Archive for март 12th, 2012

мар. 12 2012

Пътуване до Касаб (Мусандам, Оман)

Published by under Мила,Оман

Днес няма да има снимки. Всъщност не ви трябват – историята на Мила е достатъюно цветна и широкоекранна, че май и 3D (едно време му викаха стерео-кино, но ми е писнало да споря със съвременните маркетингови специаолисти 😉

Та така: Мила ще ни води до едно от най-важните места в днешната световна политика 🙂 Вижте картата 🙂

 

Приятно четене:

 

 

Пътуване до Касаб (Мусандам, Оман)

За тая част на света много малко се знае.

Оман

е единствената държава от интерес, която граничи по сушата с Емиратите, в които живеем в момента, така че логично беше все някой ден да стигнем и до оманския бордър… още повече, че ни писна вече няколко години всеки втори да ни разправя колко е живописно, безопасно и девствено там, а ние само да се подсмихваме и да си търсим преводимост на чудесния многообеснителен израз какво е да си “тежка гемия”…

 

Та така – една седмица взехме, та се решихме.

Подходите от Дубай към Оман са основно два – оттук през Хатта (стотина километра до бордъра) и оттам – Сухар и Маскат, столицата на голямата съседна държава; или пък да тръгнем на север, в посока Иран, и да се позавъртим из Мусандам.

За по-безопасно избрахме втория вариант, т.к. се опасихме, че първият ще ни откара до прекалено много не-експлорнати места, а децата ше охтикясат в колата от многото път… плюс това разполагахме само с 3 дни за разузнаване на терена, дето при потеглянето дори се стесниха и само на 2.

За да ви опиша какво точно географски е Мусандам, вижте ей тази особено файска карта:

http://www.bugbog.com/images/maps/oman-map.:)pg

 

Полуостровната част от Оман е миниатюрна,

страхотен плюс за целите на нашто спонтанно двудневно пътуване, така че не му мислихме много – за съжале интернет не предостави достатъчно инфо относно това къде да нощуваме, но решихме, че само който не е стигнал там, само той не е намерил къде да изкара нощта – даже без планировка. А и сме малко калпазани в пътуванията – първо обичаме да се озовем някъде и да пропуснем някакви работи, а пък после с месеци да си говорим как ще се върнем и колко много още неща ще направим, дето първия път сме ги пропуснали… 🙂

 

Така че една януарска сряда по обед хванахме емиратската магистрала и тръгнахме в посока на Рас Ал Кейма – най-северният от емиратите. Час и нещо е пътят дотам, ако човек се препира. А то са пътища като слънце… с чудесна кола си е направо като ядене на сладолед! Просто кеф.
Отстрани – пустинен пейзаж от характер “сравнителна близост с вода” – в смисъл, с хиляди разпиляни малки туфички трева, като прегоряла слама са. Пръснати като гъби.
Туфите са важно нещо за околността – еквивалент са на нашите пасбища, но не за дребен добитък, а за камили.

 

Едва малко преди Рас Ал Кейма и нас ни огря – отвъд един заграден крайпътен участък видяхме камили, 5-6 парчета, ама достатъчно близо, за да поспрем и позяпаме. Дечурлигата бяха в тотален възторг

 

 

Оттам до границата бе лесно – прекосихме града (тука го съкращават на RAK), следвахме табелата за Ал Дара Бордър Кроссинг и по зачестилата поява на кози и дори крави, пресичащи пътната лента, не се и усъмнихме за миг, че се движим в правилната посока.

Границата отдалеч ни посрещна с предупреждение,

че снимането е забранено, нещо, за което си затворих едното око, ама все пак ме беше шубе, щото не ми се щеше зарад глупости да си проваляме трип-а – така че ограничих калпазанлъците. Все пак заснех една от многобройните кози, които лежерно се катереха по камънаците и по граничната инфраструктура, без някой да им обръща голямо внимание…

Минахме лесно, бързо и с добри чувства през емиратския пункт – взеха ни само по 25 дирхама на калпак, но пък не настояха да свалим спящите пътници от колата. За печат на паспорта се ходи на крак до една малка сградка с два броя служители там, спокойни, вежливи, любезни и доста лениви, но пък не чак до степен на неебателност. Неизнервени хора просто…

Там ти дават некво картонче с печат, оставяш го на пича, който дига бариерата пред колата, и само с паспорта минаваш оттатък.

”Оттатък” е вече оманският пункт – там едни също много вежливи, спокойни, любезни служители ни обръснаха с по 5 омански риала за един брой печат, което си е точно двойна такса спрямо колегите – емиратци. Че на т’ва отгоре и писахме на ръка формуляри. Ама по-тънка тарифа от нашата нямаше – по-тънко минават само натуралните граждани на двете държави, които си се шматкат през границата за без пари (паролата им е “ал-салям алейкум” и в най-лошия случай да си покажат корицата на документа за самоличност).

