Archive for септември, 2011

сеп. 30 2011

Сред Родопите (село Вишнево)

Днешният пътепис ще ни води до място, което аз лично не разбирам, но по-важното е, че мястото е красиво, красиво, красиво! Елина ще ни води из Родопите 🙂

 

Приятно четене:

 

 

Сред Родопите (село Вишнево)

 

Първото нещо, което виждам, когато слизам от колата, са надиплените склонове на планината. Тихо е и ухае на дъжд. Скоро ще вали. Наоколо е пусто. Сякаш времето е спряло или аз съм се върнала поне 20 години назад.Тютюнът грее в отровно зелено, а сноповете сено по поляните се оглеждат в сините хълмове, които се сливат с хоризонта.

 

 

 

Село Вишнево.

Непознато, малко, скрито в беден, но красив край, някъде сред величието на Родопите. Пълно с открити и сърдечни хора. Като Сийка и Илия (които по-надолу в текста често ще наричам Сийчето и Илийката в знак на моята  признателност към тях). Те са от хората, които започваш да чувстваш като приятели след първия разговор. А след като опиташ родопските манджи, приготвени от ръцете им,  и усетиш искрената им грижа към теб, вече ги усещаш като семейство.

Вишнево, Баните, България

 

 

Посрещат ни забързани, леко притеснени и щастливи, че имат гости. Сийчето и Илия са съдържатели на еко-хотел Вишнево –  настаняват гостите и се грижат за кухнята и уюта на мястото.

 

 

Хотелът се помещава в сградата на бившето местно училище. Подобно на редица други училища в малки населени места, и това е закрито от години поради липса на деца в района. Днес хотелът разполага с 14 стаи, механа, просторен двор, конферентна зала и паркинг. Нашето лично „топ“ място е пейката с гледка към планината.

 

Пейка с изглед - Село Вишнево в Родопите

Пейка с изглед

Сийка ни дава възможност сами да изберем стаята, в която да отседнем. Стаите са просторни и има интернет, а благодарение на усилията на Сийчето, целият хотел ухае на чистота. Вече нямаме колебание, че това място в Родопите ще ни стане „любимо“. При това цената е доста изгодна – 40 лв. на вечер с включена закуска.

 

 

 

„Какво ще искате за вечеря?“ – бърза да попита Сийчето. Подчертава, че нейните специалитети са родопските гозби, но големият кулиранен майстор е Илийката, който е професионален готвач. От 30 години са заедно. Запознали се с автобуса, когато Сийчето била в 10-и клас. Последвали тайни срещи, а след три месеца -сватба. И до днес са постоянно заедно. Илия не тръгва дори на пазар без съпругата си, а Сийка е отказвала не една оферта за работа в чужбина, за да не се разделя с любимия си. Когато попиташ Сийчето какво е любов, тя повдига рамене, но ако я чуеш как говори за Илия, веднага ще разбереш дефиницията на чувството. Всъщност то трудно се описва с думи. „Ние сме заедно във всичко. И в доброто, и в лошото“. – убедена е Сийка.

Покрай разговорите за брака и любовта, измисляме и менюто за вечеря – салати (тиквички, шопска и бобена) и пилешка скара. Простичка, но затова пък добра комбинация – точно като любовта, която не обича гръмки фрази.

Първите капки дъжд провалят плановете ни за разходка из селото. Сядаме на люлката под стряхата на хотела, за да се порадваме на спокойствието на летния ден. Привечер дъждът спира и ние поемаме на опознавателен тур из Вишнево.

 

 

Къщите са разпръснати по околните хълмове. В центъра на селото по традиция има магазин, който минава и за кръчма. Във Вишнево няма църква, само махала с подобно име, което означава, че някога в селото все пак е имало храм. Сега тук има малка джамия, но местните хора рядко я посещават.

„Какво е вярата?“ – реторично ме пита Сийчето. „Ето, аз не зная каква е моята вяра. Но зная, че няма значение как наричаш своя Бог и с какви думи се молиш.“.

В село Вишнево хората са сплотени не от вярата, а от бедността.

„Тук всички сме равни. Ние сме една шепа хора, всички сме бедни, така че нямаме какво да делим. Гледаме да си помагаме, за да оцелеем.“

Сийчето се шегува, че само по избори ги броят 350 души, иначе са значително по-малко. Младите търсят работа в Смолян, Пловдив, София, а повечето са в чужбина. Селото е опустяло най-вече заради липсата на работа. Безработицата е най-големият страх на местните хора. Може би затова Сийка и Илия влагат цялото си сърце в работата. А може би защото искрено обичат това, което правят. Всъщност малко хора могат да се похвалят с подобно щастие. Сийчето и Илия приемат всеки клиент като свой приятел. Разказват истории, свързани с гостите на хотела и помнят поименно голяма част от тях.

