Archive for ноември, 2011

Ное. 24 2011

Пътуване в Румъния – масивът Чукаш

Отдавана не бяхме ходили на балкан. Днес ще се качим до една от най-красивите части на Карпатите – масивът Чукаш.

Приятно четене:

Пътуване в Румъния – масивът Чукаш, Карпатите

Отдавна планирах това ходене. Бях мернал изветрените скали от колата още при първото си пътуване до Брашов, а от картата видах, че има концентрация на върхове на доста малка площ. Това е

масивът Чукаш – една от красивите части на Карпатите,

макар и далеч не най-високата. Освен всичко друго е дал името на Мйеркуря Чук – административния център на населения с унгарци окръг Харгита, а оттам – и на известната румънска бира “Чук”.

Miercurea-Ciuc, Romania

 

Нямам наблюдения върху качеството на бирата, но планината си струва. Билото е с надморска височина между 1400 и 2000 м, но, бидейки доста по на север от България (около 250 км по меридиана), всъщност изглежда като главното старопланинско било. С две съществени разлики:

  • Първо, основната скала не е гранит, а конгломерат. Прилича по-скоро на карстовия северозападен дял на Балкана, а не на гранитния Централен Балкан.
  • Второ – гората не е чисто букова, а смесена със смърч и лиственица, макар букът да преобладава.

Като тръгнах, открих и още две разлики, които определено не са в плюс на румънската планина – понеже не е защитена местност, по билото на Чукаш пасат хиляди овце, а заедно с тях вървят изпражненията, овчарите и прахолякът от утъпканите пътеки във всички посоки. Освен това, както и в другите части на Карпатите, човешкото и в частност румънското присъствие, личи ясно по пръснатите практически навсякъде найлонови торбички, обелки от салам, опаковки от вафли и пластмасови бутилки. Тъжната констатация, че румънецът дори и планинар си остава румънец се потвърди и тук – на 1850 м височина, на билен разклон намерих такова количество отпадъци, че бе достойно за селско сметище. А до това място “обикновен” турист просто не стига. Интересна новост за мен се оказва и “балирането” – част от боклуците се събират старателно в торбички, които обаче не се закачат на раниците, както в цивилизованите страни, а се оставят да красят гори и поляни. Както и да е, отдавна намерих душевно спокойствие в отношението си към местното население чрез презрението. Само жалко за природата…
Понеже и този път се наложи да тръгна сам, дълго мъдрих по картата кръгов маршрут, който на всичко отгоре да ми осигурява място за паркиране и да може да се измине за един ден. В крайна сметка реших да оставя колата в долината Берии, да изляза от нея по немаркирана пътека право на север на билото Барточа, от там да изкача връх Чукаш (1954 м н.в.), след което “да завъртя” траверса в южна и обратно в западна посока, като финалното слизане в долината е по маркирана пътека. Така си гарантирам прибиране без търсене на пътя, дори ако се забавя някъде по трасето и се смрачи. Има и авариен вариант – напускане на траверса по средата с бързо смъкване в долината Берии и оттам – към колата. Както се оказа, сметките бяха леко криви, но не фатално.
Естествено, при еднодневен преход няма да помъкна ядене като за софра – запасих се с порядъчно количество сладки неща, ядки и плодове. За да не повторя грешката от миналата година на Молдовяну предвидих дори не два, а три литра вода. Гаранция, че по карстовото било няма.
Остана да избегна задръстванията, които в Румъния се случват и на междуградските пътища. За целта проверих разписанието на влака от Плоещ за Мънечу, чиято линия шосето пресича четири (!) пъти в продължение на по-малко от 15 км. Идеята беше да мина преди влака на отиване и след него на връщане, понеже от опит знам, че дори една бариера може да предизвика километрична колона, а какво остава ако “отнесеш” и четирите. Петнайсетминутно закъснение

на тръгване от Букурещ

обаче провали цялата операция. На източната дъга на околовръстното на Плоещ застигнах колона автобуси с полицейски ескорт, което провали опитите за наваксване. Така на първия прелез пристигнах заедно с влака. Пред мен обаче вече имаше десетина автомобила – достатъчно, за да си прегледам вестника… Въпреки това спокойно продължавам нагоре, разчитайки, че ще набера преднина по дългите прави участъци преди и след град Валении де мунте, а в града средната ми скорост все пак ще е по-голяма от тази на влака, който има няколкоминутен престой на гарата. Да, ама не – и на втория прелез ме “хваща” бариерата, поради което започвам леко да се изнервям. Все пак използвам времето, за да се преобуя с иначе неудобните за шофиране туристически обувки. Настъпвам по-здраво, но пътят не позволява – жп линията има висок мост над някаква пиклива рекичка, а шосето слиза чинно до дъното на долината и се изкачва обратно. Наклони, съчетани със завои – никакъв шанс. Макар да съм първи на третата бариера, пак трябва да чакам. Хапвам едно “Корни”, защото от закуската е минало доста време, а и за ходенето ще трябва повечко енергия. Решавам, че е крайно време да изпреваря селския влак и карам с неприлично висока скорост през селото. Да, ама не – имам чувството, че третата и четвъртата бариера ги спускат едновременно, макар да са отдалечени на поне два километра. Този път уплътнявам времето със запасяване с вода от един много дълбок и студен кладенец, щедро построен на границата на имота на собственика и шосето, така че всеки да може да почерпи.

Прилича повече на бягане с препятствия, отколкото на спринт, но няма как.

След Мънейчу вече няма какво да ме спре или забави,

но пък закъснението от плана е нараснало от 15 на 35 минути. Не че е фатално, само дето ще се окажа на билото в най-голямата жега. Разчитам поне горе да духа и да е по-хладно с десетина градуса от жегата на Влашко. Подминавам последното селище по пътя – Кея (или Ключ – непосредствено серевно от него има проход, който свързва Плоещ с Брашов) и

започвам да търся долината Берии.

За съжаление някои детайли липсват на пътната карта и първата ми спирка се оказва грешна. Това пък е повод да си извадя едромащабната планинска карта, и което е по-важно, да я разгледам внимателно. Вторият опит е по-успешен, въпреки че неволно използвам метода на нарочната грешка и пресичам река Берия, за да се уверя, че е именно тя. Въртенето наоколо и паркирането “изяждат” още 15 минути и в крайна сметка тръгвам пеша не в 10:00 часа, както бях планирал, а в 10:50. Успокоявам се от “правилната” картина в небето – наситено синьо с малки бели “облачета на хубавото време” и челника в капака на раницата.
Навлизам в красивата долина Берии, която се “врязва” в масива Чукаш и го разделя на две части по оста посока запад-изток. Подминавам някакво чисто ново хале – вероятно цех за нещо си и почти веднага попадам на абсолютно диво място. Една изоставена стара постройка, която навремето е била красива, нещо като хижа, добре окосени ливади, които по това време на годината са вторични пасища и приказна гора. Някъде горе над смърчовете и листвениците стърчат варовиците на Чукаш. Пред цеха има бариера, бих казал за щастие, защото това е единственият начин да се опази долината от румънските “туристи”, за които висшата представа за изкарване сред природата е печене на кебапчета на барбекю на половин метър от предната броня на колата, задължително край пътя. Е, не е съвсем опазена, защото, както знаем, по нашите ширини за всяка бариера има ключ, но все пак за около час срещам не повече от четири автомобила. Разминавам се със стадо крави, които се оказват единствените представители на животинските видове наоколо. Започвам да се оглежам за немаркираната пътека, която би трябвало да се отдели “тук някъде вляво” и да ме качи на

билото в северния му участък – Барточа.

