Archive for ноември 8th, 2011

Ное. 08 2011

До столиците на Дунава … след слънчогледа (1): Будапеща

Днес ще поемем едно пътуване към по-горното течение на Дунава. Диди ще ни води към Будапеща.

Приятно четене:

До столиците на Дунава … след слънчогледа

Част първа

Будапеща

„Малката Виена” възкликват повечето, когато разберат, че съм от град Русе. Но освен до Румъния, не бях ходила на друго място извън страната. Това за мен се превърна в мечта. В полунощ на 31.12.2010, в очакване на новата 2011г., си пожелах тази мечта да ми се сбъдне. Бонус към мечтата беше Будапеща – за периода, в който реших да пътувам, туристическата агенция предлагаше екскурзия до Будапеща и Виена.
Датата наближаваше, 20.05., най – хубавият период от годината – всичко ухае на зеленина и цветя; слънцето ту смело напира като узряла слънчогледова пита, ту плахо се свива зад облаците като окъпана след дъжд такава.
Настъпи денят. В 5.30 трябваше да отпътуваме за желаната дестинация. На вратата на автобуса ме посрещна усмихнато, мило момиче, по-късно разбрах, че това е нашият „слънчоглед” – екскурзовод. Явно не бях единствената, изгаряща от желание за това пътуване, защото всички екскурзианти като мен бяха дошли по-рано от уреченият час. Това даде възможност да тръгнем навреме.
Бързо стигнахме

границата със съседна Сърбия, край Калотина,

но не толкова бързо я преминахме. Точно 2 часа ни отне това. Веднага след границата спряхме за по кафе. В кафенето можеше да се плаща с всякакъв вид валута. Кафето струваше 2 лева / 1 евро. Беше много добре поддържано заведение, имайки предвид, че е крайпътно.
Колкото по-светло ставаше навън, толкова повече красота се разкриваше пред нас през прозореца на автобуса.

(Цариброд (Димитровград), Босилеград, Бабушница, Сурдулица, Пирот и Зайчар), Западните покрайнини – само преди по-малко от 100 години са били част от българската територия. Тази мисъл ме владееше по време на цялото им протежение. Пътят е много живописен на това място.
Неочаквано пред очите ми се издигнаха

три небостъргача – „Вратите на Белград”.

И ето, че влязохме в сръбската столица. Белград удивително прилича на добре поддържан град от разцвета на социализма. Докато мислех за това, пред мен вече се виждаше Дунав и мостовете над него, които предстоеше да преминем. Като дете на Дунав-а в съзнанието ми изплуваха думите на Йовков: „Нашият Дунав!…Всякога, когато чуем това име невидими пръсти удрят по струните на всяко сърце”.
Тези думи завладяха съзнанието ми и караха сърцето ми да бие лудо в очакване да видя водите на великата река в географските ширини, към които се бяхме насочили.
Последва лек унес след обзелата ме еуфория, а и пътят до Будапеща беше изключително спокоен – прав участък с ниска растителност от двете страни. В полудрямка, скоро, видях малки къщички с различна от познатата ми архитектура.

Границата между Сърбия и Унгария.

Преминаването и беше безпроблемно и съответно бързо.
Унгария е равна като тепсия – намира се в Средно дунавската низина. Няма излаз на море, граничи със седем държави. По площ е малко по-малка от България (93 030 km2), а по население – малко по-голяма (10,1 млн. души). Езикът на унгарците е уникален – има далечни препратки с финландския и естонския езици… Още много интересни факти за историята, географията и начина на живот на унгарския народ ни разказваше нашият екскурзовод. Колкото повече неща научавах, толкова повече тръпнех в очакване да зърна „кралицата на Дунав” Будапеща.
Свечеряваше се.

 

 

 

И ето я Будапеща – уютна и приветлива.

Насочвахме се към източната част на града, встрани от центъра – 14 район (градът е разделен на 23 района) – там беше разположен хотелът, в който ни очакваха. Хотелът се казваше „Ében” („Кестен”) – много приятно местенце – комуникативно и същевременно тихо, сгушено далеч от оживлението на града. Обслужващия персонал ни посрещна радушно (всички бяха облечени в характерни облекла), стилът на стаите, ресторанта, фоайето бяха на много добро ниво, а по-късно се убедих и в качествата на унгарската кухня.

