Archive for февруари, 2012

февр. 24 2012

Мокра Коледа във Ванкувър

Днешният пътепис е началото на изтриването на белите петна от нашата карта в района на Канада и по-точно западнта ѝ част. Наталия, днес ще ни разходи до Ванкувър – един от най-добрите за живеене градове в света.

Приятно четене:

Мокра Коледа във Ванкувър

Непредвидено се наложи да заминем за Ванкувър. Дните бяха предпразнични, времето по изключение необичайно топло и без сняг, което никак не е характерно за Британска Columbia по Коледа.
Организирахме се само за ден, направихме нужните резервации и рано на следващата сутрин – потеглихме.
Предстоят ни 10 часа път с кола, от нашия град до Ванкувър.
Около 10 сутринтта слънцето най-после се показа и се разведели напълно.

 

 

Коледа във Ванкувър, Канада

Въпреки мрачното време, настроението ни не беше никак мрачно 🙂 Пътищата – сухи, сняг – никакъв , необичайно топло за сезона време. Дори синът ни – тинейджър не намираше причини да недоволства за нещо а както знаем тинейджърите са изобретателни в намирането на причини за недоволство 🙂 🙂

Британска Columbia е място с изключително красива и разнообразна природа. От нашият град до крайната точка на пътешествието ни са около 730 км., като Магистрала 97 (Sauth) преминава през различен ландшафт. По пътя ни се изреждат: Иглолистна гора стъпила върху плато, после хълмове с внушителни с гъстотата си иглолистни гори, толкова гъсти, че из между дърветата цари полумрак дори и в най-ясният ден. (Да му мислят мечките, които живеят по тези земи и трябва да бродят из г ъ c т ите тъмни гори на British Columbia:) 🙂
Следват ливадите с тук – там събрани на групи дървета, дърветата пак иглолистни разбира се. Местноста е идеална за пасища, наричат я Кравешка държава (Cattle country:) В тази отсечка са фермите, каубоите и един малко по-различен (кънтри) стил на живот…. По-нататък е сухата земя – semidesert (полу- пустиня). Съвсем на края се прекосява каньон, долина и…Ванкувър!

Всъщност истинската причина за внезапното ни тръгване налагаше да отидем до Хоуп, това е градче не далече от Ванкувър. Тъкмо заради това: „налага се да отидем по работа до Хоуп“ – видяхме случе й да продължим до големия град и да си подарим една по-ралична Коледа.
Дните по това време на годината са кратки а още повече по тези географски ширини. Нямаше време за обичайните отбивки за снимки и видео. И все пак „откраднахме“ по някоя снимка от колата в движение.
Без обичайния сняг през зимата, природата като че ли беше лишена от цветове, но въпреки това не по-малко величествена.

Коледа във Ванкувър, КанадаКоледа във Ванкувър, Канада

Коледа във Ванкувър, Канада

Кратка отбивка след много часове път. Поточе с кристално чиста вода стичаща се от планините, богата на много минерали. Идеална за чай!!! Жалко, че не разполагахме с време за подобно крайпътно приключение. Искахме да стигнем до Хоуп а после и до Ванкувър по светло.

 

Коледа във Ванкувър, Канада

Продължаваме. Вече сме съвсем близо до Хоуп. Градчето е разположено в края на долината Фрейзър – място мъгливо и дъждовно. Живеещите тук хора са принудени много по-често да подменят покривите на къщите си заради почти всеки ден леещият се безжалостно дъжд.

 

Коледа във Ванкувър, Канада

Коледа във Ванкувър, Канада

 

Хоуп е вече зад гърба ни, работата която ни доведе тук – свършена! Сега е време за празник, време е за

Ванкувър!!!

Градът е рядко красиво съчетание между планина и океан. Както си му е рада посрещна ни с дъжд. Ко й то ту спираше ту започваше пак да р ъ ми а после внезапно се усилваше…
Ванкувър, разположен върху вода + множеството му мостове = Скъп бензин.

Ванкувър, Британска Колумбия, Канада
Управата на града начислява допълнителни данъци върху цената на бензина заради поддръжката на множеството мостове и налаг ащата се в района сложна инфраструктура. Може би единствено по-скъп бензин имат във френска Canada, но там е така заради социалната политика, която се опитват да водят и заради помощите с които се опитват да привличат повече емигранти. Но всичко това си има цена и заради това бензина в Квебек е скъп! Съ щ о една друга подробност за френска Canada – след определения минимум, всеки доход след тази граница нагоре се облага с 50% данък!!! (Това за Квебек беше малко отклонение).
Денят е към края си, време е да се приберем в хотела. Толкова за днес – 23 Декември 2011.

