Archive for август, 2011

авг. 31 2011

Иран 2011 – една „малка“ разходка (3): От Шираз до Язд

Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Иран. Започнахме с пътя през Турция, а за последно минахме през древния Персеполис. Днес от Шираз ще стигнем до Язд

Приятно четене:

Иран 2011 – една „малка“ разходка

част втора

 От Шираз до Язд

02.05.2011г.

Shiraz (Шираз)

се оказа един наистина спокоен град, но вечер улиците се превръщаха в незаконен пазар за всякакъв вид стоки. Нямаше място къде да се стъпи. Сутринта всичко това беше изчезнало. Натоварихме багажите и потеглихме към една от най-големите забележителност тук –

цитаделата на Карим хан.

цитаделата на Карим хан – Шираз, Иран

цитаделата на Карим хан – Шираз, Иран

Карим хан е бил владетел на Иран в периода 1750-1779. Първоначално цитаделата е служила само като жилище на Карим хан, по късно е била използвана като затвор и сега е изцяло музей.

 

Карим хан – Шираз, Иран

цитаделата на Карим хан – Шираз, Иран

цитаделата на Карим хан – Шираз, Иран

цитаделата на Карим хан – Шираз, Иран

цитаделата на Карим хан – Шираз, Иран

цитаделата на Карим хан – Шираз, Иран

Много запазено място, добре и интересно реставрирано и отново с невероятен вътрешен двор. Обиколихме доста докато разгледаме, след което си тръгнахме от Шираз. Поехме по пътя към

Yazd,

където беше следващата ни спирка. Отначало пътувахме по вече познатите магистрали, тъй като трябваше да се върнем малко назад, след което се отбихме от главните пътища и навлязохме в пустинята.

Из пустинята, Иран

На мотор из Иран – пустинята

Странно беше усещането, тъй като за първи път бях в пустиня, която е с надморска височина 2500м. Навлизайки в планините отново пътя минаваше през красиви малки градове и последваха хубави проходи със завои.

На мотор из Иран – пустинята

На мотор из Иран – пустинята

На мотор из Иран – пустинята

Движението не беше много натоварено и се караше спокойно. Стигнахме в Yazd около 18.00 часа. Намерихме хотел сравнително бързо като обикаляхме улиците. Тук имахме невероятен късмет, тъй като хотелът беше в

старата част на града

и всъщност представляваше стара постройка, която е била къща на богаташ и сега превърната в хотел.

На мотор из Иран – Язд

Много интересно място и тъй като искахме да разгледаме всичко тук, решихме да останем два дни. Едно от момчетата в хотела ни предложи на следващия ден да ни разведе и да ни покаже забележителностите на града. Оставаше ни само да се отдадем на почивка и да опитаме от местната традиционна кухня.

[geo-mashup_location_info]

 

03.05.2011г. – Предстоеше ни цял ден в

Yazd.  Градът-оазис

е разположен навътре в пустинята и преди време е бил важна спирка по Пътя на коприната. Тук най интересното са глинените къщи и религиозните паметници. Закусихме в прекрасния хотел и вече бяхме готови за разходката.

Язд (Yazd), Иран

Язд (Yazd), Иран

Решихме да обикаляме пеша и с такси, за да избегнем карането в натоварения трафик. Тръгнахме по оживените улици на Язд.

Язд (Yazd), Иран

Първата ни спирка беше

музей на водата.

Нещо, което тук не би ми направило впечатление, но за град като Язд тази част от историята е много важна, тъй като ясно показва как се е събирала вода насред пустинята, какви канали са копали, в какви подземни резервоари са съхранявали вода.

Музей на водата – Язд (Yazd), Иран

Музей на водата – Язд (Yazd), Иран

Другото интересно нещо в Язд са кулите за отвеждане на въздух в помещенията. Всяка къща има такава кула, ориентирана спрямо постоянната посока на вятъра и отвежда по естествен начин въздуха в помещенията. В едно такова помещение точно под кулата човек има усещането, че е под климатик.

 

Кула за въждух (вентилация) – Язд (Yazd), Иран

Язд (Yazd), Иран

Язд е един от най-религиозните градове на Иран и се счита за

център на зороастрийската религия,

където всъщност се е зародила. Следващите ни спирки бяха на места свързани с тази религия. Първо посетихме

зороастрийския храм на огъня Аташкаде.

Храмът е нов и отгоре естествено е Фаравахар – крилатото слънце, символ на зороастризма.

 

зороастрийския храм на огъня Аташкаде – Язд (Yazd), Иран

зороастрийския храм на огъня Аташкаде – Язд (Yazd), Иран

зороастрийския храм на огъня Аташкаде – Язд (Yazd), Иран

 

Свещеният вечен огън, който се вижда зад стъкло в храма, според зороастрийците гори без прекъсване от 470 г. от н.е., като е преместен от първоначалното място на възникването си през 1940 г. Преди ислямските завоювания (633-656 г.), Зороастрианизмът е бил официалната религия на Персийската империя. За основател на зороастризма се счита пророка Зороастър /Заратустра/. Няма да се впускам в подробности за тази религия, тъй като има достатъчно информация за нея. При нашата обиколка разбрахме, че

в момента в Язд много хора още изповядват зороастризма.

Допреди 3 години са били наложени строги правила за отношение към тях. Местните, изповядващи исляма дори са си миели ръцете след като са здрависали зороастриец и други такива, според мен глупави неща. В момента вече е много по-толерантно отношението. След храма се отправихме извън града към едно от най-интересните места в Язд – кулите на мълчанието. Те са свързани отново с религията на зороастрийците. Точни извън Язд е запазено древно зороастрийско селище, което в момента се реставрира. В селото се виждат древните постройки и резервоар за вода с две кули, които отвеждат пресен въздух, с който увеличава влажността и по-бавно се изпарява водата.

зороастрийско селище край Язд (Yazd), Иран

зороастрийско селище край Язд (Yazd), Иран

зороастрийско селище край Язд (Yazd), Иран

На високо над селото са разположени две от кулите на мълчанието.

зороастрийско селище край Язд (Yazd), Иран

Според вярванията на зороастрийците телата на мъртвите замърсявали всичко, дори и огъня и по тази причина не били изгаряни, а отнасяни в тези кули. Каменната кула е с плосък покрив, който по краищата си бил малко по-висок от централната част. Покривът бил разделен на три концентрични кръга. Телата на мъжете се поставяли във външния кръг, на жените вътре във втория кръг, а на децата в най-вътрешния. Когато тялото се разложело от слънчевата светлина и било изядено от лешояди костите, които оставали били събирани в голяма и дълбока дупка в центъра на кулата, където се разграждали. Този ритуал е преустановен едва преди около 50-60 години.

 

Кули за зороастрийските мъртви – зороастрийско селище край Язд (Yazd), Иран

Кули за зороастрийските мъртви – зороастрийско селище край Язд (Yazd), Иран

Кули за зороастрийските мъртви – зороастрийско селище край Язд (Yazd), Иран

Кули за зороастрийските мъртви – зороастрийско селище край Язд (Yazd), Иран

Доста усилия ни отне да се изкачим, но определено си заслужаваше. Гледката към Язд беше впечатляваща, а и може да се добие представа за новото строителство и мащабите му.

Язд (Yazd), Иран

Язд (Yazd), Иран

Язд (Yazd), Иран

След тази разходка се върнахме малко да починем в хотела, да оправим фара на мотора на Митака и около 16.00 часа отново поехме на обиколка.

На мотор из Иран – Язд (Yazd), Иран

Сега предстоеше да разгледаме старата част на града с прекрасните къщи от глина и глинени тухли.

На мотор из Иран – Язд (Yazd), Иран

На мотор из Иран – Язд (Yazd), Иран

Улиците са много тесни, някои водят до малки площадчета с най – различни фонтани или детски забавления.

На мотор из Иран – Язд (Yazd), Иран

На мотор из Иран – Язд (Yazd), Иран

На мотор из Иран – Язд (Yazd), Иран

На мотор из Иран – Язд (Yazd), Иран

Пълно е с всякакви магазинчета, работилници и фурни за традиционния хляб. Много интересни улички обиколихме.

На мотор из Иран – Язд (Yazd), Иран

На мотор из Иран – Язд (Yazd), Иран

На мотор из Иран – Язд (Yazd), Иран

Пекарна – Язд (Yazd), Иран

Язд (Yazd), Иран

Язд (Yazd), Иран

Посетихме и

„Петъчната джамия”,

която е джамията с най-високи минарета в Иран и украсена със сини плочки.

