Archive for март, 2011

мар. 31 2011

В подножието на Акропола – квартал Плака на Атина

Днешният пътепис ще ни отведе до не много известно място в подножието на много известно. Иван ще ни води до квартал Плака, който се намира почти в буквален смисъл в сянкта на Акропола.

Приятно четене:

В подножието на Акропола – квартал Плака на Атина

Винаги съм твърдял, че гърците знаят много добре как да си развиват туризма. Не че няма какво да се види, ама това са 9 милиона посещения годишно.

Плака, Атина

Друг интересен факт е, че при наличието на толкова много острови с добре развита инфраструктура и с достатъчно места за развлечения и почивка, общият им брой на посещения остава по малък от този на столицата на Гърция- Атина.

Още факти- Атина е в топ 10 най-предпочитани дестинации в света и в Топ 5 най-посещавани столици в Европа. От 1 януари 2011 година ДДС-то в туризма е 6.5%, т.е. един от най-ниските в Европа, но не се знае дали туристическите агенции ще си намалят пакетите- аз лично не вярвам.

В подножието на Акропола – Плака, Атина

Тази статия е за един проект, който ще го споделя в бъдеще, че да не вземе да го урочасате- и не случайно на първо място започвам с The Plaka – място, с което всеки един турист се запознава още на първия ден.

Плака се намира в централната част на Атина в подножието на Акропола.

Най-лесният начин за стигане до там е чрез Метрото – спирката е Монастераки.

Голяма част от жителите и туристите (с изключение на американските туристи – те са като енциклопедии) са останали с впечатлението, че Плака е всичко, което се намира под Акропола, ама са в грешка… 🙂

Плака е местността в която е останал старият план на Града още от микенската епоха (II хил. пр. Хр.). Там са пребивавали слугите на царя и една голяма част от занаятчиите на онези времена.Това е единственото запазено място в днешна, модерна Атина и се отличава с това, че повечето улици са забранени за всякакъв вид превозни средства.

В подножието на Акропола – Плака, Атина

Плака е любимото място за разходка

на местните жители – малките романтични улички, киприте таверни и историческите забелижителности са една малка част от красотите на тази местност.

Няма да изпадам в исторически детайли- в нета колкото искаш , ще се опитам да ви покажа нещата през моя поглед (обектив) и нещата, които трябва да посетите, ако имате път на сам /там/.

Анафиотика

не е толкова познато за туристите място, но е едно доста голямо историческо наследство за Атиняни. Това всъщност е и по-голямата част от Плака – малките къщички в сиьо и бяло обградени със саксии с цветя, спокойните улички в които не е никакъв проблем да се изгубиш и невероятната гледка на Акропола от толкова близо – островна атмосфера в центъра на Атина.

В подножието на Акропола – Плака, Атина

Името Анафиотика идва от родното място на създатели те му – ос. Анафи.В историята е доста спорно как са се заселили тези островитяни на това място. Били са известни като много добри зидари, но имигрирали от родния си остров, заради лошите условия на живот там. След като пристигнали в Атина , решили да се установят в подножието на Акропола, което приличало от части на техния роден остров. По онова време със закон било забранено строителството около целия хълм върху който е изграден Акропола. Но друг закон пък гласял, че една къща, ако е завършена до край, не може да бъде съборена. И за това те строели домовете си само вечер, когато е нямало полиция, а денем работели из цяла Атина в която по това време бил периода на най-голямото строителство, след този на римският император Адриан през периода 117 г. до 138 г.

В подножието на Акропола – Плака, Атина

Друга версия разказва, че са били повикани от тогавашните управляващи за да изградят новия облик на Атина след освобождението от османската империя. Доброто мнение за тяхната работа им помогнало да не бъдат обезпокоявани за строителството на техните домове в тази забранена зона.

По времето на военната диктатура през 70-те години на 20 век са били съборени доста сгради и домове в цялата част около Акропола. След като обаче диктатурата пада, всяко едно правителство се опитва да възстанови целия район. Тогава се започва и

реставрацията на Акропола

През 2004 година излиза нов инфраструктурен план за този туристически район, с който се цели търговската зона да се разрасне значително. Голяма част от жителите на Плака не одобряват тази промяна, тъй като се нарушава романтичната и спокойна атмосфера, но от друга страна туризмът си остава основен поминък и в крайна сметка проекта се изпълнява без особени сътресения и промени .

В подножието на Акропола – Плака, Атина

Квартала Плака винаги е привличал вниманието на творци, поети, артисти и аристократичната гилдия на столицата. Има голям брой заснети филми както от гръцката така и от европейската киноиндустрия. Разхождайки се из малките улички може да се забележат всякакъв вид творци- улични музиканти (студенти), художници, забързани фотографи и седнали на някой камък поети.

Плака е наистена едно красиво и интересно място и го препоръчвам на всеки, който посети Атина.

Благодаря ви, че се отбихте и се надявам, че ви е било интересно …

Автор: Иван

Снимки: авторът

2 коментара

мар. 30 2011

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(2): Маалюля и Палмира

Ако ви се стори, че прекалено често имаме разказ за Сирия и Близкият изток, то просто се дължи на факта, че там очевидно назряват сериозни събития. Първата част на днешния разказ ни заведе до Халап и Хомс, а днес отиваме към Маалюла и Палмира.

Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

втора част

Маалюля и Палмира

Събуждаме се към 6.30 . Оглеждаме се за полагащата ни се закуска , обаче в хотелчето няма жива душа. Момчето от рецепцията си е опънало дюшек и спи непробудно до заключената врата. Няма как – събуждаме го с хиляди извинения за да ни отключи.

