Archive for юли 8th, 2011

юли 08 2011

А какво има в Лутън?

Днес в Английската седмица на нашия сайта се включва и нейния инициатор – Вили 🙂 Тя ще ни разкаже за провинациалния Лутън, където освен да се влюбиш (т.е.има летище) едва ли очаквате да се случи нещо. Какво може да ѝ се случи на Вили обаче? Както винаги в нейния случай – какво ли не! 🙂

Приятно четене:

А какво има в Лутън?

Този път вадя късмет – без бутанки се оказвам сред първите и незабавно се насочвам към място до прозорец след крилото, с идеята, ако е речено, да мога да се повзирам в Алпите отгоре.
На другото крайно място от тройката се настанява някакъв англичанин, който със сядането си щраква колана и затваря очи. Мястото помежду ни остава свободно.
Двигателите почват да вият и, след минутка-две, самолетът хуква по пистата.
Йее… 🙂 доволна съм!… Е, как защо? Че представяте ли си до мен да се беше настанила някоя тлъста мома-англичанка и да ми спре въздуха, заклещвайки ме между себе си и илюминатора?! Или пък някоя лелка, която за пръв път отива в Англия при сина/дъщерята, да ми се лепне? Няма лошо, ще й бъда придружител докато се срещне със своите на летището, ама ако държи да ми обясни как има по-по-най-син/дъщеря?

…Да де, да, ама не. Защото, първо, 20 мин. след като излетяхме и до края почти непрекъснато си бяхме все над облаците, и второ, защото дремещият англичанин внезапно се събуди. И – егати кречеталото!
Бил в Македония – О, езерото! О, Охрид! О, бююютифул!… После отишъл в Благоевград, после до Банско (или обратното беше), па и до Велинград – о, бююютифул!… Но сега си отивал у къщи си. А, и там бе, си било бююютифул! 🙂 Обаче, бай дъ уей, мнооого му харесало в България – яденето, бирата, виното, природата… А жените – ооо, жените пък колко са бююютифул!… 😉
Кимах, кимах учтиво, (е, нищо ново не ми казва!) и таман почнах да се чудя как по-елегантно, уж, да го отсвиря, като ме закова с едни такива ми ти мъдри мисли:
Едно от нещата, което ме впечатлява в храната е, че тя е мулти сензорна, т.е. можеш да я видиш, да й усетиш аромата, да я чуеш… Да, да (клати глава) като печеш един стек на скарата, чуваш как цвърчи, нали така? И, разбира се, можеш да опиташ вкуса й.
Същото е и когато пътувам из непознати места, непознати и, извинявай, „зачукани“ уж страни, из разни малки градчета и селца, които нямат някакви специални забележителности, но те също имат своя визия, своя миризма, свой микроклимат. И също, както храната, можеш да ги видиш, усетиш, помиришеш и вкусиш, местната кухня имам предвид. Нали?
Искам да кажа, че мен не точно топ забележителностите на дадено място ме впечатляват, а ей такива нищо и никакви наглед неща. А ти как мислиш?
Хммм… Ами аз (наистина съм изненадана, че мислим сходно) – отговарям му – мисля по подобен начин, без да изключвам, обаче, и стандартния, по отношение на топ забележителностите…
После ми захвали какви свежи местенца имало из неговото родно графство Девън, как имали и те някакъв фестивал на танци, подобно на нашите кукерски…

