Archive for септември, 2011

сеп. 30 2011

Сред Родопите (село Вишнево)

Днешният пътепис ще ни води до място, което аз лично не разбирам, но по-важното е, че мястото е красиво, красиво, красиво! Елина ще ни води из Родопите 🙂

 

Приятно четене:

 

 

Сред Родопите (село Вишнево)

 

Първото нещо, което виждам, когато слизам от колата, са надиплените склонове на планината. Тихо е и ухае на дъжд. Скоро ще вали. Наоколо е пусто. Сякаш времето е спряло или аз съм се върнала поне 20 години назад.Тютюнът грее в отровно зелено, а сноповете сено по поляните се оглеждат в сините хълмове, които се сливат с хоризонта.

 

 

 

Село Вишнево.

Непознато, малко, скрито в беден, но красив край, някъде сред величието на Родопите. Пълно с открити и сърдечни хора. Като Сийка и Илия (които по-надолу в текста често ще наричам Сийчето и Илийката в знак на моята  признателност към тях). Те са от хората, които започваш да чувстваш като приятели след първия разговор. А след като опиташ родопските манджи, приготвени от ръцете им,  и усетиш искрената им грижа към теб, вече ги усещаш като семейство.

Вишнево, Баните, България

 

 

Посрещат ни забързани, леко притеснени и щастливи, че имат гости. Сийчето и Илия са съдържатели на еко-хотел Вишнево –  настаняват гостите и се грижат за кухнята и уюта на мястото.

 

 

Хотелът се помещава в сградата на бившето местно училище. Подобно на редица други училища в малки населени места, и това е закрито от години поради липса на деца в района. Днес хотелът разполага с 14 стаи, механа, просторен двор, конферентна зала и паркинг. Нашето лично „топ“ място е пейката с гледка към планината.

 

Пейка с изглед - Село Вишнево в Родопите

Пейка с изглед

Сийка ни дава възможност сами да изберем стаята, в която да отседнем. Стаите са просторни и има интернет, а благодарение на усилията на Сийчето, целият хотел ухае на чистота. Вече нямаме колебание, че това място в Родопите ще ни стане „любимо“. При това цената е доста изгодна – 40 лв. на вечер с включена закуска.

 

 

 

„Какво ще искате за вечеря?“ – бърза да попита Сийчето. Подчертава, че нейните специалитети са родопските гозби, но големият кулиранен майстор е Илийката, който е професионален готвач. От 30 години са заедно. Запознали се с автобуса, когато Сийчето била в 10-и клас. Последвали тайни срещи, а след три месеца -сватба. И до днес са постоянно заедно. Илия не тръгва дори на пазар без съпругата си, а Сийка е отказвала не една оферта за работа в чужбина, за да не се разделя с любимия си. Когато попиташ Сийчето какво е любов, тя повдига рамене, но ако я чуеш как говори за Илия, веднага ще разбереш дефиницията на чувството. Всъщност то трудно се описва с думи. „Ние сме заедно във всичко. И в доброто, и в лошото“. – убедена е Сийка.

Покрай разговорите за брака и любовта, измисляме и менюто за вечеря – салати (тиквички, шопска и бобена) и пилешка скара. Простичка, но затова пък добра комбинация – точно като любовта, която не обича гръмки фрази.

Първите капки дъжд провалят плановете ни за разходка из селото. Сядаме на люлката под стряхата на хотела, за да се порадваме на спокойствието на летния ден. Привечер дъждът спира и ние поемаме на опознавателен тур из Вишнево.

 

 

Къщите са разпръснати по околните хълмове. В центъра на селото по традиция има магазин, който минава и за кръчма. Във Вишнево няма църква, само махала с подобно име, което означава, че някога в селото все пак е имало храм. Сега тук има малка джамия, но местните хора рядко я посещават.

„Какво е вярата?“ – реторично ме пита Сийчето. „Ето, аз не зная каква е моята вяра. Но зная, че няма значение как наричаш своя Бог и с какви думи се молиш.“.

В село Вишнево хората са сплотени не от вярата, а от бедността.

„Тук всички сме равни. Ние сме една шепа хора, всички сме бедни, така че нямаме какво да делим. Гледаме да си помагаме, за да оцелеем.“

Сийчето се шегува, че само по избори ги броят 350 души, иначе са значително по-малко. Младите търсят работа в Смолян, Пловдив, София, а повечето са в чужбина. Селото е опустяло най-вече заради липсата на работа. Безработицата е най-големият страх на местните хора. Може би затова Сийка и Илия влагат цялото си сърце в работата. А може би защото искрено обичат това, което правят. Всъщност малко хора могат да се похвалят с подобно щастие. Сийчето и Илия приемат всеки клиент като свой приятел. Разказват истории, свързани с гостите на хотела и помнят поименно голяма част от тях.