Оставаме впечатлени от добротата на това родопско семейство, защото в  България като цяло има силен недостиг на позитивно отношение, особено в сферата на обслужването. Свикнали сме с мрачните погледи, с нелюбезните или дори открито подигравателни реплики, с вечния български негативизъм…Ето защо първоначално вниманието към нас като гости на хотела дори ни учудва. Не очакваме, че някой може да прояви подобна грижа към непознати хора. Ако в България имаше класация за хотели, предлагащи най-човешко отношение към клиента, еко-хотел Вишнево би обрал всички точки. За мен лично всякакви пет звезди, сауни, джакузита и басейни бледнеят пред възможността да се чувствам все едно съм си у дома или на гости на баба. Честно казано, така не са ме глезили дори в собственото ми семейство.

Нещо повече, със Сийчето и Илия можеш да си поговориш за всичко – за живота, за готварските рецепти, за историята на селото или за тяхната собствена съдба. В разговорите се преплитат съвети, спомени, житейски равносметки, но най-вече – простичка човешка мъдрост. Онази, която не се получава в университета и не се купува с пари. Тя се изживява –  с болка, с лишения, със загуби, с надежда за нещо по-добро и с неугасваща усмивка…

А планината, без да се интересува от нашите разговори, постепенно се обагря в синьо-оранжево-розов цвят. Вечерта настъпва плавно.

 

 

Сядаме да вечеряме навън. Очакват ни тиквички с млечен сос, шопска салата, смилянски боб и пилешки шишчета.

 

 

 

След салатите, вече сме преяли, но ядем от пилешкото месо, защото: а) е уникално  вкусно и б) не искаме да обидим Илийката, дори и с риск да се натъпчем. При това малко по-рано той вече ни е  посветил в тайната на сочното пиле: филето трябва предварително да се маринова в соев сос, бяло вино и малко лимонов сок. Става невероятно!

След вечерята, получавам и своя десерт  на фона на неочаквано пълнолуние 🙂

 

 

 

 

Магията на Родопите е да видиш как денят сменя нощта. Огромната луна постепенно се скрива зад планинския контур, а слънцето бавно огрява най-високите борове на отсрещния скат и постепенно пълзи към долините. Наблюдаваме лястовичи концерт – гонят се в небето, сякаш са нетърпеливи да започне денят.  И ние сме изпълнени с предчувствие за един вълнуващ ден…

 

 

Решили сме да стигнем

до Дяволския мост пеша.

Пътят от Вишнево до моста е около 4 часа в едната посока. Затова оставяме колата в центъра на близкото село Гълъбово, откъдето може да се стигне за общо 4 часа – около 2 часа в едната и в другата посока. В Гълъбово има и Информационен център, където ще ви упътят за еко-пътеката до Дяволския мост и ще ви дадат листовки с полезна информация. Маршрутът на еко-пътеката като цяло не е труден, особено на отиване. На връщане е по-сложно, защото има доста изкачване. Пътят обаче е приятен за разходка из планината, а най-големият плюс е, че има ясна маркировка. Следвайте червено-белите означения и няма да имате никакъв проблем със стигането до моста. Единственото условие е да се заредите с достатъчно количество минерална вода. Ако все пак запасите ви свършат – по средата на пътя има изворче, а и до самия Дяволски мост също ще откриете чешма.

Ще познаете, че сте близо до Дяволския мост по шума на река Арда.

Тя ще ви посрещне първа, след което ще стигнете и до самия мост. За неговото име съществуват редица легенди. Според поверието в туристическата брошура, която получих в Информационния център в Гълъбово, при градежа на моста в него е „зазидана“ сянката на девойка. Майсторите все не успявали да изградят моста, докато единият не пожертвал съпругата си. А според една от младите туркини, с които се запознах на беседката до моста, името му се дължи на отражението моста във водата, което погледнато под определен ъгъл и в даден момент от деня, прилича на дяволска глава с рога. Други пък вярват, че това място притежава силна негативна енергия и че в един от камъните на моста личи отпечатък от Сатаната.

Дяволският мост на река Арда

Дяволският мост

Легендите са част от историята. Няма как да отличим едното от другото. Въпреки страшното си име, мостът е оцелял векове наред благодарение на силата на камъка и устойчивия градеж. Дори днес той впечатлява със своята хармонична симетрия и непоклатимост.  Иронията на историята може би се крие във факта, че сега този идеално запазен мост не свързва нищо, докато в миналото е бил важен търговски път. Според повечето източници датира от 16-и век и е построен върху останките от стар римски път.