24 Декември.

 

Коледа във Ванкувър, Канада

Коледа във Ванкувър, Канада

 

Странно чувство. Коледа без сняг с постоянен дъжд. За момент изпитах съжеление за хората живеещите в градове разположени на океан, лишени да почувстват магията на една „Бяла Коледа“ 🙂 🙂
Разбира се, че

не пропуснахме и шопинга

в един от моловете 🙂
Всъщност глътна ни почти цял ден…

Коледа във Ванкувър, Канада

 

 

Видяхме обявените разпродажби, насрочени за Boxing Day, който е на 26 Декември. Този ден е несъмнено известен като денят на откаченото пазаруване в Canada. На този ден (денят след Коледа), можеш да си купиш стоки с невероятно намаление.
По залез се отбихме в

Стенли парк,

където сме били толкова много пъти, но можеш ли да отидеш до Ванкувър и да не се отбиеш до култовият Стенли парк?!..

 

Коледа във Ванкувър, КанадаКоледа във Ванкувър, Канада

Спирахме на бързо за снимки, защото не искахме да плащаме за паркинг. И без това скоро щеше да се стъмни. Стенли парк е огромен, има много какво да се види. Спираме пак и пак и все на бързо, защо скоро ще е сумрак. Дори не изключихме двигателя на автомобила си, а само аз прибягах да щракна снимка от моста. Обаче дълго не можах да се съсредоточа за снимка. Причината – ниско над мен в небето се рееха 3 огромни орела, които упорито исках да снимам, но те упорито все някак си ми се изплъзваха от кадър. Явно НЕ искаха да бъдат снимани:( 🙁 Отказах се и си снимах моста с планината насреща.

Коледа във Ванкувър, Канада

Коледа във Ванкувър, Канада

Коледа във Ванкувър, Канада

Коледа във Ванкувър, Канада

Отбихме се, разбира се и до Тотемите.

Коледа във Ванкувър, Канада

Продължаваме за още няколко снимки и… последният слънчев лъч на 24 Декември. Навечерието на Рождество Христово. Стенли парк.

 

Коледа във Ванкувър, Канада

Свършихме.:)
На единия изход след парка е

Силвия Хотел

Дейвид (съпругът ми) на бяг изскочи от автомобила за да направи ето тази снимка. Казвам „на бяг“ защото паркинга на всякъде беше платен и там в далечината имаше един мъж, който раздаваше билети, но определено ние не искахме да ни даде билет:):):):) А и какво толкова интересно на този хотел имаше да се снима – не доумявах аз. Интересното според Дейвид бил факта, като самият той връщайки се в колата ми обясни, че: „The Sylvia Hotel is an old, Vancouver landmark situated across the street from English Bay. It is most renowned for the fact that a very famous Hollywood actor – Errol Flynn – died here of heart failure in October, 1959.

Коледа във Ванкувър, Канада

 
„Интересно, интересно…“ – промърморих под носа си аз, но в действителност си мислех:“Добре, че се разминахме с глобата!!“

Нощен Ванкувър.

На път за Чайна таун.

 

Коледа във Ванкувър, Канада

 

Като стигнахме в Китайският квартал обаче се оказа разочарование и НЕ направихме нито една снимка там. Нямаше ги традиционните светлини и китайски украси характерни с ориенталската си пищност, които сме виждали преди. Дали ефект от кризата или просто бяха изключени за да не споделят празника на християните тази нощ в навечерието на Рождество …???
Сменихме посоката – привлечени от красивата палитра разноцветни светлини на града посред тъмнината на ноща. (СНИМКА 21)

Коледа във Ванкувър, Канада

А ето я и сградата на Телус, мобилният оператор монополист в тази част на Canada, които здраво ни дере кожите, но….:(:( тук сега говорим само за приятни неща:):) Сградата -кълбo съставена от хиляди светлини, които ритмично светваха (СНИМКА 22)

Коледа във Ванкувър, Канада

 

и изгасваха.

Утре е Коледа.

Ще оставя празничният ден несподелен. Нека си остане семеен празник. Ами това беше.
Ето, че и светлините на Телус изгаснаха. Помпозното кълбо от светлина притъмня.

Коледа във Ванкувър, Канада

 
Вселената притихна в очакване на Христовото рождение.

 

Автор: Наталия Х.

