Archive for февруари 9th, 2012

февр. 09 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (7): Изненадата на изненадите

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а за последно пак я оставихме сама, за да чака Анджело „5 минути“

Днес какво ни очаква? Четете, не смея да ви кажа 🙂

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част седма:

Изненадата на изненадите

 

 

Нааай-после!
Най-после излиза от къщата заедно с един очилат чичка със, мии… оскъдна коса, да го кажем 😉
Идват по пътеката. Анджело… маалее, колко е сериозен само… нищо „ангелско“ у него в момента. Намръщен. И изглежда някак, ами един такъв… „решителен“ вид има… Спират.
А! – Анджело размахва назидателно показалец под носа му, кара ли се нещо?… сочи му… диск ли е това?.. пени се нещо… яя, к’во става? Чичото клати глава, съгласи се. Тръгват, идват.. /аз – уж си блея нанякъде/… Оф, пак спряха при портата да приказват! Айде бее!
Значи, четири песни средно по 4 мин., да кажем са 16 мин., плюс петте обещани, плюс три минути докато говорих по телефона, плюс 15 може би, в проучване на пустата улица и разглеждане на списанието – колко станаха общо? Почти 40!.. Ахх… а утре си отивам бе ей, италиано(!), нямам време за губене, стига се мота!
Вътрешният ми глас се ококорва: к’воо? не чувам вече мераци да джугаш сама? – Млък бе! – срязвам го – И нали, ти каза снощи, че няма да ми извади очите! Ето, добре – не ги извади. Затова не искам.. вече! Трай там!

В този момент Анджело отваря своята врата и плешо ми се покланя на нея: бонджорно, синьора.. скузи (нещо си там – не му разбирам), и ми се усмиихва, усмиихва.. синьора, синьора… бррр… угоднически едно такова, маазно… ама щот’ не знае, че не съм гадже на Анджело и утре си заминавам.
И аз се усмиихвам…
Чао – вика; ми, чао – махвам му… Ама нещо не ме кефи тоя тип – един… лукав такъв, ми се вижда.. прилича ми на гаден адвокат. Защо ли му „бучеше“ Анджи?

Анджело се качва, оставя папката на задната седалка, а отгоре й слага онова списание, диска мушва в жабката, извинява се, усмихва ми се… „моят“ си Анджело вече  😉  – О, браво, казва, дет’ си се сетила да си пуснеш музика поне. Дай целувка, рагаца мия – мац!
И тъкмо пали – тирилянта-тирилянта-тирилян-тан-таа – Нокията му почва да звъни. Поглежда си телефона, на лицето му се изписва „оффф.. баш ти не ми трябваш!“, мръщи се, ама, звъненето продължава. Настойчиво.
Гледа пак недоволно в присвяткващия телефон, процежда „уф.. манаджя!“ /“по дяволите“- или нещо такова/, поглежда ме, пак в телефона, бърчи вежди, мисли нещо, пак ме гледа „изпитателно“(?) няколко секунди /ох, почвам да се чувствам неудобно/… Ей, ама оня отсреща хич няма намерение да се откаже – отново тирилян…
Кликва изведнъж: пронто! – та-та-та-та… дори аз чувам женския глас на бързи обороти – а той мълчи и чинно слуша…
Оп-паа… из главата ми се разфърчават еднии… е, к’во като няма следи от жена в къщата му… ми, това не значи, че си няма някоя… уви… е, стига де, к’во ти пука… утре нали си отиваш!… ама ми става едно.. „ляво“ някак…
Тя най-после млъква, той въздъхва: си, ва бене.. И затваря.


