Archive for март, 2011

мар. 28 2011

Ето как попаднах в Лондон (1)

Днешният пътепис ще ни отведе до Лондон. Авторът не ми е пратил снимки, но не мисля, че са необходими – сигурен съм че разказът ще предизвика много коментари, типично за Лондон 😉

Приятно четене:

Ето как попаднах в Лондон

част първа

Ето как попаднах в Лондон. Имам един приятел, много добър (толкова добър, че реших да му се доверя на поканата да му гостувам в Лондон), че не можах да устоя на изкушението да го направя. С него се запознах преди 14 години. А от 7 години не го бях виждал, защото от толкова време той живее в Лондон. И след огромната работа и натовареност по Великденските празници в хлебната индустрия, аз реших да се проветря малко и да си взема отпуска. Първата вечер, когато ми хрумна тая идея, му писнах еС–еМ–еС, че искам да му ида на гости. Той се съгласи. На следващият ден говорих с моята началничка за малко отпуска; същият следобед минах през Туристическа агенция да видя цената на билетите за автобуса до Лондон и разписанието им;до края на работният ден си купих двупосочен билет с фиксирани дати за отиване и връщане;на следващият ден подписах документа за отпуска;после изкарах 2 – 3 нощни смени и след последната от портала, през вкъщи да си взема багажа, през автогарата и айде на път. Автобусната линия беше на “Балканхорн“ по линията Варна – Лондон – Варна. Качвам се от В. Търново. Нямах дори време за покупки. Пазарувах в последният момент – половината покупки направих в следобеда, преди последната нощна смяна, а другата половина от нещата за из път си накупувах от В. Търново през двата часа от пристигането ми там, до времето на тръгване на автобуса.

Тръгнах във вторник на 29. 04. Имахме около час престой в София. И от там си купих последните неща, за които не ми остана време в Търново – храна, сок, часовник, бельо. Пътуването беше много дълго и изморително. От 12:30 часа на обед във вторник като тръгнахме от Търново, в София бяхме към 15:40ч, от там тръгнахме в 16:30ч и в Лондон бяхме чак в четвъртък на 01. 05 към 08:10 часа местно време. Трудно се спи на седалка, през 3 часа път огладняваш, почивките са малки – по 15 минути на всеки три часа път. Чак на Евротунела под Ламанша почивахме цял час, докато чакахме да дойде влака.

Пристигаме в Лондон на автогара “Виктория“, Green line, сектор 3.

Днес е четвъртък – 01. 05. 2008 година.

Слизам от автобуса и ето ме в Лондон.

А сега накъде? Имах си разговорник, моят познат ми обясни преди да тръгна по Скайпа как да стигна до него, от коя метростанция, какво метро да хвана, какво трябва да пише на него, къде да сляза, после кой автобус да хвана, в коя посока, какво трябва да пише на него, на коя спирка да сляза, коя му е улицата, номера, квартала…всичко. Каза ми да имам лири(паунди) и монети за телефон. Каза ми например да си купя храна с 5 лири и рестото в монети да използвам за телефон, да му се обадя… На него или на жена му. Каза ми къде да ида в метростанцията и какво да кажа, за да ми дадат седмична карта за цялата градска мрежа в Лондон (от коя до коя зона. Всичко). Аз пък от интернет бях намерил карта на метрото, бях му пуснал линка и заедно с него през Скайпа проследихме целият маршрут, който трябва да следвам. Също от интернет бях намерил картата на Лондон и с търсачката намерих точно номера на неговата улица и къде се намира. Следвах всичко това и след като стигнах до неговата спирка – “St. Margaret” , започнах да показвам адреса на всеки минувач, който любезно ме ориентираше – до първата пресечка. После там пак се спирах, пак питах и пак ме ориентираха до следващата пресечка – със жестове, с показване…И така намерих и неговата улица, после номера и накрая стигнах до неговата къща. И позвъних – на вратата…. Жена му се обади по уредбата и остана шашната, като чу моят глас. Отвори ми, покани ме, посрещна ме. Аз не бях уморен въпреки всичко, оставих си багажа, чух се с моя приятел, който беше на работа и споделих плановете си за деня и помолих жена му да ме ориентира, за да не губя време.

Като за начало исках да започна с

Лондонското око – символа на Лондон.

После исках да видя Уестминсърското абатство и след това , ако ми остане време да се мотая свободно на воля из големият град. Онова Виенско колело, най – високото в света, от което от 135 метра можеш да се насладиш на целият Лондон беше първата ми спирка. Тя извади една много подробна карта на града и ми показа и написа как да стигна до близката станция на влака (защото в търсене на нейната улица, бях забравил откъде бях тръгнал). Вземах си камерата, малко пари, фотоапарата, малко храна и тръгнах. Имах напредвид, че на Лондонското око може да се наложи да чакам по – вече от два часа за билети и затова реших да започна с него. Стигнах до гарата “ Waterloo“. Колелото се намира там. Ориентирах се по опашката накъде да вървя, за да си купя билет. Чаках наистина по – вече от час и половина (половината от това време на открито). Стигнах до касата, купих си билет. После чаках още около 30 минути, докато ми дойде реда да се кача на колелото. Имаше подробна проверка на всичко, което носех – първо ръчен преглед, а после и със скенер. И така вече съм в кабинката. Тя се затваря автоматично . Колелото се движи без прекъсване. Спира за много малко, ако няма достатъчно хора, за да се напълни поредната кабинка. Една обиколка по цялото колело продължава около 30 – 35 минути. В кабинката бях с група деца – ученици, които говореха или на чешки или на полски. Снимаха ме с моя фотоапарат. Аз също снимах с видеокамерата. Гледката е невероятна. Панорамата от 135 метра е зашеметяваща. Аз бих препоръчал да се купят два билета за две обиколки – едната да е дневна, а другата – нощна (вечерна), за да се види и нощният град. И така минах от тук. Слязох. Дълго след това не можех да откъсна поглед от това огромно колело.

Продължих обиколката си – пресякох моста над Темза и ето ме при

абатството (парламента).

Огледах го отвсякъде, снимах го , наслаждавах се на трафика и на интересните возила. Струваше ми се много странно обратното движение. После се лутах на воля из големият град. Беше станало вече към 15 часа. Видях небостъргача “Сентрал пойнт“. Лутах се из навалицата. Спуснах се с метрото до съседната станция “ Leicester Square“, забавлявах се да гледам уличното оживление, минах покрай супер готини заведения с цветя отпред, забавлявах се да гледам обратното движение и към 17 часа се ориентирах към прибиране, но преди това минах през още някои спирки на метрото и се показах над земята, за да видя какво има горе.

