Archive for октомври, 2011

окт. 31 2011

Пътуване до Тускания – Градът на ангелите, регион Лацио, Италия (1)

Поредицата ни за непознатата Италия. Янита ще ни води ди Тускания в Лацио. Приятно четене:

Пътуване до Тускания – Градът на ангелите

регион Лацио, Италия

част първа

Тускания е малък провинциален град, причислен към италианската провинция Витербо. Близостта му с един от големите национални природни резарвати в Италия привлича вниманието на природолюбителите и по- малко това на туристите. Тези, които считат, че в Тускания няма какво да се види, много грешат, защото този град е един от най- древните градове в Италия, съхранил своята уникална архитектура.

 

Тускания – Лацио, Италия

 

Сприятеляването ми с града не беше никак трудно, не само защото с приятелите ми тук останахме за около 10 дни или заради любезността и великодушието, с което домакините ни посрещнаха. За Италия казват, че е страната на хилядата градове, с оглед на големия им брой от гледна точна на историческия и художествен интерес към тях. Това е особено вярно за Централна и Северна Италия, където още през 11 век липсата на централизирана власт е в полза за развитието на самостоятелно регулирани структури в градско ниво. Тускания е едно от тези градчета.

 

Тускания – Лацио, Италия

 

Доказателства за човешко присъствие в региона има от неолита и се предполага, че населеното място съществува още от 7 век пр. Хр. Хората от всяка една епоха от древността до днес са засвидетелствали своето присъствие в града, най- много артефакти обаче има от етруските. И точно те заемат по- голямата част от експозицията в местния Археологически музей.

 

Тускания – Лацио, Италия

 

През времето на своето съществуване градът е бил сцена на много исторически събития. По време на започващото разрастване на Рим като град- империя, Тускания е обсаден, жителите му са унизени в робство, друга част от тях са изпратени за попълнения в армията на Рим. В това време на промяна започва и унищожаването на етруския народ, който ожесточено се е противопоставял на Римската империя с армиите си в Таркуиня и Чивитавекия. В последствие тези два града са унищожени до основи и съградени векове по-късно след разпада на Рим.

 

Тускания – Лацио, Италия

 

Към към кралство Италия Тускания се приобщава през 1870 година, а до края на 19 век носи името Тусканела. Градът съхранява своята стара архитектура, различаваща се от останалите региони на Италия. Крепостта е запазена, крепостните стени- също. Тук има сгради, които са на повече от 2500 години, преживяли не едно разрушение и многократно реставрирани след това, но са запазили своят уникален етруски облик.

 

Тускания – Лацио, Италия

 

В очите на прозорците им често се оглежда небето, блъска се случаен вятър, който носи мирис на поле и дъхът на ванилия, на чието сладникаво изкушение всеки биваше подложен, за да се разтвори в него, за да забрави откъде е дошъл, но не и да забрави Италия. В шепите на прозорците се приютяваха гълъби с емоция понятна и приятна за повечето хора, които ги наблюдаваха.

 

Тускания – Лацио, Италия

 

Сред историческите забележителности в Тускания още са

  • базиликата „Свети Петър”,
  • църквата „Санта Мария Маджоре”,
  • етруските некрополи и
  • една голяма средновековна чешма.

Други са обаче онези забележителности, които впечатлиха самата мен и заради които Тускания нарекох Градът на ангелите. За тях обаче ще разкажа по- късно.

 

Тускания – Лацио, Италия

 

Ето това е

базиликата „San Pietro”,

издигната на един от хълмовете в града.

San Pietro, Strada Santa Maria, 01017 Tuscania Витербо, Италия

 

Произходът на тази постройка е датиран около 8 век и тя се смята за най- старата сграда не само в Тускания, но и в региона.

 

Сан Пиетро, Тускания – Лацио, Италия

 

Базиликата е изградена като крепост – град. Този храм съществува в картите преди създаването на Римската империя, когато основните отбелязани места от цяла Италия наброяват не повече от двадесет. Две от тях са на територията на старинна Тускания и те са: базиликата „San Pietro” и „Tomba della Regina”.

 

Сан Пиетро, Тускания – Лацио, Италия

 

Тези масивни постройки са разположени върху два срещуположни хълма, на разстояние два километра една от друга. Хълмът, на който е разположена базиликата, е прокопан от тунели за бягство по време на нападение. В подземните етажи са гробовете на знатни етруски вождове, украсени с каменни барелефи върху огромните тежки похлупаци.

 

Свети Петър, Тускания – Лацио, Италия

 

Първата реконструкция на базиликата „Свети Петър” се извършва когато Тускания е под покровителството на папа Адриан I и неговият наместник Карло Мано. Видът на базиликата е вече смесица от етруски и римски орнаменти. Основен архитектурен детайл е етруското колело в средата на фасадата. В тусканските катедрали могат да се видят и други подобни розети- символи с богато украсени орнаменти от различни епохи.