 

 

На какво се натъкнаха очите и очилата ни след преминаване на граничния пункт… пътят към столицата се оказа панорамен! Приказка – през първите 3 километра бяхме забравили даже да дишаме… Не стига, че пейзажът – неземен, ами и пътят беше почти напълно пуст и с такова върхово качество, че все едно онзи ден и специално за нас са го направили… Супер се респектирахме – все пак, не е, като да нямахме очаквания и да не бяхме чели блогове, тур-сайтове и гледали снимки в Гугъл, но никоя снимка и никой текст не могат ти поднесе тази тишина и това топло чувство за тотална уникалност на биването, бъденето точно там, на това непознато местенце, за пръв път, с широко отворени сетива за всичко наоколо……….

 

Там, на този панорамен път, разбрах защо

Оман бива наричан “арабската Норвегия”

– и за какви точно фиорди говорят хората, видели ги преди нас. Фиордите бяха отляво, наситено ярки, изгълтали цялата синева на небето, а отдясно над главите ни стърчаха и на места направо висяха жълтокафяви, като със секирата на Тор изсечени, отвесни голи напластени като вертикални вафлени кори страхотски канари! Ни храст, ни вейка даже по скалите.
Това са обиталищата на оманските кози. Почти всяка оманска карта, която отворите, ще видите, че е с изобразени кози върху сушата и делфини – по крайбрежните части. В тази низвергната просто от Бога (Аллаха) държава друго просто по чукарите не може да се храни и вирее… а козите са страхотни катерачи! Делфините и рибата пък са келепир за туристите, риболовците и гмуркачите – фишинг-трип-овете са най-яко развитият туристически бизнес в Оман, ако не броим маунтин-сафаритата (сафарита по пътеки, изсечени в планини).

И не само природата бе забележителна, “натурална” и девствена – забележителни също така бяха селцата, които преминахме, докато стигнем Касаб. За Касаб бях чела, че е град…. но миниатюрните селищенца преди него, те просто не пасват на нито едно ърбън-понятие…… начи, представете си, вървите си по тоя път с колата и при някой завой отдясно, в сянката на някой баят отвесно навесен чукар, съглежДвате 4-5 вили. Помежду тях – улички, ама не – асфалтирани, ами просто от ситничък камънак. Посред къщичките – джамийка. Друго няма – няма магазин за храна, да речем, абе нищо няма… най-многото малък плейграунд за деца с люлка, пързалка. Няколко джипа отпред – старички, но високи и бойни. Виждат се хора – мъжете са с искрящо бели колосани роби в традиционен арабски стил (дишдаши им казват), но наместо бяла кърпа на главата, имат едни особено зелено-сини и крайно приятни на цвят, навити като вита баница на главата тюрбани; жените пък са или на 95% забулени и изцяло в черно, само миглите им се виждат, или мязат на хипер бедна домашна прислуга от северноафрикански характер – високи, жилави, здрави, корави жени в много шарени, в убити цветове, домашни дрехи (туники и шалвари).

Отсреща на къщичките обаче, през пътя (в сравнение с някои от които “къщички” или вили боянската резиденция на Борисов изглежда като сиромашки селски хоремаг) е “мястото за обществен живот” – ако има местенце със ситен, бял пясък за плаж, то там е площадката за игра и дечурлигата там ходят. Край катерушките – моторни дървени лодки с олющена боя, евентуално някоя джипка, и е чисто, та дрънка.
Впрочем, при близък ракурс се оказа, че това не е бял пясък… а просто фин, ситен скалист камънак, защот’ природата, уви, само толкоз е дала.

 

Khasab, Оман

5-6 селищенца като това и достигнахме до “големия град”……. то, в сравнение с емиратските “провинциални” селища на

Касаб

да му кажеш град му е много, ама в рамките на мусандамския пейзаж си му лепне просто отвсякъде етикет “столица”.

Градът, освен квартали с малки стари къщи и с големи нови вили с чудесни свежарски фасади и респектиращи строително-застроени разгърнати площи си има училище, РДВР, кметство и даже летище… хотелчета две видяхме, и двете – много огрухани, но пък – бензиностанция и цели две кръгови! Има си даже таксита – страхотни наглед, като буболечки. 🙂 Изгърбени малки автомобилчета на широко тъмно райе – отвсякъде вадят окото… то просто тоя град и пешачката да го обиколиш, един час ше ти отнеме.
Забутахме се в некъв район край един трафопост – местните ни зяпах, все едно с НЛО кацаме там… ама и ние с една засукана градска кола чуждоземен модел… мъж ми беше решил да провери доколко разбират английски. Не успя дори да си разкопчае колана – над главите ни бяха виснали жици, а по тях се бяха нагъчкали поне сто подозрително едри и особено дрисливи врани. Минираха предния джам още в първата секунда от спирането, затова ни се наложи да се евакуираме буквално като плюховете от “Чумата” на Камю.