Когато изминавам изчисленото по картата разстояние от 1 километър от бариерата, а признаци на пътека все още няма, започвам леко да се изнервям. Продължавам още малко навътре в долината, с идеята, че може да съм се замотал неусетно и да се движа по-бавно. Разглеждам пак картата – елементите около пътеката са тук, нея обаче я няма. Е, картата е с мащаб 1:70 000, но все пак… По едно време наляво се отбива малко използван черен път. Решавам, че това е моето място и смело се засилвам по него. Изкачва се, върви на север, уж всичко е наред, докато… не се озовавам в сериозно оградена площадка с малка постройка без прозорци. Няма съмнение, че е каптаж, хубавото е, че врата е отворена и отвътре се чува говор. Може да не съм на правия път, но поне ще има кой да ме упъти. Надниквам през вратата, но гледката на мъж с противогаз и противохимично облекло ме кара бързо да се отдръпна. Оказва се обаче, че колегата на дезинфектатора също е вътре, макар и без предпазно облекло. Излиза веднага, за да ми каже, че не съм объркал пътя, а такъв изобщо няма. Не мога да приема съвета му да се върна обратно на асфалта и по него да се кача на билото Барточа и с неохота слизам обратно към реката, обмисляйки резервни варианти. Нали съм си упорит, решавам да направя още един опит да открия сам пътеката. Навлизам в долния край на един бивш лавинен улей, по който има добра видимост нагоре. Достатъчно добра, за да ме убеди в правотата на водаря. Не че няма да мина, ако е въпрос за минаване, но вложените усилия биха били непропорционално големи. Все пак не става дума за оцеляване. Сещам се и за забележката му за мечките. Не ме е страх чак толкова: вече е почти есен, малките са пораснали, аз не нося интересна за тях храна, но пък защо да си опъваме едни на други нервите?
Връщам се пак на пътя, вадя картата и съставям новия план: ще продължа напред (изток) по долината до пресечката с маркираната (!) пътека

от заслон Чукаш за хижа “Мунте рошу” (Червената планина);

после ще завия почти наобратно, в югозападна посока до пред х. “Мунте рошу”, откъдето ще изляза на билото по пътя, по който първоначано мислех да сляза. Така ще направя “врътката” от юг на север, като качването на вр. Чукаш ще дойде малко по-късно, но това не е проблем. Прибирането ще стане по северното било до шосето или, ако успея да открия въпросната енигматична пътека – до нея, за да не трамбовам няколко километра по асфалта. Авариен вариант – слизане от върха или дори от заслона Чукаш (при рязко влошаване на времето) обратно в долината Берии и безславно прибиране. Надявам се да не се стига дотам. Сега остава да проверя дали картата е също толкова фалшива и по отношение на маркираните пътеки. До търсения разклон по нея излизат около 3 км, което значи 40-50 минути ходене (въпреки че се изкачва, е по път). Часът е 11.15 и целта е съвсем ясна – преди 12.00 да съм на разклона.

Пътят се вие с плавни завои из долината и постепенно набира височина.

По това време на годината реката е почти пресъхнала, но гората от буки и иглолистни е все още прекрасно зелена. Вече съм доста навътре и околните била не се виждат. По едно време наклонът рязко се увеличава и добре, че в този участък има дебела букова сянка. В горната част на стръмното нямам време да се зарадвам, че поредният румънски автотурист се отказва да продължи, понеже все по-силно и натрапчиво се чува шумът на някаква верижна машина. Скоро разбирам за какво става дума – мощен трактор разчиства и разширява пътя, щъкайки напред-назад, като бодро тъпче клони и храсти, а операторът изобщо не изглежда да се съобразява с преминаващите туристи. Но нали сме в Румъния, това е нещо нормално… Докато полагам усилия да избегна сценария “тракора ме гази” насред планината, от брега на урвата, която се спуска към потока Берия виждам пътеката. Оная, маркираната, която търся. Това обяснява рязкото увеличване на броя на туристите – от нула до около 20. Причината е проста – всички предпочитат да се качат с колите си до х. “Мунте рошу” и оттам да тръгнат към Чукаш, да не би да се изморят от изкачването по долината Берии. Двигателните навици на румънците обаче съвсем не ме вълнуват за разлика от разстонието и денивелацията.

Поглеждам си часовника – 11.50, значи планът е преизпълнен. Решавам, че няма смисъл да продължавам до формалния разклон и бързо се спускам към коритото на потока, за да “хвана” по-скоро пътеката и да избягам от трактора. Харесвам си млада двойка с “правилна” туристическа екипировка (най-лесно се познава по обувките) и ги питам за колко време са го взели от х. “Мунте рошу”. 35-40 минути, колкото е и по карта. Значи намалено с моя коефициент (въпреки заседяването в Букурещ, изглежда не съм загубил форма) прави 25-30. “Заковавам” новата цел – 12.15 на старта от х. “Мунте рошу” за билото. Задминавам няколко души и почти се чувствам неудобно, че тичам из гората, а не се разхождам. Целта обаче оправдава средствата – аз искам върха, а не просто разходка. На едно място две скали разчупват зелената пелена на буките и се открива много добра гледка към Барточа. Правя две-три снимки, прибирам апарата обратно в раницата и хуквам напред. В 12.10 съм на поляната над хижата, откъдето гледката вече е в обратната посока – към южните ридове на Чукаш. Намирам си място на поляната, равноотдалечено от стадото овце, пътеката и… “паркираните” автомобили и започвам да си възстановявам енергийните запаси, тоест – да плюскам шоколад. Отдавна съм се научил да действам като машина в планината – досадата от наложения ритъм преминава бързо и се компенсира повече от щедро с ограничаване на умората и увеличаване на възможностите. На седмата минута вече съм отново на път, вече със съвсем ниска скорост, защото започва здраво изкачване.
Пресичам малка горичка и спирам, стъписан от гледката. Право нагоре по това, което зимата е поне “червена” ски писта пъплят десетки шарени “мравчици”. Някой е излъгал около тридесет човека, че ако се държиш за увисналото въже на влека, ще ти е по-лесно да се изкачиш право нагоре, вместо ако си ходиш чинно по серпентините на пътечката. Скоро щях да разбера, че забулдата им е още по-трагична, понеже се оказа, че горният край на пистата няма нищо общо с продължението на пътя към билото. Проблемът си е техен – аз си продължавам по серпентините, постепенно набирам височина и изведнъж изкачването свършва. Тъкмо навреме, защото е почти един следобед и слънцето пече здраво. Пътеката се хоризонтира и завива на изток-югоизток, преминава една-две гърбици на страничния рид и.. остава съвсем кратко изкачване до южното разклонение на чукашкото било. Най-голямото препятствие в този участък се оказва голямо стадо от овце и кози, което е задръстило не само пътеката, а целия рид, възтесничък на места и доста стръмни склонове, особено в южна посока. Овчарските кучета сякаш отдавна са се примирили със съжителството с туристите, защото не си мръдват дори ушите, независимо че пресичам стадото по средата и овцете се разбягват във всички посоки. Като преодолях и това препятствие, вече започвам по-смело да оглеждам какво ме чака: след достигането на билото, трябва да завия на север и практически веднага да започна слизане, тъй като връзката между южното ребро и масива на самия връх Чукаш е доста ниска (и поради това плътно обрасла с иглолистни). Изглежда голяма врътка, но пък изобщо не съжалявам за горския участък. Зад него, наляво, започват да се виждат елементи от масива на върха, наистина много красиви скали, пръснати на сравнително малка площ, но на различни “етажи”. Всяка скална група си има име, харесах най-много “Баби на седянка”. Все пак ми стои странно – сякаш са Белоградчишките скали, само че не са червени, а бяло-сиви и на много по-голяма надморска височина.
Още двеста метра изкачване и съм на

