Archive for февруари, 2011

февр. 28 2011

Много дълъг уикенд в Белград

Днес вече редакцията се сдоби с нормален интернет и като компенсация за миналата седмица – днешният автор ще бъде другия админ на нашия сайт – Комитата. Той вечно се помайва с писането на пътеписи, но този път се прояви като сериозен автор 😛 😛 😛 и ще ни води до Белград. А Белград, както знаете заема особено място на нашия сайт 🙂

Приятно четене:

Много дълъг уикенд в Белград

Отвори ми се възможност за едно доста изгодно обучение в Белград и не чаках да ме питат два пъти:
„Искаш ли да заминеш за Белград, за…“
„Да!“
Отлетяха първите 4 дни от седмицата и вече съм на летището и си давам багажа за самолета. Да, прави сте, пряк полет до Белград няма. Защо няма? Вероятно защото няма достатъчно желаещи. Белград е съвсем близо до София (по-близо от Варна), но първата третина от пътя е гадна, удобен транспорт няма, а и трябва да се минава външна граница на ЕС. Досадно е да се чака.
За по-бързо летя през Виена. Легнал съм си към 3, ставам към 8, за да стигна до 9 на летището, където в 11 излита моя самолет и очаквам към 15,00 часа местно време да съм в Белград.
Хора на летището почти няма и се сещам, че мога да звънна на В., който работи там. Уж сме големи приятели, а не успяваме да намерим време да се виждаме по-често.
Не знам, ще доживея ли време, в което ще спрат да унижават хората, да си изпразват джобовете и да си свалят обувките и коланите преди да влязат в транзитния салон. Че няма да доживея, да разрешават да се внася вода или нещо друго за пиене, то това е ясно. И без друго кафенетата работят с безбожна (за България) надценка. Откъде знам, че е безбожна ли? По-нататък ще разберете.
Явно недоволството на пътниците е довело до там, да има автомати за напитки и закуски на горе-долу поносими цени и дори указателна двуезична табела към тях.
Обичам да летя с австрийските авиолинии. Горещо одобрявам наземния им персонал. Ето това е подбор на персонал — професионален!
В транзитния салон е леко депресивно и социалистическо. Какво значи социалистическо?
Ами че магазините са малко, но пък са големи.
Големи са, но в тях има малко стоки.
Стоките са малко, затова пък са скъпи.
Стоките са скъпи, но пък има много неизползвани площи.
Много неизползвани площи, но пък комфортните места за пътниците са малко.
И така… цените са безбожни.
Качваме се в малкото фокерче на Tyrolean. Продължавам да се възхищавам от кабинния (въздушния) персонал на Austrian, особено от това колко добре им стоят яркочервените униформи и чорапогащници и как добре се връзват с русите букли.
Летище София
Закуската е скромна — едно микроскопично хлебче с две сосчета, но поне дават кафе и вода.
Прелитаме над Белград, след слънчева София на земята нищо не се вижда и летя в уникална ситуация – има трипластова облачност, един пласт под мене, един пласт над мене и един по средата.
София
Пристигаме във Виена, където времето е гадно. Спираме на ръкава, но вместо да ни свържат с него, докарват стълба и автобусче. Автобусчето заобикаля цялото летище, закарва ни на някакъв вход на партера, влизам, показвам си личната карта и директно се упътвам към гейта за излитане, който е съседен на този за пристигане. Фрашкано е с магазини, дори по коридорите има сергии покрай стените. Можело, значи.
Максимум час след това ни натоварват на самолета за Белград. В последната чакалня успявам за малко да пусна компютъра, за да поцъкам из интернета. Интернетът е от най-гадния тип – държи да ти отвори страница, за да се съгласиш с някакви идиотски условия. Докато разбера, че трябва да отворя браузър, за да тръгне връзката, се изнервям. Час и двайсет и пет до Виена, час обратно до Белград, колко щеше да се пътува до Белград, ако имаше директен самолет?
Летище Белград
На летището ме чака шофьор с табелка. Аз му говоря на български, което го смущава, така че млъквам и се присъединявам към останалата част от групата. По някое време се отказвам да говоря славянски езици, и оставям шофьорите и гидовете да блеснат със знанията си по английски.
Покрай чехите, словаците и мен в групата на летището има и един унгарец, което оправдава усилията им.