Така и така денят вече преваляше… решихме да не мъчим повече поизморения си приключенски спирит, а и вече имахме план за нощуване и за придружаваща нощуването прехрана. Току преди влизането в Касаб бяхме съгледали привлекателно туристическо място, което, като че ли, тъкмо нази очакваше… т. нар.

Golden Tulip Resort – вилно селищенце

с мънички вилички и зеленинка помежду. В съседство – огромен плажен район или поне ние го взехме за плажен заради туй, което ни се привидя като бял пясък; там имаше доста голяма игрална площадка за дечурлига, няколко джипки и дори няколко палаткуващи люде.

Още по-преди Бесса Бийч (т’ва място) найдохме огромен италиански пасажер с няколко авантюриста, смело крачещи из оманските тротоари в посока Касаб – това много ни вдъхна надежда, че в околния пейзаж няма да сме много-много като боядисани врабчета. Тоест, че местните няма твърде да ни се чудят и да ни зяпат.
А най-добрата новина се оказа между тоз пасажер и града – т. нар. Лулу Хипермаркет.
Лулу е голяма верига из Средния Изток, супермаркети с щандове и за други истории, дето в момента не ни занимаваха – асортиментът им го познавам на пръсти, а още повече, че цените им къртят мифки (това Лулу всъщност е шопинг-молът на столицата).

И тъй, със строен план в главите за действие, възторжено потеглихме към Голдън Тюлип Ризорта и дорде си обърнем главите да видим, че и Лулу-то, и пасажерът, и плажът са от една и съща страна на пътя… взехме, че пристигнахме, та и даже паркирахме с приповдигнатост на духа. Щото се бяхме сбръчкали вече от седене в колата, а и беше вече почти заник.

Настанихме се отлично, обръснаха ни близо 2 хилядарки в дирхами за две стаи съседни, ама алтернативата беше смачканите хотели в градчето, та при това положение направо все едно бяхме без избор (заради децата не бихме си позволили битнически някакви изпълнения, а и идеята беше да си направим почивка, а не поход). Още на рецепция ни забириха за фишинг-трип с корабче, споменаха една цена 200 дирхама на калпак (или 20 риала), ама ни се видя много дебело за 5 човека… решихме да го оставим за “друг път”. И без това впечатления – на корем, а и нощувката ни озъби, да си призная – за толко пари човек си купува един маломощен АйПад, аре сега – децата ше се задоволят с гледане на кози и камили край пътя, а пък делфините – “друг път”… някой ден.

 

Разпрегнахме дисагите, извадихме зарядните, проверихме каналите на кабелната… абе дюшеш – повече англоезични програми, отколкото в 5-звездниците в ОАЕ?! Пейзажът и ризорт-ът в него беше покъртителен… пред балкончето (имахме балконче, юхууууу!!!) намерихме скромен басейн за възрастни, мъничък за дребосъци, люлка и няколко дреболии, които да пресъздадат идеята за плейграунд… две открити заведения, едното бе с миниатюрен бар и супер барбекю-стейшън. Под нас – отвесни скали малко, стъпили здраво в необятната шир на Гълфа в най-северната му оманска част, току под Хормузкия проток, който дели тази мирна, кротка, непретенциозна мъничка чиста земя на Бога от иранските фанатици и сомнамбули……… Признавам си, че през нощта не ме свъртя и излязох на балкончето да дръпна 2-3 фаса, че да мога да склопя очи от толкова впечатления. Звездите бяха виснали като гроздове над главите ни, сякаш Бог ги е бродирал точно зарад мене в него час върху небесната канава… имах чувството, че съм във портокалова градина и ако имах по-висок стол, можех да си стъпя и да набера плод от самите Райски градини. 🙂

 