Снимки: авторът

 

 

Още разкази от Канада  – на картата:

9 коментара

февр. 23 2012

Прилеп (4): И още от манастира Трескавец

Продължаваме с обиколката на Цветан в района на Прилеп (Македония). Цветан вече ни показа самия Прилепкакто и Зрзе, а за последно тръгнахме към манастира Трескавец. Днес ще продължим с обиколката

Приятно четене:

 

Прилеп

част четвърта:

И още от манастира Трескавец

 

 цар Борис – Михаил - манастир Трескавец край Прилеп, Македония

За сравнение  вижте изображението на цар Борис – Михаил, като възрастен от манастира Св. Наум край Охрид, където май е бил и погребан.

Трескавец, Македония

 цар Борис – Михаил - манастир Св.Наум край Охрид, Македония

 

Няколко слоя фрески една върху друга и  ни очакват  ренесансови изненади.

 

 Стенописи – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

като целувката на Юда! Ех, Джото бил ли тук?

 Стенописи – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

 

 

 

 

Другият купол.

 Купол – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

 

 

Гръцките владиците  мълчат за изгорените славянски ръкописи и книги.

 

 Стенописи – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

 

Пощенска картичка от Йерусалим –,,йерусалимия” дар от хаджия.

 Йерусалимия – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

 

 

Пазачът Бруно – сан бернарът, дреме и не лае българите.

 Сан бернар – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

 

 

Масивните мраморни маси са с удобно място за краката.

 

манастир Трескавец край Прилеп, Македония

Опушеният комин  отвътре ,

 магерницата – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

 

 

И от вън на магерницата.Миризмата на манджа отдавна е отлетяла.

 

 магерницата – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

 

Характерната ниска врата,която те кара да се поклониш като влизаш в храма. Не е кеф, ако си турчин! Плитката дърворезба е дело на майстор от Слепча.

 Врата – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

 

Манастирът буквално е сгушен в каменната прегръдка на природата.

 манастир Трескавец край Прилеп, Македония

 

Гръмотевица (трескавица) е съборила големият  железен кръст. За хеликоптер няма площадка, иначе македонския  министър  щеше да дойде  и го монтира на храма. 😉

Кръстът на манастира Трескавец край Прилеп, Македония

Кръстът на манастира

 

 

 

Стара снимка, където кръста е на мястото си.

 Манастир Трескавец край Прилеп, Македония

 

Само църквата е оцеляла от двата пожара като по чудо.

Богородице пази и сохрани Трескавец !

 

Очаквайте продължението

Автор: Цветан Димитров

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Македония – на картата:

4 коментара

февр. 22 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (8): Господ e… и италианец! ;)

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело „5 минути“, за да идем за последно на гости на родáта 😉

Днес какво ни очаква? Четете, още не смея да ви кажа, само ще намекна, че редовните зрители на National Geogrphic знаят какво значи наводнение в Италия 🙂

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част осма:

Господ e… и италианец!  😉

 

 

Анджело прави маневра, излиза от терасата и потегля бавно. След секунди минаваме точно пред входа на хотела и виждаме, че всъщност е с четири звезди. О, куатро стеле! – възкликва и почти спира: Ее… куи… о ла? /тук или там, сочи нанякъде/ – клатя отрицателно глава, той: сей сикура? /сигурна ли си/ – Си, черто – потвърждавам.

Продължаваме полека,

той мърмори: маа, ми дио – куатро стеле, чинкуе стеле – коза импорта вераменте? ма нон импорта куанте стеле, мадонна мия!… Е пой торнаре а манджаре, е? Ай фаме.. торнаре? /4 звезди, 5 звезди… какво значение има всъщност? няма значение колко звезди са; да се върнем ли да ядем там?  гладни сме, да се върнем ли?/
Секунда чуденка, но вътрешният ми глас цъква и… е нали „андаре а манджаре пеше“ бе, Анджи? /отиваме да ядем риба/ – казвам.
О’кеей, ва бене.. – примирява се, поглежда ме с крайчеца на окото и посочва с палец: ла чинтура! /колана/ – Щраквам го. Колата литва напред.
Блея в тъмното и малко се чудя – само заради гледката или нещо предвид ли имаше Анджело, че ме доведе до този хотел.. и сякаш искаше точно тук да вечеряме ли? Или просто наистина е гладен и като всички мъже, когато е гладен… Спирачките изпищяват и аз рязко политам напред…
Спооко 😉 – нищо ми няма – и чинтурата държи здраво, и дясната му ръка светкавично се изстрелва като бариера пред гърдите ми.
Котката-самоубиец не успява и се шмугва през оградата до пътя, сподирена от една мелодична италианска „майна“… предполагам, по интонацията 😉
Следващите две-три минути Анджи насериозно ми разяснява нещо, от което разбирам само „куести кани е гатти, ла ледже, норматива, солди, комуне а Сурриенто, муничипали фунционари“ /тези кучета и котки, според закона, норматив (нещо), пари, общината на Соренто, общинските чиновници/… Кимам.. с разбиране 😉
След максимум 15 минути пристигаме до едно малко пристанище. На табела насреща пише:

Маса Лубренсе

Анджи пояснява, че всъщност Маса Лубренсе е градчето ей там, през което минахме преди минута, а това тук е марината му.
Марина? Та то няма никакви кораби из него, твърде мъничко е! Но има нисък вълнолом и между него и сушата, от напиращият вятър във водата се кандилкат няколко яхти и много повече рибарски лодки.