Петъчната джамия – Язд (Yazd), Иран

Петъчната джамия – Язд (Yazd), Иран

Петъчната джамия – Язд (Yazd), Иран

Петъчната джамия – Язд (Yazd), Иран

Петъчната джамия – Язд (Yazd), Иран

Вече по тъмно обиколката ни приключи при фасадата на бившата джамия „Амир Чакмак”.

джамия „Амир Чакмак” – Язд (Yazd), Иран

джамия „Амир Чакмак” – Язд (Yazd), Иран

джамия „Амир Чакмак” – Язд (Yazd), Иран

Тук опитахме и истински шейкове в местно заведение.

На мотор из Иран – Язд (Yazd), Иран

 

Така завърши и този ден. Доста изморителен, но пълен с толкова много впечатления и история, че вече имах чувството, че съм видял всичко в Иран. Прибрахме се към хотела за да приготвим багажа, защото утре продължавахме по маршрута ни. Бяхме решили, че е време на Каспийско море, колкото и далеч да се намирахме все още.

Следва…

Автор: Бойко Терзиев

Снимки: авторът
Други разкази свързани с Иран – на картата:

4 коментара

авг. 31 2011

Монблан – една мечта по–малко!

Какво ще правим днес? Ами как какво – ще се качим на Монблан 🙂 Приятно четене:

Монблан

една мечта по–малко

Алпите винаги са ми били мечта през годините, но някак изглеждаха далечни и недостъпни. И така годините си минаваха, трупах опит по по-ниските планини из Балканите и някак мечтата започна да се приближава, да става все по реална и ето, че дойде денят за нейното изпълнение. На 22.07 вече съм на околовръстното в посока Младост да взема Краси, с който бродим по планините от години и да поемем в по-далечна посока. Въпреки ранния час (3:00 ч) чета радостта по лицето му от предстоящото пътуване. След това отиваме да вземем третия член на групата. Натъпкваме толкова багаж, че се чудя къде го побра колата. Всеки се връщаше по няколко пъти, за да си смъкне всичките багажлъци. На задната седалка до третия човек багажа е плътно до тавана, а за багажника няма да коментирам. Ще приличаме на „чалмите“, които се прибират от западна Европа към Турция, но нашата цел е по-различна. На Шела на околовръстното виждам и колата леко да се усмихва. След като сме й напълнили търбуха догоре, тя сякаш предусеща, че й предстоят няколко хиляди километра за следващите 11 дни.

Ден 1

За този ден трябва да минем около 1300 км до сърцето на Доломитите – подножието на връх Пунта Пеня, който ще изкачваме на следващия ден. Строг транзит през Сърбия, Хърватска и Словения и в късния следобед

влизаме в Италия

Скоро се отделяме от магистралата и поемаме на север през планините. Придвижването става бавно, но за сметка на това гледките си заслужават. В един момент пътя става толкова стръмен и тесен, че едва се разминават две коли. Наоколо – красота, планини и страхотна природа. Направо е трудно да се проумее, че сутринта бяхме в София, а сега сме сред тази приказна картинка.

Целта е да се стигне около градчето Пеня и там да се нощува на палатки разбира се. Редуват се китни малки градчета с дървени къщички отрупани пищно с всякакви цветя, които още повече подчертават красотата тук. За наш лош късмет вали, мъгливо е и не снимаме, а си заслужава. Градчетата са препълнени с туристи от близо и далеч, които щъкат по тесните улички.

В 18:00 ч достигаме до

язовир Федая,

откъдето тръгва пътеката за върха.

Федая, Италия

Времето е кофти – много мъгливо, студено и пръска сняг. Намираме място за палатката в една гора на скришно, хапваме една от многото консерви, които влачим с нас и доста мокри се напъхваме в палатката. Заспиваме с надеждата за по-хубаво време утре.

Ден 2

Още със ставането всяка надежда за хубаво време се е изпарила безвъзвратно. Времето толкова се е скофтило, че сякаш няма да спре да вали поне 1 месец. Гъста мъгла, вятър и дъждо-сняг. Колкото и да не ми се иска да го призная е безсмислено да се качваме към планината. Жалко, защото това си беше не просто качване в Доломитите, ами и аклиматизация за техния по-голям брат – Монблан. Е, какво да се прави ще се върнем друг път специално за тази планина, защото определено си заслужава. Посоката – към Франция през тунела Монблан. Малко преди да излезем на магистралата след няколко часа слизане от планината спираме да вземем банани от багажника на една отбивка и веднага привлякохме интереса на преминаваща италианска патрулка. Почнаха едни проверки на документите, една суетня и ни загубиха бая време, ама няма как има го и този момент. Полицаите казаха, че хубаво време има чак след езерото Ди Гарда. Изводът от ситуацията беше ясен – „Не спирай на отбивки да вадиш банани от багажника“.

Преди Милано спираме за обяд и да поизсушим малко дрехи, че ще мухлясат заедно с нас след тази влажна атака вчера. Тук времето е чудно. Жега и слънце. Магистралата около Милано е много натоварена, а като се отклонихме към Аоста и тунела Монблан колите почти изчезнаха. Магистралите в Италия са солени, ама бая солени. Например малко преди тунела ни взеха 23 евро и само няколко километра след това още 35 за тунел. Ей так с усмивка на уста ти съобщават тези сумички. Аз не се учудвах, защото го очаквах след миналогодишната авто обиколка на Италия. Но няма как това си е част от пътуването, пък ти ако искаш. Тунела Монблан си е бая дългичък – 11км и нещо и като влезеш забравяш, че навън е все още ден.

Франция, здравей!!!

Съвсем малко след тунела и ето го

Шамони. Меката на планинарството и алпинизма.

Това е и крайната ни цел за деня. Паркираме в покрайнините на безплатно местенце. Всъщност това май е квартал на преселници от Африка, съдейки по музиката, която ехти от прозорците на сградите. До центъра са около 10 минути пеша. Навалицата тук е голяма. Улицата ми напомня малко на софийската Витошка, но магазините са само за планинска екипировка. Има магазини на почти всички известни и неизвестни марки.
Задължително си правим планинска застраховка за следващите 3 дни. По 5.5 евро на ден, но тя се прави, за да не ти се наложи да я ползваш. Прави се в Дома на гидовате в центъра на Шамони. Там има и подробна прогноза за времето за следващите 3 дни и е важно да се направи справка. В центъра на Шамони има статуя на първопокорителите на върха, които го сочат възторжено. Всички се снимат тук.
Предстои ни задачка да си намерим място за спане в храстите някъде в околността, което не изглежда лека задача на пръв поглед. Някак е прекалено оживено. Отправяме се в посока Les Houches и от малкото градче тръгваме по най-стръмния път, който води нагоре към планината. Не след дълго достигаме местност с оградени пасища и малки къщурки. То места колкото искаш тук, но все са частни имоти, съдейки по оградите. Появява се знак, че е забранено за коли без разрешително за преминаване и решаваме да не сме толкова нагли и не продължаваме. Тук някъде трябва да се установим. Мястото е със страхотна гледка към Шамони и цялата долина, а отсреща се извисяват гордо алпийски върхове. Решено е. Ще пием по една бира и като се стъмни опъваме палатката на една мини полянка и утре по изгрев се изнасяме. Всъщност то жив човек няма наоколо. Само няколко крави пасат кротко и се чудят какви са тези нашественици в техните покои.

Ден 3

В ранни зори лагера беше събран и ни лук яли, ни лук мирисали поехме към

Le Fayet, откъдето тръгва зъбчатата железница за стартовата точка на Монблан.

Точно до гарата там хората са направили голям безплатен паркинг. Европейска работа! Багажа беше почти готов само му трябваше малко окомплектоване и успяхме да се класираме за втория влак. Билетчето беше „скомна ценичка“ – 36 евро за две посоки, но си заслужава изживяването да се повозиш на зъбчата железница. Натъпкваме се и влака кротко се заизкачва по стръмните баири сред гори, ливади и скалисти участъци.Много е красиво тук. Не само славата им е голяма на алпите. Има защо да е така! След 1:10 часа достигнахме до

последната станция – „Гнездото на орлите“.

Орлово гнездо – Алпи

От тук е камениста пътека до

първата хижа – Тет Рус (3167 м).

