Archive for юли 14th, 2011

юли 14 2011

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан (9): Пътят към дома е осеян с граници :)

Днес завършване близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, както и в Маалюла и Палмира в Сирия, влязохме Йордания и градчето Мадаба, минахме през Мъртво море и река Йордан, на път за Акаба на Червено море, върнахме се в Дамаск, отскочихме до Бейрут, а за последно бяхме в манастира Мар Муса в Сирия.

Днес ще се качим на автобуса от Алепо за София, за да проследим презграничните приключения по всичките граници в посока България 🙂


Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

част девета

Пътят към дома е осеян с граници 🙂

Когато тръгвахме , искахме да има емоции и „екшън”. И както се казва – внимавай какво си пожелаваш! Преди да прочетеш следващите редове, отговори си на въпроса: „Какво може да ти се случи, докато пресичаш граница?”

В полупразния автобус влиза сирийският митничар.

Чак тогава забелязваме че в автобуса се е появил ( кога? и как?) още един българин, което може да означава само едно – проблеми! Нашият човек е влязъл в Сирия с камион, а сега излиза без него! Правят му знак да бутне нещо в паспорта, ама не… Започват разправиите, идва и сирийския му „патрон” и докато се разберат минава поне час. Човечеца висял 5-6 дни на ливанско- сирийската граница, докато се разболял и сега бързат да го върнат у дома, защото не изглежда никак добре. Шофьорите започват все повече да нервничат, сякаш ще затварят границата. Което и става малко след като излизаме от Сирия. Заради забавянето се оказваме

сред автобусите, които се връщат от „хадж” в Мека! Поне 100 автобуса !

Пълни догоре с всякаква стока. И големи бидони със светена вода. На някои дори седалките не се виждат от багаж и хората пълзят отгоре! Повечето автобуси са турски. „Гвоздеят” са трите раздрънкани дагестански микробуса най-отпред , на бариерата, пълни догоре и отгоре, с още по-големи и по-пълни ремаркета. Хората си носят дори и дървени стълби, за да се катерят върху „превоза”. Турските митничари се хващат за главите и категорично отказват да ги пуснат, без да са проверили всичко. Обаче сигурно ще им коства цяла смяна да претърсят само единият бус. Поради което се оттеглят и оставят намирането на решение на желаещите да преминат.

Ситуацията е „патова” . И комична…

Сядаме на няколкото стола пред митницата и наблюдаваме с любопитство какво решение ще се намери. Някой дори си изкарват килимчетата. Други си се разхождат леко изнервени напред-назад. Но като цяло цари учудващо спокойствие. Дагестанците са се събрали за да обсъдят ситуацията. Големи сладури- дебели вълнени чорапи, сини гумени чехли , провиснали зелени шалвари, протъркани кожени якета, проскубани дълги бради и малки шапчици върху плешивите им темета. Обсъждат на чист руски как и с колко да умилостивят „таможники”. Минали са около 4 часа в спокойно и лежерно седене. Изведнъж настъпва суматоха – бариерата се вдига, дагестанските бусове тръгват смело напред, турските митничари им крещят , всички автобуси тръгват след тях, хората се качат в движение… Когато положението се успокоява, всички автобуси безвъзвратно са се придвижили поне стотина метра напред, някои са вече на турска територия, а нашия е на самата бариера. А дагестанските, ни лук яли , ни лук мирисали, са спрели встрани след бариерите за да ги претърсят… и да не пречат на свободното движението на хора и стоки…

Kilis-Öncüpınar-Suriye Yolu, Kilis Province, Turkey

Прекосяването на сирийско-турската граница

ни е коствало поне 5 часа.

Истанбул

Шофьорите настъпват яко „газта” в тъмнината. Опитвам се да заспя, като си представям как се телепортирам на нашата граница, как слизам и целувам родната земя… На разсъмваме сме пред

столицата на два континента – Истанбул.

Коли! Много коли! Само най-дясната лента е празна за обществения транспорт и бърза помощ. От време на време някой тарикат се пробва, но само след километър- два вече му пишат акт. Нема лабаво!