Настаняват ни в Belgrade Art Hotel – чисто нов хотел на най-баровското място в столицата

(на пешеходната зона, точно срещу шведското посолство). Персоналът на хотела също държи да ми говори на английски, въпреки че им отговарям на български.
Белград
Ще трябва да си въведа кредитната карта, като залог за консумация от мини бара за 30€. Добре, добре, все тая.
Стаята е супер, много добре, единствено парното е навъртяно до дупка. Дадоха ми жица за интернета, въпреки че се хващат и две безплатни мрежи. Пробвам ги, но не са стабилни, прекъсват.
След малко отново тръгвам към Калемегдан и този път съм твърдо решен да отида до края, там, където не успях да стигна пролетта и където има добър изглед, а и да намеря Видинската капия (порта), за да се снимам пред нея. Странно, но въпреки гадното време, доста хора се движат заедно с мен към вътрешността на парка. Странно, къде ли отиват.
Калемегдан, Булевар војводе Бојовића, Белград, Сърбия
Май са същите любители на хубавите гледки. Седят по пейките, говорят си, някои си правят снимки. Две девойки си разменят фотоапарата до висок паметник на самия ръб. Не се ли сещат да питат някой турист да ги снима 😉
Сава и Дунав в Белград
Постепенно се стъмва, колите палят фаровете си, а по сградите и улиците се палят лампите, и изведнъж грейва внушителния пейзаж на вечерен Белград. Точно тогава, за късмет ми свършва батерията и се оказва, че и другите две батерии не са заредени. Греда!
Между крепостните стени има изложба на военна техника, която разглеждам с интерес, но не успявам да си доснимам. Леките танкове изглеждат направо като играчки. На външен вид уж не се различават много един от друг, но днес от историята е ясно, че някои от тях са били успешни модели, а други – крайно неудачни.
Военно - исторически музей в Калемегдан, Балград
Много бързо ми свършва свободното време, а Видинската капия е много далече. Чака ме и обща вечеря с останалата част от групата. Домакините не се опитваха да ни запознаят помежду ни и имаше неловки моменти в началото. Наблюдавам и друга странна особеност — няма пиене, дори бира и вино. Спонсорите не финансирали консумация на алкохол. Политически правилно, но тъжно.
Започвам серията тъпкане с прекрасна сръбска храна, която няма да свърши чак до последния ден на престоя. След приятни разговори и първи запознанства се прибираме по стаите, защото утре ни чака дълъг ден.
На другата сутрин, денят е облачен и леко ръси дъждец. Още по-добре, няма да ни е яд, че учим.
Белград
Заседателната зала, където се провеждат занятията, е доста тясна и сме натъпкани като сардини около една П-образна маса.
От друга страна, лекциите са много интересни и всеки има възможност да сподели какъв опит има с провеждането на кампании с web 2.0 инструменти. Първият лектор разаснява опита си с използването на социални мрежи за политически кампании.
Пиеме кафета и вече бавно, но сигурно се стопява леда между нас.
На обяд отивам да си сменя малко пари и да си накупя обичайните неща – дъвки, вода, ментови бонбонки, айран. За две води, два айряна, сушени смокини, дъвки и три пакетчета ментови бонбонки харча около 15 лева. Започвам да разучавам защо. Ментовите бонбонки по 2,60 пакетчето са половината от сметката. Мдааа.
В Белград е много лесно да се смятат цените. 1 евро = 100 динара. На мен ми беше най-лесно да си представям, че един динар е равен на един евроцент. На вас, ако ви е по-лесно, делете всяка сума на 50, за да я получите в левове 😉
Лекциите са доста интензивни и до вечерта вече ми е бръмнала главата от всякакви примери, кампании и теоретични постановки.
Белград
Преди вечеря обикалям книжарниците откъдето наслука си купувам две книжки, които изглеждат интересни. Едната си я купувам заради корицата, а втората, заради този цитат:
Nitko te kao žena
Neće zaštititi od nasilja
Vlasti i drugih žena.
Ja ženama verujem
A najviše verujem da su pravi komunisti.
Тези дни ще ги прочета и двете и ще ви докладвам за тях.
За втората вечер домакините ни водят в традиционния ресторант „Два елена“ на ул. Скадарска.
Ресторантът изглежда страхотно и антикварно отвътре, с ламперии и дърворезба. Има оркестър, който досажда по масите. Келнерите са безупречно облечени в бели ризи и черни костюми и обслужването е безупречно. Държат на английския. Брей, не знаех, че са такива любители на чуждите езици.
Ресторант Два елена, Белград
И кухнята е супер – мезенца, салатки, скара, баклава и някакъв сладкиш с орехи. За пореден път се натъпквам до пръсване.