Навън улиците са празни.Както по-късно се констатира, не е заради празника, просто арабите обичат да си поспиват.Спираме такси и след няколкоминутни обяснения и консултации със стоящият наблизо полицай за посоката, се качваме, за да ни закара до Maalula karaj срещу 1,50$.

С автобус из Сирия

Автогарата е най-обикновен паркинг,

на който са се наредили в очакване на първите си пътници стари, раздрънкани маршрутки. Никой не говори английски , но самото име е достатъчно за да ни разберат. Сочат ни с пръст на кой край е автобуса, чийто шофьор с пръст ни сочи към задължителната стаичка, в която цивилен полицай ти записва данните от паспорта и ти дава хвърчащо листче , нещо като разрешително , единственно срещу което ти продават билети.В маршрутката освен нас има няколко мъже и забулена жена, а свободното пространство е запълнено от щайги с пипер, карфиол, домати , краставици…

Maaloula, Сирия

След час стигаме Маалюля и след като всички слизат, шофьорът ни качва над селото, пред

манастира на Св.Текла

Разглеждаме църквата, запалваме свещички и си правим снимки за спомен с усмихнати и любезни йорданци. После поемаме по пътя по който се е спасила Текла – цепнатина , през която се изкачваме чак на върха. Отгоре изгледът е невероятен!

Манастир Света Текла край Маалюля, Сирия

Манастир Света Текла

Пред нас , на ръба на скалите , е застинала 7-8 метрова Богородица! Вляво, над манастира на Св.Текла, е разперила ръце голяма статуя на Исус, а срещу нея, на отсрещния хълм, е поставен огромен кръст! Красиво, величествено, уникално място!

Долу ,от джамията в селцето , през половин час се чува празнична молитва.За два дни толкова свикнахме с тях , че вече дори и не ни правят впечатление.Но ни прави впечатление религиозната търпимост по тези места, въпреки че мюсюлманите са 10 пъти повече от православните.

Прибираме се в Дамаск

и отдъхваме малко в хотелчето.После решаваме да разгледаме отново „стария Дамаск” , и по-точно християнския квартал.Тук е чисто и подредено , хората са по-спокойни и любезни. Винаги съм си мислил, че реда и хигиената по обществените места зависи от религията на хората – колкото пó на изток и на юг отиваш , толкова по-мръсни и хаотични стават градовете. Или може би само на мен ми се струва така …

Старият Дамаск – Сирия

Старият Дамаск

Красиви и интересни магазинчета , великолепни осветени църквички, но … като повечето православни по света – затворени. Започва да ни доскучава и правейки огромна обиколка из малки и криви улички се връщаме в мюсюлманския квартал. Тук е „купона” – щумно , пъстро и мръсничко. А и много по-многолюдно.

Ама на кой му пука! Защото си е готино.Заприказваме се със младо семейство руснаци които са тръгнали с още непроходилото си момченце да пообиколят като нас тия част на света.Дори са решили да минат и през Египет. Трябваше и ние да сме по-смели и да включим и Египет в маршрута. Но и това си е постижение за нашите предубедени и недоверчиви мозъци

Ден4

Палмира

Както винаги , ставаме рано и бързо-бързо се изнасяме до автогарата за Дамаск – Harasta karaj. Следва познатата процедура – минаваш през стайчката на полицая , записва ти всички данни от „пашапорт” , дава ти „разрешителното” изписано на хвърчащ лист на „някакъв странен език” и чак тогава си купуваш билета за желаната дестинация. На входа на автогарата има скенер за багажа и метал детектор за пътуващите. Колкото и спокойно и безопасно да изглежда , явно си познават хората и се стараят да си ги държат по-изкъсо.

Древният град Палмира, Сирия

Колонадата в Памира

Палмира – град отпреди Христа, стигнал апогея си по времето на кралица Зенобия , решила и тя да се прави на Клеопатра. Само че римляните си имали вече едно на ум и… го срутили за една нощ. Така поне пише в пътеводителите.

Палмира – 207 км , 3 часа и половина , 4$ на човек. Автобусната спирка е на противоположния край на града.Таксиметровите шофьори , който ни чакат , услужливо ни информират че днес е неработен ден и автобуси за Дамаск оттук няма да има ,а и руините са много далече.Само че вече дори не ми се говори с тия и ги отминаваме! Ние сме дошли на разходка, не бързаме за никъде и въобще не ни пука.След 45 мин пеша стигаме до другия край , след като сме се допитали до местните за посоката, въпреки че цитаделата се вижда от километри. Мамка му, какви ги върша и аз! Заради 1$ толкова бъхтене под изгарящото ( за нас ) слънце ! В почивката , на разбора , отнесъл доза критика от мълчаливата ми съпруга , обещавам да променя отношението си към „бакшишите” и стигаме до консенсус оттук нататък да се възползваме максимално от таксиметровите услуги. И без това са „без пари”.

Руините на Палмира , най-вече колонадата , наистина са впечатляващи и си заслужава да бъдат видени.

Палмира, Сирия

Палмира

Връщането си е по-емоционално. От най-близкия ресторант намираме желаещ , който срещу 1$ да ни закара до „автогарата”. Всъщност автогара няма. Спирката е пред едно кафене-магазин извън градчето. Автобус ще има след час и половина , билета е с 1 – 1,50$ по-скъп , а и места за сядане за чакащите няма.Пием вътре по един чай и сядаме вън , на мръсния бордюр, сред прах и щъкащи и разглеждащи ни араби, оглеждайки се за други чужденци. Други чужденци означава че си на прав път или място.Естествено , че се появяват – семейство възрастни белгийци , които също като нас се оглеждат недоверчиво. Щом ни забелязват кимат за поздрав и успокоени , започват пазарлъка за по-скъпия билет.Не че има друга алтернатива.После , след продължително оглеждане , сядат до нас на бордюра.

