Archive for април 1st, 2011

апр. 01 2011

Тасмания (2): Време за дъжд

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, а сега продължаваме в дъжда да обикаляме Тасмания.


Приятно четене:

Тасмания

част втора:

Време за дъжд

Както ни е тръгнало по вода така ще си върви явно. В студеното дъждовно утро товарим тежките прогизнали чанти с тотално мокрото им съдържание в ремаркето на туристическия микробус и се запознаваме със спътниците си. Веднага ставаме център на внимание като се разчува, че идваме от наводнен евакуиран Бризбън. Все едно сме кино-звезди. Започвам да се тревожа за бъдещето си – ако взема да свикна на всичкия този нездравословен обществен интерес, какво ще правя като свършат наводненията?! Трябва я косата да си боядисам зелена, я да се омъжа за котката си, пола да си сменя или нещо по-драстично да измисля. Лошо нещо е славата, ей! Особено лошата.

През следващите три дни ще обикаляме по

североизточното и югоизточното крайбрежия на Тасмания,

които се славят с някои от най-прекрасните плажове в света. Ако не сте ги чували досега то е защото малцина изобщо ходят там. Но тези, които са имали щастието да ги зърнат остават омагьосани завинаги. Гледахте ли последния филм за Нарния? (Май номер 3) Е, там точно преди срещата с еднокраките има сцени от приказния Залив на Винената чаша. Знам, защото съм го виждала в туристически каталози и картички. И защото е незабравим. Дължи името си на съвършено полу-кръглата си форма. Пълен с китова кръв (там китоловните кораби разфасовали улова си) поразително приличал на чаша с червено вино. Според програмата на пътуването ни още утре трябва да сме на тебеширено-белия му плаж, да се къпем в изумрудените му води и да се въргаляме по пищното зелено великолепие на тревата му. А днешният следобед е посветен на друг пословично

красив безлюден плаж – Заливът на огньовете

По този повод всички момичета са си сложили вече банските, доколкото мога да видя под няколкото навлечени една върху друга блузи и якета, а мъжката част го раздава спортно – по къси гащи, с пуловери и джапанки. Ние с Бояна сме единствените облечени адекватно за абсурдно ниските температури – с кожени якета и планински обувки(Погнозата е за 11 градуса дневна и 4 градуса нощна температури. Нали не съм забравила да спомена, че описаните събития се случват посред лято – учениците са в лятна ваканция, а родителите им са си взели лятната годишна отпуска? И всички те, съответно, са тръгнали на плаж, не на ски.) Трябва да си призная, че като приготвях багажа доста се подвуомих дали да не взема зимното шушлячно яке, с което ходех на плаж в Нова Зеландия, ама после все пак се спрях на по-лекото кожено такова. (Вече сме в Австралия, нали така?! Приключили сме с новозеландското студуване. Или поне се надяваме да сме.) Разбира се, помъкнала съм тонове слънцезащитен крем и две шапки за слънце. В ръчния си багаж. За да са ми под ръка в случай на нужда. Колко съм предвидлива, а?! Нещото, което не си нося е дъждобран.

Дъждът се усилва пред очите ни и много скоро видимостта слиза до нулева. Люк, нашият всеотдаен енергичен шофьор и водач обявява, че вместо да ни води по северните плажове, от които и без това нищо няма да видим през водната завеса, по-добре да се отбием до водопадите – те поне изглеждат по-добре сред изобилие на вода. Никой не възразява и микробусчето скоро изоставя магистралата, за да се закатери смело по къдраво-усуканите планински пътчета, следващи пиянски залитащите лъкатушения на притоците на река Рингарума. Надморската височина се увеличава. Температурата спада. Всички знаем формулата. През неспасяемо запотените прозорци и постоянно изливащата се вода не успяваме да видим нищо от околните пейзажи, но според Люк били величествени вековни гори от разни видове евкалипти и папратови дървета.

С много туткане и известно трудно прикрито нежелание, навличане на мушами, дъждобрани, якета и шушляци най-после се разтоварваме сред проливния дъжд на паркинга до

водопада

Грохотът му разтърсва в перманентни вибрации асфалта под краката ни. С все така нулев ентусиазъм се запътваме по калната стръмна пътечка, следвайки съвета на указателна табелка, обещаваща впечатляващи гледки след само 20 минути.