 

 

След посещението на моста поемаме обратно по еко-пътеката към Вишнево. По пътя има разклонение, което води до древно тракийско светилище, но пътят дотам е час и половина. Нямаме сили, затова продължаваме напред. Но въпреки умората се чувстваме добре. Енергията на Родопите е лекарство, което може да лекува всичко – от  стрес до болни души…

Следващата сутрин започва с “кулаци на тигла“, които Сийчето е приготвила още в ранни зори (тя просто няма да ви остави без закуска, дори и по принцип да не закусвате). Кулаците са нещо между палачинки и катми, но се оказват по-вкусни и от двете. А в комбинация с домашно ягодово сладко… разбирате сами 🙂

Вкусотийки

 

 

След закуската, Сийка настоява да ни изпрати с пълен багажник – дава ни от всичко, което има в градината си – тиквички, домати, няколко килограма картофи. Чувстваме се така, сякаш се прощаваме със собственото си семейство. Прегръдки, целувки и обещания да се върнем пак.

А после потегляме. Хотелът, планината и чакълестият път остават някъде зад нас. Когато се обръщам за последно, Сийчето още маха за „Довиждане“. Махам и аз. Да, със сигурност ще се върнем пак.

 

 

 

Как да стигнете до село Вишнево:

Най-добре е да минете по пътя Смолян-Чепеларе-Баните-с. Вишнево. Повече информация за еко-хотел Вишнево можете да откриете на адрес: http://www.ecohotelvishnevo.com/

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Елина Цанкова

Снимки:Иван Михалев

 

 

Други разкази свързани с Родопите – на картата:

3 коментара

сеп. 29 2011

5 дни в страната на Малката русалка, Лего и Туборг (4): Нюборг – Одензе

Днес зав пътепис на Росица из Дания. Вече се разходихме из Копенхаген, бяхме в  Елсинор, Гиллелейе, Хилерьод и шведския Хелзингборг , а за последно бяхме в Роскилде и Кьоге

Днес ще завършим с Нюборг и Одензе 

Приятно четене:

5 дни в страната на Малката русалка, Лего и Туборг

част трета

Нюборг – Одензе  

cOPENhagen картата ни е валидна само още няколко часа. В 10:30 изтича. Напълно достатъчно е, за да се сбогуваме с Елсинор, да пристигнем в Копенхаген, да се помотаем малко в района на „Тиволи” и към обяд да поемем към Нюборг.

 

Нюборг

Влакът преминава по изумителния мост Great Belt (Bridge) или Storebæltsbroen на датски, съединяващ островите Зеландия и Фюн и след минутка пристигаме. Първо впечатление – доста луксозничко и тлъстичко място. Къщите изглеждат по-големи и по-разчупени от тези в Елсинор, например. Или може би се лъжа? Справка – снимките по-долу.

 Нюборг, Дания

Нюборг

Нюборг, Дания

Нюборг

Нов остров – нов късмет. Късметът се появява под формата на очарователна млада жена от Барселона – да, тя е от couchsurfing.org и ще е наш гид и приятел в днешния и утрешния ден. Омъжена е за датчанин, който плува из далечните морета, защото такава му е работата. Младият морски вълк също е каучсърфист.

Т. е толкова чаровна и бъбрива, така предугажда въпросите ни, че се шашкаме. Спретва ни по едно бързо кафе и ни повежда на обиколка из града веднага след като сме допили последната глътка. Междувременно ни съобщава, че не сяда в никакви заведения за пиене и ядене, защото е „грехота да пилееш пари навън, при положение, че същото можеш да консумираш „без пари” вкъщи”. Отправяме се към един прекрасен парк, който се оказва… ъъъ… гробищен парк. Т. се залива от смях, виждайки нашата реакция, когато най-сетне ни пада стотинката къде сме, смее се, защото и барселонци биха реагирали така, но за датчаните това е просто парк – нищо мистично или негативно няма в една такава разходка. А как поддържат… хмм… гробовете така еднакво, питаме ние. Общината поддържа всичко, отговаря Т. Е, значи и данъците трябва да са големички, допускаме. Огромни са – отсича тя.

Гробището на Нюборг, ДанияГробището на Нюборг, Дания

Гробищният парк на Нюборг

Продължаваме през „нормален” парк, нещо като по хребет на хълм. Тук някога е имало стена – стената на замъка. Но понеже била от дърво, изгорялааа. Виждаме водите в специално прокопаните в миналото канали, води, идващи от езеро, което е на 5 км оттук. В дъното е старата водна кула. Сега около каналите се кипрят китни къщички, които общината дава срещу минимален наем за ползване през високия сезон, а през студеното време ги затваря и прекъсва електричеството.

Водната кула и къщичките около канала – Нюборг, ДанияВодната кула и къщичките около канала – Нюборг, Дания

Водната кула и къщичките около канала

 

Водната кула  – Нюборг, Дания

 

Водната кула

Преди да отдадем дължимото на замъка, който ще се окаже известен с това, че първият датски парламент се е съвещавал в него цели два века, виждаме свещените крави на Дания – гъските.