Пътя обратно до Дамаск

го проспиваме. Вечерта решаваме да пообиколим Дамаск в северна посока – „цивилизованата“. Лъскави ресторанти и кафенета , модно облечени хора , посолства ( вкл. и българското)- културно … и леко скучно…

Модерният Дамаск – Сирия

Дамаск

Изпиваме поредния прясно изтискан сок и приятно уморени си лягама рано. Защото утре продължаваме надолу към Йордания ( Джордан ) и крайната цел на това пътуване – ‘Акаба ( с ударение на първото А )

Очаквайте продължението:

Автор: Жени Русева

Снимки: авторът

6 коментара

мар. 30 2011

До Тропика на Козирога: Френска Полинезия

И така – как изглежда Раят? Топличко и расте всичко, но няма мухи и комари – но даже там има неприятности 😉 плъзнали са чак до остров Бора Бора, където днес ще ни води Мария.

Приятно четене:

До Тропика на Козирога: Френска Полинезия

Пътуването до Френска Полинезия

обичайно протича на 3 етапа и отнема 2 дни. Летим със самолет на Air Tahiti Nui – полинезийската авиолиния от Париж около 23 часа с транзитен престой в Лос Анджелис.

Посреща ни

нощно Папеете – лек жасминов дъх и много влага.

Най – добрият вариант да видите Полинезия за мен остава пътуването с круизен кораб, което включва пет острова, които са и най – населени. Самата островна държава е с площ колкото Европа, но една много малка част от тях са населени. Съществува и варианта да се пльоснете 7 дни в някой от хотелите – морски къщурки в лагуната на Бора Бора, но това, според мен, мога да го направя навсякъде по света. . .

Таити – Папеете, Френска Полинезия

Таити, Папеете

И така – отплуваме от Папеете – столицата на Таити в посока

Хуахине

Обикаляме по крайбрежната, пием 2 кафета за 10 евро и се прибираме на кораба. Хуахине почти с нищо не ни плени, тук основното, което се предлага на турсистите са водните спортове, но „ние не се мокрим излишно“ – отсича сестра ми.

Следва

Раятея и Тахаа – два острова, обединени в обща лагуна

Записали сме предварително екскурзия, в която ще посетим плантация за ванилия, плантация за добив на перли и ще направим панорамна обиколка около планината на Тахаа, родното място на местния герой Хиро.

Планината на Тахаа, родното място на героя Хиро – Френска Полинезия

Планината на Тахаа, родното място на героя Хиро

Той пръв от сънародниците си като най – силен и издръжлив е отплувал с кануто си на север до Хавай, където се влюбил в местната принцеса и оттогава хаитяните и таитяните се сродили. Планината е като нарисувана, както впрочем и всички „планини“ – угаснали вулкани на архипелазите. Даже този на Таити още си е действащ – минавайки покрай скалите можеш да чуеш лек тътен, съпроводен с изпускане на бял облак пара от цепнатините. При всяко такова „изпръцкване“ неволно поглеждах към небето и шепнех – „Моля те, Господи, не сега, нека не изригва точно сега! “

На брега на Тахаа – Френска Полинезия

На брега на Тахаа

Отглеждането на ванилия

е доста трудоемко, това е наистина къртовски труд. Възродено е преди около 15 – ина години, в малки плантации, обширни колкото български селски двор. Мъката започва с цъфтежа и необходимостта от опрашване.

Дърво ванилия – Френска Полинезия

Дърво ванилия

В Полинезия няма насекоми. Нито едно! Няма комар, нита муха, да не говорим за пчелите. Опрашването се извършва от бригада от съседните къщи и семейството, хората попляскват/не се сещам за друг глагол/ с палмови листа клончетата с цветовете. Следва узряването на плода, бране и сушене за около 1, 5 – 2 месеца.

Изсушена ванилия – Френска Полинезия

Изсушена ванилия

Целият цикъл – от посаждането до готовия, готов за експорт продукт, отнема точно година. Мъчително, трудно, но хората не се отказват и продължават.

Мидената плантация

е добре организиран рекламен продукт. Една къща за персонала, един магазин, малка зала на открито с пейки за презентация на „лова на бисери“ и множество усмихнати полинезийки, които ни посрещат с цветя и песни. Самата плантация представлява рибарски мрежи, потопени във водата, по които са накачени мидите. Всяка мида се отваря едва – едва, с пинсета внимателно се вкърва ядрото – песъчинка, което е камъче от река Мисисипи/с тези камъчета ставали най – готините екземпляри/ и се чака в продължение на 6 до 8 месеца раждането на перлата. И тук успеваемостта и възвръщането на инвестицията е проблемно – перлата може да е с неправилна форма или оцветка, което сваля цената й наполовина.

Перлена мида – Френска Полинезия

Перлена мида

Връщаме се на Раятея, където сред градината от лотоси на пристанището откриваме интернет – кафене. Интернетът е бавен и скъп, но го има!

В нашата програма следват островите Кук, но капитанът съобщава, че океанът около тях е доста бурен, вълните са високи и той не иска да рискува. Жаалко, пропускаме навлизането в териотиралните води на Нова Зеландия и самите острови, но като компенсация

отплаваме към архипелага Туамоту и неговата перла в короната – Рангироа.

На снимките в нета Рангироа е онзи самотен остров с бял пясък и множество палми. Виждали сте го стотици пъти, обграден от магически синьото море. Оказва се и любимото място за плаж на нашия капитан. Морето е до колене, дъното е осеяно с корали, рибки във всички цветове на дъгата щъкат наоколо. Рай!

Рангироа – Френска Полинезия

Рангироа

На кораба се усеща леко неспокойствие, всички са малко превъзбудени – решавам, че са попрекалили със слънцето и гмуркането на райското островче, когато , като светкавица в блондинския ми мозък се промъква като заклинание – та утре сме на

Бора Бора!