 

Свети Петър, Тускания – Лацио, Италия

 

Реставрации на базиликата „Свети Петър” са правени още четири пъти през годините от 1443 до 1734. Последната голяма реставрация е била през 1971 година след силното земетресение в района, оставило без покрив половината население на града, а също взело около 30 човешки жертви. Ето така изглежда базиликата, погледната през портата на градския парк.

 

Свети Петър, Тускания – Лацио, Италия

 

Паркът е разположен на отсрещната страна и от него се открива широка панорама към базиликата „Свети Петър”, към „Tomba della Regina” (кралската гробница), към крепостните стени, към църквата „Санта Мария Маджоре”, към Тorre di Lavello, към другата част на стария град, към новия град и към полето.

 

Паркът, Тускания – Лацио, Италия

 

Сякаш всичко в Тускания започва и свършва с този парк, съзерцаващ от столетия началото и края на града. Това също е кадър от градския парк.

 

Фонтан в парка – Тускания – Лацио, Италия

 

От този парк започва и съвременната приказка за града, която ще разкажа в следващата част от пътеписа си.

 

Автор: Янита Николова 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другат Италия– на картата:

20 коментара

окт. 29 2011

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (1)

Италия изглежда сериозно е влязла в умовете на нашите автори. Един град преди умиране 😉 ще ни покаже днес Вили. Приятно четене:

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (1)

Първа част:  Бонджорно, Рома!

От четири-пет години Неапол ми е влязъл в главата. На всяка Нова година си пожелавам да отида до там, пък, ако ще и да умра после, съгласно крилата фраза 😉
Ама, аман бе(!), все става някой сакатлък и вятърът ме отвява… я към Шотландия, я в Испания… или Анадола  😉  Дори в Италия, ама не в Неапол!
Обаче не току така мъдрите глави го рекли „Внимавай какво си пожелаваш, че може и да се сбъдне!“ А нали и по законите на Мърфи нещата се случват не когато ги планираш, а когато изобщо не ги очакваш… Понякога се чудя дали пък тоя Мърфи не е „оня отгоре“ дет’ дърпа конците?…  Хм, а всъщност, най-неочакваното не е ли най-често и най-якото?  🙂
Дотук съм с разсъжденията.

А поредната ми щурава история сега започва с нещо като

Пролог

Значи, италианските ми емоции до началото на тая година бяха свързани все с Рим и на север от него, района между Рим и магистралата Венеция-Генуа, образно казано 🙂
И така, тази година през март мечтата ми се сбъднаа… 😉
С едни колежки се озовах на пъпа на Неапол. Обаче преди това, по метеорологични или организационни, или не знам си к’ви причини, тръгването ни се отложи в последния момент с 12 часа, а след това и с още 7-8 часа – що кафета изпихме в хотел „Родина“, що нерви опънахме, докато чакахме заветното „айде, тръгваме“.
А накрая се оказа к’во? Че в Неапол ще сме само, има-няма, 3-4 часа – щото много сме закъснели… Тюю, че късмет, бе!…

Неапол, Италия
И още! За да ми е по-гадно, тъкмо когато пристигнахме там, заваля дъжд. Противен, гаден, зимен дъжд, ви казвам – ситен, студен и всепроникващ! Ама на дедо Боже му се видя малко и, за да ми се стъжни окончателно, час по-късно дъждът почти-почти спря, но  падна една мъгла – едва се виждаше на 200-300 метра, камо ли да съзерцава човек Везувий или да рее поглед към Капри.
Еее..’аааси късмета, бее!!  🙁
Е, шматнахме се тук-там из уличките, цъкнах няколко мраачни снимки из този сив, мокър и мръсен, еей(!) Неапол, и си дигнахме чукалата към Рим.

Неапол - Кастел Нуово

Неапол - Кастел Нуово

Неапол - из уличките на Испанския квартал

Неапол - из уличките на Испанския квартал /най-старата част на Неапол/

Неапол, Италия

Наполи, къде ти е романтиката? Мокро, студено... поне да не беше тая мъгла :(

 

Другите доволни, аз обаче – не! Не бе, не бях недоволна, бях просто бясна: на организацията /не беше моя!/; на отвратителното студено, дъждовно и мъгливо време; на колежките, които по едно време изнедоволствуваха, защо ли, видиш ли, са се повлекли по акъла ми, вместо да си мъркат на капучино в някое топло кафене. (Че да не съм ги накарала насила?!) А сега, на’ – треперят – сакън, да не се изгубим из мърлявите и прогизнали улички на стария квартал; сакън, някой мафиот ей така, както си пърпори с моторетката, да не им изтръгне драгоценните им чантички, стиснати под мишница… Яд ме беше и на изневерилия ми точно този път късмет.

Ааах, Неаполе, що така бе?!

 

Неапол, Италия

Някъде из Неапол

Е, почва тя, мойта същинска история, ама два-три месеца по-късно.

