Archive for декември 9th, 2011

Дек. 09 2011

На Банско без ски

 Заваля сняг и май идва време за ски 😉 На Банско? Може, но малко по-късно, защото днешният пътепис ще ни покаже Банско, свободно от тълпи скиори 😉

 

Приятно четене:

 

На Банско без ски

До преди месец представата ми за Банско беше хотели, сняг, ски и пъплещи тълпи от туристи през зимата и мъртвило през останалите сезони. Иначе казано, нищо което да ме вълнува. За радост се оказа, че много съм грешала.

Банско

Банско

Банско е много красиво градче, старите му  къщи и кадаръм са покрити с обли камъни, Неофит Рилски, Паисий и Вапцаров са родени там, а храмът „Света Троица“ е един от най-големите в България. Заради малкото време с което разполагахме трябваше да избирам какво искам да видя по-подробно. Избрах къщата-музей на Неофит Рилски.

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Силно впечатление ми направи откъс, в който видните граждани на Банско, успели да съберат пари за да построят килийно училище нямат повече средства и искат да напишат писмо до сръбския княз, за помощ. Помощ не с пари, а с книги за училището. Те се опасяват, че не са достатъчно грамотни, за да пишат до такава висока инстанция и молят Неофит да напише писмото.

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Част от писмо на видни банскалии, изпратено до Неофит Рилски

 

Освен красивите скринове в дома на Неофит Рилски може да се види типичната за този край наклонена тераса.  Правена е по този начин, защото над нея няма навес и така снега и дъжда се оттичат. Тази тераса свързва помещенията, в които е живеело семейството с плевнята, в която сега е експозицията със снимки и документи от живота на Неофит Рилски.

Банско, къща - музей Неофит Рилски

Типична наклонена тераса в къщата - музей Неофит Рилски в Банско.

Света Троица, Банско

От терасата се вижда камбанарията на храм "Света троица"

Уредничката на музея се оказа жена с широки познания за историята на района и България. В края на експозицията със снимки и документи видях снимка на църквата “ Свети Стефан“ в Истанбул. Жената ми разказа, че Неофит Рилски е бил поканен да произнесе слово при освещаването на новопостроения железен храм.
Света Троица, Банско
В непосредствена близост до дома на Неофит Рилски, разделен от него само с една тясна уличка е храм “ Света Троица“
Света Троица, Банско
Света Троица, Банско
Целият храм е дървен. Дървени са колоните и таванът, по който в момента вървят реставрационни работи, за да бъде почистен от натрупаните сажди и цветовете му да грейнат с едно времешната си яркост. Каменна е само кулата на камбанарията.
Фестивал на изкуствата "Утринна звезда", Банско
Късметът и тук беше с нас и освен хубавото време, което ни съпътстваше в пътуването в Банско попаднахме на фестивал на талантите. В продължение на три дни във фестивала щяха да участват групи, от всички градове на страната, които се занимават с артистични изяви.
Фестивал на изкуствата "Утринна звезда", Банско
Фестивал на изкуствата "Утринна звезда", Банско
Банско, фестивал на талантите.
Край
Автор: Ренета Костадинова
Снимки: авторът

Други разкази свързани с Пирин – на картата:

2 коментара

Дек. 09 2011

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (2): Нá ти Неапол!

 Придължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Предния път я изоставихме самичка във влака в  Рим. А днес наживо ще разберем защо съществува израза „виж Неапол и умри!“

Не е без причина 😉

Приятно четене:

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част втора

Нá ти Неапол!

