Archive for ноември, 2011

ное. 28 2011

Бутан – Дзонгите на шабдрунг Нгаванг Намгял

С днешния пътепис от Бутан завършваме индо–хималайската поредица на Домосед. Започнахме с Гоа, продължихме с Ладах в Джаму и Кашмир, бяхме и в Делхи, а последния път минахме и покрай Еверест в Непал. 

Пътеписът не е подходящ за ощипани госпожици, както и за много вярващи будисти – предупредих ви 🙂

Приятно четене:

 

 

Бутан – Дзонгите на шабдрунг Нгаванг

Паро, Бутан

А на другия ден, след като на летище Катманду му бях научил и кътните зъби поради неколкочасови закъснения и на вътрешния и на международния терминал, прелетяхме повторно покрай абсолютно същата гледка (този път – безплатна и безсертификатна) на Еверест от редовния самолет за Паро, Бутан. Летище, на което се допускат само самолети на бутанския национален превозвач Druk Air. Мислех си е, че е просто заради официалната политика на изолационизъм, но вече подозирам, че за кацане на летище Паро се изисква пилотите да имат специална диплома за завършен курс по въздушна акробатика за напреднали. Кацайки не обърнах внимание на пейзажа, но ми направиха впечатление (на вестибуларния апрат!) няколкото остри завоя, които взе самолетът, преди да опре о пистата. Създава се илюзията, че летището се намира в долина с много високи и стръмни ридове от двете страни.

Излизайки от самолета, разбираш, че високите стръмни ридове всъщност го обграждат от четирите страни, затапвайки пистата и в двете посоки за излитане и кацане. Странно как изобщо са събрали достатъчно дълга за Airbus 319 писта върху няколко колективизирани, реквизирани и заравнени оризови тераски в долината на село Паро. От която до столицата Тхимпху в другата долина е около два часа с кола по виещи планински пътища. Все едно летището да е в Чепеларе, а столицата в Широка лъка. С уговорката, че аерогарата е построена в стил средновековна бутанска крепост – дзонг. На храмове, манастири и дзонги тепърва имаше да се любувам. В долините на Паро, Тхимпху и Пунакха.

 

Пунакха – Бутан

 

Бутанските дзонги са крепостоманастири,

много по-внушителни от всичко будистко, видяно дотук по Хималаите. Изпълняват административни, религиозни и военни функции. Там се провеждат и годишните духовни фестивали с танци с маски. А доколкото има и къщи за живеене (долините са рядко населени), всичките са поне двуетажни, изпипани с дърворезби в очевидно традиционния стил, като в долината на Пунакха е най-голяма концентрацията на

изрисувани по стените на къщите фалосчета

Които в никакъв случай не са вандалски графити, ами кадем за плодовито семейно благополучие. В комбинация с бенгалски тигри, огнедишащи дракони, бели лъвове и прочие същества със символично, митологично и астрологично значение.

Фалос  – Бутан

 

 

Да оставиш строителството на самотек не е задължително градоустройствена благодетел. Но пък другата крайност – да поддържаш със строги правила цялата долина, а и всички съседни, като своего рода етнографски музей е най-малкото скъпо начинание със спорен естетически ефект. Все едно в България да излезе закон всички сгради да се строят в копривщенски стил. Не че са грозни къщите в Копривщица, нито е лошо там и новите къщи да се строят само по копривщенски, но в цялата страна …

Паро, Бутан

 

 

Къщите в Бутан ми се струват по-скъпи, отколкото средният бутанчанин може да си позволи.

В което се уверяваш в момента, в който надникнеш в дюкяните и завариш типичния за най-бедните страни в третия свят стандарт – досущ еднакви бакалнички, една до друга, продаващи най-необходимото за оцеляване, сокчета на прах и бисквити, харчещи се на бройка. А няма никави бидонвили или бетонни плочи със стърчащи във всчики посоки ръждясали арматури, очакващи търпеливо да се включат в проект за надстройка при следващото или по-следващо поколение в рода на стопаните.