80061 Massa Lubrense Неапол, Италия
Отпреде му – добре осветен паркинг, на който са се „подредили“ десетина коли 🙂 В кавички казвам „подредили“, защото май всеки е спрял, както му е хрумнало – три са един до друг, един е напреки на тях, друг е някак под ъгъл към него; от другата страна пак три автомобила, уж подредени, ама кой по-напред, кой по-назад… и един грамадански черен джип лъщи по’ встрани, някак отделно от „плебеите“ 🙂
Като „държавен“ и дисциплиниран мъж, Анджи се паркира изрядно до добре подредените. Докато се тутка нещо из колата, слизам и се развъртам, оглеждам – в кьошето, до някаква зелена барака, стои едно допотопно и като изоставено в ъгъла там минибусче, бая ожулено май и с килната броня; в срещуположния ъгъл – качена на колесар малка яхта; три яки мотора с багажници, и като сгушени един в друг, явно на някои пътешественици, които може би хапват в заведението отсреща; и още десетина разни моторетки, те пък наредени като на конвръз пред едни големи саксии по края до входа/изхода на паркинга. Охо, и две нещастни, очукани колела са свели кормила, подпрени до някаква дървена будка при изхода. И няма кьорав човек, освен нас двамата – пусто, налитащ вятър и подплискване на вълнички в кея.
Насреща през улицата обаче, свети и свири – рИсторанте-пицария „При Микеле“ – аха, сигурно там отиваме, изглежда приличен и не някакъв скъп.
Решавам да извадя фотото и да цъкна едно кадро на лодките, но Анджи маха: Вилии.. алора, андиамо, мия беллаа! – отказвам се от снимката и понечвам към „Микеле“-то, но той маха наобратно: куи, дай куи! /тука, насам/
Няколко метра по-натам – а, „Таверна дей пескатори“ – вярно бе, и името й си отговаря, означава точно „Рибарска кръчма“ 🙂
Алора, синьора мия, екола! /ето там/ – Анджи ме побутва към една маса в ъгъла. Кавалерства и ме настанява на стола, който е с гръб към залата. Оф, не го обичам това място – от него нямам видимост към терена и ми е дискомфортно. По принцип винаги си избирам да седя така, че всичко да е пред очите ми. Но сега… той сяда на „моето“ стратегическо място, а аз съм с лице към него, но с гръб към всичко друго… Преглъщам – хайде, нали съм му гост.

Оная гадинка, обаче, дето е вътре в мен, вътрешният ми глас де,

взе да пророкува: трудничко ще ти е с тоя мъж, какоо.. не той, ти май ще се предадеш.. признай си… признай си… Гньетем го: млък бе, млъквай!…
Оо, не! Ставам и се премествам странично на моя ангел-спасител-пазител-хранител-водител-учител… хмм… и покорител (ли?) 😉
А’ така, вече виждам поне и част от залата, че и гледката към морето. Е, тъмно е и няма какво да се гледа навън, ама… заради идеята бе 😉
Анджи междувременно рече нещо и сега ме гледа въпросително – Скузи, си? – питам. Повтаря: Коза манджаре? – Е, коза! – нали пеше! – възкликвам
Усмихва се: о’кей, маа.. фритто? /пържена/… ал форно? /печена/ .. (не знам си още какво, каква)… Нон ло со, дарлинг – казвам – коме дичи 🙂 /не знам, както кажеш/, обаче уточнявам: маа, йо беро бирра /ще пия бира/
Бирра? – вдига вежди – перке нон ил вино? бианко, фредо, белло.. вино локале, е? /а защо не вино – бяло, студено, хубаво, местно/… – енд уот ъбаут ю? Ту? /ами ти/ – питам го. – Соно драйвър, мадам, пуртроппо.. си, сорри /шофьор съм, за съжаление/ – поклаща глава, усмихва се със съжаление… Мм, да, кофти.. язък…
Той поръчва манджите, аз мисля – всъщност, пък бих пила едно вино… тц, не ме кефи сама да си фиркам. Офф… е, щом рибата ще е „ал форно“, вино по’ ще й ходи. Ва бене, Анджи, о’кей – дай, уно бианко пер ме! Усмихва се: брааво! е джусто! /точно така/… дай ун бачо – млясс
Един чевръст младеж пристига и почва да нарежда на масата две празни чинии, прибори, салфетки, чаши, панерче с филийки, чинийка с нарязан лимон, носи салата „Капрезе“…

