулевото. Виждам на пътя ни нещо като църкве, от мойта страна е, с едно уширение пред него, не’кви делви с цветя, строени отпреде му, трима бледи туристи по къси гащи и фотоапарати се ослушват нещо там. Анджи едваа-едва намаля и дава леко вдясно, и фърчи, ама право към тях. Те, паникьосани се разлетяват кой къде види – един между делвите, другия се проектира на стената на църквето, третия – не знам къде напълни гащите 🙂
Карабинерите профучават край нас, а Анджи, фактически в същото време прелита между църквето и делвите, и покрай оградата там, се лепва зад тях – ей, как се разбраха – с мисъл-форма ли бе?! Обръщам се назад – ония хорица само дет’ не си плюят в пазвите, глеедат подире ни… крейзи направо… луда работа!
Сечем през пешеходна зона с магазини, колите правят слалом между нек’ви колчета и кошчета за боклук, после газ пак по една тясна улица и… айдее втора серия, ама вече на отсрещния хълм. Аайде пак нагоре, айде надолу – гааз.. спирачките – квииик.. въртят гуми, газ пак…
И ето, в края на града сме, виждам как, ей там след ония къщи, пътят завива и се скрива в скалите, сигурно продължава нататък през скалите към следващото градче… И изведнъж изниква автобусна спирка с пет-шест-седем чакащи.. хм, „зрители“ – И двете коли заковават една зад друга до два, ама яяки полицейски мотора, към 50 метра най-много след спирката и баш на завоя при скалите.
Понеже фотаджиите са с моторетка, имат голямо предимство. Защото се провират и през най-тесните местенца, а както се знае, и не признават пътните знаци, друсат се дори надолу по стълби /в Неапол видях/, за да си съкращават пътя. Докато колите не могат да минат от другаде, освен по широката улица /пет метра! 🙂 / и да обикалят по хълмовете.
Но… така или иначе, двете моторизирани ченгета вече са ги сгащилии. Точно на завоя. А точно на завоя има едно грамадно кръгло огледало. Изобщо, по страда Амалфитана на всеки остър завой има такова огледало.
Та, Ренци като изкомандорил по радиотелефона, и този патрул тъкмо идвал откъм Праяно, и просто спрял и си ги причакал на завоя. Но това по-късно, вечерта го разбрах, чак като се прибирахме към Кастеламаре, ми го разказа моят.. „Шумахер“ 😉
А сега, Анджи ми хвърля един поглед и нарежда: Сенти, ту римани куи! О’кей? Ин макина! /слушай, ти оставаш тук, в колата/ – изхвърча и хлопва вратата.
Слу-шам! – измърморвам след него… ама, то аз и без това нямах намерение да слизам – достатъчно натопорчено ми се вижда… Ма, недоумявам малко – па толко зор заради едни снимки ли бе?!… Ъ!…

