Archive for декември, 2011

дек. 21 2011

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (3): Страшни смешки, смешни страшки…

То че седмицата е италианска – очевидно е. А днес продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , а после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“

Днес ще видим каква е ползата от това да се дава възможност на мъжете да бъдат кавалери (или с другу думи: приключения на Вили 😉

Приятно четене:

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част трета

Страшни смешки, смешни страшки…

 

Добре, тръгвам. Но… натам или натам?
Намирам се на пуста уличка някъде сред Спаньоли. Наоколо няма жива душа, само ей там разпльоскалата се, едва дишаща от жега котка. И аз.
Колко странно – марангьосано и тихо е, и сякаш съм сам-сама в целия град – сред тия високи, олющени сгради, бог знае колко стотин годишни. Хе-хе.. като в компютърна игра 😉  А в каква гюрюлтия попаднах само преди няколко часа, когато слязох от влака!
Сигурно, мисля си, щото е баш по обед, хората са се изпокрили по къщите си да обядват и почиват на сянка. Ама аз да му мисля: нямам карта, нямам джипиес, нямам интернет на gsm-мa… И?
И се сещам за онази симпатяга от самолета. Представям си и се засмивам – как на млади години се изгубила именно в Спаньоли, как я упътил един внезапно появил се, ама мноого красив рагацо с изгарящи очи, а после избухнал такъв любовен вулкан, че и до днес, възрастната вече дама, е влюбена в този град  😉
Мдаа, преди няколко десетки години такава романтика е била възможна. Но сега няма опасност. Особено в момента – в тая жега всеки евентуален мачо сигурно се е набримчил на компютъра си и се охлажда със студена биричка. И значи, аз да викам неволята  😉
Вътрешният ми глас дремуца, а логиката философства – щом ще ходя на хълма, значи трябва да вървя по стъпалата нагоре. Ми, постъпвам логично.
Качвам ги пустите стъпала, пъпля – тюю, нямат край бе! Ама, що, кой болен мозък ги е измислил тия улички от стъпала?… Айде, душичката ми, айде, дай още малко…
Ай, стига бе!… мамка ти и логика! (сорри, това ми беше реакцията там!) – Стъпалоуличката свършва в десетина метрова площадка пред вратата на опърпана сграда! А сградите наоколо са като буква П… Офф, бее… 🙁

 

Неапол

Неапол

 

Айде обратно.
Влизам пак в магазинчето, от което си купих сладоледа – жената ми се усмихва сърдечно, позна ме. Питам я за Сан Елмо. Тя ми вика: Ее, ма но куи! – Е, ясно, че не е тука, ама как да стигна до там?
Пита: инглезе? /англичанка/ – Но, булгара, – отговарям – соно булгара! – а тя се ококори – сякаш казах, че съм от Марс.
Пробвам се да скалъпя италианско изречение: Димми, синьора, коме андаре а Сан Елмо? /кажи, госпожа, как да отида до Сан Елмо/.

Сигурно не го казвам правилно – гледа, мисли… И изведнъж се юрва да говори… ама сякаш я гони някой!… И като размахва едни ръце… А аз нищо не схващам. /Чак на другия ден разбрах, че това било неаполитански!!/
Ама какво толкова разправя? Мъча се да загрея поне по интонацията и жестовете… Егати как бързо говори тая, нищо не й разбирам!… Напъвам се, гледам умно… оп, тя финишира! Спря и радостно клати глава: Си, булгара.. засмива се на глас, доволна: Булгара!
Мигам: К’воо? К’ва булгара бе? К’во казваш?… Оф… кой знае за каква случка ме светна, ама.. Добре, бене, синьора, а Сан Елмо е дове? – питам упорито по моя въпрос.
Хваща ме за ръката, излизаме навън, сочи надолу по улицата, разправя нещо пак… Аз пак не разбирам, но тя е толкова въодушевена и добронамерена, и усмихната.. Грацие, грацие танто, синьора! – казвам, и поемам нататък – е, по-натам пак ще питам някой, с питане и до Цариград, нали.. 🙂
Близо до ъгъла като че дочувам шум на по-голяма улица, опъвам пеленгаторите и на пресечката завивам надясно. А! а тая улица… почудвам се – тя е вече по-широка, даже могат да се разминат две коли, и наляво виждам, че след 30-тина метра се пресича от друга, по която тъкмо минава автобус, а надясно върви нагоре и в далечината май е подножието на хълма.
По принцип съм с добра ориентация, а ако имам карта, въобще нямам никакви проблеми. В случая обаче нямам карта. Не потърсих на гарата да си купя и това беше грешка. Трябва да си купя отнякъде! Но засега ще карам по интуиция. И тръгвам надясно.
Искам да се кача на хълма, да видя града отвисоко. Това си е нещо като задължителен момент в моите пътувания – от камбанария, от кула, хълм, или поне от висок етаж, да видя съответното място.
След няколко минути пристигам на Корсо Виторио Емануеле, точно пред автобусна спирка. Браво на мен! 🙂
След още пет минутки се мятам на един автобус, с който трябва да стигна до фуникуляра, с който да се кача на хълма, после покрай кастело Сан Елмо и – на терасата: молто белла виста, синьора! /много красива гледка/. Така поне ми обясни едно момиче.

Е, автобуса ли не нацелих, спирката ли пропуснах, озовавам се аз при фуникуляра, ама следващия, който не е моят  🙂
Да бе, оказа се, че си имат таман три ли, четири ли фуникуляра, които впрочем, са много удобни за качване на високото. Освен това билетът за градския транспорт важи и за тях.

 

Неапол, Италия

За който не е виждал фуникуляр - ето как изглежда. Движи се по едни релси нагоре-надолу по хълма.

 

Е, да, слязох на грешна спирка, но пък попадам на едно неочаквано местенце – пред

Кастело Аселмейер

Интересна сграда в неоготически стил.
Кастелото е построен от английски архитект за неаполския банкер Аселмейер в началото на миналия век. Това инфо ми подава с явно удоволствие, малко по-натам, една случайна англоговоряща дама с много интелигентен вид. Преди нея попитах и някакъв младеж каква е тази сграда. А той ме просвети, мимоходом: Еее, ке коза… ма, кастелло, синьора! Ке коза!  /ами какво, замък бе, госпожо, какво!/  😀

 

Кастело Аселмейер – Неапол, Италия

Кастело Аселмейер

 

Връщам се една спирка назад, следвам инструкците на онази девойка. Минавам покрай стените на някогашната крепост

Кастело Сан Елмо

 

Сан Елмо – Неапол, Италия

Край стените на Сан Елмо

 

Любувам се на панорамата на града и целия Неаполитански залив с Везувий, виждат се дори Капри и п-в Амалфи /за съжаление тези кадри не ми се възстановиха/

 

Кастело Сан Елмо – Неапол, Италия

"Уна белла виста" от Кастело Сан Елмо - не ви трябва превод, нали? ;)

 

После, под сенките на дърветата заобикалям кастелото, и след още малко излизам на терасата пред

Чертоза Сан Мартино

От тук също се разкрива панорама на голяма част от града.
Истина е, „вистите“ си струват.

