Archive for януари 18th, 2012

ян. 18 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (5): Италианска целувка

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , яоставихме безнадзорно да се запознае с полицая Анджело. За последната серия не искам да споменавам пред щерка ми, а днес ще видим какво се случи на сутринта 😉 

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част пета:

Италианска целувка

Отварям очи.. като зелено, като размито, като в бяла рамка… Фокусиирам – широко разтворен прозорец; полупрозрачното перде, посъбрано в единия му край, се поклаща леко, а вън блести в матово зелено..ъъ.. а, планина е…
Хий! Италианецът! Аз съм в дома на онзи италианец!
Поглеждам – другата половина на леглото е непокътната. Оохх.. И изпитвам признателност, само че не знам към „онзи“ на небето ли, към Анджело ли…
Но, нощес си легнах на затворен прозорец, да не ме ядат комари, помня; завих се само с чаршаф, защото ми беше топло, помня. А сега в стаята е хладно, а върху мен има и тънко одеяло. Значи съм спала като пън.. докато някой ме е обгрижвал, хм.
Сещам се за признанието на Анджи снощи – за „пеперудите“ му – и се усмихвам – как образно се изрази, без груби намеци… браво му! :)… де да можеха всички мъже така.
И съвестта почва да ме яде – ти, синьора, обаче, си една голяма нечестна… хм, тиква! Що не си каза, че и той вчера на два пъти ти спря тока?! Що се правиш на вода ненапита, чунким не те влече, а?!
Парирам: що!… мии… даа.. да му кажа, че после току виж сме се заиграли… непринудено… и Неапол – в канала, а? Не съм тръгнала на секстуризъм, без тия!
Измъквам се от леглото, надниквам през прозореца – леелее… ама той живее в полите на планината бе! Ау, щастливец! Все едно на края на Драгалевци или Бояна! Виж го ти ченгето… а заливът и Везувий значи са от другата страна на блока – аха, откъм неговата спалня 😉  Дали е станал вече?

Тихичко се измъквам от стаята, слухтя – тишина. В кухньохола няма никой, само пердето се клатушка от течението – и оттук гледката е към планината, снощи в тъмното не обърнах внимание. То и на тръни малко бях, но сега.. сега, странно, но съм напълно спокойна.
Хии, 8:45 било! Нямам време, айде, трябва да заминавам, нали искам да видя… к’во да видя? Ми, Помпей… или да се върна в Неапол пак ли?.. Е, не, айде стига му сега на Наполи. Ама нали днес щях да ходя до Соренто, бе!
Но не мога да се измъкна „по терлици“, в никакъв случай! Човекът се отнесе с мен като човек, пък аз да се правя зорлем на дивак – не, категорично – не съм чак такава простакела!
На пръсти се вмъквам в банята, обливам се с един светкавичен душ, като се старая много да не шумоля. Обличам се, прибирам си партакешите, поопъвам леглото. Кафе ще пия някъде навън после. Но, първо да му благодаря и.. да, преди още да се е светнал – чао!

Чуквам леко на вратата на спалнята му. Тишина. Пак чукам, по-отчетливо, пак нищо…хм.. Анджело?… Отваарям полека – а! никой!… Анджело? – тц…
Опъвам уши и край „габинето“ – ни вопъл, ни стон… Анджело?.. Анджии?… почуквам на вратата, ослушвам се – пас… чудя се… колебая се.. е, натискам полеека дръжката – стига бе! И в кенефа го няма! Липсва от къщи си!
Отивам до входната врата – да-да, надай се – заключено. Е, браво!!
Значи съм арестувана. Сега остава да не ми се появи два дена, и в понеделник самолета за София – фъррр – без меня! Малеее, що проблеми после…
Мисли, момиче, мисли!
Връткам кръгчета из кухньохола, разсъждавам.
Да са го извикали спешно по служба? – Оглеждам се за бележка, евентуално да ми е написал нещо, час ли, к’во ли, знам ли – тц.. Тръшвам се на канапето и без да искам бутвам леко с коляно масичката отпред. Екранът светва. А!
Има нещо написано на преводача, взирам се, пише (буквално): Не се тревожи около мое момиче, аз се връщам след малко.
В същото време се чува глухо дрънкане на ключове, входната врата се отваря (ох!), влиза Анджело: Еей! – ослепителна усмивка и светкавична серия въпроси: Чао, кара, коме сей? Ай фатто звеляре? Ай дормито бене, е? – пуля се: ъ, к’во? /как си, наспа ли се, добре ли спа/
Ами, ходил човекът на пазар рано-рано… а яз – айта! – и си мислиМ веднага глупости – еепаа…  😉