Великолепието на Будапеща

се разкри пред нас в целия си блясък, когато настъпи вечерта. Едва пристигнали, отново тръгнахме на път. Предстоеше ни път по вода –

разходка с корабче по Дунав

– първото „вълшебство”, поднесено ни от Atlas-S.

Пътувайки към кея на реката и отляво, и отдясно набързо като на лента, виждах едно от друго по-хубави места за разглеждане. С нас пътуваше и местния ни екскурзовод от Будапеща – много духовита дама. На корабчето ни чакаше нова приятна изненада – всеки от нас беше посрещнат с чаша шампанско и парче торта.
Но нито нежната музика, която съпровождаше круиза, нито светлината от запалени свещи по масите, нито вкусът на пенливото шампанско и ароматните желирани плодове от тортата, нищо от това, не можеше да се сравни с гледката, която се разкри пред очите ни. Нощна Будапеща в целия й блясък! Като в хамак, вързан между Буда и Пеща, се люлеехме по водите на Дунав, а в тях се отразяваха множеството светлинки на архитектурните шедьоври, символи на града (внушителният комплекс на Унгарския Парламент, Рибарският бастион, църквата „Св. Матияш”, замъка Будавари, хълма Гелерт с огромната статуя на върха и един от най-луксозните в града хотели „ Гелерт”) и неповторимите мостове (Ержбетхид, Ланцхид Сечени, Йозефхид, Марджидхид, Маргрит,….). Останах дълго под въздействието на атмосферата на вечерна Будапеща в очакване на дневната й трансформация.

 

Будапеща, Margit híd, Унгария

Будапеща изглеждаше още по-величествена под лъчите на слънцето. Градът изобилства от архитектурни шедьоври от различни епохи и стилове. Тук са си дали среща Средновековие и Ренесанс, готика и барок, класика и модерност. Из Будапеща са пръснати множество по-малки и по-големи градинки, обширни алеи и тревни площи с разположени сред тях статуи на исторически личности или просто скулптури от различни епохи, включително и съвременни. Модерните сгради са успешно „адаптирани“ към средата и с нищо не нарушават постигнатата през вековете хармония, която е съчетала историята, съвремието и визията за бъдещето на града. За краткото време, с което разполагахме, успяхме да посетим повечето от ключовите места за Будапеща, следвайки нашият „слънчоглед” и слушайки интересно поднесената информация за тях от местният:

Площадът на героите

– намира се в края на търговския булевард „Андраши”, до Градския парк (където са замъкът Вайдахуняд, зоологическата градина и „Колелото на времето” – един от най-големите в света пясъчни часовници), централно място в който заема мемориалът „Millennium” със статуите на седмината предводители на маджарските племена. На върха му е статуята на Архангел Гавраил, който е неразривно свързан с легендите за създаването на страната. Архангелът се явил в съня на свети Стефан и му дарил корона. Така Стефан основал унгарската държава и поставил началото на дълга, изпълнена с героични събития история. На заден план се издига внушителна двойна колонада със статуи на важни личности в унгарската история. Около колоната-паметник се разрастват събития, пресътворени в скулптури – мемориал на седемте водачи, основали Унгария, паметници на най-великите крале и държавници на страната, мемориал на унгарските герои. Самият площад е обрамчен от красивите сгради на Изложбената зала и Музеят на изящните изкуства.
В непосредствена близост до Площада на героите се намира Градския парк на Будапеща, а в него замъкът Вайдахуняд, който е сред архитектурните забележителности на столицата. Изграден е в хармонична смесица от романски стил, барок, ренесанс и готика. Интересна е историята около построяването му – през 1896г. за честването на хилядолетието от заселването на маджарите се прави изложба. Построява се замък от картон и дърво, който става много популярен. Взима се решение да се построи истински замък от камъни и тухли. Макетът и истинският замък са подобие на румънския замък Хуняд, и оттам идва името на този замък. Замъкът Вайдахуняд е завършен през 1908г. Днес в сградата се помещава селскостопански музей, но в двора може да се види статуята на Anonymus – неизвестен унгарски хроникьор, който оставя за поколенията безценни исторически записки. Има легенда, която гласи, че всеки докоснал се до перото му, може да стане поет или писател. Докоснах се и аз
Следващата ни спирка беше

унгарският Парламент,

една от най-старите законодателни сгради в Европа. Разположен на площад „Лайош Кошут” на брега на Дунава, построен в готически стил и наподобяващ Уестминстърския дворец в Лондон, най-голямата сграда в страната и най-големият парламент в Европа. За направата му са използвани 40 млн. тухли, половин милион скъпоценни камъни и 40 кг злато. Пред сградата се издига внушителният монумент на Лайош Кошут (журналист, политик и регент – президент на Унгария през 1849 г.), а в съседство е Етнографският музей.

