Archive for декември 5th, 2011

Дек. 05 2011

Турция отблизо: Адапазаръ – Истанбул – София (2)

За читателите през четци: Кликайте на разказа, сложил съм още снимки и клипове!
Това е продължението на мъдрите ми мисли и наблюдения за живота в Турция и в частност в Адапазаръ. Началото беше тази сутрин 😉 а като продължение съм ви подготвил малко по-сериозните и общовалисни теми .

Приятно четене:

Турция отблизо

Адапазаръ – Истанбул – София

част втора

Турска кухня

Като заговорихме за кухня  – просто прекрасна с един-единствен дефект: няма свински пържоли и ребра на скара 😉 Липсата на свинско общо взето може да се преживее, още повече, че липсата на този най-вкусен компонент в човешката храна, води до увеличен майсторлък в приготвянето на останалите компоненти.

С тия моите командировки, имам възможността във всяка страна да оценя както ресторантската, така и нормалната кухня. Каква е разликата? Идете на кръчма в София, а после идете в служебния си стол и ще схванете: ресторантската е „по-представителна“, докато столовата манджа повече се приближава до нормалната местна кухня, нали?  Та същата е историята и в Турция: ресторантската е по-хубавата и представителна (то иначе и защо да плащаш цените в ресторанта), докато другата е по-близо до обичайната домашна кухня. Та прегледът на турската кухня ще се основава едновременно на тези два източника на информация: ресторантската и столовата.

Къща на централната улица на Адапазар, Турция

Къщата на Фикрет в Адазаръ. В свободното си от семейни дрязги време Фикрет обича да отскача до съседния Макдоналдс 😉 *

 

 

Като цяло турската кухня е „почти” същата като българската, като се различава с едни десет процента, които, както знаете, са достатъчни, за да бъде тя интересна 🙂 (в крайна сметка само 2% разлика в ДНК е разликата между човека и събратята му 😉

Защо казвам това – в турската кухня всички вкусове са „познати“ и всички неща са ядливи (в турската кухня няма далекоизточни извращения, а липсата на пържоли се компенсира с повече захар в десертите 😉

И въпреки тази „познатост“ има много интересни разлики.

Супи (чорба)

много добре. Повечето приличат на един или друг вид крем-супа. Разбира се, че има и таратор, като разликата е че вместо копър има нещо друго (не мога да го определя, не ми е познато или поне в таратора ми изглежда непознато). Има и класическа боб-чорба, само дето бобчетата са стрити до формата отново на крем-супа. Класическа добавка към чорбата е лютият червен пипер – винаги е на масата, подобно на солта и черния пипер. Това може да се въведе и у нас – хареса ми.

Има и шкембе-чорба. С чесън 🙂

Парк Кент

 

Салатите (мезе)

са същите като в България, като май само сирене не видях да слагат – с много марули (марула е марула и на турски), домати краставици, церавица, лук, боб. За мое голямо съжаление – слагат магданоз като невидели. На вас може и да ви харесва магданоза, ама на мен ми се налага да ги вадя едно по едно – адски ме е гнус от него. За една от салатите (боб с лук и магданоззззз) румънският колега каза, че в Румъния е известна под името „Ориенталска“. Срещат се и майонезо-съдържащи салати като руската. Класическата салата в стола е кромид с магданоз и малко бобчета.

В ресторантите е напълно обичайно да ви донесат някаква разядка – досега не са ми го включвали в цената, а най-любимият ми вид е един прясно изпечен тънък хляб (всъщност е голяма изпечена коричка с горещ въздух вътре) и към това дават няколко мезета от типа на снежанка, кьопоолу и масло. Ммммм, едно от нещата, за които човек си струва да иде в Турция 🙂

Разядката, както и финалния чай/кафе обикновено не ги включват в сметката (нито един път досега поне 🙂

 

Манджи и … патладжани

също много добре 🙂

Пълнените чушки имат и гарнитура – спагети. Или булгур. Т.к. и булгур е булгур и на турски, то вече разбрах какво е булгур J Общо взето манджите винаги имат макарони, булгур или юфка като гарнитура. Слагат ги в отделна чиния обикновено.

Кюфтета със салата: просто кюфтета са по-малки и по форма са по-продълговати. Е, и естествено няма свинско в тях J Всъщност телешкото не е толкова зле – подозирам, че говедата отглеждани в България са от млеко-, а не от месодайни породи, затова телешка пържола в България е синоним на подметка.

В много от манджите присъства патладжан (патлъджан на турски). По този повод има и различни форми на гювеч. Особеното е, че слагат повече патладжани от нас. Патладжани има и в готвения зелен фасул. А има и патладжан-кебап (т.е.шишче с патладжан) Към всичките видове се полага ориз или макарони или булгур или кус-кус. Не е лошо – просто месото ми е малко 😉 А видите думата обаче гювеч в менюто – има се предвид гювече (съдинката, а не манджата гювеч) J И гюведжето може да бъде всякакво – опасявам се, че може и сирене по шопски да има (но под друго име, естествено). Има и кавърма (кавурма) – разликата е че точно тя обикновено не се прави в гювече 😉

И манджата, която не одобрявам: яхния от нахут с гарнитура ориз А като си помислиш, че и салатата към него е бобена… плюс кадаиф за десерт…

По Главната на Адапазар

Какво няма в турската кухня

Няма тъмна бира с ребра на скара 🙁 А така също няма десерт с патладжан 😉 Всъщност всеки път в ресторанта искам да стигна до някакъв десерт, но физическите ми данни явно са недостатъчни за тия огромни порции и пропускам десерта. Искате да умра ли? 😉

Бира и разни безалкохолни

Споменах, че ситуацията с бирата (да не говорим изобщо за друг алкохол) е тегаво – досега не съм попадал на нормален ресторант, в който да се сервира бира. Айранът е тукашната бира. Но пък е як J От друга страна, има Кока Кола, но засега в заведение попадам предимно на Пепси.  Кола лайт пък видях само в самолета на Турските авиолинии (Тюрк хава йолларъ) – „как е хавата?” значи „как е въздухът?“ 😉 (Всъщност хава значи и време (метеорологичното)) Иначе има доста реклами на Кока Кола и почти никакви на Пепси, но … в заведенията „кОлата е пепси”, както се казва по изисканите места в България 😉

Разбира се, че има и Кока Кола, но наистина е много по-рядко срещана от Пепси или местните безалкохолни (а местни марки безалкохолни има наистина много)

Фонтан на центъра на Адапазар

 

Обслужване

Обслужването в ресторантите и заведенията обаче е невероятно и трудно описуемо от моята българска гледна точка – вероятно някъде в Европа се е случвало, но да ти донесат одеалце да се наметнеш, когато си на открита тераса или да изтичат до съседния магазин за цигари, не се вижда всеки ден по ресторантите в България (поне). А ставаше дума за буквално квартално кафене, където бяхме седнали на вечеря. И връщат рестото до стотинка, чак после (ако не си ръб и забравиш) оставяш бакшиша. Пак да повторя – това са впечатления от обикновен провинциален град, далече от всякакъв туристически поток. В компанията бяхме турци, българи, чехи, румънци, испанци и колумбийци. На всички (освен на турците в компанията, естествено) ни паднаха ченетата, когато донесоха одеалцето. Е, вероятно и в Колумбия може да се случи, но в Европа? Евентуално в най-най-най-скъпарските места на континета? Интересно, ние, белите, за какво плащаме?!? Че и цените в заведенията тук са по-ниски! Един ден, управителят на рестораната дойде и ни почерпи по едно питие – е, ние си взехме кафе и чай, но най-потресаващото дойде накрая, не само че наистина беше почерпка и не беше включено в сметката, но и не приеха бакшиша. Нищо не бяхме направили, нямаше никакъв инцидент или лошо обслужване преди това, но … не само ни почерпиха, но и бакшиша не взеха. Поне за момента нямам обяснение за това наистина мило отношение към скромните ни консултантски персони.

