Archive for май 5th, 2011

май 05 2011

Тасмания (5): Дивият запад на Тасмания

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, а за последно бяхме в столицата Хобарт.

Сега ще тръгнем към най-дивия Запад в света – този на остров Тасмания

Приятно четене:

Тасмания

част пета:

Дивият запад на Тасмания

Неделното утро ни посреща с дъжд, вятър, студ и сивота. Каква промяна! Този път всички в микробуса са с якета и зимни дрехи. Централното тасманийско плато и западните брегове, към които сме се запътили са пословични с непредвидими обрати на времето и внезапно връхлитащи ниски температури дори посред горещо сухо лято. На нас поне елементът изненада ще ни е спестен. Новият ни шофьор и водач опитва всички смешки в репертоара си, но без никакъв ефект. Меланхолия и апатия са затиснали спътниците ни. И махмурлук след рок-концерта снощи. Отчаян Грег прилага моята тактика – води ни на закуска.

В Ню Норфолк. Най-тихият и безлюден град в света,

сгушен зиморничаво в извиките на река Деруент. В единственото кафене и хлебарница на главната улица срещаме единственият жив човек наоколо – дребно червенокосо девойче, което чевръсто прави кафе за всички.

Ню Норфолк, безлюдният град – Таснания, Австралия

Ню Норфолк, безлюдният град

Ако името на градчето ми звучи познато то е защото съвсем наскоро разглеждах туристически брошурки за остров Норфолк – изпусната в океана трошичка суша нейде край източния австралийски бряг, известна най-вече с това, че там живее на стари години австралийската писателка Колин Маккълоу („Птиците умират сами“). Дори с най-доброто си желание да представят мястото в привлекателна светлина рекламните агенти не бяха успели да измислят нищо повече от: зеленина и спокойствие. Разбирай – скука до небесата. Островчето просто е твърде малко, твърде обикновено, твърде незабележително и слабозаселено. Но има историческо минало.

Норфолк станал затвор почти едновременно със Сидни. Още от първия колонизаторски кораб били изпратени шепа затворници да заселят малкото зелено островче. Ще рече човек, че британската империя си нямала цял огромен континент на разположение да колонизира и да превръща в най-големия затвор на планетата, ами трябвало чак до последната обрасла скала в морето да опре. Ама на, случило се, че някои от най-първите австралийци се заселили (Пардон! Били насилствено заселени) на (уж)суб-тропичния остров Норфолк. Занимавали се там с дърводобив, земеделие, мизерстване и размножаване, докато не се разбрало, че и Тасмания е остров и на империята не й хрумнало да превърне и него в затвор. Та тогава извозили подбрани затворници от Норфолк в долината на река Деруент, която изобилствала с ценна дървесина, да продължат заниманията си в същия дух на новото място. Кръстили градчето естествено Нов Норфолк, а някои от заселниците били все така от най-първия кораб. В гробището на миниатюрното тасманийско градче (известно днес най-вече с плантациите си от хмел за прочутата хобартска пивоварна „Каскейд“) и до днес стои надгробният камък на Елизабет Кинг – първата бяла жена стъпила в Австралия. Англиканската му църква е най-старата в Тасмания, а невзрачният дървен хотел на главната (и май единствена) улица е най-старият в цяла Австралия!

Изпиваме си кафетата, разглеждаме цените на имотите (винаги е полезно човек да знае колко ще му струва и къде би могъл просто да си умре от скука, в случай че още не са легализирали евтаназията, когато му дойде времето) и поободрени от перспективите за пенсиониране започваме втората част от обиколката на Тасмания –

планините и дивия западен бряг

Според българския тълковен речник думата „див“ има следните значения:

  1. Който се намира в първобитно състояние, нецивилизован. Диви племена.
  2. Който не е култивиран или опитомен. Дива местност.
  3. Много буен, необуздан, груб. Див нрав.
  4. Безсмислен, странен, нелеп. Диво предложение.
  5. За човек – който не умее да общува, живее сам; прост, саможив. Див човек.

Западна Тасмания е перфектната илюстрация на всичките пет.