Но да оставим настрани възторга, за да не захаросаме пределно настоящия разказ – стомасите ни говореха повече от душите в онзи ранен привечерен час, та затова набърже се обухме пак и отпрашихме към Лулу-то с едно такова силно гастрономическо дръзновение. Молчето изглеждаше като направено онзи ден… и така и се оказа – разминали сме се с партито по откриване само с 4 дни. 🙂 Найдохме всичко, което можем да струпаме връз балконската масичка и в минибарчето, и то така, че да не хвърляме нищо повече от празни кутии и пластмасови прибори. Хората ни гледаха като пИтел бобено зЪрно, но се държаха на въздържана дистанция, за което им бях до дън душа благодарна – още тръпна, като се сетя китайските селяни как ни обграждаха, преграждаха и буквално преследваха като сенки, само и само да се добарат до нас и да чуят някакъв по-друг говор и тембър или даже да пипнат човек от “извънземна” раса…….. оманците в това отношение са аристократи и ни беше особено спокойно да делим едно Лулу с неколцината млади и чистоплътни мъже с “вити баници” на главата, които се навъртаха там, вероятно поради тоталната липса на другаде, където да бъдат в онзи момент след вечеря.

Кратките остатъци от време преди прилягване в широките хотелски постели изкарахме на балкончето, с приличен набор стомашни насъщности за особено гладни туристи на непозната земя – печено пиле, ориз по индийски тертип (със сафран), спагети по филипински тертип (с пиле и ананас), пресни зелени салати с варено яйце и още няколко работи за децата. Спахме недобре заради тъпите високи възглавници, но не придиряхме, т.к. и без това бяхме само за вечер.

Идната утрин, естествено, се успахме,

но нямаше проблем да закусим, т.к. лежерният хотелски ритъм благосклонно е предвидил за мързеливците като нас режим на закусване до 11 ч предиобяд. През нощта хотелът се беше напълнил с народ, паркингът беше нагъчкан… то и без друго точно срещу рецепция имаше само 4 паркоместа. 🙂 Номера от Дубай и омански. По коридорите – едри мъже в бели дишдаши, така, в напреднала бременност, ала ведри и с плавни движения като платноходи в спокойно море – поздравяваха всеки с “добрутро” и “уелкъм”.

 

Закуската ни изкърти… смятах, че ше ядем само Яйца, ше ръбаме краставици, ше пием кафе и децата ще са на кисело мляко. Нищо подобно – едно към едно 5-звездна закуска, ма по сички правила на изкуството! Това пилешки и телешки наденички, бъркани яйца, боб, страхотен бекон, супи-мупи, салати, десерти… хляб на корем, 5 вида cereals и мюсли, млека, сокове и кайвета… само каквото не ни се ядеше, само това нямаше там!
Безсрамно огледахме другите гости – семейства с малки деца, все – “бели хора”. Имаше мюсюлманска фамилия, съпругът – “цивилен”, съпругата – с абая и седефено бяло открито лице, а децата – бели като краве сирене, руси като утринно слънце и зеленооки като рокличката на Тинкър Бел (т’ва е една фея-блондинка). Египтяни, сирийци, ливанци… кой да ти каже. И руснаци намерихме – съвсем естествено, те са навсякъде, на всеки километър, независимо дали на скъпо или на евтинджос…. тия хора имат силен авантюристичен нюх в посока международен туризъм, не са консерви като болшинството от нас – ние ходим само там, където ходят тур-операторите.

 

Та… ден втори, планът беше скромен, с тенденция преди заник вече да сме потеглили наобратно……. след отчекиране от хотела, поспряхме на Бесса Бийч с катерушките и подобието на пясък, ама точно колкото да си направим снимки и да отчетем, че и там сме били – поне децата поиграха с кеф. След това от Лулу взехме няколко найлонови торбички с минерални води, безалкохолни и дребни работи за гризкане в колата, т.к. наоколо не се виждаше абсолютно нищо, което да ни мяза на ресторант или фаст-фууд, така че всичко щеше да се яде само по пътищата.
Точно срещу Лулу хората от Касаб стратегически са разположили една древна крепост. 🙂 Khasab Castle верно някога е бил castle – в смисъл, бойна крепост, ама сега хората са го реаранжирали на музей и при това такъв, че шапката ми падна направо! Аз много се кефя да ходя из тукашни разни музеи – сичките са хипер, ама много идейни и с много мозък и мисъл направени. С много грижа и с много респект към наследството, към житието и битието на “праотците”, към традициите и самобитността на региона – колкото и простоватички да са били нещата преди векове или дори само десетилетия.

Музеят-крепост в Касаб

пресъздава живота на предишните поколения, населявали Мусандам. Библиотеката е представена с маси, докато двете помещения, указващи “приемните” (маджлисите) на султана, имама и съдията, и тримата с правомощия за арбитриране на междуграждански спорове, включват само килим и възглавници за седящите върху килима. Другите помещения не включват нищо, което досега да не сме виждали, но биха били забележителни за някой, посещаващ за пръв път арабски музей в този край – добре изработени восъчни фигури, представящи търговец в дюкяна си, имАм, образоващ младото поколение на свещените текстове, сватбена двойка, млади жени и т.н. (някогашните араби по тези земи са били много ситни и нисички хора – сега вече, с фаст-фуда и фаст-лайфа, също и с генното мешане, са се видимо издължили, като спрямо предците си са направо гиганти).