Водопад в Тасмания

Водопадът

Времето е относително нещо, както всички добре знаем. Което позволява на някои 20 минути да са с часове по-дълги от други. Особено силен удължаващ ефект в този смисъл имат шуртящите с максимална мощност небесни кранове за студена вода. Водопадът изниква внезапно пред очите ни сред неспирен земетръс, грохот и водна мъгла. Разпенената ядно стихия се хвърля в 90-метров скок, разпокъсан тук-таме от бясно облъсквани гранитни канари, имали неблагоразумието и лошия късмет да се озоват на пътя й.

Най-високият водопад в Австралия с малко неочаквано за тия краища на света име – Свети Колумб.

Вече е невъзможно да се каже кое излива повече студена вода в косата и врата ми – мощните пръски на водопада или мощните струи на дъжда. Сигурно е само, че обувките ми са напълно мокри, фотоапаратът ми е пълен с вода и ръцете ми са замръзнали. Което най-после задейства старите рефлексите и аз превключвам на добре отработения новозеландски режим, който ми беше някога втора природа.

Много е просто – трябва само да забравиш за студа, дъжда и другите очевидни физически неудобства, и да се наслаждаваш на приключението. Какво толкова?! Дъждът е само малко кислород свързан с водородни молекули. Малко вода от небето ли ще ни попречи да се забавляваме?! Айде, бе! Ако щете вярвайте, обаче методът работи.

Гора в Тасмания

Гора в Тасмания

Изведнъж очите ми се отварят за прогизналата хубост на омагьосаната гора край нас. Под мрачните катедрални сводове на гигантски вечно-зелени евкалипти се кипрят деликатни безбройните чадърчета на папратови дървета, разстила се плетеница от паднали гниещи стволове и всичко, абсолютно всичко е покрито с дебел килим от мъх. Вода се стича по всяко листенце, фина мъгла забулва всяка зелена корона, ручейчета подскачат нечуто по всяко камъче. Праисторическо безлюдие и неподвижност. Недокоснат пейзаж от древна Гондвана. Изскачащ внезапно иззад хвощовете тиранозавър рекс би бил съвсем на място. Възторжено пискащи туристи не са.

Този път относителсността на времето позволява на 20-те минути да се свият до мигове. Дори натоварени в микробуса усещаме във вибрациите на шасито мощния тътен на водната стихия, търкаляща камъни и клони по 90-метровото лице на скалата.

Единодушно гласуваме да пропуснем другите два водопада в района, те и бездруго не могат да се мерят по величие с най-високия и най-буйния, с който вече имаме удоволствието да се познаваме. С включени на най-висока скорост чистачки возилото ни запъпля сред непрогледната мъгла към най-близката и същевременно най-известна кръчма в Тасмания, роден дом на прасето Присила.

„Кръчмата в Пасището“е забележителна

само с това, че е насред нищото. В средата на емералдово-селскостопанско-зелено нищо. Което противно на очакванията ви я прави много добре посетена. Кралицата на обора Присила оправдава славата си на любителка на местното пиво и с нескрито удоволствие излочва две-три бири под овациите на ентусиазирана и вече неспасяемо мокра публика. Бирата, както и ние ще установим много скоро си я бива. Горещият лепкавият пудинг с фурми също. Локалното мерло обаче се оказва такъв потресаващ воднист киселак, че мигом разсейва намеренията ми да проучвам тасманийските вина и ме навежда на почти твърдото решение за в бъдеще да се придържам към южно- и западно-австралийските региони. Домашната атмосфера на пъба и топлината на весело бумтящата му печка ни убеждават да наблегнем по-сериозно на тъмното пиво. Със строго медицинска цел, разбира се – за хидратация и предпазване от настинка. Люк, който не може да си позволи да пие докато кара, едва ни изтърпява да се подпираме по излъсканите от хиляди ръкави дървени барове и ни подмамва най-накрая с очевидно неискрени обещания и явни лъжи, че ако времето се пооправи, ще можем да се къпем в световно-известните неустоимо привлекателни плажове на Света Елена, може би най-популярният тасманийски курортен градец. Постоплени и развеселени (Има нещо много забавно в алкохолните градуси, не сте ли забелязали?) великодушно му позволяваме да ни натовари пак в микробуса. Така наречената Тасманийска магистрала се оказва река с асфалтирано дъно. Не е хич чудно, че не срещаме никакви други превозни средства по нея. Вероятно защото е все още твърде плитка за плавателни такива. Целокупното туристическо множество се унася в дрямка.