билото

Било като било, с вятър (за щастие), гледка и туристи. Часът е 13.15 – точно един час от хижата. Вече си вярвам, че ще направя целия траверс. Гледката на север и изток е хубава, но маранята играе номера и не позволява снимане. Мога да си представя обаче как изглежда зимата или в студен есенен ден. Обявявам сериозна почивка с ядене и пиене. Бях се притеснил да не ми се яде солено през деня, но проблемът се оказа не чак толкова сериозен. Достатъчни бяха сурови ядки и плодове, този път пропускам сладките неща, пазя ги за преди щурма на върха.
Известно време умувам как точно продължава пътеката, понеже докато се качвах, част от билото все ми стоеше скрита зад една или друга гънка на релефа. Сега отгоре се вижда по-добре, макар това, дето се вижда, да не ми харесва съвсем. Следва доста рязко слизане, до височина около 1400-1500 м (хребетът влиза в горския пояс), завива се на север, и след около 1 км започва направо масивът на основния връх. Горският участък от билото е толкова несъразмерно нисък, че докато не го видиш целия, оставя впечатлението, че билото е прекъснато от долина.
Харесва – не харесва, тръгвам надолу. Бързичко слизам в гората, продължавайки да се учудвам на странното решение на природата. В гората усещането е като за Родопите – равна, добре очертна пътека, слаба маркировка… Само дето е несравнимо по-мръсно, но от това явно няма спасение. Налага се да се размина с поредното стадо овце – не е лесна работа, особено за овцете. Нали са страхливи и глупави – половината се набутват в най-гъстите малки смърчове, но проблемът си е техен. Поне овчарят навреме си укротява кучето. Продължавам напред, стигам до един много тесен участък, бих казал Родопското конче, но малко по-къс и някак не му личи, заради гората. Направо се чудя как минават овцете от тук. Да бяха кози – друга работа.
Скоро след това започва плавно изкачване и отново излизам от гората.

Вече съм в района на хижа “Чукаш”,

която, както се оказва, не работи. Подминавам една антена на мобилните оператори, която “краси” пейзажа и стигам до малко езерце. С химически хапчета тази вода би могла да става за пиене. Гъстите следи от копита по брега обаче биха отказали всеки трезвомислещ да я опита в чист вид. Обръщам се назад и с приятна изненада откривам, че изглеждащата толкова далече точка, на която излазох на билото, е всъщност само на половин час ходене, и то без зор. Значи програмата е напълно изпълнима.
И в този момент дойде обаждането.

Трябва да съм в Букурещ преди девет вечерта.

Няма как, държавната служба си върви с недостатъците. Правя бърза сметка – ако не ме хване задръствне по прелезите, пътят ми с колата е около 2 часа и половина. Значи тръгване от долината Берии в 18.00 ч. Сега е 14.00 – имам четири часа да се кача на Чукаш и да сляза. Ако не искам да е по същия път, трябва да се понапъна. Е, няма да е за първи път.
Мислех да се разхождам на слизане, да търся онази, нарисуваната само на картата пътека, да изчакам всички селски влакове да минат, но явно няма да е този път. Новият план предвижда изкачване на върха с нормално темпо, слизане почти на бегом, евентуално автостоп от прохода Барточа до долината и газ, за да изпреваря вечерния влак. На теория звучи добре, да видим на практика…

Хапвам малко шоколад за енергия и за адреналин и тръгвам нагоре.

Върхът е наистина впечатляващ – множество каменни грамади и отделни скали, сякаш нахвърляни една върху друга. С всяка крачка получаваш различна гледка – нещо се скрива, нови камъни изникват иззад гънките на релефа. Бях си наложил нагоре да не бързам и се любувам на гледката. Пътеката се вие между скалите, на моменти се чудя откъде е прокарана, понеже не се вижда логичен път.
Наистина е нелогичен – влиза в един улей. Много красив лятото, с няколко оцелели заради сянката цветенца, но при дъжд или зиме оттук няма минаване. Вероятно има някакъв път по самия хребет, който пък зимата дори е по-лесен, защото снегът запълва част от дупките между камъните. Сега обаче нямам време да го търся. Задминавам бавно едно семейство, с което се уверявам още веднъж, че не тичам и се успокоявам.
Продължавам ритмично нагоре, вече съм заобиколил южната пирамида и целта се вижда. Изведнъж пътеката става по-широка и по-утъпкана, явно се събира със зимния вариант. Долу вляво виждам подсичащата пътека и се радвам, че не се поддадох на мързеливото изкушение да тръгна по нея. На пръв поглед е по-лесно, защото заобикаля върха, но всъщност сигурно е поне два пъти по-дълга: докато обиколи всички пирамиди и камънаци, натрупва и немалка обща денивелация от безкрайните “дребни” изкачвания и слизания. А на мен ми остават още няколко серпентини и съм горе. Е, заслужава си усилието! От височината на основната пирамида вече се вижда целият масив, с всички кули, “баби”, улеи и канари. И не само това – на запад Бучеджи, на север – земята на секуите (най-източната част на Трансилвания), на юг – долината на Кея. Намирам един колега-водач със семейство клиенти и го питам за липсващата пътека. И той не е убеден във верността на картата и ми дава същия съвет като водаря – да си сляза до шосето и после по него. Не помага и една друга карта, измъкната от един англоговорящ. Ща – не ща, ще трябва да се съглася. На табелката обаче пише 3-3 ½ часа до прохода Барточа, което никак не ми харесва, понеже часът е 15.00. Така излиза 18.00 на прохода, а имам и слизане до колата. Притеснението обаче не отменя почивката със сушени плодове и вода.