 

Везувий и Неапол

Гледка към града и Везувий от терасата при Чертоза Сан Мартино

Неапол, Италия

Още една гледка от същото място - централно на заден фон се вижда модерния квартал Чентро Диреционале Наполи

 

Ааа, от това слънце май взе да ми прегрява нещо процесора ли?… Иначе що у тоя пек тръгнах да слизам пеша по тия безкрайни стълби?!   😉

 

Неапол, Италия

Стълби нагоре, стълби надолу - или както пее Висоцки "...Главный академик Йоффе доказал - коньяк и кофе вам заменят спорт и профилактика..." 😉 >>>>> http://www.youtube.com/watch?v=NHrV-L-wlfc

 

Обаче малко по-надолу срещам ободряваща картинка: яяя, имало и по-изпаткали – те пък се качват пеш НАГОРЕ!  😀

Corso Vittorio Emanuele, Naples, Italy

 

С разлюляни крака, вече каталясала, бленуваща душ, пица и ледено фрапе, излизам на нова наблюдателна площадка на

Корсо Виторио Емануеле,

откъдето се открива близка

панорама на града.

Тази Корсо Виторио Емануеле е точно в подножието на хълма и го обикаля. Изглежда е доста дълга двупосочна улица; върви в подножието на хълма и май опасва голяма част от града /или целия?/ от север. Макар че върху ми се сипе жар, пак се застоявам малко. Облягам се на парапета – мамма мия, ще слънчасам, ама нали съм си шантаво, айде пак – щрак!  😉

 

Неапол, Италия

Неапол

 

Ох, почвам да бера душа. И със сигурност вече деяна на юпиес  😉   Отдаавна е минал обяд, крайно време е да седна малко на сянка да отдъхна и да заредя батериите, да хапна нещо де.
И тъкмо тръгвам към едни стълби за надолу, Я! – в очите ми влиза красив купол, с орнаменти като плетеница, на някаква църква долу някъде вляво.
Не изглежда далече, може би десетина минути път. Ако и тя е така красива като оная, дето я гледах по обед, ще бъде грях да я пропусна! Нали? Да, ще сляза да я разгледам набързо. После ще ям.
Да, ама май трябваше да се опитам да запомня някакси мрежата от улички долу, защото…
Еее…  😀    ‘ми крайно време беше да започнат пък

 

ИСТИНСКИТЕ МИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ

 

Тръгвам по едни стълби надолу, после по памет завивам надясно, после наляво, напред, и се оказвам пред… жилищна сграда, обаче. Красивият купол съблазнително ми се мярва пак из пролуките между сградите, но откъде да мина?
Малко назад… сега от тук ли? Или от там?… ъъ… Не, я ей от там.. И като почвам едно връткане из оня ми ти лабиринт от тесни и оплетени улички, като куполът още на два пъти ми проблясва измежду високите етажи на сградите – хили ми се, сякаш, на усилията… Ах, ти, купол с купол!…
Питам една леля – „нон капире“ /не разбирам/, вика.
После едни деца се опитват да помогнат, дружно се разкрещяват „Мариоо! Маариоо!“ – един ждроляв младеж, но с лъчезарна усмивка, изскача отнякъде, той бил Марио – пробва се, но пак не става – неговият английски и моят италиански не се „разпознават“  😀
Продължавам.
К’во става бе, дори не мога да изляза на една по-широка улица, по която да минава автобус! Въртя-суча, все се оказвам близо до ония стълби за нагоре. Вариантът е да се върна пак горе, хубаво да гледам и после пак надолу. Ама ми е топло, уморена съм вече… офф… ще го намразя Наполи само заради тия стълби!

Стоп! Да чуем – вътрешният ми глас се обади

Да?.. Да продължавам, вика, не да катеря стълбите. А, знам го от опит, щом вътрешният ми глас каже нещо, колкото и нелогично да звучи, то се оказва правилното. Винаги!!
Ми, продължавам.
Пак питам една жена, после един мъж, отговорът им е неизменно „нон капире, сеньора“. Ай, Боже, тц-тц-тц…
Наистина ми е смешно – не съм попадала досега в подобна ситуация. Не се чувствам изгубена, но почва да ме е яд, че си губя времето. А и ми е гладно, и кафе ми се пие, и кенеф ми трябва вече… а пък как ми се иска душ!… Завивам в поредната пресечка. Йеее!

 

Ето го спасението!

 