Обръща се към мен: сорри, ил мио… (нещо) поко, (нещо) фаре, не знам си какво… – Кк’во, к’во фаре, к’во пиано? – Ааа… – клати глава – май плаанс, ай тинк /плановете ми, мисля/… е, ми дзия… (нещо си).. инветаре а кафе.
А?… Някоя го кани на кафе! – някак си свръзвам „инвентаре“ с английското „инвайт“ /каня, поканвам/
Инвайт ю фор кофи? – питам – Си, йес, – леко се въодушевява – ной! – сочи ни двамата.
Двамата?… Двамата?!… А „дзия“… уот из.. ке коза е? – питам – Ааа, си, – казва, – дзия из… ъъ… литъл систър оф май мадър – Мигам: ю мийн, янгър систър?.. ъф йор мадър… туа мадре? – Си, си, – вика, – коретаменте, янгър систър /англ. по-млад/, маа нон ти преокупаре, кара, миа мадре нон че.
Оф!!… олеква ми 🙂 … разбрах – не ти е в плановете у леля ти да ходим на кафе, обаче.. е, и в моите също не е… но..
Оп! Ама откъде леля му знае, че сме „двамата“?…
Антонио! – минава ми през ума – дали той го е изпял?! Че кога свари?!… Добре поне, че „мия мадре нон че“ /майка ми (му) не е там/ – иначе вече щеше да ми дойде в повече –  мисля 😉

Главният път минава през тунел под Вико Екуенсе – влиза при единия му край и излиза на другия. Хитро! 😉
Е, след като правим една въртележка из улиците му, излизаме някъде при изхода на тунела.
Пътят е много натоварен и труден, според мен. И ще кажа защо. Но Анджи явно знае района и пътищата му със затворени очи. Табелката сочи Сеяно. Питам го къде е Сеяно, той ми вика: екко! /ето го, тук/ – сградите, покрай които минаваме. Значи, само самите италианци си знаят как, какво отделя градчетата им едно от друго – аз не разбрах. Пак табели, сред които мервам и за Соренто.
Обаче пред нас направо колона. Насреща също, но е по-рехава. Анджи поглежда към мен с половин око и нарежда: мессо ла чинтура! /сложи си колана/ – Хии! Закопчавам го.
И нали си е истински италианец, ей така, без да трепне, стисва зъби и си отсича  пътя на едно пежо, после изпреварва още две-три коли, после микробус, кола, и накрая волвото изревава и издухва два туристически автобуса наведнъж, като буквално на два метра пред насрещната кола, си влиза пак е лентата – щръкна ми косата!
Казвам, помолвам го горещо, поне докато е с мен, да не го прави пак този номер, а той най-невинно „Ма нищо не съм направил, рагаца мия, карам си“.

И за сведение, ако някой реши да пътува с кола насам:


Пътят се казва Страда Статале Сорентина и в превод означава „магистрала Сорентина“. Идва от Неапол и стига до Соренто, прави там някаква врътка из онази част на полуострова и тръгва наобратно. Обаче не мислете, че е магистрала според нашите представи. Освен това, че е идеално асфалтиран и чист, по друго не прилича на италианска магистрала. Впрочем, италианските магистрали се казват „аутострада“ и са с по шест, осем, някъде може би и с повече платна.

Страда Сорентина,

обаче, е тесен и обикновен двупосочен път само с две ленти и, може да не ви се вярва, но изцяло, до Соренто, е с три непрекъснати линии – двете отстрани и една по средата. Единствено при хотелите има малки участъци от по три метра с прекъсната странична линия, където да се направи завой към хотела. Дясната страна на пътя, т.е. тази откъм морето /в посока Соренто/ е с ограда или парапет – къде по-ниски, къде по-високи – някъде те са точно по ръба над морето, другаде – край терасирани градини. От лявата страна има мноого тесен тротоар, просто колкото да не е без хич. На отделни места, след като се прехвърли вече хълма, има малки уширения – тераса, където може да се спре за малко, колкото за няколко снимки на вистата, която се разкрива.
А пък колко е натоварен този път… мамма мия! Коли, туристически автобуси, градски автобуси, които обслужват всички тия градчета наоколо – нали казах вече, че са си просто като квартали на един голям град.
За мотопедите пък да не говорим – като хлебарки са! Страшно много са и буквално летят без правила. А, не – спазват едно единствено правило – да вдигат адреналина на всеки, край когото профучават 🙂

80067 Соренто Неапол, Италия

Всъщност май и всички италиани въобще не се съобразяват с условията и маркировката на този път.