Влакът вече лети из безкрайни, педантично обработени ниви и градини, а господинът насреща ми, попрецъфтял бабанко малко над 40-те, още не сваля очи от мен. Зор ми става вече, почвам да се чувствам неудобно. И в този миг той си отваря устата: Скузи, дове сей? (откъде си).
Оо, не ми се контактува!… И не е мой тип. А най-вече не ми се говори баш сега, искам да си се насладя на пътуването… Не съм го чула!
Но спътникът ми не се предава и пак пита.
Ха! Хрумва ми спасителната идея да се направя на глухоняма – на мноого млади години тоя ми номер работеше на 100%
Мълчаливо правя няколко жеста, без изобщо да знам доколко и имат ли общо с онези на глухонемите. Изгледа ме, кимна съчувствено, рече нещо и си разтвори вестника. Уау, и в Италия сработи! Йее!…
Усмихвам се доволно, щото – малко акъл, нали, ама навреме 😉
Зяпам пак няколко минутки през прозореца, но нищо интересно взорът не види, та бръквам в джоба на чантата, вадя си GSM-ма и слушалките, които въпреки, че винаги прилежно ги намотавам, след това са винаги прилежно омотани и се буткам да ги разплитам. Та, разплитам си ги, мушвам ги в ушите, кликвам в папка „Релакс“, мелодията ме обгръъща, затварям очи и се отпускам в удобната седалка: ммм… кеффф!!…
И едната ми слушалка излита из ушото!
Стреснато отварям очи – на педя от лицето ми онзи хвърля светкавици: Ма, перке ти менти а ме, е?! – Звучи ми като „Що ме ментиш?“ /два дена по-късно разбрах, че точно това си значело/
Аз гледам като гръмната. А той, моля ви се, се впуска да ми чете „конско“. На италиански! И то на бързи обороти! Мигам, мигам на парцали, и чатвам единствено „уна белла буджия“ (хубава лъжа), „ступидо“ /глупак/, „перке“ (защо) и „ти диверти“ (забавляваш се)..
Ту-ту-туткам… паак се вкарах в ситуация бе!… ‘баси!
Онзи се тръшва на мястото си и гледа начумерено през прозореца.
Оуф… ама, как може да съм такава тъпица! Да бе, малко акъл било! Хич таман, ‘ич го нЕмам!
От тоя гаф ми минава мерака и си прибирам джаджите обратно. Но в същия джоб виждам няколкото „лукчета“, за които дори и не се сетих в самолета.
Нагло му подавам един бонбон: Пиис? /англ. „мир“/
Той, събрал веждите, резервирано: Ке.. Ке коза /какво/… ааа… Аа, пиис! Хм! – Още е сърдит, но приема: Си… бене… о’кей, грацие.
Лапвайки го, възкликва: А, ментос! 🙂
Усмихвам се най-сладко: Йеес?… Си!… Си, ментос… – пък си мисля: е, днеска явно ти е ден да те ментя  😉
С „ментоса“ и „ми пердони ти прего“ /моля за извинение/ сръднята му минава моментално. Разменяме още някоя дума и то стана 10:05, стационе Наполи Чентрале, ариведерчи а тутти паседжери!
Разделяме се с италианеца с усмивки и „чао, тутто бене!“ /всичко хубаво/
Чуквам на дървената си глава повече да няма гафове и тръгвам към изхода.

Сега, с голямо прискърбие тук ще вмъкна, че преди около три седмици, без да искам си унищожих един диск със снимки, сред които бяха и тези от Неапол. Естествено, че си умрях от яд и мъка. Сигурна съм, че фотоманиаците разбират за какво става дума, благодаря за съчувствието 🙂
Но не се отдадох на трайна скръб и, имам една програма за тъпанари (като мен), които по невнимание си изтриват снимките, та опитах да възстановя каквото/ако може от картата на фотоапарата. Но вече почти я бях наснимала отново, а условието е отгоре да няма ново снимано. Та така, от около хиляда снимки от Неапол /и района/, успях да възстановя много малка част, за съжаление.
Поради тази причина, снимките, които слагам за илюстрация, може и да не съотвествуват винаги точно на времето и мястото, за което става дума.
Е, всяко зло за добро – ето, че имам поне една причина пак да ида до Неапол 😉

И продължавам, бях стигнала до там, дето тъкмо слязох от влака:
Хм, тук си е бая горещичко. Е, обяснимо, нали от Неапол, казват, започвала южна Италия.
Надявам се нямат сиеста, както в Испания и Гърция, и с нетърпение излизам от гарата.
Аааа…

Нá ти Неапол!

Първа гледка: предгаровият площад,

пиаца Гарибалди.

Не е малък. И едва ли не на всяка сграда пише „хотел“.
Та накъде, значи, сега… хмм… озъртам се…
И пред мен цъфва смугъл сладур; със сто карата усмивка ми предлага фотоапарат. Панасоник, синьора, танте белло, нуове! /много хубав, нов/, ченто еуро! /100 евро/
Казвам „нон“. Сваля на 80, 70, 65 – „Страниера, си?“ /чужденка, нали?/, о’кей, синьора, 60 !
Нон бе, не ща! Чао, хайде! Покрай нас минават две жени и, на чист руски, едната казва на другата „Ну да, они же все воры!“ /всички те са крадци/.
Това ме подсеща за паниката на колежките ми през март и с категоричен жест отсвирвам хлапака. Премятам дръжката на чантата така, че да минава по диагонал през гърба ми, а самата тя да ми е отпред. Да. Да, това е юга – джебчии, мошеници, бандити, мафия…
И врът – обратно в гарата. Я, да видим първо, някой ще ми каже ли откъде и как да се придвижвам из Неапол.