20 метра по-натам, до входа на една сграда е спрял черен джип. Полицейски. Вярно, не пише по него „Карабинери“, но има някакви опознавателни знаци, герб на вратата, „буркан“ на покрива. Че какво да е друго, освен полицейски?
Няма го шофьора, но до неговото място има някакъв мъж. Трябва да е полицай! Ами, ето го моят ангел-спасител! И сега ще ме отърве от по-нататъшно лутане из очарователния, стар, мърляв и толкова горещ Неапол – най-после ще я открия тая проклета красива църква! И после ще ям! 🙂
Приближавам колата, човекът вътре свел глава, чете вестник. Правилно, униформен е. Както е плътно затворен вътре, явно е на климатик, блазе му..
Чуквам леко на джама. Той вдига очи, гледа 2-3 секунди през стъклото и отваря вратата: С..си?
Хлъц!  Коленете ми омеекват, онемявам… абе, направо ми спира тока! – Хии… те т’ва не беше ми се случвало от сто години! Забравих си заглавието! – Ама готин мъж… ченге… даже и на кино не съм виждала такъв!
Той пак: Си, синьора… ке коза е? /да, какво има?/
Ааа… гласът… размазва!
Давя се, преглъщам… Вътре в мен просъсква: Дръж се, ма! Я се стегни!.. И тръсвам глава. В този миг шнолата ми изведнъж се самооткача – цък, тупва на земята и отхвръква! Къде? – естествено, че под колата!
Той поглежда надолу, понечва.. ама и аз съм бърза – ударът на главите ни се разминава на косъм. Отдръпваме се като ожилени със: „скузи!“ /извинете/
Той се връща в начална позиция, но аз няма как да се простя с шнолата си – не търпя пусната коса, особено пък в такъв топлик – ще откача!
Та, клякам, заничам под колата, пъшкам, гъзуря се.. под носа му… и ми иде да умра от яд и срам… Докопвам я, нейната сметка(!), изправям се, връзвам си пак опашката. Така. А ченгето наблюдава етюда ми с леека усмивка. Пробвам и аз да се усмихна, ама съм бясна зарад’ тъпата шнола… Той се усмихва широоко… Патка! Трябваше да го оставя да се направи на кавалер, той да се дупи да я търси!
Той: Е алора, синьора, ке коза е проблема? /и така, какъв е проблема/
Казвам на италиански „ми пердони ти прего“ /моля за извинение/ и продължавам нататък на английски – как отгоре съм видяла една голяма църква с голям красив купол, искам да я видя и отвътре, но нещо май се обърках из тия заплетени улички…
Гледа ме, особено такова… без да мигне и без да гъкне – а мен ме обливат горещи вълни…
Бе, к’во ми става, сякаш не съм виждала мъж! А и той, що не ми реагира?!
Айде пак, но по-бавно, разделям думите, показвам с жестове: Уел, ай соу а чърч, ду ю ъндърстенд ми? Найс, бютифул чърч.. уит лаардж дом..  риъли грейт…ъъ… уит орнамънтс…уит.. уел, тембълд ъсемблиджис, до ю ноу…
Гледа ме. Май не чатка?
Светвам се и вкарвам и от италианските ми запаси: Киеза! /църква/ Уна гранде киеза, уит бюютифул дом! Белло…ъ, дом. Кон дом! Си, гранде.. кон дом!
Вдига вежди изумен.
Хии! К’во казах? Да не би пък да разбра „кондом“? Ааа.. ами, че как е „купол“ на италиански? Ау, не знам..
Онагледявам с ръце – купол, дом – гранде е белло!…
Той тъпее. И клати глава: Нон… Нон каписко, синьора…
Ооо… разочарована съм. Толкова ми се иска да ме разбере, а той само ме гледа и „нон, синьора“!
Но изведнъж оживява: Ааа, катедралле?! Аха, си, гранде белле катедралле? Нон, но, сеньора – маха отрицателно към посоката, която му соча. – Ма, катедралле… е куполо гранде… /А! ама, значи купол си е купол и на италиански!/ И разправя нещо, сочейки в обратната посока…
Не бе човек, аз я видях, не е натам, нататък е! Соча наляво. Той пак: нон! – И сочи някъде надясно и зад гърба си…
Е, добре, викам му, колко далеч е катедралата? Гледа въпросително… Оф, бе, как може да не знаеш грам английски бе, човек! Язък ти за убавинята! Тююю…
Пак нещо ми приказва, но сега аз съм „нон“.
Ма’аме ръце един срещу друг – той явно ме убеждава къде е катедралата, аз пък си държа на своето и твърдя, че катедралата, всъщност, не ми трябва, а църква, онова си беше църква!…
Е, добре, айде, колко е далеч – питам, – добре, натам ще ходя, щом казваш е „белла киеза, белла гранде катедралле“, може пък аз да бъркам наистина. Питам го на какво разстояние е: хау из дъ дистънс.. ? Дистанция бе, и това ли не знаеш!… Не разбирал… О’кей, соча си часовника, правя движение с два пръста, като крачене, разпервам пръсти: файф минитс? тен минитс?
Оп, зацепва: Ааа, алтро, ди пю! – и ми показва с пръсти 20 и „ди пю“ било /още, повече от 20 мин. ли бе?/ Аз: Аа, но! Фар ъуей! Но!… Ъъ… лонтано, молто лонтано! /не, много е далече/…
Говори нещо, чувам и „нон, но лонг, найс катедралле, гууд“ – я, английски думи ли взе да ми вкарва?!
Опъвам ушите – оф, кой те знае какво ми приказваш, бе човекоо… еее, май няма да се разберем 🙁
Хваща ме яд и на чист български му викам: Нищо не знаеш, язък!
Изведнъж се стяга, рязко клати глава и ме отрязва: Йо нон парла англезе, синьора, скузи! /не говоря английски, съжалявам/
Не мога да повярвам! Гледай го… ама, той наистина си затваря вратата!… Нее…
Изпитвам разочарование, безсилие, яд… Зорлем се усмихвам: ееми и аз сорри, но проблем!..
Ми к’во… полицай! Естествено, че ще е тъп!..  Ама ме е яяяд…

В стомаха ми изведнъж свирна на завоите и се сещам, че съм гладна. Зарязвам идеята за църквата и тръгвам в посоката, за която ченгето настояваше, и като че ли спомена нещо „чентро“, нещо „трафико“…
И така, без църква или беЛЛе катедраЛЛе, след няколко минутки излизам на една главна улица, по която се движат и трамваи и автобуси. Аха, те го те „трафико“.
Хубавият тъп полицай вече е забравен  😉

Отново съм сред голямото и хаотично неаполско движение.

Пет минути се озъртам къде да пресека. Гледам: който иска, тръгва между колите и си пресича. Накрая вдигам ръка като „стоп“ и тръгвам. Браво – намалят! Даже някои и а-ха, да спрат 🙂
След малко в една симпатична пицария нагъвам истинска „Маргарита“ – нали, според легендата,  неаполитанците я били измислили, та ям, демек, оригинал. Бе, яла съм и по-вкусни пици.. /не се минавайте!/
Хиии…  ново 20! Последното парченце пица артистично ми се изпльоска върху бялата ми блузка… оо… създавайки едно неизтребимо../по дяволите!/.. и уникално леке…  Хмм.. глей го само как стана – кат’ картина на Джаксън Полак или Дали – доматено червено върху „невинно“ бяло… Да му се не види! 😉
Добре, че имам още две блузета в чантата.
След десетина минути се появявам от пицарийската тоалетна поизмита и освежена, преоблечена. Вече съм и наядена, и напита – друго си е.
Преди да се впусна отново из Наполи, и едно капучино си отива намясто. А докато си почивам и му се наслаждавам, се размислям: Самолета наобратно ми е в понеделник сутринта. Значи имам още цели два дена за Рим… Хм, Рим…
Бе… цял ден си мисля, че макар да ме кефи, едва ли чак бих живяла в Неапол, но пък що да не взема да преспя тук, а утре да мръдна до Соренто или Капри. Пък това, Остия-мостия, Фраскати – айде друг път! Или пък до Помпей да ида утре и после да хвана влака за Рим… И така става. Сама съм си, волна като вятъра, к’во!
Я да чуем к’ви ги вършат вкъщи без мама 😉   Вадя „жисиема“.. Брааво, всичко било о’кей. И аз съм о’кей, споко, ще разправям после, целувки, чао и умната, ей!
От магазина в съседство си купувам ново шише вода, хем студена. И съм готова.

                                        Старт!  

 

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико - въпрос: това във фунията дали е първообраза на сладоледа? :D

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико - палацо?

Спагети

Мислите, че в България оригиналните италиански спагети са скъпи?

Неапол, Италия

Из уличките на Неапол... или може би "По стълбите на Наполи"? :D

 

Мотаейки се насам-натам, нацелвам едно доста интересно, стори ми се, местенце – францисканския манастир „Санта Киара“. Но отворено само за двора, щото в петък и събота друго не можело. Ми другото пък, друг път  😉

 

манастир Санта Киара - Неапол, Италия

В двора на манастира Санта Киара

 

Качвам се на метрото – е, нали си имам билет бе – да си го използвам!  🙂
След няколко спирки слизам – някакъв жилищен квартал. И се размотавам към 20 минутки в района на метростанцията.