Ей, тия италианци бее!
Искам да му кажа, че ще си тръгвам, да не се притеснява за мен, аз ще си пътешествам нататък, а той ми намига съучастнически и шета из „кучина“-та… усмихнат, тананика нещо „сен-ти-менти… ля-би-ринти.. тра ди ной“ /чувства.. лабиринти.. между нас/ – хоо… хо-хоо, нее… нее… /мисля си/.. ако остана още малко край тебе… ще видиш тогава ти… такива лябиринти… хо-хоо… – защото той е на възраст, за която се твърди, че мъжете.. не само искат, но и знаят как, и могат… ми, всичко 😉 … но и аз не съм вчерашна  – и едно „мазало“ ще станее… мамма мия… 😉
Значи, за да останем приятели, аз трябва да си тръгна, ама веднага. Или.. ах.. ах, вътрешният ми глас.. ах, само да ми падне… да го питам защо сега трае, защо сега не дава акъл?!

Насочвам се към лаптопа, а Анджи: Вили! – показва една голяма чаша: куеста ва бене, е? /тази става ли? – снощи бях споменала, че сутрин пия много голямо кафе/.. Е, не мога да му откажа – о’кей, печелиш, ще пия кафето с теб: Си, бене – усмихвам му се и аз.
Кафе, мляко, препечени филийки с пастет, „сфолиателле“, череши – хапвам една филийка, сутрин не ми се яде много. Но сфолиателле-те, т.е. кифлички с крем, определено ми харесват… и омитам две  /ехо, препоръчвам ги!/
Измивам набързо чаши, чинии от закуската – ми и аз да направя нещо за него, не съм саката, нали така 😉
Насочвам се пак към компютъра, та да му обясня намеренията си, но той ме спира с ръка: сей пронта? /готова ли си/. Кимам. Щрак, затваря лаптопа… Ъ!.. Дове е фотоапарата, пита, прави жест като „дай го“ – вадя го от чантата. Хваща ме за ръка: алора, андиамо!… Ама, къде? Анджи, дове? Казва нещо, което не схващам и ме мъкне към вратата.
Стоп, Анджело, стоп, плийз! – Пуска ме, гледа въпросително.
Връщам се в стаята, вземам си чантата. Той: ааа, нон! Ай нон бизоньо.. Лашаре! /не ти трябва. Остави я!/ – Измъква ми чантата от ръцете, леко я метва на канапето, провесва ми фотоапарата на врата и направо ме избутва през вратата: алора, андиамо, бейби… дай, дай!… /да тръгваме… хайде, хайде/
На площадката на етажа сме, той заключва, аз се обяснявам, че трябва да си взема поне портфейла – нали, как така ще вървя някъде без пари и документи?: Уейт, Анджи, уйет а минит – май мани, май докимънтс, май уолит… лисн, Анджи, ай нийд ъф дем! /англ., чакай малко, трябва ми портфейла, парите и документите/
Той: мани? /ръце/… чуди се, вдига рамене… мани?… ааа, солди! /пари/… маа, солди, документи.. перке?… ма, йо соно кон те?! /нали съм с теб/, нон ай бизоньо.. о, вай! лашаре!… Андиамо, кара, нон ти преокупаре! /хайде, не се притеснявай/ – и като малко дете ме тегли по стълбите – Форца, рагаца, форца! /айде бе, момиче, върви!/
Вече сме долу пред входа. – Анджело! Плийз.. дове.. ъъ.. дове андаре? – Спира се, уж се чуди, усмихва се: ее, андаре а цонцо! – Кк’воо? – отваря вратата на колата: екко.. прего, мадам. Тъкмо да потегли, питам: о’кей, моменто, тел ми нау..ъ.. димми, ке коза е „цонцо“?
Вдига вежди, ухилва се: цонцо?… хе! ма.. цонцо!!
И пуска в действие ръцете: цонцо*…ъъ… ной каминямо (сочи ни двамата и с 2 пръста имитира ходене).. лентаменте (с длан, като яваш-яваш).. е нон пенсаре а ниенте (сочи си главата и с показалеца като „не“)… си, йес.. Ай капито? /амии, май – изтълкувах го като че ли ще се мотолявим някъде и няма да мислим с главите си/