В 15.10 тръгвам надолу,

с пожеланията на колегата да се справя навреме. Сега скоростта е друга, макар че толкова често спирам да снимам, че почвам да си мисля, че това е сериозен забавящ фактор. Да, ама светлината е добра, гледката – разкошна. Снимам, докато имам кадри и почти се радвам, когато филмът свършва.
За около 20 минути стигам до разклона, където от югоизток излиза подсичащата пътека. Това е последната сигурна възможност да сляза бързо в долината Берии. Гледам табелката – до прохода Барточа пише вече 2 часа. Пак си гледам часовника – няма как да е вярно, каквото и да съм правил, не може да взел едночасово разстояние за 20 мин. Изводът е един – времената са силно надценени. Следователно продължавам към Барточа, като целта е да съм там за около час и половина или в 17.00 ч. Теренът предразполага – добре утъпкана пътека, равна или с лек наклон надолу. Скоро съм принуден да приключа снимките и късните следобедни светлини остават само за мое удоволствие. Малко изненадващо подсичам от север връх Барточа, но това пък слага завинаги точка на идеята за пътека към долината Берии. Вървя доста бързо и скоро стигам до края на билния участък. Сега ще трябва да “направя” цялата денивелация между билото и прохода. Добрата новина е, че съм стигнал доста на запад, което значи първо, че ще е стръмно и второ – че съм близо до прохода. Стигам до характерния голям завой, с който пътеката слиза от билото в гората и по който се изкачват пролетно време овцете. Има го на стотици места и в нашите планини. В началото на гората подминавам влюбена двойка и почти инстинктивно се вторачвам в обувките им – с маратонки са, следователно са “кашкавал-туристи”, следователно съм близо до пътя.

Близо, ама стръмно.

Известно време пътеката следва посоката на билото, макар и слизайки, явно докато подмине и последното скалисто връхче. След това рязко завива на юг и със стръмни серпентини се спуска надолу. Тук някъде е скалата, наречена Сфинкс Барточа, но нямам време да я търся. Вече виждам поляните около прохода и отгатвам трасето на пътя. Внимавам много да не стъпя накриво и да се повредя накрая, възприемайки влашки маниери. Още няколко серпентини и съм на черния път, който стига до кулата с антените. Обратният му край е на шосето на най-високата точка на прохода Барточа. Пътят обаче доста се вие през поляните и озобено из гората. Още отгоре съм си набелязал минаване напряко и смело нагазвам в тревата, без да изменям скоростта. Влизам отново в гората и не след дълго чувам шума от шосето. Оказва се дори по-близо, отколкото си мислех. Ето го. Поглеждам часовника – невероятно: 16.40 ч. Слязъл съм от вр. Чукаш до прохода Барточа за час и половина! А на табелките пишеше около 3 часа. Определено имат проблем с маркировката. Да беше дадено в обратната посока, ще речеш, че заради слизането съм набрал преднина. А не съм маратонец. Както и да е – това в случая работи за мен.
На самия проход група румънци са разгънали любимия им пикник: на 1 метър от асфалта, на 50 см. от колата, между купчините с боклук дими барбекю… Все така без да изменям скоростта, сгъвам щеките си докато пресичам шосето. Надявам се на автостоп и се подготвям, за да не изнервям шофьора и да печеля още ценни минути.
Късметът днес определо е с мен – още третата кола спира. Оказва се семейство от Констанца, но са планинари и с удоволствие им давам прясна техническа информация за пътя, от която живо се интересуват. След десетина минути сме в долината Берии – с повече от час предсрочно. Разделяме се приятелски, аз хвърлям раницата в моя багажник и се отдавам на заслуженото удоволствие да си измия краката и да се преобуя.
Нататък късметът продължава да работи – влак срещам само на втория прелез, при това в обратната посока. На свой ред взимам стопаджии – баба и внуче от едното село до другото (понеже вечерният влак е по-късно, изпреварил съм го). Нататък е проза, но понеже е събота вечер движението е почти нормално, не бих казал чак цивилизовано. В 20.00 съм в Букурещ. Мисията е изпълнена, вълкът е сит, агнето – цяло.

 

Автор: Рилски

 

Други разкази свързани с Другата Румъния – на картата:

 

No responses yet

Ное. 23 2011

Близкият изток на колела – Сирия и Ливан

Ако днес ви е хладно ви предлагам един стоплящ разказ. Заедно с Любен ще възседнем велосипедите (да, правилно порчетохте – велосипедите!) и ще пообиколим Сирия и Ливан. 

Приятно четене:

Близкият изток на колела

Сирия и Ливан

Сирия

Изсипваме се на автогарата, която се намира на няколко километра от Антакия – ние двамата, колелата на части (макар и не толкова много, колкото си представях в началото) дисагите, каски, ранички, торбички и какво ли още не. Веднага се заемам със сглобяването на велосипедите, заобиколен от няколко любопитни кибици-шофьори. Зад нас останаха шестнайсетте часа пътуване през Турция, един ден безцелно мотаене из Истанбул, кое ли поред, което ще запомним с многото похарчени лири и отеклите крака, и още една нощ в автобуса София-Истанбул преди това, където едва устояхме на напорите на турския шофьор да ни измъкне някой лев за превоза на колелата – „комши – пара, комши“.

Башар Асад, Сирия

Башар Асад - все още президент на Сирия

Километрите до морето не са много и ние ги извъртяваме ентусиазирано, като ликвидираме една диня по пътя. Това е първото подобно пътешествие за Теди и то започва с приятно каране към морския бряг, където ни очаква още по-приятен непознат плаж, на който да опънем палатката си тази нощ. Е, оказва се, че не е съвсем така – плажът наистина е красив, напълно безлюден и заобиколен от планини, но и зверски мръсен… а и водата е една такава топла и мътна. Вече се здрачава, когато примирени опъваме палатката сред боклуците и с любопитство се заглеждаме в големия кълбовиден облак, който идва откъм сушата и присветква мълчаливо. Час след като сме заспали, бурята започва, гръмотевици трещят зловещо, а аз изскачам от палатката чисто гол и започвам да влача двете завързани едно за друго колела по плажа по-далеч от палатката – страх ни е от светкавиците.

Бивак в пустинята – Сирия

Първи лагер

 

 

На другия ден се заизкачваме по малък междуселски път през планината в посока Сирия, където ще бъдем след още един ден. От високото се вижда как реката, чието устие е сравнително близо до мястото на първия ни лагер, образува голям мътносив полукръг в сините води на Средиземно море – ето защо водата била толкова топла. Още от вчера хората, които срещаме по пътя си, са много добри към нас – един дюнерджия, когото разпитваме за посоката, ми прави страхотен дюнер-подарък – опитва се да направи втори и за Теди, но ние хукваме да бягаме, след като се проваляме в опитите си да му откажем. Преглъщам първо вегетарианството си, после и дюнера. Селянин спира с мотора си по баира, за да ни подари малко смокини.