 Езерото зад замъка – Нюборг, Дания

  Езерото зад замъка

Гъските и лебедите наистина са свещени за датчаните – обяснява Т. Случвало се автобуси и коли да спират насред магистралата, за да преминат птиците по пътя си необезпокоявани. „Най-смешното” и забавно нещо в Дания (това е виц) било да видиш полицай, който с двете си ръце прави флегматично и с умиление „къш-къш” на гъските, вървящи пред него.

А сега няколко снимки от замъка, който няма да ви впечатли с мащабите си, но пък дава много ясна представа за провинциалния дворцов живот през ранното средновековие. Попадаме във време, което предхожда славата на Елсинор и Хилерьод. Както вече споменах, тук се е съвещавал датският парламент в продължение на цееели два века – от късния дванадесети до ранния петнадесети век. Забавно е да се видят мащабите на парламентарната зала. Поради съсредоточаването на законодателната власт в Нюборг, градът е възприеман като столица на Дания в този период. Кралят Кристиян II е роден тук. Една легенда разказва, че детето Кристиян било спасено от опасно падане от маймуна. Нерде Дания, нерде маймуни! Кой знае из кои морета и земи е скитала датската флотилия, за да доведе маймуна в Нюборгския замък?! Велика работа е била тази Дания, честно ви казвам – нищо, че сега е най-малката скандинавска държава.

И още нещо – тук ще ви разкажат за съюза на Дания с Наполеон и Испания срещу шведите. Водачката ни твърди, че датчаните хранели топли чувства към испанците (но не към надутите французи) от онова време. С този епизод от историята щяхме да се срещнем и в Одензе чрез биографията на Андерсен, в чието семейство също са протекли епизоди, повлияни от присъствието на чуждите войници в града.

 Замъкът на Нюборг, Дания

Замъкът на Нюборг

 Замъкът на Нюборг, Дания

Замъкът на Нюборг

 Парламентът на Дания между 12 и 15 век – Замъкът на Нюборг, Дания

 Парламентът на Дания между 12 и 15 век

 Кралската тоалетна – Замъкът на Нюборг, ДанияКралско ложе – Замъкът на Нюборг, Дания

Кралско ложе и кралска тоалетна

 Вилички около езерото срещу замъка – Замъкът на Нюборг, Дания

 Вилички около езерото срещу замъка

Разходката продължава из централната градска зона и квартала с новото строителство, после лентяйстваме на брега на морето в близост до някакъв парк.

Към центъра на Нюборг, Дания

Към центъра на Нюборг

В центъра на града – Нюборг, Дания

В центъра на града

В центъра на града – Нюборг, Дания

Новите жилищни сгради – Нюборг, Дания

Новите жилищни сгради

Новите жилищни сгради – Нюборг, Дания

Новите жилищни сгради

 

А сега към морето! Мале, к’ви къщи ли, вили ли!

 Вили – Нюборг, Дания

 Вили – Нюборг, Дания

 Плажът – Нюборг, Дания

Плажът и паркът в далечината

 Мостът, свързващ двата острова в далечината – Нюборг, Дания

Мостът, свързващ двата острова в далечината

След разходката се връщаме в дома на Т., за да изпием по един Туборг, да си поговорим за датските нрави и да сготвим продуктите, които Т. купува от супермаркета, отказвайки почти грубо да приеме нашите крони. Подредени около малката масичка, подхващаме дълги етнопсихологически беседи. Споменавам ѝ за първите си впечатления от финландците, които виждах навремето да стоят и да събират слънчеви лъчи, без да помръднат, без да се погледнат, без да си продумат дума на една и съща маса в кафенето. Датчаните са по-различни, казва Т. Те са андалусийците на европейския север, първоначално изглеждат леко дръпнати и индиферентни, но като цапнат едно-две стават супер дружелюбни и готини. Отбелязвам, че ни е направило впечатление, че си пийват. Всички – обобщава Т. А от кога започват, питам аз. На 11 години момченцата вече проявяват „любопитство”, на 16 вече пият с бащите си… Добреее. А не им ли пречи на работата? – настоявам по темата. Изглежда, че не им пречи. Не пият когато работят и са дисциплинирани работници. Говорим си за студентския живот, за пътешествия, за начините, по които датчаните се справят с живота. На следващия ден ще ходим в Одензе, за да видим къщата на Ханс К. Андерсен. Впрочем той обичал да отсяда в едно провинциално имение близо до Нюборг. Но дотам се стига само с кола, така че… остава само Одензе.