Падам се на една маса със С. – американец, който живее в Източна Европа. Подхващаме разговор за политика, в който освен интернета намесваме бивши и сегашни президенти и кандидат-президенти на САЩ. С. показва завидна политическа грамотност по ситуацията в България. Дори има свои възгледи защо БСП загуби изборите, а ГЕРБ ги спечели. Впечатляващо!
По някое време отивам да посетя санитарните възли и когато се връщам от моята маса липсват хората, преместили са се. Местя се на друга маса, където разговорите са по-земни — за пиене, купон и жени. Вероятно има значение, че масата е населена с българи, македонци и други екс-югославяни. Очилатата симпатична босненка, към която като струни са опънати невидими силови линии от тестостерон от всички мъжки участници, по някое време си тръгва, след като е разменила едно 50 бройки СМС по телефона. След това нерадостно събитие разговорът изпростява, а ракията започва да циркулира в пъти по-бързо. Словенецът на масата, мисля, придобива много по-добра представа за манталитета на южните славяни отколкото от какъвто и да е учебник.
Аз май пих твърде много вино, и, леко полюшвайки се, си тръгвам. В хотела откривам, че ми няма калъфката за фотоапарата с флаш картите и резервните батерии.
На закуска питам — дали някой е виждал моята калъфка. Не? Ще я търся в ресторанта.
Преди обяд със сетни сили се сдържам да не заспя и да ми падне главата върху клавиатурата на компютъра. Първата лекция беше обобщаваща за метрики и социални мрежи, води я симпатична сръбкиня с мек, но приспивен глас.
На обяд отивам пак до ресторанта да си търся калъфката. Научавам, че калъф за фотоапарат е „фотлера“ на сръбски. Няма го, съветват ме да дойда вечерта, когато ще е другата смяна на работа, вероятно те ще го донесат.
Започвам да се шматкам из града, за съжаление времето е ужасно малко и обикалям само едни и същи места – ул „Княз Михайло“ (пешеходната зона), и двете успоредни улици. За друго не остава време.
Белград
За втората вечер е предвиден ресторант „Бела Виста“ — дървена сграда на брега на реката (дори и сърбите на масата не бяха сигурни дали това е Сава или Дунав). Този път се паднах на една маса с две сръбкини, страшни симпатяги — С. и Н., които в момента работят в държавната администрация. Н. е от Шабац, град с много специфичен диалект и силна организирана престъпност, специализирана в автоджамбазлъка. Мотото на града било „Заповядайте в Шабац, вашата кола е вече тук“. Бих препоръчал на Дупница да се побратими с Шабац, виждам голямо поле за сътрудничество и културен обмен. С. пък е от Зайчар, град на 30-тина километра от Видин, и ровичкаме в местния диалект, за да открием общи думи. Откриваме няколко — например панаир/панаджур.
Белград
Между другото, успявам да изненадам голяма част от чехите и словаците с познанията си по чешки. Доволен съм.
По-младата част от компанията се упътва към клуб „Трамвай“, където имало жива музика. „В неделя вечер?“, се учудвам аз. „Журката (купонът) в Белград никога не спира!“ обясняват местните. Ех, а ние откак влязохме в ЕС станахме абсолютни сухари и аз вече на пръсти мога да изброя всички денонощни заведения в София. Не са много.
Говориме си до късно, разказваме си за весели случки от социалните мрежи. Кой с какви хора се запознал, двама от сърбите, които са семейство, обясняват как девойката непрекъснато си губела запалките и младежът, за да ѝ направи добро впечатление, се появил в родния и град с цяла торба рекламни запалки. Словакът обяснява как си изтрил фейсбук профила, защото тъщата му обичала с лаптопа да обяснява пред младото семейство какви неща научила за него от мрежата и т.н.
Както сме се унесли в сладки приказки, по едно време другата част от групата се обажда, че нещо не ставал купон в „Трамвая“ и щели да си ходят. Хубаво.
Най-накрая оставаме съвсем сами, персоналът пуска силно музиката и май ни намеква че трябва да си ходим.
Тръгваме си, но след 1 минута трябва да се върнем — забравил съм си шапката. Ей, не ме оставя тоя Белград бе, навсякъде си забравям по нещо. Разделяме се с компанията като първи приятели и си обещаваме да си пишем. Аз наум си обещавам, че трябва да сваля 4-те кила, които качих от невъзможност да откажа такова гостоприемство.
На другия ден рано-рано ставам и отново повтарям цялата процедура с пътуване до Виена и обратно. Последният полет до София е наистина натъпкан и не е много комфортен. Присъствието на нормални таксита на летището е голям плюс. И пак има някаква странност – такситата са строени в две колони, така че не може и пиле да прехвръкне. Хайде на бас, че не е това оригиналното им подреждане.
Най-накрая се прибирам у дома и спя чак до вечерта, като утрепан. Щом се събуждам, пак ми се ходи до Белград. Много яко беше, ей!
Автор: Комитата
Снимки: авторът