През следващите дни ни съпътстват несполуката в намиране на добри места за плаж и нощните есенни гръмотевични бури със страхотна продължителност. За първи път се сблъскваме с арабския език в Сирия, късаме смокини навсякъде по пътя, ядем фалафели за по 30 стотинки в Латакия и гледаме залеза от пристанището, избутваме няколко запомнящи се баира и се радваме на хубави спускания след това. Отношението на сирийците е още по-дружелюбно – възрастните ти се усмихват и те канят, децата започват да крещят каквото знаят на английски или просто да крещят, но със сигурност не оставаме без внимание, откъдето и да минем.

Най-хубавият плаж в Сирия

Най-хубавият плаж в Сирия

 

 

Ние караме тържествено през селата като великите бели пътешественици и приемаме поздравления… през първите няколко дни. След това само като чуем „Уел’ком, уел’ком“ (първото, което сирийците научават в час по английски) снишаваме вратове и натискаме педалите. Е, не е съвсем така, но се оказва, че вниманието, което предизвика положителни емоции и у нас в началото, си има и обратна страна – а именно, може да бъде изтощително за свикналите с комфортната анонимност и ненатрапчивото отношение на околните към тях. В последствие разбрахме, че сред някои младежи тази любезност е двойнствена, особено по отношение на жените. До края на пътуването се учим да разпознаваме кои покани са искрени и на чий поздрав да отвърнем.

Крайбрежието е плодородна земя с развито земеделие – сравнявайки го с пустинята по-късно, разбираме, че хората тук живеят добре – имат вода, земя, красиви зелени хълмове с насадени маслинови дървета, ябълки и нарове. Имат пристанища, които са връзка с останалия свят и влияят благотворно на начина на им живот. Имат забележителности, сред които е и най-добре запазеният рицарски замък в света (районът е бил владение на кръстоносците дълго време). Имат морето и дори нещо като морски курорти… За съжаление сирийците не оценяват морето от тази гледна точка, по-скоро го използват като кошче за боклук. Поради всички тези дадености крайбрежието е доста населено, а това може да бъде проблем за хора, които търсят уединено място, за да опънат палатката си след изморителен ден. Именно така се натъкваме и пренощуваме в местни семейства на няколко пъти.

Смокиня

 

 

Свечерява се, ние сме уморени и си търсим място за нощуване.

Напазарували сме задължителните арабски питки, домати, бира с карамелен вкус и течен шоколад „maxtello“. Минаваме село след село, а между тях единствено хълмчета с маслинови дръвчета и една такава адски твърда и разорана почва, хора навсякъде. Решаваме да свърнем по черен път, който се изкачва нагоре (ако има и гледка от мястото за бивак сме най-доволни) и бутайки през маслиновите горички излизаме буквално в гръб на местната младеж, събрала се на върха на хълма до малка джамия, осветена в електриково зелено. На една маса са момичетата, на друга – момчетата. Ситуацията е комична, те ни зяпат с опулени очи, а ние излизаме от гората, минаваме покрай тях и бързо се спускаме надолу. Накрая се отчайваме и решаваме да забием в която и да е маслинова горичка. След известно бутане и влачене през браздите отново попадаме на хора – семейство, което събира маслини. Обясняваме им какво правим в нивата им, правя покривчета над главата си – няма какво да се крием. След няколко минути те ни поканват в дома си.

Не е ясно колко точно човека живеят в къщата – от най-малкото момиченце до старата глуха баба, която едва крета. Главата на семейството е дребно човече с хитър мустак – охрана на пристанището – митничар, обяснява ни и прави красноречив жест към джоба си. Всички изглеждат много сплотени и щастливи от това, че са заедно, както и че ние сме им на гости. Слушаме сирийска чалга по телевизора, дори има танци, смеем се. Теди опитва да пуши наргиле. Постоянно идват нови хора да ни видят. Комуникацията е сложна – единственият, набеден че говори английски, е един вуйчо с вид на таен агент. Стара мома, както го бъзикаха, макар че не беше много стар. Той кимаше с разбиране на това, което му говорехме и повтаряше „инглиш – йес, италиано – си, франсе – уи“.

Изпъват се, когато ходжата запява, но не правят нищо друго. Май се смущават или по-скоро не са особено религиозни – ние също сме смутени, не знаем как да реагираме. Питат ни дали сме мюсюлмани, макар да знаят, че не сме. Не сме, но на кой му пука, разбираме се чудесно.

 

 

Сирийци

 

На сутринта закусваме обилно – на масата са сложени малки чинийки с най-различни неща, от които всички си взимат, гребейки с хляба. Домакинът заминава на работа, а ние потегляме отново с дисаги пълни с подаръци. Шалче и герданчета за Теди, буркани с маслини и малки патладжанчета за из път. В мен те оставиха впечатление на най-гостоприемното и сплотено семейство, което съм срещал, да са живи и здрави.

Казват, че при мюсюлманите гостоприемството към пътниците е въпрос на религиозен дълг.

Нашите домакини и в този случай, и в няколкото други случая, когато бивахме поканени, бяха съвсем искрени и се радваха на възможността да ни приемат и да споделят каквото имат с нас. Хасан, с неговата градинка на брега на морето, който ни донесе курабии за закуска; мъжът от семейството, в което обядвахме, ни откъсна от всичко в градината си за да опитаме, а най-накрая ни закичи колелата с по една роза, много смешно; бедното семейство с многото деца, под чийто навес се скрихме от дъжда, и които ни натовариха с тиквички и нарове. Дори двамата войници, голи до кръста и със запасан „Калашников“ (по който да ги разпознаем като войници), които дойдоха на моторетка, за да ни изгонят от мястото ни за почивка близо до военна зона, изпаднаха в нелепата ситуация едновременно да ни казват да се махнем и да ни канят да им гостуваме.

Сирийци

 

 

 

Ливан

Отклоняваме се от пътя си по крайбрежието за да разгледаме Крак де Шевалие, рицарския замък с многото кули, ровове, тунели и подземия, в които туристите се мотаят с часове. Това отклонение е причината да попаднем на най-неподходящия възможен граничен пункт за влизане в Ливан – там, откъдето минава целият тежкотоварен и автобусен трафик. Пред сградата с гишетата е ужасно стълпотворение от хора с наръчи лични документи в ръка. Всички се бутат и напират да стигнат до чиновниците, а един униформен митничар излиза от време на време и разгонва почти с бой тълпата.

Крепостта Крак де Шевалие в Сирия

Крепостта Крак де Шевалие в Сирия

 

Krak Des Chevaliers, Syria

 

Не искаме да мислим, че и ние трябва да минем оттам. С тайната надежда да има чиста и прохладна канцелария с климатик, където се обслужват чужденци с предимство, обикаляме наоколо, провирайки се между камионите. Накрая се примирявам, нареждам се на опашката и започвам да се ръгам с лакти, но не съм достатъчно добър в тая игра. Ужасно топло е и пот тече отвсякъде. Тълпата е добронамерена към нас, един тип с вид на престъпник ме взима под своето крило и убеждава другите да ни пуснат вътре – нали сме чужденци. „Уел’ком, уел’ком“, поздравява пъдарят на вратата и грубо изблъсква няколко човека около нас. Вътре продължава същото упражнение – бутане и ръгане, пот. Чиновниците зад стъклените прегради въобще не поглеждат нагоре. Накрая не издържам и почти нахлувам зад гишетата през страничната врата, размахвайки двата паспорта. Митничарят е готов да ме изхвърли, след което лицето му се отпуска и взима паспортите – нали сме чужденци.