Около станциите: “Barbican“ i “ Farringdon“ също кипи невероятно оживление по вечерно време – тук има доста пъбове и места, на които десетки младежи пият вечерната си бира буквално застанали прави на тротоара, а от съседните заведения блестят палави реклами за бурни нощни купони в дискотеките. Притеснявах се да не би на улицата на моите познати да няма достатъчно лампи и да не мога да се оправя в тъмното. Прибрах се към 19ч, разказах им за всичко, което видях, вечерях и после гледах телевизия – Българска телевизия…Те ми предложиха програма за следващият ден, като отново ми начертаха и написаха какво мога да видя.

За следващият ден останаха – магазина “Харолд“, уличните музиканти и мимове, музея на Алберт, природо – научният музей, историческият музей.

– Петък – 02. 05.

На сутринта се събудих, обаче друга мисъл ми мина през главата. Беше топло. И аз реших да се разходя до съседен град. Попитах моите домакини кой град наоколо си заслужава да се види и те ми

предложиха да ида до Уинзор…

Първото нещо, което ми мина през главата, като чух за Уинзор, беше замъка на Уинзор…Накарах ги да ми напишат как се пише “Уинзор“ и веднага го наместих в : www.google.com , кликнах на “Изображения“ и започнах да разглеждам Уинзор. Наистина имало замък там и наистина ми се видя доста близо.

Речено – сторено – Уинзор.

Обясниха ми как да стигна до там. Станцията на влака (най – близо до нас) е :“ Twickenham“. Казаха ми къде се намира тази станция на влака;какво да кажа на касата, за да си купя билет за отиване и връщане, за да ми излезе по – евтино. И аз тръгнах. Влаковете за Уинзор били през половин час. Купих си билет и тръгнах.

Половин час по–късно бях на Уинзор – крайна гара за влака.

Излязох от гарата и тъкмо да започна да снимам с камерата крепостта и града и то заваля…. Прибрах камерата и отворих чадъра. Минах покрай един навес над един магазин и реших, че от тук мога да снимам крепостта, без да се намокря. Направих го. И понеже дъжда се засили, реших да влезя в крепостта и да разгледам замъка. Следвах опашката и тя ме отведе до касата. Купих си билет – около 15 лири. И тръгнах подир тълпата туристи.

И тук имаше контрол на багажа – ръчен контрол и скенер. Крепостта отвън напомня тази на Царевец край Велико Търново, а отвътре напомня на Лувъра в Париж. По – голямата част от обиколката е отвън. Гледах и се наслаждавах на спокойствието, зеленината, каменните зидове и панорамата, която се открива от тук. Дъжда престана и аз отново извадих камерата. Не след дълго вече бях вътре – в самият замък. преди това обаче отново ми се наложи да чакам на една доста голяма опашка, докато влезя вътре в самият замък, защото пускаха на групи от по 30 – 40 души. Като се освободи място (когато тези първите влязат по – навътре), пускат нови 30 – 40 души. Целият туристически маршрут вътре в замъка е ограден с лентички, така, че да не можеш да се връщаш два пъти на едно и също място.

А вътре беше невероятно – огромни зали, кралски апартаменти, метални ризници, копия, пушки, съдове от преди 200 – 300 години, дрехи, костюми, картини, пана, кревати… Леле , като гледам тези супер луксозни за времето си кревати с балдахин и огромни възглавници и като гледам колко готини са били на времето рицарите и децата им и жените им (от картините и снимките, портретите по стените), и си представях какъв ли бурен секс се е правел преди 300 години в тези кревати из залите и апартаментите…какви ли танци са се танцували…из балните зали;какви ли битки са се водили с всичкото изложено по стените оръжие…какви ли гозби са се яли с позлатените лъжици, как ли са се тупали тези огромни килими, как ли са се бърсали тези огромни прозорци, как се е обзавеждало всичко това…. Направо останах без дъх. И така мина времето до към 14 часа. Разгледах целият замък, излязох и се заразхождах из малкото градче. Минах по главните улици, обикалях магазинчетата за сувенири. От едно магазинче си купих бяла тениска с надпис отпред с големи черни букви: “ I …. London“. (тук на мястото на многоточието имаше едно голямо червено сърце. : “Аз обичам Лондон“. Купих си също и една писалка отгоре с глава и шапка на войник от английската гвардия, а отстрани с цвета на Британският флаг. После минах покрай един уличен музикант, който свиреше на акордеон. Наслаждавах се на неговата мелодия, снимах го с камерата. После минах и през бутика на SWAROVSKI, разглеждах фигурките от скъпоценни камъни, гледах архитектурата на сградите наоколо, радвах се на спокойствието в този малък град. И така, докато не огладнях и реших да седна някъде да ям нещо.

Намерих едно място,

на което имаше много заведения за хранене,

събрани на едно място и влязох в едно от тях. Беше супер готино. Настаних се на една маса и поисках менюто. Ама като не му разбирам на английският…Отказах се да го чета. Реших да се огледам наоколо, за да видя на съседните маси какво има сервирано и после направо да посоча на сервитьора какво точно искам. И така. Оглеждах се, оглеждах се и накрая видях на съседната маса донесоха нещо като кюфте с пържени картовки и зелена салата. Посочих го с пръст. Сервитьора отиде до човека и го посочи , за да се убеди, че точно него имах предвид…. И така храната беше поръчана. Избрах си една бира и всичко беше готово. Та поръчах си нещо, което не го знаех нито какво е , нито колко струва…Зачаках. Първо дойде бирата – студена и готина – хареса ми. не след дълго дойде и яденето. Започнах да ям. И чак накрая, когато се наядох, изпих си бирата и поисках сметката, разбрах какво точно съм ял – Стек с пържени картофи+бирата= някъде около 20 – лири…. Ми какво пък – наядох се – почувствах се като англичанин в родната си страна…. После се ориентирах към гарата, за да ми остане време и за Лондон. Само че този път се върнах не до гарата в Лондон, от която се бях качил, а направо слязох на

“Ватерлоо“ – в центъра на Лондон.

Ами просто предположих, че обратният ми билет важи до гарата в Лондон, от която се бях качил, а седмичната ми карта, която си имах, важи за останалото разстояние до Ватерлоо. Правилно съм се ориентирал. Слязох на “Ватерлоо“ и тръгнах покрай реката, покрай колелото надолу, за да стигна до “Тауър бридж“. По пътя натам, минах покрай уличните музиканти и мимовете, забавлявах се с техните изпълнения, снимах ги с камерата, минах покрай един музей, малък, под земята, (Армс музей). Много малък – за 15 минути го минах. В него бяха представени начините за измъчване и инквизиция през вековете, начина, по който са секли главите на затворниците, начина, по който ги били връзвали(със едни дебели синжири, с едни тежки метални боруши, за да е могат да бягат…И там снимах…После стигнах до един мост (последният преди Тауър бридж). Беше станало 18 ч. – времето, през което бизнесмените и чиновниците си тръгват от работа. Седях на тоя мост поне половин час и през всичкото това време по моста не спря тълпата от костюмирани дами и господа – с вратовръзки и официално облекло – банкери, чиновници, политици и т. н. Много красиво и луксозно беше. И после същите тези господа пълнеха пъбовете отвътре и отвън на по чаша бира в ръка.