За разлика от ресторантското, обслужването в хотелите има мегдан за подобрение.

 

По Главната на Адапазар

И отново за алкохола и цените му

След време открихме един ресторант с бира. Всъщност даже и нощни клубове с алкохол има, ама аз в София не ходя по такива, та камо ли в Анадола. Та ресторантът с бирата беше един хотелски ретсорант наблизо (абе, километър ходене си имаше). Бирата беше Ефес по 330 и 500 ml, като голямата беше 7, а малката – 6 лири, което е … много скъпо за бира, но пък в сравнение с цените в магазина е само два пъти по-висока. В магазина едно кенче беше към 3,50 лири, така че 7 лири за наливна в заведение е приемливо. (Курсът на лирата към лева е пет за четири: 5 лири = 4 лева). Все пак е скъпо и пихме само по една – Ефесът ми се видя леко блудкав, ама пък ме хвана само от една халба 😉 Туборгът, който си взимам от магазина е ОК.

Сметката

И все пак има някои странности в писането на сметката в заведенията. Казвам странности, защото го отдавам повече на небрежост, отколкото на злонамереност – не се учудвайте ако включат нещо, което не сте поръчвали,  но също толкова вероятно е нещо поръчано да го пропуснат в сметката J (а в общия случай водата, хляда и разядката изобщо не ги включват в сметката – хапвате си ги бадева). Е, ние сме готини и казахме да го включат (цяло основно), защото не беше малко като сума. Изобщо не се шегувам – често се случва да пропуснат нещо в сметката и да не ви искат да го плащате.

Сметката обикновено е едно число, написано на ръка на листче – рядко грешат, а ако им поискате фискален бон за проверка, ще ви го дадат без мръщене. Наистина, проверявайте си сметката – грешат и в двете посоки понякога J Хесап е сметката (общата сума, написана на листче), а фиш е касовия бон. Ако дадете повече от написаната сума, рестото ще ви го върнат до стотинка, а аз очаквам от вас да оставите бакшиш – обслужването е суперско. Кредитни карти се приемат масово по ресторантите. Пак да повторя – впечатленията ми са от Адапазар – провинциален индустриален град, в който няма туристи, че даже и келнерите не говорят езици, различни от турски.

По Главната на Адапазар, Турция

По Главната на Адапазар

 

Какво няма в Адапазар

Няма кошчета за боклук и изобщо няма никакви кофи за боклук. Не се срещат и инвалиди, въпреки, че всички тротоари имат скосяване за инвалидни или детски колички. Бременни също не видях – може би си седят у дома? Вероятно си седят там, защото ситуацията с разждаемостта в страната е повече от добра, така че ми се видя странно, че не се виждат бременни по улиците.

Как си хвърлят боклука, като няма кофи? Не е тайна – торбичките с боклука ги оставят покрай дърветата на улицата привечер, а през нощта  минават боклукчиите да го приберат.

Пощенски картички също няма. Друго си е да пратиш на родителите си или други роднини картичка от Адапазар – градът, в който живее Фикрет. Ако не знате коя е Фикрет и каква е връзката ѝ с Адапазар, питайте майка си или баба си – те знаят със сигурност J

Рамазанът

Рамазанът свърши. Едва ли мога да ви разясня значението му, как е възникнал, какво се отбелязва с него – т.е. чисто верският му аспект няма да засягам, но поне мога да ви разкажа „как изглежда отвън” и без да го разбираме. Даже се опитвахме да питаме колегите за значението му (по аналогия: Рождество Христово е денят на раждането на Исус, нали? По подобен начин се опитах да изясня и какво е Рамазанът), обаче не успяха да ни обяснят – имало много събития в този месец, като примерно денят на Корана  и още много други. Както и да е – очевидно е месец с много верски събития, а не просто период на пости с едносъбитиен повод.

По Главната в Адапазар

Та, както и да е. Рамазанът е един лунните месеци в годината, през който мохамеданите „постят”.  Постът е малко по-различен от нашата представа за пост, но най-важната разлика е, че от изгрев до залез Слънце не се яде нищо, не се пуши, даже не се пие вода, а алкохолът и без друго е забранен за правоверните. Може само да се работи през деня. В Турция тази ситуация е поносима заради добрия климат, но как се справят в арабския свят с непиенето на вода през деня, за мен е загадка. Всичкото това завършва на залез слънце, като залезът се обявява не само от ходжата (по уредбата) но в Адапазар имаше и топовен гръм. До този момент масите са само подготвени, сервирани са предястията, но никой нищо не пипва. А като гръмне топът започва вакханалията 🙂 Ядене, пиене (айран и кОла!), даже и цигари палят 😉 Единственият недостатък беше, че близкото заведение гърми, докато се опитвам да заспя към 11 часа вечерта 😉 Но точно тогава имах много ранен самолет за София и трябваше да стана в 3 през нощта, за да отпътувам – е, ресторантът си беше отворен за закуска, та тръгнах хапнал към летището.

Покрай Рамазана разбрах защо ние сме различна нация. Разказвах на малката в къщи какво е Рамазан и какво се прави покрай него. Беше ѝ много интересно и накрая заяви „Не искам да кажа нещо лошо за турците, добри хора са, но добре, че Левски ни е освободил от Турция – няма да мога да издържа по цял ден да не пия вода когато е Рамазан“ И, ако се замислите, точно тези неща ни правят правят различни нации:  не можем или не искаме да правим странни за нас неща. Както и ние правим странни за другите нации неща.

Защо Левски ли? А кой друг?

 

По Главната на Адапазар

 

Забрадките

Забрадките са може би най-трудната за писане тема в тези бележки. И не защото няма забрадки, за които да пиша – даже напротив – половината дамско население ги носи в почивен ден по главаната улица, ами е трудно, защото наблюденията ми към това явление ме водят до много далеко отиващи мисли. Тук разбира се разглеждам само забрадките, служещи като религиозен символ в днешна Турция, а не просто дрехата, които носят бабите на главите си по планинските села и в които това служи като допълнителна защита от жегата, вятъра и дъжда. Спомените от единственото ми по-раншно ходене в Турция (3-дневна екскурзия до Истанбул през 1993г) не включваха нито една забрадка, а си спомням тогава, че специално исках да видя как е ситуацията по темата тогава. Нямаше тогава забрадки и това си е!

Днес обаче поне половината жени ходят с „шарф” (или по нашенски – шамия 😉 Ако „шарф” ви се струва познато като дума, то е заради руския – там шарф значи шал. Аз ще използвам думите забрадка или шамия (която дума пък използваше баба ми, Бог да я прости).

