Archive for декември 20th, 2010

Дек. 20 2010

Една одисея в 2009-та (2): Хонконг

Продължаваме с одисеята на Изабела по пътя между България и Австралия. И понеже пътят е дълъг, започнаме с Москва, а днес ще кацнем в Хонког. Приятно четене:

Една одисея в 2009-та

втора част

Хонконг

‘Да спреш край финикийски градове
и много пъстри стоки да закупиш –
седеф, корали, кехлибар и абанос,
и всевъзможни тънки аромати…’

„Итака“ Константинос Кавафис

Сега, да ви предупредя своевременно, че ако се случи личната ви Итака да е някъде из Южните морета – в Австралия, Нова Зеландия, Тасмания или друго някое захвърлено в тихоокеанската пустош забравено от бога място с уникална екосистема и бдителни митнически служби, трябва мигом да изхвърлите зад борда коралите и абаноса (щото карантинния режим е много строг и позовавания на съветите на разни гръцки поети от миналия век не се славят като добра тактика за избягване на затворнически преживявания). Колкото до седефа – има го навсякъде из Пасифика в излишества, които някъде другаде по света биха минали за безвкусно разточителни, но тук са си нормални. Само малко натрапчиво досадни. А кехлибар…Австралия май е най-големият производител и износител в света. Така че ние следваме съвета на поета избирателно – закупили сме си много пъстри стоки, но без седеф, корали, кехлибар и абанос. Не знам нужно ли е да уточнявам, че също така не носим газови бутилки, автоматични пистолети, гранати, отрова за хлебарки, оксижени, баки с боя, кухненски ножове, рапири, нито някоя от другите екзотични стоки упоменати на информационните табла на всички международни летища като забранени за пренасяне в ръчния багаж.(Кой, за бога, пътува по света с оксижен?!! Или с газова бутилка?! Автомобилен акумулатор??!) И уверено си минаваме през бързите изходи „Нищо за деклариране“. С тънките аромати няма проблем (Стига да не са от Хонконг – виж „Когато тръгнеш за Итака Част първа). Виж спирането във финикийски градове леко ме тревожи. Аз лично нямам ама никакво намерение да ходя в абсолютно никой финикийски град и доколкото разбирам от пригледно напечатания маршрут на билета ми – Аерофлот също няма път натам. Единственият ни шанс тогава да се озовем в такава непредвидена дестинация е терористичен акт. Или повреда в двигателите. Е, може би и алкохолен делириум. На пилота (да не забравяме все пак националните руски особености). Затова плюем три пъти през рамо против подобен малшанс и се мятаме обиграно на самолета.

Едно от големите предимства на Аерофлот е лошата му слава – Боингът пътува полупразен,

което позволява на голяма част от по-съобразителните пътници да се изтегнат в пълен ръст на свободните места и да пътуват в първокласен комфорт без допълнително заплащане. Възможността да опъна крачката си за около десет часа щеше и мен да направи много щастлива, ако не беше задушаващата кашлица, която вече се е превърнала в обичайния ми начин на дишане и успешно подтиска всички други емоции. Май е време да призная, че едва ли ще да е от тютюневият дим във варненските кафенета, а по-прилича на бронхит или внезапна вирусна атака на мутирал як варненски бацил по изнежената ми безпомощна австралийска имунна система. Инцидентно откривам, че виното много помага – за кашлицата, не на имунната система – и гаврътвам набързо две. После сънувам остатъка от пътуването.

Пристигането в Хонконг е кошмарно.