Събуждаме се на един от

най-фотогеничните плажове в света – Заливът на огньовете.

Ситен, захарно бял пясък, копринени вълни от лазур и аквамарин, чудновати преливащи в оранжеви нюанси канари, тъмно зелен фон от ниски крайбрежни гори, заслепяващо слънце и принципно усещане за лято, ваканция и непреходно безоблачно щастие. Това, както всеки интелигентен читател се досеща е стандартната туристическа картичка на мястото. Както скоро ще стане ясно, продукт на множество дигитални технологии и не на последно място късмет за добро време. В нашия случай и времето и технологиите ни изневеряват. Плажът прелива в сиво-сиви нюанси, водата и небето следват неговия скромен пример. Вятърът разнася парченца водорасли и парцали морска пяна. Дъждът полага неимоверни усилия да намали солеността на океана. Не, не съм се пристрастила към черно-бялата фотография. Фотоапаратът ми си е съвсем цветен и отчаяно и с всичката мощ на вградените си оптично-дигитални технологии се опитва да улови някаква различна от сива дължина на вълната. Нахалост. Само натъркаляните край залива канари са запазили ярките си одежди – оранжеви, жълти, червени, резедави петна се разливат по мокрия гранит. Невъзмутими и неизтриваеми. На места равномерно-едноцветни, другаде в ситна шарена мозайка. Боядисват ги лишеи – онази странна симбиоза на водорасли и гъби, намерила тук идеални условия за упражнение във визуалните изкуства. С огнените си цветове дават основание на много посетители да си мислят, че заливът затова носи огнено име. В действителност капитан Кук е кръстник на мястото и се случило така, че точно като минавал от тук аборигените се занимавали с „пожарно фермерство“ (предизвикано контролирано изгаряне на растителността, за да се стимулира разтежа на треви и друга прясна зеленина, привличаща дивите животни), та от кораба се виждали множество огньове край залива.

След като разходката до водопада доказа безкомпромисно и брутално абсолютната безполезност на целокупното ни дъждозащитно снаряжение (разнокалибрени чадъри, анораци, пончота, дъждобрани, якета от всевъзможни импрегнирани и ‘дишащи’ материи, спортни, маркови и „две за лев“) групата ни е принудена да търси други водоизолиращи решения. И ги намира под формата на ролка найлонови, 30-литрови торби за боклук, които Люк великодушно жертва за каузата. Стандартни. Черни, с жълта лента за завързване. В суматохата и теснотията на нахлузването им се налагат няколко основни модела, разнообразени с изобилие от вариации и детайли, в зависимост от националните и културни особености на индивидите.

Моделът „бостанско плашило“ при който в средата на дъното на торбата се разкъсва неравна дупка за главата, а в страничните ръбове още две за ръцете, е предпочитан от евро-азиатското мнозинство в групата. В този случай жълтата лента се завързва на шикозна фльонга (предпочитана от японките) или на морски възел (преобладаващо решение в облеклото на китайските и германските младежи) пристягаща тоалета в областта на талията. Представителят на тевтонците дори завършва така полученият непромокаем ансамбъл с права пола в модна дължина до средата на коляното, отново дискретно и стегнато закрепена с жълт възел и придаваща на цялата композиция неспасяема прилика с параден СС-овски шинел.
Австралийската четвъртина от групата предпочита да опази ръцете си сухи, затова пренебрегва предимствата на двете странични дупки и превръща защитното си облекло в черен найлонов вариант на усмирителна риза. Е, вярно малко ограничава движенията, но пък безспорно повишава коефициента на непромокаемост. Да не говорим, че е несравнимо елегантна и стилна – без никакви финтифлюшки и излишни детайли.
Французойката с присъщата за нейните сънародници неподражаема свобода в облеклото успява да създаде нещо много подобно на Ку-клус-клан костюм. С все островърхата качулка, дълги ръкави и спъващи поли. В черно. Със смели нетрадиционни жълти детайли и някои интересно плисирани акценти. Много шик!
Вярна на българската традиция аз се издокарвам с ямурлук – разкъсана по едната си дължината торба служи едновременно за качулка и наметало. Позволява свобода на движенията, но пък изисква придържане с ръце край лицето, което от своя страна позволява на всичката небесна и океанска вода да се излива щедро в ръкавите ми.
Като истинска уважаваща себе си новозеландка Бояна не се пази от дъжд.

