Archive for април 21st, 2011

апр. 21 2011

Тасмания (4): Хобарт – перла в короната

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, а сега продължаваме към столицата Хобарт – най-фотогеничният град на Австралия

Приятно четене:

Тасмания

част четвърта:

Хобарт – перла в короната

Събужда ме неописуемият земетръсен трясък от несполучливите опити за летене на строителното скеле сглобено край фасадата на мотела. Ако ще светът да се сгромолясва, не ми пука! Уморена съм. Искам поне веднъж да се наспя и да не съм мокра, и да не ми е студено. Упорито лежа със затворени очи, но данданията навън се усилва и вече намеква за излитащи покриви и въздушна бомбена атака, не само за катастрофиращи строителни скелета. Повдигам клепач, колкото да установя, че пердетата се веят празнично от неистовите въздушни струи проникващи през миниатюрните невидими пролуки в неуплътнената дограма. Като победни знамена на розички и маргаритки в ярката утринна светлина. Прозорецът се мисли за параден барабанчик и дрънчи, и звъни, и хлопа оглушително като на манифестация. И свири пронизително с уста. Не много умело. Повече го докарва на виене. Малко като сирените на Гражданска защита. Може би най-после ни е застигнало бедствие?! Въздишам тежко и изтривам решително последните паяжини сън, лепнещи по миглите ми. Измъквам се от завивките, за да надникна в аквариума отвъд стъклото. Очаквам да видя вода и риби. Потоп. Какво друго?!Ослепява ме златната хубост на изгряващото слънце. Явно още сънувам.

Хобарт, Тасмания – Австралия

Хобарт

От друга страна, възможно ли е човек да сънува такива оглушително дрънчащи сънища и да не се събуди? Едва ли. Опитвам се да направя бърз анализ на ситуацията (с още мътен мозък, на гладно и преди дори да съм пила кафе). Явно на Господ му свърши водата. Ха! Пада му се! Като разхищава така безогледно. И след като опитите Му да ни издави не дадоха резултат сега е прибегнал към следващия описан в литературата метод – да ни издуха. Скелето отвън потвърждава разсъжденията ми с убедителен трясък и хлопане на неумело излитащи дъски. Стълбовете на електрическите лампи се огъват като тръстики под внезапните пориви. Детето се размърдва в леглото си, открехва с нежелание едвам-едвам едно око и от там се излива такъв изпепеляващ справедлив гняв към непоносимия шум, непоносимата вселена и най-вече невъзможно-непоносимите майки, безспорно отговорни за всички вселенски несправедливости, будещи сладко спящите подрастващи, че за момент се вцепенявам от ужас – какво ли ще стане ако отвори и двете си очи. Като нищо ще ме вкамени вовеки ей тук на място, както съм си рошава, на един крак и по гащи. Никакъв Божи гняв не може да се мери с гнева на Ненагледното. За щастие тежкият клепач се притваря уморено. „Какво е това пък сега?“ – измучава изпод завивките още в несвяст. „Буря“- старая се да звуча неутрално. „Духа, но вече не вали.“ – опитвам малко по-оптимистична нотка – „Даже грее слънце. Искаш ли да излезем за закуска? Преди всевишният да е пратил също напаст от скакалци, мор по кравите, чума и каквото там още има в наръчника Му за небесно възмездие.“ Това разбира се е риторичен въпрос. Споменаването на закуска винаги върши работа и половин час по-късно сме вече на главната пешеходна улица в Хобарт. Благоразумно вървим по средата на павираното пространство – далеч от застрашително разтърсваните козирки и рекламни табели, опитващи се отчаяно да се откъснат от прилежащите си сгради. Насред вихрушката дори не успявам да обърна подобаващо внимание на говорещите бетонни възглавнички, разхвърляни наоколо.(Не съм сигурна това за изкуство ли трябва да минава или за обществена услуга) Търсим завет и отворено кафене.

