Archive for януари 25th, 2011

ян. 25 2011

На Женевското езеро

Днес Гери ще ни води там, където границата минава през града, където даже 15 годишните опели са като току-що извадени от магазина и където другарят Ленин е писал най-кръвожадните си трудове (майтап ви се чини, но е точно така). Всъщност разходката ни няма нищо общо с него, ами с Женевското езеро и неговия фонтан. За читателите през Блогосферата и другите четци: КЛИКАЙТЕ на разказа, снимките, дето не ги виждате са ВЕЛИКОЛЕПНИ!

Приятно четене:

На Женевското езеро

В предишната приказка се разделихме при пърхащите птичета от езерцето на ботаническата градина. Време е да излезем от нея и да се опитаме да стигнем до истинското голямо Езеро.
Поне картата обещаваше да има директен излаз до него през вратичка в оградата на градината. Е, тя беше заключена, но пък като се съобразих с принципа на моя шеф “Следвай посоката, а не дадена улица!” и ориентирайки се успешно по слънцето, поех посока югоизток, да търся начин да изляза на брега. Не след дълго попаднах в крайбрежния парк (около La Perle du Lac). Още щом се поразчисти пред погледа ми от разни административни сгради и короните на вездесъщите чинари и кленове, … просто онемях.

Не зная как съм се спуснала към парапета, имаше някакви стълби, не помня изобщо какво е имало около алеята. Цялото ми същество се беше концентрирало в гледката. Такова спиращо дъха великолепие беше Женевското езеро, лежерно протегнало се в ранния следобед, с плавно преливащите се една в друга вълнички, с писъците на чайките. Да се чудиш кое по-напред да обхванеш с поглед. Лазурът отгоре, сатенът пред теб, или отсреща, скритите в мараня Алпи.

Напети платноходки решиха да се опитат да смущават прецизността на Джина Хю, за който си помислих тогава, докато в някакъв транс лепях синева до синева в кадри за панорами. Чудех се в един момент, дали палавият Джин няма да ми покаже лодките в някой, известен само на него модел 😀

Времето позволи дори да хванем горе-долу ясно и

Мон Блан

Това е горделивецът най-вдясно от алпийския масив на горната снимка. Въпреки снега по планините, в този момент долу при езерото беше около 20-22 градуса. Страхотно време!

Тромба с глас като взет назаем гръклян на сива гъска ме извади от унеса. Минаваше местната крайбрежна железница.

Другата атракция са, естествено, круизите. Някои до по-близките селища по брега на езерото, други – до Лозана.

Време е да вмъкнем няколко извадки от литературата. Женевското езеро е едно от най-големите сладководни езера в Европа. Поделя се между Франция и Швейцария, има форма на полумесец, дълъг 73 км. Дълбочината му е солидна, достига до над 300 м. Езерото лежи на пътя на река Рона, която извира от ледниците и навлиза в източния край на езерото (Grand Lac), наричано така за разлика от стеснения му западен край (Petit Lac), който макар и доста по-тесен, пак си е с внушителна ширина.

По северния и южния бряг на езерото са разположени красиви градчета, като Лозана и Монтрьо (името го свързвам винаги с джаз-фестивала 🙂 ) Обещах си за следващия път да взема да отплувам с някое корабче до Лозана, която е някъде в тази далечина.

В допълнение към разкошната синева, сякаш беше малко, че и се радвах толкова, един поглед на югозапад ми беше достатъчен да се влюбя! Безпощадно, неутолимо, пърхащо и ненаситно! В ето това творение на инженерната мисъл 😀

Който минава оттук и знае какво влечение изпитвам към ВОДАТА във всичките и форми, може да си представи как вървях по крайбрежната алея, подминавайки с нечленоразделни хълцукания младежи и девойки с ролери, стрелкащи се дечурлига, кротки баби с шапчици и усмихнати мулати, подритващи и изпускащи сред минувачите, футболната си топка. Не виждах нищо друго, освен това великолепие.