Анджело и Ренци приказват нещо с единия от моторните полицаи, другият пази ония до парапета, хем те са закопчани там – за стойката на огледалото!… уау, кофти, бааси унижението… амаа… щом не слушат…
После „наште“ отиват при двамата папараци. Вече съм свалила джама, опънала съм пеленгаторите, на нема пет метра съм от тях фактически, и чувам, но разбирам само отделни думи – мноого бързо говорят бе, много сливат думите. Е, хващам някои: куанти волти /колко пъти/… ступидо… папарацо… фотóграфо… нон ми интереса… гранде джорналиста… стампа джалла /жълт вестник?/… куесто кози /така че/… ора /сега/… ниенте /нищо/…
Фотóграфото рече нещо и Анджело сви юмруци и изрева: Соно ла ледже! /аз съм закона/… Бреех! Виж го ти моето ченге… яяя… началник ще да е, сигурна съм вече.
И май работата е по-дебела, отколкото на мен ми изглежда. Докато Анджи чете конското, Ренци  прехвърля снимките на дисплея на фотоапарата и го подава на Анджело, нещо му показва, след което точно като на кино, ги обискира и двамата. Единият пак нещо се зъби и се дърпа, обаче Ренци му джасва едно коляно в задника и той кротва. После му рови из телефона, връща му го. Същата история се повтаря и с другия, дето кара моторетката. Явно телефоните им са „чисти“.
През това време Анджело разглежда снимките на дисплея,  попоглежда и към баш фотографа, клати главата, мърмори нещо и… почва да трие снимки…
Баахти, мисля си, егати екшъна – италианската полиция в действие! Префърча ми идеята да снимам, но веднага я разкарвам – само това остава – аз като папарак, и Анджело направо ще се гръмне после… Зрелищно, ем!  😉
Казва нещо на „нашите“ и той отива и ги разкопчава. Единият „лош“ пали моторетката, яхва я – пър-пър-пър… чакали́ – другият още стои пред Анджи и се обяснява, маа ръцете… Анджи го гледа, вдига рамене, все едно „не знам, оправяй се“, и тъкмо му подава фотоапарата, аз се провиквам: Но, Анджело! Но! – и изскачам от колата.
Обръща се баавно и ме гледа с еей такива очи. Ма, направо мълнии фърля, аха да изреве насреща ми: аз казах ли, ти да не излизаш от колата!
Уейт, Анджи! Аспета!.. Аспета! /чакай/ – и му хващам ръката, тъкмо преди оня да си грабне фотото обратно, дръпвам го малко настрана. Анджело ме гледа невярващо, изумен е, та не може да продума, и със сигурност, ако може, ще ме изяде с парцалите…
И няма как, влагам всичкото си английско-италианско красноречие, за да обясня…
Уф, успя. Слава богу, успя да разбере какво се опитвам да му кажа. А аз му казвам, че независимо, че той изтри снимките, има програма, с която могат да бъдат възстановени, затова само едно такова изтриване е майтап работа. Т.е. цялата им акция ще е безсмислена.
Кимва: Джусто! Браво! Е, куесто… хм, миа рагаца интелидженте… грацие, Вили! – събира наново веждите и измърморва: Е ора ин макина, андиамо! /а сега в колата, айде/
Качвам се пак в колата, но… ммм… аз доволен – ударих едно рамо на италианската полиция… става ми лееко гордо 😉
Говори пак с Ренци, поглеждат към мен, към папараците, пак приказват, размахват ръце, кимат… Анджи вади картата от фотоапарата, оглежда я, слага си я в джоба, вади някаква банкнота, пъхва я на онзи в джобчето на ризата и му връща фотоапарата. Оня позеленя от яд.

 

Папараците яхват моторетката и отпрашват по посока Праяно, моторизираните полицаи също дигат гълъбите, Анджи и Ренци си говорят още две-три минутки, идват до колата. Ренци ми разправя нещо усмихнат, (хвали ли ме?)… кимам, казвам и едно „грацие“ за всеки случай; пита и нещо друго, което пък не схващам много и поглеждам към Анджело за помощ. Той се ухилва и отговаря вместо мен. Ренци е доволен и вика: О’кей, ти аспето.. /нещо си/. Махва ни и се разделяме. – И кого ще чака твоят приятел? – питам. – Нас. Другия път ще им отидем на гости – и ми се хили: ее, торнера, бейби.. сиамо инвитати /еми, пак ще дойдеш… имаме покана/
Връщаме се към

центъра на Позитано,

паркираме там някъде и тръгваме на една разходка.
Анджи изведнъж спира насред улицата и ме прегръща: Еей, бенвенуто а Позитано, рагаца миа! – Ах! ще ме умори този човек – дигнахме на главите си целия град преди малко, а сега – бенвенуто! Голям майтап 😀
Разхождаме се… да, по-малко от два часа, а времето просто лети – полека, насам-натам, нагоре-надолу… На три-четири пъти сядаме по стълбите за по 5 мин… Заради мен, разбира се, аз току сдавам багажа по стълбите, Анджело се оказва по-трениран 😉
Живописно градче е, и много своеобразно, много различно, ами сигурно 80% от уличките му са от стълби… Хм, всеки ден нагоре-надолу, леелее… нема не искам – катериш!… Егати гимнастиката, дето си правят тука, сигурно сърдечните им заболявания са нулеви 😉 А атмосферата е… о, трудно описуема… Ми чар, Позитано е чаровен 🙂

Позитано, Италия

Позитано - централна улица /бе, направо булевард :)

Позитано, Италия

Позитано - нормална улица... бррр... ;)

Позитано, Италия

Позитано отблизо

 

Накрая сядаме за кратка почивка /и тоалетна/ в един бар на самия бряг долу, ако не бъркам, май се казваше Пергола. Там му опъваме по една малка студена бира с малко солени бадеми – идеална комбинация 🙂 Всъщност неговата е безалкохолна… Пък аз не мога да пия такава – хм, безалкохолна бира… или безкофеиново кафе… майтап работа… Ми да бе, к’ви са тия глупости – или ще е, или няма – моята максима 😉 … Щот’ нали, то все едно като да правиш любов, ама без мъж! Че каква любов е то тогава?… Е, мое мнение е – може и да съм сбъркана нещо 😉
Денят скоро ще си отиде, и ние трябва да си тръгваме вече… А толкова е приятно тук… нее… И аз утре си заминавам… неее…