Е, със зор беше, ама разбрах.
Да ударя едно рамо сега с малко инфо за следващите авантюристи:

  • = Централната гара е идеален ориентир. Административната й сграда стърчи нависоко и се види на/от/далече.
  • = Пиаца Гарибалди е най-фрашканото сякаш с возила и човеци място в Неапол. Тук се намира централната гара, някаква или нещо като автогара /знам ли?/, плюс един куп спирки на множество линии от градския транспорт, възлова метростанция, пък нямате идея колко паркирани коли има – игла да хвърлиш, няма къде да падне!
  • В другия край на пиаца Гарибалди /срещу гарата/, площада се пресича от Корсо Гарибалди, която не е булевард, а просто малко по-широка улица, по която вървят автомобили, автобуси и трамваи. И хора, де. Не по-широка от „Раковски“ в София. Но, все едно, по „Раковски“ да вървят двупосочно и трамваи. Та там, около 200 м вляво по Корсо Гарибалди /ако си с гръб към Наполи Чентрале/, се намира и другата гара, на Чиркумвесувиана, която е за регионалните влакове в Кампания. Оттам се тръгва за Помпей, Херкулан, Соренто и т.н. Е, месец по-късно разбрах, че може и без изобщо да се излиза от централната гара, по някакъв тунел да се стигне за 3-4-5 мин. директно до Чиркумвесувиана. Друг път, значи, ще пробвам и този вариант 🙂
  • = В метрото се слиза по стълбите пред входа на гарата, до които има червена табелка с „М“. Над тях има нещо като стъклен похлупак, на който се веят знамената на Италия и Европейския съюз.
Пиаца Гарибалди – Неапол, Италия

Много малък елемент от пъзела "Пиаца Гарибалди" - козирката в дъното е на гарата, нататък са пероните, а червената табела с "М" указва, че там трябва да слезете под земята, за да използвате метрото.

 

  • = Еднодневен билет за цялата градска мрежа е 3,60 евро, валиден е до 24 часа на текущия ден. Купува се от магазинчетата с надпис „Табачи“ или будките за вестници, също и в метрото. С него може да се ползва всякакъв транспорт из града, без туристическите автобуси, корабчетата и такситата. Трябва да се попълни името и датата на раждане, а при проверка да се показва и документ за самоличност.

И така, без карта на града, без актуална информация, т.е. неподготвена, тъй като, де факто, заминах за Рим, но осигурена вече с въпросния билет и силно желание, включвам на автопилот и се гмурвам в Неапол.

Всъщност, докато пресичам лудницата на площад Гарибалди, оглеждайки се на всички посоки, да кажа и още това-онова.
 

Наполи /Неапол/


се нарича не само градът, а и районът около него, който се разпростира приблизително на около 12 км на север и на около 20-25 км на изток в сушата, а също и островите Капри, Иския и Прочида, както и по-голямата част от полуостров Амалфи, около 1/3 от който официално се води към района на Салерно и тя се нарича Костиера Амалфитана, а неаполската част се нарича Костиера Сорентина. Но като че ли неаполитанци са склонни да неглижират това и гледат на целият полуостров като на свой 🙂

Винаги съм смятала италианския,


освен за много приятен и мелодичен, и за лесен език. Обаче никога не седнах да го уча. Малкото думички, които знаех до този момент, съм запомнила от филми и най-вече от песните, щото съм фен на италианската музика, и съчетани при нужда с английски, си ми вършеха работа… преди Неапол.
Защото в Неапол пердашат на неаполитански диалект; наричат града си „Напуле“, а себе си – наполетано. На Соренто пък казват „Сурриенто“. На официалния италиански си говорят, ако искат.
Но иначе, „наполетано“ са доста любезни и усмихнати хора и, споко, спооко(!), с чужденците говорят на… италиански  🙂
Английски ли? Мдаа, малко по-сложно е с англезето. Но има, срещат се и знаещи хора.
Надух ли ви вече главите? Ама аз сега почвам! 🙂
Добре, три минути почивка – разпуснете с една красива италианска песен. Как се казва ли? Как как, в Италия сме – естествено, че „Чувства“ 😉
http://www.youtube.com/watch?v=3omfKPNbTUY