Оставаме впечатлени от добротата на това родопско семейство, защото в  България като цяло има силен недостиг на позитивно отношение, особено в сферата на обслужването. Свикнали сме с мрачните погледи, с нелюбезните или дори открито подигравателни реплики, с вечния български негативизъм…Ето защо първоначално вниманието към нас като гости на хотела дори ни учудва. Не очакваме, че някой може да прояви подобна грижа към непознати хора. Ако в България имаше класация за хотели, предлагащи най-човешко отношение към клиента, еко-хотел Вишнево би обрал всички точки. За мен лично всякакви пет звезди, сауни, джакузита и басейни бледнеят пред възможността да се чувствам все едно съм си у дома или на гости на баба. Честно казано, така не са ме глезили дори в собственото ми семейство.

Нещо повече, със Сийчето и Илия можеш да си поговориш за всичко – за живота, за готварските рецепти, за историята на селото или за тяхната собствена съдба. В разговорите се преплитат съвети, спомени, житейски равносметки, но най-вече – простичка човешка мъдрост. Онази, която не се получава в университета и не се купува с пари. Тя се изживява –  с болка, с лишения, със загуби, с надежда за нещо по-добро и с неугасваща усмивка…

А планината, без да се интересува от нашите разговори, постепенно се обагря в синьо-оранжево-розов цвят. Вечерта настъпва плавно.

 

 

Сядаме да вечеряме навън. Очакват ни тиквички с млечен сос, шопска салата, смилянски боб и пилешки шишчета.

 

 

 

След салатите, вече сме преяли, но ядем от пилешкото месо, защото: а) е уникално  вкусно и б) не искаме да обидим Илийката, дори и с риск да се натъпчем. При това малко по-рано той вече ни е  посветил в тайната на сочното пиле: филето трябва предварително да се маринова в соев сос, бяло вино и малко лимонов сок. Става невероятно!

След вечерята, получавам и своя десерт  на фона на неочаквано пълнолуние 🙂

 

 

 

 

Магията на Родопите е да видиш как денят сменя нощта. Огромната луна постепенно се скрива зад планинския контур, а слънцето бавно огрява най-високите борове на отсрещния скат и постепенно пълзи към долините. Наблюдаваме лястовичи концерт – гонят се в небето, сякаш са нетърпеливи да започне денят.  И ние сме изпълнени с предчувствие за един вълнуващ ден…

 

 

Решили сме да стигнем

до Дяволския мост пеша.

Пътят от Вишнево до моста е около 4 часа в едната посока. Затова оставяме колата в центъра на близкото село Гълъбово, откъдето може да се стигне за общо 4 часа – около 2 часа в едната и в другата посока. В Гълъбово има и Информационен център, където ще ви упътят за еко-пътеката до Дяволския мост и ще ви дадат листовки с полезна информация. Маршрутът на еко-пътеката като цяло не е труден, особено на отиване. На връщане е по-сложно, защото има доста изкачване. Пътят обаче е приятен за разходка из планината, а най-големият плюс е, че има ясна маркировка. Следвайте червено-белите означения и няма да имате никакъв проблем със стигането до моста. Единственото условие е да се заредите с достатъчно количество минерална вода. Ако все пак запасите ви свършат – по средата на пътя има изворче, а и до самия Дяволски мост също ще откриете чешма.

Ще познаете, че сте близо до Дяволския мост по шума на река Арда.

Тя ще ви посрещне първа, след което ще стигнете и до самия мост. За неговото име съществуват редица легенди. Според поверието в туристическата брошура, която получих в Информационния център в Гълъбово, при градежа на моста в него е „зазидана“ сянката на девойка. Майсторите все не успявали да изградят моста, докато единият не пожертвал съпругата си. А според една от младите туркини, с които се запознах на беседката до моста, името му се дължи на отражението моста във водата, което погледнато под определен ъгъл и в даден момент от деня, прилича на дяволска глава с рога. Други пък вярват, че това място притежава силна негативна енергия и че в един от камъните на моста личи отпечатък от Сатаната.

Дяволският мост на река Арда

Дяволският мост

Легендите са част от историята. Няма как да отличим едното от другото. Въпреки страшното си име, мостът е оцелял векове наред благодарение на силата на камъка и устойчивия градеж. Дори днес той впечатлява със своята хармонична симетрия и непоклатимост.  Иронията на историята може би се крие във факта, че сега този идеално запазен мост не свързва нищо, докато в миналото е бил важен търговски път. Според повечето източници датира от 16-и век и е построен върху останките от стар римски път.