Освен с прерязваща болка в гърдите и навсякъде другаде – от повсевместна мускулна треска, с която съм се сдобила след двудневно безспирно кашляне, показвам всички общопознати признаци на висока температура, дехидратация, изтощение и делириум. Повече от всичко на света искам да се свия в зародишна поза и да се гушна под онези там саксии с орхидеи на безукорно чистия и хладен (О, колко хладен!) летищен под. Вместо това обаче, се запътваме към гишетата за митническа и паспортна проверки. Пътническото множество около нас масово се е пременило с хирургически маски в разни стилове и десени, което отново ми напомня за световната истерия покрай свинския грип и колко нежелателно би било да бъда разкрита като приносителка на чуждоземни бацили на китайска територия. Пък били те свински, пилешки, котешки или с друг животински произход. Полагам нечовешки усилия да държа очите си отворени и кашлицата под контрол. Не мога да направя нищо обаче за регулиране на телесната си температура. За която не се и тревожа особено в крайно неадекватното си състояние, докато не зървам отдалеч лелчето с инфрачервения пистолет да отстрелва пътниците, замервайки температурата им от разстояние. Ами сега?! В движение скрояваме простичък план – смелата ми придружителка ще стои при всякакви обстоятелства между мен и страховитото въоръжено лелче (дано да не попаднем под кръстосан огън!), а в задължителните декларации за здравословно състояние ще лъжем като дърти циганки (барабар с внучетата им) че нищо ни няма, абсолютно сме здрави и читави, и хич никого не сме забелязали да демонстрира признаци на настинка или не дай боже, грип. Пу, пу, пу! Опазил ни господ от такива!

Излизаме безпроблемно от обсега на лелчето само за да се натресем на цяла компания въоръжени до зъби млади хора. Полицаи ли, военни ли, не става ясно от сивите им униформи и огромни автомати. Присъствието им само ми напомня, че с подаването на лъжливите декларации силно сме намалили вероятността да осъмнем в изолатора на някоя хон-конгска болница, но затова пък значително се е увеличил риска да нощуваме в хонконгския затвор – за лъжесвидетелство и био-тероризъм. Или направо да бъдем застреляни на място – тия тука хич не се шегуват с мерките за контролиране на епидемията. Изнасяме се оттам с максималната скорост, която могат да развият нашите куфари без да започнат да хвърлят подозрителни искри с колелцата.

Намираме метрото, преборваме се някак със системата за таксуване (не без помощта на спътници – много услужливи усмихнати хонконгци с много добър английски), сменяме влакове, влачим огромните куфари, задаваме глупави въпроси, кимаме разбиращо на любезните обяснения, полсе пак питаме и така, без да се загубим нито веднъж малко преди полунощ достигаме успешно до хотела си в Коулун, точно до прочутия нощен пазар на Темпъл Стрийт. Пиколото ни отваря изискано вратата и натиска копчето на асансьора. Стаята ни е малко по-голяма от гардероба ми вкъщи. М-да-а, в най-гъсто населеното място на земята жилищното пространство е кът. Затова пък, хотелът е с четири звезди. Лукс в миниатюра. Хвърляме чантите и хукваме към пазара – вярната ми спътница е отново гладна. Естествено!

Дори нощният пазар е затворен след полунощ,

така че не виждаме нищо от него, но на всеки ъгъл има отворен денонощен магазин. Най-шокиращото е, че магазинът е 7/11 (същата верига, която имаме и в Австралия).В една безлюдна мръсна уличка намираме отворено заведение за хранене.

Много непретенциозно. С незавидна хигиена.

Очевиден семеен бизнес – три маси, меню с картинки и тясна като асансьор кухня, бълваща пара, вкусни миризми и мълчаливи намръщени лелчета, които обслужват клиенти, докато мият пода, изхвърлят боклука или просто разнасят насам-натам пластмасови легени, кофи и други неугледни съдове с неясна функция и предназначение. Храната е тай и както винаги не ме разочарова. Местната интерпретация на Том-ям-гунг (едно от най-популярните тайландски ястия и моето персонално най-любимо) е огромна дълбока купа със застроен бульон, причиняващи обилно слюноотделяне аромати, изкусително разнообразие от скрити в бульона зеленчуци и издайнически стърчащи над повърхността опашки на скариди и мустаци на раци. Горещият уханен люто-кисел бульон има чудодеен успокояващ ефект върху кашлицата ми и аз го сърбам и сърбам безпаметно и ненаситно. Със затворени очи. За да избягвам мъртвешкия поглед на раците. Първородното лови ракообразни в чинията си – вади ги ловко за мустаците. После продължава лова в моята купа. Когато на дъното остават само парченца ароматно дърво, твърди неядивни листа и червени рачешки черупки решаваме, че е време да си ходим. Разплащам се мълчаливо с мълчаливата сърдита сервитьорка. Никакви усмивки, пожелания за приятна вечер и прочие западни лиготии. Дошли сме да ядем, яли сме и сме си платили прилежно, няма какво да го усукваме и да лицемерим, и да се правим, че много ни пука как другия ще изкара вечерта (или остатъка от живота си, да речем). Започва да ме кефи китайската култура.

