Archive for март 30th, 2011

мар. 30 2011

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(2): Маалюля и Палмира

Ако ви се стори, че прекалено често имаме разказ за Сирия и Близкият изток, то просто се дължи на факта, че там очевидно назряват сериозни събития. Първата част на днешния разказ ни заведе до Халап и Хомс, а днес отиваме към Маалюла и Палмира.

Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

втора част

Маалюля и Палмира

Събуждаме се към 6.30 . Оглеждаме се за полагащата ни се закуска , обаче в хотелчето няма жива душа. Момчето от рецепцията си е опънало дюшек и спи непробудно до заключената врата. Няма как – събуждаме го с хиляди извинения за да ни отключи.

Навън улиците са празни.Както по-късно се констатира, не е заради празника, просто арабите обичат да си поспиват.Спираме такси и след няколкоминутни обяснения и консултации със стоящият наблизо полицай за посоката, се качваме, за да ни закара до Maalula karaj срещу 1,50$.

С автобус из Сирия

Автогарата е най-обикновен паркинг,

на който са се наредили в очакване на първите си пътници стари, раздрънкани маршрутки. Никой не говори английски , но самото име е достатъчно за да ни разберат. Сочат ни с пръст на кой край е автобуса, чийто шофьор с пръст ни сочи към задължителната стаичка, в която цивилен полицай ти записва данните от паспорта и ти дава хвърчащо листче , нещо като разрешително , единственно срещу което ти продават билети.В маршрутката освен нас има няколко мъже и забулена жена, а свободното пространство е запълнено от щайги с пипер, карфиол, домати , краставици…

Maaloula, Сирия

След час стигаме Маалюля и след като всички слизат, шофьорът ни качва над селото, пред

манастира на Св.Текла

Разглеждаме църквата, запалваме свещички и си правим снимки за спомен с усмихнати и любезни йорданци. После поемаме по пътя по който се е спасила Текла – цепнатина , през която се изкачваме чак на върха. Отгоре изгледът е невероятен!

Манастир Света Текла край Маалюля, Сирия

Манастир Света Текла

Пред нас , на ръба на скалите , е застинала 7-8 метрова Богородица! Вляво, над манастира на Св.Текла, е разперила ръце голяма статуя на Исус, а срещу нея, на отсрещния хълм, е поставен огромен кръст! Красиво, величествено, уникално място!

Долу ,от джамията в селцето , през половин час се чува празнична молитва.За два дни толкова свикнахме с тях , че вече дори и не ни правят впечатление.Но ни прави впечатление религиозната търпимост по тези места, въпреки че мюсюлманите са 10 пъти повече от православните.

Прибираме се в Дамаск

и отдъхваме малко в хотелчето.После решаваме да разгледаме отново „стария Дамаск” , и по-точно християнския квартал.Тук е чисто и подредено , хората са по-спокойни и любезни. Винаги съм си мислил, че реда и хигиената по обществените места зависи от религията на хората – колкото пó на изток и на юг отиваш , толкова по-мръсни и хаотични стават градовете. Или може би само на мен ми се струва така …

Старият Дамаск – Сирия

Старият Дамаск

Красиви и интересни магазинчета , великолепни осветени църквички, но … като повечето православни по света – затворени. Започва да ни доскучава и правейки огромна обиколка из малки и криви улички се връщаме в мюсюлманския квартал. Тук е „купона” – щумно , пъстро и мръсничко. А и много по-многолюдно.

Ама на кой му пука! Защото си е готино.Заприказваме се със младо семейство руснаци които са тръгнали с още непроходилото си момченце да пообиколят като нас тия част на света.Дори са решили да минат и през Египет. Трябваше и ние да сме по-смели и да включим и Египет в маршрута. Но и това си е постижение за нашите предубедени и недоверчиви мозъци

Ден4

Палмира

Както винаги , ставаме рано и бързо-бързо се изнасяме до автогарата за Дамаск – Harasta karaj. Следва познатата процедура – минаваш през стайчката на полицая , записва ти всички данни от „пашапорт” , дава ти „разрешителното” изписано на хвърчащ лист на „някакъв странен език” и чак тогава си купуваш билета за желаната дестинация. На входа на автогарата има скенер за багажа и метал детектор за пътуващите. Колкото и спокойно и безопасно да изглежда , явно си познават хората и се стараят да си ги държат по-изкъсо.