1 Upper George St, Luton LU1 2, UK

Та така, дъра-бъра, неусетно кацнахме на

летище Лутън

Летище Лутън

Летище Лутън

  • Непоискано от мен обещание-покана „Ако все пак си промениш намеренията и дойдеш в Ексетър, обещавам, аз лично ще ти го покажа и няма да съжаляваш!“. Тикна ми някаква визитка в ръцете и отиде да си чака багажа, а аз се насочих към шатъла за Лондон… Аха, еей с’а! Нямам намерение да си променям намеренията!
  • Но, секунда преди да се кача в автобуса, идеята пусна корени: Всъщност, имам ли нещо определено за Лондон? Не. Планът ми е само да го използвам като отправна точка към Норфолк… Обхваща ме раздвоение… И расте… Тоя пък сега… откъде му хрумна!… Що ме подкокоросва?… Ааа, не… И все пак, Ексетър или Сендрингам?… Офф… Ама, оня що не си спа като хората, ами се разплямпа?!…
  • Вече съм пред вратата на буса и трябва да взема решение!… О’к….О’к… остава Норфолк!
  • Защото… ами, да, точно така, защото вече си имам резервация за хотел в Норич! Ексетър – някой друг път 🙂
  • Уф, мирясах! И, значи, си „влизам в пътя“.
  • К’во, мирясах ли? Хмм… в момента е колко? 14ч. Ми, Лутън – ей го къде е – да взема да дръпна два тегела да видя какво има там и после да замина за Лондон, а? Айде сега, двете лири ще ги прежалим 😉 /при предварителна резервация за шатъла, билетът е само две лири, но ако си изпуснеш съответния автобус – изгарят/. И след още петнайсетина минутки слизам насред Лутън.
Лутън - някъде из центъра

Лутън - някъде из центъра

Събота е, рано след обед. Мрачно, облачно, хладно за сезона (според мен). И доста безлюдно.
Първа мисъл – ъ, скапано.
Като някой отвят от вятъра парашутист съм – понеже и през ум не ми беше минало да надничам в Лутън, нямам никаква, ама грам информация дори за него!
Но очевидно съм в центъра и тръгвам на автопилот. Скоро установявам, че доста от сградите из града са в червено-ръждиви нюанси.
Може би понеже Лондон е едно постоянно гъмжило, съм удивена от почти безлюдието в Лутън. От самолета ми се мерна като немалък град, а сега… всъщност центърът му се оказва малък и компактен.
Нали обикновено в центъра на съответното населено място се намира кметството? Е, щом е така, значи съм в центъра – мина оттук, мина оттам, и все: оп – излизам пред сити-хола или някъде на пешеходната Джордж стрийт, в единия край на която е… ами, сити-хола 🙂
И малкото магазини, доколкото работят, също нямат много клиенти. И заведенията полупразни, даже някои са пуснали кепенците… Странна работа. Събота е бе, ей хора, ден за шляене, къде сте се изпокрили?!
Постепенно разширявам радиуса, в който се размотавам, като си набелязвам за ориентир няколкото по-високи сгради: хотел Стретмор и Уесли хауз, 9-етажна, вероятно административна сграда; малко по-натам и хотел Aйкън. Между трите разстоянието не е голямо.
Я, колко хотели имало в Лутън! Отделно, и на летището мернах май три хотела. Че кой толкова идва в Лутън? Има ли какво да се гледа в Лутън?
Е, към този момент не разбрах, защото съвсем притъмня и почна да вали, сериозно и без изгледи скоро да спре.
Айде стига ми толкова. Хладно е, разпъвам чадъра и шляп-шляп, тръгвам на бърз ход към гарата.
Инфо: Лутън-Лондон (Кингс Крос) – 50 мин./12,90 лири

 

 

Лутън - Св. Матю

Лутън - Св. Матю

Лутън - из центъра

Лутън - из центъра

 

След четири дена по обед отново съм в Лутън.

Самолетът ми е чак в 22:20ч. и имам време за по-подробна разходка.
Този път грее слънце. Бе, топло, но на мен все пак не ми е съвсем за къс ръкав. А по улиците срещам всякак облечени хора – от летни блузета с презрамки и боси крака, до якета и вълнени шапки на главите. Предполагам, че бяха новаци от Африка тия с вълнените шапки, все черни бяха.
Впрочем, скоро стигам до извода, че и в Лутън е като в Лондон – пълно с изселници от всички краища на света и всеки си ходи облечен по своята си мода и своите си разбирания.
Минавам отново по Джордж стрийт, по площада, покрай театъра и МОЛ-а. Правя пак едно кръгче около църквата Св. Мери, която май им е главната, но отново нещо е затворена.