Трите пресечки до хотела ни освежават с топъл душ от ситен просмукващ, всепроникващ дъждец. Изведнъж става ужасно задушно. Горещо то си беше и преди. Въздухът се уплътнява в негазообразна маса и вече е годен за сърбане, но не и за дишане. В следполунощния час тълпите по тротоарите са пооредели, но не са изчезнали. Висящите над улицата милиони светещи реклами оцветяват дъжда в ярки цветове, превръщат водния прах в празнична пъстра заря, взривяват нощната тъма със залпове от огнени искри и създават лекомислено настроение. Като в лунапарк. (А може да е високата температура, която ме прави лекомислена)

Хонконг

Хонконг

Улични търговци се крият под стрехите седнали на ниски столчета край покрити с найлон порно списания, вестници, цигари, дъвки и други стоки от първа необходимост. Аз например си купувам пакетче носни кърпички (животоспасяващи в моя случай) от неговореща английски девойка. Лесно й е да ми покаже с два пръста цената от два долара, но петдесетте цента се оказват истинско предизвикателство за комуникационния ни обмен. Накрая отварям пред лицето й шепа пълна с монети и тя си избира нужния номинал. Аха-а-а, кърпичките са два долара и петдесет. Разделяме се с усмивка, сближени от преодоляния културен сблъсък. Значи все пак не всички са сериозни, тревожни и сърдити в този град. С облекчение се гмурваме в климатизирания хотел и се предаваме безпомощно на завивките си – да правят с нас каквото си поискат, ние повече не се съпротивляваме.

На сутринта се събуждам с дълбокото убеждение, че е станала грешка.

Голяма, чутовна грешка. Очевидно съм предала богу дух в съня си – кротко и безапелационно, но вместо душата ми да се отправи към райските селения (или където там се предполага да се отправят душите на издъхналите в Хонконг кашлящи туристки с неясна националност и объркана идентичност) е останала някак заклещена в клетото ми изтерзано мъртво тяло. И страда. И крещи. И кашля свирепо. И блъска бясно тежки кънтящи камбани в натъпканата ми с памук и прясно излят бетон глава. Главоболието е ослепително, оглушително, на талази, с остър вкус на метал и парализиращ ефект. Няма мускул или става, които да не ме болят. Опитвам се да затворя очи и този път да умра протоколно, без грешки, без душевни заклещвания и по възможност без изтезания, но напразно. Налага се да събудя вечно гладното и да му предложа да потърсим закуска с тайната мисъл да си купя панадол по пътя. Или арсеник. Гилотина също би свършила работа. Милото чедо само ми хвърля един сънен поглед и моментално заявява, че трябва да намерим аптека. Което убива напълно и последното ми желание да се поглеждам в огледалото в банята.

Пиколото отваря любезно външната врата и

Хонконг ни блъсва в лицата с всичкия шум,

блясък, тълпи, автомобилен трафик, гореща задуха, суматоха, слънце, звуци, аромати, автомобилни газове, блъсканица, рев, тътен и хаос на които е способен. В този малък участък от земната повърхност плътността на населението достига 160 хиляди на квадратен километър. Най-високата в света. Звуково-визуалният ефект на този феномен е също като мигрената ми – ослепителен, оглушителен и на талази. В знак на протест разсъдъкът ме напуска напълно. Оставям се на детето да ме води.

По улицата не се виждат аптеки

(не че имаме дори бегла идея как би трябвало да изглеждат), но има 7/11. С климатик. Дълго обръщаме и разглеждаме непознатите лекарствени опаковки изписани ситно с китайски символи. Накрая намираме една кутийка с английски превод откъм гърба – панадол. Изгълтвам две таблетки още там на място в магазина и преминаваме към приоритет номер две – закуска.