 

жилищен квартал - Неапол, Италия

Съвременен жилищен квартал в Неапол

жилищен квартал - Неапол, Италия

Съвременен жилищен квартал в Неапол

 

Няма кой знае какво интересно и се връщам на пиаца Данте с метрото

 

Данте - Неапол, Италия

А ето го и самият Данте върху пиедестал насред пиацата

 

После се качвам на някакъв автобус Е1. Питам един мъж, той потвърждава, че ходи до пиаца Гарибалди. Понеже нали видях сутринта, че там /и района/ е фраш с хотели.
Обаче тоя автобус като взе да се влачи из Чентро сторико, да се върти из теснотията там, и аз си викам, че нещо не е таман. Слизам и се прехвърлям веднага на друг, 56 или 57 /ли беше?/. Едно момиче ми каза, че отивал на Гарибалди. Всъщност и Е1 също отивал там, но първо правел една голяма врътка из Чентро сторико. Е, нищо.
Само че май не зацепих точно къде да сляза, и айдее… отнесе ме до модерния квартал с небостъргачите, дето ги гледах от баира горе. Това е нещо като парижкия Де Фанс.
Ама дали щото е петък късен следобед – джан-джун – никой няма. Е, почти де – пет човека срещнах. Ама едно странно такова – стърчат едни висооки сгради от метал и стъкло – бели, черни, сини, сиви. Като извънземни някакви. Интересно, ама мъртвило. Чакай, викам си, поне да снимам малко.

 

Чентро Диреционале Наполи - Неапол, Италия

Чентро Диреционале Наполи

italia_a_081_naples

Чентро Диреционале Наполи

Чентро Диреционале Наполи - Неапол, Италия

Чентро Диреционале Наполи - Палацо Джустиция, т.е. Съдебната палата... Хм, тук ли съдят мафиотите?

Чентро Диреционале Наполи - Неапол, Италия

Чентро Диреционале Наполи - нямам идея каква ще да е мисията на това кълбо :)

 

А, разгеле, появи се един мъж с чанта /лаптоп/. Крачи бодро. Брадат и леко плешо. Екипиран в костюм… У тая жега?! С охладителна система ли е под него?
Извинявам се, питам го какви са тия сгради, той ме гледа странно, сякаш съм извънземната аз, махва с ръка и ме отминава… Ъ́! Глухоням ли го играе?   😉  /мой номер!/
Щраквам още две-три снимки, ама гледам да не навлизам навътре из квартала, че айде нЕма нужда от нови емоции.
А, една мацка насреща ми. Нормална. Та тя ме осведоми в скороговорка, че това било „Чентро Диреционале Наполи“… Кк’во? К’во чентро? Ааа, Бизнесцентър, ясно. Каза ми и кой автобус да взема и къде да сляза за Гарибалди. То на една-две спирки било  😉
Някъде към 19 ч. съм на пиацата. Хотелите там – един до друг. В три хотела проверявам – о, браво бе, и в трите има места, и то на много приемлива цена хем – 35-40 евро за стая, със закуска. Идеално. Можело и след два часа да дойда или когато искам, и тогава да си платя и да се настаня, имали свободни стаи. Добре, става.

 

Неапол, Италия

Неапол

 

Правя един тегел през Гарибалди и отивам до гарата на Circumvesuviana, на пет минутки яваш-яваш оттам. От нея тръгват регионалните влаци за околността. Часът е 19:40.. Проверявам разписанията. Супер! – влакчета има начесто, цената е 4 евро до Соренто; 2,80 до Помпей и Херкулан.
Окончателно решение: оставам. Остава да си избера в кой от трите хотела да се настаня… И?
И – те ти, една мъдра мисла почва да подфърча из кухата ми кратуна: Вярно, смлях се от ходене днес, но ми е рано да се затварям в хотел. Що ли не се кача на влака донякъде? Една репетиция за утре 😉
И се качвам. До Кастеламаре, щото тръгва след три минутки. /2,80 евро, пътува се  към 30 минутки/

Кастеламаре

се намира на другия край на Неаполитанския залив. Всъщност целият залив е заселен – градчетата преминават едно в друго и само местните сигурно си знаят границите им. Ако имат такива. Но Кастеламаре ди Стабия /е цялото му име/ си има и пристанище, в което акостират и по-големшки кораби, не само яхти.
Слизам на гарата, пардон, гаричката му.
/Момент, тук трябва да кажа, че има две гари. По-голямата е на „ТренИталия“, на Феровия-та демек, там спират влаковете, които идват от Рим, примерно. И там някъде им се намира (май) центъра на града. А по-малката гара е на регионалната ж.п. компания „Везувиана“ и е по́ към подножието на планината и пристанището. Та там слязох аз, защото там ме откара влакът. Само че това го научих после, на другия ден./
Та, слизам на малкото гаренце и се дзверя.
Ъ́! Амa то много умряло тук бе. Развъртам се на предгаровото площадче, което си е като селско. Нито е толкова късно, нито е обеден пек вече, а къде са хората? Малкото, които слязоха, моментално се пръснаха. Улиците тесни и почти празни.
Петък вечер е, ей, във Варна по това време всичко живо излиза на разходка и по заведенията, животът кипи. А тука – еее, слааба ракия били тия италианци, мноого слаба! Дали и кат’ мъже са гола вода, завалийките? 😉  За миг се сещам за онзи полицай, хм… Да бе, и той ще е същият, да не мислиш!
С таквизи грозни мисли за италианците хващам улицата, и буквално след минута излизам на крайбрежния площад, близо до пристанището. Очевидно е „зона педонале“ , т.е. пешеходна зона, пък аз друга асоциация направих първия път, когато видях написано на табелка „Zona pedonale“, ама айде 😉  Та тук вече има някакво количество, безцелно мотаещи се или настройващи се за „иху“ в насрещното заведение, хора. От тук тръгва и „Лунгомаре“ – една хубава, широка крайбрежна алея с палми, огромни олеандри, /ама направо дървета!/, китки, пейки и т.н.
Ето, тази италианска дума ми навява асоциацията „място за луняне край морето“ – шопите ще ме разберат (луням се/лунгам се насам-натам без работа)  И, фактически, Лунгомаре-то има точно тази функция  😉  Лунго=луняш, маре=море, т.е. „луняш край морето“ 😀
Ta, шляя се и аз без компас и току ми се пръква въпроса:

Е, имат ли тогава нещо общо шопите и италианците?  😉

И, докато се чудя и чакам слънцето да запотъва в морето, предполагам, че още до десетина минутки, та да го щракна в сюблимния момент, съм стигнала вече в долния край на алеята, която тук си е почти безлюдна. От едната й страна е морето, естествено, от другата – крайбрежният път за Соренто, сгради и нататък се дипли градът. Още по-нататък, отзад някак, и почти по средата на Неаполитанския залив, в далечината се е изпъчил Везувий, а Наполи е чаак на другия край на залива.
И, както си вървя баавно и небреж, от едно дърво нещо пада пред мен, буквално част от секундата, и щеше да е върху главата ми! Стряскам се, поглеждам надолу, за миг се спичам – нещото ми заприличва на… като навита змия! Ауу! Ужас!! Божичко, змияяя!!!  И като от трамплин отхвърквам встрани към пътя.
Спирачки дерат, клаксони пищят, разярени мъжки гласове: Мерда!… Стронца!… Ступида!… Маннaджя!
Нещо ми се размаазва, отмаляявам, подпирам се на капака на заковалата пред мен кола, затварям очи… а ясно чувам отделни думи, питанки: ке коза.. дове стай.. коза фай.. гуарда .. ль’окки… анкора!… Сеньора!… Ма, синьора?!…
Като в транс съм, треперя цялата. Някой ме хваща за раменете, разтърсва ме, пита нещо, казва нещо.. Очевидно, а и с право, хората ме пращат по дяволите, че съм глупачка и не знам си к’во, (май и майка ми намаза нещо), к’во правя, къде гледам, къде са ми очите. Нещо такова.
Всичко това – в секунди.
Отварям очи точно в мига, когато най-питащият хуква като луд след някакви момчетии по алеята.
Ту-ту-туткам…
И изведнъж ми светва! Ами това е работа на ония три „лайненца“, дето кротко си седяха на пейката отсреща, но гръмко се разсмяха на „изпълнението“ ми. И май тоя точно е извадил късмета да изФърча пред колата му…
Другите коли взеха да се изтеглят.
Сега ми става смешно, но тогава май направо си бях изприпадала.
Да, работа на ония земанета. Забавляват се, ама гадно, с такива като мен. Змията или каквато е играчката им, е изкуствена, и като падне от дървото леко се разгъва, потрепва… бе, не знам, ох, знам ли к’во беше, я!  🙁

Дойдох на мене си, но изчаквам шофьора да му благодаря все пак – рефлексите му явно са „железни“.
След малко той се задава на бърз ход, леко задъхан, почва да ма’а с ръце и да разправя нещо, а аз… Този… ама той… откъде се взе сега?! В дънки обаче… оо… ето пак! –  омееквам… префърча ми „ама тоя за втори път днес ми спира тока!“ и коленцата ми тотално отказват.
Спуска се, прихваща ме, казва, пита: екко, виени куи…  алберго… фермата.. синьора? – давам заето – Отел? Ин куале отел? (аа, питал в кой хотел съм) – Ама… не мога да мисля, и само махвам с ръка: Но, ниенте. Нон че хотел.. /нямам хотел/
А..усмихва ли се?! Бърбори нещо: о’кей… нон импорта… ва бене, транкуилло… каписко… нон ти преокупаре – т.е. няма значение, добре, спокойно, разбирам, не се притеснявай.
Намества ме на седалката, пуска ми чантата отзад.
После ми подава шише минерална вода, с жест ме подканя, изчаква да отпия… И газ!
А!! Ама… Ехеей, чакай, къде? Уеър ю гоу?… А? Дове, синьор, дове? Уот..уот ю дуинг?! /къде, какво правиш/
А дали пък ще ме закара в Неапол? Укротявам се, гледам напред. Завива наляво, влиза в някакъв булевард, след малко пак завива, но надясно, а Неапол, мисля, е наляво, и пак се шашкам – Ама как, глей го! – Къде отива? И изобщо не признава „Стоп“-а – само приплъзва мазно. Завива пак надясно… пресича пак и хии… газ, в посока планината.
Синьор! – /Боже, какво иска? Къде ме кара? Та аз отдавна не съм 17-годишно гадже!/ – Ъъ… синьор, перке? А? Дове?… Уот ю дуинг?!… Ма коза… стай, ъъ, фай? ъъ, коза фай?! /какво правиш/…Ъъ, коза воларе..ъ, вуой /какво искаш/ Алора, стоп, плийз!… Ай капито? Ми сенто? /хайде, спри, разбираш ли, чуваш ли/… /божее, къде се нахендрих, тъпо ченге!/…
А италианецът мълчи, натиска газта и гледа напред. Колата, в някакъв краен квартал, се провира из едни теесни улици, сред очукани сгради, край препълнени казани с боклуци, под гирлянди пране, безлюдно, и е вече ТЪМНО… ааа! … /умолително/ Мистър, сеньор полисмън…ъ… полицай, уеър, дове… уеър ю драйв ми? /англ. – къде ме караш/
Поглежда най-после към мен, леекинко се усмихва и.. ме заковава: Май нейм из Анджело, мадам.. соно Анджело /еди кой си/. Си. Ю?.. Ее?… Димми! /кажи/…
/Притеснена съм. Бясна съм! Удивена съм – мислено, когато видях джипа в Испанския квартал, как го нарекох, спомняте ли си?/
Ама е упорит: Ма, коме ти киами, рагаца мия? /а ти, как се казваш/
Мълча. Мисля. Глупости, не мисля – главата ми е празна.
След още минута, ама буквално в най-края на града, намаля до едно каре от 5-6 нови сгради и спира пред най-високата: Ее, коме ти киама?
Добре де, казвам си името.
Следва: Ту сей да сола, си?  /сама си, нали/… Ама направо се репча: Йес! Си! Соло! Куесто проблема? /да, сама съм, проблем ли е/
Той, вдига ръце: Нон! Нон, черто, нон проблема! Ва бене. – И посочва към блока: Екко, ла мия каза, йо виво куи /не, разбира се, не е проблем; ето моят дом, тук живея/. И подканящо с ръка: Май хоум… Прего, плийз. /моля/
Вирвам нос: Но, грацие… Тенк ю фор ол, ай’л гоу ту дъ стейшън нау. Чао… мистър.. ъ, синьор.. Анджело. /англ. – благодаря, ще отида на гарата/
Ама… ох, това ли… бе къде… откъде се отваря шибаната ти врата, бе! Нервна съм: Оупън дъ доор, плийз! /отвори вратата/
Усмихва се, протяга се през мен и отваря.
Разумът ми, паникьосан врещии: Изчезвай! Плюй си на петите, махай се!
Вътрешният ми глас се подхилква: Споко бе, ааа… седи мирно, няма да ти извади очите, я!
Измъквам се из колата. Докато се обърна да си взема чантата, той вече я е преметнал на рамото си, взел си е и лаптопа; дистанционното: пию-пию.
Хваща ме за лакътя: Виени /ела/
А́ да се дръпна, ама тц – стисва ръката ми и клати глава: ъ́-ъ́.. Куеста волта йо нон ти лашеро /този път няма да те оставя/.. Нон ти преокупаре.. Алора, андиамо? /не се тревожи, хайде, тръгваме ли?/
Следва.