Паро, Бутан

 

 

Нещо не ми се струва съвсем наред в тази страна.

Дали някой не се е опитал да моделира (или да консервира извън времето) някаква хималайска Швейцария (или Шангри-Ла според клишето от пътеводителите)? И дали тази идея е безспорно добра. Като декор, ще речеш, че е се е получило, но за съдържанието остават съмнения.

Paro, Bhutan

 

Иначе долините наистина са много алпийски (хималайските върховете не подлежат, естетствено, на сравнение с нищо в Европа). С гъсти прохладни иглолистни гори от хималайски кипарис. И божествена тишина. Нарушавана единствено от приглушени (и фалшиви!) монашески вокални излияния в диалог с някакъв далечен роднина на европейския тромпет от загнезден високо в отсрещната скала манастир.

Тактшанг, Бутан

 

Не какво да е гнездо, а тигърско. Тактшанг.

Два часа трябвали за да се вземат 700-те метра денивелация. Взех го за един, с което взех също и здравето на водача, но пък успяхме да се вместим в работното време, което клонеше към приключване със залеза на слънцето. Отчитам добра форма предвид, че това ми е единственото физическо упражнение от седмици насам прекарани предимно на маси отрупани с гоански кърита и тлъсти ладахски момота.

Паро, Бутан

 

Понеже местната държавна политика е да се поддържат изкуствено високи цени за туристите, се боях, че през целия си престой ще се засичам само и единствено с пенсионирани американски оси (W.A.S.P – white anglo-saxon protestant), задоволени материално и тръгнали да търсят нови полета на духовно обогатяване. Тук са! И обсъждат на висок глас (както повечето американци) биографията на националния обожествен герой Гуру Римпоче, който бил роден в Пакситан (колкото Орфей е роден в България), преди да пристигне на бял кон, пардон – тигър, и изкара от езичеството и тибетците, и бутанците. Като за Бутан тигърът е можел и да лети и е кацнал на Тигрово гнездо.

Паро, Бутан

Вярно, в самолета освен осите имаше и млади поляци, унгарци и мексиканци, ама после яко потънаха в дън земя. Или забягнаха в планината.

Туризмът в Бутан

наистина е все още много далеч от причиняване на разврат на традиционния морал. Но и в Непал, където всичко е свободно и ври от всякакви чужденци, традиционната ценностна система ни най-малко не е развратена. Във всеки случай не са западните туристи, които са докарали призрака на маоизма да преброди Хималаите. Макар и с готовност да дават лептата си за революцията, ако им бъде поискана по планинските проходи. Защо тогава да ограничаваме гостите на Бутан? Има смисъл, само ако туризмът се разглежда като някаква временна напаст. Приземяване, братя, снишаване, докато отмине бурята. А междувременно отваряме вратите за свободно безвизово нахлуване на талази индийци от новозамогналата се бенгалска средна класа, които без всякакво съмнение ще влияят с личния си пример и поведение върху ценностната система на бутанчани.

Паро, Бутан

 

Падало се благоприятният ден за тази година, когато цялото население се строява в редици, седнало по турски на моравата в двора на двореца на кралицата майка. Будисткият патриарх на цял Бутан (Патриархът, доколкото разбирам, е административно назначен от светската власт – краля. Нещо като регент. Отделно си имало и един 4-годишен лама, преродена версия на истинския духовен водач на бутанския будизъм), увит от глава до пети в жълто минава по редиците и ги ръси със светена вода един по един.

Паро, Бутан

 

Това са няколко хиляди души, всички до един (с изключение на едно момченце на предучилищна възраст) са облечени в народните си носии или ученически униформи, които са също народни носии. Това ще рече – жакетчета с дълги поли (и високи токчета в градската версия) за жените и късополи сукманчета на голи баджаци с дълги чорапи за мъжете. Ако облечените по европейски като мене бяхме повече, бихме внесли прекалено много шум в картината.