И така почти стигнах до

прочутият мост на Тауър бридж,

когато видях колко близо съм бил до един лъскав небостъргач. Реших да ида точно под него. Свих по уличките и го намерих. Наричат го “Шишарката“, защото има формата на шишарка – отдолу е по – широк овал, а отгоре става почти конус – също като шишарка. Черно стъкло и мрамор. Супер готин – невероятно е да седиш точно под него и да се наслаждаваш и на другите небостъргачи около него. Минах и покрай един индийски ресторант, ама нямах време и там да ходя. Отправих се отново към Тауър бридж. Точно до него имаше пак някакъв замък. А преди да дойда до тук, минах и през катедралата до реката, малко преди да стигна до този последен мост за деня. Само че вътре в катедралата не може да се снима и се задоволих само да разгледам на бързо.

Ето ме на моста. На Тауър бридж – същият този мост, който се вдига по средата , когато минават по реката по – големи корабчета. Невероятно красиво е. Спрях се точно по средата, за да видя как изглежда там – ей така – около 3 – 4 милиметра се вижда прореза от край до край – и водата отдолу – на мястото, където се вдига. По моста минаха двама полицай на коне – от конната гвардия. Супер яко беше. Продължих надолу по реката, седнах на една пейка до реката малко да си почина и да прегледам по картата докъде съм стигнал. Започна да се сдрачава, минаваше 20ч и аз се ориентирах към прибиране. Домакините се бяха притеснили, да не би да ми се е случило нещо, а когато аз им казах, че на другият ден – събота смятам да направя нощен Лондон, като излезя към 21ч, а се прибера сутринта в неделя към 7ч, и те пощуряха – “Да не се чува, казаха те…опасно било…. “

– Мен не ме е страх – казвам аз.

– А не… – дошъл си ни на гости, а не можем да те видим. Ако толкова искаш да ходиш по нощите в тоя огромен и престъпен град – вземай си чантата и заминавай – за да не те мислим и да не отговаряме за теб….

Замислих се, че наистина може да ми се случи нещо или да ме арестуват за скитничество, ако ме хванат полицаите и видят, че нямам регистрация в хотел и съм чужденец…ставали много убийства, обири, страшно било. Отказах се от тази идея, но реших, че следващият път след 5 – 6 години като ида пак, да си взема стая в хотел за една нощ на най – оживеното място, за да мога да обикалям на воля и после през две преки да се прибера в хотела , а през другите дни да им гостувам пак. Наядох се за вечеря, през това време домакините ми съставиха програмата за следващият ден и си легнахме. Така завърши и поредният петъчен ден от престоя ми в Лондон. Оставаше ми само една събота, неделя и един понеделничен ден.

– Събота – 03. 05.

Събуждам се към 9 часа. Ставам и бързо се обличам, защото виждам, че е станало почти обед. И тръгвам. Обаче не можах да си отворя вратата и се наложи да събудя жената да ми отвори. В този съботен ден първото нещо, което смятам да видя, е

най – скъпият магазин в Европа – Харолд.

Той се намира на метро станция :“ Knightsbridge“. Аз вече научих схемите на метрото и бързо се ориентирах натам. Към 10:20ч вече бях там. Супер голям магазин . Първо го обиколих целият отвън – минах по всички улици, които го ограждат и какво ми беше учудването, когато на задната улица пред една къща видях една бабка клошарка да спи върху кашони, а на съседният ъгъл паркирана една супер готина червена кола като от Холивудските филми. През стъклата на входовете на магазина се виждаха силуетите на охраната на магазина. Известно време стоях отвън като стъписан и наблюдавах как изглеждат хората, които влизат в тоя магазин, защото се притесних да не би да не ме пуснат с тая раница дето носих и с бедният вид, който имах…

Гледах , гледах, снимах с камерата съседните улици и модерните коли и накрая събрах сили и влязох….

В Харолд… Почувствах се като “Бай Ганьо във влака“

– къде съм тръгнал с тези дисаги в тоя разкошен магазин, като знам, че няма да си купя нищо – питах се аз, докато плахо минавах покрай охраната…Леле, мале, влизал ли си някога в такъв огромен магазин…. Аз – НЕ. Козметика, парфюми, очила, кожени изделия – ама маркови…. Щанд на Армани, ;щанд на Гучи…и на там всичко марково , за което се сетиш. Ама марково, та дрънка – лъснато светнало, блестящо, изумително красиво….

135 Brompton Rd, Kensington, Кенсингтън SW3 1, Великобритания

Та по едно време стигнах до хранителното хале…. Огромно – салами, поне 15 вида маслини…. Пекат пилета на грил…. да – на живо пред теб във Харолд – можеш да ядеш печено пиле на грил, току що извадено…. А, като се загледах в саламите и като видях един салам, ама в диаметър сигурно имаше диагонала на монитора ти да кажем (или диаметъра на стенният ти часовник) – ама огормен…цени световни – от вратовръзка за 80 лири (1 лира=2, 53 лева), до пиано или роял за 50 000 лири. Всичко има човече – от солници и ръкавици за горещо, до печки, перални ТВ, компютри, пътеки, килими, бельо, кревати, възглавници, дрехи, чанти, екип за голф, за риболов, за ръгби, за колоездене – Всичко. Гледах, гледах, обикалях без да спирам по – вече от 2, 30ч. – До обед. Огладнях, но не спрях. След като свърших да гледам този магазин, тръгнах надолу по главната улица. Следващата ми спирка беше музея на Алберт, който се намира на около 500м, от магазина. Входът е свободен. По принцип входа на повечето музеи в Лондон е свободен.

А музея на Алберт

се обикаля някъде за около два часа. Не беше голяма опашката, в сравнение с другите музеи. Има какво да се види, определено си заслужава неговото посещение. Във вътрешният двор (който е ограден отвсякъде със стените на музея и трябва да се влезе в музея, за да се иде в този двор) има една зелена полянка – чиста, свежа и слънчева. А в средата има едно езеро – правоъгълно и супер плитко – до над глезените. Там имаше много хора, които изморени от обиколките из музеите, бяха насядали по тревата, някои се бяха излегнали и блажено се препичаха на следобедното слънце, а децата шляпаха из водата в езерото и се забавляваха. В единият ъгъл на двора имаше място, където се продаваше храна, тортички – ядене и пиене. Наоколо маси и зеленина. Супер готино е да си почива човек в такава обстановка. Аз обаче не спирах там – минах само да го видя и да се потопя за малко сред зеленината, защото бързах да видя и другият музей – Природонаучният, който е точно до него – следващият. Излязох на пътя и продължих.