 

Хубава разходка си направихме из музея, близо 2 часа не можахме излезе оттам… кадъните в сувенирницата, много “натокани гражданки” с шареничко по абаите, на доста неизряден английски се поинтересуваха “дали сме от кораба” (дали не сме дошли с някой от пасажерите) и уточниха, че в града им всеки ден спира по нов кораб.
Сега се сещам, че докато се моткавех извътре, съгледах една от кадъните нещо да снима….. веднага притичах встрани, за да не й окепазя снимката – смятах, че е няква туристка, може би емиратка – те се носят така, с шаренко по абаите. Местните са като вдовици. Оказа се после обаче, че то момето всъщност ме гонело мен да ме снима… 🙂 ама ми стана приятно, като разбрах. Очевидно не сме чак толкоз много невидими, а може би просто повечето туристи из онзи край са преобладающо емиратци (или саудитци – от Сауди също има граница по сушата с ОАЕ).

Единственото неприятно нещо в Касабската крепост беше един длъгнест, мърморещ и откровено неприятен британец

в някъде четвъртата възраст – съпругата му беше с бастунче, хубава русокоса жена на години, не знам как го търпи тоз чукундур. Чукундура първо ме спипа в стаята, в която бяха наредили приспособленията на някогашните хора за хранене и за приготвяне на кафе (варили са го в джезве) – изкоментира, че било голяма селяния тва, дето сичката посуда я били пръснали из стаята и секи можел да я бара с пръсти… “У нас, във Великобритания, вика, сички таквиз драгоценности са в стъклени витрини с аларма!” – но с тон, все едно лично Принц Чарлз навремето, преди няколко десетилетия, му го е споделил на някой частен прием.

За втори път му се натъкнахме на върлината пред едни восъчни фигури на младоженци, дечурлигата ме дърпаха за крачолите и пищяха “ела, мамо, да ти покажа едни други кукли”… 🙂 върлината беше повлякъл от музейната експозиция, представляваща спалня, едно ръбесто чесало за гръб – ако не сте виждали таквоз нещо, тва е едно като кокоши крак си представете со сите ноктя, ама “кракът” е дълъг къде 30-40 санта. И чукундурът го размята и остроумничи: аз, вика, препоръчвам ‘ си го земете това вкъщи и с него да шамарите децата, като са много шумни! Мъж ми го изгледа по един такъв балкански начин, от който британецът веднага стопли тайното послание и набързо се разкара оттам, барабар с музейното чесало.
С което се надявам сайтът “Пътепис.ком” да не изяде хурката от политически-коректните цензуристи*, т.к. националността на горния недодялков е само предполагаема, базирана на специфичния му инглиш, но признавам, че той не е представителна извадка за всички жители на Кралството (особено за тези без гражданство). То тия работи са си до човека наистина…

 

Но всяко зло – за добро де… без посещение на тази крепост нямаше да срещнем най-полезния за нас антипод на горния неприятен турист, а именно – неприлично красивият от женска гл. т. млад “униформен” (в традишънъл дрехи) оманец, който ни светна, че единственото, което можем оттук насетне да свършим в околностите, е

да идем до Кор Наджм

Какво точно има в Кор Наджм… мъж ми упорито отказа да каже! Пробута ми само дискретно една тънка брошурка с местните забележително и рече загадъчно: “На, глей тука таз снимка, е тука отиваме… ма не я показвай на майка ти, че ше брадяса и нищо чудно удър да получи.”
Аз, като видях снимката, и веднага разбрах, че е свръх сериозен.

Потеглихме… то излизането от града не е трудно – докато се почешем оттук ли, оттам ли да минем… и вече бяхме навънка. Табела – надясно, Дибба 110 км. А наляво – ебеш ли му мамата…

Дибба

е другият граничен пункт, свързваш Мусандам с Емиратите – уникално местенце, разделено на три: една трета град принадлежи на Шарджа, най-големият емират, една трета е към Фуджейра, единственият емират на Оманския залив, и третата трета си е оманска. За огромно наше съжале, граничните власти не позволяват прекосяване на туристи оттам – само местните могат да си минават.