Паро, Бутан

 

Народната носия е меко казано препоръчвана от държавата за всекидневно облекло.

Задължително при посещаването на държавни учрежения. За да подаде примерно прошение, в държавата Бутан, от гражданина, независимо от занаята му, се очаква да събуе дънките, анцуга и тениската с лика на Кърт Кобейн (или другарите му от сиатълското поколение в историята на рокенрола, което съдейки по тениските, има значителна база фенове в Тхимпу) и да облече народна носия на оризар, преди да прекрачи прага на учрежедението. Иначе го чака автоматично наказание, независимо от резолюцията по самото прошение. А за по-авторитетните здания от рода на храм, манастир и крепост и при всякакви ритуали и тържества, мъжете се увиват и в традиционни шалове, които с цвета си издават ранга в обществото – крал: жълт; министър: оранжев; висш чиновник: червен; член на простолюдието (член на ОФ, бълг.соц.): бял. Съществуват и няколко по-екзотични санове, белязани със синьо и зелено. Забравяне на шала се таксувало обикновено с глоба, а забравянето на цялата носия (примерно при опит да се вмъкнеш в манастира, дегизиран като чужденец) било обречено първо на неуспех, защото щели веднага да те разпознаят по расата (не е съвсем ясно как се различава бутанец от, примерно, тибетец или аруначалец, при положение, че бутанците от различните долини в собствената си страна са различни по раса и различните расово-етнически прослойки имат кръвна връзка с различни съседни народи), и второ – на затворническа присъда.

Паро, Бутан

 

На чуждениците се разрешават цивилни дрехи, даже от Gore-Tex, но пък им се искат писмени разрешения с подпис и печат за вход в дзонгите. Освен ако като мене просто не попитат полицая на входа „Може ли?“ и той каже „Да, разбира се, заповядайте“. В дзонга Вангду в най-източната долина на Западен Бутан този метод изненадващо сработи. При което водачът ми се изприщи от напрежение, че е нарушена програмата и вероятно го чака нещо средно между глоба и затвор, независимо че чинно се е опасал с белия шал. А на мене пък ми отмъсти послушниче на видима възраст 9-10 години, което насериозно се зае със задачата да ме обучи на челопреклонно будистко идолопоклонство върху излъсканите каменни плочи. Упражнението не е толкова лесно, колкото би била една лицева опора, защото ръцете са заети да държат портрет на почитан будистки духовен водач над главата с лице обърнато към идола на олтара. Което е добре, защото да се правят обикновени лицеви опори в несвойствена религиозна среда е рисково начинание. Съдейки по горчивия опит на познат пътешественик, опитал се да си пораздвижи мускулите, докато чака смяна на самолет на летището в Н-ското петролно арабско емирство. Вместо в самолет се озовал се в карцер, защото лицевата опора се изтълкувала като обида към преобладаващата религия. А тук просто се плаща на идола в брой. В бутански нгултруми.

Уангду, Бутан

Другият герой, който седи рамо до рамо с Буда и Гуру Римпоче в бутанските храмове е

шабдрунг Нгаванг Намгял,

който е историческа личност от по-ново време, споил бутанците в една неделима нация, а също институционализирал баланса между духовното и светското управление. Повечето дзонги са строени по негово време и задължително разполагат с крило за духовната и крило за религиозната власт в съответната община. А по средата е Храмът.
– Шабдрунг Нгаванг Намгял е тибетец нали? – питам аз.
– Да, тибетец е – казва водачът, но изведнъж се изчервява и поправавя – Никакъв тибетец не е! Той е реинкарнация на нашия господ Буда.

Пунакха, Бутан

Ситар, шефът на водача е туристически агент от „старата школа“. Няма лош клиент, даже да би била туристическата му „група“ от един човек (без група няма виза!). Живее на принципа, че трябва да се бачка ден и нощ! Много бира и никикви отпуски до 2011, когато доброволно щял да се пенсионира и да излезе в първата си отпуска. (Години по късно с изненада установих във facebook, че бил значително по-млад от мене, бел.авт.’11)

 

Паро, Бутан

 

Край Паро попаднах на съседски турнир по стрелба с лък.