Же д'О, Le Jet d'eau, 1207 Женева, Швейцария

Миналата година не работеше заради студа и вятъра. Ако кажа, че съм търсила да видя на снимки и съм се опитвала да си представя известния Jet d’Eau, ще ви излъжа. Не, нямах време, а и исках сама да запомня впечатленията си, да си ги създам с първия поглед и това не може да се опише с думи. Просто останах без дъх 🙂

Един момък ме попита на 23-то авеню, тази чайка случайно ли се е появила в кадъра. Чайките са интелигентни пилета, та сигурно и тази се е била засилила в съвсем неслучайна посока. А аз определено си държах пръстчето на спусъка и чаках да прелети някоя. Но ето тази тук, на следващия кадър, вече е случайна 😛

Това е по-малкия фар, който е в края на кейчето на Джета. Все още се движим по западния бряг на Женевското езеро, посока юг  😉  Задачка а-ла-топо-кретИно! Откъде духа вятъра, че да образува такава красива пелена? 😛

Следваща спирка по крайбрежната алея е един доста широк кей (Jetée des Pâquis),

на който е разположен нещо като spa-комплекс. Има бани, сауни, предлагат масаж и пр. Не, аз не съм ги пробвала, но не се отказах от любимото си нещо тук – кесийка печени кестени. Така изглежда този кей отвисоко.

Ако си увеличите панорамката до оригинален размер, ще видите окастрените колоритно дървета (чинарите, за които споменавах в предишната приказка). Вижда се как в тази топла събота местни и пришълци се тълпят по кея, да се поизлегнат на пейките или направо на цимента, досами водата, доволно да се попекат срещу слънцето, клонящо на запад, точно срещу фонтана и да се насладят на гледката.

Ето това пък е по-високият фар, в края на този кей.

Съботата завърши с последно заобикаляне от източната страна, с наслада толкова осезаема, така запомняща се, че и сега продължава да ми трепти отвътре, като пиша или като гледам снимките. И те са пак бледо копие на разкошния ден 🙂

Неделя! Нов ден, нова луна, нови звезди,

както пее бай Илия. Нова светлина, не по-малко омагьосваща, когато е над езерото…

Сутрин, повърхността му е осеяна с още сънените лиски и чайки, лебеди се носят лениво с такава небрежност, че и следи не оставят по водата, в която спокойно виждаш, обраслите с водорасли, камъни по дъното.

Разходката ни продължава покрай

яхтеното пристанище

Обожавам пристанищата! Имат някакво особено съчетание, визуално-акустично-обонятелно, което не се намира на друго място. Скрибуцането на дебелите въжета, захванати с оръждавелите си краища за яки халки… Цветовете на лодките, чисти, ослепителни като прясно боядисани детски дървени играчки.

… Перкусиите на такелажа и мачтите. Мириса на изгоряло гориво, боя, влага…

А и шумът на разни помпи и маркучи, както в този случай. Неделна идилия! Стопанинът почиства дънцето на лодката. Ееех, неделя в Швейцария! Тези хора нямат ли зеле и туршии за претакане!? 😀

Но си беше и рано, фонтанът спи, та рекох да поогледам кое как около дюзата му. Тъй де, наследила съм от баща ми много яка инженерна жилка, та не можах да се удържа. Но, най-напред – литературата.

Сто и четиридесет метра воден стълб изпомпват двете помпи със скорост 200 км/ч. Първият му вариант е от 1886 г., нещо което ме изпълни с една смисица от чувства – от възхита до болезнена тъга. До фонтана се стига по тесничко кейче, с предупредителна табела, че най-често неогладените камъни от настилката са хлъзгави. Как няма, това чудо променя вида на струята си с всеки полъх на вятъра! Ето това е съоръжението, произвеждащо невероятния ефект.

Тези неща отстрани, дето приличат на млековарки (модел 1975 г.), са прожекторите. През лятото фонтанът работи и до някое време през нощта, така че сигурно илюминациите го правят още по-омагьосващ (ихх, а аз все есента и зимата ходя 🙁 ). Ето това пък е самата дюза на фонтана.

То не стига, че тесничко, че камъните хлъзгави, ами и двама…, хм, добре де, фотолюбители, се спрели да се кълчотят и да се снимат един друг. Да бях режисьора на джета, веднага им го пускам, да им понамокри дънките. Хем, ей, така, за закачка само на 1/3 от тягата на помпите 😀

Тук прескачам няколко часа от този ден, за които ще ви разкажа при следващата ни среща 😉 Сега завършвам с няколко снимки от спокойната, спускаща се в облаци вечер над Женева.

Синевата не е така изразителна и на този фон, моят Любим имаше съвсем друго лице, цвят и наклон на воала 🙂

Но красотата си е красота, а и както пеят в онази класическа песен:

“I’m gonna love you, like nobody’s loved you

Come rain or come shine”…

Автор: Гери

Снимки: авторът

14 коментара

Switch to mobile version