Древният град Палмира, Сирия

Колонадата в Памира

Палмира – град отпреди Христа, стигнал апогея си по времето на кралица Зенобия , решила и тя да се прави на Клеопатра. Само че римляните си имали вече едно на ум и… го срутили за една нощ. Така поне пише в пътеводителите.

Палмира – 207 км , 3 часа и половина , 4$ на човек. Автобусната спирка е на противоположния край на града.Таксиметровите шофьори , който ни чакат , услужливо ни информират че днес е неработен ден и автобуси за Дамаск оттук няма да има ,а и руините са много далече.Само че вече дори не ми се говори с тия и ги отминаваме! Ние сме дошли на разходка, не бързаме за никъде и въобще не ни пука.След 45 мин пеша стигаме до другия край , след като сме се допитали до местните за посоката, въпреки че цитаделата се вижда от километри. Мамка му, какви ги върша и аз! Заради 1$ толкова бъхтене под изгарящото ( за нас ) слънце ! В почивката , на разбора , отнесъл доза критика от мълчаливата ми съпруга , обещавам да променя отношението си към „бакшишите” и стигаме до консенсус оттук нататък да се възползваме максимално от таксиметровите услуги. И без това са „без пари”.

Руините на Палмира , най-вече колонадата , наистина са впечатляващи и си заслужава да бъдат видени.

Палмира, Сирия

Палмира

Връщането си е по-емоционално. От най-близкия ресторант намираме желаещ , който срещу 1$ да ни закара до „автогарата”. Всъщност автогара няма. Спирката е пред едно кафене-магазин извън градчето. Автобус ще има след час и половина , билета е с 1 – 1,50$ по-скъп , а и места за сядане за чакащите няма.Пием вътре по един чай и сядаме вън , на мръсния бордюр, сред прах и щъкащи и разглеждащи ни араби, оглеждайки се за други чужденци. Други чужденци означава че си на прав път или място.Естествено , че се появяват – семейство възрастни белгийци , които също като нас се оглеждат недоверчиво. Щом ни забелязват кимат за поздрав и успокоени , започват пазарлъка за по-скъпия билет.Не че има друга алтернатива.После , след продължително оглеждане , сядат до нас на бордюра.

Пътя обратно до Дамаск

го проспиваме. Вечерта решаваме да пообиколим Дамаск в северна посока – „цивилизованата“. Лъскави ресторанти и кафенета , модно облечени хора , посолства ( вкл. и българското)- културно … и леко скучно…

Модерният Дамаск – Сирия

Дамаск

Изпиваме поредния прясно изтискан сок и приятно уморени си лягама рано. Защото утре продължаваме надолу към Йордания ( Джордан ) и крайната цел на това пътуване – ‘Акаба ( с ударение на първото А )

Очаквайте продължението:

Автор: Жени Русева

Снимки: авторът

6 коментара

мар. 30 2011

До Тропика на Козирога: Френска Полинезия

И така – как изглежда Раят? Топличко и расте всичко, но няма мухи и комари – но даже там има неприятности 😉 плъзнали са чак до остров Бора Бора, където днес ще ни води Мария.

Приятно четене:

До Тропика на Козирога: Френска Полинезия

Пътуването до Френска Полинезия

обичайно протича на 3 етапа и отнема 2 дни. Летим със самолет на Air Tahiti Nui – полинезийската авиолиния от Париж около 23 часа с транзитен престой в Лос Анджелис.

Посреща ни

нощно Папеете – лек жасминов дъх и много влага.

Най – добрият вариант да видите Полинезия за мен остава пътуването с круизен кораб, което включва пет острова, които са и най – населени. Самата островна държава е с площ колкото Европа, но една много малка част от тях са населени. Съществува и варианта да се пльоснете 7 дни в някой от хотелите – морски къщурки в лагуната на Бора Бора, но това, според мен, мога да го направя навсякъде по света. . .