Ливан

Получаваме си печатите. Провираме се между превозни средства и чейнджаджии с пачки в ръце и преминаваме благополучно ливанския паспортен контрол, където е по-спокойно, и дори получаваме визи за без пари. И дори не попадаме в клопката на услужливите и любезни ливански митничари, които ни пращат да обменяме пари по най-лошия възможен курс.

Натискаме педалите с цел да избягаме по-далече от ужасния граничен пункт, но тягостните впечатления продължават. Пътят минава покрай бежански лагер, населен с палестинци. Те обитават квадратни палатки, сковани от колове и найлон, на брега на морето, който е осеян с боклуци. Жени, облечени в черно, викат след нас „мъни, мъни“, едно хлапе ни преследва тичешком известно време и повтаря „уан долар, уан долар“, докато баща му не му се скарва и не го прибира. Сред мизерията тук там нелепо стърчат малки сателитни чинии.

И тук крайбрежието е гъсто заселено, така че решаваме да се отклоним нагоре в планината с надеждата да намерим добро, или поне някакво, място за бивак. Нямаме късмет – всичко е оградено обитавано или засадено. След поредното неуспешно отклонение, на Теди не и издържат нервите, хвърля колелото на земята и започва яростно да го рита. Отдалечавам се благоразумно, докато премине кризата, и продължаваме. Положението изглежда отчайващо. След десет минути сме поканени от едно семейство, получаваме стая с двойно легло, душ, табличка с плодове и сладки и сешоар за Теди. Цяла вечер си говорим на руски с един от домакините ни, развеждат ни с колата до близкия водопад, макар да е вече тъмно. Всичко това ни връща доброто настроение – Ливан ни очаква.

Kъща по крайбрежието на Ливан

Kъща по крайбрежието на Ливан

 

Ливан е красив!

И разнолик – тук съжителстват мюсюлмани и християни, друзи, сунити, шиити, католици, францисканци, якобити и каквито се сетите още религиозни разновидности. Тук християните са били християни много преди нас. Тук въпросът за религията се взима насериозно и хората спорят и се убиват едни други за това, дори когато общностите не са официално във война. В мюсюлманските райони не можете да намерите бира в магазина и жените ходят забрадени, а нашият домакин от първата вечер шеговито споделяше, че искал да си вземе втора по-млада жена.

В Бейрут нощните барове се пръскат по шевовете и трафикът никога не спира.

В Бейрут забрадени жени правят джогинг по крайбрежната улица. Пред крайбрежните клубове се извиват редици от луксозни коли и богати арабчета се напиват на борда на яхтите на бащите си. По плажовете майки говорят на френско-арабски на децата си.Тук туристите не са обект на специално отношение по улиците, и не е проблем да се разбереш с някого на английски, или още по-лесно – на френски. В други части на Ливан все още може да видите следи от разрушителната война, дупки от куршуми и полуразрушени сгради, можете да видите жълто-зелените знамена на „Хизбула“ и да чуете страшни истории за тяхната огнева мощ и влиянието им над всичко, което се случва в страната. Можете дори да си купите жълто-зелена тениска на „Хизбула“ като сувенир. Можете да видите билбордове с реклами на металотърсачи, крайно необходими в страна, в която все още има територии, осеяни със стотици хиляди неизбухнали от войната мини. През последните няколко месеца преди нашето пътуване политическите, т.е. религиозни, фракции неуспешно се опитват да съставят общо правителство и несигурността в бъдещето отново е завладяла всички.

Красив – красиви са стръмните планински склонове, достигащи до синьото море, както и всечените долини, които ги разделят. Началото им е високо над водата, на височина 3 000 м., където климатът е по-прохладен и има истински снежни зими. Оставяме колелата да починат за няколко дни в едно хотелче край морето, а ние поемаме на пешеходно пътешествие. Раницата за около 6 лв. (най-евтината, която намерихме на пазара) не издържа тежестта на провизиите, палатката и чувалите и се скъсва още в началото. Добре, че по улиците могат да се намерят толкова много захвърлени полезни парчета тел.

Ски курортът The Cedars – Ливан

Ски курортът The Cedars в Ливан

 

 

Kачваме се високо, високо – там където виреят последните остатъци от митичните ливански кедри – дърво, покривало обширни територии от Средиземноморието в миналото. Днес техните разперени силуети могат да бъдат видени на малко места. Тук горе ливанците карат ски през зимата. Тези планини винаги са били притегателно място за отшелници и бегълци, остатък от което са множеството християнски скални манастири – добре запазени и добре поддържани. Разглеждаме ги, като бавно слизаме обратно надолу по долината към морето. Решаваме да удължим няколкодневната пешеходна почивка с няколкодневно излежаване на морето и намираме къмпинг с плаж – по Ливанското крайбрежие има доста чисти и поддържани плажове, макар и повечето платени.

 

Пристанището в Библос, Ливан

 

Бейрут

В града следите от войната са почти заличени, макар че нашият хостел се помещава в сграда, от чийто пет етажа са останали само долните два. Всъщност тя скоро ще бъде съборена – огромни суми пари са вложени във възстановяването на центъра, така наречения „Даунтаун“, и сега той прилича на декор за филм – редици от чисто нови луксозни сгради, подредени градинки между тях… и въоръжени войници на всеки ъгъл. Сред цялата помпозност стърчат два паметника от войната – бившият (така и недовършен) хотел „Холидей Инн“, най-високата сграда в района, бил любимо място на снайперистите – тъмни дупки вместо прозорци и надупчена бетонна фасада, и още един хотел със същия изглед.

Недостроеният Холидей Инн – Бейрут, Ливан

Недостроеният Холидей Инн

 

 

Всъщност градът е много жив – претъпкани и през седмицата барове, денонощен трафик, студентският квартал, крайбрежната улица – любимо място за разходки и спорт. В центъра на Бейрут липсват типичните мърляви арабски пазари, липсва безразборното струпване на сгради, коя от коя по-стари. Няколкодневния престой включва разходка с бусче до южната част на Ливан, която все още се смята за размирно място поради близостта и с Израел и предимно мюсюлманското население.

Отпътуването – ставаме в четири, за да хванем единственото време със сравнително по-слабо движение, и се изнасяме към планините във вътрешността на страната.

Отново Сирия

 

Прехвърляме планините и преминаваме през долината Бекаа – това всъщност е високопланинско плато, всеки квадратен метър от което е зает с населени места и насаждения. Тук се намира най-големият ансамбъл от руини от римско време – Баалбек. Огромните колони (най-големите римски в света) са чест обект на фотографите, които рекламират Ливан. Долината е известна и с насажденията си от марихуана – на няколко пъти ни предлагат да си купим.