От историческия дворцов комплекс „Буда”, който се издига на върха на хълм (известен като „Хълма с двореца”) и се свързва с площад Адам Кларк и с въжения мост „Széchényi” чрез въжен лифт, включващ Кралския замък (в който се намира Историческият музей на Будапеща), Унгарската национална галерия, Национална библиотека „Széchényi, колоната на „Св. Троица”, специално време отделихме за Рибарския бастион. На мястото на стария рибен пазар в Буда през 1895 година се изгражда укрепление, известно днес като Рибарските кули. Построен е в чест на рибарите, отговаряли за защитата на тази част от града. Красивата постройка е издържана в неоримски и неоготически стил и притежава седем (за седемте маджарски племена, основали Унгария през 896 г.) белоснежни кули и красиви тераси, по които всеки любопитен може да се разходи. Гледката от укреплението спира дъха и насочва погледите към Дунав, отсрещната Пеща и остров Маргарита.
Непосредствено до Рибарските кули се намира катедралата Свети Матияш, построена през 1015 г. в романски стил, втора по големина в Средновеквна Буда и кръстена на крал Матияш. През втората половина на 14 век е реконструирана в пищен готически стил.
Между Рибарските кули и църквата Свети Матияш, до луксозният хотел Хилтън, една витрина с огромна бяла торта на нея, привлече вниманието ми.

Музеят на Марципана.

Едно много интересно място… В малка изложбена зала, в стъклени витрини бяха подредени марципанови фигури на унгарския парламент, гора от кактуси, за чиято изработка е била нужна цяла година, 50-килограмовата фигура на кралица Елизабет, изработена за 150 часа, приказни сюжети със Снежанка и седемте джуджета, 101 далматинци, Ариел, Смърфчетата и други, картата на Европейския съюз, трапеза, отрупана с печени прасенца и плодове, показваща как в миналото са приключвали преговорите и други. Входът за музея е 2 евро, а от магазинчето вътре може да се купят марципанови фигури и пликчета с различни бонбони.
Отправихме се към центъра на Будапеща, когато щеше да ни бъде предоставено свободно време за разходка. Оставиха ни близо до търговската улица Ваци (Vaci utca). Vaci utca е най-известната и популярна улица на унгарската столица още от минали времена. Тя е само пешеходна и много приятно място за разходка както на туристи, така и на унгарците. Разходката си започнахме от единият край на Vaci, където имаше малко площадче. От двете страни на улицата имаше много красиви и най-вече поддържани сгради, а на приземния им етаж се помещаваха магазините и заведенията. Магазините са както бутици на най-известните марки в Европа, така и по-малки магазинчета за сувенири и подаръци за спомен от Унгария. Заведенията на тази улица са много приятни. Голямо е разнообразието от кафенета, ресторанти и барове.
На другия край на Vaci utca са

Централните хали на Будапеща.

Това е най-големия закрит пазар в града. Отвън сградата е много впечатляваща освен с размера си и със стила си. Вътре щандовете са разположени на 3 етажа и цари ред и изобилие на стока. Почти навсякъде можеше да се види един от най-предпочитания подарък за спомен от Унгария – поднесените по атрактивен начин в малки платнени торбички в цветовете на националното знаме сладък или лют червен пипер (паприка) като подправка, гордостта на унгарците, както и прочутото Токайско вино, за което френският монарх Луи ХIV при първото отпиване от еликсира възкликва: „Вино за крале и кралят на виното”.
Централните хали се намират близо до кея на Дунав, до най-старият на унгарския отсек на р. Дунав мост – Верижният мост Сечени. Идеята за мост, който да свърже Буда и Пеща е на граф Ищван Сечени, чието име носи моста. При построяването му, бил наречен “осмото чудо“ на света. Пред моста в Буда се намира нулевия километър – централната точка, “Пъпът на Будапеща“, откъдето започват измерванията на разстоянията в километри до всички градове в страната. Tова беше последното, което видяхме от Будапеща.
Много са епитетите, отнасяни към Будапеща – “красавицата на Дунав“, “другият Париж“, “втората Виена“, “перлата на Европа“ и т. н. Но каквото и да се каже за този неповторим град, думите няма да са достатъчни, за да опишат истински всичко онова, от което сърцата ни се вълнуваха, напускайки града.
Сетивата ни се наситиха дотолкова, че се чудихме се с какво ли ще ни изненада очакващата ни Виена. Приятно изморени, с мисълта за местата, които посетихме в Будапеща, се отправихме към неподозираните предизвикателства на другата кралица на Дунав, Виена.