Паркира точно до гарата, на която слязох предната вечер. 20-тина метра по-натам, оказва се, е долната станция на фунивията /лифта/.
О-хо! Нямах представа, но – бива си я идеята му!
Автомата ни маркира билетите и минаваме – на пет метра чака кабинката. Анджи кавалерства: прего, синьора, мия, прима сорпреза! /моля, първата ми изненада/.
Поглеждам го със смесени чувства – сякаш все още малко ми се иска да се чупя и да си джугам сама, а пък, всъщност, и ми е гот да е до мен… За миг през лицето му минава сянка, навежда се към мен: ей, бамбино, ма ту ми паура, е? о, соно кон те, тезоро, транкуиламенте!
/страх ли те е? аз съм с теб … спокойно!/
Я, глупости, аз съм като децата – кефя се да се возя на лифт. Обаче, що е то „тезоро“, питам?
Гледа ме.. едно такова… аайдее… коленцата ми… /хии, спри бе, ааа.. припадам бе!/…
Усмихва ми се: ее, тезоро**… тезоро… е, куалкоза комее /нещо като/… коме бейби.. коме лав… коме ай лав ю…
Ококорвам се: К’воо?
„Дзъррр“ отнякъде, кабинката нещо скрръц.. джвак… един чичка се провиква нервно и Анджело ме набутва в кабинката. Вратата се затваря. Фиююю… потегляме. Анджело веднага ме тиква в долния ляв ъгъл и ме загражда откъм гърба.
Ха-хаа.. – хитрецът ми той… добричкият ми – дебелите германци край нас няма сега да ми се бутат.
Кабинката вече лети над покривите, а Анджи шепне подканващо: ее, алора, бейби, дай спара!.. гоу… шотинг! /хайде снимай/

 

Кастеламаре ди Стабия и Везувий от лифта – Неапол, Италия

Кастеламаре ди Стабия и Везувий от лифта

Кастеламаре ди Стабия и Неаполския залив от лифта – Неапол, Италия

Кастеламаре ди Стабия и Неаполския залив от лифта

Пътят за Соренто и част от пристанището на Кастеламаре ди Стабия от лифта – Неапол, Италия

Пътят за Соренто и част от пристанището на Кастеламаре ди Стабия от лифта

Кастеламаре ди Стабия, Санта Мария ла Карита, Торе Анунциата, Помпей и др. градчета край южната част на Неаполския залив, гледка от лифта – Неапол, Италия

Кастеламаре ди Стабия, Санта Мария ла Карита, Торе Анунциата, Помпей и др. градчета край южната част на Неаполския залив, гледка от лифта

 

За осем минути сме на Монте Фаито, така се казва планината. Горе вече, от една табела разбирам, че сме на височина 1140 метра. Анджело помага за останалата информация: Природата ни е дарила прекрасната планина Фаито. Някой си на име Иво Ванци /по някое време/ за около едно десетилетие създал всички удобства за живот в /някакво там/ планинско село. Съответно всички туристи му отправят гореща благодарност и т.н. Написано от Енрико де Никола на /някакъв камък там наоколо/ на 19 септември 1959 г.