 

Снимки от Нюборг:

http://royak.snimka.bg/travel/denmark-nyborg-may-2011.593138

 

Одензе

Докато усетим, че пътуваме, вече сме в Одензе. Движението в града е блокирано заради някакъв много масов дамски маратон. Целта ни тук е една единствена – да видим родната къща на Ханс К. Андерсен. Ако забелязвате, не казвам музея в родния град на Андерсен, а къщата на Андерсен. Въобще не съм склонна да влизам по официален начин в този музей, лъскаво изтупан и прилепен към малката къщичка. Не! Интересувам се само и единствено от това да зърна къщата и да надзърна в стаичката за всичко – работилница, спалня и всекидневна; да почувствам махалата, в която писателят е израснал и напуснал на 14-годишна възраст, за да се превърне в скиталец (не знам защо точно тази дума ми хрумна).

Сега градът е голям според тукашните мащаби и прекрасен, ето няколко попътни снимки:

 Одензее, Дания

Одензе

Одензее, Дания

Одензе

Одензее, Дания Одензе

Одензее, Дания

Одензе

Одензее, Дания

Одензе

Най-сетне сме в стария беден квартал, където на 2 април 1805 г. се е появил на бял свят великият приказник. Никога няма да забравя тази дата, защото това е и… моят рожден ден, но годината не съвпада, нали се сещате?!

Дали съдбата подреди нещата така, че да се докоснем до нещо андерсеново в самия край на пътуването? Доближили сме се поне мъничко до  някои от символите и нагласите в тази страна – светостта на предхристиянските имена; опашатите морски божества – очевидно обичани езически персонажи, свързани с насъщното море, от които някак си органично е произлязъл нов, вълнуващ и драматичен персонаж – Малката русалка; свещеността на гъските и лебедите, чиято миграция те кара да изпитваш тъга; социалното чувство на тези хора и отношението им към природата, към цветята. А онова внимание към малките и крехки неща, детайлите и естетиката? А онези самотни занимания в самотните дълги вечери, когато само светлината на свещичката те отделя от мрака, когато само съзнанието е свободно да напусне всичко това и да препусне из въображаеми светове? Защото колкото и неприет да е Андерсен в своята родина в най-хубавите години от живота си, колкото и да е специфичен, индивидуален, тъгуващ и „бездомен”, той може да бъде по-адекватно разбран именно в родния му контекст. И не само по отношение на автобиографичните мотиви в творбите му, но и във връзка с ценностната система и естетиката на най-близките хора, живеещи в бедната част на града или свързани с театъра – суеверията и страшните истории, „прихванати” от жените в семейството и от стариците в дома за бедни, бръщолевенето и песните на лудите от градската болница и на обезумелия след разоряването му дядо, странната замечтаност и затвореност на баща му – обущарят, който дяла играчки и разхожда сина си в гората…

            Невероятно е да се докоснеш до света на любим писател от детството, да наблюдаваш как хора отвсякъде идват и се покланят пред скромния му дом. И аз се покланям! Несъмнено това е най-великото ми преживяване в Дания.

 Кварталът на Андерсен – Одензее, Дания

Кварталът на Андерсен

 Къщата на Андерсен – Одензее, Дания

Къщата на Ханс К. Андерсен

Кварталът на Андерсен – Одензее, Дания Околните къщи

Кварталът на Андерсен – Одензее, Дания

кварталът

Одензее, Дания

Одензее

 

 

 

В пълно мълчание изпиваме по един топъл шоколад на площада. После си тръгваме обратно към Нюборг, прибираме набързо багажа, междувременно заплющява силен дъжд, но ние вече пътуваме към летище Каструп.  

 

Снимки от Одензе:

http://royak.snimka.bg/travel/denmark-odense-may-2011.593594

 

Опитах се да разкажа уж накратко, пък стана надълго, впечатленията си от Дания – страната на Андерсен, гъските и лебедите; страната, в която виждаш как всичко в ежедневието на хората е подчинено на любовта към слънцето и светлината; страната, в която трудно можеш да ядосаш някого, а отзивчивост ще получиш от мнозина…

 Край

Автор: Росица Йосифова

 

Снимки: авторът 

 

Други разкази свързани с Дания – на картата:

4 коментара

сеп. 28 2011

Спомените на една пътешественичка (1): През Москва към Ханой, Халонг и Дананг

Днес започваме едно пътуване до Югоизточна Азия. Наш водач ще бъде Емилия. Приятно четене:

Спомените на една пътешественичка

част първа

 

През Москва към Ханой, Халонг и Дананг

 

 

Ние: средностатистическо семейство емигранти, живеещо в Испания (над 10 години). До преди кризата бих казала средна класа-сега след като такава вече почти не съществува, не мога да определя точно. Емилия, Габриел и Габриел Гаврилови.