Стига се за около 3:30 ч. Наблизо се вижда ледника Bionnassay, целия нацепен и непристъпен. Минаваме границата от 3000 м, което е височинен рекорд за Краси и Мони. Моя височинен рекорд ще го подобря като стигнем височина от 4398 м. Малко прди Тет Рус има заслонче, където група шведи събират вода от един капчук и лежерно хапват някаква странна храна. От тук е почти равно и за 10 мин се достига до хижата. Тя е добре уредена и уютна, но нас ни зове опъване на палатки. Вадим голям късмет – намираме точно 2 места готови за опъваване без да се налага да копаем в снега. Носим 2 палатки, защото на следващия ден Аз и Краи продължаваме нагоре, а Мони слиза надолу, където ще ни чака и ще обхожда околностите, защото екипировката му не е достатъчно добра за нагоре. Наоколо има още около 15 палатки. До нас съседи са ни двама поляци. Опитвам се да завържа разговор с тях с моя скромен полски, но май се оказва прекалено скромен и не се получава задълго. Следобеда минава в топене на сняг на примуса, за да набавим вода за пиене; доста снимки и лежане на снега. Обаче слънцето е безпощадно и въпреки, че е приятно навън се вмъквам в палатката. Дори и вътре се усещат жарките лъчи.

Тоалетната тук е много интересна. Влизаш, действаш и после дърпаш една ръчка 5 пъти, което действие изсипва изходените чудесии някъде. Може би в недрата на ледника. Нужен е само поглед нагоре и се вижда

маршрута към хижа Гуте

за следващия ден. Изглежда толкова измамно близо и не е за вярване, че отнема 4 часа, но е факт.

Егю Дьо Миди, Алпите

Алпите

Ден 4

Ставане не много рано. Мони каза, че е прекарал мразовита нощ и е нямал търпение да съмне, за да тръгне надолу. Нормално неговия спален чувал не е за тези височини и температури. И такa той тръгва надолу, а ние оставаме да приберем палатката и да се намотаме. Днес няма за къде да се бърза толкова. На тръгваме срещаме френски гид с малка група и като видя огромните ни раници такива очи отвори и не се сдържа да попита колко тежат. После направи неодобрителен жест и продължи. Ами то вярно, че хора с по-големи раници не видях, но като не се знае колко време ще седим горе, че времето е непредвидимо и трябва да сме подготвени. Също така инвентара за бивакуване не е малко. Не е като да спиш в хижата.

Участъкът между хижа Тет Рус и хижа Гуте е най-гадния от всички. Стръмно, много каменисто и за зла участ имаше сняг и се наложи да слагаме котките още тук. Пътеките (там където ги има) са тесни и разминаването със слизащите е трудно. Иска се доста търпение и толерантност като правилото е, че слизащите изчакват качващите се. В последния участък преди Гуте има пуснати метални въжета за по-голяма сигурност. Тук е много стръмно. Изведнъж усещам , че нещо издрънква по каската ми. Поглеждам нагоре и….. човек от слизащите е бутнал камък. Хвала на каската, че беше на главата ми. Следват финални метри и точно след 3ч и 50 мин от Тет Рус изтропвам с котки по металния под пред

хижа Гуте (3817 м)

и непосредствено след мен и Краси. По принцип Гуте е доста по-тясна и неуютна хижа. Почти винаги няма места и трябва са се спи я на масите, я под масите или на пода в коридора. Палатката си е лукс в сравнение с тези условия. Удобните места за палатки са на още 10 минути ходене малко след хижата и ние бързаме, за да намерим подходящо такова.

Алпи

Отново късмет – има място, където скоро е събрана палатка и само трябва да опънем нашата без копане и заравняване. Стандартните процедури около разпъването и укрепването и нашата палатка гордо застана на белия склон редом до другите. Тук палатките бяха доста по-малко отколкото на Тет Рус, но и мястото беше по-малко.В съседната палатка има група сърби от Ниш, които предната нощ се бяха качили на върха. Зарадваха ни се и са заговорихме по комшийски. Гледката наоколо е неописуема.

Из Алпите Из Алпите

Заснежени остри върхове, които се подават и скриват сред ниските облаци. Вижда се

връх Егю дьо Миди,

който като призрачен замък са спотайва високо в облаците. Изглежда като някакво царство на злодеи от приказките. Слънцето тук е още по-безпощадно. Усещаш как изгаряш моментално. Влизам в палатката, за да се спася от него, но и тя не предпазва. Наложи се да си покрия главата и лицето с нещо. Странно е – навън сняг колкото си искаш, а в палатката е като парник. Днес трябва да се стопи много сняг на примуса, за да има достатачно вода за утрешното изкачване, а това става бавно. Само да вметна, че водата от стопен сняг има отвратителен вкус и начините за найното поглъщане са 2. Или я правиш на чай, или не дишаш докато пиеш, за да си спестиш вкуса й. Избира се уж чист сняг без жълти маркировки по него, ама то кой знае може и да сме пийнали малко препикано. Вечерта се опитваме да легнем рано, но спим не повече от 2-3 часа и в 1:30 ч през нощта ставаме и започваме да си приготвяме нещата.

Ден 5 – денят на изкачването

В 1:30 ч навън е гадно, мрачно и ветровито. В 3:10 ч тръгваме и времето е супер. Вятъра и облаците са решили да се разкарат нанякъде, а небето е отрупано с безброй звезди. Долу в ниското се виждат светлините на Шамони. Красиво е! Вече има и други тръгнали нагоре и сме малко като в мравешка колония, в която всяка мравка си има челник. Всички вървят кротко и тихо като се чува само хрущенето на котките в снега. Първа спирка е връх Dome Du Gouter на 4304 м. Следва заслона Vallot на 4362 м. Влизаме за мако вътре. Там цари хаос и мизерия. Купчини с боклук и миризма на сметище. Но това е в реда на нещата тук. Не се задържаме дълго и продължаваме нагоре. Скоро след това идва и моят височинен рекорд, а на 4600 м усещам надморската височина с главоболие, но нищо друго, което да ми пречи. Важно е да се консумират МНОГО течности и да се ходи бавно и равномерно. Също така е от значение предварителната аклиматизация и поносимостта на организма към височини! Времето започна да се разваля, а го даваха да е хубаво до преди обяд.

Мон Блан, 11013 Saint-Gervais-les-Bains, Франция

Малко по малко набирахме височина. Появи се човек от мъглата и каза, че има само още 10 минути. Добре звучи. Минава се по един тесен ръб точно преди Монблан – ръба Бос и ето го и него –

самия Монблан, извисяващ се на 4807 м.н.в.

Точно след 5:50 часа от Гуте. Не ни посреща гостоприемно. Брули леден вятър, вали сняг и мъглата е непрогледна. Снимаме се набързо. Дойде един поляк, който развя знамето, снимахме го, а той нас също и забърза надолу в мъглата. Доста негостоприемно място в момента. Седяхме има няма 10 – 15 минути и тръгнахме надолу. Тук идва кофти ситуацията. Вятъра и снега в тандем бяха скрили и следите, и пътеката за минути, а в мъглата видимостта беше има няма 2-3 метра. Тук на помощ дойде ГПС-а. Благодаря на това безкрайно полезно устройство.

Слизахме само водейки се по показанията на малкия дисплей. Беше доста неприятно слизане. Най-неприятното, което съм имал досега. За момент проблясва, но за прекалено кратко. Слизаме бавно и предпазливо. За момент се хлъзвам и поемам надолу с неподходяща скорост. Забивам пикела здраво и настойчиво, за да спра. Връщам се на пътеката и продължаваме.

Виждам странна за мен гледка. Мъж, жена и дете на не повече от 13 – 14 години в свръзка да катерят нагоре. Не ми се струва разумно в това време с детето, но само поздравяваме и продължаваме. За момент се вижда заслона Vallot сред мъглата и потвърждава вярната посока. Ура, успешно се добираме до заслона. 20 минути почивка, сушени плодове, ядки и течности за енергия.

От тук надолу съвсем нищо не се вижда, но поне няма пропасти от двете страни. Вървим само благодарение на ГПС-а. Срещаме няколко човека от Латвия, които много се зарадваха като ни видяха. Попитаха дали може да вървят с нас, защото се загубили. Разбира се, че може, ама сме бая бавни и поизморени. Но за тях не е проблем. Закачат се за нас и кротко си ходят без да упорстват. В следващите 30 минути си счупих едната щека, изкривих другата и скъсах гетите. Е, това е в реда на нещата.

На около 4100 м времето вече е по-благоприятно.

Монблан, Алпите Монблан, Алпите

Тътрим се като хипопотами надолу и следобеда стигаме до палатката, която оставихме разпъната да ни чака. Просваме се за известно време. Всичко, което има да се върши остава за после. Изгорели сме бая, но устните на Краси са най-пострадали. Той все още не подозира колко всъщност тепърва има да се подуват и разраняват. Не ми се яде, но се насилвам в името на организма си, а от мириса и вкуса на водата от стопен сняг ми се повдига. Пращам смс на Мони, че сме се качили и всичко е наред и лягаме рано! Тази нощ съм спал като пън. Дори сънувах. И Краси се похвали със същото на сутринта.