Таити – Папеете, Френска Полинезия

Таити, Папеете

И така – отплуваме от Папеете – столицата на Таити в посока

Хуахине

Обикаляме по крайбрежната, пием 2 кафета за 10 евро и се прибираме на кораба. Хуахине почти с нищо не ни плени, тук основното, което се предлага на турсистите са водните спортове, но „ние не се мокрим излишно“ – отсича сестра ми.

Следва

Раятея и Тахаа – два острова, обединени в обща лагуна

Записали сме предварително екскурзия, в която ще посетим плантация за ванилия, плантация за добив на перли и ще направим панорамна обиколка около планината на Тахаа, родното място на местния герой Хиро.

Планината на Тахаа, родното място на героя Хиро – Френска Полинезия

Планината на Тахаа, родното място на героя Хиро

Той пръв от сънародниците си като най – силен и издръжлив е отплувал с кануто си на север до Хавай, където се влюбил в местната принцеса и оттогава хаитяните и таитяните се сродили. Планината е като нарисувана, както впрочем и всички „планини“ – угаснали вулкани на архипелазите. Даже този на Таити още си е действащ – минавайки покрай скалите можеш да чуеш лек тътен, съпроводен с изпускане на бял облак пара от цепнатините. При всяко такова „изпръцкване“ неволно поглеждах към небето и шепнех – „Моля те, Господи, не сега, нека не изригва точно сега! “

На брега на Тахаа – Френска Полинезия

На брега на Тахаа

Отглеждането на ванилия

е доста трудоемко, това е наистина къртовски труд. Възродено е преди около 15 – ина години, в малки плантации, обширни колкото български селски двор. Мъката започва с цъфтежа и необходимостта от опрашване.

Дърво ванилия – Френска Полинезия

Дърво ванилия

В Полинезия няма насекоми. Нито едно! Няма комар, нита муха, да не говорим за пчелите. Опрашването се извършва от бригада от съседните къщи и семейството, хората попляскват/не се сещам за друг глагол/ с палмови листа клончетата с цветовете. Следва узряването на плода, бране и сушене за около 1, 5 – 2 месеца.

Изсушена ванилия – Френска Полинезия

Изсушена ванилия

Целият цикъл – от посаждането до готовия, готов за експорт продукт, отнема точно година. Мъчително, трудно, но хората не се отказват и продължават.

Мидената плантация

е добре организиран рекламен продукт. Една къща за персонала, един магазин, малка зала на открито с пейки за презентация на „лова на бисери“ и множество усмихнати полинезийки, които ни посрещат с цветя и песни. Самата плантация представлява рибарски мрежи, потопени във водата, по които са накачени мидите. Всяка мида се отваря едва – едва, с пинсета внимателно се вкърва ядрото – песъчинка, което е камъче от река Мисисипи/с тези камъчета ставали най – готините екземпляри/ и се чака в продължение на 6 до 8 месеца раждането на перлата. И тук успеваемостта и възвръщането на инвестицията е проблемно – перлата може да е с неправилна форма или оцветка, което сваля цената й наполовина.

Перлена мида – Френска Полинезия

Перлена мида

Връщаме се на Раятея, където сред градината от лотоси на пристанището откриваме интернет – кафене. Интернетът е бавен и скъп, но го има!

В нашата програма следват островите Кук, но капитанът съобщава, че океанът около тях е доста бурен, вълните са високи и той не иска да рискува. Жаалко, пропускаме навлизането в териотиралните води на Нова Зеландия и самите острови, но като компенсация

отплаваме към архипелага Туамоту и неговата перла в короната – Рангироа.

На снимките в нета Рангироа е онзи самотен остров с бял пясък и множество палми. Виждали сте го стотици пъти, обграден от магически синьото море. Оказва се и любимото място за плаж на нашия капитан. Морето е до колене, дъното е осеяно с корали, рибки във всички цветове на дъгата щъкат наоколо. Рай!

Рангироа – Френска Полинезия

Рангироа

На кораба се усеща леко неспокойствие, всички са малко превъзбудени – решавам, че са попрекалили със слънцето и гмуркането на райското островче, когато , като светкавица в блондинския ми мозък се промъква като заклинание – та утре сме на

Бора Бора!