Включително моето ченге. Но чужденците, които не познават района, пътя и навиците на италианските шофьори, мисля, трябва да го имат предвид. Предупредени сте 😉

Наистина, точно както каза Анджи, веднага щом прехвърлихме хълма и се заспускахме надолу, движението като по магия стана малко по-спокойно, а пътят – по-живописен. Спираме на една тераса, Анджи обявява: чинкуе минути! /пет/

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

Точно преди да се качим пак в колата, минава една кола, на която пише „Карабинери“ /полиция/ – шофьорът бипва, ухилва се и козирува. Анджи се засмива и му върти пръст… Яяя, да не би да е някакво началство моя човек?
След две-три минутки сме в Мета ди Соренто и се отправяме по една уличка към вътрешността, където явно е къщата на дзия.
Вътрешният ми глас пак прошумолява: дали въобще ще видиш Соренто, како? – Сакън! – потискам го – да не си посмял, млъкни!

Спираме пред една от къщите в покрайнините. Само че тук „покрайнини“ хич не значи, че тези къщи са нещо аут. Обратното – добре поддържани и определено тук живеят хора от добра средна класа.
Впрочем, от страната на Вико Екуенсе хълмът е по-полегат и, освен някой хотел с басейн и градина, и тук-таме голяма семейна къща сред двор, може би почти целия хълм е с обработени като по конец лозя, маслини, мандарини и лимонови градини. Градини от лимони! 🙂 И типичните, разбира се, средиземноморски кипариси – като хурки, грамадни алоета на места, и пинии… Откъм Соренто хълмът е много стръмен и не става май за нищо.

Ехаа… изкефи ме! – Анджи паркира виртуозно на малкото място между две коли и, честно, събра ми очите как, раз-два, и се намести между тях като по масло – лелее, аз имаше да се мъча половин час напред-назад, да стана вир-вода и накрая да му тегля една и да си потърся по-широко място… по възможност хептен без коли 😉 …  Ааа, ма нЕма да се смеете! Щото, нали знаете, че често жената зад волана е богиня – понеже, нали, докато тя кара, пасажерите в колата се молят, а пешеходците по улиците и на кръстовищата й отстъпват път, даже някои и тайно се кръстят! 😉

Та, слизаме, минаваме под едни висящи зелении, които на практика ошумоляват и скриват къщата откъм улицата, двайсетина метра вървим по една постлана с плочи пътека и на, хм, „пиацата“ пред къщата 😉  е, площадката де, изведнъж се оказва една голяма маса, застлана, наредена, и вкупом ни нападат едно десетина души!
Леко се шашкам – ма, къде дойдохме, к’во става тука?
Всеки приказва, всеки ухилен и изглежда се радва за нещо, усмихва ни се, протяга ръце да се ръкува и да си каже заглавието… Запомням само, че дзия-та, която е малко така, като матрона, се казва Франческа и е с рентгенов поглед; запомням и един дебел възрастен дзио /чичо/ Джанлука, щото е през цялото време като залепнал за стола си, и говори само на наполетано, т.е. абсолютно нищо не му разбирам; ухиленият до ушите Антонио естествено, който, по всичко личи, е вестоносецът, т.е. точно той е „ударил камбаната“!
И – най-голямата изненада!! – дъщерята на Анджело – Аличе /14 г., живее при баба си в Салерно, тук е явно на гости/
Да, за съществуването й вече знаех от снощи, когато взаимно си „снехме анамнезите“ с него чрез преводача на лаптопа, но запознанство с нея въобще не беше планирано, смятам. Другите големи и малки така и не запомних точно кой кой е.
След две-три минути дечурлигата (3-4 бройки) изчезват и само от време на време някое дотърчава да се оплаче от някой или нещо, и пак офейква. Аличе се застоява малко повече, с нея даже си разменяме и няколко изречения на английски. Детето, оказва се, знае доста прилично и доста повече от баща си, та без проблем се разбираме 🙂  После тя ми се усмихва и също – въз.

Е, искаше Неапол, нали уважаема?

Ето, на’ ти го сега – пак, но от друг ъгъл – един истински Наполи, ама така, както не си и сънувала!