И Природонаучният музей също трябва да се посети,

обаче там се чакаше малко по – вече, заради контрола на личните вещи, които всеки носеше. Вече съм вътре. Посреща ме един скелет на огромен динозавър…Ми в музея са представени изчезналите преди милиони години и после намерени скелети на динозаври, имаше дори и макети на истински динозаври, които си клатят главите, реват и си отварят устата…децата много им се радваха. Общо взето в музея беше голяма блъсканица, чахах почти два часа от момента в който влязох във входа, до момента, в който започнах да разглеждам…по един коридор, после по една стълба, след стълбата имаше пак пътека, после пак стълба и чак тогава – експонатите. И цялата тази пътека от входа до първите експонати беше пълна с народ, който едва пъплеше…

След този музей се разхождах из града, чак тогава седнах да ям – беше към 16 часа, а после ходих на

“Covent Garden“

– с метрото. Там също зареше голямо оживление. Там бяха и мимовете и уличните музиканти, които събираха тълпите народ със своите изпълнения – живите статуи с бронзовите тела, клоуни, смешници, които супер много ми харесаха. Имаше и едни триколки, теглени от велосипед. В тях се качваха туристи, а един младеж се качваше отпред на велосипеда и започваше да ги вози, като се включваше в уличното движение. Каретата беше с малко покривче – половината открито, половината закрито. После ходих на сауна. Да , намерих си една сауна съвсем близо и отидох там. Нямате си на представа колко готино ми беше след целодневното обикаляне да се потопиш в топлината и влагата на сауната и после да си полегниш в прохладното джакузи и да шляпаш из водата. Краката ми просто се преродиха. И след сауната минах да пия по една бира и тръгнах да се прибирам. Обаче как съм се прибирал, не е за разказване. Тази събота имало промени в градският транспорт – една част от метрото, по която трябваше да мина, беше затворена (през почивните дни правели ремонти по линията). Обаче за тези ремнти домакините забравили да ми кажат. И когато стигнах до станцията “Виктория“ (защото от нея най – добре се ориентирвам) и трябваше да хвана метрото в посока “Richmond“, се оказа, че такова метро няма… Имаше само по другите линии – за “ Wimbledon“ . Ама това не ми върши работа – седях, чаках и след като се убедих, че моето метро няма да дойде, започнах да се оглеждам за помощ.

Качих се горе, отидох при човека, който пази горе и казах, че искам да стигна до Ричмонд стейшън. Той започна да ми говори, ама аз като не му разбирам. И му показах, че искам да ми напише. Той взема една карта на метрото и ми я даде. Обясни ми – (с ръкомахане, с показване, с прости думи), че трябва да взема метро до “ Hammersmith“, после да излезя отвън и там да хвана бус номер 33 или 391 за Ричмонд…и аз тръгнах. Стигнах до “ Hammersmith“, излязох на улицата и тъкмо покрай мен минава бус 391. Ха сега да те питам Влади, викам си аз – къде му е спирката на тоя бус и в коя посока трябва да го хвана… – като не знам английски. Изгледах го тоя бус, да видя къде му е спирката – 200 – 300 метра по – надолу; отидох на тая спирка и зачаках следващият. През това време огледах разписанието и кои други бусове минават от тук. И видях, че има един друг бус – 267, който отива точно към моята спирка – “Twickenham“. Зачаках него. Дойде. Качих се – попитах дали е за тая спирка и дали това е и спирката , където минава метрото.

– Да – каза ми шофьора и аз се качих. В автобусите се качва само от предната врата, тази дето е до шофьора, прекарва се картата за пътуване през едно устройство, то изписуква и тогава пътника влиза. Аз си показвам картата на шофьора и влизам. Не може никой да пътува гратис. Който няма карта, си купува билет – дава монети на шофьора, той му чуква билет на касовият апарат, пуска му го, билета излиза през една дупка откъм пътника и пътника сам си го откъсва…Опитах се да обясня на шофьора да ми каже, когато ми дойде моята спирка, а той се опита да ми обясни да седна, защото било много далеч. Седнах. Возих се, возих се…много дълго ми се видя разстоянието. станах и започнах да с еоглеждам – да гледам табелите по пътя …. Питах лелките в буса дали наближаваме… не разбирам какво ми говорят…Седя, гледам табелите и си мисля защо толкова дълго пътуваме…И по едно време видях , че минаваме през разклона за Ричмонд. Успокоих се. И не след дълго вече видях кръстовището , близо до моята улица. И викам “ОК, ОК – това е моята спирка…И той ми спря.

Е, прибрах се с час и половина закъснение – в 22:30ч, при положение, че домакините ми бяха препоръчали 21ч да съм се прибрал – няма да ме чакат хората цяла нощ ами – и те си имат работа и грижи. И като тичах към къщата им, забравих, че имаше едно малко стъпало пред вратата. И като беше тъмно (лампата на къщата им светва, когато човек се приближи към нея), се спънах в стъпалото и полетях напред. Раницата ми мина през главата ми и падна на земята преди мен…Аз се прибрах, обясних им как съм се прибирал и те чак тогава се сетиха, че в почивните дни имало ремонти по метрото, ама забравили да ми кажат. И в неделният ден пак трябвало да стигна до центъра и да се прибера по същият начин, а и в понеделник също (защото и той бил почивен ден). И така мина и съботният ден. Остава ми още един неделен ден и един понеделник до към 17ч вечерта.

Неделя – 04. 05. – To be continue.


Очаквайте продължението

Автор: Владимир Георгиев

Други разкази свързани с Лондон – на картата:

Лондон

10 коментара

мар. 26 2011

Париж през май (3): Сакре Кьор и Монмартр

Продължаваме с обиколката на Пламен из Париж. Вече бяхме в Лувъра и Нотр дам, а сега трпгваме към Сакрекьор и Монмартр.


Приятно четене:

Париж през май

част трета:

Сакре Кьор и Монмартр

На върха на хълма, видима поне от половината Париж си стои

Сакре Кьор – голямата бяла църква

с непривичен за Париж вид и с една от най-големите камбани в света.

Сакре Кьор – Париж, Франция

Сакре Кьор – Париж, Франция

Сакре Кьор – Париж, Франция

Сакре Кьор – Париж, Франция

За мен обаче

Монмартр,

ще си остане убежището на рисуващите бохеми, с тесните улички, старите къщи, с бистрата, с галериите, с навалицата.

бул. Монмартр, Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Това са моите любимци ! Не са ли готини? А ?

Това са моите любимци ! Не са ли готини? А ? – Монмартр, Париж

Монмартр – Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Монмартр – Париж, Франция

Очаквайте продължението

Автор: Пламен Петров

9 коментара

мар. 25 2011

Маджарово

Днес няма да хойкаме надалеч – само ще стигнем до тройната точка между България, Турция и Гърция, за кратка почивка край река Арда.