Следващото градче на пътя ни е

Праяно

Праяно е съвсем наблизо, той е по-мъничък и „по-провинциален“, ако може да се каже нещо такова, в сравнение с Позитано. И е като мноого разлят по ръбовете на широк и стръмен склон, но иначе също изглежда живописно, както е надвиснал над морето.
А за Амалфи Анджи казва, че славата му идва по-скоро от миналото, когато е бил известна морска република. И че най-интересното нещо в Амалфи днес е катедралата, докато Позитано е… ами, Анджи смята, че е по-по-най от всички градчета на Амалфитана. О’кей, вЕрвам ти, дарлинг, и се отказвам от разходката из Амалфи. Дакордо, другия път ще се отбием в прочутото, иначе, Амалфи, а сега напред.
И, след като се разбрахме, че няма да спираме в Амалфи, малко след Праяно обаче, изведнъж, без предупреждение, Анджи свива надясно и се спуска по един къс и много тесен път надолу сред скалите към морето, а на учудения ми поглед отговаря: андаре ин белисимо фиордо, рагаца мия. – К’во, фиорд ли? – Е, си, си, е белло! Маа, пиколо фиордо.

Позитано, Италия

Пиколо "фиордо" между Позитано и Праяно, по изкуствен кей покрай скалите се стига до края му. И тук батерията ми свърши. Последна снимка на залез слънце.

 

Нямаме бански и за компенсация, че не можем да се цопнем в морето при фиордо на залез слънце, Анджи взема по един сладолед на клечка. Докато го изближем, си бърборим и шляпаме до глезените у водата. Ми малко и аз да се топна в Тиренско море, нали..  😉
И… тук батерията ми свършва. Ееее….
Анджи ме бъзика: ауу, ма ке фаре адесо, е?… маа, нон пианджи рагаца мия, ми дай ун бачо а ме алора – мляс 🙂 /ау, и какво ще правиш сега? е, не плачи, хайде дай да цункам – в този смисъл/

Амалфи, Атрани и Минори минаваме транзит. Вече се мръква, Анджи си гледа часовника и обявява, че ще вечеряме в Майори, а оттам имало път през планината и по него ще се приберем право в Кастеламаре, няма да обикаляме по магистралата от Салерно. Е, съгласна ли съм? – Оо, ма изобщо не знам за какво ми говориш, миличък, както кажеш, ти си тукашен и ти си знаеш къде и как 🙂

 