До степен, която е просто немислима, невъобразима, неподозирана, неописуема, недопустима. Можете ли да повярвате, че в югозападна Тасмания има райони, където никога не е стъпвал човешки крак? Които никой никога не е виждал? До днес. В 21-ви век! На планета, на която хора се катерят ежедневно по осемхилядници, пресичат с туристическа цел пустини, обитават полярните райони, живеят в дъното на вулкани, в непристъпните джунгли на Амазонка и Папуа Нова Гвинея, спускат се с апарати до океанското дъно, оставили са човешки отпечатъци дори по лунната повърхност!

Тасмания е малко по-малка по площ от България – 90 хиляди квадратни километра. Най-малкият австралийски щат с население от 500 хиляди души. Според официалното преброяване повече от половината тасманийци живеят в и около столицата Хобарт – на югоизток. Още 200 хиляди – в района на Лонсестън и Девънпорт – на северния бряг и останалите 60-тина хиляди – в малките градчета на изток. Простата математика подсказва, че за целия 600-километров западен бряг остават… почти 5000 души, фука се сайтът на Западно-тасманийската община. И сам си противоречи два реда по-надолу с твърдението, че

четирите миньорски града на общината – Куинстаун, Строн, Зиан и Стробъри имат обща популация от 6200 души.

Това оставя за цялата останала западна територия(почти половин България) население от … минус 1200. Ето, това е „див“- некултивиран, незаселен, неопитомен. В югозападна Тасмания пък, на площ от 10 хиляди квадратни километра няма пътища. Изобщо. Единственият път свързващ Западна Тасмания с Хобарт и цивилизацията е строен през 60-те години. На 20-ти век! По целия западен бряг има два града – населението на първия е 637 жители, а на втория – единайсет. (Всъщност десет, защото официално регистрираният единайсти жител е Грег нашият шофьор, който прекарва по-голямата част от времето си развеждайки туристи по няколкото асфалтирани шосета на региона.) Това пък е „див“ – в първобитно състояние, нецивилизован, изолиран, сам, саможив. Дори аборигените, живели тук повече от 20 хиляди години са ограничили обиталищата си само по тясната крайбрежна ивица. Никое двуного никога не е населявало вътрешността.

Пътят бързо се катери към първата ни туристическа спирка за запознанство с дивата екзотична красавица на юга – водопадът Ръсел и Високата гора. Водопад като водопад – буен, красив, фотогеничен, мокър. Гората е още по-избуяла, по-фотогенична, по-красива и по-мокра (последното е по заслуга предимно на проливния дъжд). С ранообразието от редки тасманийски дървесни видове Грег ни запознава в микробуса на сухо, докато пъплим нагоре към язовира и предвидената спирка за обяд на пикник-зоната до него.

Величествени евкалиптови гори – Тасмания, Австралия

Величествени евкалиптови гори

Първата причина за колонизирането на Тасмания (в добавка към нуждата от нови затвори) бил дърводобивът. Изолацията на острова и уникалните климатични условия позволили тук да се съхранят невиждани другаде древни растителни видове с изключително ценна дървесина. Едни от най-високите дървета на планетата са отсечени именно тук. Някои от най-дълго живеещите също. Тасмания е родината на хуонския бор. Поради специфичната си клетъчна структура той расте бавно, в продължение на хиляди години и просмуканата му с борова смола дървесина не гние. Изобщо. Тасманийски заселници използвали хуонски бор за изработка на надгробни паметници, защото великолепната златиста дървесина траела по-дълго от камъка. Дори днес туристите могат да си купят сувенири от 10-хиляди годишна дървесина. (Аз си имам малко клинче за подпиране на врати.) Друг е въпросът, че при такива драматични разминавания в продължителността на живота не може и дума да става за собственост – аз на практика не притежавам, а само ползвам на заем клинчето, което е било тук 10 хиляди години преди мен и ще бъде наоколо все така непроменено дори, когато нито моята врата, нито къщата, нито дори цивилизацията, каквато я познаваме ще съществуват (да не споменаваме изобщо моето жалко мимолетно съществуване)

Друг представител на изумителната тасманийска флора е например Кралската Ломатия

– най-старият жив организъм на планетата, открит наскоро – дървесен вид, който нито цъфти, нито ражда плодове и съответно не се размножава по никакъв друг начин освен с издънки. В резултат се самоклонира от 43 хиляди години насам. В непристъпната Юго-Западна Тасмания е намерена групичка от около 500 дървета – единствени представители на вида, всичките абсолютно генетично индентични. Ако мечтаете да увековечите името си в латинското название на новооткрит биологичен вид не се мотайте, идвайте в Тасмания. За разлика от амазонските джунгли тук няма диви враждебни племена, нито маларийни комари. Е, и пътища също няма, нито обхват на мобилните телефони, но пък кой е казал, че славата се постига лесно?!