9 коментара

февр. 21 2011

Из немските „Западни покрайнини“ – Мембах в Белгия

Днешният пътепис ще ни отведе до някои „зачукани места“. Както казва авторът „Няма само Вили да ходи по разни селца и паланки! :))))“ имайки предвид последните приключения на Вили из Франция 🙂 И така, нека прочетем какво може(ше) да се случи и с българските Западни покрайнини, ако бяха … още по-западни 🙂


Приятно четене:

Мембах в Белгия

Из немските „Западни покрайнини“

Е, как немски пък – Белгия? Мииии… и немците си имат техен „Ньойски договор”. Всъщност Версайски. След Първата световна война

общините Ойпен и Малмеди са дадени на Белгия,

аналогично на нашите Цариброд, Босилеград и Струмица, дадени на Югославия. Имало разни подписки, брожения, но… Vae victis!

ОК. Спираме с разбора на историческите несправедливости, че да не ни надушат атакистите, вмроистите и всякакви други -исти. Пък и в крайна сметка

ойпенско е такъв златен пример за ползите от проекта „Европейски Съюз”

/шшшт да не чуят пак националистите евро-скептици/, че горещо препоръчвам на всички кандидат-шовинисти, все още не преминали към тъмната половина, първо да посетят този край, па тогава да решат дали да нарамват манлихерата и да тръгват да събарят Нойските, Букурещските, Цариградските та ако щете и договорите от Берлинския, Виенския и прочее конгреси.

Не ме разбирайте погрешно. Да.

Много несправедливости са изчегъртвани по изстрадалата карта на Европа. Да.

Сигурно доста бой са изяли ойпенчани докато зашпрехат френски. Да.

Не е забравено, че „ойпенско е немско”.

4837 Membach, Белгия

Но за Бога, това е било. Аз говоря за сега. За хер Гюнтер или фрау Гертруде, които живеят в прекрасна къща с огромен двор, които пазаруват в Аахен, Кьолн, Лиеж, Маастрихт, на които никой не им казва „ти си такъв или онакъв”, на които всичките им контакти с администрацията са на немски, гласуват за парламент и правителство на немскоговорящата общност, работят където си поискат – кеф ти Германия, кеф ти Белгия, и единствената разлика с херовете и фраутата от оттатък „границата” е че плащат данъците си на бай Албер, а не на адашката*!

Малиии как се отвлякох. Май ще трябва да си направя блог, а не да логорействам из сайта на Стойчо (Добре си дошъл и тук! 🙂 – бел.Ст.) Но нищо де – той Шефът нали е привърженик на пристрастните пътеписи (точно така! Приветствам! – бел.Ст.)