 

Забранено за велосипедисти – Сирия

 

 

Този път преминаването на границата е доста по-лесно с изключение на един сбъркан термометър в ухото ми, който едва не ме превръща в заподозрян с птичи грип. Вече започваме да свикваме с небрежния начин, по който в Сирия се взимат и дават подкупи – съвсем явно, в паспорта – чиновникът вади банкнотата с отегчена физиономия и я подхвърля някъде под бюрото си. Обикновено услужливи съседи по опашка ни съветват колко да дадем за митничарите (100 лири – 2 долара), когато преминаваме през границата. Не ни се иска да даваме подкупи, но не ни се искат и проблеми.

Диня

 

 

Четиридесет километра след бариерата хващаме автобус за Алепо, вторият по големина град в Сирия. Маршрутът ни, начертан на карта, би приличал на безсмислените драсканици на дете – движим се накъдето ни се стори интересно. Решили сме да преминем с автобус безинтересните за нас части от пътя и да покараме покрай река Ефрат и през сирийската пустиня до Дамаск.

Алепо

е обитаван от древността, преживява бума си като голям търговски център по пътя на коприната и днес живее с остатъците от този период. Множество стари прашни сгради и огромни пазари, които все още привличат купувачи от чужбина. Смята се за един от най-консервативните градове в Сирия – тук за пръв път срещаме жените без лица, т.е. с плътен черен воал, покриващ дори лицето. Магазините за дамска мода, от които пазаруват любителките на този вид одежди, приличат на изложения за погребални костюми.

Цитаделата в Алепо – Сирия

Цитаделата в Алепо

 

 

Натрапчивото любопитство на сирийците спрямо чужденците

се изразява по много начини – от гостоприемните покани и настойчивото желание да си говорят с нас до безумните погледи, с които някои гледат Теди и един-два пъти опитите да я опипат на улицата за гърба ми. Явно за някои чужденките са символ на сексуална свобода, непостижима в обществото им поради религиозната консевативност. Късно вечер в Алепо пред някои кина се появяват афиши, рекламиращи софт порно – например мустакат арабин, налапал палеца на крака на бледа европейка. На улицата тайно се предлагат порно картички. Всичко това прави тези хора да изглеждат раздвоени – между плътните воали и минаретата и останалия свят, който ги съблазнява със свободите си. Свят, който май всъщност не познават или познават само от телевизора. Сирия е държава, управлявана от диктатор, наследил този пост от баща си, и по тази причина повечето и жители нямат достатъчно средства и възможност да пътуват зад граница. Желаещите да емигрират са много, на няколко пъти разговаряме със сирийци, които от дълги години живеят в Щатите, и които предпочитат да се наричат с гордост „американец“, вместо „сириец“.

 

В колоезденето на по-дълги разстояния понякога има трудни моменти,

в които човек е уморен и унил, разстройството го е хванало, и единственото му желание е да намери някое сравнително чисто място с душ и да седне на нещо различно от седалката на колелото. В такива моменти е нужно много малко за да прелее чашата. Именно в това състояние на духа пристигаме в Деар Д’езор, може би най-големият град на брега на Ефрат. Намираме хотел, но тъкмо на входа му ни чака клопка – банда хлапета, за които сме най-голямата атракция за деня. Харесват си Теди за жертва. Стараем се да не им обръщаме внимание и те след малко ужким се разкарват, а аз се качвам да уговоря нощувката – тъкмо съм се спазарил с един много мил и възпитан човек да прекараме нощта в паянтовото му хотелче срещу шест долара на човек, когато отдолу се чуват крясъци. „Ше ви *ба м*йките“ на чист български. Затичвам се, като подозирам най-лошото, и слизам долу тъкмо за да видя как хлапетата бягат панически по улицата, а Теди ги преследва с голям камък в ръка, който секунди по-късно полита в тяхната посока и съвсем близо до една преминаваща кола.

На тази улица сигурно още ни помнят.

Сирийски хлапета

Тези са от добрите хлапета

 

На сутринта разглеждаме местния музей, който съхранява артефакти от досега смятаните за най-древни световни цивилизации, живели по поречията на Тигър и Ефрат, и продължаваме. Докато първите дни покрай реката има зелена ивица земя, след като се отклоняваме от нея се озоваваме сред абсолютно гола и равна пустош. Почвата е твърда и глинеста, пясък почти липсва, а пътят изчезва някъде към хоризонта, прав като стрела. Единствената растителност са кръгли бодливи храсталаци. Пътят е връзката със света – по него периодично преминават рейсове, камиони и леки коли. За пръв път тук виждаме стада камили. Населените места са много малко и на големи разстояния едно от друго. Всъщност хората в пустинята са различни – след цял ден каране стигаме до единственото село по пътя и влизаме, за да напазаруваме – гледат ни с едни такива кръвясали очи, без сянка на дружелюбност.

Тук децата са най-нахални.

Стараем се да свършим каквото имаме да вършим по-бързо и да се изнесем.

Постоянно хълцам, не мога да спра – сигурно е от водата от тенекиени бидони, които местните използват, и от които си пълним и ние. Вечерите в пустинята са страхотни – небето е чисто и обсипано със звезди, прохладно е. Това е компенсация за мизерните обедни почивки, които правим – в жегата, с увити презглава шалове, за да се пазим от нахалните мухи, които се опитват да влязат навсякъде – в очите, устите и носовете ни.

На колело в Сирийската пустиня

Сенчесто място за почивка сред пустинята

 

 

Достигаме до Палмира, древен оазис по пътя на керваните. Руините, които се намират тук, претендират да са остатък от кралството на митичната кралица Зенобия, победила Рим в Близкия изток. Палмира е археологическата и туристическа гордост на Сирия – човек може да се шляе сред древни колони, стени и арки с часове, и всичко това под открито небе, без ограда и входна такса. Разбира се, туристическият бум е „развалил“ мястото, както навсякъде по света.

На колело в Сирийската пустиня

Имаме специални гуми за пустиня, от най-скъпите

 

 

 

 

Решаваме на път за Дамаск да посетим един “по-алтернативен” обект, за който прочетохме в „Lonely planet“. Макар че последният път, когато последвахме препоръката им за избор на ресторант, се озовахме на едно място с много други, подобни на нас, чуждоземни глупаци с пътеводители под мишница, и в преживяването нямаше нищо автентично.

Камили в пустинята – Сирия

 

Мар Муса е скален манастир,

основан от италиански пастор на мястото на древни руини в планините северно от Дамаск. В планините пейзажът е същият като в пустинята, с изключение на начупения релеф. Въпреки че манастирът е официално християнски, основната идея на създателя му е да служи за място, където се проповядва толерантност между религиите – една много актуална тема в Близкия изток.

Пътят към манастира Мар Муса, Сирия

Пътят към манастира

 

По тази причина в манастира се допускат да работят мюсюлмани, всъщност много от тях също така идват тук на поклонение, както и християнски поклонници от цял свят. Службите вътре едва ли отговарят на църковните канони, както и може би някои от идеите на Падрето. Но този манастир е добър пример за това, как църквата може да се опита да бъде част от живота на хората и да спомага за решаването на техните проблеми. Манастирът е красив, до него се достига по дълга стръмна пътека, всечена в склона. Вътре, естествено, е пълно с младежи от къде ли не, прочели като нас, че тук човек е свободен да се храни и нощува безплатно колкото дълго пожелае. Обстановката на масата е почти като в някой от хостелите, в които спирахме по пътя. Въпреки това манастирът е истински – със странните си монаси, с каменните си помещения, с огромната си библиотека, със службите, по време на които участниците седят на възглавнички по пода. Ние сме поредните, дошли за ден-два.