Докато заобиколим мегаполиса Истанбул, в 8 часа сутринта, през работен ден, ни коства още 2 часа.

Истанбул

Пейзажа вече е коренно променен и, въпреки че вали като из ведро, всичко изглежда по-приятно, по-зелено, по-познато. Все едно сме се пренесли от един друг свят в нашия си. Което си точно така- всичко е като в един сън, подължил дванадесет денонощия.Докато не стигаме границата… Преди нас е пристигнал автобусът на другата редовна автобусна линия , Манор, и се разтоварва. Турските митничари, сигурно за да покажат че могат да охраняват границите по-добре от българските си колеги и са готови за Евросъюза, се престарават. Багажът трябва да се свали, да се провери и задължително да мине през скенер. Само че в нашия автобус на човек се падат поне по 7-8 чанти, а половината сирийци и нашенския шофьор, заради когото тръгна цялото закъснение, се ослушват. След кратка словесна престрелка сваляме всичко и чакаме да приключат с предния автобус, което не се очертава да е скоро предвид те пък колко нещо мъкнат. Турците само това чакат за да покажат колко са стриктни и строги. След продължително разглеждане , разпитване, отново разглеждане, автобусът на Манор им се вижда съмнителен и решават и него да прекарат през скенер. Това обаче не им е достатъчно и го пращат някъде за да бъде разфасован и още по-щателно проверен. На всички от Зейтуни ни премалява, но… нямаме избор. Тихо и търпеливо изчакваме да повторят цялата процедура. Естествено че и нашия автобус им е съмнителен, но изкарваме късмет – след скенера го освобождават и всички радостно и задружно натоварваме всички бидончета с трушия, чувалчета с арабски питки за дюнер и кашони с неизветен собственик, за да влезем най-после в майка България. Преминаването на турската граница ни е отнело около 2 часа… А автобуса на Манор още не се вижда.

България ни посреща с приветствието „Я сега да видим какво си носим” ,

произнесено от митничар на чието чело сякаш е изписано „Аз съм от ония с къщите, дето ги снимаха от хеликоптера”. Проверката минава учудващо гладко и бързо, но… на пръв поглед. Защото един от сирийците, добре изглеждащ костюмар, лъщящ от мазила, нещо е сгафил и най-учтиво го канят да си вземе багажа, да слезе от автобуса за да го върнат оттатък бариерата и да го осведомят че не е желан в България. Докато текат разговорите дали е недоразумение или наистина е в система като „персона нон грата”, ставаме свидетели на „масирана митничарска проверка” за контрабанда и нелегален внос на цигари. Двайсетина много добре облечени митнически служители от централата в София започват луда проверка на влизащите в България български коли. На турските много-много не им се стараят и ги пропускат непроверени. Ококорени гледаме как на хлапе му разглобяват дори и тонколоните в багажника. Едрогърда циганка протестира че искат да проверят под предния капак на сгрохания й Пасат, но и тя замлъква при вида на 4-5 картона цигари които измъкват изпод двигателя. Професионалисти – и едните, и другите. Ние сме зрители на целия цирк , докато не идват да ни обяснят че и ние сме нарушители, защото от няколко дни можеш да внасяш не 2 картона, а 2 кутии с цигари…

От тук до София всичко беше наред, като изключим това, че

свърши горивото малко след границата.

Само че шофьорите на Зейтуни наистина са едни от най-пеканите с които сме пътували, измъкнаха отнякъде туба с резервно и така стигнахме до бензиностанция. А в БГ бензиностанции колкото си искаш.

От Дамаск тръгнахме в 8 часа сутринта на предния ден, в София бяхме около 17.30 на другия – около 35 часа. Имаше и други начини да стигнем до Сирия, но

заради това което видяхме по границите, си заслужаваше дългия път. Определено.

Не видяхме само как идват ония с качулките и натръшкват по корем наркотрафиканти. Знам ли… Автобуса на Манор още го нямаше.

Край

Автори: Жени и Стефан Русеви

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

Сирия

4 коментара

Switch to mobile version