[geo_mahsup_location_info]

Така наконтени като за от-кутюр дефиле се катерим по оранжевия камънак, събираме мидички по мокрия пясък, подритваме странни шишарки от странните тасманийски дървесни видове край брега, правим си смешни снимки и се опитваме да си говорим през грохота на прибоя и оглушителното шумолене на найлон край ушите ни. В крайна сметка прогизваме и се прибираме (този път доброволно) в микробуса да доусъвършенстваме на сухо някои детайли в черната си групова униформа. Люк е включил парното и много старателно избягва да коментира облеклото ни. По издайничския блясък в очите му обаче си личи, че се забавлява неимоверно. Ми нищо не разбира от мода момчето, какво да го правиш. Случва се.

Скали по брега – Тасмания

Скали по брега – Тасмания

Света Елена

мъдро разглеждаме само през прозорците на возилото. Не че успяваме много да видим през запотените стъкла, дъжда и вечерния здрач, но поне отмятаме от списъка с туристическите забележителности и щракваме по някоя и друга мъглива черно-бяла снимка. Обикновено хората идват в градчето не за да се киснат в дъждовна вода и кал до глезените, както сигурно се досещате. Не че има нещо лошо в този вид забавления, просто е трудно да станеш световно-известен курорт с подобен ограничен избор от туристически атракции. Затова Света Елена е по-известна като тасманийската столица на дълбоководния риболов. Запалени рибари от цял свят се стичат тук, за да се включат в експедициите за лов на марлини и друга подобна предизвикваща благоговение рибарска слука. Преследват ги, ловят ги, морят с ги с часове, с дни, издърпват ги с нечовешки усилия на борда, мерят ги, снимат се с тях и после ги пускат. В океана! Луда работа! Старецът и морето в съвременен вариант. Доколкото мога да преценя с жалките си познания по морско плаване днес не е добър ден за излизане в океана. Вятърът огъва безпощадно високите борове край кея, пищи свирепо в теснините и размята вода като тореадорско наметало. Вълни по-високи от къщи се сгромолясват с трясък на плажа, запълвайки хоризонта с воден планински релеф от алпийски тип.

И това е хубавото време. Според метеорологичната прогноза лошото ще ни застигне утре.

Настаняваме се в хижата на туристическата компания и под душа най-после си припомняме, че водата може да съществува и в други температурни интервали освен близките до точката на замръзване. После се преобличаме в по-малко мокри дрехи от вече обилно ухаещите на мухъл мокри чанти и с несъкрушим ентусиазъм се втурваме да помагаме на Люк с приготвянето на вечерята. Спагети в сос от бекон, печени чушки, гъби, лук и домати, поднесени със задушени броколи. Хижата е в удобна близост с магазина за алкохол (буквално врата до врата), което позволява да полеем италианското меню с много червено вино, този път южноавстралийски Пентхаус. Печката пламти, бузите аленеят, играта на карти се разгорещява, простряните по леглата дрехи вдигат топла пара, обувките бавно съхнат. А в тъмното зад дрънчащите прозорци бурята се вихри все по-свирепа и заплашителна. Човек трябва да е луд да тръгне да излиза в такова време. Така е, няма да споря. Лудост е. Обаче. Колко пъти на вас лично ви се е случвало да срещнете истински диви пингвини в естествената им среда, да ги оставите да се разхождат из краката ви и да надникнете в гнездата им? На мен не ми се случва често. По-скоро никога. Пък и нали сме тръгнали на лов за приключения?! Мокър от вода не се бои, повтаряме си с Бояна любимата новозеландска мантра от български произход, докато обуваме джвакащите обувки, навличаме кожените якета и аз замятам набедения ямурлук пред невярващите очи на спътниците ни.