Ден 6

След продължително събиране на лагера и всичкия инвентар

казваме „чао“ на планината и поемаме надолу.

Следва деликатен участък – камънак, стръмнотия и навалял сняг в участъка между Гуте и Тет Рус. Въпреки условията има много хора, които се качват нагоре и ние като слизащи ги изчаквахме та ставаше бавно. Дори имаше няколко българи като единия член на групата им беше едва 12 годишен. На хубаво да се учат децата още в детска възраст. Срещаме и момиче, което прави статистика и записва колко каменопада има за деня в района. Интересно начинание!

На Тет Рус котките се махат с голяма радост. Добра работа свършиха! Вече вървейки към железницата се запознахме с двама българи, които от години живеят в Холандия и ще качват върха на следващия ден. Много приятни хора. Не помня в колко часа достигнахме до железницата и за късмет влака идва след 20 минути. Малко по малко той слиза надолу и надолу към ниската част на Алпите. Камъните и ледниците се сменят с красиви алпииски ливади и гъсти иглолистни гори.
На паркинга, колата ни чакаше послушно. Радваме се да я видим, а мисля, че и тя нас 🙂 Хващаме посока към

къмпинг Мармотите,

където се подвизава Мони. Къмпинга е близо и е едно прекрасно място. Един от най-хубавите, в които съм бил и то направо на символична цена. Сядаме с Мони всеки да разкаже за премеждията си какво и как било. Отваряме по бира и нещата си идват на мястото. Идва и време за дългоочакваната баня. Лелеееее колко е хубаво човек да се изкъпе. След няколко дни лишение човек може да оцени истински някои неща, които обикновено приема за даденост. Всички налични батерии се презареждат и се обсъжда маршрута за следващия ден.

Ден 7

Дойде и той – ден 7. Една седмица от прекрасното пътуване се изниза. Днес стартираме в посока към

Женева

Границата между Франция и Швейцария се минава свободно, ама нас разбира се ни спират, че сме съмнителни. Взимаме си винетка, която е на скромната сума от 40 евро за една година. По-евтини няма.

Женева! В представите ми това е образец за европейски красив, уреден и чист град,

но действителността беше друга. И така паркирам в по-краен квартал, където изрично проверих дали има знак. Е, нямаше, но все пак ми писаха глоба за 40 франка. Мизерници! Да искаш да си примерен и пак да те глобят. Не че платихме глобата де, но все пак. За 15 минути се докопахме до прочутото езеро и там като за добре дошли ни посрещна протест на сбирщина араби, които разпалено скандираха нещо за някакъв си Машад. Първото ми впечатление за града беше, че е пълен с „чалми“ и африкански преселници. Не беше особено чисто и като цяло хич не успях да хвана някакъв чар в този град. Всъщност мнението на всички ни беше еднакво. Пообиколихме около езерото, поснимахме.

Женева, Швейцария

После малко през центъра.

Женева, ШвейцарияЖенева, Швейцария

Имах чувството, че съм в град от типа на Ню Йорк, където има хора от всяко крайче на света. Какво ли не видях. Имаше една много смешна случка, която просто не мога да не споделя: „седи си негър в едно кафене. На масата има чаша с вода и връзка банани. В един момент бутна чашата, тя се счупи, а той грабна връзката с бананите и хукна да бяга през глава като маймуна, която е сгафила“. Така сме се смяли. Беше като някакъв комедиен театър.

В един парк видях по поляните да лежат групи негри и съмнителни персони. Решихме да се омитаме оттук и отидохме до колата, където ни чакаше споменатата вече глоба. От тук посоката беше към

столицата Берн.

По пътя за натам взимаме ужасно грешното решение да спрем да хапне на една от техните т.н. Rest Area. А там какво да видим – половин дузина скучаещи полицаи, които ни накацаха като мухи на парче мърша. Почнаха едни проверки, едни чудесии. Тук съвсем не на място се помайтапих, че остава само да ни претърсят с кучета и резултата не закъсня. От полицейския бус скокна едно сладко черно лабрадорче, което чакаше с нетърпение да се разходи в колата. Наредено ни бе да разтоварим всички чанти и да ги наредим в колони през около 2 педи разстояние. Е, то хубаво, ама ако ми обяснят защо ни накараха да извадим и пикелите и една празна тенджера. Тотално малоумие. И така скокна лабрадорчето, а на лявата, а на дясната седалка и души ли души. После отзад и в багажника. Не си хареса нищо и се премести на чантите. Мина ги една по една всичките и после пак за всеки случай. В сакчето на Краси си хареса нещо и набързо го привикаха за личен разговор при буса. А той човека си взел Мурсалски чай за планината. А сега иди обясняваи, че това не го пушим и, че не сме наркомани и утрепки. Е, разбраха се де.

Върнаха ни документите и казаха да прибираме бардака. Като погледнах колко багаж има направо не повярвах, че това е излязло от колата, но беше, а сега трябваше и да се върне там. Накрая, за да не изглеждат толкова лоши полицаите споделиха с нас, че имат много проблеми с хората от източна Европа и затова така постъпили с нас. То вярно, че страната им е пълна с косовари, ама ние сме българи и то си личи откъде идваме с целия този инвентар. След 1:30 часа тършуване им пожелахме да са живи и здрави, ядохме по едно Русенско варено и се ометохме за към Берн. Представих си, ако предизвикваме такъв интерес навсякъде в Швейцария по-добре да се омитаме от прехвалената им страна.

Извода от случката пак беше налице – Никога не спирай на отбивка в Швейцария да ядеш Русенско варено.

Еххх, не си взехме поука от спирането в Италия за банани.

Берн!

Паркирам отново в покрайнините в късния следобед и се надявам и тук да не ми лепнат някоя глоба. Вярно, че не платихме предишната, ама за какво да ги колекционирам. След 15 минути пеша сме в центъра. Тук още от пръв поглед повече ми харесва от Женева. Някак си е по-немско.

Берн, Швейцария

Няма ги и тълпите пришълци, които петнят облика на града. Всичко е чисто и подредено. Архитектурата е старинна и характерна за областта. За Берн няма какво толкова да кажа освен, че се хареса на всички ни. Няколко часа в града и решихме да тръгваме, че мислехме да стигнем до Германия, да спим там някъде в храстите там и не следващия ден да отдадем подобаващо внимание на Страсбург. И така през Базел влязохме в Германия. Колата се върна „при мама Германия“ 🙂 Започна радостно да търкаля гуми по хубавите родни магистрали, където е била последно през 2002 г. Намерихме си чудно местенце зад една необитаема в момента ферма близо до град Хайтърсхайм. Опънахме палатката по здрач и последва стандартната процедура – консерва Русенско варено или риба и по бира. Малко комарите тук бяха в повечко, ама учудващо не ни закачаха много.

Ден 8

Ранно ставане към 5:30 и до 6:00 лагера е събран и сме на път. Спираме да хапнем на магистралата, резервоара се пълни целия и поемаме отново в посока Франция и красивата местност –

Елзас. В Страсбург е много спокойно.

Може би и заради ранния час в събота сутринта. Паркирам на малка уличка недалеч от центъра, купувам талон за паркиране на съвсем нормална цена и без да знаем какво да очакваме от града тръгваме на поход. Страсбург не влизаше в първоначалната програма и никой не се беше поинтересувал що за град е и как изглежда. Извън границите на туристическата централна част не можеш и да предположиш в каква приказка ще попаднеш. Китни разноцветни къщички, отрупани пищно с цветя.

Страсбург, ФранцияВсичко е толкова чисто спретнато и контрастно.

Страсбург, Франция Страсбург, Франция

Като че наистина си в приказка на Братя Грим и всеки момент ще изскочи някой приказен герой. Има и пищна катедрала, която както и на много други места е сбутана между малки къщи и не може да се снима хубаво. Отвътре също си заслужава. Направо страхотен град.

Страсбург, Франция

Може би най-хубавия, който съм виждал заедно с Брюж в Белгия. Даже правя някаква асоциация между двата града. Сякаш атмосферата е сходна. Разходка покрай реката, още прекрасни гледки и неусетно часовете са се изнизали. Не ни се тръгва оттук, но мислим да спрем и в друг френски град от района, а именно

Колмар

Центъра на Колмар е от същия тип като Страсбург, но е по-малък разбира се. Отново приказни къщички, грижливо декорирани с цветя.

Колмар, Франция Колмар, ФранцияКолмар, ФранцияКолмар, Франция

Много е хубаво, но се получава малко пренасищане да видиш два толкова хубави и сходни града в един ден. Но

ГОРЕЩО ПРЕПОРЪЧВАМ на всички тези градове!