Щото като се завъртя една галимация, един напън, най-вече сякаш към моя милост насочен, що така – не знам – Анджело ли много си го обичат, мен ли нещо ме харесаха, такива ли са си по принцип?
Май дзия-та е шефът тук и изглежда, по някакъв непонятен за мен начин, даде „добро“, понеже Антонио на мига ми се глави личен камериер, а мойто ченге изгуби напрегнатия си вид и почна да ме гледа и обгрижва даже едно такова.. любовно чак 😉
Искаше кафе, мия белла? – ето кафе, дзия го прави „перфето“, ето и млекце, а това е сметана.
Искаше долчи /сладкиши/, нали карисима? – ето: не знам си к’ви бискоти – с пълнеж, без пълнеж; намазани с шоколад, налепени с мармалад; поръсени с нещо си; опаа – и един кекс, нареден на плато, долита отнякъде; соленки едно плато; домашна еколимонада… Аа, ма не може така, вземай си, яж – дай, дай, манджи!; ето и карамели, и чоколати; и черешки – о, нямат мръвка, екстра са – манджи, манджи!; или соленичко, солени бадеми искаш ли?; лимончело обичаш ли, пила ли си, синьора мия? /домашен ликьор от лимони/ – Не си?!.. Оо, страхотен е, бейби, дзия го прави фантастико!… Отпивам… приятен е, да… Белло, е? – питат.. Си, белло, грацие! – казвам…  Брааво! Брааво! – радват се.
/Инфо за лимончелото: който е бил на Корфу и е пил там ликьор от кумкуат – същото е, само че ликьора от кумкуат е ярко оранжев и с аромат на кумкуат, а лимончелото е зеленикаво-жълтенкав и аромата му е на лимон, естествено 😉
Опа – лично дзия ме загражда в един момент: лимонада, вода искаш ли, синьора Вили? Заповядай, студени са.. има и лед. Или студена бира – държим я в лед – е? А, добре, ти пийвай ликьорче тогава… ама, ако искаш към него кубче лед… белло е нали?! Анджело е мъж, нека пие бира… Сеща се изведнъж: А! Ами бяло винце, искаш ли? – изстудено е… молто белло, тукашно, от Кампания, студено… с малко лед?
И точно тук, в този точно момент на ухажване от страна на всевластната дзия… Ее, кой ще се сети какво се случва?

Ми, ГАФ – какво друго да сътворя?! 🙂

Жената, нали, ми предлага изстудени напитки и лед, понеже времето е топло, а аз вместо да река „грацие“ и да си кютам, изведнъж се ухилвам неудържимо насреща й… ама като идиот!… Виц бе – мамка му! /пардон де/ – ма, все ми идват изневиделица, да му се не види!
Народът наоколо е меко казано зачуден, някои хвърлят загрижен поглед към Анджи. Той също ме гледа озадачен, но и очаквателно, вече мъничко ме познава, все пак.
Лелее… осрах работата те’ сега…
Извинявай, дарлинг, викам, нека дойде Аличе да се пробва да превежда. И, надявам се, божичкоо, двете с нея да успеем и да спасим честта на баща й пред тая свита роднини 😉
Понеже съм сигурна, че детето няма да знае поне три важни думи, искам и лист и химикалка, за да ги нарисувам – тя или баща й да ги кажат на италиански.

Та, вицът, или нещото като виц де:
Сяда в ресторант мъж и, докато чака сервитьора, разгръща списание. Попада на статия за алкохола. Чете: алкохолът това, алкохолът онова.. В малки количества действува стимулиращо на кръвообращението и затова при преохлаждане се използва за загряване, а при секс пък често спомага за известно удължаване на акта. Но при честа употреба вреди. Например, водка с лед вреди на бъбреците, ром с лед вреди на черния дроб, уиски с лед вреди на мозъка…

По дяволите, – изръмжава мъжът и затваря списанието, – излиза, че тоя идиотски лед бил страшно вреден!


А дзия ми предлага всичко с лед – как да не се сетиш за тоя виц! 😀

Пропускам само онова за секса, да не ги скандализирам, а и защото Аличе е още малка за подобни откровения. Скицирам едно човешко тяло и само бъбреците и черния дроб, оказва се, че тя знае мозък как е на английски.
В крайна сметка, Антонио пръв почва да цвили и целият се тресе от смях, веднага след него още някой гръмва, след тях включват и другите мъже, като дзио Джанлука много смешно някакси бълбука и скърца, като се смее, и изобщо представлява една чудна картинка 😀  Дамският състав, коя по-малко, коя повече, също разчекват усмивки. И Аличе се подсмива. А Анджи е разцъфтял до ушите и клати глава. Когато смехът малко се поуталожва, ми стисва тайно коляното под масата, а физиономията му гласи: шантаво! откъде ти идват на акъла бе?!