Половината жени носят забрадки – като става дума и за млади и за стари. Сред старите жени има и такива, които носят обикновена („цивилна“ немохамеданска) забрадка – такава, която крие от слънцето (т.е.такива каквито носят и бабите и в България), а не такава, която ти скрива косата и врата… Изобщо нещо е станало в Турция, щом има едновременно млади мацки с шамии и баби без шамии… (въпреки споменатото, сред възрастните по-висок процент носят мохамедански шамии, отколкото сред по-младите)

Модна къща Armine, Турция

Модна къща Armine е специализирана в мохамеданска мода. Показаните модели струват около 60 лв при нормална около 12 лв за немаркови шамии. При разпродажба цената пада до около 30 лв. **

 

Та идеята на забрадката е да скрива някои сексуални за мохамеданите части от женското тяло – косата и врата с деколтето. Това разбира се е чудовищна несправедливост спрямо хетеросексуалните мъже – ходенето по улиците на мохамеданския свят много напомня ходенето по улиците в истинската Западна Европа (и вероятно Америка): не може да видиш нищо, в което да си оплакнеш погледа! А още по-голямата несправедливост е, че жените имат къде да си оплакнат погледа – нито един мъж не ходи със забрадка или фередже, нали! Е, някои твърдят, че жените обичали с ушите, пък мъжете  – с очите, което естествено би довело до забрана да се говори с жена – и това вероятно е така в по-правоверните от Турция страни  – но фактите са си факти: мъжете няма къде да оплакнат поглед, но пък това не пречи на жените в Турция да си говорят с „чужди” мъже. Че и да флиртуват на улицата. Че и да се целуват на улицата. Да говорят на висок глас по жисиема, да ме заглеждат и да се кискат като видят, че не ме е страх и ги заглеждам и аз…

По Главната на Адапазар

Изобщо поведението и на жените и на мъжете по улиците в Турция е подобно на това в страните от Югоизточна Европа. С една голяма визуална разлика – тук половината момичета „спазват“ мохамеданската традиция да носят забрадки. Наистина е голяма демагогия.

 

Турска реклама в Свежо

Гугълска реклама в Свежо, гледано през турско IP 😉

 

 

Защото ако забрадките наистина имат за цел регулиране на сексуалността, то те щяха да са само един от елементите на тази регулация – вече ви споменах, че същите забрадени мацки се държат за ръце с гаджетата си, пушат в заведение (на открита тераса може да се пуши), и вече някоко пъти го споменах – гледат ме със спокоен интерес в очите. Гледат. (Е, то не е за фукане, но съм свикнал около 10% от жените да ме заглеждат и в София, но … винаги се правят на „скромни” като забележат, че съм забелязал) В Турция обаче жените си се заглеждат откровено и, което най ми харесва, със спокоен интерес и без извъртане на погледа встрани. И понеже моя милост в такава ситуация се умихва, то и отсрещната реакция е усмивка. Та не разбрах какво точно регулират глупавите забрадки?!?

По Главната на Адапазар

 

Иначе забрадаката плюс затвореното облекло е типична патриархална – именно патриархална (бащинска), а не общо мъжка мярка. (не всички мъже са бащи, нали) Каква е разликата ли? В качеството си на женски татко много добре разбирам желанието да не ми се моткат голи пъпове из къщата. В качеството си на хетеро–мъж ми е малко криво, че улиците са постни откъм гледки. Последното се наблюдава както в Германия, така и в други страни на Западна Европа. Подозирам и в Щатите е същата история – никакви къси и изобщо никакви поли – изобщо нищо, което да оприличава жената на сексуален обект за хетеро–общуване. По един извратен начин нашите западни феминистки постигат същото, което постига и исляма със забрадките си – жените са забранен за мъжете плод. За щастие, Турция не е съвсем ислямски правоверна в това отношение  – вече ви разказах за реалното поведение, но в истински правоверните страни на юг и изток от Турция, жените съвсем приличат на западни жени – куп дрехи, който не бива да бъде заговарян. При това ограничение на хетеро-сексуалното общуване (практически тази забрана води до забрана на мисионерската поза преди брака), то не искам и да си представям какви сексуални техники са развити в истински мохамеданските страни. За Америка съм чувал – ергените отиват в бар и чакат мацките да ги заговорят. Как става на пó на Изток – не знам, но мога да си представя 😉 Защото жените са покрити само по отношение на мъжете, но те не са покрити за другите жени, мъжете също не се покрити за другите мъже, а да не казвам, че и децата не са покрити за никого… Добре де, в истинския ислям това се регулира с пребиване с камъни, как обаче го регулират западните феминистки – идея си нямам.

 

По Главната в Адапазар

 

 

С други думи – ако жените не са привлекателни за мъжете (и обратното), то други неща стават привлекетелни и в други комбинации. По подобен извратен начин забраната, която Коранът повелява по отношение на алкохола води до чудовищно количество пушачи в Турция, а ислямски Иран е страната с най-много хероино-зависими на глава от населението в света. Изобщо – човек трябва да е много внимателен, когато си избира система от табута, че …

Нали ви казах – мислите за забрадките могат да отприщят голяма дискусия. Горните разсъждения не важат много за Турция, по простата причина, че това не е съвсем мюсюлманска държава (то щеше да е кошмар!)

Ататюрк на централния площад на Адапазар, Турция

Ататюрк на централния площад на Адапазар.

Негова статуя има в двор на всяко училище, казарма или учреждение с двор. Портретът му се намира практически във всеки кабинет и даже шофьорите го окачават в кабините на автобусите (там където сте виждали Сталин навремето, а днес има голи мадами в България) Шивачите и обущарите също украсяват дюканите си с негови портртети.

 

 

Турците, Европа и всички ние

Започвам да си давам сметка защо Европа и европейците са успешни – ние просто сме по-големи грубияни. Турците, а вероятно изобщо хората от Изтока, са доста деликатни – ние наистина изглеждаме като викинги в славянско село (аз специално изглежам като прабългарин в славянско село, но другите колеги са от други страни ;).  Имах следната случка от която още ме е срам – стоях в средата на коридора и съсредоточено пишех смс-и (Ментел, вас ще ви псувам в отделна глава!) – усетих, че зад гърба ми идва някой и понечих да се дръпна към едната страна на коридора. И понеже нямам очи на гърба, а изобщо не ми дойде на ум да се обърна – щях да смажа буквално една жена. Направих възможно най-виновната физиономия, казах сори, а тя горката дума не продума и ме погледна толкова съчувствено и с разбиране, че още ме е срам.

Чувал съм, че хората на Изток са по-деликатни – не знам за целия Изток, Турция е първият ми по-сериозен досег с него, но със сигурност този позитивен предразсъдък в пълна сила важи за Турция. Хората наистина са деликатни, а аз редовно се чувствам там като в слон в стъкларски магазин. Тези, които ме познават, знаят, че съм доста дипломатичен, кротък и възпитан човек – и въпреки това в Турция в собствените си изглеждам очи като абсолютен грубиян, викинг и прабългарин.

Как да обясним при това положение днешната полит-коректна и вегетарианска, за да не казвам страхлива Европа? Много просто: ние сме грубияни, но … в последните десетилетия избираме страхливци за политически лидери. Докато Изтокът е деликатен като човеци, начело им застават куражлии и грубияни. Ето ви пример: помните ли изрода от Норвегия? Случката се беше случила в лагер за подготовка на млади кадри на управляващата партия, т.е. това са потенциалните министър-председатели, военни и вътрешни министри, лидери на общественото мнение и изобщо това са бъдещите лидери на страна от НАТО. Е, да попитаме: как от тях не се намери нито един куражлия, който да прецени правилно ситуацията и да направи нужното, да събере другите около себе си и да предприемат нужното, за да спрат изрода?!? Чакаха да дойде полицията? Докато оня утрепе почти 100 човека??? Бахти бъдещите лидери, честно… Как ще се държат когато станат министър-председатели? Ще чакат да дойде полицията? А? И като дойде полицията – ще я оплюват? (пак дано да е в лицето на американската, а не е китайската армия. Пази, Боже!)