В ярката съботна сутрин се взираме невярващо в дълбокото синьо на небето. След месеци на сивота и дъжд в тормозения от Ел Ниньо (или Ла Ниня – все не мога да схвана кого точно винят метеоролозите) Куинсланд зяпаме учудени почти като младия глист: „Тате, а какво е това там голямото синьото и онова красивото златното?“ Цветовете ни заслепяват. Сега вече се налага да се екипираме със слънчевите очила. (Знаех си аз, че ще им дойде времето. Слънцезащитния крем си обещавам да го използвам когато ни връхлетят скакалци и чума.) Нямаме нужда от карта, за да се ориентираме безпогрешно къде е морето. Като новоизлюпени морски костенурчета инстинктивно се отправяме натам.

Столицата на Тасмания Хобарт е вторият най-стар град в Австралия.

Основан само 15 години след Сидни край естуара на река Деруент, в полите на снежната планина Уелингтън в далечната 1803 година с пристигането на първите бели заселници – 74 затворници, 71 войници, 21 съпруги и 14 деца. Единствените други обитатели на острова по това време били немногобройни групички аборигени и невиждани другаде зверове – тромави уомбати, свирепо-изглеждащи тасманийски дяволи, всевъзможни размери кенгура, странни птици, още по-изумителни птицечовки и раирани вълци, известни днес като (изчезналият) Тасманийски тигър. Растителността също не радвала окото с нищо познато и родно – евкалипти, папрати и бодливи храсталаци. Само морето предлагало обичайния комфорт на солените си ветрове, изобилие на морски дарове и най-вече връзка с цивилизацията. Не е чудно, че новозаселилите се столичани организирали градчето около пристанището. С гледка към водата и пристигащите кораби. Към всичко останало на сушата прилагали основния колонизаторски закон:“Ако бяга стреляй, ако расте сечи!“ Много скоро вече нямало и следа от екзотичната островна флора и фауна край градеца. Нито пък от оригиналното аборигенско население. Не останало много ни за стрелба, ни за сеч. Проспериращата затворническа колония в Порт Артър осигурявала евтина (направо безплатна) работна ръка, дървен материал и плавателни съдове за бързо разрастващият се търговски, административен, заселнически, китоловен и тюленоловен център, тогава известен още като Хобартон (официално обявен за град и преименуван на Хобарт едва в края на 19-ти век)

Хобарт, Тасмания – Австралия

Хобарт

Когато през 1853-та Дарвин спира тук за два дни с кораба „Бигъл“

го впечатляват жълтеещите ниви и тъмно-зеленото на картофените плантации опасали ниските склонове на планината. Впечатлява го и липсата на сгради в 15-хилядното селище. И цялостната изостаналост. Описва положението като „много по-лошо дори в сравнение със Сидни“. Изобщо впечатленията на Дарвин от Тасмания и Австралия са предимно възторжени по отношение на природата, но нескрито песимистични колчем стане дума за обществото. Бедност, невежество, разпуснати нрави, тотална липса на интелектуални амбиции, жестокости към аборигените, варващина, никаква инфраструктура, слаба икономика, непреодолима изолация, неизмерима тъга и незаличимата стигма на затворническото начало надничат натрапчиво от редовете. Прозорливият естественик си признава открито, че: „За мен изгледите за бъдещето на тази колония са съвсем непонятни.“ и отплава от Тасмания със следната бележка в дневника си:“Сбогом Австралия!Ти растеш и без съмнение някой ден ще властваш като велика принцеса на Юга; за топла привързаност си вече голяма и честолюбива, но за уважение си още малка. Напускам бреговете ти без тъга и съжаление.“

Е, аз пък имам огромното удоволствие да докладвам от личен опит, че 150 години по-късно

Тасмания вече е Принцесата на Юга, а столицата Хобарт е искрящата перла в короната й.

Населението на града е малко над 200 хиляди души, сгради има в изобилие, при това в чаровно разнообразие от архитектурни стилове – Хобарт притежава една от най-добре съхранените колекции на колониална архитектура в Австралия, както и много модерни и съвременни сгради; улиците са широки, просторни, незадръстени; хората са любезни и усмихнати; пристанищните докове – спретнати и чисти; над река Деруент се огъва мощната снага на огромен бетонен мост, свързващ двете части на града (прилича доста на Аспаруховия мост във Варна); икономиката процъфтява, движена от туризъм, земеделие, риболов, пиво-, шоколадо- и винопроизводство. Днешен Хобарт е столица на чревоугодничеството, културен и образователен център, главна база за антарктически експедиции, традиционен финал на грандиозната новогодишна регата „Сидни до Хобарт“, домакин на безброй фестивали и спортни събития, един от най-екологичните градове на Австралия, прогресивен, модерен, споменат е дори в Глобалния индекс за иновации и технологично развитие наравно със световен лидер като Рейкявик.