Очаквайте продължението

Автор: Диди Кръстникова

Други разкази свързани с Унгария– на картата:

6 коментара

Ное. 08 2011

Лещен и Ковачевица – на гости на тишината (2)

Продължаваме с разказа на Ренета за Родопите. Бяхме в Ковачевица вече, днес на ред е Лещен.

Приятно четене:

Лещен и Ковачевица – на гости на тишината

част втора

Лещен

 

 

Глинената къща се оказва пълно разочарование.

Лещен, глинената къща

Лещен, глинената къща

 

Представлява мешавица, между дома на Люк Скайуокър на Тауин, ирландска колиба със сламен покрив и о, проблясък, български стобор. Струва ми се безвкусна, да не кажа кичозна. Георги да я намира за …интересна, но единственият въпрос, който буди у мен е: „На кого му е скимнало, че може да изглежда подходящо в България въобще, а камо ли в село, като Лещен, с каменните му къщи на по два-три ката?!?!“

 

Лещен, глинената къща

Лешен, глинената къща

 

Лещен, глинената къща

Лешен, глинената къща

 

Лещен, глинената къща

Лещен

Добре, че е малка и е в края на селото.

Лещен, глинената къща

Лещен

 

Преди, да стигнем до нея дълго се разхождаме в търсенето и. Тръгваме по една или друга учличка с надежда да попитаме някого. Въпреки едичничните шумове и откъслечните човешки гласове, които чуваме, компания ни правят само две кучета. Трябва да им се признае, че са гостоприемни домакини и ни придружават почти през цялата ни разходка из Лещен.

Лещен, Гърмен, България

 

 

Попадаме на гледки къде по-красиви от „къщата на Ферд Флинстоун“.

 

Къща, Лещен
Лещен

 

Къща, Лещен
Лещен, на стената има малка пещ.

 

Докато обикаляме селото попадаме на къща с име „Галерия“. Тръгваме по стръмният калдаръм, който ни довежда до спретнато дворче.  Къщата е затворена, но портичката към двора е отворена гостоприемно. В единият му край има пейки наредени така, че да разкриват чудесна гледка към селото под нас.

 

 

Лещен

 

 

Изгорялата и порутена църква

направо ми бръква в душата. Личи си, че преди огъня мястото е било добре поддържано. На голямо дърво в градината са окачени най – идейните фенери, които съм виждала до сега. Електрически крушки вмъкнати в празни кратунки.  Колко ли вълшебно е изглеждало това дърво вечер.

 

Осветление, Лещен

Църквата в Лещен

rodopi_leshten__6442
Лещен
Къща, Лещен

Лещен

Къща, Лещен

Лещен

Къща, Лещен

Лещен
Лещен

Лещен

Лещен

Лещен

Лещен

Лещен

Осветление, Лещен

Лещен

Къща, Лещен

Лещен

Къщите са същите както в Ковачевица но селото ми се струва по-малко. Заглеждам се с голям интерес по просторните чардаци. Забелязвам множество снимки, наредени на една стена. Стари фамилни портрети, сложени вероятно от находчив настоящ собственик, но в моето въображение висят там от години. Стопанката на къщата ги забърсва от праха, а домакинът седи на турско кафе в някой прохладен след обед и разказва на гостите си историята на прадедите си.

Харесвам много Лещен, но сърцето ми вече е останало в Ковачевица.

Край

Автор: Ренета Костадинова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Родопите – на картата:

3 коментара

Switch to mobile version