Вълнения, усмивки, танци до зори. . . В 5 ч сутринта навлизаме бавно в лагуната на острова. Красотата е неописуема – всичко е като създаден специално декор, изрисуван от аниматорите на Дисни. Да, цветовете са точно същите, каквито сте ги виждали и всичко това наистина съществува! Според легендите – това е първият, роден от водата, остров.

Бора Бора – Френска Полинезия

Бора Бора

С тендерите/спасителните лодки/ ни прехвърлят на брега, откъдето тръгва екскурзията, на която сме записани.

Гидът ни е баба – комунистка,

която наред с обясненията къде е къщата на Джак Никълсън, как раците ядат хибискуси/ по нашенски – китайски рози/ и колко е лоша реколтата от кокос, ни навиква да спрем с този туристически поток към нейния остров, защото цапаме и изчерпваме и без това оскъдните водни запаси, отсядайки в хотелите на лагуната. Леко стреснати и напрегнати от необичайната ситуация, се опитваме да зададем някой и друг въпрос за бита на местните. Отново с вледеняващ глас на учителка по руски ни отговаря, че за всички има достатъчно храна, и, че тя е отгледала емнайсет деца и още толкова внуци, приготвяйки от хлебното дърво близо петдесетина манджи.

Бора Бора – Френска Полинезия

Бора Бора

Продължава с теория на капитала – който не работи, не трябва да яде и снизходитлно ни отпуска 20 минути за разглеждане на бара „Блъди Мери“ – един от двата бара на острова. Това е свещено място за американците. Барът е описан в няколко романа, сниман в няколко филма, но върху нас, европейците, не оказва никакво въздействие.

Bora Bora, Френска Полинезия

Пием капучино в единствената сладкарница в „центъра“, уплашени от страховития порой, който за малко да потопи острова по думите на сестра ми, снимаме се с пожарникарските коли и се отправяме към кораба.

Един ден път наобратно само по вода до Таити и акостираме на

Моореа

Моореа, ах, Моореа! И да сте виждали толкова зелени градини и толкова наситеносиньо море, пак ще ви кажа, че не сте видели никъде тази красота! Да, това е влюбване от пръв поглед! Островът отстои само на 7 км от Таити и нарочно не е рекламиран, за да не последва съдбата на по – известния си събратим – Бора Бора. По – малък, по – закътан и по – красив от него.

Моореа – Френска Полинезия

Моореа

Тук ще посетим

местния Етър – изкуствено създадено селце като етнографски музей с пълна програма на полинезийския ансамбъл „Филип Кутев“,

който ежегодно печели награди на островната Евровизия.

Пленителна игра на звук и багри, кръшни танцьори и една българка, която единствена схвана стъпките и ритъма на местната ръченица, с нотки на лек кючек. Влюбена съъъъъъъъъм!

Хората на Полинезия

Хората на Полинезия

Сърцето ми остана там, в Полинезия

– при красивата и стерилна от наземните ядрени опити през 50 – те години на миналия век природа, при свободнодвижещите се петли по улиците, при морето, което обърквах с небето – толкова прозрачно синьо, при хората, които взимат плацентата на първородния си син и я заравят в основите на дърво в задния двор на къщата си, а за гробовете на предците им е отредено място в предния, на пътеката от прага. И при всички нови приятели, които ме обсипаха с внимание и им благодаря – Радо, Манол, Живко, Вилито, Пламен. . .

За Томас Кук – или добро, или нищо! За Бугенвил и Гоген – също! Но трябва да спомена и музея на Джеймс Норман Хол, написал първият роман в Полинезия, разкази за живота и творчеството му научихме лично от съпругата му, той е починал през 1955 – та. Представям си на колко му се е врекла във вечна вярност. Един от синовете му е режисьорът на „Американски прелести“. Бил е симпатяга, ветеран от Корейската война и радващ се на по – голяма почит от Гоген по тези места.

Изминаха точно три години от завръщането ми от Полинезия – спомените са кристално ясни до ден – днешен.

И оставам с надеждата, че отново някога ще видя пак „моята“ Моореа.

Край (да му се не види, няма ли още??? – бел.Ст.)

Автор: Мария Найденова

Снимки: авторът

13 коментара

мар. 29 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (1): Диарбекир

Тази седмица ще започнем един нов разказ за Близкия изток – ще започнем обаче от мястото, където е възникнал израза „Оплачи се на арменския поп“ – Диарбекир в Турция. Росица ще бъде наш водач:

Приятно четене:

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част първа

Югоизточна Турция – Диарбекир

Ще започна отзад напред, т.е. от изводите към увода. Представете си, че за един уикенд искате да изгледате 15 хубави филма. Такова нещо направихме и ние – планирахме посещение на 15 извънредно интересни места за 24 дни. Изтощените сетива ви довеждат до бяс на финала, когато сте на най-предизвикателното и прекрасно място – Бейрут. А имате само три дни. А главата ви прелива от образите, видени и запечатани в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин, Шанлъурфа, Алепо, Дейр Еззор, Палмира, Дамаск, Аман, Петра, Уади Рум и Кралския път… И няма как да разтегнете пътешествието с още няколко дни, защото пътувате със самолет… Но да започна приключението от началото…

Диарбекир

Организираният туризъм в Турция крачи здраво върху бреговете на Егейско, Средиземно и чат-пат Черно море и върху вулканичните плата и чудеса на Централна Анатолия – Кападокия, но неговата най-източна стъпка си остава планината Немрут, откъдето туристът може евентуално да прескочи и надникне в езерото със свещените шарани, свързани с легендите за Авраам в Шанлъурфа… По-нататък организиран туризъм и евтини хотели и пансиони няма или поне до началото на 2011 година беше така. Само Холивуд дръзна наскоро да си избере екзотична база за снимки в Югоизточна Турция –

в приказния град Мардин.