Малки сини пингвини

Лудостта явно върви ръка за ръка с туризма. Освен нас има още поне десетина откачалки с мушами и дъждобрани събрани в плътна групичка около чичкото доброволец, който е имал лошия късмет да е на смяна тази нощ и ще ни води да гледаме пингвините. Фотоапарати, мобилни телефони, фенерчета и всякакви светлини са абсолютно забранени – тези точно пингвини освен, че са най-малките в света са и нощни същества и всяка ярка светлина ги ослепява невъзвратимо, което пък ги обрича на смърт. Препъваме се по разкаляната пътечка, задъхваме се срещу свирепите пориви на вятъра и слушаме с интерес лекцията за живота на малкия син пингвин. Труден и тъжен доколкото мога да схвана от малкото известно за вида им. Гледат малките си в дупки в земята и ги хранят с повърната риба от стомаха на родителите. Въпросната риба се лови навътре в океана на дълги, често многодневни експедиции. Хищни птици, и всякакви морски хищници ги дебнат в морето, диви динго, домашни котки и светкавици от фотоапарати – на сушата. Освен в Тасмания има малки популации на син пингвин и в Нова Зеландия, но като цяло броят им все повече намалява. Когато лекцията най-после свършва добродушният чичко ни подканя да се огледаме. И чак тогава си даваме сметка, че тъмнината около нас гъмжи от живот. Стотици малки смешно-поклащащи се фигурки пристъпят несръчно в нестройни колони от морето към брега, по полегатите скали, сред тревата, на няколко метра от нас, между нас, в краката ни, и си продължават по пътя с малките си тъмно-сини фракове и важно събрани зад гърба ръце. Сякаш се прибират леко подпийнали от официална вечеря със строг протокол за облеклото. Дупките им са малки, нескопосни, тъмни и мокри. Пухкавите пиленца вътре се гушат едно в друго или нетърпеливо излизат пред дома си да чакат и подканят с гладни крясъци закъсняващите си родители. (Както правилно отбелязва Зеницата на очите ми, не само хомо-сапиенските деца имат проблем с безотговорните си родители. Ех, дете да не си на този свят! Така излиза.)

Докато да се приберем в хижата вече минава полунощ, а косите, дрехите и обувките ни са пак в изходно положение – абсолютно мокри.

Събужда ни аромат на разтворимо кафе и препечени филийки. О, блаженството на сухите чаршафи! Сменено скоро с хладината на още влажните чорапи, дрехи и обувки. Светът отвъд прозорците е все тъй черно-бял, свиреп и мокър. Поемаме бодро към следващия залив с приказни плажове и божествени гледки.

Днес вече магистралата е напълно плавателна. Вие се търпеливо сред просторни кални езера. Пардон! – ниви. Източната част на Тасмания е била някога океанско дъно. Може би сме свидетели на връщането й към това изначално състояние. Микробусът спира старателно на всички предвидени в програмата ни пикник-зони, колкото да се убедим лично в еднообразността на гледките – мъгла, вода и нещо неясно зелено отвъд. Тасмания все повече ми прилича на Нова Зеландия. А пътуването ни придобива все по-сюрреалистични измерения.

След поредното безсмислено спиране на някакъв плаж, от който не са останали ни гледки, ни пясъци, ни дюни Люк предлага да се позабавляваме в информационния център на Винената чаша. И ни стоварва на паркинга, на цели осем крачки от входната козирка. Някои неопитни плувци едва не се удавят при прехода. Двете лелки зад щанда едва не се задавят от изненада – не всеки ден им се случва да са жертва на непредизвикана инвазия от пръхтящи мокри същества с черни найлонови кожи и необяснимо поведение, придружени от Ку-клус-клан, Гестапо и Черните конници на Мордор. Без да обръща внимание на изумлението им Отборът на жълтата панделка атакува невъзмутимо въртележките с картички. Не че не мога да си я купя в Бризбън, ама и аз се сдобивам с една цветна диплянка – уж за доказателство, че съм била в относителна близост с прочутите тасманийски плажове. След дълги консултации край рафтовете с дъждобрани единодушно гласуваме, че бутикови ни чували за боклук (Пардон! – тренчкотове) индивидуално изработени според фигурата и нуждите на индивида превъзхождат многократно и в повече от един аспекти предлаганите в магазинчето модели.