Спираме за обяд край един от стотиците тасманийски язовири и водноелектрическата му централа. През 70-те години на 20-ти век Тасмания имала министър-председател с маниакална слабост към ВЕЦ-ове. Ама наистина. Човекът бил болен на тази тема. Наводнил всяка долина по острова и я превърнал в язовир. Никакви протести на природозащитници не можели да го спрат. Бъдещето на Тасмания според него било в енергетиката. В експлоатирането на единственото богатство на острова – водата. С негова помощ и не без участието на ледниците, разбира се, половината от картата на централна и западна Тасмания е боядисана в синьо – езеро до езеро и язовир до язовир. Спираме за малко и край

едно от най-обичаните от туристите езера – Сейнт Клер

Най-голямото тасманийско езеро и най-дълбокото сладководно езеро в цяла Австралия. Естествено с ледников произход. Чисто, кротко, мирно и сиво в дъжда. С натъркаляни канари и дънери по тясната пясъчна ивица край водата. И множество туристически пътеки с всевъзможна продължителност и трудност, за които ние нямаме време – още дълъг път ни чака до миньорските градчета на Западния бряг. През завеси от проливен дъжд, древни покрити с мъх гори по абсолютно безлюден планински път. Следващата ни цел е малкото островче на цивилизацията сред зеления тасманийски гингирлик

Куинстаун

Трябва да си призная, че на мен лично всичката тази вездесъща влага, дъжд, плесен, зеленина, папрати, водопади, покой и принципна дивотия навсякъде в Тасмания ми напомнят много, ама много на Южния остров на Нова Зеландия. До степен да забравям понякога къде съм. Допълнително объркване внасят и повтарящите се имена на градчетата. Край Хобарт има Гленорки и Кингстън, на север е Девънпорт, а сега пък отиваме на запад към Куинстаун. Вече предвкусвам удоволствието от приятната носталгична разходка по улиците на алпийския градец. Неволно си го представям като новозеландския едноименник. Обаче просто не бих могла да сбъркам повече. Тасманийският Куинстаун не прилича на нищо, което съм виждала в Нова Зеландия. Или изобщо на планетата Земя. Не че съм била на Луната, ама от това, което съм виждала на снимки, би могъл без усилие да мине за лунен базов лагер. След всичката зеленина и природни прелести от последните дни шокът от навлизането в катастрофичната зона на Куинстаун е трудно описуем.

Queenstown Тасмания 7467, Австралия

Ако е вярно твърдението на Стендал, че: „Красотата е обещание за щастие“, то грозотата трябва да е предвестник на бедствие, или нещо такова. Мен определено ме дострашава. Мравки ме полазват по гръбнака и нещо студено се вързва на възел в стомаха ми. Голи прашни (дори в дъжда) белезникави хълмове и сипеи, натрошен камънак, ерозия, избелели (като поляти с белина или друг обезцветяващ химикал) скали, кал, кален асфалт и тук-таме стърчащи като набучени в тинята клечки за зъби, мъртви дървесни стволове. Други безразборно разхвърляни по склоновете. Никаква зленина. Нито дори стръкче. Само смърт и следи от космическа катастрофа. Също като в черно-белите снимки от зоната на тунгуския метеорит. Сивото небе и сивата мъгла намекват за химическо обгазяване, напалм, бомбардировки, ядрени експлозии и прочие кошмарни бедствия. Нищо не подсказва прогрес, развита индустрия, процъфтяваща цивилизация, богатства или дори наличие на живот. Макар, че Куинстаун е точно това.

След бързия упадък на затворническата индустрия и скоропостижното безвъзвратно изсичане на ценната дървесина (която имала неприятното свойство да расте бавно и на практика да не се възстановява в обозрими човешки времеви интервали) в края на 19-ти век Тасмания щяла да си остане пак напълно забравена от Бога и хората, ако не били открити залежи на сребърни, медни и калаени руди в древните вулканични скали на западните непристъпни планини. Е, нямало много злато, обаче пък Европа по онова време била гладна за всякакви цветни метали, така че южният австралийски остров бързо се превърнал в процъфтяваща минна колония. Една от най-богатите на планетата. Заселници запристигали с хиляди, градчета никнели като гъби, даже железница била построена да извозва металите до пристанището на Западния бряг. Така възникнал и един от някога най-богатите миньорски градове в света – Куинстаун. Градът на кралицата.