Разстлан като пищна бродерия по полите на планината Хобарт се спуска стръмно към мастилено сините води на залива. Краката сами ни отвеждат по надолнището до

крайбрежната уличка „Саламанка“

с известните в цял свят редици от реставрирани пристанищни складове, задължително присъстващи във всяка тасманийска картичка и реклама. Добре че вече сме ги виждали на снимка, защото днес гледката е блокирана от стотици шатри, чадъри, сергии и безброй шарении. Съботния пазар на „Саламанка“ е грандиозен. Пословично известен в цяла Австралия. И шумен. И великолепен. И претъпкан. И слънчев. Празничен и неустоим като лунапарк. Пълен с лакомства и изкушения. Чувствам се като петгодишна на селски панаир. Едва се въздържам да не си купя смешни чорапи, абсурдна шапка, картина на яхта, щайга ягоди, седем вида сладолед, рокля от 70-те, ламаринен гущер, цяла пита сирене. На книгите обаче не устоявам.

Пазар Саламанка – Хобарт, Тасмания – Австралия

Забелязвам, че щандовете преливат от кралска литература и фотоалбуми. Отнема ми известно време да схвана, че е заради Мари-Елизабет Доналдсън -принцеса на Дания, съпруга на датския престолонаследник, която е родена и израсла в Хобарт. Което пък прави всички хобартци и тасманийци един вид родственици на датския кралски двор. Предполагам, че всяко момиче в Тасмания живее с мечтата да срещне европейски принц-ерген. Другият световно известен син на Хобарт е Ерол Флин(за младите, които не са го чували – Холивудски актьор, звезда и сексимвол от средата на 20-ти век, когато мъжете бяха секси само, ако са с бронзов загар, пура и шпага). В неговата богато илюстрирана биография откривам, че с Бояна сме се возили на една от яхтите му – „Барбари“ в езерото Таупо в Нова Зеландия. Това може би ни сродява индиректно с датската принцеса, а?! Изправям по-високо глава, както подобава на истинска европейска аристократка.

Докато да разгледаме всичките 500 сергии, да закусим, да позяпаме галерийките наоколо, да се спрем пред всеки от ретро-автомобилите, наредени в лъснат хромиран шпалир край алеята, да поседим на изтърканите каменни стълби, където някога червените фенери са приласкавали самотни моряци, да послушаме смешките на улични комици, да дегустираме сирена и шоколади, да поприказваме със случайни минувачи и да се порадваме на слънцето, ето ти го, станало пладне.

Ретро-автомобили – Хобарт, Тасмания – Австралия
Ретро-автомобили

Бързаме към яхтеното пристанище, защото имаме резервация за разходка и обяд на историческата бригантина „Windeward Bound“. Разходка всъщност едва ли е най-подходящата дума, тъй като предложението за туристите е да участват в управлението на платнохода. Това от своя страна изисква подготовка, екипировка, катерене по мачтите, работа с въжета. Запалената ми яхтсменка просто няма търпение да се качим на борда и да разпънем платната. Разочарованието й е неописуемо, когато ни посрещат на трапа с лошата вест, че поради бурния вятър излизането в морето се отменя. Даже за маневри в пристанището е твърде опасно. Капитанът и екипажът му лично се извиняват, но това не смекчава никак личната обида, с която мирозданието зашлевява отново подмолно и незаслужено горкото ми жадуващо приключения дете. Още от Коледа насам, където и да отидем наводнения, бури и нововъведени възрастови граници объркват плановете й за приключения и екстремни преживявания. Даже на плаж още не сме били това лято! Сълзите в очите й може и да са от блъскащият в лицата ни вятър, но нещо в отпуснатите й рамене ми подсказва, че е време за крути мерки. Втурвам се моментално в действие – настанявам я в първия зърнат крайбрежен ресторант, поръчвам специалитета на деня – тасманийска сьомга с миди, скариди и бутилка бяло вино – и като грижовна майка започвам веднага да уча чедото как се дави мъката в чаша. То, нали ми е умничко, схваща бързо.