 

Хоп, и изневиделица ми идват четири-пет почивни дни насред ранни жеги. Честно казано, хич не ми трябват, щото няма да ида да се пържа на плажа – аз обичам морето през септември, не в жега и тарапана. За баир-будала много не ставам, а и няма време да търся подходяща компания. Значи ще трябва да си измисля нещо бързо, солово и… яко 😉
Къде, какво да ее… моля се на небесата за мъъничко късмет и, докато ми се зарежда Wizzair на компа, си намислям: все пак става дума за тръгване след около ден и половина, така че закъдето/ако открия билети с крайна цена до 200 кинта за двупосочен, натам ще фърча. Ако хич нищо няма – е, пак ще ровя – нали има и Easyjet, и тем подобни…
А, ето бе!
Най-евтини излязоха до Венеция – 197 лв. и до Рим –  167 лв. (и стотинки)… Оф, мани я Венеция – не я ща сега, ама и що баш Рим пък? Дет’ се вика – оня ден бях там, офф…
Хм, Рим… Рим?… Рим!…
Добре, нека е Рим!
Светкавичен план – значи, един ден ей така, шляй из Рим. Даже може да ида просто да се настоя на воля в галерия Боргезе, после двата дена – около Рим: това Остия, Албано, Фраскати – и без това им бях вдигнала мерника. Ами да, даже няма да ми стигне времето!
След половин час чантето е готово. Само един ръчен багаж – за три-четири дена няма кой знае какво за носене 🙂 Портфейлът и дУкиментите, фотото и зарядното – те са задължителното!

Петък, на разсъмване,

в Боинга насред небето пия, или по-точно лижа, златно кафенце от три евро.
Обаче това бабе до мен ме кефи – страшен пътешественик излезе! А в Италия… ъъъ, Италия де, й била най-най-голямата любов!… (Леелее… скив я дамата, а?)  ;)… Сега отивала за няколко дена да се види с приятелка в Нетуно – малко градче било, на петдесетина километра на юг от Фиумичино, на брега на морето. О, Рим го била гледала, та гледала, изобщо нямало да се отбива там да се бута из навалицата.
И току рече колко хубав бил пък Неапол, как на младини случайно попаднала там и как – ееех!… И бабчето – айдее,  разцъка архивитее… 🙂
Честно, обаче, признавам – беше ми много приятно и забавно с нея.
А секунди преди да кацнем, заговорнически ми се усмихна и заключи: В Неапол или ще се влюбиш, мила, или ще го намразиш. Завинаги! Защото, под маската му на неглиже, си е жив вулкан: „сорпрезе е ла паура“, разбираш ли, мила – „изненади и страсти“!
Е, добре де, запали ме съвсем – следващият път, „е веро“ /и вярно/ крайно време е, право натам да се залетя, да го видим тоя „вулкан“ действа ли още 😉

6:55 благополучно кацаме на Фиумичино – ръкопляскания, усмивки, навън слънцето блести по римските покриви. Буенвенуто! /добре дошли/

Пък да знаете, без багаж си е супер!
Не мисля да се мотая в издирване на по-евтиния автобус и се мятам на първия влак. След 30 мин. съм на Термини. /14 евро/
Имам резервация в хотел на „една плюнка“ от там. И право там.
Да де, всичко е о’к, синьора, ама още няма 8 ч…. Ма, аз нали съм тук?  😉
Е, да, ама не – да съм отидела в 14ч., в момента нямало как. Но, ако искам, да си оставя багажа. Ъ! Че той, багажът ми, колко е? Най-тежкото и обемно нещо е фотоапарата. Нищо няма да оставям. Айде, чао!
На вратата нещо ме ръчна, сякаш. Я! Вътрешният ми глас ли беше? Бреей, скоро не беше се активирал! Вслушвам се… к’во иска сега?… Ъ!…
Не успявам да го дешифрирам и затова решавам да постъпя логично: връщам се и се правя на гламава пред момчето зад тезгяха – ако случайно си намеря друг хотел, к’во правим с резервацията – гори ли или има чалъм? Той вика: бе, има, ей тук си отбелязвам – ако не дойдете до 14:30 ч. пускам стаята като свободна, о’к?… О’к, рагацо, готин си!
Излизам, оглеждам се наляво-надясно. Хотелите в тая част на града са един до друг едва ли не. Ама да не бързам. Тук ще вметна, че обикновено логиката и вътрешният ми глас са на противоположни мнения. Тогава… хмм, в какво ли ще сгафя този път?  😉  Е, сефте! – Мани го!