И изведнъж се чува резкия съдиращ пукот на мощна мълния,

виждам как светкавицата за миг засиява и се разчеква като чудовищен асиметричен паяк в тъмнината зад вълнолома… Трясъкът е оглушителен, прозорците звънтят, вият аларми…
Никога не съм виждала подобно нещо толкова отблизо. С Анджи се споглеждаме – и той е впечатлен, та само дето не се кръсти! – ми дио, инкредибиле!… ма ке граанде беллисимо, е?!… е фантастико, е?!… си, мадонна… ми дио!… /невероятно, страшно красиво, фантастично/
Нов трясък… Анджи скача, изстрелва към мен: Ту римани куи! /стой тук/ – и спринтира навън. К’во?.. Хий… ма има ли акъл, къде хукна под гръмотевиците?! Рипвам до прозореца – той търчи към колата… Охх.. пази го божее – помолвам се без замисляне… е, не, нЕма лъжа, нЕма измама – мъж е!…
Как може бе – сигурно всички мъже на този свят са програмирани така, че един от най-важните им приоритети да бъде колата им; дори повече от живота им – ето, факт!
Няколко странно тихи секунди, след които навън започват да падат тежко първите едри капки…
Анджи се връща в мига, в който плисва пороят. Отпуска се на стола си – малко задъхан, с влажна коса и мокри петна от капките по дрехите, усмихва ми се доволен – става ми топло.. и ми идва  да го зацелувам.. 😉
Удържам се, обаче, и обръщам очи към прозорците.

Навън – направо завеса. Светкавици се размазват в дъжда и тъмнината,

гърми и тътне, шум на изливаща се маса вода… Ох, особено усещане – знаеш, че нищо не зависи от теб, тръпнеш и се възхищаваш на стихията, малко те е страх, но искаш да го видиш и чуеш, да почувствуваш… на макс… нищо, че напомня на апокалипсис от американски филм.
И в кръчмата е едно… тихо такова… едно смирено… Италианците са суеверни и доста религиозни.
/И понякога си мисля, помага ли им това да са по-спокойни… или по-щастливи?… Кой знае?/

Обаче само след минутки, тихото в таверната си отива, отново се върти мелодия наполетано, отново всеки говори на висок глас… Носят ни вечерята.
А „купонът“ навън не спира, лелее…
Маалее, как ще се прибираме?… Ами колата, Анджи, да не й се случи случка там на паркинга? Вдига рамене – маа.. /сочи неопределено нагоре, все едно „божа работа“/ – и потупва с пръсти върху онази папка и диска (дзията му даде един найлонов плик да ги сложи вътре) – документи соно куи, соно импортанти… – Я, тези документи са по-важни от хубавата му кола?! Наистина интригуващо.. хм… що за човек е този полицай? Ох, има нещо, което не разбирам или ми убягва… ама… Ее, к’во ми пука, утре нали си отивам!
Алора, чич-чин, бейби! – Анджи вдига чашата с минерална вода. – Чин-чин, дарлинг, ама виното е „6“, даверо.. и жалко, наистина, че си шофьор 🙂

Е, засега сме на сухо и, макар че зафунтя усилено на пържена риба, даже е уютно.
Хапваме си сладко. Анджи отбелязва, че както атмосферата тук е пропита с миризмата на пържена риба, ако почнем да ядем и с ръце, финалменте /накрая/ ще засмърдим като котки, натъпкали се с риба 🙂
..И нали е „нон стеле“ /т.е. заведение без звезди/, хильотим се, почваме да отмахваме костиците и с пръсти, приказваме си невъзпитано с пълни уста, и скоро става ясно, че и двамата обичаме мачки… И особено пък „мичини“ /малки мацинки, котенца де, включително лъвчета, тигърчета, рошави гепардчета 😉 /… Също, че и двамата имаме доказана алергия към котки, уви!… И двамата сме почитатели на Дискавъри и Нешънъл Джиографик…
Разказва ми също, че салатата „Капрезе“ е измислена на остров Капри и затова се казва така, а той се намира еей там, зад възвишението, което пречи и оттук не можем да го видим.
Казва, че после като излезем на пътя, от по-високото горе ще ми покаже острова – ако не бил в мъгла, щял да се вижда. Искам ли утре да отидем до Капри? Или до Позитано?
Докато се чудя къде по’ искам, в кръчмата започват да се разправят на още по-висок глас /те тук по принцип си говорят на доста висок глас, на моменти изглежда даже сякаш се карат/. Та, Анджело наостря уши, става и отива при едни мъже до бара – яя.. изглежда нещо е станало…
Връща се, сяда, прави ми знак с длан да изчакам с питанката, мисли нещо… Пак става и отива при другите, включва се в разговора… Ааа, к’во става бе?!
Аз

не мога да схвана нищо, защото всички говорят много бързо и на италиански, и на наполетано.