Червеният площад, Москва

Интереси: пътуване, гмуркане и риболов.Обикновени хора, които работят много, плащат ипотеките си и всичко, което спестяват влагат в пътешествия по света. Исках да изясня това, за да няма грешни представи- за ” богаташи, които незнаят какво да си правят парите”.

Преди да започна разказа си, също искам да отбележа че това, което ще прочетете по-надолу е един вид наръчник за пътешественика. Този, който пътува в план: мочилерос, тротамундо…(точен превод е човек с раница, ходещ човек. Названието е възникнало през 70-те години във Виетнам, когато хипитата са започнали да ходят там.и смисъла, в които се ползва думата е: пътешественик, пътуващ с минимални средства, готов да мине през всичко, за да види света).

Така, че за хората, които предпочитат скъпите ресорти, излишният лукс и разточителството – това не е тяхното четиво! Освен това, искам да предупредя, че нямам писателска дарба и целта ми е да опиша всичко, през което преминава човек при едно пътуване и лоши и хубави моменти. Всички рискове, премеждия и състояние физическо и духовно. Ако очакванията ви са да четете само розов
разказ, оставете го навреме, защото, колкото и добре да е организирано едно пътешествие, винаги се появяват трудности и премеждия, които според мен, е много важно да опиша,за да бъда полезна на бъдещия пътешественик-в какви ситуации може да попадне по време на пътуване и да извлече полза от това четиво, как да ги избегне или как да ги преодолее! Когато подготвям дадено пътуване аз винаги търся точно такава информация.

Маршрут:

Москва – Виетнам (Ханой, залива Халонг, планините Сапа, Хуе, Дананг, Хой ан, Сайгон, делтата на река Меконг) – Камбоджа (Пном Пен, Сием Реап, храмовете Ангкор Ват)

Полетата на Виетнам

 

 

Визи:

  • виза транзит за Русия (когато сте със самолет и имате престой до 72 ч, вадите такава. Цена:30$. Тя важи за период от 10 дни. В нашия случай надхвърляхме и във Виетнам вадихме втора виза за връщане. Цена: 100$ на човек.
  • Става за 1ч виза за Виетнам- мултлипе (означава с повече от 1 влизане в държавата)-50. Най-добре да я извадите от посолство преди пътуване. Имате вариант да изискате електронна виза. Свързвате се с която и да е агенция туристическа във Виетнам и искате тази услуга. Ние решихме да не рискуваме и извадихме в Мадрид. Другият вариант ви излиза малко по-евтино.
  • Виза Камбоджа-20$-вади се на границата.

Организацията, както споменах в предишния ми дневник, започва винаги и задължително 1 година по-рано. От години бях планувала Виетнам и Камбоджа. Чаках удобен момент и оферта. (винаги следя и проучвам поне 3 дестинации и в зависимост от цените на билетите(които са най – важни) решавам кое да бъде. Излезе оферта за билети до Ханой и купих.

Оттам се започна организацията

 Продължете >>>

15 коментара

сеп. 27 2011

Това е! (Каподимонте и наоколо – Болсена и Монтефиасконе)

Казвал съм го и пак ще го кажа: много харесвам разкази, които са вдъхновени от друг разказ, прочетен на нашия сайт. В последно време сме тръгнали да обикаляме неизвестните градчета на Италия, а днес Вили ще ни води до там.

Приятно четене:

 

Това е!

част първа

Наскоро имахме удоволствието да прочетем за още едно от малките градчета на провинциална Италия,  които туроператорите не удостояват с внимание. И, понеже груповият турист си няма идея какво пропуска, ще дам и аз една гледна точка за

Каподимонте и наоколо – Болсена и Монтефиасконе

Само че няма да се напъвам за исторически факти, щото сега ще бродим из настоящето. Или пък може и… Бе, както дойде, пък да видим какви ще ги забъркам този път   😉
А сухите факти – сигурно ги има и из НЕТ-а.

Общото за тези три градчета е, че всички те са с дълбоки корени в историята; имат си „Чентро сторико“, т.е. старинна част, разположена по правило на най-високото място, където е имало и все още има сграда, изпълнявала функции на крепост или „палацо“ на владетелската фамилия; стари къщи, тесни улички, някоя и друга църква, висока часовникова кула и, разбира се, „Лунго лаго“, което ще рече крайбрежна алея. Да, дори и Монтефиасконе си я има, макар да се е разположил на хълма на около три километра от брега.
По брой на жителите Каподимонте е най-малкият от трите. Всъщност има и едно още градче ли, селце ли – Марта се казва, на 2-3 км от Каподимонте, но само минахме транзит през него. Аз дори първо предположих, че е нещо като квартал на Каподимонте. Ама не било.
Както се оказа, то и самото Каподимонте е… ‘ми ееей таквоз: „ню-ню“!   🙂
Пояснение: говоря за компактната част на съответния град и особено за историческата, около която са скупчени подобните градчета. А според мен, в тях най-интересното място е именно