Заслужават си! От тук поемаме на юг само, че през Франция и отново през Базел

влизаме в Швейцария и се отправяме към Цюрих,

където ще спим в единствения къмпинг в града. Къмпинга е точно на брега на езерото. Цената беше 15 евро на човек като колата се паркира отвън, защото няма място в къмпинга. Много тъпо и неудобно. После след като си платихме ни съобщиха, че топлата вода е с жетони по 2 франка. Е, това вече са цигански номера. Не стига, че това е скъпо, ами да издребняват по този начин. Не препоръчвам това място на никой. Разположението до езерото е супер, но само това. Въпреки всичко се радвам, че попаднахме тук, защото се запознах с няколко малайзиици, които току що са пропътували разстоянието от Южна Африка до тук с Тойотата си, която беше истински шедьовър.

Пътешественици в Цюрих

Само да я гледаш и радва окото. Много добре оборудвана и бая свят е видяла. Хората бяха много мили и с удоволствие ми разказаха за премеждията си, а аз жадно попивах всяка дума, защото прекосяване на Африка ми е детска мечта и дори само разказа им беше като преживяване за мен. Като им разказах колко много искам да отида и аз, техния отговор беше: „Ами какво толкова, искаш ли тръгваш“. Хаха, де да беше толкова лесно.

Оказа се, че не са случайни хора. Имат фирма за газификация, която са оставили на сина им и сега обикалят света на 4 колела. Има и такива късметлии. Миналата година са обиколили Южна Америка, по-миналата Азия и сега Африка. Пожелавам им успех и им оставям контакти като минат през България, ако имат нужда от нещо да се обадят. Прекрасна среща със страхотни хора. След срещата с тях се чувствах обогатен по някакъв начин. Вечерта пием бира на брега на езерото и обсъждаме пътуването.

Към 23:30 отивам да се преобличам до колата и поради тъмницата ползвам челник. Докато се ровя из многото багаж до мен спря една кола поогледаха ме и си тръгнаха. До 3 минути дойде полиция да ме разпитва кой съм и какъв съм. Е, ако бяха дошли за 2 минути щяха да ме сгащят по долни гащи 🙂 Като включих алармата и видяха, че имам ключ нещата си дойдоха на място. Това се казва гражданско самосъзнание. Можеше да съм някой бандит. Тази нощ му ударихме голямо спане.

Ден 9

Цюрих е подреден и изпипан град.

Цюрих, ШвейцарияЦюрих, Швейцария

Сякаш и населението му е подбрано или поне така изглежда на пръв поглед. Няма ги съмнителните персони като в Женева. Града е много приятен за разходка особено по брега на реката, която е пълна с лебеди, чакащи добродушните минувачи да ги почерпят я с някоя бисквитка, я с парче сандвич. Ние им направихме направо угощение – цял пакет български бисквити. Бяха подобаващо оценени. Даже накрая взимаха и от ръка. Голямо доверие ни гласуваха. Симпатични животинки са – грациозни и красиви, те допринасят за цялостната атмосфера в града.

От там посоката беше към

Лихтенщайн,

за да видим с очите си що за държава е това. Оказа се много странна държава. Сякаш всички в нея са кошмарно богати. Някакви херцози или подобни там. Карат ферарита и мазератита и живот си живеят. Валутата е франкове и всичко е много скъпо. Ние решихме да се спрем в

столицата Вадуц.

Централния площад е целия в жълто, а на хълма отсреща е кацнал хубав замък, който е затворен за посетители, защото е нечия частна резиденция, но пък ние се качихме да го видим отвън отблизо.

Вадуц, ЛихтенщайнЗамък във Вадуц, Лихтенщайн

Около замъка цареше истинска идилия. Едни тучни полянки, грижливо окосени. Мераклииско изпълнение. Честно казано не виждам какво може да прави човек тук повече от няколко часа, а и със сигурност няма да спим тук на палатка, въпреки че полянкара до замъка е чудна за палатка.

Замък във Вадуц, Лихтенщайн

И така границата и

Австрия

ни зоват. А те са съвсем близо. Задължително австрийска винетка и поемаме в посока твърдо на изток към Иннсбрук. На 40 км преди града вече започва да се мръква и кривваме от магистралата в търсене на подходящо място за палаткуване. За минути мястото е налице и то едно от най-хубавите досега. Разположено е в гъста борова гора. Хем скришно, хем близо до главния път, а и земята беше покрита със страхотен мек мъх, който спомага за комфорта на спящите в палатка.

Ден 10

В ранни зори „вдигаме гълъбите“ и се понасяма в посока

Инсбрук.

Взимам си талонче за паркинг и тръгваме на кратка разходка из града. Той е хубав и спретнат, сгушен в тиролските алпи, но сякаш вече сме се попренаситили на градове за тази екскурзия и не можем да го оценим, както заслужава.

 

Инсбрук, Австрия

През града минава река Инн, която в момента на нашето посещение беше много буйна и мътна. В града имаше много карети, но интересното беше, че конете бяха облечени в GORE-TEX наметала. Модерна работа.

В ранния следобед продължихме по пътя си като останалата част от деня мина предимно в път. Минахме през един тунел, който беше дълъг 15,4 км и удари в земята Монбланския със своите 11 км и кусор. Таксата му беше в пъти по-ниска от Монблан, а е по-дълъг.

Абе Австрия си е по като за нас.

Пътят в тази част е много панорамен. Минава се през сърцето на тиролските алпи, които са надупчени като швейцарско сирене от тунели. И така в късня следобед минахме границата с Унгария при град Strem и непосредствено след нея се забутахме по ливадите да търсим място за палатка. Бързо открихме една голяма, но и скътана ливада, която беше цялата разорана от диви прасета. Е, надявам се да са дружелюбни и да няма освирепели екземпляри стреляни по 2-3 пъти. Местенцето иначе беше супер – равно и с тучна трева. Само да ги нямаше тия гадни твари, а именно безброй комари и хапещи летящи мравки, но какво да се прави пълно щастие няма, но затова пък имаше по бира, за да е щастието по-голямо 🙂

Ден 11

Днес беше деня за връщане в България, но първо

една кратка спирка на езероро Балатон,

което се оказа доста мътно, а унгарците го ползваха като море. Горките те като си нямат друго какво да правят. Моите очаквания бяха, че ще е едно доста по-красиво място с хубава природа, а то се оказа, че съм далеч от истината. И все пак имаше бая туристи. От тук по едни диви и пусти унгарски пътища след доста време каране, но малко изминати километри стигнахме до границата със Сърбия, но тази, която е на юг от град Бая. Там нямаше трафик, а и не се занимаваха много с нас. Само дето граничаря отскочи до едно съседно гише с паспортите ни, нещо се помота там и като ги върна видях, че на моя и на Краси има допълнителни екстри. Печатите от минало седмичното ни влизане в Косово бяха заличени с други печати с надпис – анулирано. Странна работа са тия сърби. Какъв им беше зора като миналата седмица им влязохме в страната от Косово пък сега се сетиха да мацат по паспортите.

Както и да е, не ни занимаваха с разни въпроси и си продължихме по пътя. Сега беше ред на диви сръбски села, които в интерес на истината бяха много по-оживени от нашите. На магистралата се включихме чак при Нови Сад и оттам по добре познатия път към България като разбира се задръстването в Белград не ни пропусна. В късна вечер минахме границата и бяхме на родна земя след толкова незабравими дни пътешестване. Всичко изминати километри 4427 км. От месец юли не мога да се оплача – много пълноценен откъм пътешествия. 1 седмица море в Гърция, после уикенд в Косово и сега това пътуване. Дай боже повече такива месеци всеки му!
Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Алпите – на картата:

10 коментара

авг. 30 2011

Рамадан, Салала…„и още нещо“ ден трети (Оман)

 Продължааваме с пътуването на Николай из пустинята Руб ал Хали в Оман, за да стигнем до Салала. Пътят ни започна с Бахла и Низва,  после ни валя дъжд по време на гъста мъгла насред пустинята, а днес ще се разходим в околностите на Салала

Приятно четене:

Рамадан, Салала… и още нещо

ден трети

Околностите на Салала

05.09.2010

Събуждам се. Първата ми работа е да проверя как е времето навън. Дърпам завесите – океанът е скрит в мъгла. Вижда се само прибоят непосредствено преди плажа. От водата ни дели широка ивица пясък разорана от следи на джипове. Място като Салала не предлага кой знае какви забавления, особено през Карииф, затова младите хора явно обичат да карат по пясъка.