Лутън

Лутън - този път времето е идеално ;)

 

Лутън - из центъра

Лутън - из центъра

Лутън се оказва и университетски град.

Точно в центъра на града се намира Университетът на Бедфършър, който е комплекс от няколко съвременни, но не модернистични чак сгради.
А Парк скуер отпред е възлово място на градския траспорт. Докато се озъртам по коя ли улица да хвана, и току пред мен спира някакъв автобус №35… Хм, накъде ли отива?
С думите „Към Хай таун и нататък“, шофьорът посочи противоположна на летището посока. Ами, метнах му се. На автобуса бе, не на шофьора 😉

Апропо, малко транспортна информация:
Целодневен билет за целия градски транспорт на PLUSBUS, включително и крайградската зона, струва 2,50 паунда (за деца и пенсионери е с намаление). Но този билет не важи за „train2plane“, т.е. за шатълите от Лутън до летището или обратното, както и за автобуси 755, 757 на Green Line /летището-Лондон/. Цената на билета летището-Лутън и обратното е 1,5 паунда.
Само през юни и юли има една екстра: ако си купите билета онлайн, ще ви струва само 1,50 паунда (целодневен за цялата градска мрежа). В сайта на PLUSBUS подробно е указано как става.
Освен това, тази цена 1,50 паунда за целодневен билет я има също в Лондон, Норич, Единбург и др. градове. Но, както казах, важи само за месеците юни и юли, като за Лондон има и условия да не се ползва в пиковите часове и т.н.

Така. И продължавам из Лутън 🙂

Опааа… уцелила съм си автобуса – след няколко спирки тръгва покрай един парк с езеро. Слизам там.
И какво да видя? – Я! Точно в този парк се намирал музеят и художествената галерия. Ама язък, душата ми – някакви работници с каски носят разни кашони навътре-навън и… ясно, друг път ще гледам. Сега правя обратен завой и – към езерото.
Ама каква страхотна лежерна разходка стана!
Ходя, снимам, седя на една пейка, воайорствам малко по едно време – какви ги вършат тия буболеци из тревата… клеча на ръба на езерото и снимам патките, радвам се на цветята, кефя се на спокойствието и красотата… Ох, за тия паркове направо им завиждам на англичанЕте!
Даже при едно барче (пак там) с една мама-рускиня, Тамара се казвала, на една масичка си бъбрим един чай време (на чай с мляко – нали сме в Англия все пак) 😉 А бебчето Алекс нани в количката. Тази Тамара беше изключително доволна, че можела да си поговори малко с някой на родния си език – носталгия, понимаеш… Еее-ми, та нямаше ли някой руснак за нея из толкава Русия, та се залетяла чак за англичанин?…

Лутън - парк

Лутън - парк

Лутън - езерото с патоците

Лутън - езерото с патоците

После вървя из улиците на квартала край парка.

Как ме кефят английските къщички самооо!

И си снииимам… Но, както всички английски градове, и Лутън е „разлят“ град, понеже не живеят като нас в блокове, а в къщи. Tа, все пак, трябваше да се кача на автобус, за да се върна в центъра.

 

Лутън - без думи :)

Лутън - без думи :)

 

От Парк скуер – накъде, накъдее сега… и се засилвам по една улица с по-малки магазини и всякакви и не чак супер лъскави заведения. До самолета имам още близо пет часа, така че ще седна някъде на кафе, после – де да знам, а към 19:30 ще си взема за хапване нещо „тейкъуей“ и ще се ориентирам към летището.
Планове, планове…

И така, какво видях/разбрах от Лутън?