Пак ще впрегна коня пред каруцата като покажа тук снимката (не е моя), която ме вдъхнови, плени и въодушеви, която ме накара да мечтая – Мардин!

Мардин, Турция

http://adele27.aminus3.com/image/2010-07-11.html

И понеже сме почитатели на индивидуалния туризъм, решихме със съпруга ми да си направим отново програмата сами. Какво може да види човек в Югоизточна Турция, която, слава богу, е мирна и спокойна в последно време? Градове и исторически селища като Диарбекир, Хасанкейф, Мидиат, Нюсайбин, Мардин, Савур, Харан, Шанлъурфа… В платото, източно от Мардин, се намира

островче на християнството, наричано Турабдин (Turabdin или Tur Abdin),

където са съсредоточени и относително добре запазени множество християнски църкви и манастири, някои от които ни отнасят в митичните времена на влъхвите, които положили началото на „храм” в името на новия пророк, изгаряйки парченце от ризата му, подарено от Девата като благодарност за принесените подаръци. (Такава е легендата за първоосновите на големия храм на Богородица в древния Hah).

Убедена съм, че не само поклонници биха проявили интерес да посетят този анклав на християнството, където все още може да се чуе молитва или проповед на (ново)арамейски език:

Турабдин (Turabdin или Tur Abdin), Турция

http://www.aina.org/maps/turabdin/turabdin.htm

Голяма част от асирийците от горна Месопотамия, приели християнството и след поредица от премеждия и катаклизми оформили облика на някои от основните християнски църкви, между които днешната сириакска (православна) и халдейската (католическата). Други останали трайни почитатели на бога на слънцето. Говори се обаче, че някои от християнските черкви в областта, в т.ч. в Диарбекир, са построени така, че слънцето да ги огрява по „специален” начин… Към всичко това трябва да се добави невероятната архитектура на района с два центъра – Мардин и Хасанкейф, дело на династията на Артукидите, за която нищичко не знаех докато не започнах да се ограмотявам. За десерт – великата река Тигър, наричана Диджле в Турция и в източния свят. От всичкото това великолепие си избрахме 4 места за посещение – Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа.

Асоциациите на повечето от нас вървят в една единствена посока при споменаване на града Диарбекир – заточение.

Към тази устойчива линия на мислене се добавя нещичко от новата история – Диарбекир е „столица” на турски Кюрдистан. За Османската империя Диарбекир е онова, което е Сибир за руснаците. Място за заточение на политическите затворници – християни и мюсюлмани от Балканските страни в последните десетилетия на 19 век. Заех се да чета записките на няколко български заточеници и по-късните коментари на наши историци. Прехвърляхме тези четива от компютър на компютър и доста цъкахме, защото в историите имаше безценни данни за живота и взаимоотношенията между българите – прекрасен извор за народопсихологията от оново време (завистта не била новобългарска черта!); за огромната помощ, която са получавали от арменското население, от сирианците и халдейците. В края на разказа ще посоча някои от тези четива, уверявам ви, че си струва да бъдат прегледани!

Успях да запиша в тефтерчето си две неща, които евентуално да търсим – черквата „Св. Козма и Дамян” и християнската махала Шах Матар. Според Димитър Шишманов «Свещениците получили от Ерусалимския патриарх славянски църковни книги и свещенически одежди и служели в църквата „Свети безсребреници Козма и Дамян“, венчавали синовете и дъщерите на християните и кръщавали децата им...”. Беше ясно, че в етническо отношение градът е коренно различен, беше ясно, че е по-вероятно да не открием никаква следа… Не трябваше да любопитстваме открито, не се знаеше кого ще обидим, разсърдим или вбесим. Това гласяха повечето от съветите на пътувалите. Деликатен район – заради кюрдите, заради арменците, заради християните-асирийци, заради турците или арабите…

Пътуването със самолет на компанията “Pegasus airlines” отне малко време. София-Истанбул, Истанбул-Диарбекир.

В ранния следобед на 10 февруари, снабдени с няколко жокера от форуми, wiki travel и локални сайтове, стъпихме на диарбекирска земя.

Взехме „белия” автобус до центъра на града и слязохме на централния булевард „Екинджилер”. Многолюден и шумен град! Град с население колкото София. Просещи деца ни заобиколиха тутакси. Питахме за „Офис” (нещо като центъра на центъра) и за „Санат” сокак, а после и за крайната цел – „Махиа Кофи Хауз”, където беше срещата с бъдещия ни домакин. Ние си питахме питането, нас пък ни питаха откъде сме. Споменаването на България не извикваше познатата ни реакция „комшу”! Не защото тук не симпатизират на родината ни, а просто защото България е далече! Тук „комшу” казват на иракчаните и иранците – те са близките съседи. „Санат” сокак беше перпендикулярна на булеварда, от двете ѝ страни имаше десетки кафенета. Подминахме повечето от тях, завихме в една от преките и се озовавахме пред „Офис джамия”, срещу която беше кафенето „Махиа”.