И като лека закачка към франкофилите –

добре че са немскоговорящите общини, че да отсрамват Валония с реда и прекрасните си пътища и селца 🙂

Къщи в Ойпен – столицата на немскоговоряща Белгия

Къщи в Ойпен – столицата на немскоговоряща Белгия

Та с мефрау в една ранна майска утрин на един четвъртък, предхождащ удължен уикенд /хм има ли нечуждица за това?/ напуснахме магистрала А3 /А-три, не аз :)/ и с колата, приятно натоварена с палатка, спални чували, масички и прочее къмпинг джаджи, се понесохме

в посока Ойпен. По-скоро Мембах.

Имахме си резервация за къмпинг. Е, имахме леки съмнения дали няма да е хладничко за палатка, но в къмпинга има и бунгалца, така че ако се озъбехме първата нощ, щяхме да помолим да се приютим в тях. Ако не може – ей го де е нашо село.

Подсвирквайки си и верни на девиза „газ и ляв мигач” стигнахме, че и минахме Ойпен. И докато се усетим джипиеса ни уведоми, айде честито това е дестинейшъна. Ъъъъъъ!? От лявата страна на пътя имаше асфалтово площадче с бензиноколонки тип „ГСМ** на ТКЗС”, нещо като сервиз за коли тип „АПК работилница” и голяма опърпана табела „Пресни яйца”. Мефрау почна да се увърта нещо, дет’ се вика само дето не тресна джипиеса, но надписът „Къмпинг Везертал” отстрани на цехоподобния склад разсея съмнението – това е адресът. Няма грешка. Тъй като аз бях радетелят за ходене в този къмпинг предвусквах как сега ще бъда потърпевш от операция „Везерюбунг” по целия път към вкъщи. Все пак с принтирания мейл на резервацията се намъкнахме в …. мммм…. рецепцията?…

Зад тезгяха ни посрещна типичен немско изглеждащ чичо. Просто си го представих как нагъва варено джоланче и надига халбата. Попита на какъв език ще си общуваме и накрая от много любезнечене мефрау му говореше на немски, а той пък на фламандски. Благоразумно се стърпях да им предложа да си шпрехат на френски 😉

Чичо веднага ме излови, че с тази фамилия и акцент нещо не ми е чиста работата и

от лаф на лаф, стигнахме до факта, че България е била едно време съюзник на Германия и т.н. и т.н. Абе да обобщим – според мен чичо си беше убеден прикрит нацист :). Точно перфектната възраст – по време на Втората световна е бил дете, попиващо пропаганда. Като го попитахме за разни маршрути около къмпинга за разходка, доста се оживи и ни каза, че като дете си спомня, че имало било в еди коя си местност наблизо лагер на хитлерюгенд и не знам какви си фортификации и еди–къде си били свалили английски самолет.

Ох, айде стига.

Човекът си се оказа много точен. Както всъщност и къмпинга.

Първото впечатление беше погрешно. Отстрани на цехоподобния склад имаше вход с бариера откъдето се влизаше в съвсем приличен къмпинг, с прекрасни алеи, бунгалца и каравани. Но най-готиното беше, че палатките се разпъваха в една гора. Не на оградени и прономеровани четириъгълни парцелчета, а направо между дърветата. До реката. И ние бяхме първите пристигнали.

Кеф! Разпънахме палатката съвсем на първа линия.

Изглед от "първа линия" – къмпинг в Мембах, Белгия

Изглед от "първа линия"

Другото нетипично за западнячески къмпинги нещо беше, че можеше да се пали огън. Е, пак малко по немски – в едни метални казани сложени на три камъка и то само на определни места, но на практика такива огнища имаше за всяко място подходящо за разпъване на палатка. Огнищния казан го получаваш след неколкократно обещание винаги до огъня да има пълна кофа с вода.

Дърва за лагерния огън се закупуват от чичо. Пет евро чувала. Всъщност цехоподобния склад е пълен с дърва за огрев и чичо с изненадваща за възрастта и външния му вид пъргавост разкарва из къмпинга с ръчна количка чувалите с дърва за западняците искащи да събудят крьоманонските си спомени. Както се казва „Гутен морген и все пари искат”. Намерили ниша хората за допълнителен доход.