 

  • =Самият град е на около десетина минутки (с автобус) от летището.
  • =Хотели – предоволно и от всякаква класа; поне три-четири са само на летището; но също има в центъра, дори из по-близките квартали има хотелчета и къщи за гости.
  • =Магазини – точно в центъра; Джордж стрийт (може би около 350м дълга) е пешеходна, търговска и банкова улица; супермаркети от различни вериги, Мол, търговски центрове – все там, в центъра.
  • =Заведения за хранене – мноого богат избор! Освен „нормални“ ресторанти има и пъбове, заведения от типа „тейкъуей“ за топла и студена храна (т.е. вземаш си нещото за ядене и изчезваш оттам, не го ядеш там); китайски, индийски, тайландски, ливански, полски, марокански, френски, турски; пицарии и отделно рИсторанте италиано 🙂
  • =Театър, музей, художествена галерия, университет, библиотека, паркове, църкви, джамия, индийски храм.
  • =Градски транспорт – автобусен и според мен е много добре развит. За цените му казах по-горе.
  • =Хората – хм… може би колкото англичани, толкова и чужденци живеят в тоя Лутън! Ако не и повече! Най-вече пакистанци, индийци, араби, турци, поляци.

Такаа… Сега въпрос: Нали има логика в това, в ориенталско кафене да сервират турско (арабско, гръцко) кафе, т.е. от джезве?

Е, ама то няма да съм аз, ако не ми се случи случка 😉

Значи, гледам да не се отдалечавам много от Парк скуеър и фиксирам едно заведение „3 в 1“ за кебаб, дюнер и кафе. Хич не му мисля и влизам вътре.
Сядам и едва тогава се оглеждам: в ъгъла двама мустакати играят на табла, трима седят около тях и ги гледат; на друга маса един „чеченски“ типаж чете вестник; в другия ъгъл – двама мъже на възраст, с едни мърляво бели шапчета на главите, пият нещо и си говорят; до прозореца един брадясъл самотник си бърка в носа. Буквално.. На стената плазма с изключен звук предава някакво шоу, но никой от присъстващите май не го и поглежда. Обаче всички очи…
Яяя… що…к’во ми има? (пооглеждам се – не съм разголена, не съм се изцапала с нещо, в дънки съм, не с мини… Ааа… и май почвам да вдяяявам… Въййй… ма, това нещо арабско ли е?… Да бе, нали „кебаб, дюнер“… Ами друго пишеше ли?… Ауу… овца заспала, що блея така?!… Ми сега, какво да правя – да се омитам? Или да се правя на ударена?…
И тъкмо решавам, че май е по-добре да си обирам крушите, един кльощав младеж щръква до мен и пита какво ще желая.
Еееми, майната им на всички! Искам кафе.
След секунди ми го носи… Оо, не бе, какво е това?! Той ми вика: Кафе, мадам… Чакай малко, това ориенталско заведение ли е?… Да, мадам… Аз, наперена: ми що не ми носиш турско кафе в хубава порцеланова чашка, а тоя боклук в картонено канче?… Момчето се сконфузва, мига, запецна… Ама вие, вика, турско кафе ли искате?… Казвам му: турско, я! Турско, арабско или както там му казвате. Искам едно хубаво кафе от джезве с мъничко захар. И да е в порцеланова чаша, о’к? Тамам?
След малко ми сервира истинско турско кафе в красива порцеланова чашка с чинийка. Добре ли е така, мадам? – пита… Идеално! – казвам – А нещо сладко към кафето? Той ми вика: има, сникерс, баунти… Аа, тц – отказвам – тия не стават за такова кафе! И му се усмихвам, правя се на отворка: На турското кафе му отива баклава, кадаиф, кюнефе, или поне локум… ама вие нямате тук. Язък!…
Вдигна рамене и се врътна към тезгяха. А аз моментално забравям…
Обаче след две минутки може би, пред мен – оп, кацва една чинийка с три баклавички! А?! Шашкам се! Момчето ми се усмихва и ми вика: Буюрум, мадам!… И още нещо ми казва на турски, ама разбирам само „анне“ (майка)… А така! Турчин си, така ли? Това турско заведение ли е?…
И стана тя!
Какво стана нататък ли?
Ами, брат му предния ден имал рожден ден, та затова случайно имали баклава, майка му я направила за празника. Казал на майка си за мен (живеят на горния етаж на къщата) И майка му казала да ме почерпи, понеже явно съм „като тях“ и съм табиетлия, т.е. кафето да е турско, сервирано в порцеланова чашка, а към хубаво турско кафе върви и хубав татлъ (сладкиш), а какво по-хубаво от баклава?
И аз, опитвам баклавичката и трогната от жеста, се изцепвам „Еее, ама аннен алтън елер вар!“ (Майка ти има златни ръце! – това случайно го знам от миткосванията ми из Турция).
Той се ухилва до ушите, вика „ташекюр едерим“ и отлита нанякъде. След малко пак идва и ме пита имам ли нещо против да се запозная с майка му, тя искала. Че защо да имам?
И идва Гюлназ ханъм, усмихната до ушите, леко притеснена, но и доволна. И си бъбрим на… 🙂 българо-английски-турски. Тази Гюлназ е родена в едно разградско село, но когато била на 8-9 години родителите й се изселили в Измир. Затова знае много малко и много лошо български, но това няма никакво значение – добрите ни чувства бяха взаимни 🙂
А най-удивителното беше, че аз се познавам с един нейн братовчед – Али, с който ехее, преди вече десетина години, бяхме колеги, но той замина със семейството си в САЩ. Устроил се в Чикаго, каза Гюлназ. Разбира се, пратих му поздрави чрез нея, защото Алито беше много точен колега, много услужлив, и изобщо добър и свестен човек.
Мъжете наоколо (в заведението) също демонстрираха много добро отношение към „комшийката“. Точно така, макар и от години вече да живеят в Англия, всички реагираха еднакво като чуха, че съм от България, в един глас: Ооо, комшууу! Хошгельдиниз, комшу! (добре дошла)
Стана весело, надонесоха още баклави, локуми, соленки и разни ядки, портокалов сок и турски чай.
Чак в 20:45 си тръгнах (а самолетът беше в 22:20). Момчето ми връчи един страхотен дюнер, а брат му (рожденника) ме закара до летището. И категорично отказаха да ми вземат пари. Това било черпня послучай рождения ден на по-големия син и затова, че се познавам с Али, и изобщо, светът е малък 🙂
Със зор си изядох дюнера на летището, защото иначе трябваше да го хвърля, а ми беше жал и съвестно – беше вкусен, момчето ми го беше направило като за свой човек 🙂