Бонджорно, Рома!   🙂

Гладно ми е вече. Малко се чудя дали онова барче там работи, че всички масички са свободни… Ама сядам.
Доста раничко е все пак, дали стана вече 8 ч.? А, точно. Златното самолетно кафе само ми нагорчи вкуса, затова:
Първа точка: кафе и кроасан.
Втора: план на действията през деня.
Знам им кафетата на италианците, затова й повтарям „дъъълго“ да е, на сервитьорката. А тя още спи – глееда ме мътно, мъчи се да зацепи… А, и други двама дойдоха, значи всичко е наред.
Офф бее, аман бее!… Ако това, дето ми донесе, е „дълго“… ама, ай’ да не си подигам нервите от сутринта с туй, заспалото!…  Дали да си поръчам и едно макиато?… Отказвам се, оставям го за по-късно. Таман да хапна от кроасана, който е даже още топъл – я, първо първата за днес свястна глътка, от познатото, уж, италианско еспресо.
Тряяс! – очите ми изфърчат, ченето ми се удървя… ааа, умирам!… ох, ах… ама, това… Тия луди ли са бе, как го пият това?… Преглъщам „на парчета“, глътвам въздух… събирам зъркелите… Оооффф… Тръсвам глава – уф, оптиката ми се намести. Оживях!
Само веднъж във Верона бях пила едно подобно еспресо и оттам нататък само капучино и макиато пия в Италия. И кой ме дявол накара сега еспресо да поискам?! Че и за „дъълго“ се пазарех с оная мацка!
Абе, от какво го правят тия италианци кафето?
Пооглеждам се дискретничко, някой, аджеба, видя ли ми изпълнението – май тц, не чувам ръкопляскане  😉  Бравос!
Вирвам пак доволно нос.
Е, получавам бонус за омекотяване на емоцията – отвътре на заведението се промушва оная сладка песничка на Челентано и Клаудия Мори /мисля, „нон сучедара пю“ значи „няма да се случи отново“ или в този смисъл/. Ееми, става ми…  ‘ууубаво 🙂
http://www.youtube.com/watch?v=d9qD07WYluE

 

Както казват, рано пиле – рано пее 😉
8:25 е, а аз вече съм готова да бриша из Рим.
Ама преди да се надигна да тръгвам, я, ча’й малко, да хвърля едно очо на картата. И, докато я издирвам из чантата, чувам, някой зад мен говори по телефоно /ама ударението на второто „е“, че да е по италиански/ 😉 И изведнъж надигна глас „Си, Наполи! Ма черто а Наполи!“ /разбира се, в Неапол/.
Айдеее, пак Наполи! И бабката одеве – Наполи та Наполи…
Хии… абе, ей хора, ама аз… наистина, к’ви ги диря в Рим?!
.. Уф, ама само за три дена нали съм… и нали сега си мислех за из околностите му… Ъъъ… Хмм… И това „нон сучедара пю“ ми влезе – има цял ден сега да се таралянка из дървената ми глава…
Оо, я дигай бързо задника, синьора, и бегом към гарата, да видим к’во му е на Наполи! 200 км са до там, я!… Нали?!
Скачам, мятам чантата на рамо и тръгвам. С мръсна газ – едва не съборих стола 🙂
На пресечката, като жива италианка,  с „Пермессо!… Пермессо?“ /моля! може ли?/ се промушвам измежду групичка подранили, развъртащи се туристи, завивам надясно и направо хуквам!
Не вярвате? Да бе, тичах! Почти стотина метра си ги пробягах сякаш гоня влак.

8:47 – запъхтяна съм пред централния вход на гара Термини.
Нахълтвам, едва не се сблъсквам с някакъв униформен; не знам защо допускам, че е гаров служител и го дръпвам за лакътя: „Синьор, скузи, трено пер Наполи? Билиети? Дове?“ Човекът ми сочи нанякъде, нещо обяснява, разбирам само „билиетерия, аутоматичи“ и нищо друго. В същото време се разнася съобщение, от което схващам: Трено пер Наполи… нове ора… дуе (нещо си)…
В девет часа! Т.е. след десетина минутки… Съзирам и „Информация“-та, казвам на човека „А, си, бене, грацие, грацие танто“ и хуквам натам. Апропо, с италианския ‘ич ме няма – малкото, каквото знам, то е случайно.

Инфо:

  • 22 евро е обикновен бърз влак, пътува 2 часа и нещо;
  • 45 евро е SF, т.е. техния Евростар; пътува 1 час и 5-6 минути.
  • Влаковете са през около 20-30 минути.

Е, аз не бързам чак толкова, ама след 5-6 минутки тръгва SF – ей там ме чака красавецът… Ееемиии, както му викат аристократичните англичанЕ: „In for a penny, in for a pound“, демек „Като ще е гарга, нека да е рошава“  🙂 Пък и нали съм тръгнала за кеф!

 

Влакът за Неапол

Като ще е гарга, нека да е рошава поне! ;)

 

8:58 – си сядам на мястото; направо шампион съм!  🙂
9:00 – Тръгна!
1-2-3-4-5… Айдее…  Уауу!…
Минава ми през ума, че съм луда да отивам соло в Неапол. Баш в Неапол! Но няма връщане назад – пейзажът в най-близък план съвсем се размаза, а единствената спирка е: Наполи Чентрале.
… Ариведерчи, Рома, до довечера!

Следва…

Още само няколко снимки от мартенския Неапол. А от летният Неапол – когато пристигна там, т.е. другия път  🙂 

Неапол, Италия

Гледка /зум/ от една панорамна площадка на Корсо Виторио Емануеле, която върви в подножието на хълма, на който се намира Кастело Сан Елмо, но в този момент целия беше потънал в мъгла.

Неапол, Италия

Пиаца Плебишито

Неапол, Италия

Из улиците на историческия център, близо до пристанището. Обърнете внимание кой къде и как е спрял, кой къде пресича. Да сте чували за прочутата лудница из неаполските улици? :)

Боклук – Неапол, Италия

Всеизвестният боклук на Неапол. Наистина е навсякъде!