 

Та Дибба да си стои, дето си е – ние взехме посока наляво. Път като слънце, отляво – планини, отдясно – малко равно и пак планини… ама таквиз, ниски. На няколко пъти видяхме едно удивително нещо, което още по Панорамния път към Касаб ни впечатли силно – из разни по-ниски участъци стърчат едни колчета, боядисани в бяло до средата и в червено догоре, и пред тях – табела: “Stop if water is at red.” (“Не минавай, ако водата е до червено.”) Доста се почесвахме… ала по някое време все пак загряхме, че отнякъде, ебеш ли му мамата откъде, ама приижда вода и наводнява междуградските пътища… наистина много странно. Щото отсам, нали казах – планини, водата просто няма как да ги прескочи! А оттатък – пак планини, там и да има вода, то просто откъде да придойде…… ама явно има откъде. Явно се промъква отнякъде. И наводнява на всеки, кажи-речи, 3-5 километра. А какво прайват хайвазите, когато нямат път от водата… сал един Господ знае. Аз не знам – на мен ми се чини, че ако ония от “селцата” нямат достъп до Лулу-то в Касаб, ше си ядат чепинците май или най-много камъчките от “плажа”…

 

Стигнахме ние Khor Najm,

ама още преди да му видим табелата (щото то, табела верно че имаше там, само дето Кор Наджм не се виждаше никъде помежду ридовете), видяхме и точно тук, от което на майка ми сърцето й прескочи поне 66 пъти………… вляво, из планините, се виеше ама супер подлярски един съблазнителен направен от човека път, дето само, като го погледнеш, и веднага разбираш, че е точно и само за тоя, дето е ръгнал сам да си търси белята! Ама много мръснишки са го вкопали там в планинката! Гледаш го, гледаш го от пътя, скърцаш със зъби и си мислиш – ейййййй, път с път, само да та метна, наш ли колко сафарита ше ти направя! 🙂

Или поне явно ние такъв налудничав поглед сме имали, щот очите ни верно бяха светнали като фарове, а майка ми вече беше почнала да си чете последните молитви и яростно ни омайваше да обръщаме и да си ходим обратно в Дубай… ама то трай ли сърце юнашко! Пък и с таз нашта кола – то срамота такъв път да видиш и да не та засърби под лъжичката! Излагация пълна – хората за такъв адреналин пари дават, оставИ ти гъзарията, ама колко коли пъплеха нагоре и надоле – то просто не е истина…

 

Прищя ни се, ама само как ни се прищя! Ама решихме да пипаме отдалеч – първо ше се поприближим, после ше хванем първите 5 метра нагоре, после, ако колата е ОК и ако не друса много, още 5 метра и до първия завой вече ше си имаме наидея… Претеглих аз плюсовете много набързо и минуси открих само в това, дето още не сме го изпробвали в практиката, ала ни бе под носа да изпробваме – сиреч, в това доколко шофьорът умее и доколко ше се получи сцеплението на гумите с пътя.
Щото той пътят верно, че много широк – не две, ами три джипа да се разминат отгоре му… ама… ама отляво, там, дето е стръмното на планината… отляво не бе обезопасен ма напрао с нищо. 🙂

 

Тръгнахме… тъй, предпазливо, щото майка ми вече беше почти пред умиргане от тотален ужас, а и децата от друсането се поразбудиха и размрънкаха. Тътрузим се и смятам: тва, добре… 4х4, имаме ръчни предавки… гумите – яки и незаносени, карани само на сухо… колата е тежка и много стабилна (ХС60, Т6)… двигателят – турбо, шофьорът е 6… кво остана само – дали ни стиска и дали ни се иска. Бе ще ни се, как, то питане иска ли! И най-лошото – че и ни стиска… 🙂

 

И таман да са засилим баш като невидели…. и отляво – табела: “Внимание! Военна зона. Всеки, който хване тука пътя и бъде изловен, ше бъде съден и веднага опандизен за опит за разкриване на тайните на оманските въоръжени сили.
Ейййй, как ми се дръпна такова начи…

Гледахме, гледахме като пулета там…

пак обърнахме и на бегом – към Касаб, към крепостта!

Към пича в бялата роба, дето продава билети – да питаме таз табела, аджеба, да не е сложена там само да пази гаргите и отворковците като нас… майка ми тъкмо вече беше решила, че й се е разминало. Да, ама не – арабинът рече: бе джарайте смело, таз табела е от време оно, военните вече не обитават района! И ний – само туй чакаме, хукнахме наобратно като тиква по стърнище…… 🙂 то да няма и 15 км това от града.