П.П.
1/ Понеже аз все още не съм на „ти“ с италианския, много е възможно оригиналните изрази да не цитирам съвсем точно, но надявам се на снизхождение от страна на знаещите езика 😉
2/ С „Първа среща с гадже“ на наполетаното Джиджи Алесио, пожелавам приятно и весело посрещане на празниците на всички фенове на „Пътепис“-а, и на Стойчо и Комитата също, разбира се! 🙂
Нека през следващата година всяко момиче от 15 до 115 г. да чува по-често „Жената, която искам, си ти“ /както го пее Джиджи в рефрена – „Ла донна ке воллийо сей ту“/. И нека прекрасните драги мъже да се чувстват винаги приятно като пред първа среща, и да имат на кого да казват „Жената, която искам, си ти“  😉

 

http://youtu.be/A8foxTmsqUI

 

 

А всички „спасени“ от картата снимки от Неапол са тук:

http://iaia.snimka.bg/travel/neapol-2.641282

Хубави празници! Чао!  😉

Автор, снимки Вили  022_girl_in_love

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

14 коментара

дек. 20 2011

На стоп из Адриатика

Какво, мислите, че не можете да хванете един кораб на кораб-стоп ли? Можете и още как! Вижте как го е направила Мария, пък аз искрено я съжалявам, че е изпълнила една то детските си мечти 😉 

Приятно четене:

 

На стоп из Адриатика

Току – що сме се върнали от морската ни почивка – първа и единствена за мен през лятото на 2011 – та. Усещам полъха на идващата есен и, стоплена в уюта на сайтовете за пътувания , премрежвам поглед в предложенията за следващата година, когато…О, не! На това предложение не мога да устоя – седем дни с кораб из Хърватия и Корфу. Още седем дни слънце и море в края на октомври? Цената е направо смешна, каквито са и повечето цени last minute. Да, ама е петък вечер и на фирмените телефони за контакт никой не вдига. Купуваме спешно билетите за Wizz air до Венеция, същата вечер съм намерила и хотел в Местре, в който ще трябва да преспим една нощ преди обратния полет за България и зачакваме понеделника, когато ще се опитаме да си купим и круиза.

Венеция. Из Адриатика с кораб.

 

 

Пет телефонни разговора, безсмислени обсъждания на вида кабина – ще ви го спестя. Три дни преди отпътуването получаваме потвърждението и ваучера, и питаме нашенския туроператор – А как да стигнем от летището до пристанището? Отговорът както обикновено изкърти всички мивки вкъщи. „Знаете ли, аз съм ходил веднъж във Венеция, хич не е сложно, навсякъде има табели, ще се оправите“.Добре, че са форумите на пътешественици, та да придобием наистина представа.

Венеция. Из Адриатика с кораб.

 

 

От „Леонардо да Винчи“ , което е по – голямото летище на Венеция, има автобуси на всеки 20 минути до Piazale Roma- площад – автогара във Венеция, в близост до жп гарата. Оттам се тръгва в посока противоположна на центъра, по булеварда, от който току- що сте дошли и по втората, повтарям – втората пресечка вляво, се спускате по едно локално шосе с ширина на тротоара около 45 см към

пристанището

Навлизайки в неговата зона ви остава наистина да се ориентирате сами по табелите, указващи кой кораб къде е акостирал. Намираме и нашият след 25 минути ходене относително в стегнат ритъм с багажа пеша.

Из Адриатика с кораб.

 

 

Чекирането става почти мигновено, пристигнали сме в последния момент заради задръстването от летището покрай венецианския маратон точно в този ден, снимат ни за добре дошли, почти на бегом се изнасяме до кабината, съпровождани от човек от персонала, който непрекъснато ни пита за кой път пътуваме и досега били ли сме на „техен“ кораб. Сигурно този факт е от съществено значение, защото първопроходците поне 2 -3 дни са леко дезориентирани, шашнати и притеснени, и е част от фирмената политика на всяка круизна компания това начално безпокойство да бъде уравновесено с повече внимание и грижа.

Леко съм ядосана на българската фирма още, очаквам най – забутаната каюта или направо отказ да ни настанят, когато ахвам от нашата – настанени сме с изглед към носа на кораба, точно под капитанския мостик и ще „порим вълните“. Настава буйна радост  и това е повод да се почерпим набързо на палубата на най – високия дек при басейните.

Първи ден – събужда ме възглас: „Маро, ставай и гледай – паркирали сме на булеварда!“ Да, точно на булеварда сме,

на главния крайморски булевард на Триест 🙂

Триест. Из Адриатика с кораб.

 

Програмата на пътуването с кораб следва логика – пътува се през нощта, а сутрин акостирате в различните градове или острови от програмата. Индивидуалната ни програма също има своя логика и идентичност – бърза разходка из историческия център на съответното място, което наричам „потапяне в атмосферата“ , изкачване до най – високата точка, където обикновено е замъкът , крепостта или останките от такава, което съм кръстила „малко история“ , избягване на туристическите маршрути и шляене по малки обиколни улички, с карта в ръка, което почти винаги завършва в пресечка без изход, нечий частен дувар или табела със задрасканото име на града.

Adriatic Sea 

 

 

В този момент от обиколката за „напояване с впечатления от първа ръка и щракане на папарашки пози за Фейсбук“ , сме почти изтощени, с мускулна треска, глух тътен на недоволство от тесни обувки и лек глад. Започва трескавато търсене на място за кафепитие и лениво отброяване на час – два, докато се качим обратно на кораба. За аромата, вкуса и силата на италианското еспресо е излишно да говоря. Както е излишно да споменавам какъв балсам се оказва за душите и телата ни кампари- оринджа, пак италианско откритие, което в собствената ни туристическа скала е съизмеримо с откриването на Америка.

Из Адриатика с кораб

 

За градовете и островите, които посетихме по пътя си – Триест, Сплит, Корфу, Закинтос и Котор има писани хиляди страници. От себе си бих допълнила, че Италия за мен е великолепна държава, независимо в коя част от нея сте попаднали, Хърватска за сетен път ме изненадва със спокойствието и красотата на крайбрежието си (ах, тези хърватски острови!), а Гърция оставя усещането, че нищо не е помръднало хилядолетия. Там очаквах да видя всеки момент Одисей или Аристотел. Кипарисите, песъчливите хълмове, малките къщички, обрамчени с разцъфнали бугенвилии от партера до третия етаж в червено и портокалово – златисто, заливите с изумрудените води и кристалнопланинска чистота не подлежат на преразказ.

На Корфу попадаме твърде рано по гръцкия часовник.

Едва 8,30 сутринта е, което за гърците е малко след полунощ. Няма жива душа на крайбрежната, нито по площадчетата. Кафенетата и магазините са затворени, само една лавка за сувенири работи, Собственикът ни заговаря- откъде сте, що сте, заповядайте! Не беше грък, сигурна съм!

Корфу. Из Адриатика с кораб.