И, без да съм търсела ефекта, от тук нататък атмосферата някак се пречупва и става една съвсем задушевна и роднинска, аз не съм вече гостенка-чужденка, а нещо като дълго невиждан далееечен роднина. Или поне така ми се струва.
Някой се провиква – ей, Киара, ма кажи на Джовани да смени музика бе!… А така! Айде на наполитанските мелодии – екко!… Един, рошав такъв, не знам дали той не беше въпросният Джовани, след секунди сграбчва една от булките и двамата завъртат тарантела. Дотърчават хлапетата и се включват в импровизирания дансинг. След малко тръгва и хитът на фамилията. О, не, мисля, че това е хитът на целокупния Наполи – „О, соле мио“, и всички стават и танцуват с огромен кеф. И аз, естествено – не бих отказала поканата на Анджело.

Какво? Мислите, че не може да се танцува на „О, соле мио“? Да, да! Я чуйте първо „и тре джовани тенори“ /тримата млади тенори/, пък да видим какво ще мислите после:

http://vbox7.com/play:4929d92c7b

Само ще добавя, че ако превода ми не е точен, виновен е Анджело – той даваше акъл, докато го правех  😉

 

… Еех, ла вита е белла, – според крилатия италиански израз, и ето, те го демонстрират в момента – си мисля, докато се наслаждавам на този неочакван купон.
Анджи е нахилен до уши – сорри, бейби, бенвенуто, кара – шепне – кози ной /такива сме ние/… Наполи е това, включвай, беллисима! 🙂

Егати гостоприемството – ошашавена съм! И посягам към фотоапарата, включвам го, но Анджело слага ръка пред обектива: Нон, кара.. нон спара, но шотинг.  Ма, перке бе, Анджи, виж колко са хубави всички, к’во е яко само! – Категоричен е: нон!
Взима ми фотоапарата и го изключва, пъха го обратно в чантичката му и го оставя пак на масата. Хм…
О’кей, ама е тъпо – странен човек – и него не иска много-много да го снимам. Още сутринта ми изтръгна обещание, че няма да публикувам лични снимки никъде, ама никъде! Вероятно защото е ченге, мисля си – нали тука има мафия, това-онова… И му обещах. Е, к’во да правим, ще уважа желанието му, макар че биха се получили чудесни снимки с тая весела компания. Язък.

Анджи, – дръпвам го по едно време, – това гостуване сопреза ли е? – Смее се: нее, този път не, не съм виновен! И за мен е сорпреза! Но, чувстваш се добре, нали, соле мио? /хе-хе, вече съм и соле мио 😉 /
Харесва ли ти лимончелото? – О, добре съм… а, лимончелото – да, ама май ми е много сладко.
Ке? Лимончелото ти е сладък? Антонио току опъва ушите край нас, и сега скача и хуква, и след малко носи: прего, синьора мия, ун коктейл. Мия спечиалита! – лимончело, лед, газирана вода, пресен сок от лимони и аранчи /портокали/ – в голяма чаша, със сламка.
Внимание: една голяма чаша. След половин час – още една чаша. След още половин час отивам до тоалетната, връщам се – опа, Анто носи нова чаша. Ооо, не… да, хубаво е, ама стига ми толкова, щот’ Анджи няма май памперси в колата, и после… капито?  😀
Он, обаче, упорит: ти прего, мия спечиалита, бева, е /моля те мой специалитет е, изпий го де/… Оф, о’кей, добре, Анто, ама край, финито, нали!
Анджи му казва нещо на наполитански, физиономията на Антонио е: „еее, айде и ти сега, к’во толкова!“ – Анджи обаче нещо го срязва и Анто вдига вежди и изведнъж се сеща, че трябвало нещо си… и се омита нанякъде… Ама за кратко 😉
Коктейла наистина е много лек и приятен, свеж, но Анджело леко ме докосва, поглеждам го – с очи посочва чашата и само с устни „атенционе“ /внимавай/.
Ъ… е, нее, изобщо не ме е хванало, просто си ми е леко и приятно, и компанията е гот, но о’кей, той със сигурност знае по-добре. И, докато си тръгнем, тази трета чаша я изблизвам само до средата.
Значи, общо две чаши и половина коктейл, плюс една ракиена чашка чист ликьор.
Дъра-бъра-дъра-бъра… Анджело, горкият, се поизприщи да превежда. Какво превежда не знам, сигурно им казва онова, което искат да чуят, щом се радват така 🙂 – като знам как ние двамата трудничко се разбираме на моменти 🙂