Предлагам на Ива да се разходим покрай океана. Кафе ще пием, като се върнем. Излизаме. Навън ръми, но капчиците са толкова ситни, че нямаме усещането, че ни мокри. Нашият хотел е най-високата сграда в района. Около него са само двуетажни вили с почернели от влагата сенници от палмови листа по плоските покриви. През няколко къщи има баровска вила с голям двор с кокосови палми. По нататък има палми и по плажа.  Не знам защо, но кокосовите дървета са ми по-симпатични от финиковите.

От ляво боботи прибоят. Малки бързоноги птички търчат след току що оттеглилата се вълна и ровят с дълги човки в пясъка за миди и охлюви. Над главите ни от време на време прелитат чайки. Плажът пред нас се губи в мъглата, а от дясно се зеленеят палми. Зеленото бледнее поради непрекъснатия дъждец. След около двадесетина минути стигаме до Краун Плаза. Влизаме да разгледаме хотела и да проверим цените. Заварваме точно това, което очаквам. Умерен лукс и нищо интересно. Наистина лъскаво и чисто, но нищо непознато. Нашето хотелче, въпреки че изглежда занемарено отвън, също е чистичко. Е няма го комфорта на Краун, но ние нали от това бягаме.

Продължаваме с разходката. Малко преди да тръгнем обратно, виждаме три джипа на пясъка. Единият ми се струва затънал и отивам да проверя. Наистина е заседнал. Вероятно са се забавлявали през нощта, като са карали по плажа. Вълните допълнително са го закопали. Добре че нощем е отлив и не е потънал много дълбоко. Около другите две коли се мотаят местни момчета в традиционни облекла. Няма страшно, ще се оправят.

Употребявам думата джип защото в нашият език тя е нарицателна за 4х4. Иначе да ме простят американците, но в тази част на света по-популярни са японските автомобили.

Връщаме се. По обратния път се натъкваме на група конници. Яздят по плажа в мъглата. Сигурно тренират, защото всички ездачи са млади момчета с жокейски облекла. С тях има и един по-възрастен мъж, който явно е треньорът. Поздравяваме се.

Прибираме се в хотела и събуждаме Александра. Минава десет. Слизам на рецепция и питам, къде сервират закуската. Кумар се опитва да ме убеди, че не сме споменавали закуска, когато обсъждахме цената по телефона. Учтиво, но твърдо не се съгласявам с него. Той се извинява, оправдавайки се с Рамадана, но казва, че от утре всичко ще е наред.

Стоплям вода в колата, в кафеварката – подарък от Надето и Иван. Вадя два сгъваеми стола и сядаме с Ива да пием кафе на няколко метра от разбиващите се в брега вълни.

Решаваме днес да тръгнем на запад. В пътеводителя четем, че в тази посока си струва да се видят плажовете на Мугсаил, морските гейзери и планината. Упътваме се натам. На два пъти по магистралата всички коли спират, за да направят път на най-невъзмутимо пресичащи камили.

От дясната страна на пътя от мъглата изниква хълм покрит със зелена тревичка. В далечината мъглата, като че ли леко се разсейва и учудването ни е огромно, когато забелязваме, как по склона са накацали…камили. Също като козички. Драпат по баира нагоре и хрупат тревица. Планински, пролетни полянки, българска ноемврийска мъгла и камили – интересна комбинация. По нататък виждаме и козички и това малко нормализира картинката.

След няколко километра забелязваме табела

Мугсаил и рибарско плажче отляво.

Значи това са вълшебните плажове, описани в пътеводителя.

Mughsayl, Оман

 

Излизам с колата на пясъка до лодките и спирам. Не знам какво ми става, но видя ли плаж, хуквам да търся раковини. В интерес на истината обикновено намирам. Така и сега. По брега има много красиви камъчета обагрени в розово. Взимам няколко. Мъкнем камъни от къде ли не. В къщи е заприличало на склад за чакъл. Дали пък не преувеличавам?

Продължаваме към следващата цел –

гейзерите.

Всъщност това са отвесни комини в скалата. Самата тя отдолу е куха. Вълните влизат в кухините и се образува налягане, което изхвърля морска вода нагоре. Колкото по-силно е вълнението, толкова по-високи са водоскоците.

Морето е бурно и от комините се чува непрекъснато бучене, което се смесва с рева на прибоя. На края на скалата са застанали двама местни и ловят риба. Как разбират, кога им кълве в тази вълна, не знам. Пред тях на скалите обаче има доказателства за това, че риболовът е успешен. Сещам се за рибарски виц. Двама приятели се срещат и единият казва׃

-Айде на риба.

-Какво ще хващаме – пита другият.

-Няма значение, важното е да се лекува –отговаря първият.

Българският вариант на риболов явно се различава от тукашния.

Отправяме се към планината. Качваме се по стръмно виещ се нагоре път. Виждаме голяма поляна в ляво и отбиваме, за да се порадваме на гледката. Зелено и прекрасно. В България толкова сме свикнали със зеленината, че тя въобще не ни прави впечатление. Спомням си, как миналото лято се прибрах в София и на следващия ден трябваше да отида с автобус до Варна. През целия път до Търново не успях да свикна с изобилието от дървета, трева, цветя и разкошни храсти. И всичко това без да се полагат никакви усилия, просто ей така, расте си край пътя и въобще навсякъде. Родени сме наистина в рая на земята. И въпреки всичко, което правим с родината си, като че ли за да я унищожим, тя не се дава и продължава да е удивително красива.

            Тръгваме обратно към Салала.

По пътя спираме на бензиностанция и купуваме лабан, печен арабски хляб и топено сирене. Свърваме от пътя и хапваме набързо на уединено местенце.

Чудим се, дали да се разходим из града , за да потърсим ресторант за вечерта, но решаваме, първо да се приберем в хотела и да си починем.

Спираме да купим лайм на сергиите, които са разположени точно пред самите кокосови плантации. Лайм няма, но Александра си купува кокосов орех. Отварят го пред нея и й дават сламка за да изпие сока. Тя не само го изпива но се опитва и да извади ядка като стърже с някакъв предмет от вътрешната страна на черупката.

След около двучасов, як, следобеден сън сме готови за вечеря.

Пътуваме с колата из централната част на Салала и се оглеждаме за ресторанти. Александра казва, че и се яде нещо китайско. Аз нямам предпочитания. Ива май я тегли индийската кухня. Паркираме пред един индийски ресторант, но вътре няма никакви хора и се разколебаваме. Малко по нататък по улицата виждаме пакистански ресторант, който изглежда доста посещаван. Решаваме да седнем там. Влизаме и ни посочват семейното отделение. Това е място в ресторанта, оградено с дървен параван висок почти до тавана, с цел да скрие от любопитните и опипващи погледи на клиентите ергени женската част от семействата идващи да хапнат. Вътре е твърде  клаустрофобично и момичетата решават да седнем в общата част. Решението ни предизвиква известен смут сред сервитьорите, но не могат да ни откажат. Избираме маса и сядаме. Жените са обект на непрекъснат и не особено прикрит интерес от страна на публиката. На нас обаче не ни пука. Поръчваме различни неща. Всичко е убийствено вкусно.

Умерено преяли и щастливи се отправяме към поредната серия от арабската драматична сага и порцията тютюн с плодов аромат. Не ме интересува дали ще се пръсна или не. Поръчвам си и натурален сок асорти. Носят ми го с топка сладолед вътре. Утре след като се възстановя от преяждането, смятам да проверя какви са формалностите за кандидатстване за оманско гражданство.

Салала, Оман

 

Салала, Оман

 

 

Салала, Оман

 

Салала, Оман

Салала, Оман

 

Салала, Оман

 

Салала, Оман

 

 

 

 Очаквайте продължението

Автор: Николай Кирилов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Персийския залив – на картата:

3 коментара

авг. 29 2011

Пътуване до Орвието, регион Умбрия, Италия

 Днешният пътепис ще ни води до следващите красоти на Италия. Като гледам снимите и чета текста май изразът Ла белла Италия си е истинска реалност.

Приятно четене:

Пътуване до Орвието

регион Умбрия, Италия

От денонощното скитане надлъж и шир из Италия разбрахме, че много ни привличат т. нар. Citta del Castro, градове, изсечени в скали или издигнати върху тях. И по препоръка на Карло, един от приятелите на Санти, събрахме багажа и едва по обяд отпрашихме за Орвието, защото чакахме Мира, Оги и Грета да спят до късно. Маршрутът към средновековният град Орвието се оказа живописно криволичещ край горички от маслинови дръвчета, лозови масиви, останки от крепости и сгради, подобни на замъци, от които някои се оказаха циментови заводи и разочароваха Мира, но това е за друга история. За разлика от Питилиано, Капраника и Баньореджо, Орвието се оказа град още по- величествено извисен, по-висок, по-сръмен и пленително по-красив.