Следобедно неделно развлечение. Мишената е на 140 метра. Стреля се с модерен олимпийски лък. Екипът, излишно е да се споменава, е същата традиционна оризарска носия. При улучване се танцува. Което ще рече, че следобедът преминава предимно в танци, защото не видях някой да пропусне. Танцуват и двата отбора, и дамите в публиката. Бутанското съответствие на мажоретки. Излишно е да се споменава, че и тяхната униформа е традиционната носия с пола до земята. Единствено монасите в публиката не танцуват, а въртят портативни молитвени барабанчета.

Паро, Бутан

 

Столицата Тхимпху е друг свят.

Автомобили, хотели, банки, банкомат. Един брой, не функционираш. Предполагам, че официално му включване в е планирано в рамките на тържествата за 101-годишнината на съвременната монархия през 2008). И светофарът е един брой. Функционира. Има и книжарница. Какво ли четат тия хора на родния си език дзонга? Доколкото има светски книги, всичките са на английски, а всичко останало е на църковно-тибетски. Имат запазен домейн за wikipedia (dz.) но не са го заченали още. Иначе интернетът функционира по кафенетата.

Столицата на Бутан – Тхимпху

Столицата на Бутан – Тхимпху

 

Тишината е първата паднала жертва на цивилизацията. Макар и да е видимо, че градът до онзи ден, едва ли не, е бил нищо повече от закътана планинска паланка, до която се е стигало по еднолентов път, в наши дни го е поразил бум на развитие и строителство. Пак в традиционния стил, но някак си нагоден за многоетажни стоманобетонни здания. С по-малко фалосчета по фасадите. И народът се стича от планините за по-добър поминък. Може ли да се намери баланс между желанията хем да се поддържа една вековна идилия още много векове непроменена, хем да се удържа на натиска на времето. Или желанието е хем да си държим дистанцията от останалия свят, хем да се отворим, но само дотолкова, че светът да знае, че сме тук и да оцени нашите достойнства, но без да нахълта и да обърне всичко надолу с главата. Трудна работа, ако сме разположени межу двама огромни и пренаселени съседи, отдавна забравили скрупулите си в това отношение.

Паро, Бутан

 

Бутанците се гордеят, че никога не са били колонизирани и са отблъснали всички нашественици в историята си, включително Чингиз хан. А днес от Индия наистина ли сте независими?

Като че ли ако решите да си доставите някакви блага от друго нясто, ще надскочите географското си положение – притиснати само от Индия до херметически затворената граница с китайски Тибет. Която исторически е била вратата на Бутан към света. А индийците са били загърбени като варвари от низините. Но по ирония на историята се е наложило да се обърнат към тях. И на практика да оставят цялото си съвременно развитие в ръцете на индийския бизнес, а външата си политика – в ръцете на големия брат в Ново Делхи. Все пак не са загубили формалната си независимост като съседното будистко княжество Сиким, което още през 1975 е вдигнало ръце пред неминуемото и се е съгласило да се включи като редови щат в индийската федерация.

Паро, Бутан

 