Приятно четене:

Маджарово

Кратък урок по география


В Уикипедия пише, че това е следващият най-малък град след Мелник. Това и аз не го знаех. Градът, такъв е от 1974 година, е в почти непосредствена близост до река Арда. Носи името на тракийският войвода Димитър Маджаров. Както пак пише в Уики-то дори има нос в Антарктика, който е кръстен на Маджарово. Брей….
Да си дойдем на думата
Река Арда
Река Арда
Това не е от тези постове за кратките неделни пътешествия, защото Маджарово и околността около него си заслужават и изискват едно по-дългосрочно наслаждение. Не използвам думичката наслаждение напразно, напротив – представете си малко късче от рая на земята – представихте ли си го?
Не?

Добре, ранна сутрин, месец май. Сутрешната маранята се носи над планината и меандрите на река Арда. Лешояди и орли се реят в небето над вас. Слънцето леко гали лицето ви, а денят ви предизвиква да откривате съкровища. Всъщност ако се загледате в краката си има вероятност да намерите и полускъпоценен камък (кварц, коралит, оникс, ахат, аметист или яспис)- все пак се намирате на дъното на изгаснал вулкан.

Сега как е?

Лично за мен, това е едно от най-изумителните и красиви места, които съм посещавала в България. Природата, реката и нещата които можеш да правиш в околността са толкова разнообразни, че за около 100 км минаваш няколко културни, исторически и природни пояса.

Да плажуваш и лагеруваш на р.Арда


Ден събота – 11:00, поела на път след поредният внезапен порив. Метнах една раница в колата и тръгнах за купон край река Арда. Къде отивам и аз не знам. До този момент не бях и чувала за Маджарово. Знам само че гоня Хасково и от там Маджарово. Като път, от Пловдив до Хасково – 78 км плюс още 65 от Хасково до Маджарово. *Има още един път и той е през Кърджали. До Хасково пътят е ок, въпреки джигитите, които си правят автомобилни състезания. След Хасково пътят е надупчен като швейцарско сирене, но пък за сметка на това много красив. По леки завои и красиви местности се стига бавно, но неусетно до Маджарово. Тоест не точно до Маджарово, а до купона, на който съм поканена. Мястото се намира както един приятел ми обясни минаваш табелата „Граничен пункт“, след моста вдясно, после в ляво и по коларският път“, за който е добре да имаш джип, а не Пежо 106, стигаш до реката.
Река Арда

А до реката имате възможност да си разпънете палатка. Дори няма нужда да ходите до града, защото предприемчив человек е спретнал страхотно малко кръчме с гледка към водата и осигуряващ всичко необходимо за едно безпроблемно лагеруване, разбирай бира и „кифтета„. Дори и тоалетна си има, а това е много важно! Ако не сте по палаткуването в града се предлагат сносни стаи с цена 10 лв за легло (е сега може и да са малко повече)!

Маджарово, България

Лагеруване край реката, обаче,

предполага всякакви условия да забравите гадните градове и просто да си почивате. Това, което можете да правите е: да плажувате, да се къпете – волно или неволно, както се случва на някой от нас, да се забавлявате, да пиете по бира, две, три, да наблюдавате биологичното разнообразие, (на територията на Маджарово може да наблюдавате 291 вида растения),

Край река АрдаЗмия край река Арда

или просто да загризете някоя маргарита и да не правите нищо и така до следващият ден.

Край река Арда

Неделя

Време е за обиколки. Природни и архитектурни паркове.

Село Маджарово
След цял ден мързелуване е добре и да се поразгледате наоколо. Докато сте тук имате възможност да разгледате един куп интересни места и неща. Купът включва: природни паркове, тракийски гробници и свещени места, средновековни крепости, и още много.

Моите забележителности


Непосредствено до Маджарово се намира

Природна забележителност “Кован Кая”

– единственият в България резерват за лешояди, като тук можете да наблюдавате особено редкия белоглав лешояд – един от 3 вида, обитаващи парка. Ако имате късмет можете да видите царски орел или някой скален орел в полет.
Резервата е много добре организиран. Има подходящи упътващи и информационни табели. Пътеките са обозначени и обезопасени. Това за което трябва да внимавате е да не настъпите някой череп останал от закуската на птичките. Осигурени са места, от които можете да наблюдавате лешоядите и другите птици.
Природна забележителност “Кован Кая” - край село Маджарово
След природният резерват поемете към

село Долни Главанак и Тракийско мегалитно култово съоръжение “Кромлех”,

намиращо се на 12 км от Маджарово. Наричат го още българският „Стоунхендж“. Аз се опитах да усетя енергията в каменният кръг, неуспешно, но може би вие ще сте по-добри приемници от мен. До „Кромлеха“ се стига по облагородена пътека с дължина около километър и половина, два.
Тракийско мегалитно култово съоръжение “Кромлех” - край село Долни Главанак
За да продължите по тракийската тема можете да продължите разходката из региона като се насочите към

Тракийски култово-погребален комплекс “Глухите камъни”

За да стигнете до него е добре да знаете, че паркирате колата на обозначеното за това място и след това има преход от около 5 км надолу и 5 км нагоре. Ако все пак не ви се ходят 10 км, но ви се обикаля, добър вариант за посещение е

средновековната крепост до село Мезек.

Средновековна крепост до село МезекСредновековна крепост до село Мезек
Крепостта е доста голяма и е що–годе реставрирана. Имате възможност да се разходите из вътрешността и, и дори да се качите на една от наблюдателните кули. Определено си заслужава посещението. Ако имате развинтено въображение 100% ще чуете подрънкването на брони и цвиленето на коне.
Другата забележителност в село Мезек, крепостта е на влизане в селото, е

тракийска гробница, която се намира по пътя за Свиленград,

на излизане от селото. Тази гробница е една от най-запазените, освен това е най-голямата и внушителна куполна гробница от микенски тип на територията на България.
Тракийска гробница до село Мезек

Коридора на гробница – един от най-дългите

За съжаление когато е открита, региона е бил все още под турско управление и част от намерените златни, бронзови и други артефакти се намират в археологическият музей в Истанбул. Един от най-популярните експонати на музея в Истанбул, е откритата в тази гробница бронзова статуя на глиган от средата на втората половина на IV век преди Хр.