Докъде бях стигнала?
А, да, месец март няма да го броим, сега е часът на истината!
И, ох, пресякох я най-после тая пиаца Гарибалди! Ама, голям калабалък! Според мен, от гарата до срещуположната страна, разстоянието е сигурно някъде към 300 м. А пресичането на площада прилича малко на някакъв спорт по ориентиране с препятствия 🙂
Коли, автобуси, тролейбуси, мотопеди, дълга редица сергии за какви ли не джунджурии, направо като битак – меко казано, лудница „лайт“. Чудя се как ли изглежда тая история, гледано отгоре, примерно от последния етаж на административната сграда на „Феровия“-та? /националната ж.п. компания/

 

Площад Гарибалди - Неапол, Италия

Пиаца Гарибалди - административната сграда на националната ж.п. компания "Феровиа"

 

Возилата се движат в редици. Всяка редица влиза на площада от съответната улица, прави някаква врътка и излиза от него по някоя /или същата?/ улица на отсрещната му страна. Само на трамвая релсите директно цепят в единия край. Улиците не са широки и няма бус-ленти. А усещането е за… голям гювеч, страшна гъчканица.

Сега, относно „трафико“, /от позицията на времето, обобщено/:

В Неапол има „зебри“ и светофари. Но какво от това? Горе-долу всеки пресича където си иска! А шофьорите от градския транспорт сигурно са някакви виртуози или поне със специални умения. Не знам иначе как биха се оправяли из тия тесни улици, фрашкани с движещите се, спрелите „а моменто!“, и паркираните абсолютно безгрижно автомобили.
Някоя кола решава да тръгне и, с клаксона до дупка, просто се мушва с мръсна газ сред другите, при което поне още два клаксона изпищяват. И толкова – нищо не е станало.
Много ограждения на много места /щото разширяват метрото/ и пътни знаци, колкото искаш из централната част. Но защо ли са сложени като никой не им обръща внимание на тия знаци? А непрестания слалом на безбройните мотопеди… за мен поне, са супер изнервящи – имам чувството, че основното им задължение е да вдигат адреналина на пешеходците като се целят в тях.
Шум? А! Шум е меко казано; автомобилен тътен, клаксони, полицейска сирена току вие някъде. И всички наоколо си приказват на висок тон, твърде висок, сякаш всички спорят за нещо! Пък сигурно най-важният атрибут за една кола в Неапол е клаксонът 🙂
Сложете, за капак, и жегата, която „тече“ от небето…
Е, картинката по-образно аз не мога да я опиша, нека кажат и снимките:

 

"Трафико"-то - Неапол, Италия

"Трафико"-то

"Трафико"-то - Неапол, Италия

"Трафико"-то

 

Всъщност, прочутото неаполско улично движение не е повсеместно. Има го, да, но има и улици, по които нормално си се движат возилата, а има и пусти и зачукани улички.
Из центъра пък много голяма част от улиците са еднопосочни. Само че това не пречи някой да се запромъква наопаки, особено мотопедите.

 

Центърът на Неапол, Италия

Еднопосочно движение в центъра... Да бе, да, а червената моторетка насреща?

 

Извод: „Трафико“ в Неапол е за търсачи на силни усещания. Клише, ама е истина.

От Гарибалди хванах една централна „виа“ /улица/, мисля си, да видим къде ще ме заведе 🙂

И попадам в апогея на трафико-то.

Въздухът е тежък и градът ми изглежда като по-нагъчкан и фул с лъснал от жегата народ. Къде отиват тия хора? Изобщо нямат вид на туристи, не са ли на работа? Шумно и трескаво някак изглежда – точно разбунен мравуняк! Гледам уж да снимам така, че по възможност боклуците да не ми влизат в кадъра. Не вярвате за боклука из центъра баш?

 

Боклуци – Неапол, Италия

Ами...