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Всъщност

Орвието се намира в Централна Италия, област Умбрия, провинция Терни

и е отдалечен на около 100 километра от Рим в северна посока.

05018 Орвието Терни, Италия

 

Градът е разположен над живописна долина, където се вливат реките Палия и Киани. Старинната част на града е разположена върху плосък хълм, изграден от вулканична пепел. В този град се произвежда прочутото със специфичния си аромат бяло италианско вино “Орвието”.

 

Орвието, регион Умбрия, Италия

Издигайки се на около половин километър над река Палия, крепостните стени на града изглеждаха абсолютно непристъпни и непревземаеми. Пътят по стръмния склон нагоре се извиваше покрай скали с причудливи форми, живописни градини и зелени долини.

 

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Пъплихме с автомобилите нагоре по стръмните павирани улици и търсехме място за паркиране, такова, че да има камъни в изобилие, с които да укрепим автомобилите си на паркинга. И такова, че по-малко да вървим пеш: от една страна- да не увредим вестибуларните си апарати по стръмните улици и от друга- да не умра геройски от изтощение. По това време ме беше тръшнал болна някакъв упорит и досаден летен грип, от който едва се крепях, изпих всички налични запаси от лекарства в аптечките на приятелите си, а температурата ми се конкурираше достойно с тази на летните августовски жеги в Италия.

 

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Хаотичният маратон по улиците в Орвието ни изведе на един

малък площад (площадът на Републиката),

на който се намираше една стара, ама много стара катедрала. На малкия паркинг пред нея две влюбени хлапета позираха на Санти за „аморетата“- онези снимки на обичащи се хора и докато той се правеше на папарак, аз си полегнах на една удобна зелена пейка в тон със зеления ми болен вид. Любовта в Италия не е само емоция, любовта там е религия. И много религиозни се оказаха италианците. И при всеки удобен случай възторжено изразяваха култа си към любовта.

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Старата катедрала в Орвието

имаше грохнал, но все още величествен вид, смръщена една такава, миришеща на мухъл, с виещи от катедрален артрит греди; сграда оглушала от тишината на подминаващите я хора. Поисках да влезем, въпреки категоричния отказ на Санти; нещо ме теглеше натам, сякаш ме викаше. Влязохме, той се намести да си снима, а аз не бях в състояние да стоя на краката си, така че снимките в случая ми бяха последна грижа. И само реших да разгледам.

Предвид запустелият вид на катедралата, всичко вътре беше подредено, чисто, стерилно, сантиерите (съдовете за светена вода) бяха пълни с чиста вода, бялото на покривките блестеше от чистота. На стената в ляво имаше вградени в каменния зид мощи на светец, съдейки по обяснителния надпис. Нямаше никой, освен нас. Само няколко свещици догаряха в сумрака, а високо горе по гредите се раздвижиха гълъби. Отидох до олтара, паднах на колене и без някаква причина… се разплаках. От възторг вероятно, че съм влязла в най-старата сграда не само на град Орвието, а въобще. Най-старият праг на катедрала в света, който съм пристъпвала някога. Никой не знае кога е започнал градежът й.

 

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Завършена е през 1290 година, в същата онази година, в която събарят старите катедрали „Санта Мария“ и „Сан Констанцо“ в града и на мястото им с благословията на Папа Николай ІV започват строежа на още една-

Duomo di Orvieto.

Същата онази година, в която в България управлява цар Георги І Тертер, след бягството на Иван Асен ІІІ. Същата онази година, в която Папа Николай ІV изпраща архидякон Антибар Мартин с писма до българския цар Георги І Тертер и търновския патриарх Йоаким ІІІ с настойчива молба да се присъединят към Лионската уния и да признаят върховенството на Римската църква…

Строежът й е започнал вероятно около 490 година. Тази катедрала, по стените на която се стичаше отминалото време, а под покрива й се чувстваше диханието на всички отминали епохи; тази катедрала, от чиито стени прогаряше мисълта на госта надиса: „Quis custodiet ipsos custodes?“ („Кой ще ни пази от пазачите“?)

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Акустиката беше убийствено кристална и ако не беше обезводнителната ми първична емоция, сигурно щях да запея. Плачех и докато разлиствах молитвеникът на свещеника, разучавах скулптурите, оскъдните стенописи, докосвах прастария орган, който някога е предизвиквал респектиращ възторг с гласа си. Санти ме гледаше втрещен, може би съм изглеждала луда, не знам. Беше събрал техниката си, готов да се махаме от храма и ме задърпа навън.

Не исках да излизам от това място, чувствах се като преродена и здрава, спокойна и чиста. Дори забравих да попитам каква е високата кула, издигаща се точно до тази катедрала, под която се извиваше на някъде стръмна улица, преградена с бариера.

 

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Санти почти ме завлачи към другата катедрала, към онази, която 700 години строили и която се оказа друго архитектурно чудо, а също и която всъщност привличаше туристите в малкото градче: Duomo di Orvieto . По пътя предвидливо купи носни кърпички, големи сочни ябълки и въпреки, че се опитваше да ме разсейва и забавлява, продължаваше да ме гледа втренчено и с осъдителна почуда. Хубаво е, когато има някой наоколо, който да те измъква от мислите. Някой, който да прави така, че да забравяме околния свят или поне да не мислим за него. Някой, който да разбира това, че не сме се хербаризирали, въпреки че отдавна не можем нищо да дадем. Някой, който да не очаква от мен, да бъда всичкото онова, което бях преди да вляза в храма. И да ме прегърне толкова всеотдайно, че да ме върне във времето и мястото на нашия свят и на следобеда в Орвието.

 

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Уличките на града бяха повече от пъстри и интересни. И от двете им страни се усмихваха кокетни цветни магазинчета за сувенири, за керамика, за картини или занаятчийски изделия; имаше малки кафенета и ресторанчета, безистени с антиквариати.

Орвието, регион Умбрия, Италия

Улицата ни изведе на огромен площад, на който до синята снага на небето се извисяваше величествено красивата бяла катедрала. Пищно орнаментираната фасада бе в типичнен умбрийски архитектурен стил. Цялата лицева част на базиликата бе изписана с рисунки, украсена със скулптури и с релефи, които възпроизвеждаха библейски истории и мотиви до най-малката им изобразителна подробност, а също бяха и обкантени със златна боя, в която отразяващата се слънчева светлина заслепяваше очите.

 

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Не помня дали първо се разплаках или припаднах, или се случи в обратен ред.

Свлякох се пред прага на едно от магазинчетата на площада и не можех да откъсна очи от възхитителната архитектурна сграда на катедралата. Освен това, толкова бяла катедрала виждах за пръв път. Санти съвсем се втрещи от липсата ми на самоконтрол. Нямаше ги и другите от малката ни група, кой знае къде се бяха залисали в търсене на нещо или в опознаване на градчето, та се зае сам да гравитира около мен и да ми предлага всякакви безумия, само и само да спре тази моя драматургия.

Близо час останахме на площада, седнали на земята пред катедралата и наблюдавайки как слънчевите лъчи се плъзваха по нея и отразяваха дъга от цветове и светлини. И през всичкото това време Санти държеше реч, с която едновременно ме мотивираше да влезем вътре и строго ме мъмреше за това, че не умея да се владея.

Орвието, регион Умбрия, Италия

Първият камък на

Бялата катедрала в град Орвието

е поставен с благословията на папа Николай IV на мястото на старите катедрали „Санта Мария“ и „Сан Констанцо“, съборени през 1290 година. Първият архитект на катедралата е неизвестен. Той дава обликът на сградата, проектира колоритният външен вид на стените, както и огромните й размери. Строителите имат проблем при покриването на катедралата. Общината на Орвието се обръща за помощ към един от най-големите имена в архитектурата тогава – Лоренцо Маитани. Той укрепва допълнително и стените, дава нови идеи за облика на катедралата, и остава до края на живота си в града. Маитани умира през 1330 година. След него там твори синът му Николо Нути. В последствие своят принос за градежа на катедралата дават и Андреа Пизано, Нино Пизано, Матео ди Уголино от Болоня, Андреа ди Чеко от Сиена, Андреа ди Чоне от Оркана и Антонио Федерини.

През 1422-1425 година е създаден външният облик на катедралата, който е от бял и черен мрамор. Изписването и украсата на интериора е плод на труда на десетки творци, най-известни от които са Рафаело от Монтелупо, Федерико и Тадео Цукари, Джироламо Муцано, Симоне Моска и от Орвието: Иполито Скалца и Чезаре Небиа. Окончателно строежът на бялата катедрала е завършен през 16-ти век. Реставрации се правят през 1877 и 1888 години. Но и през 20-ти век има внесени подобрения, последното от които са новите врати, дело на Емилио Греко.