Temple Street Night Market, Temple St, Yau Ma Tei, Хонгконг

Пътят ни минава пак през тесните бетонни каньони на заринати с джунджурии, задръстени със сергии и претъпкани с хора задни улички и пазарни алеи. Този път работещи на пълна пара (буквално – от всички страни се вдигат облаци пушек и кълба ароматна пара от приготвяната храна и горещи напитки). Отдалеч изглежда сякаш всяка от стотиците масички и импровизирани шатри е зарината с лакомства и още храна буквално прелива от витрините и отворените врати на магазинчетата. Стъклени буркани с масивни коркови тапи крият екзотични вкусотии, сушени деликатеси висят нанизани на върви под стрехите, разноцветни купчинки примамват погледа, станиолени опаковки, цветни щампи, целофан и лъскав гланц крият ревниво нустоими сладости. Нещо интересно на клечка, друго още по-примамливо в кутийка,и още … Хората се тълпят край стоките и не ми позволяват да ги видя добре. Нямам търпение да пресечем най-после натоварената уличка и да се потопим в пазарния водовъртеж на звуци, миризми, цветове, настроения, разговори, живот. Бързо! Ето сега, след този автобус, преди да е наближило таксито! Сега! Последна крачка, две и…миризмата е с плътността на юмрук. И удря с точността на шампион по бокс. В носа. Мигновен нокаут. Причернява ми пред очите и ми се подкосяват краката. Въпреки тоновете памук в главата ми и пълноводните реки в носа ми. Горките нехремави хора! Как дишат тук?! Оглеждам се отчаяно за моя ъгъл от ринга – онзи със стола и водата за свестяване, където треньорът ще ми повее с кърпа, докато ме надъхва за втори рунд.

Пазар, Хонконг

Спасителния ъгъл не намирам, но затова пък успявам да видя отблизо изложените деликатеси. Сушени риби, рибки, морски кончета, миди, раци и рачета – в неимоверни количества – в чували от зебло, в кошници, в буркани и легени, на средно големи хълмчета направо на асфалта и на малки спретнати купчинки по масите.

Сушени листа, плодове, плодчета и барабонки, за които много ми се иска да вярвам, че са плодове – във всякакви цветове – спаружени, пресовани, нанизани, в чувалчета и в станиолови торбички, в купички и буркани, в опаковки и насипни. Разпънати на деликатни дървени рамчици сушени гущери – в различни размери, с крила и безкрили. Ужасяващи. Сушени жаби! (без коментар) Тонове скариди – сушени, варени и в други агрегатни състояния – белезникави, жълтеникави, розовеникави, оранжеви, червеникави, синкави и в още нюанси. Мед и подобни желеподобни субстанции в невъобразимо разнообразие от разцветки. С етикети (на китайски) и без. Кокоши крака (Да, крака – с нокти). Еленски рога. Гъби. Разни прахчета и съмнителни гранули. Тъмни течности и неща прилични на корени. Семена и пържени тестяни боклучки. Бонбони и капсули с рибено масло. Кости (Май!??). Змии – сушени – цели и на хапки. Водорасли, билки, подправки, може би и отрови – кой би могъл да каже? Артистично завити на пакетчета листа, парчета дърво, спретнато подрязани, завързани в малки снопи пръчки, сухи китки, умрели буболечки (или нещо подобно). Треви. Билки. Умопомрачително изобилие и абсолютно невъобразимо разнообразие от чай. Ориз. Боб. Водорасли. Червеи? Други неща, за които не мога дори да гадая дали са сушени, пържени или изрязани от хартия, растителни или животински. Умрели или изваяни от тесто. Ядивни или магически.