Тъй като извозването на рудите било крайно неефективно и енергоемко край мините построили обогатителни топилни, за да се изнася и товари на кораби само скъпият метален концентрат. Обогатителният процес предполагал високи температури и щедър коктейл от химикали. Което дърво околовръст Куинстаун не било изгорено в пещите станало жертва на невиждани киселинни дъждове. М-да – напалм и химическо обгазяване.

Планинините край магистралата изглеждат като поляти със сярна киселина,

защото наистина са. Обилните дъждове бързо измили оголеният плодороден слой. Според съвременните учени и анализи на почвите в региона тук растителност няма да има поне още няколкостотин години. Куинстаун е химическа пустиня насред пищния зелен тасманийски рай.

Една от съдбовните иронии на тасманийската минна индустрия е, че най-големият вносител на нейните метали била Германия. С избухването на първата световна война малката британска колония се оказала в позиция да снабдява врага с жизненонеобходими за въоръжаването суровини. Естествено Великобритания веднага забранила износа. И минната индустрия на Тасмания загинала за една нощ. Най-бързо развиващите се минни градове в света станали най-бързо изчезващите такива. Потънали в небитието. Единствено свидетелство за миналото им величие и слава са по няколко оцелели сгради тук-там, 35 километра ръждива железопътна линия и незаличимите следи от потресаваща екологична катастрофа.

След още няколко стръмни завоя през урви, сипеи и лунни пейзажи пристигаме в центъра на днешен Куинсланд. Миниатюрно миньорско градче с кретащи замиращи медни мини. Оцелелите исторически сгради са до една обявени за архитектурни паметници и реставрирани, някогашното железопътно депо е превърнато в музей, историческият ар-деко театър е освежен и модернизиран с дигитална кино-апаратура, на единствената улица на градеца не липсват супермаркет, магазин за алкохол, фризьорски салон, кръчма. Но цялостната атмосфера на разруха, изоставеност, килнати дървени къщурки, празни улици с изровен асфалт, мърляви витрини и заплашително надвиснали чуждопланетни хълмове е ужасно подтискаща. Във всички туристически пътеводители чета, че Куинстаун се бил възродил напоследък чрез туризма. Даже има няколко що-годе прилични мотелчета в добавка към величествения исторически

„Имперски хотел“

(чието елегантно стълбище е изработено от скъпа местна дървесина, дърворезбована в Англия и доставена обратно с цената на неописуеми разходи – толкова богати и изискани били някогашните му гости). Кой за Бога ще поиска да си прекара отпуската в това най-тъжно на света място?! И защо??? Ако си търся повод за самоубийство мога просто да се замисля за бъдещето на западната цивилизация, нали така?! Няма нужда да бия всичкия път до Куинстаун. Според мен тукашният туризъм има много по-големи шансове за развитие, ако купи малко бракувани луноходи от НАСА или руснаците и предлага на посетителите автентична разходка по луната повърхност. Аз веднага бих се записала за подобна атракция. Луната ми е детска мечта. Виж, за да нощувам доброволно в Имперския хотел със смешно ниските цени ще трябва да съм доста сериозно притисната от обстоятелствата. Е, те това е „диво предложение“.(От друга страна самоубийственият туризъм може би не е за пренебрегване. Такава богата неизследвана пазарна ниша – куинстаунци може да се окажат прозорливи бизнесмени.)

Имперски хотел, Куинстаун – Тасмания, Австралия

Имперски хотел

Разтъпкваме се набързо из недружелюбните мрачни кални пресечки около гарата-музей и малко преди да ни се прииска да сложим окончателно край на живота си поемаме отново на път.