Но – Евалла!

Вечер, покрай живия огън, с чаша в ръка, разръчкваш припукващите дръвца и ромоленето на реката на метър от теб, те носи някъде далеч, далеч… безценно. За всичко останало си има Мастъркард… 🙂

До вечерта къмпингът се понапълни. Докато сме били да се „отчетем” на местния Карфур и да мааме сладолед на центъра на Ойпен, от едната ни страна двама младежи бяха вдигнали палатка, опънали хамак и приготвили казана с дръвцата. Хм. Две момчета сами на палатка. Хм. Докато се стъмни по непринуден балкански начин разузнах, че са холандци. Те вероятно също са ни поразгледали. Хахахаха, сигурно са били потресени като са видели

как вадя от реката бутилка вързана на канапче.

Най-добрата температура. Фризери, хладилници, витрини за вино – нищо не охлажда така качествено, както пролетна планинска рекица.

Но вечерта съседите върнаха потреса, като се награбиха страстно на хамака. 🙂

Явно за да вдигнат градуса на любовта си, хвърляха доста дръвца в огъня и той ги осветяваше доста яко. Тук да направя едно отклонение – забелязъл съм, че западняците са големи прахосници. Примерно, гледаш някакво кулинарно предаване и за рецептата трябват 6 жълтъка… прас! белтъците, ненужни за рецептата отиват в мивката… Както казвам на мефрау – западния човек не знае какво е нямане. Ми те нямат и дума „нямам”. Казват „имам николко”.

Та логично, както и бях предвидил, дръвцата на гейдружинката приключиха малко преди 22 часа и единият с фенерче се изстреля към рецепцията. Може би чичото е бил потънал вече в пухкавия юрган на розови свастички, но бизнесът си е бизнес – скоро количката с дръвца се появи и огънят на съседите запращя отново в ритъма на творчеството на сър Елтън Джон.

А забравих! Малко след като се беше стъмнило чичото мина покрай всеки лагерен огън да пожелае приятна вечер в неговия къмпинг, да нагледа дали всеки е напълнил кофата с вода до огъня и да събере поръчките за кроасани и пресни „еко”–яйца за сутринта. Както се казваше в един виц – „дреболия, но приятно” 😉

Сутринта – дъхави кроасани, яйца и кафе.

Съседите спят още. Слънцето грее едно такова майско. Въздухът –още по-майски. Пътеводителят за пешеходни маршрути, отворен на страницата с едно небрежно 18 километрово преходче. В раницата сандвичи. В мускулите /все още/ нулева концентрация на млечна киселина. Идилия.

От тук започна нашето преходче... – Мембах, Белгия

От тук започна нашето преходче...

... тук живее някой хобит сигурно... – Мембах, Белгия

... тук живее някой хобит сигурно...

... вече няма къщи...– Мембах, Белгия

... вече няма къщи...

... но пък има поточета – Мембах, Белгия

... но пък има поточета.

Прекрасна маркировка. Рекички. Гора. Мостчета. Хранилки и солища за дивеча. Сърнички. Две жокейки на прекрасни коне. …Опаааа… млечната киселина започва да се появява… Сандвичите от раниците пък изчезнаха…

Какво може и какво не може да се прави в гората на херцога – Мембах, Белгия

Какво може и какво не може да се прави в гората на херцога

Усещате ли майския въздух, а? – Мембах, Белгия

Усещате ли майския въздух, а?

Ето тук покрай Ойпенския язовир една раница сандвичи изпълниха дълга си :) – Мембах, Белгия

Ето тук покрай Ойпенския язовир една раница сандвичи изпълниха дълга си :)

Ако осъзнавах колко ОЩЕ има до колата, щях да се пробвам на /коно/стоп :) – Мембах, Белгия

Ако осъзнавах колко ОЩЕ има до колата, щях да се пробвам на /коно/стоп :)

…Ооооооо…. паркинга зад църквата в Йопен… Оооо… там е колата… Оооо… къмпинга…. Ооооо…. тръпнещите нозе доволно пляскащи в реката до палатката… Оооо… канапчето…. Ооооо ще се живее пак!