Заливът на Неапол

Не знам защо винаги съм си мислела, че Неапол е постоянно слънчев. Явно съм била в грешка!

Галерия Умберто I – Неапол, Италия

Галерия Умберто I - по подобие на онази в Милано, която, обаче, там е кръстена на Виторио Емануеле.

Галерия Умберто I – Неапол, Италия

Галерия Умберто I - Поради липса на време (и лошо метеорологично време) не видях нищо по-красиво от тази галерия.

Галерия Умберто I – Неапол, Италия

Галерия Умберто I - опит за малко детайли, въпреки не добрата светлина.

 

Автор и снимки: Вили     022_girl_in_love

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

19 коментара

окт. 28 2011

За локум и таваджигер (Одрин, Турция)

Петък – ден на майстора, почивен на мохамеданите и ден, в който си мислим какво ще правим през уикенда 😉 Идеята днес е на Вали, а от мен да знаете – купете си кола и светът изведнъж ще стане прекрасен 😉

Приятно четене:

За локум и таваджигер

Одрин, Турция

 

Това не е пътепис. Просто разказ за душевните терзания на една пишман туристка на една пишман екскурзия.

Аз чета Patepis.com ежедневно /почти 🙂 /. Доказателство прилагам веднага – в този сайт преди време прочетох за еднодневна разходка до Одрин. И се запалих. Фен съм на пътувания тип „самоделка”, сиреч, проучвам пътя, какво има да се види, какво да се опита, къде да се спи и т.н. и в удобен момент  – тръгваме. Е, този път решихме /по-скоро реших, но трудно признавам вина/ да изневерим на чувствата  и предчуствията и да се запишем за

 

организирана еднодневна екскурзия до Одрин

Защо така е дълга и широка. Така де, да пробваме веднъж. Нета е пълен с реклами, които на практика се оказаха не особено правдоподобни. Обявления от типа „всяка събота еднодневна екскурзия…” само илюстрират желанието на туроператора да има такава. Реално, осъществяването е свързано с това, има ли достатъчен брой хора, желаещи да пътуват в ТАЗИ събота. За хората, които пътуват главно чрез агенции, всичко това сигурно не звучи странно или неестествено. Мен тази практика ме вкара в двуседмичен бяс.  Ден след ден, две седмици поред прозвънявах туроператори и чувах следното: „ тази събота – не, но другата имаме”. После дойде другата седмица, а аз отново чувах същото. Аааааа! Търпението ми доближаваше критична граница, когато случайно попаднах на фирма, предлагаща услугата точно ТАЗИ седмица, но … от Пловдив. И се записахме при тях.

 

Та, събота е, в странния за мен час – 2,30!!

се събуждаме, пием кафе и бързо се изнасяме от София.  Явно не толкова бързо, в Пловдив паркираме едва в 5,30ч.,за което евентуално виновна съм аз. Екскурзовода спокойно можеше да ме репортне като телефонен терорист – изтормозих го за разяснение на мястото за тръгване на автобуса. Моето оправдание е по-притеснително – силен говорен дефект на екскурзовода, така непривичен за гилдията и аз нищичко не му разбирах. Ето ни на правилното място, в правилния час. И автобуса е вече там. Ние двамата, две по-младички момичета и останалите 90%  – трета възраст. Митко избягва да ме гледа и да говори, предполагам  раздразнение :). Веднага решавам да потуша наближаващия бунт с едни хубави описания на Одрин, които съм прочела тук и да го забаламосам с бисквитки. Но част от спътничките ни решават да се скарат. За място в автобус с осигурени места за всички пътници. Ама че гадост. Конфликтът застрашава да вземе сериозни размери, когато едната бабка, с предполагам турски етнически корени /говореше с ъс своите познати в автобуса на турски/, реши да онагледи ситуацията със следната реплика: „ Е това е в България! Простотия!” . Конфликта залитва да се превърне в етнически и вече си представям извънредна емисия като от Катуница. Ах-ха да стане напечено и екскурзовода се включва като KFOR. Дали го разбраха или не, няма значение. Всички сядат и

автобусът тръгва

Но Митко вече гледа много лошо. Убеждавам го да поспим до границата. Екскурзовода разяснява откъде минаваме, все още излизаме от Пловдив, пак нищо не му разбирам, само едно чух добре: „…освобождението от ..мм османците”. Горкия. В унес си мисля колко ли е трудна тази неговата професия.

 

Повторно събуждане днес – малко преди границата сме. Слизаме за смяна на пари и посещение на „светите“ места /WC/. Хубавото на последните места в автобуса е липсата на подритващ елемент отзад. Лошото е, че трябва да изчакаш целия екип на третата възраст да се облече и натъкми, обсъждайки лумбаго, плексит и начини да се облечкиш прав, тъй като не можеш да си свиеш краката. За щастие Митко е сънен. Навън вали.