Най-фотогеничният град на Австралия

ни се усмихва ласкаво отвъд панорамните прозорци, рибарските лодки се полюшват прелъстително край кея, яхтените мачти се накланят елегантно под поривите на бурята, слънцето разхвърля златни монети по лъскаво-разтрошената повърхност на залива, небето сияе с онзи уникален бодряшки цвят, който ми напомня за победни фанфари и непременно трябва да бъде кръстен Тасманийско синьо (ако още не е), сервитьорът е с маорски ген и кивешки чар, а виното – новозеландско. След ликьора и кафето си тръгваме в прекрасно настроение, леко фиркани посред бял ден, решени да се забавляме напук на всички вселенски заговори.

Най-фотогеничният град на  Австралия – Хобарт, Тасмания

Хобарт

Катерим стръмните тесни улички на архитектурния резерват Батъри Пойнт- старият град с безукорно поддържаните историческ къщички, с миниатюрните им веранди и символични цветни градинки – все едно излезли от викторианска пощенска картичка. Мотаем се из антикварните магазини, прелистваме стари навигаторски карти, литографии, любителски акварелни пейзажи, мерим шапки с воалетки в ретро-бутиците, правим едно кръгче в ботаническата градина, следваме за малко историческия маршрут от туристическата карта, за да поснимаме архитектурни паметници, колебаем се известно време дали да влезем в музея на корабоплаването, но все тъй недоутолената ни жажда за слънце надделява – спускаме се пак надолу по склона към гравитационния център на градчето. Крабрежната алея, обточена от край до край с кафенета, бирарии, ресторанти, павилиончета за пържена риба и картофи, пицарии и барове, ни мами с жива музика и тълпи елегантно облечени хора.

Най-фотогеничният град на Австралия – Хобарт, Тасмания

Хобарт

Вятърът е постихнал и в топлата привечер

Хобарт ни очарова с чара на малките черноморски градчета

С мириса на водорасли, неспирния крясък на чайките, вкуса на ръжда и сол във въздуха, смесен с домашната миризма на пържена риба и туристическия полъх на парфюми. Изглежда сякаш целият град е излязъл за вечеря и раходка по пристана. Наконтен, небързащ, отпускарски. Включваме се неусетно в местния вечерен парад по неписания, но задължителен за всеки морски градец маршрут – край водата, яхтите, кръчмите. Не е трудно – просто следваме тълпата. Нейните течения и приливи ни изхвърлят вече по тъмно, като водорасли останали на плажа след бурята, пред закотвено току до пешеходната алея корабче, продаващо пържени морски деликатеси в картонени кутии. Пресни, направо от днешния улов. Напомня ми толкова много любими моменти от детството, просмукани с дъх на пържена цаца и панирани калмари. Поръчваме си „Капитанска кошница“ – колекция от всичките лакомства в дългото меню.

Обяд – Хобарт, Тасмания

Тасмания е столицата на морските дарове

– тук се развъждат и ловят сьомга, скариди, стриди, миди, раци, омари, океански и речни риби от всякакъв вид и размер. Ако ще прояждам морски животни тук му е мястото. Оттегляме се с горещата си мазна вечеря на безднадеждно оцвъкана от чайките пейка в компанията на оглушително спорещи гларуси, нежно припляскващи вълни и други гладни туристи. Както сме го правили толкова летни вечери в Несебър или на Рибарския плаж във Варна.

Притъмняващото небе ни поръсва с водни капки – първо деликатни и освежаващи, после все по-мокри и досаждащи. Вятърът внезапно охладнява неприятно. Аха, лятната ваканция свърши. Връщаме се в света на Божието възмездие.

Нощният Хобарт ехти от музиката на безплатния рок-концерт в парка до пристанището и привлича неудържимо сдемнайсет-годишната ми спътница. Аз се отправям в обратната посока – нагоре по баира. Съботната вечер трака с високи токчета по тротоара, смее се с младежки гласове, току изръмжава внезапно с мотоциклетен бяс и дрънка дълго на китара от съседния хостел. Но поне строителното скеле се е отказало най-после от опитите си за летене и успявам да заспя.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Други разкази свързани с Австралия и Тасмания – на картата:

8 коментара

Switch to mobile version