Дочувам (разбирам) само „венто, страда, маре, ла пиоджа“ /вятър, път, море, дъжд/, ама?…

Анджело изглежда заинтересуван.. но не бих казала чак особено разтревожен. Отива до сервитьорчето, казват си нещо, после се запътва… към тоалетната изглежда, а момчето идва след секунди и тупва на масата една бутилка бяло вино. Изстрелва ми нещо на наполетано – не разбирам, но се усмихвам уклончиво и той сякаш остава доволен, врътва се и отива към бара. Хе, какво ли каза?
В кръчмата настъпва голямо оживление, говорят един през друг… уф, че не им разбирам, а може би е интересно? Анджело се връща, усмихва ми се, казва нещо, което завършва на „брааво!“ и налива и на двама ни.
Оп! Анджи, нали си драйвър бе, що реши да пиеш? Кой ще ни кара после? Почвам да къдря наум как да го попитам на италиано, в това време той дава обяснението: Ил венто (вятърът)…(нещо).. ла темпеста (бурята?)… ее.. сторм, си? /аха, бурята/… ъ… а три.. делла страда.. роуд, стрийт /моля? три, к’во? какво стрийт?/… сула страда, капире? си? /какво на пътя?/.. ъндърстенд ми, бейби?
Тц! Нон, Анджи. Трай ин инглиш, плийз, шоу ми уит хендс /опитай на английски, покажи ми с ръце/. – Оо, инглезе, ми дио! /о, на английски ли, боже – поглежда към тавана/.. ъъ … ъ, дъ трии из даун… фел.. си, коретаменте, фел он дъ стрийт, ъндърстенд? /ааа.. паднало дърво на улицата, значи/… е нон посиамо андаре… импосибиле, си… ънпосибъл то гоу, но уей торнаре а Сурриенто! /не е възможно да се върнем в Соренто/ Сенца риторно, мия белла! /няма връщане/ Ла дженте диче /хората казват/… Ее ной дормиремо куи, рагаца мия /ще спим тук/ – И се усмихва до ушите: ее, йо кредо а куесто пунто дио е кон ной! /и мисля, че в този момент бог е с нас/… си, карисима, ми Дио е италиано, даверо! Чиерс, пер ной, май лейди! /да, скъпа, Господ е италианец,  наистина, наздраве за нас/ – вдига чашата.

Браво бе!…  Господ е италианец и е с нас, затова значи и пленници на бурята ставаме… Тц-тц-тц.. ама то пък наистина, каква буря само – май наистина господ има пръст в тая работа!
Сервитьорчето носи някаква бележка на Анджи, той си вади телефона, набира написания номер и се обажда. Говори каквото говори, завършва с „ва бене, си, грацие“. Затваря: о’кей, ил ностро хотел си трова /хотелът е уреден/… и ми се усмиихва… главозамайващо…
Бинго! – вътрешният ми глас припада от радост.

Ми, наздраве!… хубаво е италианското вино.. дано не се омотам!

След малко отивам до тоалетната. По пътя до там установявам, че съм малко мека и нахилена – мдаа, признак, че трябва да мина на минерална вода.

Връщам се от кенефа и гледам – поразчистили ни масата. Анджело седи като цар насреща и ме очаква с пълни чаши за чин-чин. А насред масата се е разположила една нова елипсовида чиния с… виагра 😀  – мезе де /разни там миди, скариди, нек’ви си морски твари, дето не ги знам, но за които, нали, разправят, били афродизиак/
…Я, кой ще се сети к’во следва? 😉

Ееми, к’во – устата ми на мига се закача на ушите и по никакъв, ама по никакъв начин не мога да я върна обратно!
Анджи почва да се усмихва, поклаща глава, оставя чашата на масата и ме подканва с жест: андиамо, дите /хайде, казвай/ – Ма, ниенте, дарлинг, ниенте! /няма нищо/ – му викам…
Той не се връзва: А-ха, си… ведо уно скерцо ди нуово /да бе, виждам – някой нов виц/. Алора, дите! /хайде разказвай/
А, не, не мога да му го кажа! Не искам да го засегна!.. И неудържимо се разсмивам на глас. Той също вече се е ухилил, размахва ми показалец: йо со, ке куесто е уно скерцо, аванти, кара!… Вили, ти прегоо.. /знам, че е някой виц, хайде, давай… моля те/.
Ох, боже! Пак я втасах! 🙂