Третата възраст се отправя с неподозирано бясна скорост към free тоалетната в бензиностанцията, ние кротко завиваме към платената такава, не ми се поемат рискове, разправията на тръгване още ме държи. След една сладка цигара целият автобус се натоварва и отново потегля. Екскурзовода ни уведомава, че границата е след 8km, но кой да чуе – всички се събличат, прибират дрехи, чанти, шапки, чадъри, бастуни и т.н. и се настаняват като за целодневен преход. Подозирам вече какво ни чака на границата. Буквално след минути сме вече на нашата. Ха, сега наново –

слизаме за паспортна проверка.

Докато всички се обличат, забраждат и т.н. слушам една симпатична бабка да ги успокоявa: „ Нищо, че вали! Какво щяхме да правим в Пловдив!? Най-много в ………../местно заведение/ да висим, пък то е само до 11ч.!” Митко пак ме гледа с възмущение – ние откога не сме излизали дори до ЕДВА 11?. Мдаааа – трябва да се помисли по въпроса. Междувременно една възрастна дама установява, че няма паспорт. Забравила го е. Ще чака на границата някой да го донесе, а екскурзовода ще се върне да я вземе с маршрутка. Отзивчив човек.

 

Паспортната проверка на нашата граница минава бързо, всички се качваме обратно в автобуса. Екскурзовода обяснява, че предстои турската такава. Дааааа, но какво правят милите баби и дядовци в автобуса. Изненада! Те отново се събличат, разопаковат, подреждат якета и шлифери, шапки, чадъри… Философски се примирявам, те са мнозинство, най-много да си докарам скандал, ако предложа да не го правят… Следва турския граничен и митнически контрол. Пред самоубийство съм.

 

Одрин е на 20 км от границата

Докато въздъхнем с удовлетворение, че сме минали тежкия етап на границата, вече сме в града на плодовите сапуни , пехливаните и таваджигера. Навън вали леко и безспирно. Настроението ни е много down. Задните седалки ги поделяме само ние и една дама, наречена от мен „перко”, да ме прощава де, която при всяко спиране на автобуса, дори на пешеходна пътека скача с подвикване,  тича малко по-напред в автобуса и започва да протяга шия, за да види нещо в пространството пред нас, прилича на любопитно животинче от рода на лалугера. Стряскащо малко, но си свикнахме с нея, стана ми много симпатична. Беше много информирана и се включваше във всеки случайно дочут радговор с компетентно инфо. Та, започнахме да си говорим тихо и на ухо, много романтично беше 🙂

 Първа забележителност – сграда със сто купола,

доколкото разбрах е била нещо като санаториум за душевноболни, изградена от султан Баязид ІІ, сега превърната в  музей на здравето. Екскурзовода пита ще слизаме ли да разглеждаме и да снимаме. Мощно НЕ в дружен отговор. Успокоявам се, че явно не е нещо особено,  вътрешно си признавам, че ме е страх от бабите да кажа, че искам.

Втора спирка  – българската църква „Св.Георги”.

Евновременно с пристигането ни при нея, малкият сокак мигом се оживява. Броеници, сувенири, гевреци се появяват от нищото. Църквата е хубава и изглежда поддържана. Тъй като ние нямаме чадър, а и вървим по-бързо от основната група, се връщаме при автобуса доста по-рано. Веднага окото ми се спира на надпис БЮРЕК. А момчето през витрината ме гледа усмихнато и подмята сатър. Как да му устои човек. На английски ме пита с какво да е бюрека, сирене или нещо неразбрано от мен, но сирене ме устройва напълно и чакам с нетърпение ролята на сатъра. А той вещо ми накълцва на хапчици димящия бюрек, боцва отгоре две вилички, без да пренебрегне чакащият отвън Митко и ме печели с огромна усмивка. Като цяло – хареса ми да пазарувам в Турция. Мили и любезни търговци са.

Църквата Св.Георги

Следваща спирка  – Одринската крепост

Екскурзовода много ни разказа за нея, а аз разбрах какво съм гледала като се прибрахме и прочетох в нета. Тръгваме отново и пак се задава въпрос – А да минем ли през Кippa /магазин/? Отново дружен отговор НЕ! Ееее, не!

Жена съм, искам да харча!

Този път събирам малко смелост, за щастие не само аз. Леееко се попровикват тънки гласчета За Kippa. „Дават” ни половин час. Тук вече чашата преля. Митко остава да преговаря с екскурзовода къде и в колко ще тръгва автобуса, а аз доволно награбила парцалки се пъхвам в една пробна.

В магазина отидоха два часа. Стана ми жал за Митко и пропуснах да си купя така изгодните прахове и омекотители. Трябваше да ги мъкне после цял ден.

Сега оставаше да намерим центъра и Селимие джамия.