На Монте Фаито – Неапол, Италия

На Монте Фаито

 

И още няколко думи от една информационна листовка, пак от там, при горната станция на фунивията. Мисля, че е  любопитна информация:
По време на Римската империя Сорентинския полуостров /сега официално май е п-в Амалфи/ бил любим курорт за аристокрацията и богатите търговци. Планината тогава се казвала Монте Аурео. Но я наричали също и Монте дел Латте /млечната планина/, заради специалните терапевтични свойства на млякото от животните, които пасели по склоновете на планината. А днешното й име произтича от местната дума „fagetto“ /фаджетто/, което означава „букова гора“, тъй като в планината от широколистните дървета преобладават особено буковите, но и дъбови и кестенови дървета. Да, ама аз добавям, че има и ей таквиз 😉

На Монте Фаито – Неапол, Италия

На Монте Фаито

Тръгваме по-нататък по тесен асфалтиран път като алея, сред рехава борова гора. Тук е свежо, приятно прохладно и мирише толкова приятно на бор. По земята – шишарки – хе-хее, сякаш съм на Витоша!
Вървим, не знам колко, може би към 500 метра през тази гора, после и сред някакви широколистни дръвчета из една поляна. Срещаме разни хора, че и туристи /планинари/. Ами днес е събота, а Монте Фаито е нещо като Витошата на тукашните хора.

От време на време измежду дърветата надзъртат  Везувио и залива, но Анджело все ме придърпва да не се спирам и зазяпвам, защото „нон че темпо“ /няма време/. И все разправя нещо, разяснявайки с ръце 🙂 Изглежда иска да ми покаже нещо по-така.
Снощи ме  разсмя като каза /чрез Гугъл/, че това маане на ръце било вродено на италианците и особено на неаполитанците, и поясни: ако искаш да накараш един италианец да млъкне, просто му вържи ръцете отзад  😀

И излизаме на едно високо и сравнително открито място – хората са направили и площадка, откъдето човек да се покефи. Анджи казва, че това е едно от любимите му места – просто идвал, стоял половин час под небето, гледал, вятърът му продухвал главата и после пак можел да мисли. И, ето я тази сорпреза секонда или, „панорама моцафиато“ /т.е. втората изненада – панорама, спираща дъха/

 

Костиера Сорентина - най в дъното вдясно се вижда остров Капри /разбира се, зум на макс/ – Неапол, Италия

Костиера Сорентина - най в дъното вдясно се вижда остров Капри /разбира се, зум на макс/

 

Наслаждаваме се около двайсетина минутки, сочи натам, наонам, обяснява – аз кое разбрала, кое хич.. Всеки случай е ясно и без да ми го казва, че Монте Фаито е една доста приятна малка /сравнено с други/ планина. Да, казва Анджело, „белисима монтаня“  🙂
Такаа.. усмихва ми се и допълва, че това не било „тутто“ /всичко/. Поглежда си часовника, гладна ли съм? – не, не съм още. Добре, казва, сега ще слезем долу до колата и ще отидем до другото мое любимо място, а после ще обядваме там някъде.
И къде е това, питам? – Ее, ма куеста ла мия сорпреза терца! /на това не му трябва превод, нали? 😉
Смея се: маа… куанте сорпрезе.. ю хев?
Вдига рамене: мм, йо нон со.. ай донт ноу… Ухилва се – о, екко, сопреза нуова: форца джелато! /ето, нова изненада: хайде на сладоледа/ и ме помъква към сладоледаджията в единия край на панорамната площадка.