След нас и потоп

Ако информационния център изобщо успява да ни впечатли с нещо, то е таблото с метеорологичната информация. Списъкът с обявените бедствени райони, предупрежденията за наводнения, затворени пътища и магистрали, повредени мостове, ураганни ветрове, забрани за излизане в морето, затворени летища, спрян транспорт, всевъзможни прекратени услуги и принципни препоръки за всеки, който е грамотен и общо-взето с акъла си да стои на сухо и по възможност с включено радио (защото по тези краища на Тасмания, както вече втори ден наблюдаваме няма покритие на никой от мобилните оператори) е безкраен. В него фигурират без изключения всички места от туристическата ни програма до тук – Лонсестън, водопада, кръчмата на Присила, тасманийската магистрала, Заливът на огньовете, даже Света Елена и Заливът на Винената чаша (Където бяхме преди половин час!). Прогнозата за следващите дни е (Каква изненада!): дъжд, дъжд, дъжд и после нещо голямо, кръгло и жълто. Цели два дни, преди да започне пак да вали. Какво пък е това сега?! Да не е градушка от жълти камъни?! Кълбовидни мълнии? А-а-а, слънце било. Аха. А, какво е „слънце“, че нещо не си спомням?

Люк храбро се преструва, че не е видял предупрежденията и дава сигнал за потегляне. Чистачките вече дори не се опитват да чистят стъклото от вода, а само вяло разхвърлят рибите и другата водна фауна на атмосферата. Хм, ако атмосферата е в течно агрегатно състояние пак така ли се нарича или тогава вече се квалифицира за световен океан?

Потопът ни застига

Че даже и ни изпреварва. Пътят внезапно се гмурва под една временна забранителна бариера в недружелюбен кален водоем с неизвестна дълбочинност и разпростряна от хоризонт до хоризонт широчинност. Не че хоризонтите са много далечни – точно в момента видимостта се измерва в десетки сантиметри, ама все пак, за да прекосим водоема (или нечий заден двор дегизиран на водоем) ще ни трябва подводница или поне ферибот. Ние недосетливо не сме си подсигурили такива, така че се връщаме. Е, не веднага. Първо правим няколко ужасно изнервящи рисковани маневри в неизвестно колко дълбоката кал, силно влачеща вода и отрицателна видимост. Нещо като 78-точкова маневра за обръщане. Заради ремаркето де, да не си помислите нещо неуважително за шофьорските умения на Люк. Той може да не е много в час със световните модни тенденции, но на волана е цар. Освен това познава района като дланта си. Обещава да ни прекара по един по-малко използван, но затова пък по-надморско-височинен път. С гледки.

Табелите по височинно-превъзходящия път наистина препоръчват да спрем в най-високата точка, за да се насладим на прекрасните лазурни хоризонти и прочие неповторими красоти, но също така предупреждават за стръмни наклони, опасност от каменни срутвания и остри завои. Нищо, което да предизвика тревога, разбира се, само обичайната в такива случаи смяна на предавките. По-ниска. По-ниска. Още по-ниска. По-нис… Упс! То нямало повече. Люк издърпва енергично ръчната спирачка и ентусиазирано ни предлага да се поразходим пеш до билото – да поразгледаме гората, да се поснимаме в дъжда, може би да поплуваме в канавката и успоредно с това да облекчим теглото на микробуса с тон и половина.