Слънцето скоро съвсем ще залезе като гледам. Анджи, сори, ама нали, дарлинг, щяхме да се разхождаме из Соренто? Поне малко, а?
Ставаме. И всички, вкупом едва ли не: А после, после ще дойдете ли на вечеря? – Анджи им казва, че после ние се връщаме в Кастеламаре – Целува си детето, приказва й нещо, тя се засмива, отговаря му… Аах, този неразбираем ми наполитански!… Вземаме си довиждане с Аличе… и тя има тъмна коса и трапчинка на брадичката като татко си… и да, мисля, че е сладко и интелигентно дете.. с потенциал да се превърне в супер гадже след две-три години… ах, горкият й татко! 😉
Не знам на мен ли така ми изглежда, но заради нашето тръгване всички са като малко разочаровани. Е, сорри, драги наполетани, но тук съм за малко, уви.. много уви, наистина… но, чао, чао! Готини сте, даверо! /наистина/ 🙂

Тъкмо сме пред колата и някой изотзад ме дръпва за лакътя – а, Аличе. Да? Кажи, миличка? – Дърпа ме настрани и забързано някак, и тихичко: Мадам, ду ю лав май дади, е? –  Оп, изпатка ми главния бушон: ккк’во??… чакай.. бе детенце, аз.. – поглежда към татко си, който ме чака до колата, продължава: Ай лав май дади! Танто! Вери мач, мадам, ду ю ъндърстенд ми? Ай уонт ю лав хим ту! – аз: аа-маа.. уейт.. /чакай/ – Прекъсва ме: промис ми… плийз, мадам, о’кей?! /англ. аз обичам татко, много, искам и ти да го обичаш, обещай ми/.
Зяпнала съм от изненада… автоматично кимам: ъф корс… дарлинг… йес, о’кей.. промис.. ю /разбира се, обещавам ти/… Тя ми се усмихва доволна, махва ни и на двамата и хуква обратно към другите в къщата.
Стоя и гледам след нея. В душата ми – смут… Ама, аз.. ооо… луда ли съм, как можах да го кажа това! Ооо, как ненавиждам да лъжа! Дори да има причина – мразя това, неприятно ми е… Защо, защо го казах.. какво ми е виновно детето!?!… Ама и тя – защо? Защо ми го каза? Как ме заби само, боже… колко глупаво стана.. ах, ах… ооо…
Анджело идва до мен, разтревожен, недоумява: ке коза а дето? е? ке коза е? /какво ти каза, какво има/ – мълча, но той настоява: димми, е? димми!.. Повдига ми брадичката, гледаме се в очите, той настоява: алора, вай, димми!.. ансуър, гоу! /хайде, кажи ми, отговори/
Гърча се с моя никакъв италиански: мм… лей а дето.. ох… ъъ… ми тиамо… еее, амаре.. еее, инаморато а те! мей би…  куалкоза кози.. ее, сорри! – му казвам /тя ми каза да те обичам или нещо такова може би/ – Широко разтваря очи.. Но веднага идва на себе си, усмихва се, размахва ръце: маа, ной амиамо, ми дио! /ама ние се обичаме, боже мой/ – К’воо? К’во рече? Ке?! – Ной /сочи двама ни/ ин лав, май бейби! Си, даверо!.. – А, да, баш е така – прекаляваш вече Анджи! /това беше наум/
Помъква ме към колата: алора, виени, андиамо а Соренто, бейби, е джа тарди! Нон ти преокупаре, ва тутто бене, но проблема! /хайде, да тръгваме към Соренто, че става късно, не се тревожи, всичко е наред, няма проблем/
И сигурно крайно време е да кажа, че жена му е починала при пътен инцидент, когато детето е било само на две годинки, после не се е женил, т.е. в социално отношение с Анджи сме квит.