Катедралата в Орвието, регион Умбрия, Италия

Бялата катедрала Duomo di Orvieto е една от най-величествените романо-готически постройки в Италия. Едни от най-известните местни и чуждестранни художници за времето от Флоренция, Пиза и Сиена работят по проекта за изписване на катедралата, а също и за създаване на скулптурите в нея. Според хипотези, тук са оставили свои стенописи флорентинеца Джото ди Бондоне, както и Чени ди Пепо (Джовани) Чимабуе. Казвам хипотези, защото доказателства за това няма. Дори се твърди, че не Джото ди Бондоне, а негови ученици са рисували тук.

Катедралата в Орвието, регион Умбрия, Италия

Богатата фасада на бялата катедрала Duomo di Orvieto е в типичния умбрийски стил. Цялата фасада е пищно украсена с релефи, които възпроизвеждат до най-малка подробност истории от Библията. Лицевата част на катедралата е изписана още с рисунки и е украсена със скулптури и мозайки, които възпроизвеждат библейски истории и мотиви до най-малката им изобразителна подробност. Те са и обкантени със златна боя, в която отразяващата се слънчева светлина заслепява очите и образува множество дъги. По фасадата са разказани истории от Стария Завет: Книгата Откровение, както и сцени от Новия Завет с епизоди от живота на Исус и Мария.

Катедралата в Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Най- после се стегнах и се осмелих да влезем. И не, че емоционалното ми състояние не се повтори, но просто вече на никого не му пукаше, явно си беше ден на голямото реване. Освен, че мащабът на сградата, погледната отвън, беше убийствен, вътре той ни зашлеви с още по- голяма сила: сводовете се събираха високо над главите ни в красиви бяло-сиви плетеници, всичко в интериора беше също бяло, с изключение на пода, който веднага ползвахме по фотографско предназначение. И до стенописите вътре, изобразяващи края на света, моят свят отново свърши- тръшнах се на земята в следствие на нов емоционален шамар. Храмът по подобие на някогашния Соломонов храм притежаваше космична символика, като по този начин космологията и теологията по еднакъв начин прогаряха белег в съзнанието на хората.

Санти залегна пак, занимавайки се със снимане на обичайните си панорами, а аз лежах по гръб и разглеждах пищно украсените сводове и тавана. Идеята ни харесаха и други посетители, които също се натръшкаха по пода недалеч от нас. Огромното пространство в бялата катедрала беше пълно не само с туристи, бяхме свидетели отново на сватбен ритуал, както и на кръщене, които се извършваха едновременно пред по-малките олтари в храма. Въобще разнообразие не липсваше. Можеше да се каже, че и аз, дето не спрях да рева бях атракция, на всякакви езици бях попитана какво ми е. В катедралата се намерихме с Оги, Мира и Грета, също снимащи, ама без да се въргалят по пода.

Катедралата в Орвието, регион Умбрия, Италия

При влизане в катедралата се вижда само централния олтар, другите- по- малки, но също пищно украсени, са в коридорите, които приличат на ниши в ръкавите на стените. Използваните строителни материали са алабастър, мрамор, базалт и травертин. Достъпни за посещение бяха само тези олтарни свети места, разположени в лявата част на централния олтар, които са пет. В дясно имаше само един, който бе ограден с решетки и имаше охрана. Доколкото разбрах, това е параклис на някакъв ефрейтор от Болсена, на когото се случило чудо около първата половина на 14-ти век, изпитвайки вярата му. В параклиса се съхранява някаква кървава кърпа или платно от тогава. По канон тази мощехранителница би трябвало да се извежда в литийните шествия из града, по време на неговия празник. До този параклис се намира и катедралния орган, до който имаше описателна табела: „Съдържащ 5585 тръби, монтиран през 15-ти век“.

Не влязохме в този параклис, а само в онези, които бяха достъпни, въпреки факта, че също бяха оградени с декоративни, но масивни позлатени решетки. В малкия олтар, който се намира най- близо до централния, има масивен макет на катедралата от злато, който е приблизително метър висок, изящен ювелирен уникат, положен в плексикгласова кутия. По мраморните плочи на стените са изписани имената на строители, проектанти, архитекти, художници и дарители. Високо в олтара има огромна златна кутия, предположихме че съдържа мощи на светец. За съжаление не успяхме нито да питаме, нито да прочетем, защото в тази зала беше сватбения ритуал, след който свещеникът изгаси осветлението и любезно ни помоли да напуснем.

 

Катедралата в Орвието, регион Умбрия, Италия

На централния олтар в стъклопис са изобразени сцени от живота на Христос и сцени от чудото на Болсена. Има и огромно дървено разпятие. Абсолютен шедьовър на готическата архитектура е красивия параклис на Дева Мария, рисуван от трима художници. Тук се намира и забележителната фреска от два ангела, която е емблемата на катедралата. Също интересна е намиращата се в близост статуя на Св. Йоан Кръстител. Трябва да отбележа, че статуите в катедралата са с човешки ръст.

Орвието, регион Умбрия, Италия

Крайъгълният камък на италианската ренесансова живопис е и параклисът на Свети Брицио, също изящно боядисан и декориран, в който са изобразени грандиозни апокалиптични сцени, посветени на “ Страшният съд“ и небесните области на Ада и Рая. От лявата страна в катедралата е и параклисът на Магдалина, който е възстановен в 18-ти век. В пространството около параклисът има надпис, посветен на Йоан Кръстител. В катедралата са погребани кардиналите Карло и Филипо Антонио и архиепископът Людовико Анселмо.

 

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Имахме нужда вече от следобедна доза силно кафе. Избрахме си едно от кокетните кафенета по шарената уличка с разнообразните магазинчета, в което аз седнах така, че през процепа на улицата между сградите да гледам бялата катедрала. В този миг тя ми напомняше на Съкровищницата Ал-Казнех Фарун в скалния град Петра (Йордания), която в края на сърповидния проход- каньон Сик се виждаше по същия загатващо изкусителен и величествен начин.

 

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Орвието е град с богато историческо минало.

Възникнал е на мястото на древния етруски град Волсинии Ветерес. Градът е съхранил забележително своят средновековен външен вид, запазени са многобройни сгради, построени през 12-ти и 13-и век. В герба на града са изобразени лъв, лебед, орел и кръст, под корона. Орвието има тесни и стръмни улици с каменни настилки, но пък пъстри и интересни. По тази, която извежда до бялата катедрала Duomo di Orvieto, от двете страни се усмихват кокетни цветни магазинчета за сувенири и цветя, за керамика, за картини или занаятчийски изделия; има малки кафенета и ресторанчета, безистени с антиквариати… изобщо магазинчета за всичко. Изобилие от пъстрота, подредба и стил.

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Местните хора ни посочиха и други градски или крайградски забележителности в Орвието, мост някакъв, Кладенецът на Свети Патрицио, цял поменик от църкви и свети места, но ние нямахме време да разгледаме и тях. Някога градът Орвието е бил крепост на етруските и затова на централния площад до катедралата имаше музей на етруското изкуство, за съжаление беше затворен.

С нежелание си тръгнах от Орвието, обещаха ми като се върна в Италия да ме заведат пак там и даже да посрещнем нощта, за да видя бялата катедрала и нощем. Това е едно от местата, заради които наистина бих се върнала и вярвам, че хвърлената монета във Фонтана ди Треви в Рим ще свърши работа.

 

Орвието, регион Умбрия, Италия

 

Привечер вече бяхме в

Тускания

Лепкавата жега ни измъкна с чанти за пикник, пълни със студени сокове и бира в градския парк, където заради шовинистичните и анархистки изказвания на Санти, успяхме да надвикаме даже прочутите с умението си да говорят на висок глас италианци. Дали защото цял ден плаках и се излагах, не знам, ама Санти беше непоносим, вбеси Мира, а на мен ми извади душата и ми скъса нервите до такава степен, че спрях да питам за всякакви градове и екскурзионни маршрути, и питах само за местонахождението на тусканските гробища. Които пак той, Санти, любезно ми показа, за да отида да си почина, заради което аз пък му обещах да го удавя в един от по-дълбоките фонтани на Рим. И не помня дали някой от групичката ни преброи хората, чиито тъпанчета на ушите със сигурност бяха спукани от виковете му, както и броя на изпотрошените от високите му децибели стъкла или натръшканите мъртви гълъби. Възродителните промени, които причиних на обичния си приятел, се случиха по-късно и вярвам, че любовта му към всякакви средновековни архитектури и интериори ще е непреходна.

Умбрия, Италия

Край

Автор: Янита Николова

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Умбрия – на картата:

12 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version