От друга страна – изродът Кадафи. Държа се до последно и то като лидер. И Садам беше същият. Че са изроди и че си заслужават бесилото или канавката – няма спор. Даже и едно публично оскубване заслужават, но … си бяха лидери, няма защо да се лъжем. В този ред на мисли, помислете другия път, когато избирате политически лидери на България – първото нещо, което трябва да имат лидерите е ТОПКИ! железни. Всичко друго е вторично. Рязането на лентички и правилното говорене е само метод за осимпатяване, но лесно скрива тоталната липса на топки.

Въпреки деликатността и изобщо добротата си, турците са истински държавнотворен народ, подобно именно на прабългарите и викингите – само ако видите ведомствената охрана с какво достойнство носи службата си, ще разберете, че на кюрдските партизани (сепаратисти, терористи, борци за свобода, хъшове, революционери) им е доста тегаво 😉 Това, разбира се, се е отнасяло и за българските възрожденци, но те пък са имали и допълнителната задача за духовното изграждане на нацията ни, а не просто да вдигнат джумбуш. Духовното изграждане в крайна сметка е било по-скоро за сметка на гръцките и влашките елементи в езика, културата и религията ни, а не толкова за сметка за турския елемент. Вероятно именно затова след Освобождението е било нормално да има турци в Народното събрание – те не са представлявали духовна опасност за нацията ни, т.е.те спокойно са могли и са станали част от българската нация. Просто не бива да се правят глупости, наистина не искам турците за противник. Не за друго – ами не са лоши хора 🙂

 

http://youtu.be/X9KxAuDh58w

 

 

http://youtu.be/VFQ4npaZYlA

 

Общи изводи

Горните записки бяха писани в различно моменти в последните няколко месеца, така че може да ви се сторят леко хаотични, но за сметка на това са искрени. Знам, че ще бъде прочетен от много български говорещи турци – ако някой се почувства засегнат, моля да ме извини, но Турция ми изглежда точно по описания начин. Вероятно съм спестил някои детайли, като например вечното раздразнение, че чувам ходжата как пее в събота сутрин около 5 часа и невъзжможността да се спи на отворен прозорец от това 😉 – но и без друго от една страница първоначално разказът се разшири до почти двайсет…

Отличниците на гимназията – Адапазар, Турция

Това са абитуриентите, приети в университет. В началото на учебната година бяха сложени на билборд на оградата на близкото училище.

Изобщо Турция има какво да предложи като впечатления и като поле за размисъл. Без да мога да дам конкретно доказателство, въпрос на усещане е, но страната наистина е разкъсвана между Изтока и Запада – вижда се как една част от народа се опитва да бъде „обикновен” в нашия смисъл на думата, а други части го избива на „нормалност” в в източния смисъл. Дълго време съм си мислел, че България е страната между Изтока и Запада, но сега със сигурност виждам, че тази роля всъщност принадлежи на Турция, а България може и да е от най-бедните, но еднозначно и безапелационно е западна страна, т.е.можем да твърдим с чиста съвест, че задачите, които сме си поставили през Възраждането са изпълнени. В крайна сметка същото ще се случи и с Турция. Въпросът е кога? Защото тя има сериозна икономика и доста добро развитие в последните години. Но, както се сещате има едно много голямо НО, което хърватите и изобщо всички (без словенците) народи на бивша Югославия не можаха да разберат. Като че ли и Турция не може да го разбере все още, но Европейският съюз първо е политически и чак после е икономически съюз. В този ред на мисли България и Румъния се справиха по-добре от съседите си – важно е искреното желание да си част от империята, а че не си си построил още магистралите е вторичен въпрос (ако беше до магистрали, Хърватия щеше да е отдааааавна член).

Същото се отнася и за Турция – за какво са ти автомобилни заводи, ако вместо едни униформени на власт (военните) избираш други униформени? Ако бяха попове, щях да кажа – с расо 😉

 

 

Адапазар, Турция

Днешна Турция в един кадър

 

 

И, въпреки, че точно днешната леко ислямистка власт постигна този забележителен стопански растеж, то нека моите турски читатели схванат, че стопанските успехи са добре дошли, но не и условие, за да стане една страна част от Съюза – по-важното е да няма униформена (ако ще и свещенническа) власт.

Турция в крайна сметка ще стане част от нас, искрено се надявам това да е по-скоро, защото България има голям интерес от присъединяването на Турция към съюза, но наистина чак след изпълнение на политическите критерии. Пак ще го повторя – не ми е проблем, че мацките ходят с шамии по улиците, проблем ми е, когато някой ми налага чужди системи от табута на моя територия. Ето това е политическият критерий – искрено се надявам да бъде разбран.

Добре дошли в Европа – мост на Босфора, Истанбул

Добре дошли в Европа!

 

Разликите между българите и турците са много малко – бих казал, че от съседните ни народи само румънците приличат повече на нас. Разликите ни са както положителни така и отрицателни и след известен размисъл в крайна сметка разбираш че всъщност сме едно голямо семейство с лош темперамент и избухлив характер*** 😉

И нещо лично като финал:

Трябва да си призная, че Турция ме плени. При това ме плени емоционално – в Турция сърцето харесва неща, които разумът не одобрява. Тук разбрах, че България вече е западна страна с неща, които разумът харесва, но… вкусът на бозата говори на сърцето, а не на разума 😉  Точна такава е и самата Турция – разкъсвана между сърцето и разума си. За щастие на България ние вече не се разкъсваме между двете (тия дето се разкъсваме сме дърти ;). И това ще призная, но Турция е единствената страна, извън България, за която съм помислял „Отивам си в Турция“ 🙂

Край

 

 

*Майтап бе! Тази къща я построиха миналия месец и ще бъде някакво кафене 🙂

** Проверено лично

*** Мисълта е на Гери Ч. Напълно съм съгласен с нея 🙂

П.П. Фатима Спар ми влезе под кожата 😉

http://youtu.be/V6HEbUKpWm8

 

Други разкази свързани с Турция – на картата:

24 коментара

Дек. 05 2011

Турция отблизо: Адапазаръ – Истанбул – София (1)

За читателите през четци: Кликайте на разказа, сложил съм още снимки и клипове!

 

В последните няколко месеца работя в Турция. В града на Фикрет – Адапазаръ.

Днес ви представям впечатленията си от поредната съседна нам страна, която ние не познаваме. Старал съм се да подходя и емоционално и разумно, ваш ред е да кажете дали се е получило. Сигурен съм, че разказът му ще извика у вас всичките предразсъдъци, които имаме за турците, но съм сигурен, че и турските ми читатели ще разберат някои свои предрасъдъци 🙂 Не мисля, че предрасъдъците са лошо нещо – лошо е да им робуваме, така че – ако някой се почувства засегнат, да ме прощава, но това е моят поглед. Не трябва да ни е страх от предразсъдъците ни – просто трябва да не държим много на тях.