И докато в Непал омразният крал, оцелял при съмнителни обстоятелства в дворцовото клане от 2001, правеше всуе опити да абсолютизира властта си, а пакистанският президент – за пореден път преврат, този път – срещу себе си (как пък успява да ги прави тия преврати, всеки път като съм в района!), бутанският крал напротив – абдикира миналата година по своя мъдра воля, дарявайки народа си с демокрация (в комлект с две партии, които да я осмислят), така че синът му да започне на чисто и да се асоциира с новото време. Умерена доза политически пиар за пред света, трудно разбираема от самия бутански народ. Който хабер си няма какво точно е демокрация, как се употребява и каква практическа полза (ориз) има от нея. Хем е възпитан да се уповава в монарха за всичко и да приема решенията му безпрекословно като най-правилните във всяка ситуация, хем се чувства леко подведен, че монархът отказва да си изпълнява задълженията да взема всичките решения. Затова цялата пропагандна машина на бутанското кралство (т.е. един телевизионен канал с няколко часа на ден програма, приемана само там, където има ток, сигнал и телевизори на едно място, което се ограничава до столицата и една-две съседни долини) е заета ударно да разясни на народа, че обществените му задължения освен ходенето на църква, ще включват и избори на законодатели. Имате ли въпроси? Да: За кого да гласуваме Ваше величество? Няма как да не се сетя за първите перестроечни местни избори с „алтернативни“ кандитати в края на 80-те в България, когато и без да бъде зададен тоя въпрос, отговорът биваше сведен настоятелно. Поне в поделенията на Българската народна армия. А тук кралят си играе на нерви с народа и премълчава отговора. Вместо това по новините показват как разпраща сестрите си да се образоват в чужбина и как разпорежда да се въведат радари за следене на ограничението за максимална скорост от 50 км/ч. Къде ти. Пътят повече от 20 и в правите участъци (каквито няма) не разрешава. Не ще и дума, в кадър на малкия екран – и от студиото, и от новинарските репортажи из страната, по новините, влизат само лица в народни носии. Все едно че съм попаднал в стар филм на Куросава. Или в изкуственият свят на холивудксото филмче Pleasantville. Експериментална утопия!

Д.’07

Очаквайте продължението

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Илюстрации:

Bhutan 2007

 

 

Други разкази свързани с Хималаите – на картата:

10 коментара

ное. 25 2011

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (2)

Пътеписът ни днес ще бъде продължението на личния пътешественически дневник на Мария. Вече бяхме в България, Италия и Монако, а днес ще бъдем предимно във Франция, но и Виена и Хърватия няма да подминат вниманите ни.

Приятно четене:

 

От Балканите до Пиренеите с автобус

 продължение

/Записки/

22 април 2005г.

Най – накрая пристигнахме в Париж!

Автобусът спря пред  Айфеловата кула. Всички слязохме да видим от близо този  символ на Париж. Е, наистина е впечатляваща с огромните си размери!  Но само толкова!  Качихме се отново в автобуса и направихме разходка из  Париж.  Ето я и  Сена – бавно и величествено пълзи под безбройните мостове –  украсени със статуи  и архитектурни орнаменти –  почти всичките –  позлатени.  Величественият паметник на Жана д’ Арк на кон със знаме и меч   –   и той  блести  в злато! Толкова много позлатени статуи,  паметници, сгради и мостове не бях виждала на друго място.  А ето и  една истинска парижанка – среден ръст, слаба с костюм (къс до талията жакет и   тясна пола до коленете) с обувки с  високи токчета, шапка, ръкавици и чанта – пресичаше улицата, вероятно току –  що слязла от нечия кола. Минахме и покрай   Операта  – и тя в позлата. О!  Ужас! Един клошар пикаеше на ъгъла. И това  се случва рано сутрин в  Париж!

След обяд на „Шанс Eлизе” пихме кафе срещу скромната сума от 3 евро.

 

23 април 2005г.

В „Лувъра”

разгледахме само античното изкуство на Месопотамия и италианското. За това имахме  време. Най – важното –  видяхме  “Мона Лиза”. Много пъти съм си задавала въпроса защо този шедьовър  на Леонардо  е  във Франция, а не в  Италия?  Нямаше кого да попитам.

След  „Лувъра” посетихме катедралата „Нотр Дам”. И друг път съм посещавала католически катедрали.  Не се чувствам уютно в тях –  високи, устремени в небесата –   карат те да се чувстваш нищожно творение на природата. Друго чувство у мене не пораждат. Виж, ако чуя музика изпълнявана на орган, мога да стоя там и да слушам с часове. Жалко, че в нашите църкви няма орган! В  „Нотр Дам” видях   как хората си седят спокойно на банките, изслушват проповедта, прекръстват се и  си излизат.  Докато ние в нашите църкви се кръстим при влизане, палим свещи  –  кръстим се, целуваме икони – пак се кръстим – при излизане –  също. Един човек ни изгледа с любопитство, когато на изхода на  катедралата,  видя някои от нас да се кръстят.