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махиа” грабна сърцата ни още в първата секунда – тип ъндърграунд, арт заведение със 70 вида кафе, музика от 60-те и 70-те и екзотичен за тези ширини собственик, който развяваше дългата си прошарена коса, пощракваше с фотоапарата и все нещо пренасяше от флашка на флашка и от лаптоп на лаптоп. Заведението се отопляваше от печки с дърва, върху всяка от тях стоеше метална кана с вряща вода; котката „Шадоу” (сянка на собственика) мъркаше върху собствен стол близо до печката, а за огладнелите от приказки, игра на табла и пиене на чай в заведението влизаше час по час продавач на симит, поставил таблата на главата си. Под симит тук разбират гевреци. В западна Турция, в Измир казвали „геврек”…

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махиа кафе

Както е известно, пенсионирането в Турция е ранен феномен – навършваш 50 години и чао. Собственикът Х. беше млад пенсионер, отдал се на кафенето и на двайсетгодишното си хоби – фотографията. В „Махиа” си даваха среща почти всички чужденци, посещаващи града (вероятно, защото и Wiki travel препоръчваше заведението), както и представителите на местния артистичен свят, приятели, младежи. Х. ни посрещна изключително дружелюбно, беше предупреден за идването ни, сгря ни с по един чай, предложи ни веднага специалното диарбекирско кафе – мененгич.

<––Мененгич кафе<–– ––> От тези зърна се прави кафето––>


После започна да ни рисува карта на стария град, но ние с достойнство извадихме наша карта, собственопринтерно разпечатана в София.

Карта на Диарбекир, Турция

Карта на Диарбекир

http://www.armenica.org/cgi-bin/armenica.cgi?192195876501501=1=3==Other==1=3=AAA

Както се вижда, старият град, опасан от стена, която според местните се води втора след китайската, прилича на риба. Какво се крие зад тази стена ще напиша малко по-късно, а в този момент, понеже бяхме гладни, се отправихме към кулинарните забележителности на „Офис”. Храната беше повече от обещаваща, салатите – прекрасни. Цените тук бяха значително по-ниски от истанбулските и измирските. Премръзнали от студ се върнахме в „Махия”, където заварихме нашия домакин от couchsurfing.org. Той е роден в България и след завършването на ветеринарния техникум в Стара Загора, едва 17-годишен, заминава за Турция със семейството си. Завършва висшето си образование в Турция и тръгва да си дири късмета. Тук да направя уточнение, че под „късмет” на турски се разбира „съдба”, а не „успех”. На това, дето ние му викаме „късмет”, те му викат „шанс”. И пожелават „Бол шанс”! Честна дума! Та, момчето дошло да работи като ветеринарен лекар в този богат на добитък край. Човек с изключително приветлив, открит и приятен характер, Г. имаше очевидния талант да събира хората заедно, да играе с лекота ролята на дипломат и лидер. Всички го обичаха, личеше си. От него научихме много неща за селското стопанство на района (една крава струва скъпо – около 6-7 хиляди лева); за шапа – беше изцяло съгласен с професионалните мерки, които се приложиха в България, а при тях шапът идвал от Иран… Домакинът ни работеше много, но не го видяхме да пъшка от умора, макар че оперираше хернии на теленца, израждаше крави и пр. по всяко време от денонощието, дори и в почивните дни. Шегувахме се, че ветеринарите и педиатрите били най-необлагодетелствани, защото пациентите им не можели да си кажат сами къде ги боли. За разкош този млад човек заедно с дружината си беше завършил и курсове за водолаз, та изгаряше от нетърпение да отива да далдисва.

Още първата вечер той ни покани на нощен клуб с жива музика. Така попаднахме в един от диарбекирските „Суингин хол-ове”, където народът се веселеше, надигнал бутилки бира или чаши с мастика. Джими Хендрикс заемаше почти цяла стена, а Дженис Джоплин вдъхновяваше публиката от отсрещната страна. Пушачите трябваше да посещават специално помещение, в което електрическата печка не вършеше много ефективна работа. Някъде към нощните часове се прибрахме да спим. Апартаментът на Г. беше малък според тукашните стандарти – само 100 кв. м. Нормалните апартаменти били по 140 кв. м., сега се строяли нови – по 160-180 кв. м. Не е за чудене предвид средно осемте деца в семейството. Памперсите тук се продават в чували, задръстват тротоарите:

Памперси на чувал на пазара в Диарбекир, Турция

На следващия ден направихме еднодневно пътуване до Хасанкейф, но него ще опиша отделно. Изучаването на Диарбекир започна на третия ден от пристигането ни. Диарбекир няма да ви впечатли от пръв поглед. Няма да ви спечели с нищо специално, ако не знаете къде да влезете и какво да гледате. След всичко, което видяхме и проучихме сами, но най-вече с помощта на местните ни водачи, си позволявам заключението, че типичната архитектура на Диарбекир е много стилна, изчистена и елегантна. Базалтово черно и бяло за освежаване. Независимо дали става дума за култови постройки или за частни сгради – това е тоталната стара архитектурна мода.

Да започнем със стената.

Обиколката ѝ е 5,7 км; височината ѝ – 12 м; широчината – от 3 до 5 метра. Има четири основни порти и 82 кули и бастиони. Бастионите са двуетажни, на места имат по 3-4 етажа. Най-интересната част от стената е между портите Мардин и Урфа. Както вече споменах, местните ще ви убеждават, че диарбекирската стена е втората по големина и забележителност след китайската. Води началото си от ранното средновековие и част от най-красивите ѝ детайли са дело на Артукидите през 11 век. Не харесвам стените. Нещо ми пробуждат клаустрофобията… Е, запечатих я върху няколко снимки, забележителност е все пак:

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града – Диарбекир, Турция

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града

Урфа капъ от вътрешната страна – Диарбекир, Турция

Урфа капъ от вътрешната страна

Един от бастионите – Диарбекир, Турция

Един от бастионите


Първата действаща християнска черква, която посетихме, беше халдейската „Св. Антоний”.