Всъщност, първо не беше виц, а виждайки чинията с морски дарове, се сещам, че ги имат за афродизиак, демек нещо като виагра. Нали така? И ме връхлита… ъъ.. една неприлична мисъл.
(Стойчо, по-добре тури една голяма червена точка тука, плийз!)  😉 (За теб – винаги! – бел.Ст.)

Забрана до 18 години

ето, слагам ;)

Та си помислям „Ааа.. о’кей, става – щото ясно е, малко ще се спи тази нощ, та, хапни си ековиагра, скъпи, да ме не мъчиш да му „бая“ после…“ – е, на мъжеството, де 😉
Ама той, нали вече си ме знае колко съм шантава, реши, че съм се сетила за виц. И като спомена „виц“, и оп, наистина в този момент ме изплющя един виц, та се разсмях на глас.
Вицът? 😉  Стойчо, не махай червената точка още 🙂 (няма, споко – бел.Ст.)

Значи, 22ч., денонощна аптека. Аптекарката – млада жена, симпатична. На нощното гише се звъни. Тя отива, отваря – мъж около 50-те.
Тя: Кажете.

Той, потрива притеснено ръце, чуди се някак…

Тя: Да?…

/той продължава да кърши пръсти/…

Тя: Ааа.. крем за ръце ли, господине?..

Той, набира смелост: А, не, не… мм…таковата… виагра!…

Тя му подава едно хапче, той, пак малко притеснено, но и някак гордо вече: А, не, дайте ми 5 броя!… Искам пет… ми, понеже.. щото тази вечер съм поканил пет дами на гости, та затова, нали.. е, разбирате, нали?!…

Дава му аптекарката пет таблетки виагра, отива си човекът.
На сутринта, към 5:30 на гишето се звъни. Отваря аптекарката, вглежда се – а, онзи, дето снощи купи 5 таблетки виагра – едва стои на крака, немощен някак, трепери, потрива леко ръце…
Тя: Какво, още 5 таблетки ли да дам?
Той: Ааа, не!.. Ннее, дамите не дойдоха… разбирате ли… един крем за ръце.
😀

Забранено за непълнолетни

Дотук беше ;)

 

Навън вече дъждът само капе, вятърът е колко да не е без хич, улицата отпред е като малко езеро, от зад вълнолома се чува приглушен грохот. Анджи ми подава плика с документите, сваля обувки, чорапи, тиква ми ги в ръцете, навива крачоли до коленете, казва: ту реста куи /остани тук/ – и заджапва към паркинга. Малее, до глезените, че и повече.
Малко се гърча, докато го чакам – след бурята направо е станало студено. Две минути и той пристига полека-полека.
Слиза, идва и… ееее.. йее!! това е то! 🙂

Не бях и сънувала италианец да ме пренесе на ръце до колата си.

Само два метра, обаче – факт! Може за някой да изглежда тъпо, но /дамите ще го разберат/ – един жест, който ме разположи да дам всичко от себе си нататък /както се казва/ 😉 (А сега дамите разбират ли защо мъжете обичат тънки и стройни дами? 😉 – бел.Ст.)

Тръгваме бавно и след 50 метра вече улицата е на по-високо и вода няма. Ла чинтура, бейби! О’кей – щрак. Газ!..
Хий! – давам си сметка, че той изпи над половин бутилка за кратко време, оо… бог да ни е на помощ!…
Но, докато си го помисля това, Анджи прехвърля хълма, завива надясно, спуска се пак към морето и за няма пет минути, ето, че се паркира пред хотела.
Влизаме, той ми посочва да седна ей там, отива на рецепцията, оформя нощувката. Хм, а’ да го видим моят полицай сега, как ще успее да уреди безпроблемно нещата – имам предвид, че аз съм без документи.
Но май няма проблем.
Любопитно ми е и ставам и приближавам към рецепцията – Анджело в това време вече набира кода – плаща с карта.
Младежът зад деска ми се усмихва любезно: бона сера, синьора /казва неговата фамилия!!/, коме стай? Волете куалкоза ин пю? /ще желаете ли нещо допълнително/
В първия момент не мога да зацепя мен ли пита, но няма други хора наоколо, само ние сме. Анджи ме поглежда: Си, кара? – А, нон, грацие – загрях, че аз съм синьората (еди-коя си)

Оглеждам обстановката… о, много добре.