И настана великият час! Геройство и лудост се искат от нас. Положихме гуми връз тази планинска пътека… и айде нагоре с колата, полека-полека…
Сърца ни туптят, дъхът ни й спрял, вратове се потят, завой се й задал…

След първия завой – добре, гледката се понасяше, ама след няколко вече и ний се подплашихме, щото то просто егаси картинката… вляво – камъначки, равно, а отвъд равното – направо с бънджи да скачаш! Не ‘нам колко метра, сигурно до стотина да сме стигнали най-най-горе, ама мартинките ни трепереха и само дето зъбите си не чувахме да тракат в тишината на историческия моментум. А колата се държеше супер, само дето вътре народът така се беше оцъклил и толко напрегнал, че едно “бау” да бях рекла и вътре щеше да замирише веднага… А пък най-голямата пачанга настъпи, като си дадох, аз, патката, сметка, че тъй, както сме са качили най-горе, съвсем близо до Бога, то просто нема друг начин после, освен по същия начин и от другата страна на тоз хълм да слезем…

 

Но тежкият товар на фактите ме споходи тъкмо, когато превалихме и последния завой и смятах вече “аху-иху” да викам – щото от другата страна ни се откри една гледка, ама ебало си мамата просто… змиевиден път, ама така нагръчкан, все едно змия е яла неква ужасно лошава и мега шавръклива храна. Отдолу-нагоре като го гледаш, иди-доди, ама отгоре-надолу си е ебаси пачангата… още повече, че все метър се взима за 24 секунди (туй – образно). Сиреч, надолу ше слизаме от четвъртък наобед – поне до другия вторник привечер време.
Ама пък грях му на душата, който каже, че не си заслужаваше зора предвид потресающата красотност на това, което съзряхме оттам, от върха! Долу имаше

невероятен, мръснишки закътан, изумрудено син и завит като девича къдрица бъбрековиден фиорд…

толко неземен, че направо да го хванеш, да го стиснеш за гърлото, па не знам какво да го направиш… точно толкова беше красив! Пълна лудост да го гледа човек само отгоре.

Пък да не казвам, че край фиорда некви шматароци бяха подредили бели лодки в редица, все едно цялата оманска армия ше превозват в тях – толкова много… бе поне 20-25 парчета ми се видяха отгоре. И си викам – абе яааа да слезем ние долу да ги видим тия кво са си наумили да праят… ами че тъй де, след като те могат слезе дотам, при това – с лодките, шо пък ний да не можем?!

И потеглихме – така и така, друга работа си нямахме в тоя момент… Така, отне доста време, ама най-големият срам беше, че по пътя ни задминаха няколко бойни джипки с видимо аграрен вид, обаче пърпореха надолу, все едно водни ски карат по камънака! А пък ний – като госпоици… некви пипкави, туткави, предпазливи. Ама и никак не съответствахме на пейзажа, да си призная – Волвото изглеждаше, все едно сме го впрегнали с него оран да праим. Въобще, отвсякъде ни личи – аматьори, ентусиасти… никъв експириънс и здрава доза подходящи условия за лудите да не си стрОшат главите, плюс чудесна доза сбор от физически обстоятелства и късмет!

Довлачихме се до долу – арабите ни гледаха като някой, който досега е трещял здраво с пушка и изведнъж дошъл некъв тарикатин и без да иска директно уцелил десятката на мишената. Двама стърчаха, единият пушеше, а отстрани други двама клечаха, и двамата пушеха.
Казаха ни по едно “здрасти”, от което аз веднага разбрах, че е дошъл моментът и аз да си запаля. Че коленете ми още трепереха…

Поразтъпкахме се, а колата мязаше на камилска муцуна, и то на камила, която, допреди да се нахрани, е пила много дълго време вода – тотална катастрофа, все едно сме мятали отгоре й пясък с лопатите… 🙂 Ма бяхме много горди, ей! Само се въртим, гледаме мръсотията, гащите ни треперят, ама беседваме как с т’ва омазано Волво ше минем целия път до Дубай, за да ни видят всички, че сме били на маунтин-сафари! 🙂 Голям кеф, голяма фукня.

 

Гледахме два образа със стогодишен опит на плещите как пущат лодка във водата – докараха я с един боен “селскостопански” джип на теглич, на брега на заливчето тарикатите са си изляли много добра наклонена бетонна “платформа” с наклон в посока водата. Джипът вкара теглича на задна, докато лодката потопи кил, а единият от двамата обръгнали типове вещо я разкопча от стоманените въжета и я забута мощно да се изхлузи на собствен ход. Беше със завити крачоли на “селскостопанските” панталони и хич не го беше грижа дали няма да му изстинат краката.
А пък мен ме досрамя, че така ги зяпам нагло като японски турист… но което си е право – право си е. Досега единствено бях виждала как хората спущат на вода само няколкостотин хиляден кораб. Само лодка не бях скивала как се потапя от такваз бетонова “рампа”…