Самият разказ започна като една страничка впечатления, публикувани в началото на престоя ми в Адапазар, обаче ги разширих, добавих снимки и се получи това, което ще четете днес. Подбирал съм снимки, които ми се сториха интересни, без специално да бъдат свъразни с темите от текста – в този ред на мислите снимките могат да бъдат разглеждани като манипулативни: просто са най-интересните от албума 😉

Адапазар или, както го превеждат неграмотните преводачи на турски сериали – Адапазаръ, не е безкрайно интересен град: приятен е, но общо взето трудно може да се каже нещо друго за него. Това се оказа и големият плюс: живея в напълно нормален индустриален град някъде по пътя между Истанбул и Анкара (всъщност това е пътят Лондон–Калкута ;), което ми позволи в Турция вече да не съм турист. Все още не съм местен, но турист определено вече не съм 😀

Оттук надолу ще използвам правилното българско Адапазар, вместо неграмотното Адапазаръ. Защо съм написал Адапазаръ в заглавието? За кефа на гуглето 😉

Приятно четене и не плюйте много по автора – той така може

İyi okumalar 🙂

Турция отблизо

Адапазаръ – Истанбул – София

част първа

Летище Ататюрк, Истанбул

Прибиращи се от Медина богомолци – летище Ататюрк, Истанбул

 

Летище Ататюрк, Истанбул

Изглежда Европейският съюз ни води към по-добро: че летището е огромно, огромно е, ама все пак от слизане от самолета през минаване на граничен контрол до излизане в залата за пристигащи минават повече от 45 мин. Ататюрк е второто, след София, летище, в което тълпата тича, за да си запази ред на опашката за паспортен контрол. Тук разделението е Турски граждани и Other passports 😉 Митничари не видях, граничарят само гледаше паспорта и компютъра, но даже не ми погледна ентелегентната физиономия. Всъщност и месеци по-късно още не ме е погледнал. И наистина дават предимство на местните граждани – колегата ми, който пристига по разписание около час след мен му се наложи да чака и цял час на граничен контрол – будките на чуждестранни граждани били оставени само две, за да се освободят гишета за неисзветсно защо увеличената бройка местни, пристигнали заедно с него.

Нещо забележително: гражданите на Великобритания, Холандия, Испания, както и тези на Камерун се нуждаят от визи за Турция. Нареждат се на една допълнителна опашка, плащат някаква такса за виза и чак тогава ги пускат. Комшийските Гърция, България и Румъния се разхождаме гордо с безвизовите си паспорти пред останалите 😉 Мелочь, но приятно 😉

По терминала се разхождат негри с негърски дрехи. От тук има полети не само за голяма част от Африка и Близкия Изток, но очевидно и до остров Корекоредут.

Богомолци се прибират от Медина

 

Ако си мислите, че жените-мюсюлманки се обличат смешно, погледнете мъжете: едноцветни пижами с джапанки и бради без мустаци. И все пак – не видях чалми, вероятно вече само сикхите в Индия ги носят. Сещам се за вица за арабина с костюма и вратовръзката, който искал да влезе в Щатите и, когото докато не заприличал на терорист, не го пуснали на паспортен контрол. Тези тук със сигурност ще ги пуснат 😉 И все пак не се лъжете: това бяха пътници, чакащи самолети за Саудитска Арабия и Африка, а не местни. Ако се абстрахираме от няколкото баби, които едва ли някой иска да види разголени, местните са доста цивилно облечени.

Доста по-късно видях няколко стареца в селския рейс – носеха от онези бели „фесове”, които може би сте виждали в Косово или Албания (не са точно фесове, ами плътно прилягащи към главата шапки, мисля, че се сещате за кое говоря).

Пушкомът на летището

 

Всъщност летище Ататюрк обслужва полети както до Америка (половината пътници от София за Истанбул всъщност летят транзитно за Чикаго), така и до Близкия и Далечния изток, Африка. А ако искате да летите до Басра, Багдад или Кабул, Ататюрк е най-близкото ви летище за пътуване до там. Чакайки в залата за посрещане да пристигнат колегите ми от другите европейски страни (софийският самолет е първият в компанията ;), та чакайки другите следя дали самолетът от Басра ще кацне. Каца  всеки път – след София, но преди Прага 😉

По пътя

От летището в посока Азия води магистрала. Всъщност е поредица от преходи и детелини като в американски филм с лоши момчета или с преследване на автобуси на скорост. Яко.

Босфорът, Европа и Азия

Босфорът го минаваме по единия от двата моста – този, който е по-близо до Черно море. Преди него има пункт за плащане на таксата за него. Всъщност и на двата моста се плаща само в посока Азия – континентът на хранителните и други странни табута. После се замислям, че и в Европа имаме хранителни табута – кучетата все още спокойно се разхождат по софийските улици, а хлебарки с червеи се ядат само в реалити шоу-програми, нали?

А  по моста връщането в Европа е безплатно 😉 Точно на европейския бряг (на връщане) има табела Добре дошли в Европа. Като се замислиш, това тук е началото на нещо, което завършва на нос Северен (a.k.a.Нордкап), в Райкявик и някъде край Лисабон. Това е велик континент, не бива да го сдаваме на някакви китайци. Иначе Босфорът е красив, но и разочароващо тесен – река Дунав при Русе със сигурност е много по-широк. Даже ми се струва, че и при Белград Дунавът е по-широк. Сега се сетих, че и мостът на Босфора може да е построен нарочно на най-тясното място на пролива? 😉

 

Скоро ще пресечем Босфора, а след него има още един час до излизане от Цариград…

 

Истанбул на скорост

Час и половина със скорост около 110 ни трябваха, за да започнат някакви признаци, че Истанбул свършва. Безкраен град, безкраен… Понякога ми напомня за планетата – град, която беше столица на Републиката в Междузвездни войни. По-късно успях все пак да забележа едно място, от което нататък вече не е Истанбул, а вече е следващият град. Всъщност е трудно за определяне, защото Истанбул и околностите са един огромен конгломерат – повече напомня района на Дортмунд-Есен-Дюселдорф-Кьолн отколкото на познатите ни „край на населено място” – шосе сред полето (гората) – „начало на населено място“ В края на Истанбул  (а може би е началото на Измит?) пътят минава покрай последните отклонения на Мраморно море. Брегът е силно осветен и отсрещният бряг на залива се вижда много красив. А като видиш и светлинки на корабите в морето… Романтика и красота. Всъщност може и да се лъжа – виждал съм го само нощно време, а нощно време и Ихтиман изглежда особено романтично минавайки по магистралата за Пловдив. Та и там (край Измит) най-вероятно са поредица от пристанища, фабрики и ж.п.линии, но нощно време ми напомня Ница и Монако. (не ми напомня, защото не съм би, ами така си го представям 😉 (Разбира се, че го видях и на светло: както и очаквах се окоаза едно безкрайно контейнерно пристанище, че и циментова фабрика за цвят има. Но нощно време светлинките ме „водят“ на друго място 😉 )

Точно в центъра на Адапазар има симпатично паркче

 

Полиция и правила за движение

Полицията патрулира на постоянно включени буркани, на едно място „осветяваха” аварирала кола, да не се блъсне някой в нея, докато я качат на аварийния паяк. И въпреки, че реалните правила за движение, очевидно се различават драматично от писаните, в момента, в който се образува минизадръстване на едно кръстовище, се появи моментално един катаджия и го разчисти за минути. Иначе да не мислите, че ако сте без предимство, някой ще ви пуснете да минете? Това да не ви е София, където от доста време наблюдавам определно наличието на едно кавалерство към идващите от улиците без предимство. Тук никой никого не пуска, за сметка на това клаксонът е по-важен уред от мигачите.

Все пак да кажем нещо за правилата: разликата между червеното и зеленото на светофара е, че на зелено може да мачкаш всички, които ти се изпречат, докато червеното просто значи да пропускаш тези, които ти идват отстрани 😉 Иначе май само на едно място видях наистина спрели коли на червено – може би защото напречното (на зелено) движение беше наистина натоварено…

Централната търговска улица на Адапазар

 

Пешеходци

А ако сте пешеходец?

В качеството си на пешеходец в Турция веднага ще забележите колко културни и възпитани са шофьорите в България и в частност в София – аз като ви казвам, че Европейският съюз е най-доброто, което ни се е случило за последние 120 години, никой не вярва 🙂  Или с други думи: пазете се и внимавайте много като пресичате: като ви види да пресичате на пешеходна пътека, автобусът има навика да натиска газта и да се цели във вас, а колите освен това ще ви освиркат. Турция не е подходящо място за пресичане на улицата.