Качваме се на етажа. О, и стаята е твърде добре…
Мия си ръцете, оглеждам се – оо, ми банята е супер, разкош! – свети като нова и с всички екстри – това, вана с хидромасаж, душ-кабина, бидета… джунджурии разни, четки-пасти, презервативи, тинтири-минтири – всичко си има бе!.. А аз нямам чисти дрешки и не мога да си взема поне един душ!… ее, нее.. бааси късмета! Ах, този Анджело, що не ми даде чантата сутринта!
Анджи говори с някой, който не успявам да видя, но пък виждам какво ни е донесъл – шампанско, чаши, салфетки, шоколад, купа с ягоди.. Гооосподии, ще падна – като на кино!… Но защо, защо този човек прави всичко това?!?… Ма, к’ви мангизи има това ченге?!

Навън отново започва да вали, но този път тихо, кротко, без екшън. Вратата на балкона е само открехната, в стаята е приятно и без климатик.
Полунощ е минало отдавна, от плейъра тече тихо една бар-музика – саксофон, пиано, балади… лелее, кърти! Размазва, ке умрем!
… Чин-чин, мия белла… чиърс, дарлинг… пием си шампанското, бъбрим си небреж… Обаче, малко съм в шах – очаквах едва ли не от вратата да ме подметне, но… само една лека целувка до момента. Направо му се чудя – нещо утечка по кабелите ли даде?
Е, да отида, значи, до тоалетната тогава и, мисля, че е време за сън. Пък после – к’вот дойде.

Надигам се, оп-паа… с тия гумени крака как ще стане номера сега?… ставам… стаавам… ама нещо май не ставаа… ааа.. май… май…  И как не!
Щото, да обобщим: една бира с пицата във Вико Екуенсе, 2,5 коктейла с лимончело, около 50 мл чисто лимончело, 3 чаши вино, 2 чаши шампанско, нищо че е в рамките на 4-6 часа – спокойно обувам кънките при това положение. И почвам да се хиля на всичко – такава ми е магията – смях и после сън. Лесна съм 😉

Анджи ме гледа въпросително. О, не, не мога да го измисля как да му го кажа на италиански, да се оправя: Лисн, хани…ъъ… уел, ду ю ноу, ай гот дранк! Ай капито? – и правя знак с палеца все едно пиеш.
Хе-хее, и той бавно загрява вече… хи-хи-хи…
Както и да е, вдигнах се. Влизам в тоалетната /обща е с банята/… Аах, ама как ми се иска да се окъпя само!… Хем може да ми подейства и малко отрезвяващо. И чувствам как побеснявам леко – заради липсата на чисти дрехи! И то заради него! Поне едни гащи да имах бе!
Присядам на ръба на ваната, опитвам се да намеря изход на проблема си… Анджи надниква: Вилии, ма коза фай? /какво правиш/
Коза! Искам да се окъпя – показвам с жестове – е куесто! – Недоумява: ма уна доча! /ами къпи се/
Ма коме? – подушвам си тениската – ит смелс /мирише/… арома ди пеше! /искам да кажа: мириша на риба/ – Усмихва се снизходително: одоре ди пеше, кара /т.е. поправя ме/ – което ме ядосва допълнително и просъсквам: ее, о’кей, нон импорта!
В този миг – хий! – Анджи прави: раз-два – и дрехите му излитат от банята – зяпвам от изненада – три-четири – хий… и моите фърчат след тях.. Амаа… Андж… – последно виждам как бие лек шут на вратата, която едно мазно казва „щрак“… Ооох, ама ще ме удушиш бе!… поемаме дъх, той, кръстосал поглед, шепне: ми дио.. о, ми дио.. –  Или аз тебе, мисля си, от вчера ти набирам!
Водата ни обгръща*…
Следва.

П.П. В тази „серия“ няма снимки, защото не съм снимала в описаното време. За компенсация пускам клипче с превод. Съдържанието отговаря горе-долу на очакванията, които имах в тази история. И които не се оказаха верни. Анджело излезе по-прозорлив – който е чел внимателно, разбра какво казах 😉  Впрочем, човекът на клипчето е изпълнителят на песента,  няма нищо общо с Анджело – да не помисли някой грешно де 😉
Приятно слушане:
http://vbox7.com/play:005fd35b6d

* нямах представа, че има душове с толкова широка струя 😉 – бел.Вили. Пък аз чудех да слагм ли още един знак 18 😉 – бел.Ст.

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили


 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА КАРТАТА!

46 коментара

« Newer Entries - Older Entries »