Последият участък до Дамаск е нашата награда – трийсетина километра равномерен наклон надолу,

по който с лекота се поддържа висока скорост. Километражът минава 1500. Улиците в града са широки и е почивен ден, поради което липсва обичайният трафик от моторетки и смрадливи автомобили. Настаняваме се на пружини на покрива на хостел в центъра, почти под открито небе. Тук повечето гости или отиват към Иран, или чакат виза за Иран – най-популярната дестинация в Близкия изток в момента е Иран.

На колело из Сирия

Този колоездач пътува от Лондон за родния Китай

 

 

Ако дотогава обикаляхме самостоятелно,то в хостела ставаме част от потока на Великото безцелно местене във времето и пространството на западната младеж. Няколкото дена в града посвещаваме на разходки, по-малко разглеждане на забележителности и повече кулинарен туризъм уличен вариант – в Сирия има много вкусни неща за опитване.

Сирийска котка

Една сирийска котка, която доста невъзпитано си бърка в носа на улицата

 

 

В къщи

Автобусното пътешествие от Дамаск е дълго. Слизаме в София по къс ръкав, след месец и половина отсъствие, а в средата на октомври тук е вече есен. Една жена, която ни вижда, че се борим с банкомата, за да изцедим още нещо от картата си, ни пита: „Имате ли нужда от нещо, пари?”. Мечтата и била да пътешества с колело. Нямаме нужда от нищо, вече сме си вкъщи.

 

Автор: Любен Грънчаров

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Близък Изток – на картата:

4 коментара

Ное. 22 2011

Загреб (Моята вълшебна хърватска приказка – 4 част)

Днес завършваме обиколката на Влади из Западните Балкани. Почнахме с Будва и Котор, бяхме и в Дубровник , а за последно бяхме в Сплит и Трогир и Плитвишките езера. Днес ще видим какво ще ни се случи в Загреб. Приятно четене: Моята вълшебна хърватска приказка част четвърта: Загреб А точно до този хотел в Загреб, […]

5 коментара

Ное. 21 2011

С мирис на човешко печено (Катманду и Еверест, Непал)

След кратка пауза продължаваме с поредица на Домосед за Индия и Хималаите. Обиколихме Гоа, Ладах и Делхи, с днешният пътепис ще ни води към Непал. Дали ще му дадат печат от връх Еверест ще разберете, ако прочетете пътеписа внимателно до края 🙂

 

Приятно четене:

 

Приятно четене:

 

 

 

С мирис на човешко печено

 Катманду, Непал

Чангунараяан (changunarayan), Непал

 

На Тибет дорога прямо,
Слева спонсор, справа лама,
Одинокий, одинокий путь.
Мимо древнего Икстлана,
От „Агдама“ до Баяна,
Напиши мне, мама, как-нибудь
По дороге в Непал…
(Машина времени)

Непалци

 

Попадам в Катманду

през изключително мирен за непалската столица период – няма разстрели в кралския двор, няма преврати, няма режими на пълномощията, няма барикади, няма мирни революции. Кралят се е примирил с ролята си на обиден и разочарован от народа си пишман диктатор и не му е останало нищо друго освен да се спотайва в двореца. Физиономията му вече е заменена върху книжните пари с връх Еверест. Още няколко месеца и ще го изпратят по живо по здраво и от двореца. Но той така или иначе ми е последната грижа.

Едва стъпил в Катманду, душата ми почва да мърка от удоволствие. Подмладявам се с 10 години. Сероизно!

Катманду, Непал

 

Изпадам в съвсем искрен възторг, като начинаещ бакпакер, от шарения свят от спонсори, лами, туристи в gore-tex, кришнаити в бели и оранжеви раса, живи богини, вършачи на ориз, хамали, свети аскети, свещени крави, велорикшаджии, крадливи манстирски маймуни, монархисти, маоисти … Не е ясно кои точно са маоистите, но със сигурност са някъде тук. А свещените крави, май са по-свещени е Непал, отколкото в Индия, защото тук попадаш по най-строгите удари на наказателния кодекс, ако ги нараниш, докато в Индия рискуваш не повече от обикновен уличен линч.

Катманду, Непал

 

 

Във въздуха се смесват

ароматите на сафрон, на къри, на говежда тор, на маймунска тор, на човешко печено

(от погребалните клади на хиндуисткия храм Пашупатинах).

Пашупатинах (pashupatinah) – Катманду, Непал

В звуковата картина се опитва да надделее дънещата от всяко кьоше мантра „Ом мани падме хум“ (звучи кощунствено да асоциираш вглъбена будистка мантра с глагола „дъня„, но само ако не си я чул на място от надута на „max“ третокачествена куче марка стереуредба), но в моите уши я заглушава превъртащия се като на развален грамофон рефрен на класическата песеничка на Машина времени за пътя към Непал, спонсора и ламата. Макар и техният път да идва от малко по-различна посока. По следите на Прежевалски. През Средна Азия и Тибет. А и за мене Непал даже не е крайна цел. Напротив – спирка по пътя към Бутан.

 

Буданат – Катманду, Непал

 

Добре е да се вметне, че за де се барикадира столицата Катманду, не е нужно да има революция. Достатъчно е да е 6 следобед, когато хората си тръгват от работа. Улиците не са толкова широки, че две коли/рикши да могат да се разминат, но затова пък никоя не е пешеходна, а всички са двупосочни.

Катманду, Непал

 

 

Но пък да се заобиколи касата за билети на

Дворцовия (Дърбар, неп.) площад,

в който и да е от трита съперничили си столетия наред града в долината – Катманду, Патан и Бактапур – е от лесно по-лесно. Касите са врати в полето.

В Бактапур

от кумува срама доброволно се явявам на касата, колкото да науча, че тук билетът е 3 пъти по-скъп от в другите два града. Защото имали не един, а цели 4 площада – тоест ми давали намаление, колкото за цял площад. Няма проблеми – и историческите центрове и на трите града са толкова чаровни и като архитектура, и като атмосфера, че напълно си заслужават рупиите, за да се съхранят.

Бактапур, Непал

Патан, Непал

Патан, Непал

Отметнах

гледка на Еверест от самолетче на Buddha Air.

връх Еверест, Непал

 

Може би не е съвсем същото усещане като да го изкачиш пеша, но щом и затова дават сертификат – Видял Еверест, подпис и печат – явно е сравнимо постижение!

Връх Еверест, Хималаи

Връх Еверест

Д.’07

Очаквайте продължението

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Илюстрации:

Nepal 2007

Други разкази свързани с Катманду – на картата:

6 коментара

« Newer Entries - Older Entries »

Switch to mobile version