 

Не ме кефи да се чувствам като на митинг и криввам наляво. Оп, и като по магия хлътвам из едни стари улици, сред едни стари сгради.. В движение се развъртам като обран евреин. Красиви сгради, запуснати сгради… свежо боядисани, изгладени, реставрирани… и избелели, очукани, олюпени…

 

Центърът на Неапол, Италия

Май на всяка пиаца има, освен задължителната църква, и подобен монумент, някоя статуя или фонтан

Центърът на Неапол, Италия

Ето - фонтан, а сивата сграда между зданията зад него е църква

Центърът на Неапол, Италия

В по-близък план част от прекрасна сграда някъде из Неапол

Къщи в Неапол, Италия

Ако съдим по корниза под покрива, може би и тази сграда някога е била от красивите...

 

Обаче, по стените, докъдето е стигнала „творческата“ тийнейджърска ръка – графити, графити; паметници и огради също не са пропуснати. Еей, тия италианци, сигурно си имат специален ген за изкуство!  😉

 

Площад Гарибалди - Неапол, Италия

Пиаца Гарибалди - ето, дори паметника на толкова почитания от италианците Гарибалди не е пощаден

 

Църкви, обелиски, статуи, пиаци, фонтани. Магазини, магазинченца, улични сергии „а ла Капалъ“… и току цъфне някоя купчина боклук 🙁

 

Как живеят в тая кочина тук?

 

Виж Неапол и умри

Без думи

Църква – Неапол, Италия

За църквето не знам, но камбанарията изглежда интересна

 

Оф, жега… А! Ама нали си имам билет за градския транспорт!
Мятам се на някакъв автобус и след две-три спирки слизам, защото тук май ми е познато – мернах покрива на галерия Умберто. Тук беше и

Кастел Нуово,

Castelnuovo, Via Vittorio Emanuele, 80133 Naples, Italy

 

 

я да ида да му направя лятна снимка.

 

Новата крепост – Неапол, Италия

Кастел Нуово

 

Пиаца Плебишито не ми е интересен и затова се връщам малко назад към

Испанския квартал.

Тук пък (как’ Сийке) 😉 две синьори по пеньоари и с ролки на главите си приказват тихо(!) пред една врата; входните врати на партерните апартаменти много често са направо на улицата.

Младежи, че и девойки, пърпорят с мотопеди насам-натам, някои май разнасят пици, ако съдя по кутиите зад гърба им.
Сергийки с плодове и зеленчуци, хладилни витрини с меса и салами, риби и прочие морски твари, хляб, цветя – въпреки жегата, са направо на улицата.
О, и на места пак вездесъщият боклук – купчини във и около контейнерите… хм, намирисва  🙁

 

Уличка в Неапол

Неапол

Сергия – Неапол

Неапол

 

Ммм, тук отнякъде мирише на манджичка… А тук се носи ухание на кафе… и на току-що простряно пране… и аромат на ванилия и карамел, ммм италиански сладкиш… ммм, дояде ми се… Отнякъде се промъкна и лек дъх на водорасли и море. Море? О, ами да, та то е на 200-300 метра само!… Като от старовремска аптека ми „загорча“ край вратата на дрогерията на ъгъла… А от мацката с мобилния май дойде пък парфюмния облак…
И тук из някои улички прилича на термитник, а други са напълно пусти и като заспали. Странно, кварталът, както е стар, овехтял и мърляв, а излъчва уют. И ми харесва!
Защо казват, че бил кофти? Защото не е скъп и лъскав, и няма вътрешни дворове с басейни, край които да разпускат отегчени физиономии? Защото няма молове, а „виколо“ /уличките/ на места са толкова широки, че за да пропълзи някоя кола, аз трябва буквално да се залепя на стената, а човекът отвътре вдига ръка „споко, не бой се“?…
Отнякъде дочувам глухата шумотевица на някоя по-голяма улица с трафик. А тук сякаш съм в лабиринт. Нямам представа колко улички и уличенца кръстосах вече, много са. Но това изобщо не ме смущава. Не спирам да се удивлявам на колорита, който създава прането, което виси като гирлянди над улиците. На някои улици пък прането не им стига и са си накичили знамена – едва ли не от всяко балконче и прозорец стърчи италианското знаме. Защо ли? Много от зданията са с отдавна изгубила цвета си боя, олющени, с изронена мазилка. На места пък улиците представляват просто по-широки полегати стълби нагоре, надолу… Някъде радио свири, другаде се чува телевизор; на един прозорец плешив чичка по потник се прозява и почесва по рошавите гърди, на друг – котка се протяга на перваза; саксии с ярко червено мушкато, грамадни саксии с нацъфтели лянове пред някои врати, на места нещо като параклисчета на стената или в кьошето между две сгради…
О, ама кефи ме това място!