Намираше се близо до джамията „Шейх Мутахар”. Очевидно тук се е намирал християнският квартал „Шах Матар”, за който си бях отбелязала в записките. Предишната вечер поразпитах в кафенето, но хората повдигаха рамене в недоумение, „Шах Матар” нищо не им говореше. Реших да се примиря с факта, че няма да открия нещо, което очевидно отдавна е изтрито от картата на града. В момента, в който прочетох „патрона” на джамията ми светна! Значи просто грешка в произнасянето! Откритието ме развълнува силно! Ето какво точно пише Димитър Шишманов: „Голямото мнозинство от жителите на Диарбекир и на Източен Анадол били кюрди, но в града живеели и хиляди християни-арменци, православни араби и сирианци. Българите заточеници установявали с тях приятелски връзки. Със застъпничество и гаранции от диарбекирски християни някои заточеници получавали смекчен режим и право да живеят и работят в града, за да осигуряват прехраната си. Те се установявали в християнската махала „Шах Матар“, някои в турските махали при господарите си работодатели или в чифлиците в околните села».

В „Св. Антоний” = “Mar Petyun реших да отида още по-далеч в търсенето и поразпитах момченцето, което се навърташе там – вероятно син на работещия в храма човечец, дали знае къде се намира черквата „Св. Козма и Дамян”. Момченцето ме разбра, възкликна „Мар Козма!” и разтвори пред очите ми свързана с телбод книжка. Така зърнах част от списъка на християнските храмове в града, даже снимах страницата, но текстът беше на турски, така че не разбрах какво пише там. От обясненията на момчето успях да схвана, че търсената от мен черква е унищожена, а руините ѝ са някъде около православната сириакска „Св. Богородица” („Мериемана Килисеси”), която не е в този район. С още малко питане разберах, че християните в града са около 50-ина, а действащите черкви работят на ротационен принцип.

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”


До „Св. Богородица” стигнахме на следващия ден.

Тук трябва да направя уточнението, че освен картата на града, която стои по-горе, имахме още една карта на стария град. Очевидно обаче в нея имаше някои грешки, защото нашият нов приятел Г. я разгледа и каза: „Мериамана” не е тук”. „А ти знаеш ли къде е?” – попитахме ние. „Знам, аз ходя там с Х. понякога” – отговори Г. „Х. християнин ли е?” – попитахме в един глас с Емо, защото тук никой не говореше открито за вероизповеданието и етническата си принадлежност, та решихме, че всичко е възможно, дето се казва. „Не, не е християнин, но има там приятели, с които си пие чая.” – отвърна простичко Г. Честно казано този отговор хем ни смути, хем внесе в сърцата ни неистова радост и благодарност за островчето човещина, на което бяхме попаднали. Нещо в тези думи ме накара да повярвам, че наистина е имало местни хора, които са помагали на нашите заточеници преди век и половина… Не можех да не се възхищавам на Г. Той, етническият турчин, роден в България и отлетял в този край на света като пухче, оставено на произвола на бурните ветрове, беше пуснал крехки корени в тази размирна земя и едва ли съзнаваше каква позитивна и събирателна роля играеше за околните и за нас в този момент. Къде се беше научил на такава толерантност? Според наставленията му трябваше да отидем рано, за да не изпуснем службата. Само че оживление имаше само в отсрещната черква, която се оказа протестантска. В „Св. Богородица” всичко беше приключило много преди 10 часа. Пуснаха ни да разгледаме, нямаше проблеми.

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”


Попитахме мъжа, който ни придружаваше в обиколката, къде да открием руините на голямата арменска черква. Човекът се затрудни в обясненията, затова просто махна с ръка и тръгна да ни води. Със забързан ход достигнахме до района на джамията „Шейх Мутахар”. Междувременно подминахме разрушен халдейски храм.

Руини от халдейска черква – Диарбекир, Турция

Руини от халдейска черква


После открихме внушителната арменска черква. Новина! Заварихме усърдна реставрационна работа. Майсторите ни съпроводиха до вътрешността на храма, който ни впечатли с мащабите си!

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар

Реставрация на голямата арменска черква  в района Шах Матар – Диарбекир, Турция

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар


Издирването на следите от миналото свършваше тук. Сега ни оставаше да се потопим в атмосферата на града – да кръстосаме тесните улички и пазарчета; да разгледаме къщите на богатите; да пием чай в някой от известните ханове на града.

Интересно беше в

къщата на именития поет Джахит Таранджъ (1910-1956).

Превърната сега в етнографски музей, къщата е образец за архитектурното изящество в града и привлича много посетители – преди всичко местни хора. Отделните помещения за мъже и жени станаха повод водачката ни да разкаже, че преди тридесетина години в семейството ѝ този обичай все още се спазвал, но очевидно напредничавият ѝ баща сложил край на тази практика. Изразихме въодушевлението си от видяното, момичето се съгласи, но поклати глава някак тъжно. „Диарбекир не е това, което беше някога… Хората от селата масово идват да живеят в града; пълно е с просяци, безработица; хората са необразовани, зле възпитани… нивото е ниско.” Няма с какво да ѝ отговорим. Мълчим учтиво. Каним я да изпием по кафе на открито. Тя любезно ни отказва, защото „не е млада, нито красива и трябва да спазва стрикни правила, за да успее да се омъжи…” На въпросите в погледите ни отговаря така: „Трябва да внимавам къде ходя и какво правя. Градът е толкова консервативен! Но ти – посочва мен – ако живееше тук, щеше да имаш глеми шансове за женитба!” Тя се смее, а съпругът ми и аз мигаме на парцали. Аз се окопитвам и я питам къде видя шансовете ми. „Имаш светли очи и бяла кожа, пък и ако косата ти беше по-светла…” – отговори тя. Тук си припомних, че в Грузия ме убеждаваха, че имам късмет, защото съм чернокоса и православна. Боже!

От този ден до края на пътуването – през Сирия, Йордания та до Ливан, темата за консервативните навици и правила за женене щеше да ни следва неотклонно.