Ееее, тръгваме към Соренто най-после, а то наближава 20 ч. Излезе и някакъв вятър отнякъде, дали няма да довлече облаци, като се има предвид, че сме заобиколени от море, хмм… дали утре ще е кофти времето? Всъщност няма голямо значение, утре е неделя и аз, уви, искам или не, ще трябва да замина за Рим, че самолета ми е в понеделник рано сутринта.
Оо, бог ми е свидетел, не ми се тръгва още! Хич даже не ми се тръгва, сърцето ме заболява при тази мисъл.

Направо след пет минути сме в Соренто. Аз се развъртам като обран евреин да гледам през прозорците, а Анджи е съсредоточен – търси място да паркира. Слиза към пристанището, отиваме до Марина пикола, откъдето тръгвали корабчетата за Капри, Наполи, Иския, Амалфи. Но не знам, може би заради вятъра, който току изфучава на порции иззад скалите, почти няма хора тука. Бързо се връщаме горе. Пак търсим място за паркиране. Изведнъж се мушва в една уличка и само с едно движение се вмъква между един Смарт и няколко моторетки в края й. Само задницата му стърчи малко, но в Наполи това си е нормално. Признах го отново – цар е на паркирането!
Вървим по една, предполагам, централна улица. Да, типична централна градска улица на популярен малък италиански град – магазини и заведения, народ – фул… Оо, леко разочарование ме обзема – ама много туристи бе, хем още не е „висок“ сезон. Английски, руски, немски се чува, японци една групичка срещаме… Един тегел насам, един натам, пак в колата и хайде сега пък към терасата встрани над Марина пикола.
И какво стана – по-дълго време търси пак къде да паркира, отколкото стояхме на терасата. Тоя вятър взе да вдига рокли и капели, да клати силно всичко що виси някъде и да върти де какво свари.. Анджело добавя, че му мирише на буря.
Връщаме се при колата, аз съм разочарована – нищо няма да видя от Соренто. Анджи се усмихва и ме бъзика – щял да ми подари диск с „Торна а Соренто“ /Върни се в Соренто/ – онази песен, с която Соренто се е прочул в цял свят… Е, ама не е същото, мисля си, а утре трябва вече да си тръгвам. Увесвам нос… Е коза е проблема, сей станка? /уморена ли съм/ – пита.
„Станка“ си ти, викам, а аз утре трябва да заминавам за Рим, за жалост. Той „подскача“ – нали в понеделник ми е самолета, защо утре? Обяснявам се. Той вика: тц, нон а домани… оо, нон ти преокупаре, мия белла, о пенсато /не се тревожи, аз съм го измислил/
Да бе, измислил го бил – каквото и да измислил, фактът е, че в понеделник в 6 ч. летя. Пак ми казва „нон ти преокупаре“ и ме поглежда така, че ми омекват колената. О, как бих искала и аз да го можех тоя номер – да го питам тогава!
Апропо, по-късно, т.е. впоследствие разбрах, че каже ли „нон ти преокупаре“ /не се тревожи, не се притеснявай/, значи, че той поема контрола на събитията, които следват, и каквото и както каже, така ще стане, просто нЕма начин. В този момент, обаче, все още не съм наясно с този факт.

Марина пикола, Соренто, Италия

Марина пикола

Из центъра на Соренто

Из центъра на Соренто

Марина пикола, Соренто, Италия

Марина пикола, гледана от терасата над нея

 

А сега? Ами, пали колата и тръгва нанякъде по един път, който ту излиза по крайбрежието, ту се вмъква сред разни палацо, хотели и хотелчета, рИсторанти, коли и туристи. А далече някъде в морето май присветкват светкавиции…
На една отбивка като тераса край пътя, Анджело спира. Само че не слизаме, гледаме от колата, понеже навън много силно духа на моменти и дори колата потреперва при някой от поривите. Хубава гледка, нищо че е тъмно – насреща целият залив свети.