Изобщо забравих намерението си да миткам сама. С всяка минута, все по-добре, дори и без Гугъл, се разбираме. А езикът на ръцете, мимиките и очите, наистина е уникален! Но, факт – аз разбирам все повече италиански думи, той пък – английски.
Кара малко по пътя за Соренто и завива наляво. Този по-тесен път тръгва из планината и съвсем скоро става абсолютен зиг-заг нагоре. Пак сме из Монте Фаито. Ама нали вече бяхме там? Не, казва, не сме били там, имай търпение.
Бе, то не бяха серпентини, не беше чудо! Хвана ме морска болест направо! Лелее.. така ми се сгади – и сигурно добих вид на припикано мушкато, щом Анджи млъкна и даже намали съвсем музиката. Аха-аха и, за една бройка, и да изкарам и сладоледа, и кифличките, и черешите – като тръгнаха нагоре-надолу като асансьор из корема ми – лелее в чудо се видях… И таман вече да река, аман-заман, моля ти се, спирай, иначе ще има да чистиш из колата – оп, излезе на едно асфалтирано разширение като малко паркингче, и се намести под едни пършиви дръвчета. Разгеле!
Подава ръка, измъква ме из колата, клати глава съчувствено, оправя ми нещо на косата, приказва ми нещо, ама кротко, загрижено такова. Дава ми да пийна водица… Лъхна и малко ветрец, хеле посефирясах се. Да тръгваме ли, пита. Ми добре.
Хваща ме за ръка, води… Оглеждам се – ай, боже, ма къде ме докара из тия генгерлици бе, човеко – егати изненадата дето я измисли! – наоколо едни треволяци, едни храсталаци, камъняци… еее там пък, в далечината, и едни сателитни антени на най-високото щръкнали, лъщят – ретранслатор някакъв ли? Но, вятърът още по-задуха на откритото, и току съвсем ми светна. Как си, пита, студено ли ти е – не, добре ми е, таман се оправих, мерси.
Къде бе, Анджи? – Ела, вика, ела – пак ме лови за ръка и ме мъкне по тая стръмна дива ливада, на връх планината явно. Вятърът леко брули, ама не е чак много студено. Отдясно едни канари, като нахвърляни, едни чуки още нататък, които пък ее, ооще по-натам някъде, се спускат къде рязко, къде не чак, и се оформят в по-заоблени и меки хълмове, сред които се виждат и нагушени къщички с градинки и лозя, мини градчета или селца – някои по склоновете, други – както пишат в романите – из пазвите на планината.

Монте Фаито - някъде по пътя към върха – Неапол, Италия

Монте Фаито - някъде по пътя към върха

Малки селца, градчета и курорти из дебрите на Монте Фаито /зум/ – Неапол, Италия

Малки селца, градчета и курорти из дебрите на Монте Фаито /зум/

Малки селца, градчета и курорти из дебрите на Монте Фаито /зум/ – Неапол, Италия

Малки селца, градчета и курорти из дебрите на Монте Фаито /с много зум/

 

За миг, изведнъж вятърът изфиряса, и онова слънце като се облещи отгоре – пече, амаа… и оо, ама какво приказно синьо небе, направо на една ръка разстояние – иска ми се да го пипна чак…

Я! Анджело мълчи! Че как така?
Анджи, викам, кажи де, къде сме, къде отиваме?… О, няма нужда да казва – изведнъж храстите свършват и се оказваме…
на ръба на планината! Ето я сорпреза терца!


Костиера Амалфитана /зум на макс/

Костиера Амалфитана /зум на макс/

 

Морето долу блести с цялото си великолепие – леелеее… маалеее… уауу… какъв невероятен син цвят /това ли е то аквамарин?/, а яхтите са направо като бели точици.
Анджи ме гледа, светнал от радост, целият усмивка… боже мили, ама наистина, нямам думи, наистина ми спира дъха – гледката.. той самият… простенвам: ооо!
И спонтанно, без грам мисъл, се хвърлям на врата му и му лепвам една звучна целувка – огромно благодаря, миле грацие, тенкю веери, вери мач, ангелчето ми!
.. Хм, май не го очакваше – тутка нещо… Ее, ми аз мога да сорпрезя, к’во!  😉

Глеедам… дивя се… във възторг съм – прав е, наистина е „виста спетаколаре“ /поразителна гледка/ – това е, както разбирам, половината Костиера Амалфитана! Ехаа, и през ум не ми беше минавало, че може да дойда тук.
Като ветропоказатели се връткаме на всички посоки. Той ми обяснява – натам било Соренто, обратно по диагонал, еей натам в далечината, в кьошето – Салерно, долу бил Позитано, по-натам Праяно, после Амалфи…
Ох, иска ми се да видя и тях, но няма да имам време, да му се не види.