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ – Диарбекир, Турция

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Друга известна къща в Диарбекир

Друга известна къща в Диарбекир



Съботният и неделният ден ще са преминали зле, ако не сте закусвали в някой от големите ханове на града. Хората идват тук за „кавалтъ” (закуска), почивка и социални контакти.

Това на долната картинка е

Делилер хан

и се намира близо до Мардинската порта. Някога е приютявал търговци, пътуващи по пътя на коприната, и пилигрими, тръгнали за Мекка и Медина. Сега фунционира като бутик хотел.

Делилер хан – Диарбекир, Турция

Делилер хан – Диарбекир, Турция


Зад хотел Diyarbakir Class има друг хан, но трябва да помолите на рецепцията да ви допуснат за разглеждане.

Типични за закуска, кафе, пазар и социални контакти са

Хасан Паша хан – най-големият и атрактивният в стария град и Сюлюклю хан, който се намира близо до пазара за сирене и кисело мляко.

Площадът пред Хасан Паша хан – Диарбекир, Турция

Площадът пред Хасан Паша хан


В тази постройка от 16 век било възможно да отпочиват до 500 коня и да нощуват множество пътници – стаите са много, разположени на три етажа.

Хасан Паша хан


От терасите на Хасан Паша хан се вижда площадът пред

Улу Джами (Великата Джамия),

която в този момент беше в ремонт.

Улу Джами (Великата Джамия) – Диарбекир, Турция

Улу Джами (Великата Джамия)


Улу Джами е забележителна с няколко неща. Тя е е сред първите джамии в Анатолия, датира от първата половина на 7 век. Посроена е върху свещено място, някога там е имало езически храм, а после христианска катедрала с патрон св. Тома. Св. Тома всъщност е доста популярен в тази част на Турция, макар че името му се свързва най-пряко с някогашна Едеса (сега Шанлъурфа). Четирите фасади на джамията представят четирите основни клона на исляма, което прави възможно едновременното „ползване” на храма от хора с различно вероизповедание. В архитектурно отношение се долавят и римски елементи.

А това е

джамията „Шейх Мутахар”,

за която многократно стана дума.

Джамията „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Джамията „Шейх Мутахар”

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” с четирите колони

Джамията на пророка– Диарбекир, Турция

Джамията на пророка


Ако някой премине 7 пъти под четирите колони на минарето, ще се радва на сбъднати желания!

Няма да сте усетили типичното за Диарбекир, ако не сте хапнали

шишчета от агнешки дроб и кюнефе за десерт

Когато излизате от диарбекирски ресторант, ще видите купа с подправката карамфил. Редно е да си вземете късче и да го сдъвчите. Защо? За оправяне на вкуса след всичко пикантно и след множеството свежи, но „дъхави” зеленчуци, които сте консумирали. Случи се на няколко пъти персоналът да ни предлага нещо типично от кухнята безплатно. Например, супа от пасирана леща. Защо безплатно? Защото сме чужденци и ТРЯБВА да опитаме местните специалитети. В една маршрутка впрочем не ни взеха и пари. Защо? За да ни покажат, че местните хора са гостоприемни…

Шиш от агнешки дроб  – Диарбекир, Турция

Шиш от агнешки дроб

Карамфил  – Диарбекир, Турция

Карамфил


Що се отнася до кюнефето, то се яде в сладкарница, обилно посипано с поне два вида ядки и със сладолед. Представлява запечен върху особен кашкавал кадаиф. Уффф, не искам да си спомням! Както казва братовчедка ми от Скопие „Дайте ми твръдо благо или яко благо!” Те това е яко благо!

Кюнефе – Диарбекир, Турция

Кюнефе


Още някои неща трябва да се научат за Диарбекир:

  • дините достигат до 50 кг, а някога достигали и до 70 кг;
  • пазарите за плодове и зеленчуци са изумителни,
  • портокалите и лимоните си имат дръжчици и листенца, наровете се пукат по шевовете…
  • малки момчета с ръчни колички чакат да ги повикате, за да транспортират покупките ви;
  • традиционните златни колиета – киш ниш и двуредната гривна, на която съперничи само трабзонската гривна;
  • евтините бижута от подобие на сребро, нооооо внимание, най-прекрасното и евтино сребро в цяла Турция е в Мардин и в Мидиат…
Киш ниш колиета – Диарбекир, Турция

Киш ниш колиета


Започвахме и завършвахме деня в „Махиа” кафе. Доверието растеше с всеки изминал час, малките ни подаръци отваряха място за реципрочни жестове и преминавайки през тези вечни ритуали на размяната навлизахме все повече в тайните градини на хората, с които се запознахме. Последната сутрин излязохме сами с Емо. Отидохме да закусваме в един от хановете, грееше слънце и не беше много студено. С две думи – приветливо утро. Зазвуча „Едерлези”, мюезинът си пееше неговата песен, но тя звучеше като от друг свят. Жената, която ни обслужваше, беше повече от любезна и се стопяваше като сянка след всяко дребно нещо, с което доотрупваше масата. Неусетно за мен самата се разплаках така неудържимо, такава буца ми препречи гърлото… Едва сега си дадох сметка, че тръгнах към този град като кълбо от нерви, с множество тайни резерви, с европейската си гордост… Само за четири дни кълбото се беше размотало, търкулнало се беше между епохи и хора – сенки от миналото и реално съществуващи, герои и хора без претенции за важност, но в които виждах реалния шанс човешкото да оцелее…

Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов

http://www.promacedonia.org/tk/index.html

Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

http://www.promacedonia.org/giliev/dsh/dsh_04.htm

още снимки от Диарбекир:

http://royak.snimka.bg/travel/turkey-diyarbakir-febr-2011.575626

Очаквайте продължението

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

15 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version