Ако сте в региона на планирано посещение, можете да продължите да облагородявате мозъка и душата си с красиви гледки и чудеса на древната архитектура, но след тази гробница, аз трябваше да поемам назад към дома. За един ден успях толкова да видя и усетя, но тази пролет съм планирала последващо по-организирано и по-дълго посещение на региона. Като отправен източник на информация ще използвам предоставените в сайта на Маджарово упътвания за достигане на различните


  • Тракийски скални ниши – “Хамбаркая”
  • Тракийски култов комплекс. Тракийска и средновековна крепост “Хисаря”. Параклис “Св. св. Кирил и Методий”
  • Тракийски култово-погребален комплекс и селище. Средновековна крепост “Окопа”. Шарапана
  • Тракийски култово-погребален комплекс “Глухите камъни”. Средновековна крепост “Ефрем”
  • Тракийски мемориален комплекс. Параклис “Св. Петка Българска”. Национален тракийски събор-поклонение “Ден на тракийската памет”
  • Тракийски култово-погребален комплекс “Сивридикме–фурнаджика”
  • Тракийско мегалитно култово съоръжение “Кромлех”
  • Меандрите на река Арда
  • Защитена местност “Гюргена”
  • Защитена местност “Момина скала”
  • Защитена местност “Черната скала”
  • Римски път
  • Природна забележителност “Кован Кая”
Снимки: авторът

No responses yet

мар. 24 2011

Тасмания (1): По деликатните места на географията

Особени маймуни сме това хората – гледаме телевизия и виждаме земетресения, цунамита, ядрени катастрофи, бомбардировки, банкови обири и много други глупости… Няколко седмици по-късно това ще бъдат напълно забравени събития, както например чудовищното наводнение в Австралия от преди само няколко седмици.

Днешният пътепис се развива на фона точно на наводненията в Австрали. Изебела ще ни води до Тасмания по време не бедствието. Приятно четене:

Тасмания

първа част

По деликатните места на географията

Макар че аз лично не разбирам какво толкова срамно и неприлично има в женската анатомия. Но фактът е, че когото и да заговорите на тема Тасмания ще ви отвърне със свенлива усмивка или ширко ухилен ще занарежда непристойни коментари – според пола, културата и социалния си статус. Горките тасманийци! Предполагам, че им е писнало до смърт. То и на италианците сигурно им е дошло до гуша да слушат, че родината им е ботуш, ама пък да се родиш в място приличащо на роршахов тест си е чисто наказание.

В интерес на истината Тасмания не винаги е имала този порнографски имидж. Преди няколко десетки хиляди години, когато Творецът бил още в ранния си творчески стадий и експериментирал с твърдите агрегатни състояния на водата, нивото на световния океан било много по-ниско и Австралия била доста внушителен континент. Тасмания също, тъй като се явявала част от континента. После на Създателя му дошла музата и заекспериментирал с актово изкуство. Разтопил набързо ледовете и залял де-що имало ниски земи по крайбрежията като в процеса изненадал силно атлантидяните и тасманийците. За първите е писано много от Платоново време насам, няма да се занимаваме сега със степента на тяхната неподготвеност. Драмата на последните, обаче, е останала невъзпята и до днес. Горките аборигени внезапно открили, че безбрежният им сушав плосък роден континент се е свил до размерите на малко обрасло стръмнопланинско островче със силно непредставителна форма. Шокът трябва да е бил жесток (почти като на българските общинари като ги изненада посред декември зимата) – от горди свободно номадстващи жители и стопани на безкрайни слабозалесени територии да се озоват без предупреждение в скромната роля на обитатели на гъстата растителност там долу. (Малко като срамни въшки.)

От срама и позора на ситуацията ги избавят рицарски вече в по-модерни времена белите хора. Избиват ги до крак. Буквално. Преследват ги и ги отстрелват като дивеч до последния човек. (Много срамна глава в националната история, този път по причини нямащи нищо общо с контурите на острова) После на свой ред се заселват в срамния храсталак. (Като бели срамни въшки.) Понякога си мисля, че Господ е германец – чувството му за хумор е едно такова плитко и кенефно.

Сега, тук да обясня, че да се ходи на туризъм в Тасмания не е нито срамно, нито непристойно и никой не се подиграва с туристите. Смехотворно е само да си роден там. Е, и да имигрираш в тамошната посока, предполагам. Така че ние нямаме никакви задръжки и съмнения при избора на южната дестинация. Отдавна ни гони носталгия по Нова Зеландия, а всеки, който е бил в Тасмания се кълне че двете са като сестри-близачки. Зелени, стръмни, мокри, студени и слабонаселени. Идеалното бягство от лятната задуха на Бризбън. Сбогом, о, шумен и разблуден град! И твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят.

През това време обаче…

Туризъм по време на бедствие

На Господ окончателно му писна от глупостите ни и реши да приключи агонията на най-вдъхновената си грешка – човечеството, по единственият известен Му начин – с потоп. Дали е пращал специални инструкции на доверени хора да строят ковчези и да ловят животни по двойки не знам, не съм чула за подобно събитие по нашия край, но със сигурност забелязах, че прати много дъжд. Не някакви си там 40 дена. Два месеца не спря да вали. Тормозеният до миналата година от суша Куинсланд се превърна в перманентно блато, къщите и дворовете ни прогизнаха, язовирите се напълниха, препълниха и преляха, колата ми се покри с мухъл и плесен, стълбите – с мъх и лишеи, прането ми изгни на простира, мравките се нанесоха за постоянно у нас, жаби се заразхождаха из центъра, а някои неспокойни, неуседнали още души се размислихме дали пък не е време да емигрираме отново – в някоя много суха пустинна държава. Саудитска арабия да речем. Или Мексико. Всъщност и Западна Австралия звучи обещаващо безводно.

Не знам Творецът ли е с къса памет или си мисли, че ние сме, ама да ни пробутва все същия номер с потопа е малко изтъркано и наивно. Ехо, там горе, ние имаме писменост все пак! От няколко хиляди години. И знаем за последиците от предишните Му гневни изстъпления. Така че куинсландци хич даже не се разтърчават да строят ковчези (що пък точно ковчези, не може ли да са салове, яхти, подводници, атомни самолетоносачи?) и да ловуват ендемични животни (макар че, ако питате мен, сега е моментът да се отървем от такива божествени недоразумения като грачещи гарги, нахални крадливи посуми, соленоводни крокодили, отровни паяци и змии, хлебарки, комари, един потоп добре ще ни дойде всъщност), ами масово се евакуират на лятна ваканция по по-сухите ъгли на континента, из тихоокеанските острови, по Азията и Европата, а най-хитрите даже се възползват от високия австралийски долар и ниския американски такъв и се замъкват на големи тумби в Лос Анжелос и Лас Вегас. По-инатливите от друга страна се запасяват с неимоверни количества бира, храна и вода, барикадират се в домовете си и се приготвят за дълга мокра обсада. Небето си знае своето – продължава да вали.

Ние също инатливо не се отказваме от туристическите си планове. За да не губим време в разтакаване по пътища и фериботи се каним да прехвръкнем набързо с голямата бяла птица до вторият най-голям град на Тасмания Лонсестон. Е, не е Америка, но все пак е отвъд море, на друга суша.