 

 

След посещението на моста поемаме обратно по еко-пътеката към Вишнево. По пътя има разклонение, което води до древно тракийско светилище, но пътят дотам е час и половина. Нямаме сили, затова продължаваме напред. Но въпреки умората се чувстваме добре. Енергията на Родопите е лекарство, което може да лекува всичко – от  стрес до болни души…

Следващата сутрин започва с “кулаци на тигла“, които Сийчето е приготвила още в ранни зори (тя просто няма да ви остави без закуска, дори и по принцип да не закусвате). Кулаците са нещо между палачинки и катми, но се оказват по-вкусни и от двете. А в комбинация с домашно ягодово сладко… разбирате сами 🙂

Вкусотийки

 

 

След закуската, Сийка настоява да ни изпрати с пълен багажник – дава ни от всичко, което има в градината си – тиквички, домати, няколко килограма картофи. Чувстваме се така, сякаш се прощаваме със собственото си семейство. Прегръдки, целувки и обещания да се върнем пак.

А после потегляме. Хотелът, планината и чакълестият път остават някъде зад нас. Когато се обръщам за последно, Сийчето още маха за „Довиждане“. Махам и аз. Да, със сигурност ще се върнем пак.

 

 

 

Как да стигнете до село Вишнево:

Най-добре е да минете по пътя Смолян-Чепеларе-Баните-с. Вишнево. Повече информация за еко-хотел Вишнево можете да откриете на адрес: http://www.ecohotelvishnevo.com/

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Елина Цанкова

Снимки:Иван Михалев

 

 

Други разкази свързани с Родопите – на картата:

3 коментара

сеп. 29 2011

5 дни в страната на Малката русалка, Лего и Туборг (4): Нюборг – Одензе

Днес зав пътепис на Росица из Дания. Вече се разходихме из Копенхаген, бяхме в  Елсинор, Гиллелейе, Хилерьод и шведския Хелзингборг , а за последно бяхме в Роскилде и Кьоге

Днес ще завършим с Нюборг и Одензе 

Приятно четене:

5 дни в страната на Малката русалка, Лего и Туборг

част трета

Нюборг – Одензе  

cOPENhagen картата ни е валидна само още няколко часа. В 10:30 изтича. Напълно достатъчно е, за да се сбогуваме с Елсинор, да пристигнем в Копенхаген, да се помотаем малко в района на „Тиволи” и към обяд да поемем към Нюборг.

 

Нюборг

Влакът преминава по изумителния мост Great Belt (Bridge) или Storebæltsbroen на датски, съединяващ островите Зеландия и Фюн и след минутка пристигаме. Първо впечатление – доста луксозничко и тлъстичко място. Къщите изглеждат по-големи и по-разчупени от тези в Елсинор, например. Или може би се лъжа? Справка – снимките по-долу.

 Нюборг, Дания

Нюборг

Нюборг, Дания

Нюборг

Нов остров – нов късмет. Късметът се появява под формата на очарователна млада жена от Барселона – да, тя е от couchsurfing.org и ще е наш гид и приятел в днешния и утрешния ден. Омъжена е за датчанин, който плува из далечните морета, защото такава му е работата. Младият морски вълк също е каучсърфист.

Т. е толкова чаровна и бъбрива, така предугажда въпросите ни, че се шашкаме. Спретва ни по едно бързо кафе и ни повежда на обиколка из града веднага след като сме допили последната глътка. Междувременно ни съобщава, че не сяда в никакви заведения за пиене и ядене, защото е „грехота да пилееш пари навън, при положение, че същото можеш да консумираш „без пари” вкъщи”. Отправяме се към един прекрасен парк, който се оказва… ъъъ… гробищен парк. Т. се залива от смях, виждайки нашата реакция, когато най-сетне ни пада стотинката къде сме, смее се, защото и барселонци биха реагирали така, но за датчаните това е просто парк – нищо мистично или негативно няма в една такава разходка. А как поддържат… хмм… гробовете така еднакво, питаме ние. Общината поддържа всичко, отговаря Т. Е, значи и данъците трябва да са големички, допускаме. Огромни са – отсича тя.

Гробището на Нюборг, ДанияГробището на Нюборг, Дания

Гробищният парк на Нюборг

Продължаваме през „нормален” парк, нещо като по хребет на хълм. Тук някога е имало стена – стената на замъка. Но понеже била от дърво, изгорялааа. Виждаме водите в специално прокопаните в миналото канали, води, идващи от езеро, което е на 5 км оттук. В дъното е старата водна кула. Сега около каналите се кипрят китни къщички, които общината дава срещу минимален наем за ползване през високия сезон, а през студеното време ги затваря и прекъсва електричеството.