Жените

Жените може да ти се усмихнат на улицата. Европейките отдавна носят фередже в поведението си, ако ще и полата ѝ да е с дължина колкото ширина на колан. Х. има обяснение за това, но каза, че ще ми го разяснява друг път.

 

Булка в парка на Адапазар

В парка на Адапазар имаше сватбари – правеха фотосесията. Булката с радост позира и пред моя апарат

 

 

Въздухът

Въздухът мирише на много места. Явно европейските правила за чистота на въздуха си казват своето, но в България не ми се беше случвало отдавна, даже бях забравил. А откога не бях виждал някой да се вози в каросерията на камион…

Камион – Адапазар, Турция

Най-готиният камион в света :)

 

Междинно за въздуха и икономиката

Интересно, това (липсата на миризма) дали ще ни доведе до икономика, основана на услуги? Липсата на замърсяване е признак за липса на промишленост, а това, че в ЕС въздухът е чист означава единствено, че галванизацията, металодобива и металургията, химическата и текстилната промишленост са се преместили на Изток. Това, че не искаме шистов газ по екологични причини, означава само че ще бъде добиван по на Изток, а не, че няма да бъде добиван. Това, че при нас е чистичко, означава, че другаде е мръсничко. Дали не грешим все пак с това чистофайничене? Дали не е редно да пратим „еколозите” в Китай, нека там да повикат, да покрещят и да попротестират 😉  Не е прост въпрос: ще слагаш ли катализатор на колата си, който увеличава разхода и усложнява допълнително колата, при условие, че смърдящите те изпреварват при по-ниска мощност и разход на гориво? Какво ли има предвид Ердоган с репликата си, че Европа е спирачка?

Адапазар

 

Турският и българският език

Бай е … мъж, а жена е байан – добре е да се знае преди да идеш до тоалетната, особено ако няма картинки на вратата. Бай Иван се оказа най-обикновен мъж 😉

Когато се обръщате към някого с „Господин …“ е редно да кажете „бей“ – напр. „Серхан бей,….“, вкл. и в мейл-кореспонденция. „Бей“ повече напомня английското „сър“, т.к. се отнася за Джон, а не за Смит, който би бил „мистър“ („господин“) (Серхан е малко име в случая 😉 Всъщност онова „робското“ чувство, което ни вдъхва израза „Осман бей“ си е най-обикновено обръщение към мъж. Просто нашите възрожденци са искали да се обръщаме един към друг на господине/госпожо 🙂 , а не на „бей“. Помислете малко върху това, когато още веднъж изпаднете в носталгия по времената на „другарки и другари“. Заради „господине“ не една империя се е срутила 😛 А ако шефът ви е много серт можете да се обърнет към него със „Серхан ефенди“. Но „ефенди“ се ползва рядко и общо взето се използва само към кофти началници.

Интересно ми е как се обръща човек към жена? Ще питам

Питах: правилното обръщение към жена (дама) е „ханъм“: Селамлар Саадет ханъм, и т.н. (Саадет отново е малкото име, изглежда фамилните имена не се ползват даже в официалната или близка до официалната комуникация. „Селамлар“ е „уважаеми(а)“. Е, това горното си е доста официално обръщение – с колегите си човек се обръща по обичайния начин: Здрасти, Саадет 🙂 Като цяло фамилиите не се ползват, вкл. и в официалната кореспонденция. Сега разбирам защо в България даже и на високо ниво се говори на малко име, за разлика от съседните ни Сърбия и Румъния. Доста по-късно разбрах защо е така и в Турция – преди Ататюрк турците изобщо не са имали фамилни имена, които са въведени от него като част от модернизацията. А (части от) Сърбия и Румъния са били в Австро-Унгария, където фамилията е по-важна от малкото име, докато в Турция и околностите малкото име е по-важното.

 

„Меркези“ значи център, а какво е „алъш-вериш“ – не знам 😉

 

Общите неща в езика

не са точно тези, които очаква човек първоначално и все пак:

Сантиметри каре са квадратните, а сантиметри кюп са кубичните 😉 Изобщо думата куб е кюп, а пък километре/саат мисля, че е съвсем очевидно, а „дирек”-ът си е стълб или пилон. Известната в детския жаргон „анджаклама” всъщност се казва „аджъклама” и е названието на стоката (във фактурите), а изключително вулгарният израз „ай,сиктир!” се чете „ясактър” и значи „забранено“.  Пък янгън е огън 😉 или пожар 😉 А ако се заслушате в някои песни ще чуете „… севдаааа…янгънннн…“ 😉

И специално ви предупреждавам: в никой случай не използвайте израза „айсиктир” гласно! Изключително грубо е! А турците са наистина деликатни хора. Не знам как е като цяло с Изтока и народите му, но турците са наистина възпитани, тактични и деликатни хора.

Ако ви трябва кюмур вече знаете телефона 🙂

 

За щастие при храните значенията на думите са практически еднакви: всеки знае какво е чорба, реване, пилаф, айран, баклава, патладжан, кюфте или кОла 😉 От глад няма да умрете 😉 Е, а ако си поръчате сутляш, няма да ви донесат мляко с ориз, а крем-карамел;) Пък скарата е изгара, като имайте предвид, че ще има и огромна гарнитура.

 

Музиката

Изобщо доста неща са ни общи и като че ли турският свят е „разбираем“ за нас. Да ви казвам ли как звучат народните им песни? 😀  Имат песни както с македонски, така и със северняшки, така и с тракийски ритми и звучене – само като се заслушаш в текста, разбираш, че не го разбираш 😉 Всъщност има една звукова разлика с българските народни песни и тя е че духовият инструмент по-често е зурна, а не кларинет 😉

Да ви кажа не чух нещо, което да оприлича на чалга – съвременната турска естрада повече напомня творчеството на Георги Христов, а не на Галена, Таня Боева, Емилия и компания. Сигурно има някаква чалга – то и Румъния и Сърбия имат собствени чалги и би било чудо Турция да си няма. Но поне досега не съм попадал на такава. Което не е толкова зле 😉

 

Ето за пример два от таз годишните хитове
http://youtu.be/SsFqAxyew28
и този
http://youtu.be/sn6q2m_ozFs
Ходихме и на клуб с музика на живо (и бира!!!) – музиката ми беше наистина странна и подозирам, че стилът се нарича „анадолски рок“. Няма нищо общо с рока, но бях определено впечатлен.

Как мислите, дали има турски джаз? Има и още как 😀 И има и слушатели 🙂 И не само има турски джаз, но има и обикновени провинциални ресторанти, където сервитьорите не вдяват никакви различни от турски езици и където се слуша джаз, докато хапваш каръшък изгара. Я ми го покажете това заведение в София? Май няма, а? Нормално, уютно и неснобарско и по уредбата да пускат леко джазче, а?

http://youtu.be/9sGZYnUNvpE
и още малко турски джаз
http://youtu.be/D5tu4hVkLdQ
Последното парчевлезе в личния ми Топ 10 за всички времена 🙂

В Турция, подобно на Македония, съществуват както интернет-клубове така и музикални магазини.