От Киппа хващаме маршрутка №1 по съвет на екскурзовода и като първи шматки слизаме при първото по-голямо минаре, което виждаме. Разбира се, не е от минаретата на Селимие. Решаваме да се поразходим пеша и да попитаме някой накъде да вървим. Хубаво щеше да е, ако се сещахме за името на „голямата джамия”, но уви. А на английски никой не откликва. Решавам да пробвам с българския. „ Булгаристан консул?!” бъра ,бъра… Нееее, български говориш лиии? Голяма усмивка и вдига рамене. Пробвам пак на английски – „big джамия” 🙂 Митко вече се е сринал на тротоара от смях. Но човекyt ме разбира и вече знаем и името Селимие и имаме жестомимично обяснение накъде да вървим.  Намираме и

голямата джамия Селимие,

построена по образец на Айа София в Истанбул, това чух от нашия екскурзовод на идване. Купола й е по-голям от този на истанбулската гордост, имала и 999 прозореца, но не ги броих. Много е красива. Желанието ми да я разгледам, обаче, включва и вътрешността. Тук срещам отпор. Митко и в наша църква трудно влиза, за джамия да не съм го навивала въобще. Веднага вадя златен довод, че сама жена вътре може да не е по обичая им и да ми се случи нещо неприятно 🙂  Проработи.

Селим джамия, Babademirtaş Mh., 22020 Одрин, Турция

Около джамията се въртят ромски продавачи на найлонови тобрички и настойчиво ти сочат обувките. Но след толкова покупки, торбички можех да им продам  и аз. Вътре установихме, че има рафтове, на които спокойно да си оставиш обувките. За първи път влизам в джамия. А влизаме точно по време на молитва и мюезина /така се казва, ако не се лъжа/ пее. Мятам на главата си шал, традициите на мястото трябва да се спазват. Странно, но очакванията ми бяха за строго, студено и неприятно място. Точно обратното е – меки килими, децата си тичат наоколо и се премятат, две незабрадени туристки се разхождат и се снимат, хората си говорят. Само дето мъжете седят по-напред  и си приказват на групички, а жените са насядали на килима по-назад.

Като цяло, приятна атмосфера, като за храм. За малко да се прекръстя на излизане по навик.

 

Мемориала на Шукри паша

Джамията Селимие, Одрин
Джамията Селимие

 

Полуприпаднали вече от глад се отправяме

в търсене на друга забележителност – тава джигера.

Бледи спомени от детството ми напомнят, че думата джигер я използваше и прабаба ми – дроб. Отдаваме дължимото на кулинарния туризъм в малко заведение близо до Селимие, където персонала знае български доста добре, а клиентите в голямата си част са българи. Тава джигера и кюфтенцата се оказват невероятно вкусни.

Обичам я турската кухня. Всичко ми е хем познато, хем не толкова.

След обилния обяд решаваме да си открием автобуса и да се отървем от покупките. На Митко вече не му се мъкнат, а аз си правя тънката сметка, че ще пазарувам още и ако не се разтоварим ще има бунт. Намираме автобуса на паркинга срещу Селимие. Там има още 5/6 – все български. Вътре шофьора подремва, а около местата е пълно с торби и чанти, явно не само на нас е хрумнала гениалната идея да оставим багажа. С бодра крачка се запътваме към централната улица, за да пием турско кафенце и чай. За мое неудоволствие

в заведенията не се пуши*,

затова сядаме навън, което пък ни дава възможност да поразгледаме местните. Мъжете се обличат в голямата си част еднотипно – риза, V-образно пуловерче и сако. Жените са ми по-интересни – шлиферчета или подобен тип якета, маратонки или кецове и кърпи на главите. Не всички, естествено, има и доста модерно облечени жени, но по-голямата част ми се сториха така странно облечени. За разлика от кварталните улички, в които се мотахме сутринта, централната е чиста и приятна. Персонала на кафенето говори английски, голямо щастие, че тук не жестикулирам. Силните напитки ни ободряват порядъчно и според мен е дошло време пак за пазар. Завираме се в

покрития пазар до Селимие,

където е пълно с магазинчета за сувенири, дрехи, сладки, локуми и какво ли не още. Армаганите за домочадието са осигурени – мъкнем един тон локум. Вървят всякакви пари – евро, долари, левове. Най-изгодно, мисля, излезе пазаруването в евро. С последни сили замъквам Митко до магазин с баклавички и вече е време за тръгване.

 

Одрин

Одрин

 

 

Като сборен час е определен 5,30. В 5 и 10 всички баби и ние сме на линия до автобуса. Но – о, какъв ужас. Двете младички момичета още не са дошли. Започва дружно мрънкане, усилващо се с всяка изминала минута. Как не ги е срам, като им е казано в 5 и 30, те да не са дошли половин час по-рано! Ропотът беше във вихъра си, когато настъпи заветният час – 5,30! И момичетата се качиха в автобуса. Посрещна ги дружно сумтене.

И пак на път. Установявам със задоволство, че на връщане в автобуса мирише чудесно на омекотители /за разлика от на отиване/. Голям пазар са направили. Движим се бързичко, за да минем преди 7ч. границата, че после има някаква смяна на нашите митничари, която трае 3 часа. По-абсурдно няма накъде.