Но вече знам, аз пак ще дойда тук!

 

Позитано - гледка от ръба на планината /с много зум/

Позитано - гледка от ръба на планината /с много зум/

 

Анджи ме подсеща за фотото. О, да, разбира се, време е да се разснимам!
И решавам, че нали съм, малко така, по-дребосък от него, значи виждам по-малко. И, ето ти сега – малко акъл пак, ама навреме, нали  😉 – оглеждам се и виждам един по-голям камък, може би към 50 см стърчи. Покачвам му се с намерението да снимам по-панорамно, уж.
Анджело ми приказва отдолу, дава акъл нещо, сочи насам-натам. Ох, още съм толкова впечатлена от гледката и съм му толкова благодарна на този човек…  Музата ме налита изневиделица – и, качена на тоя камък, се обяснявам: уел /ами/… Анджело!… ъъ.. асколта ме: ту сей молто бене уомо… а, не… ъъ, гуд… аа, буоно! ай капито? /чуй ме: ти си много добър човек/… ъ, мио…ъъ… ееми.. уно гранде, ама гранде(!) е реале анджело!… Разтварям и размахвам ръце, сякаш фърча – за да дообясня нагледно какво имам предвид, че той е един истински „ангел“, демек от ония, от религията, дет’ фърчат и вършат добри дела…
Той, душата, явно разбра, ми се ухилва до ушите 🙂
… А! – тоя камък нещо.. ох, какво.. ох, мърда.. ама клати се… оооп-оп-оп.. аз губя равновесие… и се забивам с все сила право в ръцете на Анджи. От това той също изгубва равновесие, залита назад, спъва се в нещо и се срива на гръб.. стене, ама и не ме изпуска.
Божичко! Забравям всички други езици и пердаша на български, опипвам му главата: Анджи, удари ли се бе, боли ли те, къде, как си? Отвори очи, миличък, кажи!.. Анджи!… боже… Анджело!
…“И филети туа камера“ /апарата ти ме изкорми/ – простенва…  Хии! – обектива ми! – отдръпвам се – нали апарата ми виси на врата, та понечвам.. но Анджело се възползва на мига – светкавично ми измъква фотото, оставя го на тревата и в същия миг ме преобръща.
…Ах, ти, хитрецо! Стенеш, а? Мамиш! – но не мога да помръдна от тежестта му – навежда се баавно… спирам го с длани, чудя се сега какво да правя, става напечено… соча с очи към небето: о, лук, сии дъ скай, итс соу блу… софт… грейт… риъли.. соу найс – задържа, поглежда с половин очо нагоре и пак наблюдава напъните ми с оная си своя лека усмивка – минавам на италиански – сиело, Анджи, сиело! гуарда, сиело.. е кози белло, кози..ъъ.. блу.. ъъ…. си, азурро!… е кози вичино!! /гледай, небето е така красиво, синьо.. и е толкова близо!!/
Вече не мога да го удържам… не издържам и на очите му.. и този негов омагьосващ глас, сега лееко пресипва, почти шепнешком „ма, йо соно вичино а те.. ди пю.. мия белла..“ /но аз съм още по-близо до теб/ – Волята предателски ме напуска… и ръцете ми изневеряват… очите се затварят и се разтапям… разтаапям се в ръцете му, под настойчивите му устни… И все ми е тая, ако ще и Везувий да изригне сега…  😉

 

Костиера Амалфитана

Костиера Амалфитана

Костиера Амалфитана

Костиера Амалфитана

 

За феновете на тази романтично-комична италианска история, един поздрав за търпението, с което чакат продължението 😉

http://www.youtube.com/watch?v=zrGnC-bNV7A

следва

Автор, снимки: Вили   022_girl_in_love

П.П. Няколко дни по-късно, справка с речника:
* zonzo /цонцо/ – разхождам се, шляя се, мотая се
** tesoro /тезоро/ – съкровище; разг. съкровище, миличко

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът 

 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ

43 коментара

Switch to mobile version