 

Тоалетните

Тоалетните в офиса са … турски. Не знаех, че на клекалата им викат така, но Давид Черни ни го припомни. Иначе е чисто, няма проблем. Има даже списък с подписите на чистач(к)ите, като на OMV бензиностанция. Всъщност забелязвам една смешна зависимост – разбира се, че има и нормални (с моноблок) тоалетни, но те… по-често са миризливи, в сравнение с тези, които са с клекала 😉 Между другото  – в мъжката тоалетна влиза само чистач, а в дамската – чистачка. И това го бях забравил – в България май всичко е унисекс 😉

 

Турското кафе

Дядо Вазов е прав: турското кафе си се пие със сърбане. То просто няма друг начин – вряло е 🙂 Харесвам го. А чаят е като удар с изненадана котка в главата – събужда те моментално. Всъщност чаят тук е ритуал. Виждали сте чашките с форма на лале, с които турците пият чая – нормално е да ги видите да седят в заведение, да пият чай и да играят табла. Или пък да го пият след вечеря (както ние пием кафе след ядене). Бъзикахме се един ден, че ние пием чая като лекарство, пък те – като ритуал 🙂

Турското кафе в Турция е най-доброто кафе в житейската ми практика.

Мадами сърбат турско кафе (Адапазар)

 

 

Времето

Жега и влажно е като на Черноморието. Само че морето е на час и половина по магистралата, áко че на картата изглежда тук наблизо. А есента и зимата си е студено. Ако си мислите, че отивате на Юг и ще е топло, така е, но само през лятото. Зимата си е зима.

Интернетът

Очевидно има интернет – все пак още не ми се пробва дали тубата е цензурирана наистина.

Тубата не е цензурирана, проверих 🙂 Няма да проверявам дали Гугъла филтрира „кюрдски“ теми, но аз и тук си ползвам българския Гугъл, въпреки, че непрекъснато ми предлага да го сменя на турския. Във всеки случай Гугъл автоматично се превключи на Строго безопасно търсене, когато потърсих термина „Cevher Dudayev“ (така са казва един от парковете в Адапазар). Когато търсиш на „Джохар Дудаев“ – се върна обратно на необезопасеното търсене 😉

Като цяло интернетът тук е много зле – още не съм попадал на непрекъснат и стабилен, да не говорим за нормално бърз.

За пушещите и пиещите

Като казах забранено (ясактър) та се сетих: може ли в България, с претенции за европейска страна, да не се спазва забраната за пушене по заведеният! Как може в Турция тази забрана да се спазва – ама наистина се спазва! – а в милата ми родина пушачите и по-важното – кръчмарите, да са такива тъпи магарета-копелдаци? Съдейки по колегите ми процентът пушачи в Турция е много по-висок отколкото в България и въпреки това даже в ресторантите на открито никой не пали! Момчета и момичета, стегнете се, не бива една Турция да ни изпреварва в цивилизационния процес! Всички дейци на българското Възраждане се въртят в гробовете си, щом допускаме това!

Практически в турските заведения нито се пие, нито се пуши – и … нищо – не са закъсали за клиенти (а не се пие, защото лицензът за сервиране на алкохол очевидно е много трудно достъпен: заведенията с алкохол в града се броят на пръсти)

И понеже не се пуши, не ме разбирайте погрешно, но и по улиците е приемливо чисто. Може би не като в Германия, но определено по-чисто от някои балкански страни, да не споменавам имена, че е срамно. А се намирам в най-обикновен провинциален град от средна величина – абсолютно нормален и с нищо незабележим град с около 250-300 хиляди жители. В Мала Азия. Анадола. Просто е нормално чист.  И все пак – прашно е, от онази прах, която ти полепва по обувките без да си минавал по прашни места. Но пък ризите ми се цапат много по-бавно отколкото в София.

В градския транспорт

 

Странични наблюдения

Забелязавам у себе си нещо, което не правя в България – почнал съм да мия ръцете си прекалено старателно. На едно място даже видях инструкции как трябва да се мият ръце (на турски и с картинки). Дали е част от цивилизационният процес, не знам, но определено си мия ръцете много старателно. Почти около всяка мивка освен сапуните и хартиентите салфетки е сложен и антибактериален гел – мирише хубаво и се поставя на ръцете след изсушаване. Ако сте пътували за Турция организирано, предполагам екскурзоводът още в началото ви е предложил да си напръскате ръцете с одеколон? Одеколонът се ползва вместо този антибактериелан гел, но… като се замислиш, че е единственият алкохол наоколо, по-добре ползвайте антибактериалния гел за целта – одеколонът може да се ползва и за по-полезни цели от обикновената дезинфекция 😉

 

Всъщност е офис на таксиметрова фирма 😉

 

Алкохол и цени

Всъщност не е като да няма алкохол – в местния Карфур (има и Мигрос в града), а и в по-нормалните магазини за хранителни стоки има и бира, и уиски и много неща. Просто е доста скъп. А и не във всеки ресторант се предлага (казах ви за лиценза). То е ясно, че на летището е скъпо, но даже там в пицарията едно кенче бира струваше 12 лева. Иначе в нормалния магазин кенчето излиза към 3 лева. Пих местен Туборг – много прилича на Шуменско 😉 Ефес, местната марка, също си я бива, много е хубава даже, ама 3,50 лева кенчето в бакалията си е … скъпичко. Виното също е скъпо. Може би 2,5 до 3 пъти по-скъпо от България. (Южноафриканското Два океана в магазина тук е 25 лв. бутилката, при условие, че в МЕТРО и за 10 лв съм го взимал. Малко повече е местната мастика (ракъ), а бутилка водка под 50 лири (40 лв) просто не съществува). И това е при условие, че останалите цени в магазина са като в България или по-ниски (около 90% от софийските цени).  Иначе най-често срещаната марка турско вино (сигурно е винарна) се казва Каваклъдере. Ще се престраша да си взема някой път една бутилка за проба (много скъпо, да му се не види). Местното вино е на цени между 15 и 25 лири в магазина (12-22 лв приблизително)

Други цени в Турция

Нещо друго, което тук е по-скъпо от България са … колбасите и кренвиршите. То е лесно обяснимо като осъзнаете, че не съдръжат и грам свинско, а само пилешко/пуешко/телешко. Даже в т.н. телешки салам в България поне половината е свинско – но точно по тази причина саламите в България са ядливи – мюсюлманските салами без свински елементи са като подметки от италиански обувки по поръчка на вкус – хем скъпи, хем подметки. За мен ситуацията с колбасите е от значение, защото трябва да ям все пак нещо, когато не ми се ходи на кръчма, нали. Не може да се ядат бисквити непрекъснато, мръвка си трябва, па макар и телешко-пуешка. Иначе плодовете и зеленчуците в магазина са същите като във Фантастико, Била или Карфур в София.

Но пък киселото мляко тук е превъзходно!

В мола цените на стоките също не са по-високи от българските, даже май са по-ниски. Молът има едно невероятно предимство пред другите магазини – просторен е и добре климатизиран.

Какво е добре да си купувате в Турция:

  • Бисквити, вафли и подобните им – разнообразни и евтини
  • Локуми, баклава и изобщо де що се сетите сладко – ако не го направите, защо изобщо сте ходили там?!?
  • Дрехи и обувки – добро качество с добри цени.
  • Кисело мляко и хляб (особено този по време на Рамазана)
  • Ядки, сушени плодове
Златарски магазин – Адапазар, Турция

Жените, жените...

 Само на тази страна на улицата златарските магазини са в продължение на 200 метра. 

А има и напречни улици 😉

Какво не е добре си купувате в Турция:

  • Колбаси и салами – скъпи и безвкусни, аз си ги пазарувах по принуда.
  • Пици – не ги умеят
  • Черна и бяла техника – скъпа е много. Само като си помисля, че трябва да си купя мишка и се втрисам от цената ѝ.
  • Интернет – зле е.
  • Бензин и други горива – ако можете не зареждайте в Турция. Адски скъпо е. Изобщо акцизните стоки (горива, алкохол) са много по-скъпи отколкото в България. Не знам как е с цигарите.