Завива ми се свят от изобилието, пъстротата, отблъскващия вид и задушаващата миризма на неизброимите лакомства(?!). Споглеждаме се с Гладното и без думи се разбираме да пощракаме още малко с фотоапаратите, но да търсим закуската другаде. Юрваме се край сергиите с милиони червени сатенени рокли, планини от везани китайски терлици, безброй нефритени статуетки, бижута и кашони с мъниста, безчислени рисувани ветрила, разнокалибрени хартиени фенери, неизброими дървени лакирани панички, изящни бамбукови мебели, всевъзможни чаени сервизи, екстраваганца от копринени шалчета, евтини слънчеви очила, дънки, грозни чанти, дизайнерски тениски (и имитации), кожени колани, обувки, парфюми, часовници, пиратски дискове, милиони клечки за хранене, специализирани магазинчета за ма-гонг, златни накити, перли, още нефрит и още сушени рибки, буркани със странно съдържание, звънчета и пискюли, чадъри, дрехи, компютърни джунджурии, детски играчки, мобилни телефони. Калиграфи изписват изящни банери, момче ни кани да играем на „Тука има, тука нема“, птички в кафези цирикат пронизително, хора се блъскат, пазарят и рекламират стоката си на висок глас, хиляди улични лавки за нудъли, чай и пържени рибени топки бълват гореща ароматна пара, вият се опашки от чакащи клиенти, доставчици разнасят обемисти чанти, пакети, влачат колички и карат товарни велосипеди. Автомобилен рев и неспирен врясък на клаксони. Човешко гъмжило. Над главите ни се извисяват мрачните калкани на бетонни небостъргачи – с милиони малки прозорчета, с миниатюрни еднакви тераски, еднакво безвкусно окичени с милиони кутии на климатици. Подтискащи, бежизнени, безлични. Тежки крещящи реклами висят над междублоковото пространство – една над друга, една пред друга, една връз друга – нови, стари, очукани, опушени, блестящи, въртящи, ярки, шарени, мигащи, светещи – в напразен опит да изпъкнат над всепоглъщащото еднообразие на визуалния хаос.

Пазар, Хонконг

Истинският Хонконг.

Пренаселен, различен, забързан, увлечен в търговия, едновременно традиционен и модерен, предприемчив и консервативен, разнообразен, неподражаемо китайски, свръх-комерсиален, туристически, отворен, делови, екзотичен, задъхан, многопластов, непознат, грозен и красив, мамещ, неразбираем, азиатски, космополитен, чаровен, неустоим. Ако придружителката ми не беше вече неудържимо гладна и ако можех поне да се държа на краката си бих прекарала тук сред вонливите сергии и неусмихващи се търговци целия си еднодневен престой на китайска земя.

Но гладът ни зове – хлътваме в друга тясна, задръстена с пъплещи автомобили уличка и спираме пред покрито с бризент подобно на полева кухня пространство с дузина масички, няколко цветни снимки на манджи, забодени в бризента, атмосфера на бежански лагер и тълпи от клиенти. Китайци. На принципа „В Рим – с римляните“ се хвърляме смело вътре. Илюзията за сенчеста прохлада е само това – илюзия. Под бризента е задушно, горещо и шумно, хигиената е на ръба на приемливостта, английският на сервитьора се изчерпва с „Добър ден“ и „меню“ – точно място за нас.

Гарантирано автентична кухня. И гарантирани приключения.

Менюто се оказва гъсто изписано с китайски символи неилюстрирано издание, в което различавам само две английски думи: „Кока-кола“ и „Спрайт“. Сервитьорът вече нервничи – други гладни клиенти го чакат. Оглеждам се припряно и соча към най-близката заета маса – две от тези големите купи с каквото е там в тях и две от високите чаши с това белезникавото, горещото. Скоро става ясно, че са нудъли, стър фрай и чай с мляко. Горещи и люти. Топлите течности малко разсейват мъглата в главата ми и ми дават сили да продължа. Гладното е позаситено и вече няма търпение да започнем да се изживяваме като туристки. И дума не може да става за връщане в хотела.

Вадя тържествено картата от джоба си и започваме туристическата обиколка на Хонконг.

Очаквайте продължението:

Автор: Изабела Шопова Една кивианка в Австралия 🙂

Снимки: авторът

За още разкази от Далечния Изток: КЛИКАЙТЕ НА КАРТАТА в разказа!

9 коментара

Дек. 20 2010

Щрихи от Франция: Омагьосващият Бретан

Преди няколко седмици в коментари изникна идеята на направим поредица на Франция. Идеята ми допадна, но най-вече допадна на нашите автори, които за има-няма две седмици написаха и пратиха техните впечатления от Франция. Под секрет ще ви кажа – в разказите от тази поредица изобщо не става дума за Париж, а за обикновената Франция.