 

След близо двучасово зяпане и обикаляне по тесните квартални улички, видели три църкви и безброй таверни (затворени, разбира се), се промъкваме по Главната, която, както във всеки уважаващ себе си град е и пешеходна зона, и се натъкваме на симпатичната гледка на седнали на спокойно кафепитие и клюки местни мъже. Гледат ни с леко и едва прикрито отегчение. Така, де! Всеки ден по един кораб „изхвърля“ 2 000 човека, да им вдигат шум и да им се разхождат около къщите, щракайки с фотоапарати и търсейки къде да оставят поне едно евро за някое фрапе или поредния китайски сувенир. Е, завидях им на местните, признавам! Държавата във фалит, пенсиите и заплатите непрекъснато намаляват, а те с достолепие като на Омир се присмиват отстрани и продължават да живеят без стрес и посока. Същата картинка се повтори в Закинтос. Красота, красота, ама нали все нещо трябва да се яде?!

Черна Гора. На кораб из Адриатика

А Черна гора си е приказка.

Хората са красиви, дружелюбни и спокойни. И какво друго да очакваш от народ, приел еврото като законно платежно средство преди да е поканен дори за член на Евросъюза?

Черна гора. Из Адриатика с кораб.

 

Цъкахме от удивление пред красотата на старинните къщи в Котор и църквите. Но всеизвестният вам мой спътник, именуван др. Беров, се прехласна и онемя пред красотата на местните девойки и умно заключи, че „дотук е стигал Иван – Асен с войската си, няма друго обяснение за тази неземна красота!“

Черна гора. Из Адриатика с кораб.

 

Да ви говоря за красотата на залива на Пераст с изкуствения остров по средата, специално издигнат насред морето от местните хора, за да построят там църквата „Богородица на скалата“ е излишно. Всъщност , островите са два, върху другия е бенедиктинско абатство, заобиколено от висока стена и почти горичка кипариси.

Венеция. Из Адриатика с кораб.

И най – после идва денят, в който съм на път да изпълня една почти необикновена доскоро за мен мечта –

да премина покрай площада „Сан Марко“ във Венеция с кораб. Сбъднах я!

Скачах по палубата и снимах ли, снимах!

Сан Марко, Венеция. Из Адриатика с кораб.

 

Венеция. Из Адриатика с кораб.

 

Венеция за мен не е реална, този остров, с толкова много дворци, църкви, тесни улички, безбройните канали и мостчета връз тях, частните лодки, с които местните ходят на работа или на пазар, линейката- скутер на „Бърза помощ“, гондолиерите с поглед на Челентано,  гълъбите, макар и десеторно намалели, залезът и…онази сладникава за някои, но за мен изключително примамлива романтика, лъхаща отвсякъде и денем, и нощем, във всички сезони и всички години. Как да не загубиш усет за реалност и да се потопиш, да се разтвориш в тази прелест?

Венеция. Из Адриатика с кораб.

Сега стоя до радиатора, потънала в сладки спомени, усмихвам се и ви каня : Хванете на стоп който и да е кораб! Опънете платна, дайте живот на мечтите и потегляйте! Цените са спаднали главоломно, а Италия е на две крачки! Успех! 🙂

Венеция. Из Адриатика с кораб.

Автор: Мария Найденова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Острови и пустини – на картата:

2 коментара

дек. 19 2011

Пътуване из Рим: от Kолизеума до базиликата „Свети Климент”

Продължаваме с разходката на Янита из Рим. Досега с нея се рахзодихме край Площада на Републиката, Олимпийския стадион и площад Венеция, а днес ще разгледаме Колизеума и едно от важните за нас – българите  – места в Рим: базиликата Свети Климент (Сан Клементе), където е погребан Свети Кирил – Философ. 

Приятно четене:

 

Пътуване из Рим: от Kолизеума до базиликата „Свети Климент”

От площад „Венеция” в центъра на Рим по Via dei Fori Imperiali (Улицата на императорите), за около 10 минути пеша се стига до Колизеума. Внушителната каменна руина на античния амфитеатър се забелязва отдалече, но изобщо не е архитектура привлекателна или предизвикваща чак пък такъв безмълвен възторг от близостта до нея. Мнозина смятат, че за оцелялата през хилядолетията постройка (или каквото там е оцеляло от нея) се използват твърде преувеличени дефиниции, а други- че Колизеума наистина е невъобразимо огромен. Е, руината няма изобщо нищо общо на вид с моделът й от филма на Ридли Скот „Гладиатор“, но пак си е възголяма, дори като съвременна постройка. Една пълна обиколка пеш около каменният амфитеатър за всеки ще значи повече от думите ми тук.

Рим, Колизеум

Рим, Колизеум

Истина е, че

Амфитеатърът на Флавиите или на Цезарите, или просто – Колизеума в Рим

както е известен на повече хора, е една от най- грозните и най- страховитите сгради издигана в историята на човечеството; известна с вида и големината си каменна грамада, прочута с предназначението си, с погубените човешки животи на арената й с историята, която е оставила за функционирането си – споменът за една велика империя със скъпа слабост към жестоки забавления и разточителство.

Рим, Колизеум

Рим, Колизеум

Това е римският амфитеатър, подаръкът за обществото на Рим, от арената на който гладиаторите са поздравявали императора с: „Ave, Caesar! Morituri te salutant”(Здравей, Цезаре, отиващите на смърт те приветстват). Около половин милион души (гладиатори, роби, воини, бойци, затворници) са загиналите в гладиаторските битки тук на тази арена. Избитите животни със сигурност са много повече.

Арената (панорама – клик!)

Колизеумът се е използвал около четири и половина века и не е бил единственият амфитеатър в Рим, но затова пък е бил най- предпочитаният за забавления, побирал е до една четвърт от цялото население на града и винаги е бил препълнен с публика от страстни любители на хазарта и залозите за игри, импровизирани битки или екзекуции. (Ами като е нямало еврофутбол, олимпийски или спортни състезания, или конни надбягвания например). През всичките тези близо 450 години по конструкцията са се извършвали много архитектурни промени, допълнения и поправки, което обяснява защо от всички страни постройката изглежда различно. И така, докато символът на Рим се превърне в каменоломна и докато бъде забравена страховитата му слава.

Рим, Колизеум

Рим, Колизеум

Около сградата на Колизеума може да се направи пълна обиколка, за да бъде разгледана конструкцията на античния амфитеатър от всички страни. На Piazza del Colosseo, почти до Триумфалната Арка на Константин има градина, която може да се ползва за панорамни снимки на сградата или за отмора. Около Колизеума обикалят всякакви странници, най- голям интерес има към

центурионите

– хора, облечени в традиционни за римските воини униформи, помъкнали всякакви оръжия и задължителният атрибут- флагът, на който е изписано мотото на древен Рим- Senatus Populusque Romanus (Сенатът и римският народ). Любопитството и снимките за спомен с центурион обаче се заплащат.