Понеделник, 3:00 ч. сутринта.
Кастеламаре спи дълбок сън. Което означава, че за броени минути излизаме на магистралата за Рим. И почти веднага, може би след около 2 км, при Торе Анунциата спираме на Аутогрила.
С „алора сенца…(нещо си) /без възражения?/, Анджи ми набутва 20 кинта и ме инструктира да отида до тоалетната, да купя две кафета и нещо за ядене, и една минерална вода; среща след 15 минути пред входа.
Аз слизам, а той завива към колонките да зареди и май да види нещо гумите – ако правилно го разбрах, а и щото 15 мин. ли ще зарежда, нали…
Класирам се 2-3 минути по-рано, колата е там, но заключена. Анджи ми закъснява 2-3 минути /о, добре, че не са 45! 😉 – щото и той ходил да им маркира кенефа.
Тук е направено така – от магистаралата возилата отбиват вдясно и влизат в комплекса, вътре надясно е бензиностанцията и всичко относно колите, а вляво са паркинга и заведението-магазин. А после, за да излезеш пак на магистралата трябва да заобиколиш целия този комплекс отстрани и отзад.
Качваме се в колата. Асколта ми бене, бейби /слушай ме добре/ – започва Анджело, отпивайки от кафето си, – оттук нататък имаме 260 км, които трябва да минем за час и половина. Ако не ти отговоря като питаш нещо, значи трябва да мълчиш в този момент. Музика – да, но не силно. Ядеш, пиеш, без да махаш колана и без да се въртиш много. Ако искаш, свали си седалката и спи. Дай сега да хапна две хапки.
Лапва надве-натри една поничка, глътва си останалото кафе, подава ми празната чашка да я пусна в една торбичка за боклуци, коланите щракват и потегляме. Значи, мисля си, моят полет започва още от тук – щом ще изминем 260 км за час и половина… уауу…
Започнах с екшън това пътуване, нали гоних влака от Рим. Завършвам го с екшън – сега ще гоня самолета от Рим – голяма емоция пак се заформя май… съвсем по италиански 😉
Заобикаляме грил-комплекса и Анджело се включва в магистралата. Спокойно е, возилата са нарядко, все пак още е 3:30 ч. Между другото, по магистралата свети като ден.
Малко след като отминаваме врътките при летището до Неапол, ненадейно се появява и ни се залепва някакъв джиджен черен мотор с едни… ъъ, като Дар Вейдър, на него… В първия момент ми е интересно… Но в следващия усещам как козината ми настръъхваа…. Маалее, как изглеждат тия двамата, с тия лъщящи черни доспехи и шлемове, бррр…
А защо съм на път да пукясам?
Ами, мотора първо е от страната на Анджи, после леко изостава, застига ни от моята страна, задния Дар Вейдър определено ни заглежда… Дават напред, после пак изостават докато моторът се изравни с колата пак от страната на Анджи. И усещам как ме побиват тръпки, ледени такива – изобщо не може да се разбере какви са намеренията им, и що за типове са тия с тия шлемове… като нек’ви извънземни, страшни.. ужас направо… Свива ми се сърцето – а представяш ли си да бях сама… хий…
Викам, Анджи какви са тия, той вдига рамене. След което пита, добре ли съм закопчана. Да бе, нали видя, закопчах се. Прави ми знак да се облегна назад и аз мисля, за да ги вижда по-добре в страничните огледала, облягам се.
Аха, да бе! От този миг скоростта ни осезаемо полита, и гледам – 140… 160… 180…….. 200!!… Примирам… дали ще залепне на 240, божичко?? /максималната/
Моторът изостава зад нас и постепенно изчезва. Втренчен в огледалото за обратно виждане, доволен, Анджи си приказва: еее… дай… дай… андиамо ее?… хааа!… ха-хаа!… манджаре ил мио кацо, адессо…
Бъркам в торбичката, вадя нова поничка и му я поднасям да хапне. За част от секундата ми хвърля учуден поглед, извиквайки: ма ке чи фай?!.. но! лашами!… но ора! нон волийо! /ама какво правиш, остави ме, не сега, не искам/
Е, нали „манджаре“ рече бе? – недоумявам реакцията му..
Изведнъж почва да се хили и осезателно намаля скоростта. – Ми дио!… Ми дио, Вили! Ма ниенте, ниенте… оо, мадонна! – смее се на глас..
Е, какво ниенте, нали каза „манджаре“, и аз мисля, че искаш да ядеш, к’во ми викаш! – Той още се хили и вика: но, кара, но, куесто е…  е куесто е уна „майна“. Майна, Вили.. си, ла майна! /снощи той научи тази „хубава“ българска дума, след като настоях да ми обясни какви ги зяеше, докато гонеше папараците/
Тут-тут-тут… „Майна“ ли бе?… Е коза е? Уот даз мийн? Коза.. ъъ.. коза синифика?  /и какво означава/ – питам. – Ее, коза! Ма ниенте, но импорта, нон импортанте, бейби! /нищо, няма значение, не е важно/ – Аа, но! Димми, алора! – настоявам.
Хвърля ми бърз поглед: Оооф, рагацца… манджаре ми кацо ее… ъъ… е, ке фачо манджаре аа – хили се и си сочи… ъъ… да де, мъжкия си атрибут, „яж ми сега…  /трите букви/! – Те това било.
Е, сорри, на когото му се видя тъпо да споменавам тази случка 😉