 

Везувий и част от залива гледани от Соренто, Италия

Везувий и част от залива гледани от Соренто

 

И в този миг си мисля, че ей така, за разкош, и изобщо като завършващ щрих на тази гледка и на тази ми неочаквана история, на место би си паднала една романтична целувка. Обаче как… така, дискретно някак, да подам сигнал…уфф… И ръцете му в този миг ме завъртат към него, пуска онзи свой размазващ ме глас: маа, нон е тутто, мия белла… ъъ, адессо… си, ла ностра стория инициа ора… ай капито, бейби? оджи! /това не е всичко, нашата история започва сега, днес/… нау, май лейди, ъндърстенд?.. тудей! билийв ми.. /сега, днес, вярвай ми/
Онзи разтаапящ момент от върха на планината днес, се връща отново, този път над подплискващото се долу море… и звездите почват да падат край нас…ммм…размаазвам се…

 

Звезди?… К’ви звезди бее… фаровете на преминаващите автомобили ни осветяват… ха-ха-ха…
Но аз се чувствам идеално 😉  И той – личи му.
Пита къде искам да вечеряме, в какъв ресторант. Ха, че де да знам! Освен това аз нямам кьорава стотинка – нали сутринта не ми даде да си взема нищо, освен фотоапарата и телефона, който си ми беше в джоба.
Усмихва се – в този например, и сочи насреща един скъпарски хотел-ресторант. Пет звезди му светят отгоре. Шегуваш ли се? – питам. Той: но защо, има ли проблем?
Естествено – казвам – чинкуе стеле! /пет звезди/  Той не доумява: това проблем ли е?
Обяснявам: гладна ли искаш да остана? – Тъпее: нон, ма перке?! – Перке, викам, – представи си ситуацията… – и, по изпитания вече метод на англо-италианския и пантомимата, го светвам:
Значи, искаме да влезем в ресторанта отсреща. Портиерът ни оглежда критично и се чуди – виж ни, и двамата сме в джинси и нек’ви си мърляви вече тениски – ето, по мойта има даже следи от тревата на Монте Фаито. На твоята не й личи, щото е черна… И, ако важният портиер все пак ни пусне вътре, какво следва?
На масата за всеки има по 4 вилици, 4 ножа, 4 чаши;
настаняват ни един срещу друг.. е, може и един до друг; каквото и да си поръчаме, ще ни го донесат в огромни чинии – примерно, натрупани една връз друга 4-5 мръвчици, пет грахчета и две-три морковчета, гъбка, маслинка и една аспержа, а обширното празно пространство на чинията – обилно нашарено с карамел или някакъв сос, сладко от американски боровинки, капчици сметана и доукрасено с клонка магданоз или репичка, изрязана като роза.
Сервитьорът ще стърчи дискретно встрани и ще ни дебне какво правим, та да ни долива, ужким, виното. А аз, например – гаранция, бъди сигурен, ще сгафя коя точно вилица и кой нож трябва да взема, и за да е по-яко мазало, по някое време ще си изтърва ножа или вилицата под масата. Накрая ти, драги, ял-недоял, а затова, че си шофьор – и почти нищо не пил, ще се изръсиш с бог знае к’ви кинти.. Чаткаш ли?.. Е?… Пък и толкова ли си богат?!
Той, моля ви се, ме гледа, гледа, клати глава и прихва да се смее… Смее се неудържимо… През смях казва: бене.. ва бене, беллисима мия… си… даверо.. о’кей – и добавя, че о’кей, знае и една кръчма, където сервират риба и морски дарове, е нон стеле /и няма звезди/ – яде ли ми се прясна риба – пита. Става, яде ми се, чаровнико, карай натам.

Следва…

И още няколко снимки – първите две са от терасата, на която имах пет минути за снимки. Другите са снимани в движение от колата – фотоапарата извън прозореца и щрак, каквото влезе в обектива 🙂

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

 

 

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът 

 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

51 коментара

февр. 09 2012

Варна на 08.02.2012 г. или Защо му казват Черно море…

Published by under Вили,Черно море

Вили ни изпрати малко снимки от Варна, снимани на вчера 08 февруари 2012 г . Снимките не се нуждаят от коментар… Варна на 08 февруари 2012 г. или защо му казват Черно море…    Изпрати пътеписа като PDF   

2 коментара

Switch to mobile version