Пътят наобратно след кратката фас-почивка не е интересен, освен само с това, че спряхме на най-високото да се фотаме като некви, дето и от 100 км е ясно, че им е за сефте и че скоро няма как да повторят. По билото нагоре качихме на стоп една муха – не че ни е питала, ама успешно я превозихме и се бъзикахме, че мъкнем свръхтовар – пък щом сме се бъзикали за глупости, начи страшното ни е преминало…
Видяхме също така един брой фтичка и два броя скална коза в процес на катерене. Голям респект изпитах към тия добичета – кой знае колко планини обикалят на ден, за да напълнят едно малко стомахче… наистина са способни и с хипер баланс. Направо са чудеса на природата…

От другия край на хълма – и вече на слизане –

съзряхме и неохраняемите вече тайни на оманските въоръжени сили:

Тайните се изразяват в една широка, качествена на вид, впечатляваща къса писта за малки бойни самолети, които или се приземяват ловко буквално като с парашути отгоре й, толкоз е къса, или е било планирано някой ден да разцепят планината и да отвеждат тайните самолети досами онзи фиорд – нямам идея, нямаше и кого да питаме там. Но се виждаше редичка от 4 къси и ниски бункерчета с форма на миниатюрни майски пирамиди (майски – от маи); очевидно там са съхранявали също някакви потайни съкровища, важни за националната сигурност. Други потайности нямаше, но и да е имало – не сме ги търсили целенасочено или сме ги пропуснали.

След адския адреналин от това планинско сафари прибирането до Дубай ни се видя буквално като пързаляне с кънки на лед… тръгнахме по заник – пристигнахме часове преди полунощ, с една зарежданка на резервоара в RAK.

По средата на Панорамния път спряхме на една китна детска площадка, не само, защото беше изумително да намерим толкова добре и акъллийски подредено и поддържано местенце баш там, ами и защото свикнахме една коза с две малки ярета как се бори с един празен плик от някакъв чипс.
Явно животните там са много гладни… козата се беше покатерила с предните копита на едно кошче за смет, което, мисля, неслучайно беше открито за достъп – там се бореше с плика от чипса.

Изтъркулихме се предпазливо, да не наплашим добитъка, ама добитъкът имаше вид, все едно него ден сме си чукнали среща и дори с малко сме закъснели… прерових запасите за из път, набарах няколко плика с разни гризинки, сухари, малко хляб мъкнехме и сервирах обяд на козите! Леле, какво плющене падна – никога не съм предполагала, че коза може да се кефи така много на чипс с форма на топчета… ако можеха да говорят, сигурно щяха да кажат – дай още, дай още! Ама и погледът им беше достатъчно красноречив.

 

Измундаха хляб, всичко, което оставих… и малките ядоха, и козата не им се пречка за дажбата. Децата ги храниха от ръка.
Те опит с кози имат тука – понякога ходим до един от старите имоти на шейха, там гледат кози на открито и от първа ръка сме проверили, че козите не възразяват въобще срещу пържените картофки от МакДоналдс, а за едно плодово прясно мляко с ягода са в състояние да подкопаят бразда под оградата, само и само да го докопат. Имаме впечатления, че на Криспи Донътс не са фенове – понякога идиотите им подхвърлят.
Ако някой не ми вярва – да провери сам. Ама да не се престарава, щото имам и снимки. 🙂

 

Горе-доле така приключи нашият първи трип до Оман, в полуостровната му част – сичко останало е само път, скука, умора и радио (и не ни рекетираха този път на граничния пункт). 500 км за два дни и 500 снимки – зор голям сега да подбера само 5 за пътеписа… Надяваме се – мечтайм си! – някой ден музата да ни огрее и да идем и до Маскат, това е вече оманският мейнланд и същинската столица на държавата… защото това в Мусандам беше буквално провинция на изхвъргачката. Но много популярен турист дестинейшън за всички в района, т.к. разстоянията са постижими, нивото на сигурност е къде 200%, хората са приветливи и спокойни с туристите, с човечно отношение към “мангизлиите-зяпачи”, човек няма нужда да конвертира валута и на пръв поглед просто не се вижда нищо, освен единствено някакъв лош късмет, което може да ти скофти пътуването дотам.
Обезателно пак ще се върнем, най-малкото, защото онази, “отвъдната” част на Мусандам, откъм Дибба, остана неесплорната, а какви чудовищни снимки имаше в онзи пътеводител – просто майка ми да не чува… 🙂

Автор: Мила

 

 

Други разкази свързани с Оман – на картата:

9 коментара

Switch to mobile version