След ”Нотр  Дам” взехме метрото и отидохме в

„Дома на инвалида”

 Големи “грижи” е полагал Наполеон за инвалидите от многото войни, които е водил. Построил им е дом, в който да се чувствуват като хора, на които нищо не им  липсва. Тук е и Гробницата на Наполеон – кръгла постройка с балкон. В средата  е  саркофага,  а   около него на  балкона са  поставени  мраморни плочи с  имената на столиците на  държавите,  които Наполеон е покорил. С изумление прочетох  „Москва”!

Саркофагът на Наполеон – Дворец на инвалидите, Париж

Саркофагът на Наполеон

 

Излизайки от Гробницата на Наполеон се отправихме към музея на Роден, където видяхме повечето от известните му статуи: „Мислителят”, „Балзак” и много други. И накрая музея „Д’Орсе”, където направо претичахме през залите с платна на импресионистите – Ван Гог, Сезан и др. Останахме „без крака”, но бяхме доволни.

 

24 април 2005г.

Замъците по река Лоара:

 

Замъкът Шамбор (Chambord)

  е построен 150 години преди „Версай”. Това е първият замък – символ на френската мегаломания – започна да разказва френският екскурзовод (българина Александър Градинаров – инж. от Русе, напуснал България през 90 – те години). Крал Франсоа I е построил този замък не за живеене, а   за лов и  възхищение. Станал крал на 20 години, възпитан като рицар, водил завоевателни войни,  превзел Милано –  попаднал под влияние на италианския Ренесанс,  той е предпочитал  италианските скулптори и архитекти. Затова  е поканил Леонардо да Винчи  в замъка „Амбоаз”.

Замък Шамбор – замъците по Лоара, Франция

Замък Шамбор

 

Леонардо е живял 3 г. във Франция  като  през това  време не е се  разделял с 3 свои картини: „Мона Лиза”, „Св. Ана Девата” и „Св. Йоан Кръстител”.  Като архитектура замъкът е хибрид между средновековно укрепление и ренесансова фасада. Има 4 кули завършващи с огромни  фенери и стълба с две змии, които не се преплитат (по идея на Леонардо). Замъкът „Шамбор” е  завършен  от крал Хенрих II   (Франсоа  I умира на 50 години от сифилис). През 18 век крал Людовик XV подарява замъка „Шамбор” на маршал Сакс, където той разполага батальона си. През 30те години на XX век става държавна собственост.

 

Замъкът „Блоа” (Blois)

се състои от 4 крила, построени в 4 рзлични архитектурни стила: готика, пламтяща готика, ренесанс и класицизъм. Първото крило е строено от графовете Блоа през X–XIII век. В него се намира най-голямата зала във Франция от XIII век. Второто крило е строено от крал Людовик XII –  понастоящем е галерия, в която са изложени картини и скулптори на художници от 16 – 19 век. В крилото (ренесанс) строено от крал Франсоа I  се намира спалнята на  Катерина Медичи, в която тя умира на 5 януари 1589 г. Спалнята е обзаведена  с текстил декориран с монограмът на крал Хенрих II (H) – съпруг на Катерина и две огледално обърнати C- та. Първото C е монограмът на Катерина (Catherine). Обърнатото C преплетено с  H образува  буквата D, която може да се тълкува двуяко – както като Хенрих II (Henri Deuxieme – Second) така и  като Dian (Диан дьо Поатие) – фаворитката на краля. В същото крило може да се види и  стаята, в която Катерина Медичи е приготвяла отрови за неверните си любовници, както и спалнята на крал Хенрих II ( с монограма му H на пода).