На следващия ден се разхождахме из горите около самия къмпинг.

Реката, малко след като излезе от къмпинга. – Мембах, Белгия

Реката, малко след като излезе от къмпинга.

В търсене на лагера на хитлерюгенд :) – Мембах, Белгия

В търсене на лагера на хитлерюгенд :)

Лагера на хитлерюгенд така и не намерихме, но пак видяхме сърнички и ездачки.

И къщички на средния мембахчанин.

За голям двор си трябва и голяма косачка :) – Мембах, Белгия

За голям двор си трябва и голяма косачка :)

Тези явно са сиромаси – нямат пари за ограда ;) – Мембах, Белгия

Тези явно са сиромаси – нямат пари за ограда ;)

Самата къща изглежда някак си пролетно – Мембах, Белгия

Самата къща изглежда някак си пролетно.

Доста дръвца са приготвили – Мембах, Белгия

Доста дръвца са приготвили

Чичо ни препоръча да видим и някаква

къща в Йопен,

която имала някаква супер престижна награда за архитектура и даже ни я показа в някакво списание. Верно, че е доста изчанчена.

Къщата–лауреат – Мембах, Белгия

Къщата – лауреат

В неделя събрахме багажите. Къмпингът започна да се изпразва.

Докато чакахме на рецепцията чичо да сметне общата сметка с яйцата, кроасаните и дървата, се появи и

лелята. Сигурно чичо си я е избирал навремето от някой хитлерюгенд лагер

Руса, очевидно по немски красива на младини…

С нас пред рецепцията чакаха и семейство … араби някакви бяха, но явно живеещи в Холандия. Детенцето им, не особено послушно момченце, видя, че чичо продава сладоледи и ревна, че иска сладолед. Майка му му купи за да я остави на мира и малкият след като гордо успя сам да си разкъса опаковката на сладоледа, с отработен жест я хвърли на земята. Пред вратата на рецепцията. На един метър от кошчето. Майка му като забеляза, че в лелята се надига бурна вълна на възмущение, засрамено и припряно понечи да вземе опаковката и да я хвърли в кошчето. Лелята обаче не й даде. Спря я. И накара малкия да се наведе, да я вземе и да я хвърли където трябва.

Това май ще е добър финал. Да с тази случка ще приключа. А за баража на Джилепе и за замъка, които посетихме на връщане – друг път.

Баражът – Мембах, Белгия

Баражът

Замъкът – Мембах, Белгия

Замъкът

Автор: Ангел Богомилов

Снимки: авторът

*Ангела (Меркел) – канцлерката на Германия – бел.Ст.

**ГСМ – не е GSM, ами съкращение от „Гориво-смазочни материали“ или с една дума: „бензиностанция“ 🙂 – бел.Ст.

8 коментара

февр. 18 2011

Париж през май (1)

Днес отново ще отскошим до Париж, за да проследим сребърно–сватбеното пътешествиена Пламен до една от столиците на любовта. С много снимки 🙂


Приятно четене:

Париж през май

част първа

Всички жени искат да видят Париж. Нали!
Поне аз така си мисля.
Всеки мъж трябва да заведе жена си в Париж. Нали !
Или само аз така си мисля!?
Както и да е !

Ние обаче и двамата имаме повод – 25 години от както сме „бракувани”.

Аз, защото досега спах и нищо не направих по въпроса, а тя, защото си го е заслужила с това, че ме търпя и чака толкова години.
Имаше емоции във всичко, в планирането, в избора на време, в пазенето на тайната, в невярващия и поглед, когато разбра. В подготовката, в притеснението от незнаенето на езика (бяха ни подковали, че французите не искат да говорят друг език, но се оказа, че не е така ), абееее, във всичко!
Отдавна знам една умна мисъл, че никой не помни какво му е казал някой, никой не помни какво му е направил някой, но всички помнят какво усещане е оставил в тях този някой. Когато преди години се разхождах из малки германски градчета, изключително красиви и чисти, в мен остана усещането, че съм чужд, и че ще изцапам тротоара, ако вървя по него. С Париж не беше така. Имах чувството, че там съм се родил и винаги там съм живял, просто някъде съм бил досега.
За Париж сигурно има много изписано и много снимки наслагани, затова няма да задръствам нета с повтарящи се фотоси, особено пък на Айфеловата кула.
Париж е голям град и всичко си имат. Ще Ви кажа обаче какво си нямат, според мен.
-Нямат си смог