Пътуването ни започва с безсънна нощ, доминирана от ниско прелитащи вертолети (заради многобройни спасителни операции както ще стане ясно по-късно), грохот на падащи камъни (или безумни количества вода) по ламаринения покрив и обичайните нескончаеми, незасегнати от бурята шумни посумски скандали на верандата. Рано сутринта нарамваме чантите и в блажено неведение успяваме да се измъкнем на косъм точно преди Божият гняв да удари Бризбън. Гледаме с невярващи очи на телевизионните монитори на летището как калният потоп въргаля микробуси и корабни контейнери като сапунерки по улиците на Туумба, увеличава многократно капацитета на автомобилния паркинг в мола като трупа колите на многоетажни камарки, пуска мебели и цели къщи да плават по вече плавателните улици на Рокхамптън, превръща в дълбоководно езеро центъра на Ипсиуч.

Полетът ни закъснява. През панорамните прозорци на изходния гейт гледаме безпомощно как багажът ни прогизва ненатоварен под тоновете вода изливаща се от небето.

В Мелбърн вали. В Лонсестън също.

Настаняването в мотела ни отнема точно шест секунди – хвърляме чантите на леглата и слизаме на рецепцията да питаме за карта на града. Докато се разговарям дружески с девойката и подобаващо любезно отговарям на любезния й (и задължителен за такива ситуации) въпрос откъде съм всички присъстващи внезапно млъкват и се втренчват в нас, някой промълвя пребледнял „О, Боже!“ сякаш Бризбън е център на чумна епидемия и ние сме домъкнали съзнателно заразата в техния град. После се отприщва лавина от въпроси за състоянието на града, колко лошо е наводнен, нашето жилище пострадало ли е, кога е започнала евакуацията, транспортът напълно ли е спрян и прочие абсурдни неща, без никакъв смисъл и връзка с реалността. С нашата реалност. Гледаме ги като треснати. Чак тогава забелязвам, че телевизорът в помещението е включен на новинарски канал и редува все по-шокиращи кадри от наводнените куинсландски градове с предупреждения за евакуация на бризбанското сити. Признавам си честно и абсолютно безгрижно, докато се опитвам все пак дазвуча интелигентно, че не съм чувала за никаква евакуация и внезапно си спомням, че още не съм включила телефона си след полета. Цъквам припряно копченцето и това, което се случва ми изкарва акъла повече от всякакви журналистически телевизионни истерии.

Сега. Да обясня тука, че аз не обичам телефони. Никакви. Най-малко мобилни. И не без приина. Те системно и безпощадно ограбват личната ми свобода, носят лоши новини и вдигат неприятен шум в най-невероятни часове на денонощието, което само по себе си е достатъчно, за да ги презирам и игнорирам. Дори да не изреждам тук другите очевидни негативи на присъствието им – шокиращите телефонни сметки, своеволията на доставчиците на комуникационни услуги, неизмеримата досада на неуморни телемаркетери и прочие неизбежни особености на съвременния начин на живот, без които безпорно бих била много по-щастлива. За да не изпадам в позиция на безпомощна жертва на телефонен произвол аз подмолно си отмъщавам като редовно забравям да заредя батерията, оставям си телефона вкъщи, не го чувам като звъни, не се чувствам длъжна да го вдигам, с дни не забелязвам получените съобщения и не им отговарям, не знам как да ползвам многобройните менюта и не пращам ес-ем-ес-и, освен ако не е абсолютно, животоспасяващо наложително. Съответно много рядко получавам такива. Обикновено. Този конкретен ден в сивия дъждовен Лонсестон е невиждано и нечувано, направо зловещо и знаменателно изключение – получила съм 14 съобщения за няколкото часа, откакто напуснахме Бризбън. Повече, отколкото през последните шест месеца общо. Е, то хубаво е човек да знае, че е търсен и обичан, ама чак път толкова да съм залипсвала на всички само за един ден… Съобщенията са: от компанията, в която работя, уведомяваща ме, че поради наводненията и принудителната евакуация офисът се затваря до второ нареждане, от прекия ми началник настояващ да му се обадя, ако съм в нужда, от Министерство на транспорта в Куинсланд, отменящ таксите на всички платени мостове и магистрали в Бризбън, за да позволи по-бързо евакуиране от града, от колеги и приятели, които ми предлагат подслон и помощ, в случай че сме наводнени. Докато да ги изчета всичките и да се преборя с идиотската телефонна клавиатура, колкото да разпратя вестта, че сме живи и здрави и на (относително) сухо телевизионните новини са се прехвърлили на прогнозата за времето. Страховито лилавата зона на поройните дъждове се придвижва с убедителноа анимационна зрелищност на юг през Куинсланд, Нов Южен Уелс, Виктория и чак до Тасмания. Няма измъкване! През следващите седмица-две ни очакват дъжд, много дъжд, порои, наводнения и още дъждовно време. Както самодоволно отбелязва някакъв телевизионен метеоролог, дъждовният сезон едва сега започвал. Абе, тия хора телевизия не гледат ли, що ли?! През прозореца си поне едно око не хвърлят ли??!! Ми то в Куинсланд не е спирало да вали от месеци! Целият щат е замязал на воден свят. Човек все настъпва жаби в тъмното и очаква да срещне Кевин Костнър зад всеки ъгъл.

Апокалиптичната прогноза само ми напомня, че е по-добре да побързам с разглеждането на местните забележителности докато световният потоп не ни е застигнал. Като ще ставаме волю-неволю персонажи в нови библейски глави и сюжети, то поне да се поразходим дотогава.

Лонсестън Тасмания, Австралия

Лонсестън

(Хич да не ми скачат тука (или по-нататък) разни ерудити и буквоеди с теории как се предполага да се произнася въпросното буквосъчетание, или как му викат на Британските острови. В Таси е Лонсестон. Точка. Никой не знае защо.)

И тук му е мястото за малко нахвърляна набързо история:

Когато великият холандски мореплавател Тасман направил великите си географски открития т.е. открил за цивилизования свят островите и материка в Южния Пасифик той май не бил много сигурен дали Тасмания е разделена от континента. Кръстил я Земя на Ван Димен, но на картите му е малко неясно дали е самостоятелно парче суша или полуостров. По-изглежда като да не е. Кук на свой ред също пропуснал да забележи ивицата вода между двете суши. Което всъщност си е съвсем оправдано – и двамата са имали цял континент да изследват, картографират, описват. И то какъв континент! Странен, необичаен, пълен с невиждани чудесии. В добавка към многобройните други острови и земи из Тихия океан огромността на начинанието им не позволявала твърде много детайлност. (Макар че, редно е да отбележа, и двамата са се справили блестящо с картографирането.) Човешко е да се допускат дребни пропуски. И разбираемо. Та Тасмания си останала на теория част от континента.