Строн

Грег, нашият сладкодумен, непоколебимо-авторитетно-информиран шофьор обявява по микрофона, че потеглям към Строн. И мигом всичките ми спътници започват да шумолят с хартии – разгъват карти, напечатани листи с програмата на пътуването, туристически пътеводители и прочие достоверни източници на информация, които да им подскажат къде аджеба ще да е това е място. Защото на десетки километри наоколо има на практика само едно населено място и допреди малко всички си мислехме, че отиваме там – в Strahan. На възпитаниците на английски гимназии, които нито за миг дори не са си помисли, че Strahan се чете Строн препоръчвам да накъсат дипломите си на малки парченца с горе-долу еднакъв размер, не по-голям от половин автобусно билетче, да ги разбъркат добре със ситно нарязани репички, пресен лук и чесън, да ги овкусят по желание със сол, зехтин и лимонов сок, и да ги изконсумират с подходящ аперитив. По избор. Интернационалните ми спътници (включително англичани и австралийци) точно това искаха да направят с туристическите си програми и карти.

Внимание зайци! – Тасмания, Австралия

Внимание зайци!

Пристигаме по тъмно в стогодишна дървена къщичка (без телевизия, телефон или интернет) насред поляна, превзета от пълчища зайци. Хапваме набързо каквото сме си донесли, Грег ни учи да свирим на аборигенско диджериду(техниката на непрекъснатия безкраен протяжен вибриращ звук изисква изпълнителятда издъхва въздух, докато вдишва – опитайте се да го постигнете и после пак ще си говорим какво толкова пък, духаш там в една куха пръчка.) и после спим пак набързо и на пресекулки сред ужасното ръмжене и свирепи звуци на биещи се тасманийски дяволи под прозорците.

На следната сутрин скокваме рано, оправяме си леглата, товарим багажите, поуплашваме със суматохата зайците и слизаме в Строн да пием кафе.

Строн, главната улица – Тасмания, Австралия

Строн, главната улица

Освен уникален правопис и фонетика градчето има и забележителна демография – цели 637 жители според преброяването през 2006-та. От които ние срещаме цифром и словом трима – усмихнат дядка в дървения склад, който ни продава клинчета Хуонски бор на няколко хиляди години за по 2 долара парчето, младо девойче в кафенето, което не разбира думичка от английския ми (То пък сякаш аз й разбирам!) и мистериозна дама в спортен екип, разхождаща добре облечено куче в дъжда, която всъщност може и да е туристка. Главната улица на Строн е дълга цели 20 метра. От едната й страна са подредени 4-5 идеално реставрирани дървени сгради, обърнати на кафене, ресторант и хотел, а от другата са се скупчили няколко рибарски корабчета, ръждивите им палуби накамарени с плетени кошове за лов на раци. И информационен център. Който не само, че работи, но и помещава дърводелска работилница, където пред очите ни хилядолетна дървесина се превръща в лъжици за мед, нестандартни асиметрични мебели и сувенири. Обожавам миризмата на топлите стъготини! Не мога да се нарадвам на благородния блясък на полираното дърво. И на щедрата топлина на бумтящата печка. (Нали никой не е забравил, че краят на януари е разгарът на лятото в южното полушарие)

Историята на градчето също не влиза в категорията обикновени.

Строн възникнал като пристанище за наказателната колония

с изключително тежък режим за рецидивиращи престъпници от Порт Артур и другите австралийски затвори. Затвор в затвора. Заливът Макуайър и каторжническото островче Сара ще останат завинаги в историята на човечеството с едни от най-потресаващите легенди за човешко страдание, отчаяние, изолираност, безнадеждност, умопомрачение, жестокост, бунтове, отмъщение, човекоядство и прочие зверства и страхотии, които някога пращали ледени вълни надолу по гръбнака и на най-закоравелите британските престъпници, и продължават да смущават до днес сънищата и мислите на съвременните туристи(това го потвърждавам от личен опит). Входът към иначе романтично красивият добре защитен огромен залив Макуайър и до днес се нарича Портата на ада.