Вълнения, усмивки, танци до зори. . . В 5 ч сутринта навлизаме бавно в лагуната на острова. Красотата е неописуема – всичко е като създаден специално декор, изрисуван от аниматорите на Дисни. Да, цветовете са точно същите, каквито сте ги виждали и всичко това наистина съществува! Според легендите – това е първият, роден от водата, остров.

Бора Бора – Френска Полинезия

Бора Бора

С тендерите/спасителните лодки/ ни прехвърлят на брега, откъдето тръгва екскурзията, на която сме записани.

Гидът ни е баба – комунистка,

която наред с обясненията къде е къщата на Джак Никълсън, как раците ядат хибискуси/ по нашенски – китайски рози/ и колко е лоша реколтата от кокос, ни навиква да спрем с този туристически поток към нейния остров, защото цапаме и изчерпваме и без това оскъдните водни запаси, отсядайки в хотелите на лагуната. Леко стреснати и напрегнати от необичайната ситуация, се опитваме да зададем някой и друг въпрос за бита на местните. Отново с вледеняващ глас на учителка по руски ни отговаря, че за всички има достатъчно храна, и, че тя е отгледала емнайсет деца и още толкова внуци, приготвяйки от хлебното дърво близо петдесетина манджи.

Бора Бора – Френска Полинезия

Бора Бора

Продължава с теория на капитала – който не работи, не трябва да яде и снизходитлно ни отпуска 20 минути за разглеждане на бара „Блъди Мери“ – един от двата бара на острова. Това е свещено място за американците. Барът е описан в няколко романа, сниман в няколко филма, но върху нас, европейците, не оказва никакво въздействие.

Bora Bora, Френска Полинезия

Пием капучино в единствената сладкарница в „центъра“, уплашени от страховития порой, който за малко да потопи острова по думите на сестра ми, снимаме се с пожарникарските коли и се отправяме към кораба.

Един ден път наобратно само по вода до Таити и акостираме на

Моореа

Моореа, ах, Моореа! И да сте виждали толкова зелени градини и толкова наситеносиньо море, пак ще ви кажа, че не сте видели никъде тази красота! Да, това е влюбване от пръв поглед! Островът отстои само на 7 км от Таити и нарочно не е рекламиран, за да не последва съдбата на по – известния си събратим – Бора Бора. По – малък, по – закътан и по – красив от него.

Моореа – Френска Полинезия

Моореа

Тук ще посетим

местния Етър – изкуствено създадено селце като етнографски музей с пълна програма на полинезийския ансамбъл „Филип Кутев“,

който ежегодно печели награди на островната Евровизия.

Пленителна игра на звук и багри, кръшни танцьори и една българка, която единствена схвана стъпките и ритъма на местната ръченица, с нотки на лек кючек. Влюбена съъъъъъъъъм!

Хората на Полинезия

Хората на Полинезия

Сърцето ми остана там, в Полинезия

– при красивата и стерилна от наземните ядрени опити през 50 – те години на миналия век природа, при свободнодвижещите се петли по улиците, при морето, което обърквах с небето – толкова прозрачно синьо, при хората, които взимат плацентата на първородния си син и я заравят в основите на дърво в задния двор на къщата си, а за гробовете на предците им е отредено място в предния, на пътеката от прага. И при всички нови приятели, които ме обсипаха с внимание и им благодаря – Радо, Манол, Живко, Вилито, Пламен. . .

За Томас Кук – или добро, или нищо! За Бугенвил и Гоген – също! Но трябва да спомена и музея на Джеймс Норман Хол, написал първият роман в Полинезия, разкази за живота и творчеството му научихме лично от съпругата му, той е починал през 1955 – та. Представям си на колко му се е врекла във вечна вярност. Един от синовете му е режисьорът на „Американски прелести“. Бил е симпатяга, ветеран от Корейската война и радващ се на по – голяма почит от Гоген по тези места.

Изминаха точно три години от завръщането ми от Полинезия – спомените са кристално ясни до ден – днешен.

И оставам с надеждата, че отново някога ще видя пак „моята“ Моореа.

Край (да му се не види, няма ли още??? – бел.Ст.)

Автор: Мария Найденова

Снимки: авторът

13 коментара

Switch to mobile version