От самолет – Париж, Франция

-Нямат си задръстване в центъра -петък вечер

Петък привечер – Париж, Франция

Петък

и понеделник сутрин

Понеделник сутрин – Париж, Франция

Понеделник

– Нямат шарени фасади, една бяла, една жълта, една не–знам–каква–си , всичко е камък, а на мен това много ми харесва

Панорама – Париж, Франция

Панорама

– Нямат кой знае колко лъскави витрини, както в София. Е, не съвсем де –

-Нямат си дебели хора, или поне аз не видях, нито тийнейджъри, нито по-възрастни. Не знам как го правят!
-Нямат си тези, големите билбордове. Само ей такива нещица , и то не често

Улица – Париж, Франция

Улица

– Нямат си бездомни кучета
– Нямат си графити по стените
– Не на последно място НЯМА ДУПКИ!!!!

[ge0_mashup_map]

Musée du Louvre, 75001 Париж, Франция

Обаче си имат ЛУВЪРА!

Казват, че който е бил веднъж в Париж със сигурност се връща пак. Според мен е заради Лувъра. Този невероятен сграден ансамбъл, започнат да се строи преди повече от 800 години ( а ние дори не сме чували за турците още ) , разрушаван, отново издиган, дострояван, е събрал в себе си безбрежна красота и те предизвиква откъм време и сила в краката. И май винаги побеждава!

На нас ни беше пределно ясно, че трябва да изберем от всичката красота само малка част. Виновен ли съм, че ми е трудно да избера между торта, сладолед и ягоди със сметана ?

Е, избрах ягодите –

римска скулптура, италианска живопис и древно гръцка скулптура.

Как пък не видях един експонат дето да не е супер или да не ми хареса, не знам. Пълно е с хора, едни вървят насам, други натам, снимат с камери, с фотоапарати, а аз съм се захласнал по таваните.

Тавани в Лувъра – Париж, Франция

Тавани в Лувъра

Тавани в Лувъра – Париж, Франция

Тавани

Тавани в Лувъра – Париж, Франция

Тавани в Лувъра

Тавани в Лувъра – Париж, Франция

Тавани в Лувъра

Умиращият роб на Микеланджело

Умиращият роб на Микеланджело – Лувър, Париж

Умиращият роб

Богинята Диана (колежката )

Богинята Диана – Лувър, Париж

Богинята Диана

Нерон ( Клавдий го подминах )

Нерон – Лувър, Париж

Нерон

Из Лувъра, Париж

Из Лувъра

Из Лувъра
Из Лувъра
Из Лувъра
Из Лувъра, Париж

Нямаше как, трябваше да видим и НЕЯ

Джокондата – Лувър, Париж

Мона Лиза

Джокондата – Лувър, Париж

Джокондата

Но пък точно срещу Мона Лиза стоеше това чудо на Веронезе , около 7 на 10 метра

Веронезе – Лувър, Париж

От Веронезе

Не може да не видиш жената с идеалните мерки Венера Милоска

Венера Милоска – Лувър, Париж

Венера Милоска

Нито пък Атина Палада

Атина Палада – Лувър, Париж

Атина Палада

Нике

Нике – Лувър, Париж

Нике

Нике – Лувър, Париж

Нике

Трите грации

Трите грации – Лувър, Париж

Трите грации

Очаквайте продължението

Автор: Пламен Петров

Снимки: авторът

На толкова години станах, а още не съм видял катафалка с ремарке! – Авторът 🙂

11 коментара

февр. 17 2011

Плаж Мандрас в Гърция – На море за ден

Лека полека се показват първите признации на пролетта – снегът вече не е 50 см, а Ико реши даже да отиде на плаж, с което открива летния сезон на нашия сайт 🙂 Всъщност ще идем на един близък до Пловдив плаж – супер идея за еднодневен плаж в Гърция. Приятно четене: На море за ден […]

9 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version