Чентро сторико


Следващото по големина е едноименното Болсена, и накрая – Монтефиасконе, което било някъде с около 10 хил. жители. Голямо бе!   🙂
Ето ги:

Каподимонте откъм езерото - Италия

Каподимонте откъм езерото

Болсена откъм езерото

Болсена откъм езерото

Монтефиасконе откъм пътя към града

Монтефиасконе откъм пътя към града

Всъщност, я да си кажа и като как така, без да ни е било в плановете, се оказахме на

езерото Болсена

 Ами то, тръгне ли човек с мен нанякъде, всичко може да му се случи  😉
Понеже на връщане към Рим имахме още два-три дена време и, за да усетим по-отблизо прочутата Тоскана, след Сиена зарязахме магистралата и се плъзнахме из селските пътища на „кампаня“-та, т.е. селската провинция.

Болсена, 01023 Болсена Витербо, Италия
🙂 Айде пак уно моменто, да поясня нещо в това нещо: „campagna“ е поле, село, селска, провинциална местност, а „Campania“ е регион в Южна Италия, района на Неапол. Звученето на двете думи е много сходно, но първата е „кампаня“, а втората е „Кампаниа“. Ударението е на второто „а“ и при двете думи.
Но, говорех за Тоскана.
Значи горе, край езерата при Алпите, откъдето идвахме, беше доста по-комфортно с температурите, а тук – жега, зной – направо мор! И аз с прискърбие отбелязах, че вече страдам по Лаго Маджоре.
Приятелчето Анджело ме погледна „Даверо?“ /наистина ли/ и след минутка спря покрай едни храсталаци. Извади картата и се вторачи в нея, а аз незабавно се възползвах от момента да сляза за минутка. Даже щракнах и една снимчица  🙂
Оо, ама ще е грях да не ви покажа някоя „белла виста“ от Тоскана, нали? 
Коя.. кояя…

Примерно тази:

Пейзаж от Тоскана

Пейзаж от Тоскана

и тази

Пейзаж от Тоскана

Пейзаж от Тоскана

айде три да са, за щастие      🙂

Пейзаж от Тоскана

Пейзаж от Тоскана

Пътуваме си после спокойно сред едни хълмове и по едно време се ококорвам „Ааа… виж, езеро! И е голямо! Анджи, кое е? Ще слезем ли до него? Плийз?… Ти прегоо…“ /моля те/
Усмихва ми се „Ма, си… Натуралменте!“ /естествено, разбира се/
Така си и знаех! Още щом кацна оная постоянна усмивчица на лицето му одеве, ми мина през ума, че Анджело намисли нещо   🙂

И ето го!

Под хълмовете блестеше езерото Болсена

Под хълмовете блестеше езерото Болсена

Пътят се спуска и минава в покрайнините на Каподимонте.

Но ние приказваме в този момент и пропускаме първия завой към града.
След пет-шестстотин метра по-натам, някаква едрогабаритна машина нещо е запецнала, опитвайки се да вземе завоя на втората отбивка.
Анджи изчаква няколко секунди, измърморва нещо под нос и пришпорва напред. И след още съвсем малко стигаме до Марта. Наляво по една улица, надясно по другата – ъъъ – споглеждаме се и клатим отрицателно глави.
Айде обратен завой и след няколко минутки се паркираме до пет-шестина моторетки на пиаца Умберто I, баш под „кастело“-то на Каподимонте.
Слизаме и тръгваме да се размотаваме, но – гледай ти, почти не виждаме жив човек из уличките, нито по прозорците.
След ония красиви цветни алеи, кокетни домове и елегантни сгради в градчетата при Алпите, тук направо съм разочарована – повечето къщи са като овехтели, тук-там виснало пране, мараня, някак глухо и пусто. Е, ако не броим натрапчивото крякане на някакви чавки, гъски, патки или кой знае какви перушинести. Как не ги мързи да се дерат така в тоя топлик? Само дето не ги виждаме… Лелее… жега, та не е истина!
Не знам дали заради нея или просто сме уцелили такъв момент, мисля си „Ъ! Що се отбихме, к’во ше правим с’а тука?“
Да бе, изглежда сякаш тук няма нищо и никога нищо се не случва… Сигурно, ако бях сама, след най-много петнайсетина минутки щях да хвана пътя!
От високото обаче, пристанището долу ни хареса – с многото си лодки и яхтички явно ни навя спомен за море и бриз. С радост, едва ли не хукваме надолу.