Знам, че има хора, които специално пазаруват прах за пране в Турция – идея нямам защо, но може и да са прави – аз не съм пробвал. За златото – много хубави изработки, но не е по-евтино от България. За цигарите – не знам, не пуша и … не знам, наистина.

Сигурност

Има една странност в мола – на входа те проверяват за оръжие. Всъщност и на летището е така – първата проверка със скенер е още на входа на сградата – чак после ходиш да се чекираш вътре. И има още една проверка за оръжие преди самото качване. Мога да си представя защо го правят – все пак това е държава с доста по-висока степен на терористична заплаха от България (а и Европа). Всъщност скенер има и на входа на офиса (т.е.на работа, а не на летището), но поне досега не са ни проверявали – но пък охраната е във всеки коридор, застанали почти като часови на Първи пост* и наблюдават коридорите непрекъснато. Иначе са много учтиви момчета и нямат вид на мутри, но постът си е пост и не мърдат от него.

Вероятно във всички обществени сгради е така с проверката за оръжие. Йоджалан е жив в сърцата (а не само в затвора), така че явно се налага тази проверка. Но си признавам честно, че тази предварителн проверка специално на летището е голяма щуротия– опашката е много голяма, проверката е доста обстойна и т.к. летището е голямо, съответно и опашката е голяма и се образува тълпа. Е, каква по-лесна терористична цел от тълпа 200 човека на опашка?

Въпреки всичките мерки страната наистина е постоянно под терористична заплаха – за няколкото месеца, в които съм тук, един кюрд отвлече ферибот (и май го застреляха), а един либиец с викове „Аллах е велик“ застреля трима души в двореца Топкапъ в Истанбул…

 

54100 Adapazari/Sakarya Province, Turkey

Адапазар

В първите дни се чудех защо всички сгради в Адапазар са нови. Не много високо стрителство (3-4-5 етажа максимум) с дълги и добре асфалтирани улици. С голямо съжаление разбрах, че Адапазар е бил практически в епицентъра на земетресението от 1998/99г. Сринат е до основи. Тогава бяха загинали десетки хиляди човека. И при нито един разговор не стана дума за това. Турците са бамбашка, но едно подобно събитие според мен така ще се вреже в паметта на преживелите го, че да стане като Рождението на Христос – събитията се делят на преди него и след него… Не знам, трябва да потърся обяснение…, но хората наистина не говорят за земетресението.

Централната улица на Адапазар

Иначе, освен че градът на Фикрет, градът не е с нещо забележим: Има една главна пешеходна улица с магазини, голям покрит пазар, и отделно голям безистен с магазини на центъра, миниатюрен парк в центъра и един по-голям малко встрани от него. Имат огромен централен площад, решен в най-добрите тенденции на социалистическия реализъм и голяма статуя на Атататюрк, няколко автогари и нормална ж.п.гара и … много народ по централната улица в съботен ден.

Автомобили

А, да – в Адапазар се произвеждат любимите ви Тойоти. По-интересното е обаче, че по улиците практически няма Тойоти. Ако идете във Волфсбург е нормално повече от половината коли да са VW или в Млада Болеслав – Шкоди (иначе местните просто няма да си намерят работа, ако карат друга кола – повярвайте ми, виждал съм го на място). Но тук, където се произвеждат огромна част от познатите ви Тойоти, по улиците практически няма да ги видите. От друга страна е пълно с познати марки коли, но … тотално непознати модели и модификации. Може би само немските коли (опелите, фолксвагените и мерцедесите) приличат на себе си – френските коли например  са с много непознати модификации. Мда, има и Дачии (новите джипове, но видях и истинска класическа Дачия), а такива Форд-ове като тамошните не сте виждали през живота си (примерно Форд Ескорт с повишена проходимост) Има и други американски коли – Доджове и Шевролети (отново непознати модели). Много са разпространени странен размер автобуси – по-големи от маршрутка, но по-малки от нормален рейс. И пердашат като изоглавени, въпреки малките си гумички на колелцата 😉

Иначе на 20 км от града има и завод на Хюндай, а още по-близо до Истанбул се минава и покрай завод на Хонда. Един от турските колеги се оплакваше: ние в Турция нищо не произвеждаме 😉 (той искрено се оплакваше. На забележката ми дали не вижда надписа Тойота на служебните им автобуси, той каза, че това не били турски заводи и т.н. 😉 Смеех! Да го преместят в Хасково тогава 🙂

Квартал Сердиван

Панорама от Адапазар (квартал Сердиван)

 

Мобилни телефони и протекционизъм

Освен проверките за оръжие в мола има и нещо друго потресаващо в Турция – знаете ли, че ако си вземете местна SIM-карта и ползвате ваш си апарат (т.е.телефон, купен извън Турция) е необходимо в двуседмичен срок да регистрирате ID-то на апарата си в паспорта? Т.е. уникалният номер на апарата ви трябва да кацне записан и вътре в международния ви паспорт. Това може да стане и в магазин на оператора, от който сте взели картата, иначе по принцип полицията се занимава с това. А как се вижда това ID? Наберете *#06# (звезда-диез-нула-шест-диез) и на екрана ви ще се появи номера, който да ви бъде записан в паспорта. След проверката за оръжие на входа на мола, това е следващото нещо, което ме потриса в тази страна. Само не разказвайте тази идея на Цвъ.Цвъ., че ще реши да я ползва. Д..ба и милиционерщината! Официалната версия за тази регистрация е да не можеш да внасяш мобилни телефони без платено мито и ДДС. А ако си изгубите телефона? Ще чакате следващите две години, когато отново ще имате право да регистрирате нов апарат на свое име или пък да си купите апарата от мобилния оператор.

Иначе няма да забравите за регистрацията – една седмица след като използвате картата си ще получите преудпредителен смс, а още една седмица по-късно телефонът ще ви бъде блокирам от оператора. Блокират не сим-картата, ами телефона.

И още по-смешното е накрая – т.к.сим-картите са ни служебни, то и не можем като физически лица да си регистрираме телефоните. Явно ще се купува на място предварително регистриран апарат. И ще го впишат в паспорта. Още една поредица нули и единици в матрицата…

Има сериозен протекционизъм и при вноса на автомобили – колеги ми казаха, че митото за внос на лек автомобил е около 80%. Въвели го „временно” след голямото земетресение от 1999г за около година – оттогава не само не го отменят, но и го покачват постепенно, за да стигне в днешно време споменатите стойности.

Какво имаме като резултат

Можете да си купите индийска Нокия с базови фукции (говорене и смс) за около 100 евро при gsm-ите и местни модели автомобили, в които едвам влизам – да не говорим, че интеририорът щеше много да ме кефи, ако беше първата ми не-москвич кола. На ценате на нова кола в България.

 

Компютри

Турция е поредната страна, в която Виндовсът се ползва на местния език (е, вероятно и в Щатите и Англия е така, но там още не съм работил 😉 ). Офис пакетът, както и в белите държави, си е на местния език, в случая турски. Бая се потрудих докато намеря Insert на колоната 😉 Ейц, много сме модерни българите – сущи англичани! Нито една страна не е като нас – всички ползват родните си езици, само ние – чужд.

Мда, е-майл на турски се казва поща (posta)  🙂 , като и нормалната поща 😉

 

Очаквайте продължението още днес следобед 😉 (Нали съм с връзки, та мога да предреждам всички 😉

 

 

 

*Първи пост (армейски български)– постът, който охранява знамето и щаба на полка

 

12 коментара

Switch to mobile version