В 5:10 Анджело паркира на Фиумичино: Нон ти преокупаре, аморе, туто бене, абиамо ил темпо! /не се притеснявай, всичко е наред, имаме време/
И да, спрях да се притеснявам, че ще изпусна самолета. Въпреки това, всичко продължава да е на скорост. Набързо бягам до тойлета, връщам се, Анджи ме чака с две кафета до гейта.
Последни минутки… май дарлинг… май лавли ейджъл, ай’л невър форгет ю… енд ай со сорри, бат ай хев то гоу /мое прекрасно ангелче, никога няма да те забравя, и толкова съжалявам, но трябва да вървя/… Хвърляме чашките в кошчето, мятам чантата на рамо, Анджи протяга ръце да ме прегърне за последно и… някой застава до нас.
Не’ква наконтена мадама, може би около 45-те, с тежък грим /в 5:30 сутринта, на летището?!/ и с мноого гривни по ръцете, глас с надменни нотки: Ооо, синьор прокураторе ##? Соно контенто ди ведерти! /г-н прокурор еди-кой си, радвам се да ви видя/
Анджи, с явна неприязън я отрязва: Маа, йо но, синьора авокато /но аз не, г-жо адвокат/ – обръща й гръб и ме прегръща. Мацката ми/ни хвърля един от горе до долу, казва нещо, което не разбирам, връцва се и заминава. И в този миг аз наай-после зацепвам, че Анджи изобщо не е никакъв полицай… Добре, а тази чавка к’ва му е?
На въпросителния ми поглед Анджи отвръща: О, ниенте, мия белла, миа колега.. авокато.. ее, скопарла!.. уна ступидо капра /моя колежка адвокат, зарежи я/майната й, тъпа коза/.
И к’во… прокурор?! Анджело?… Вдига рамене: си, соно прокураторе, о пенсато /прокурор съм, мислех, че знаеш/ – А аз пък мислех, че си полицай, нали беше с униформа, там в Спаньоли?! И в полицейска кола… А той: еее.. ма перке? Ноо! Соно прокураторе, бейби! е ауто е ун сервизо делла прокура, ту нон капире куесто?.. /колата е служебна на прокуратурата, не го ли разбра?/
Леле, затварят! Анджи се провиква нещо, отърчава до един служител, приказва, бърка си в джоба, вади някаква карта/документ? – не знам какво е – онзи я поглежда, и той му разправя нещо, чувам „е, о’кей, ва бене“, Анджи ме млясва и сочи човека: върви с него. Оня: виени синьора, андиамо… И, като по магия, моя милост успешно се класира в самолета, броени минутки преди да излети… Да живеят „връзките“!

И малко нещо като епилог ли?
В самолета окончателно включвам защо Анджи не иска да бъде сниман, нито близките му, и защо така  настоятелно ми обясняваше да не качвам снимки с лица в интернет, защо не трябва да афиширам отношенията ни. Защото папараците…“папарци соно скавинджери“ /папараците са като мършояди/… Ти си по-интересната сега, казва, защото не те знаят. И особено ще си им интересна, ако са разбрали, че си чужденка… коя си, що си, каква си ми…
…Боже, дали и онзи мотор тая сутрин…
Както и да е.

Кацаме в София. На мен ми криво, та знае ли се, ще се пръсна чак – родната действителност е мноого далече от тези три дена в Наполи… Но нека съм реалист: каквото било – било. Нищо не е вечно. Всяко чудо за три дни. Всяко зло – за добро… офф… ми, автотренинг си правя за париране на емоционалната криза, в която чувствам, че потъвам, потъвам…
Излизам пред терминала… Оо, душичката ми как стене, сърцето как ме свива… Грее слънце, а на мен ми едно мрачно… Оох, кога ли ще ми мине сега? Как си го наврях, ах, как самичка си го наврях, боже мой!
Включвам си телефона, за да се обадя вкъщи, че кацнах. И преди да съм кликнала някъде, той почва да свири и присветва – месидж. Уф, кой ли е сега бе, сън не спал.. или пак ония, м-телците, с техните идиотски игри.. аман!…
А! Отварям: пенсо соло а те, мия белла, ми манки, молто! 2 уикс йо верро а те – ю уонт? /мисля само за теб, липсваш ми много, след 2 седмици идвам при теб, искаш ли/
Йее… Изведнъж става много светло, много топло, и о, прекрасно! – Усмивката ми е до ушите, изпълват ме „пеперуди“, ръцете ми треперят, бъркам буквите, трия, айде пак, ох… и клик! – полита към него, моят невероятен италиански „ангел“, с големи букви: YES! SI! VIENI! PRESTO! VOGLIO SOLO TE!  – няма да го превеждам, вече знаете италиански колкото мен 😉
Ееми, фине /край/…   😉

 

И за всички търпеливи фенове, които смятат, че животът е прекрасен, една песен наполетано, докато гледат още малко снимки:
http://www.youtube.com/watch?v=HOL8oF9ibLc
сн. останалите

 

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - гледка от тераса

По Ла Страда Амалфитана

75 коментара

мар. 27 2012

Добре е, че мечтите ни не свършват (2): Мюнхен и Нойшванщайн

Продължаваме на европейската обиколка заедно с Неделчо. Започнахме с Блед и Залцбург, днес тръгваме към Мюнхен и Нойшванщайн. Приятно четене: Добре е, че мечтите ни не свършват… 2 част или защо вече искам да съм „селски лекар“ някъде в Бавария Пътят за Мюнхен ни връща отново най-напред на австрийска територия и едва тогава на магистралата […]

11 коментара

Switch to mobile version