Портата на ада – залив Макуайър, Тасмания

Портата на ада (залив Макуайър)

Освен тежкият каторжен труд (пак дърводобив, какво друго), неописуемите жестокости на надзирателите и нечовешките условия на живот мястото подлудявало всички с враждебната си свирепа, негостоприемна, чужда природа. Безспирните ветрове на Ревящите 40, необичайно гъстата бодлива, непристъпна растителност (цитирана от множество пътешественици като най-непроходимата гора на планетата), липсата на храна (никакви ядивни растения), странните зверове(тасманийски дяволи и тигри, птицечовки, ехидни и уомбати), тоталната липса на други човешки същества, пълната изолираност се отразявали тежко на душевното равновесие и умствено състояние на всички посетители. Затворници, надзиратели и заселници полудявали еднакво масово и бързо. В крайна сметка мястото се сдобило с такава неописуемо ужасяваща слава, че британската корона закрила наказателната колония. Въпреки чудесните условия за риболов и приказните красоти на залива никой не се учудил на моменталното обезлюдяване на Строн. Градът бил прокълнат. (Много грижовно ви съветвам тук да избягвайте старателно филми и книги, в чиито заглавия фигурират думите земя, Ван и Димен – ще ви лишат от сън и душевен покой за много дълго време, повярвайте на патило.)

Раждането и внезапният разцвет на минната индустрия възродили градеца отново.

Строн станал главно пристанище на миньорския бум.

Железопътна линия го свързвала с мините на Куинстаун и Зиан. Градецът процъфтявал. За кратко. Замирането на минната индустрия отнело единственото препитание на Строн. И жителите му отново станали жертва на масови депресии и лудост. През втората половина на двайсти век градът постепенно и окончателното изчезнал от всички карти. Светът забравил за него. Пукнат плавателен съд не влизал през Портите на ада. Човешки крак не стъпвал по крайбрежната улица. Докато през осемдесетте не дошъл ред на поредния грандиозен тасманийски язовирен проект и компанията, работеща по строителството не избрала Строн за своя база. Природнозащитниците този път извършили героични подвизи в мирно време и успели да забавят, а накрая дори да прекратят строителството на гигантското нещо, но съдбата на Строн вече била предопределена – световният туризъм издирвал под дърво и камък такива недокоснато кътчета по земната повърхност. Покрай медийната кампания на еколозите заливът Макуайър бил преоткрит и станал моментално новата дестинация за почивка на мало и голямо. Една единствена туристическа компания далновидно изкупила за жълти стотинки и реставрирала всичките пет оцелели къщи на единствената улица в града, ремонтирала и пуснала в употреба част от железопътната линия, отворила кафене, ресторант, хотел и информационен център, и превърнала Строн в нещо като рисувано градче от анимационен филм на Дисни. За трети път започнала отново историята на този необикновен, наречен някога от американски писател „най-чудесен малък град на света“.

Ние не му се радваме дълго. Грег не си пада по прелестите на цивилизацията, иска да ни покаже свирепата красота на океана и прословутата Порта на ада. Ние сме се заредили добре с кофеин и въглехидрати, така че го следваме доброволно.

Само на няколко километра от Строн започва 35-километровата пясъчна ивица на Океанския плаж – най-безлюдният и най-свиреп плаж на земята. 12 хиляди километра Южен океан се простират на запад от нас – най-дългата непрекъсвана водна повърхност на планетата. 12-хиляди километровата ускорителна писта на Ревящите 40. 12-хиляди километрово царство на гигантски вълни, ураганни ветрове, водна пустош, мъгла и пяна, прекъснати дръзко от малкото островче Тасмания. Обиден от нахалството могъщият океан блъска с неуморна ярост парченцето суша, захапва и дъвче ненаситно високите пясъчни дюни. Бясна пяна хвърчи от яките му челюсти, земята трепери под краката ни от сгромолясването на чудовищни водни маси. Но Тасмания не се дава. Растителността е полегнала, трънлива и невзрачна, но неунищожима, непроходима и цъфти с ярки цветове насред битката на титаните. Върховете на дюните пушат като топли хлябове с отвявани от бурята песъчинки, огромни водорасли се търкалят наоколо като тръни в полето, небето е надвиснало сиво, мрачно и гневно като океана. Само двата далечни идентични искрящо бели фара на Портата на ада са доказателство за човешко присъствие. Свидетелство за силата на човешкия дух, несломим пред мощта на стихиите.