Както и да е, следва финала 🙂

Самолетът не беше пълен и аз бях сама на тройна седалка. Литнахме, и нали цял ден обикалях, емоции, уморена, и моментално съм заспала.
Събужда ме „Лейдис и джентълменс, след няколко минути кацаме на летище София, коланите“ и т.н….
Ооох, иска ми се да си опружа малко кракатааа… Размърдвам се, сънено отварям очи… тоя кога е дошъл? – На една ръка разстояние седи един казак – на масичката му има шишенце уиски и пластмасова чашка.
Поглежда към мен и вдига за наздравица чашката „Проснулась? Проснууулась… И правильно, скоро посадка будет. Ну, наздоровье!“
И широооко ми се ухили.
Хии! – хлъцнах – и окончателно се събудих – тоя, с тия два реда златни коронки в устата, беше като някой терминатор!…
А, разгеле, кацнахме!

Още няколко кадърчета от Лутън:

Лутън - някъде из центъра

Лутън - някъде из центъра

Лутън - църквата Св. Мери

Лутън - църквата Св. Мери

Лутън - из центъра

Лутън - из центъра

Лутън - из центъра

Лутън - парк

Лутън - парк

Лутън - из центъра

Лутън - из центъра

Лутън - къщички

Автор и снимки Вили

Други разкази свързани с Другата Англия – на картата:

Другата Англия

12 коментара

Switch to mobile version