 

Уличка в Неапол

Оживена "виколо" /уличка/ в Испанския квартал...

Уличка в Неапол

... и не толкова колоритно "виколетто" /уличенценце/ пак там ;)

 

И е достатъчно да забавя крачка пред някоя отворена врата, за да видя почти цялото жилище – всички врати вътре са разтворени. Най-често точно срещу входната са шкафчета и мивката в кухньето, а до прозореца е масата им за хранене. На удивения ми поглед някой се провиква „Бонджорнооо!“. Другаде чувам просто едно „Сии?“ И усмивка, всеки се усмихва… Но на фотоапарата – ясно „Нон!“
Е, не се сърдя.
Еее, ама, ай’ стига бе! Сякаш съм „влязла“ в някой филм на Фелини! 🙂
От жегата и ходенето вече ми е уморено, но това сравнение ме освежава, чувствам се в сърцето на Неапол.
Усмихвам се. Не знам как изглеждам отстрани, но не спирам да се усмихвам.

Е, момиче, искаше Неапол – ето ти го! 🙂

Излизам пред някаква църква. Тукашните църкви сякаш са някак по-различни на външен вид. Как да го кажа… повечето не изглеждат нито красавици, нито са строги, а някак „а ла франга“, ако може да се каже нещо такова за църква. Досега срещнах няколко, но бяха все затворени. Тази обаче не е. Не мога да разбера как се казва, само „Мария“ някоя си, разчитам. А наоколо няма кого да попитам. Е, влизам.
Изненада! Първо, вътре е една идея по-хладно. А второ, както не прекалено ме впечатли отвън, така зяпнах вътре.
Църквата е абсолютно празна. Никой вътре! Правя няколко снимки, като все опъвам ушите – да не ми се случи случка, попа да ме заключи вътре без да иска, и да иде на обяд  🙂

 

Църква – Неапол, Италия

Част от фасадата на църквата "Мария..." еди-коя си от еди-къде си... :)

Олтар в църква – Неапол, Италия

Олтарът е скромен...

Стенописи – Неапол, Италия

... затова пък фреските по тавана ме накараха да зяпна от изненада...

Стенописи – Неапол, Италия

... както и тези по стените

 

Излизам. След няколко крачки си купувам сладолед от одрямано миниатюрно магазинче и малко по-натам уличката се превръща в стълби нагоре. Освен една котка, разплула се върху плочите от топлика, която ни ме погледна, ни реагира на „пис-пис“, никой няма. И нищо не се чува. Въдухът трепти от топло, мараня. Няма къде да седна, ровичкам из чантата и откривам някакво найлоново пликче, разстилам го на едно от стъпалата и сядам. Време е за една малка почивка, а и сладоледа, ако почакам още малко, ще трябва да го пия. /Не, не седях точно на тези стъпала от снимката, но от онази уличка не успях да възстановя снимката  🙁

 

Стъпала – Уличка в Неапол

Стъпаловидна уличка в Неапол - как ли си носят мебелите хората тук, ако трябва да се нанасят или изнасят?

 

Е, дори и само дотук да е, сбъднах мечтата си, доволна съм… Лелее, като си помисля, че само моите синчета ме знаят къде съм, никой друг хабер си няма, ни приятелки, нито дори майка ми… Да бе, да, ама не – децата ми знаят, че съм в Рим. Значи, фактически, само Господ ме знае  наистина къде съм! Малее, голям джингиби съм  😉
Чудя се на колко ли години са улиците и сградите в „Спаньоли“ /така наричат местните квартала/, колко  ли поколения хора са живели тук до момента? Съжалявам, че не съм прочела нещо по-конкретно за историята на Испанския квартал, но за пореден път благославям този, който е измислил дигиталния фотоапарат.

Е, факт! Неапол няма нищо общо с другата Италия – онази на север, която бях виждала досега!

Обаче, я, синьора, стига си разсъждавала, че няма да се класираш за влака довечера, Тръгвай нагоре към хълма, нали искаш да видиш Неапол и отгоре? Хайде, дигай се, Сан Елмо те чака! 😉

 

Сан Елмо и Чертоза Сан Мартино – Уличка в Неапол

Сан Елмо и Чертоза Сан Мартино горе на хълма /с доста зум/ ;)

следва

Автор и снимки: Вили

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

25 коментара

Switch to mobile version