За да ни разведри в дъжда Грег решава да рискува микробуса на компанията и да ни повози по плажа. По стеснената от бързо покачващия се прилив ивица пясък между отвесните стени на глозгани от стихията дюни и забулен в мъгла и пяна див прибой. Микробусът храбро слаломира между изхвърлени на брега трупи, стърчащи от пясъците скали и плитки коритца на рекички.На места се налага да изчакаме някоя голяма вълна да се оттегли преди да прекосим по мократа й следа. Другаде преминаваме с максимално възможна скорост, защото пясъкът е толкова мек и пръхкав, че дори само вибрациите на двигателя са достатъчни да причинят безвъзвратното ни потъване. Проливният дъжд и взривовете на сгромолясващи се водни лавини край нас са само за допълнителен ефект – просто гениални детайли в брилянтен адреналинопокачващ екшън. Вятърът го играе звукорежисьор с ярко изразени пристрастия към виене и тънко пищене, а осветителите стачкуват. Когато най-после додрапваме до изровени в дюните коловози на нещо като път в северния край на плажа овациите и ръкоплясканията ни са спонтанни, облекчението – искрено. Даже Грег си позволява да се полу-усмихне в отговор.

Пясъчният коловоз ни завежда до асфалтиран път, който на свой ред ни повежда с лъкатушене и катерене към следващата ни спирка

Зиан – сребърният град

Кръстен на кораба на Абел Тасман, възникнал стихийно с откриването на сребърни и оловни руди, в края на 19-ти век Зиан бил третият най-голям град в Тасмания. С население от 10 хиляди души (!), 21 хотела(!!) и 27 кръчми(!!!). Хората пътували с дни и прекосявали стотици километри дива пустош, за да присъстват на прочутите спектакли и концерти на зианския театър „Гайети“, който канел оперни певци, музиканти и артисти от цял свят.

Самият Хари Худини е изнасял представления в Зиан!

Добре, че всичко това е написано в пътеводителите и повторено с гордост многократно от Грег, иначе никога не бих повярвала. Зиан днес е тясна асфалтирана улица криволичеща край реката с десетина реставрирани фасади от двете страни, малка пикник-зона с барбекю и тоалетна за туристите. И нищо друго. Нищо.

Главната/единствената улица на Зиан – Тасмания, Австралия

Главната и единствената улица на Зиан – Тасмания, Австралия

Театър „Гайети“ е реставриран в претенциозни ментово-зелени и лимоново-жълти цветове, една от другите запазени сгради(леко килната и обилно опушена) е приютила нещо средно между музей и магазин за изделия от скъпоценни кристали, руди и прочие ценен камънак, който се въди тъдява – зашеметяващо калейдоскопична колекция от шарени лъскави нещица на шокиращи четирицифрени цени, бившата сграда на Минното училище е превърната в музей с два истински парни локомотива и друга тежка железария паркирана в двора, автосервизът има една бензиноколонка (с дизайн отпреди студената война) и се явява също антикварен и железарски магазин, а в края на редицата се гуши малко кафене/сувенирен магазин/агенция за недвижими имоти. С потрес установявам, че дори аз мога да си позволя да си купя къща на главната улица на Зиан. С веранда. И с буренясал двор. Без заем. Мигом добавям градчето в списъка на местата за пенсиониране. Така де, какво му трябва на човек на стари години – спокойствие, достолепие, космополитност и елегантност (Е, може и малко скъпоценни камъни). Колко пъти е идвал Хари Худини в София, а?!

Сред влагата, безнадеждността и повсевместния тлен ме налягат философски мисли и латински сентенции. Sic transit gloria mundi.

С автомобили до тук – Тасмания, Австралия

С автомобили до тук!

Преди да напуснем завинаги това царство на печал, безвремие и разруха се случва нещо изключително (като за безлюден пущинак на два дни път от всяка цивилизация) – на главната улица спира микробус! Туристически, шарен, пълен с интернационални пътешественици като нас. Населението на градчето мигом се утроява, навалицата край барбекюто става непроходима, пред дамската тоалетна се извива опашка и единствената улица на Зиан оживява. За да отпразнуваме срещата с други същества от нашия вид в безлюдната джунгла на Западна Тасмания Грег предлага да изнесем кратък поздравителен концерт за новодошлите. Не на сцената на театър „Гайети“, а под козирката на барбекюто. Той импровизира виртуозно на диджериду, ние тракаме с лъжици, тигани и друга налична в ремаркето ни посуда. Публиката е очарована. И възхитена. Изпраща ни с бурни овации и дълго маха след нас в дъжда. (Вероятно дори още по-дълго се тревожи за душевното ни здраве.)

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

3 коментара

Switch to mobile version