Спираме на безмитния магазин, където ни се отпускат максимум 10 минути. Тук се превръщам в контрабандист на цигари. Настаняваме се обратно по местата си, но автобуса не тръгва. Двете млади момичета не са на местата си. Фурор! Бабките се надпреварват. Такова жестоко плюене падна! Оказа се, че чакаме друг, момичетата кротко и нищо неподозиращи пушат пред автобуса. После съзрират две други спътнички, излизащи от фришопа. Възрастни жени, леко накуцващи. Пороя се излива и върху тях. Как си ходели спокойно!!! И не тичат! /ама как да тичат накуцвайки с тези килограми, бе хора!?/. Качват се и те. Пак не тръгваме. Този път чакаме екскурзовода, но на него никой не се скара.

Българската митница минаваме с аплодисменти, сякаш сме се приземили със самолет и остатъка от пътуването проспах. Ако някой се познае в настоящото писание нека не се сърди – аз това видях. Ако се сърди….все ми е тая. Обещавам най-тържествено на Митко повече да не го подлагам на подобно изпитание.

Поздрави!

Автор: Вали Пунчева

Снимки: авторът

*освен, че не се пуши, за заведенията в Турция като цяло и не се сервира алкохол в нетуристическите места – бел.Ст.

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

22 коментара

окт. 26 2011

Лещен и Ковачевица – на гости на тишината (1): Ковачевица

 Днешният пътепис ще ни води из Родопите. Ренета мисли д ани води до Ковачевица, а другия път – и до Лещен.

Приятно четене:

Лещен и Ковачевица – на гости на тишината

част първа

Ковачевица

Преди време пуснах тук кратък пътепис за Рибново. Посещението ни в това колоритно село, беше част от еднодневна обиколка в района. Освен в Рибново, се разходихме в Ковачевица, Лещен и даже си поговорихме с няколко жени в Горно Дряново.

Пътят преминава, през Лещен, но ние решиаваме, първо да отидем до Ковачевица и после да се спуснем обратно. Рибново оставямв за на края.

Ковачевица, Гърмен, България

 

Първи ни посрещат камбанарията и килийното училище.

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

Има едно клише, което е много вярно за Ковачевица – няма друго такова място. Поне аз не съм видяла. И още едно клише –

там времето е спряло.

Спряло е в един прекрасен момент. Докато вървя по тесните калдаръмени улички, между високите каменни зидове се опитвам да чуя тишината, да докосна всеки камък с мисълта за ръцете, които са го поставили там.

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

Местни жители били останали десеттина, ни казва една старица. С пришълците по празниците ставали към четиридесет човека в селото. А къщите си стоят, с високите си стрехи, на по два, три етажа. До сега не бях виждала стара българска къща на три етажа. Високи, стройни гиганти, надвесени над тесните улички. Допрели чела, сякаш си споделят тайни от минало време. Гледаш ги и почти чуваш колко много имат да разкажат. За хората живели тук, за летата и зимите, за събирания и раздели. На заключените с катинари дървени порти се ветреят некролози. И хем разбираш, че селото има нужда от хората, къщите от стопаните си, хем тайно егоистично си мислиш: “ Дано не се насели, дано остане така безлюдно! Добре, че е далече!“

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

Семейство турци, родители с няколко деца също се разхождат из селото, правят си снимки на фона на къщите. Мисля си, че може и да имат някой преселник, прадядо или баба от селото.

Заговарям възрастна жена. От Горно Дряново, била. Пеш идва в Ковачевица, пеш се и прибира.

 

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

 

България, Родопи, Ковачевица

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

България, Родопи, Ковачевица

Ковачевица

В колата почти не разговаряме. Опитваме се да задържим усещането по-дълго.

Контраста между самотните къщи и тишината в Ковачевица и изпълненото с хора и живот

Горно Дряново

е огромен. Тук стари къщи няма, но из улиците щъкат деца и младежи, а по портите и пейките край оградите седят старци и жени в шалвари. Глъчка от всякъде. Слизаме от колата с намерението да си купим нещо от смесения магазин и с тайното желание да снимаме няколко жени, които са насядали отпред. Усмихнати и интересни с шарените си кърпи и едноцветни престилки.

България, Родопи, Горно Дряново

Горно Дряново

Докато успея да преодолея притеснението си и да ги попитам, може ли да ги снимаме, Георги вече се е справил със задачата. Да живеят оптичното увеличение и подвижния дисплей. Оказва се, че жените нямат нищо против да бъдат снимани и даже ми правят място да седна при тях. Запознават ни с преминаващите дечица, всяко от които, разбира се е нечие внуче.

Разхождаме се за кратко по тесните улички. Тротоари няма, на някои места няма даже асфалт. От пътя се влиза направо в къщите. Няма какво да се снима, а и се притесняваме, да не обидим хората наоколо. Няколко ромчета се опитват да ни искат дребни, но местна жена ги пропъжда. Бърза да обясни, че не са “ техни“, а пришълци от друго село. Възмущава се, че отказват хляб или ябълки, но искат пари. Качваме се на колата и тръгваме към Лещен. Нямам търпение да видя глинената къща.

 

Очаквайте продължението

Автор: Ренета Костадинова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Родопите – на картата:

7 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version