Замък Блоа (Blois) – замъците по Лоара, Франция

Замък Блоа (Blois)

 

В параклиса на замъка  „Блоа” е гробът на Леонардо да Винчи, който е оставил в наследство на крал Франсоа I любимите си картини,  между които и „Мона Лиза”. Ето защо „Мона Лиза”  е  в Париж,  а не в Рим или Флоренция!

 

Замъкът „Шенонсо” (Chenonceau) или „Дамският  замък

се  намира  на р. Шер – приток на р. Лоара. Построен е през 16 век от кралския интендант Тома Бойе и съпругата му Екатерина Брисоне,  след което  крал Хенрих I обвинил Тома Бойе в незаконни деяния, отнел му замъка и го подарил на фаворитката си Диан дьо Поатие. Подвастен на страстта си към изключителната красота на Диан дьо Поатие, крал Хенрих II и преподарил замъка за “специални услуги” на съпруга й към Короната. Диан благоустроила замъка като построила и една от най-живописните градини за времето си с много растения, дървета и фонтани.

 

Замък Шенонсо (Chenonceau) – замъците по Лоара, Франция

Замък Шенонсо (Chenonceau)

След смъртта на крал Хенрих II (убит по време на турнир), неговата съпруга Катерина Медичи ( станала регентка) заставила Диан дьо Поатие да върне замъка, като й дала в замяна “Шомон” на р. Лоара. Амбициозна и властна Катерина Медичи продължила благоустройството на замъка като построила още по – разкошна градина от тази на съперницата си.

Двете градини изрядно поддържани и днес будят възхищение!

Chenonceau Castle, 37150 Chenonceaux, France

 

В чест на сина си Хенрих III, Катерина Медичи преустроила  коридора на замъка наречен “Галерията” в прекрасна бална зала  –  с  дължина 60 метра и  ширина 6 метра – осветена от 18 прозореца. Тази зала по време на Първата световна война   била превърната в болница, където са били разположени леглата на ранените.

В замъка може да се види и спалнята на друга интересна личност – Луиза Лотарингска – съпруга на крал Хенрих III, която след убийството му се оттеглила в замъка до края на живота си – потънала в скръб и молитви за убития си съпруг. Облечена винаги в бяло – траурния цвят на кралското семейство, обитавала стая украсена с  бели траурни знаци,  тя получила прозвището ”Бялата кралица”.

 

През 18 век  замъкът “Шенонсо” станал притежание на мадам Дюпен (потомка, на която била Жорж Санд). Като приятелка на Волтер, Русо, Монтескьо, Дидро и др. просветители, тя често ги канела в замъка, където устройвала пищни празненства. Нейната доброта и щедрост запазили “Шенонсо” от разрушение по време на Френската революция.

Замъкът изобилствува с произведения на изкуството – гоблени, картини, старинни мебели и пр. Заслужава си човек да пропътува 200 киломтра  тръгвайки от Париж (или от др. място) и да посети поне някои от замъците по р. Лоара. Ще ги помни за цял живот!

 

25 април 2005г.

Страсбург

До  I та Св. война градът е бил германски, след IIта Св. война става френски. Пред сградата на Европейския парламент, наред със знамената  на другите членки на Европейския съюз видяхме и българското знаме. Разгледахме  катедралата „Нотр Дам”, която по архитектура прилича на Парижката, но е много по-красива. Построена е в стил „пламтяща готика”. Тъкмо се бяхме отдалечили от катедралата, когато чухме прекрасен женски глас, който  пееше старинна църковна песен. Бързо се върнахме обратно и какво да видим – пред централната фасада, един младеж облечен в монашески дрехи, пееше   високо и звънко като истинско сопрано.

 

   26 април 2005г.

Виена (Австрия)

Посетихме  двореца „Шонбрун” – лятна резиденция на австроунгарските императори. Дворецът е наречен „Шонбрун” („Прекрасен Извор”) поради извора, който е снабдявал двореца с вода до 19ти век. Построен е в стил барок и е боядисан в жълто – любимия цвят на император Франц – Йосиф I. В двореца два пъти е отсядал Наполеон.