Британското владение на новият Южен континент вече било официално заявено с основаването на първото поселище и затвор в Сидни, когато не щеш ли малко по-наблюдателният капитан Бас взел, че открил съществуването на протока, който разделял Земята на Ван Димен от материка. И своевременно (и с малко изненадваща егоцентричност) го кръстил на себе си. Което не е никак странно всъщност, по онова време само който не е идвал до тукашните брегове той не е направил географски открития и не е оставил името си (и това на любимия си губернатор/ крал/ кралица/ принцеса/ съпруга/ любовница/ комшийка/ метреса) по географските карти. Това конкретно откритие обаче носело със себе си сериозни политически последици. Ако Земята на Ван Димен била наистина самостоятелна суша, несвързана с континента, то трябвало незабавно да се вземат мерки и да се предявят териториални претенции и върху нея. Иначе нахалните французи, чиито плавателни съдове висяли по най-подозрителен начин край западния бряг (под предлог за научна експедиция (каквато действително извършвали) с корабни имена като „Географ“ и „Естественик“) щели като нищо да я обяват за френско владение и да дадат на Наполеон невъобразимо важен стратегически пункт за инвазия в Новия свят. Британската корона не можела да допусне подобна историческа и милитаристична несправедливост. Затворнически кораби веднага били препратени да основат втора австралийска заселническа колония в южната част на острова – днешната тасманийска столица Хобарт и веднага след това още една, просто за всеки случай, за да се обезкуражат напълно французите, от северната страна, която по-късно ще се превърне в Лонсестън. Вторият най-стар и най-голям град на Тасмания.

През целия деветнайсти век и началото на двайстия такъв Лонсестън е важно пристанище и търговски център – изнася вълна, жито, руда. Внася имигранти. После значимостта му бързо намалява заедно с тази на цяла Тасмания и за много дълго време островът остава под радара на бързо развиващата се индустриална икономика на модерна Австралия. Факт, който е позволил опазването на колониалната архитектура и атмосфера на града забележително непокътната. В пълното й разточително викторианско великолепие. И романтична непрактичност. Мотелът ни например е небрежно реставрирана (или никога недомодернизирана) дървена скърцаща двуетажна чудесия, окичена откъм улицата с веранди, дърворезби, поизкривени от времето колонади, наблъскани една в друга кулички и множество разникалибрени двускатни покривчета. Всичко това боядисано екстравагантно в няколко контрастни цвята с преобладаващ афинитет към винено червено, бяло и светло сиво. С пищни деликатни дантели от чугун под стрехите.

Дори през ситния дъждец и рехавата мъглица над реката мога да видя множество възхитително декоративни колониални къщи накацали живописно по стръмния склон над пристанището. Каменни, дървени, разточително огромни или ситно-скромни скупчени гъсто една в друга. Под гигантски евкалипти или вековни европейски дървета. Кокетните дървени рибарски лодки, платноходни корабчета и яхти на кея, копиращи модели от минали столетия компетентно допълват историческата картина. Покой и безвремие властват над гладките води на река Тамар. И чайки, естествено. Къде се е видяло покой и безвремие да не са системно нарушавани и доминирани от крясък на чайки?! Сглобяемият чугунен мост, произеден в Манчестър и превозен с кораби, за да бъде издигнат в елегантна арка над водите на реката ме убеждава окончателно, че съм попаднала в неиздаден роман на Джейн Остин. Съветвам се набързо с картата, повдигам деликатно дългите си викториански фусти и атакувам туристическа атракция номер едно – Дефилето Катаракт. (Няма нищо общо с очните болести, думата означава също и водопад.)

Предполага се, че чудовищно земетресение е разцепило преди около 10 хиляди години скалите и реката се е втурнала с грохот и трясък в теснината, влачейки канари и разширявайки неуморно дефилето оттогава до днес. Създавайки в процеса едно от най-привлекателните места за разходка в градеца. Отвесни скали, шум на вода, дрвени гори и катерачески приключения буквално на пет минути от центъра. Пътеката е тясна и предизвикателно стръмна, предлагаща потресаващи гледки към свирепите отвесни каменни стени под мен и далечното зелено на реката. Почти едночасово пъхтене и потене, разнообразено със спъване в оголени коренища и подхлъзване по сипеи от дребни камъчета, и освежено с несекващ ленив дъждец ме отвеждат до най-неочакваната зрителна и звукова картина за подобен пра-исторически гингирлик – небесно-син плувен басей, пълен с пищящи до Бога деца, обкръжен от грижовни майки, разположен сред алеи, пренаселени с кучета на каишки и спортуващите им стопани. В съседство с прекрасно планинско езеро, симпатично мостче, ресторантче и великолепно поддържани паркови площи. Под въжен седалков лифт. За съжаление неработещ. Някогашното ледниково езеро в скалната планинска купа, опразнено след катастрофичното земетръсно пропукване, се явява понастоящем детска площадка за игра на целокупното население на Лонсестън.

Прекосявам мостчето и попадам в още по-фантастична картина. Сред облаци от синеещи хортензии, лилавеещи буганвилии и друг екзотичен храсталак се кипри изящна викторианска беседка. На перфектно подстриганата полянка пред нея се разхождат … пауни. Естествено! Какво друго да се разхожда из дивите паркове на малко пристанищно градче в един от най-отдалечените постове на цивилизацията на един от най-южните и най-екзотични острови на планетата?! Няма да е тасманийски тигър, я! Паун ще е! В пълно бойно оперение. Напълно изгубвам усещане за реалност и ускрено се изненадвам, че запъхтяният младеж, който прави лицеви опори сред пауните не е мистър Дарси. Хм.

Връщането по отсрещния отвесен бряг е не по-малко екстремно, стръмно, да добавим и тъмно в бързо спускащата се мрачина под дърветата. Все пак на открито вечерта се помотква и разтакава дълго още, оставяйки небето да светлее в перлено сияние чак до девет и половина. Нечувано разточителство за нас бедните жители на субтропика, където дори през лятото в шест вечерта е вече тъмно.

Вечеряме дълго, бавно и с удоволствие в малък ресторант край реката. Под оглушителна чайкова серенада. Специалитетът на заведението е стриди с доматен сок и водка, тънко нарязана люта чушка, сол и май малко захар. В миниатюрни чашки. Нещо като мини Блъди Мери с мезе. Мистър Дарси не се явява никакъв, но това е дребна подробност, която не бива да разваля добрата романтична история. Лонсестън е любовен роман писан вдъхновено от природни стихии, човешки усилия и страсти, колониална архитектура, дървени мачти, морски бриз, писък на чайки и пияни стриди в малки стъклени чашки.

Измислен град. Сънуван. Проектиран с всички задължителни елементи за незабравима любовна авантюра. От онези уж с нищо незабележителни градчета, в които „освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи“.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова


7 коментара

« Newer Entries - Older Entries »

Switch to mobile version