Притягаме жълтите найлонови панделки и дисциплинирано се разделяме на две групи – мъжката половина бута превозното средство, жените и децата в колона по един поемат с бодра стъпка нагоре по баира. С песен. Модифицирала съм найлоновия си ямурлук с помощта на шапка с козирка. (слънчевите очила и слънцезащитния крем решавам да запазя за по-форсмажорни обстоятелства), с която някак си успявам да замязам на Фидел Кастро (забележителна метаморфоза като се има предвид разликата в пола, възраста, цвета на кожата и силно натрапващата се липса на брада в моя случай). Много ефективно и навременно подобрение! Горещо препоръчвам на всички овчари, козари, хайдути, коледари и прочие ямурлуко-ползватели. Козирката отклонява водните струи от очите ми и на практика ми позволява да виждам! Сега вече мога наистина да се наслаждавам на гледката – вода, водни капки, воден прах, мъгла, водни пръски, ручейчета и поточета, локви, езерца и рекички. Кал. Мъх. Невисоки водопадчета. Прекрасно! Щом свършваме втората песен едно от децата ревва с глас. И с истерия. Студено му било и мокро. Представи си! Ама че лигльо! Много са разглезени съвременните деца! Разбирам да бяхме гладни (тогава моето дете щеше да реве истерично) или жадни например. Пък ние сме се накиснали в такова изобилие от вода, не ти трябва даже да я пиеш, може просто да я попиваш с кожата си. Да не изреждам тука всичките полезни разхубавителни и оздравителни свойства на дъждовната вода – за косата, кожата, жлъчката, бъбреците и даже за дванадесетопръстника. Това си е направо спа. От най-луксозна категория. С натурални продукти! Още ден-два дъждовни процедури и ще се подмладим с десет години.

Четирийсет минути по-късно съм така обилно и добре накисната, че вече сериозно си мисля, че съм станала разтворима. Направо ефервесцентна. Епидермисът ми отдавна се е размил в околния воден разтвор и само зъбите ми запазват някак твърдото си агрегатно състояние. Добре, че добавят калций и флуор в пастите за зъби! Люк Рейнуокър най-после ни застига с микробуса и предлага за компенсация да ни закара до някакъв пореден прословуто красив залив. Никой не се вдъхновява особено от перспективата. И нищо чудно. Ако искам да видя много вода на едно място мога просто да погледна в обувката си, нали така. Бактън от водни басейни!

Вместо на залив, посвещаваме следобеда на

малко крайбрежно градче – Суонси

От онези симпатични селски курорти, където всичко е боядисано в синьо и бяло, автосервизът е също бензиностанция и клуб по крикет, кафенето е магазин за алкохол и книжарница, а супермаркетът се явява едновременно сувенирен магазин, тото-пункт, аптека и железария. За да не изглеждам съвсем като изпаднала отчаяна алкохоличка не си купувам посред бял ден еднолитрова руска водка, макар че това би бил най-разумният ми избор, а се спирам на френски коняк в елегантна плоска бутилка от 400 грама. Не се налага дълго да убеждавам спътниците си в предимствата на пофренченото кафе. Мокрите им коси и дрехи са достатъчно убедителни в студа.

Докато се крия под козирката на супера, снимайки синьото дървено хотелче, основано според гордата реклама в края на 19-ти век и пушещите коминчета на къщичките край плажа забелязвам с крайчеца на окото си нещо неустоимо привлекателно точно до касите. Не, не е шоколад. Чорапи са! Топли, вълнени и сухи! Като умиращ от глад попаднал в сладкарница, просто не мога да се спра – купувам си на мига един, два, три, ЧЕТИРИ! чифта. Сивички. С малки тасманийски дяволчета. Не че мога да ги обуя. Не и преди да източа езерата от обувките си. Но мисълта за сухи чорапи в комбинация с коняка в кафето ми действа ободряващо.

След още две спирки, колкото да възстановим стопроцентовата влажност на косите си (продължаваме с разхубавителните процедури) и да видим няколко интересни скални формации (Тасманийската арка, Дяволската кухня – ама пък хич по нищо не мяза ни на моята, ни на друга някоя кухня, която да съм виждала, Павираният под – виж за него спокойно бих могла да се закълна, че е правен от пияни плочкаджии, а не от тектонични движения и химико-физични реакции) се добираме най-после до хижата в Порт Артур. Отново стратегически разположена, но този път не на прага на магазин за алкохол, а на прага на гробищата. И на пешеходно растояние от затвора. Каквато и да стратегията в случая.

Горещият душ е съвсем малко по-мокър от дрехите ми. Сухите чорапи, които разделям поравно с Ненагледното, за да не мрънка пак за безотговорните родители(то продължава да си мрънка, де) и лютите мексикански специалитети на Люк ме връщат в света на топлокръвните. Малко тенис на маса и точно преди полунощ сме навлекли пак тренчкотите. Няма да ми повярвате, знам. Но трябва да излезем пак в тъмното, студеното и мокрото. Този път имаме среща не с пингвини, а с призраците на Порт Артур.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

7 коментара

Switch to mobile version