Зад двореца има прекрасна ботаническа градина.

След „Шонбрун” посетихме двореца  „Белведере” също   лятна императорска резиденция. Построен е от Мария Терезия, управлявала  Австро – Унгария  цели 40 години (от 1740 до 1780 г.). Това ни разказа екскурзоводката – българка, която от около 15 години живее във Виена. Мисли да се връща в България едва, когато се пенсионира, но не е сигурна. По този повод – минималната заплата и минималната пенсия в Австрия в момента са 645 евро. Средната пенсия е 800 – 900 евро.

Хотела, в който отседнахме е Конгресен център и е  с 4 –  звезди. Намира се в южния район на Виена. В близост до него се намира “Shoping City Sus”. Посетихме го. Огромен търговски център, в който можеш да ходиш няколко часа и пак да не разгледаш всичко. По едно време  поисках да излезем навън, защото  ми се пушеше. „Пуши тука – ме посъветва една колежка  –  виждаш има пейки и пепелници до тях!” „Изключено!” –  отговорих аз. – „Не мога  да пуша в магазин!” В центъра на Виена,  в заведение за бързо хранене, където влязохме да обядваме, също се пушеше. На всички маси имаше пепелници. Дим от цигари, обаче нито се виждаше, нито се усещаше!

 

27 април 2005г.

Будапеща (Унгария)

е град,  разположен на двата бряга на р. Дунав: на десния бряг е Буда (старата градска част), на левия –  новия град Пеща. Двата града са свързани чрез 7 красиви моста. Градът обаче ми се стори някък поовехтял и занемарен. На много места  видях олющени мазилки на фасади на къщи и обществени сгради. Наистина   някои в момента ги ремонтираха напр.  сградата на Парламента, която казват била най – красивата  парламентарна сграда в света.  Трамваите също бяха стари и небоядисани, за разлика от софийските –  изрисувани  с реклами. Хареса ми „Площада на героите”. В полукръг са поставени статуите на  унгарските владетели. Де да имахме и ние такъв площад!

 

1 април 2006г. гр. Риека (Хърватска) –  замъкът „Тръсат”. Направихме няколко  фотографии и продължихме.

 

Ето ни в

Опатия (Хърватска)

  курортно градче на брега на Адриатическо море. Не бях и чувала за него! Австро – унгарският император Франц – Йосиф, обаче е имал вила там. В града има много магнолиеви дървета с едри бели цветове, почти без листна маса. В ботаническата градина видях прекрасни  червени  камелии, дафинови дървета също. За жалост ни се случи много неприятен инцидент, който развали чудесните ни впечатления.  Бяхме паркирали двата автобуса в двора на хотела. На сутринта видяхме ужасна картина: и на двата автобуса бяха счупени стъклата – на този, в който бях аз – предното, на втория автобус – задното. Никой нищо не беше нито чул, нито видял. Някои предположиха, че са ни взели за сърби. Според полицията са били пияни младежи. Както  и да е! Опитахме да продължим с пукнато стъкло, но както се казва – не сме познали! На границата словенците не искаха и да чуят историята ни. Трябваше да се върнем обратно и да сменим стъклото, но не в Опатия, а  чак  във  Загреб. Общо взето загубихме един ден и една нощ, която прекарахме във фоайето на хотела,  тъй като нямаше места.

След смяната на стъклото,  минахме успешно Словенската граница и потеглихме през Италия и Франция  за  Испания, без повече да преминаваме през  контролно – пропускателни пунктове (граница между Италия и Франция няма). Само преди да влезем в Испания един полицай ни спря,  качи се  в автобуса, попита   къде отиваме, след  това махна с ръка –  да продължим.

Очаквайте продължението

Автор: Мария Лазарова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с цяла Европа – на картата:

16 коментара

« Newer Entries - Older Entries »