Римски центурион

Центурион, много страшен :)

 

Триумфалната Арка на Константин

в Рим е до Колизеума, висока и сравнително добре запазена за възрастта си постройка. От долу до горе в арката са изобразени декоративни релефни елементи, скулптури и надписи, все сцени разказващи някаква историческа случка. (На Римския форум се намират още две запазени арки: на Тит и на Септимий Север, тази е на Септимий Север, която също е изпъстрена с релефи, декорации, скулптури, надписи и разкази).

Рим, Римски форум, Арка на Септимий Север

Рим, Римски форум, Арка на Септимий Север

Рим, Римски форум, Арка на Септимий Север

Рим, Римски форум, Арка на Септимий Север

Районът около Колизеума и Арката на Константин е особено предпочитан не само от туристи, а и от местните жители. Тук се организират срещи, често могат да се видят и младоженци, които са дошли за сватбената си фотосесия, понякога се организират модни дефилета, концерти и т.н. Районът е особено привлекателен и нощем, защото е осветен по оня типичен за Италия начин с мека жълтеникава матова светлина. Ето как:

Колизеумът нощем

Колизеумът нощем

Колизеумът нощем

Колизеумът нощем

Колизеумът нощем

Колизеумът нощем

Рим, Арка на Константин

Рим, Арка на Константин

По Улицата на императорите, по която се стига до Колизеума, се продължава към площада със същото име Piazza del Colosseo, а оттам маршрутът продължава по Via Labicana- оживена и натоварена с трафик улица, която е лесна за откриване.

Basilica di San Clemente, Via Labicana, 95, 00184 Rome, Italy

 

Подминават се руините на форума и след две пресечки в дясно се намира

базиликата „Сан Клементе”,

църквата в която е погребан Свети Константин- Кирил Философ. Разстоянието от Колизеума до този храм е също около 10-15 минути пеша.

Рим, базилика "Свети Климент"

Рим, базилика "Свети Климент"

Дворът на църковната обител е малък, чист и добре поддържан.

Дворът на базиликата, панорама (клик!)

До входната врата към вътрешността на базиликата се намира ето тази мраморна кутия, изпъстрена с цитати от глаголическия текст на Асеманиевото евангелие- важна старобългарска книга, която се пази до днес във Ватиканската библиотека. И не само това. Върху тази мраморна кутия, изписана от всички страни, е отбелязан маршрутът на пътя, по който българският книжовник и просветител Кирил стига до Рим.

Глаголица

 

Това е

голямата зала на базиликата „Свети Климент”,

в която се озовава всеки веднага след влизането в храма. Залата е богато изрисувана и декорирана, тук се извършват всички църковни обреди.

 

Рим, базилика "Свети Климент"

Рим, базилика "Свети Климент"

Рим, базилика "Свети Климент"

Рим, базилика "Свети Климент"

Възможност за панорамно разглеждане за залата ето тук:

Базилика „Свети Климент”, Рим, интериор (клик!)

Един поглед из нишите, които се намират в ляво и в дясно от основната зала, ще ви представи обичайни за християнските храмове стенописи и скулптури.

Рим, базилика "Свети Климент"

Рим, базилика "Свети Климент"

Рим, базилика "Свети Климент"

Рим, базилика "Свети Климент"

Рим, базилика "Свети Климент"

Рим, базилика "Свети Климент"

По- интересно и по- екстремно обаче е спускането в

подземието на базиликата,

достъпът до което се заплаща с входна такса. Със съжаление ще отбележа, че различност ще има в качеството на снимките, поради няколко прости причини: снимането в криптата (както и на някои места от горния етаж) на базиликата е абсолютно забранено; светлината в подземието е оскъдна и освен това бързината, с която трябва да се снима тайно, разваля кадъра, още преди да се е родил от идеята в реализацията му. (Надявам се на разбирането ви). Снимането е забранено (една камара охранителни камери следят за спазване на забраната), но не и невъзможно, ако умеете да снимате без светкавица, ако разполагате с професионален апарат и разбира се със статив. Ако не умеете, по- добре си купете картички с изгледи от подземието, от мястото на което сте платили входната такса, защото санкциите са сериозни. Тези стъпала отвеждат надолу към влажното подземие.

Подземието на Сан Клементе, Рим

Рим, базилика "Свети Климент"

Със сумракът в подземието се свиква сравнително бързо, но не и с миризмата на мухъл. Във влажният, тъмен и пуст лабиринт от коридори се изгубва всякаква ориентация, затова ако целта ви за спускане в подземието е да видите мястото, където някога са били положени тленните останки на Св. Константин- Кирил Философ, след стъпалата продължете по коридора направо до края му, а след това- в дясно.

Подземието на Сан Клементе, Рим

Рим, базилика "Свети Климент"

 

Гробът на Св. Константин-Кирил Философ

се намира в дъното на подземието. На няколко метра встрани има дупка в пода, наподобяваща дълбоко пресъхнало кладенче, пълно с монети, за което специално и предвидливо си бях приготвила български. В самата погребална зала цветна мозайка изобразява светите братя Кирил и Методий, на стената има поставена голяма паметна плоча от името на България. На отсрещната стена има също поставени множество по- малки многоезични паметни плочи с благодарствени надписи и от други народи и една голяма каменна „маса”.

Рим, базилика "Свети Климент"

Рим, базилика "Свети Климент"

Под тази погребална зала има още два етажа, които често са били наводнявани от природните бедствия. На стената забелязах последното отбелязано с черта и дата ниво на водата, заляла църквата през 1912 година. Под тази погребална зала са били разположени някогашните монашески килии. А днес мястото е само полусрутено влажно подземие, в което глухо отеква шумът на водата от канализацията на Рим.

Сан Клементе, Рим

Рим, базилика "Свети Климент"

В центъра на подземието се намират един до друг два гроба на раннохристиянски светци. Разпознаваеми са по плочите, върху които не бива да се стъпва. Из лабиринтите на подземията има интересни, но твърде избелели и олющени от времето стенописи.

Сан Клементе, Рим

Рим, базилика "Свети Климент"

 

Една сантиментална привързаност ме завръща в т.нар. Храм на Словото (Базиликата „Свети Климент”) всеки път, когато съм в Рим. Ще съм щастлива и ако разказът ми за това уникално място ви харесва. Завършвам този пътепис със снимка на друг един фотограф- Ралица Бялкова; кадър, който е от параклиса, построен в чест на светите братя Кирил и Методий в Рим, където всъщност

днес се пазят мощите на Свети Константин- Кирил Философ- ето, това е мястото.

Аз не направих такава снимка, но посвещението на Рали към мен с тази ми е повече от приятно и достатъчно. С благодарност към Ралица и към още един приятел, който беше с мен в екстремното изживяване.

Край мощите на Свети Кирил Филисос, Рим

Параклисът, автор на снимката: Ралица Бялкова

 

Автор: Янита Николова

Снимки: авторът § Ралица Бялкова

Други разкази свързани с Рима – на картата:

7 коментара

« Newer Entries - Older Entries »