Водната кула и къщичките около канала – Нюборг, ДанияВодната кула и къщичките около канала – Нюборг, Дания

Водната кула и къщичките около канала

 

Водната кула  – Нюборг, Дания

 

Водната кула

Преди да отдадем дължимото на замъка, който ще се окаже известен с това, че първият датски парламент се е съвещавал в него цели два века, виждаме свещените крави на Дания – гъските.

 Езерото зад замъка – Нюборг, Дания

  Езерото зад замъка

Гъските и лебедите наистина са свещени за датчаните – обяснява Т. Случвало се автобуси и коли да спират насред магистралата, за да преминат птиците по пътя си необезпокоявани. „Най-смешното” и забавно нещо в Дания (това е виц) било да видиш полицай, който с двете си ръце прави флегматично и с умиление „къш-къш” на гъските, вървящи пред него.

А сега няколко снимки от замъка, който няма да ви впечатли с мащабите си, но пък дава много ясна представа за провинциалния дворцов живот през ранното средновековие. Попадаме във време, което предхожда славата на Елсинор и Хилерьод. Както вече споменах, тук се е съвещавал датският парламент в продължение на цееели два века – от късния дванадесети до ранния петнадесети век. Забавно е да се видят мащабите на парламентарната зала. Поради съсредоточаването на законодателната власт в Нюборг, градът е възприеман като столица на Дания в този период. Кралят Кристиян II е роден тук. Една легенда разказва, че детето Кристиян било спасено от опасно падане от маймуна. Нерде Дания, нерде маймуни! Кой знае из кои морета и земи е скитала датската флотилия, за да доведе маймуна в Нюборгския замък?! Велика работа е била тази Дания, честно ви казвам – нищо, че сега е най-малката скандинавска държава.

И още нещо – тук ще ви разкажат за съюза на Дания с Наполеон и Испания срещу шведите. Водачката ни твърди, че датчаните хранели топли чувства към испанците (но не към надутите французи) от онова време. С този епизод от историята щяхме да се срещнем и в Одензе чрез биографията на Андерсен, в чието семейство също са протекли епизоди, повлияни от присъствието на чуждите войници в града.

 Замъкът на Нюборг, Дания

Замъкът на Нюборг

 Замъкът на Нюборг, Дания

Замъкът на Нюборг

 Парламентът на Дания между 12 и 15 век – Замъкът на Нюборг, Дания

 Парламентът на Дания между 12 и 15 век

 Кралската тоалетна – Замъкът на Нюборг, ДанияКралско ложе – Замъкът на Нюборг, Дания

Кралско ложе и кралска тоалетна

 Вилички около езерото срещу замъка – Замъкът на Нюборг, Дания

 Вилички около езерото срещу замъка

Разходката продължава из централната градска зона и квартала с новото строителство, после лентяйстваме на брега на морето в близост до някакъв парк.

Към центъра на Нюборг, Дания

Към центъра на Нюборг

В центъра на града – Нюборг, Дания

В центъра на града

В центъра на града – Нюборг, Дания

Новите жилищни сгради – Нюборг, Дания

Новите жилищни сгради

Новите жилищни сгради – Нюборг, Дания

Новите жилищни сгради

 

А сега към морето! Мале, к’ви къщи ли, вили ли!

 Вили – Нюборг, Дания

 Вили – Нюборг, Дания

 Плажът – Нюборг, Дания

Плажът и паркът в далечината

 Мостът, свързващ двата острова в далечината – Нюборг, Дания

Мостът, свързващ двата острова в далечината

След разходката се връщаме в дома на Т., за да изпием по един Туборг, да си поговорим за датските нрави и да сготвим продуктите, които Т. купува от супермаркета, отказвайки почти грубо да приеме нашите крони. Подредени около малката масичка, подхващаме дълги етнопсихологически беседи. Споменавам ѝ за първите си впечатления от финландците, които виждах навремето да стоят и да събират слънчеви лъчи, без да помръднат, без да се погледнат, без да си продумат дума на една и съща маса в кафенето. Датчаните са по-различни, казва Т. Те са андалусийците на европейския север, първоначално изглеждат леко дръпнати и индиферентни, но като цапнат едно-две стават супер дружелюбни и готини. Отбелязвам, че ни е направило впечатление, че си пийват. Всички – обобщава Т. А от кога започват, питам аз. На 11 години момченцата вече проявяват „любопитство”, на 16 вече пият с бащите си… Добреее. А не им ли пречи на работата? – настоявам по темата. Изглежда, че не им пречи. Не пият когато работят и са дисциплинирани работници. Говорим си за студентския живот, за пътешествия, за начините, по които датчаните се справят с живота. На следващия ден ще ходим в Одензе, за да видим къщата на Ханс К. Андерсен. Впрочем той обичал да отсяда в едно провинциално имение близо до Нюборг. Но дотам се стига само с кола, така че… остава само Одензе.