Каподимонте - пристанището, гледано откъм Чентро сторико

Каподимонте - пристанището, гледано откъм Чентро сторико

Следва фотосесия измежду лодките  🙂   един тегел под сенките на крайбрежната алея, и дори щяхме да се качим на корабче за една разходка до единия от островите, но се заблеяхме и го изтървахме, а следващото е чак след два часа.
Инфо:
разписание: 11, 13, 15, 17 ч.
цена 8 евро, времетраене 1,5 ч.(отиване, разходка, връщане) – там корабчето изчаква групичката, за да я върне; трябвало, обаче, да са се събрали поне 14 човека, за да тръгне корабчето, иначе возело до 100 души

Още нямаме точна идея какво ще правим нататък. Затова сядаме да пием кафе и… филмът почна да става по-интересен  🙂

Каподимонте - сред дърветата се виждат чадърчетата на барчето на Марко

Каподимонте - сред дърветата се виждат чадърчетата на барчето на Марко

Прескачам малко, скузи /извинете/, но да кажа изводите ни:
И така, Каподимонте е… е, може би приятно местенце, но и малко скучновато. Най-приятно ми беше около пристанището му, което се оказа най-голямото на езерото, и разходката по неговата Лунго лаго. Иначе, като атмосфера, по-интересни ми бяха Болсена и най-вече Монтефиасконе, после.
На Каподимонте старинната му част е много малка и сравнено, особено пък с други италиански градчета от типа „средновековен, кацнал на хълма“, е просто „мноого слаба ракия“.
То и из Болсена и Монтефиасконе не беше особено по-различно, но из тях ми изглеждаше някак „по-историческо“. Все пак ония старинни каменни къщи, фенерите по стените, калдъръмените улички… А може би и италианската реч на „мио амико италиано“ /моя италиански приятел/ ми дооформяше това усещане там   🙂

Болсена - "кастело"-то

Болсена - "кастело"-то

Монтефиасконе - из уличките на Чентро сторико

Монтефиасконе - из уличките на Чентро сторико

Но, да карам по ред:

Та, значи сме в Каподимонтее…


Да седнем ей там на кафенце, а? Или сладолед? Абе, я и двете! Споко бе, Анджи черпи   😉

Заповядайте, Анджело черпи!   :)

Заповядайте, Анджело черпи! :)

И, с’а да ви разправям   🙂
Ми к’во, изпуснахме корабчето. И, понеже из планините не ни трябваха бански, не си носим, та сега не можем да се натопим в езерото, и решаваме да седнем на кафе. Или сладолед.
И се разполагаме под сенките на първото изпречило ни се барче.
Освен нас няма никой в момента и собственикът, който се юрва да ни обслужи, с радост отговаря на питанките.
След петнайсетина минутки, уж междудругото, минава да си прибере празните чашки и, без да се колебае, се отзовава на поканата да си побъбрим.
С радостен възглас „А, си, чеерто! Чеерто!“ /разбира се/ отърчава до вътре и донася две потни бири за тях двамата, а за мен още един сладолед, този път „комбо“ /смесен/ и по негов вкус – всъщност си беше мелба, по нашенски. Хм, дали пък не го съживихме от някоя голяма скука, та човекът реши да почерпи?   😉
Седна при нас и… маа-лее… като се почна една джабала…  маа-леее… мамма мия! Двамата, ще кажеш, сякаш ги гони някой. Бре, не могат да се наприказват!
Изядох си сладоледа и се намесих – айде сега си приказвайте, ама по-бавно и по-литературно, че белким и аз схвана нещо! Марко-то /каподимонтеца/ се втрещи – той не бил разбрал, че не съм италианка, моля ви се! Мислел, че съм си просто мълчалива.
Аз ли бе?!
И почнах да питам. Ама, те’ сега па Анджело се изприщи. Щото той се мъчи да разбере първо мен, после пък да ми обясни онзи какво е казал. Понеже на Анджи английският силно му куца  🙂  Бая силно! Та затова и аз самосиндикално опъвам ушите, с ултра бедния си италиански колкото/ако мога да схвана смисъла и сама. Отделно дето и на всеки две изречения ги карам да повторят казаното, ама по-бавно 🙂
/Я, я пак… Чакай!… Бавно!… Да… Да… Кк’во?… ??… Аааа, да… Аха. О’кей./
Ееей, добре, че жестовете са универсален език!
Ох, мъкаа… мъка, като не знае човек съответния език…  🙁
Но, колкото и да е странно, въпреки комичните ситуации и гафовете, неминуеми поради този факт, пътешествието с Анджи из Италия си беше „молто белла еспериенца“ /много хубаво преживяване/   😉
Но сега ще направим една почивка до другия път, защото иначе ще стане мнооого дълго, а следва по-интересната и по-забавна част от историята край Болсена.
Чао!
П.П. И, хайде да не се дразните много от употребата на италиански думички, в Италия сме все пак   🙂

Следва продължение 🙂

Автор, снимки Вили 008_curtsey

 

Автор: Вили

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

5 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version