 

Снимки от Нюборг:

http://royak.snimka.bg/travel/denmark-nyborg-may-2011.593138

 

Одензе

Докато усетим, че пътуваме, вече сме в Одензе. Движението в града е блокирано заради някакъв много масов дамски маратон. Целта ни тук е една единствена – да видим родната къща на Ханс К. Андерсен. Ако забелязвате, не казвам музея в родния град на Андерсен, а къщата на Андерсен. Въобще не съм склонна да влизам по официален начин в този музей, лъскаво изтупан и прилепен към малката къщичка. Не! Интересувам се само и единствено от това да зърна къщата и да надзърна в стаичката за всичко – работилница, спалня и всекидневна; да почувствам махалата, в която писателят е израснал и напуснал на 14-годишна възраст, за да се превърне в скиталец (не знам защо точно тази дума ми хрумна).

Сега градът е голям според тукашните мащаби и прекрасен, ето няколко попътни снимки:

 Одензее, Дания

Одензе

Одензее, Дания

Одензе

Одензее, Дания Одензе

Одензее, Дания

Одензе

Одензее, Дания

Одензе

Най-сетне сме в стария беден квартал, където на 2 април 1805 г. се е появил на бял свят великият приказник. Никога няма да забравя тази дата, защото това е и… моят рожден ден, но годината не съвпада, нали се сещате?!

Дали съдбата подреди нещата така, че да се докоснем до нещо андерсеново в самия край на пътуването? Доближили сме се поне мъничко до  някои от символите и нагласите в тази страна – светостта на предхристиянските имена; опашатите морски божества – очевидно обичани езически персонажи, свързани с насъщното море, от които някак си органично е произлязъл нов, вълнуващ и драматичен персонаж – Малката русалка; свещеността на гъските и лебедите, чиято миграция те кара да изпитваш тъга; социалното чувство на тези хора и отношението им към природата, към цветята. А онова внимание към малките и крехки неща, детайлите и естетиката? А онези самотни занимания в самотните дълги вечери, когато само светлината на свещичката те отделя от мрака, когато само съзнанието е свободно да напусне всичко това и да препусне из въображаеми светове? Защото колкото и неприет да е Андерсен в своята родина в най-хубавите години от живота си, колкото и да е специфичен, индивидуален, тъгуващ и „бездомен”, той може да бъде по-адекватно разбран именно в родния му контекст. И не само по отношение на автобиографичните мотиви в творбите му, но и във връзка с ценностната система и естетиката на най-близките хора, живеещи в бедната част на града или свързани с театъра – суеверията и страшните истории, „прихванати” от жените в семейството и от стариците в дома за бедни, бръщолевенето и песните на лудите от градската болница и на обезумелия след разоряването му дядо, странната замечтаност и затвореност на баща му – обущарят, който дяла играчки и разхожда сина си в гората…

            Невероятно е да се докоснеш до света на любим писател от детството, да наблюдаваш как хора отвсякъде идват и се покланят пред скромния му дом. И аз се покланям! Несъмнено това е най-великото ми преживяване в Дания.

 Кварталът на Андерсен – Одензее, Дания

Кварталът на Андерсен

 Къщата на Андерсен – Одензее, Дания

Къщата на Ханс К. Андерсен

Кварталът на Андерсен – Одензее, Дания Околните къщи

Кварталът на Андерсен – Одензее, Дания

кварталът

Одензее, Дания

Одензее

 

 

 

В пълно мълчание изпиваме по един топъл шоколад на площада. После си тръгваме обратно към Нюборг, прибираме набързо багажа, междувременно заплющява силен дъжд, но ние вече пътуваме към летище Каструп.  

 

Снимки от Одензе:

http://royak.snimka.bg/travel/denmark-odense-may-2011.593594

 

Опитах се да разкажа уж накратко, пък стана надълго, впечатленията си от Дания – страната на Андерсен, гъските и лебедите; страната, в която виждаш как всичко в ежедневието на хората е подчинено на любовта към слънцето и светлината; страната, в която трудно можеш да ядосаш някого, а отзивчивост ще получиш от мнозина…

 Край

Автор: Росица Йосифова

 

Снимки: авторът 

 

Други разкази свързани с Дания – на картата:

4 коментара

Older Entries »