Днес Вили ще ни води към „кръстниците“ на Британската империя, френската област Бретан. Приятно четене:

Щрихи от Франция: Омагьосващият Бретан

+

Не много отдавна, малко след Нова година с една съседка си честитим и тя ме пита… Всъщност разговорът ни е следният /тя-аз/:
– A ти к’во си пожела за новата година, а?
– ‘ми да отида до Франция.
– Аа… Амаа… на почивка? На Ривиерата? Товаа… Кан-ман, Ница там, Монакото… Сериозно?! Или Париж?! Ооо, Париии… блазе ти!
– А, не… Е, през Париж де, естествено. Всъщност искам да видя едно абатство в Бретан.
– ??…??… К’вооо?! Ти не си добре! Заради не’кво си абатство в не’къв си Бретан?!… Е, по-кухо нещо не съм чувала!

А сега си представете 5-6 месеца по-късно: една блондинка и две кухи лейки /според комшийката, едната съм аз/ 😉  🙂  И ни една от нас не знае френски! Та, представете си, значи, как и трите /дядо попе :)/ в 8:45 на една хладна и мрачновата утрин отлепят от х-л Mister Bed в източен Париж и вместо веднага да се качат на околовръстния път, който е на „една плюнка“ от хотела, небрежно се хильотят и блеят, и в този тъй пиков час с мръсна газ и приповдигнато настроение се нахакват на първото изпречило им се авеню в най-големия трафик… Ми те били два кръга околовръстно, бе хора!… И ние да не уцелим ни единия, ни другия! Паднах! /ама ей сега, като го пиша – сраам/
…Ма ний що не сме го разбрали досега?… Тук ли трябваше?… Мии… не знам… ча’й малко… Не мога! Препират ме отзад… Ай стига ми святка бе, ей!… Табелата!… Коя?… Какво пишеше на табелата?… Коя? Къде?…  ??… ??… Край! Ойде коньо! Три ленти, ние в средата… Маамооо… И накъде сега?…  🙁
Че като се почна едно пресичане… едно спри-тръгни, спри-тръгни…
Както казах, еврибъди ич хабер си найн френски, освен някакви си там двайсетина думички, примерно, като никоя от тях в момента не върши работа, понеже са от рода на: бон жур, салю, си ву пле, екскюзе моа, пуркуа, же не се па, /же т’ем, мон амур :)/  и все ей такива; а да се разчетат в движение имената на евентуални табели се оказва зор, зор, че и невъзможно, щото нали знаете как франсетата много обичат една дума от 3-4 звука да я напишат поне с 8 букви… 🙂
Освен това парижани си имат голяма тръпка по площадите с кръгово движение, от които радиално тръгват сигурно поне 7-8 улици. А, познай коя е твоята!
От Площада на Бастилията обаче, направо на магия нацелваме верния булевард, по който минаваме през Ил Сен Луи и опа, разгеле – Айфеловата кула ще е добър ориентир и по презумпция трябва да се пада винаги отдясно.
Значи, от тук нататък почваме да излизаме. И излизаме… излизаме… врът насам, врът натам… пак спри-тръгни.
Накъде? … Чакай! Кулата дойде отляво! Добре, свивам… Натам ли?… Ъъъ… Хе-хе и французите се дзверят! Споко бе, готин, ааа… След вас, мосю… Ама тоя с белия джип за к’ъв се мисли?… Я, не е той, а тя  🙂 … А, как се завира само! Гле’й го тоя… къде бе, еей? Ааа, италианец бил, ясно…мафиото… не си стои в Рим… дошъл да ми се пречка!… Ее, ето, французинът си е французин – дава ми път. Мерси, мосю  🙂 … Пак светофар! Колко стана часа?… Как можахме да се нахендрим така, оф, че сме паткии!… Вики, тоя нас ли гледа?… Айде, Ален Делон, айде ти си, давай де, у вас си си!… Пак светофар, аман!… Тоя що ме погледна лошо?… Вики, ти си виновна!… Щоо?! … Щот’ си блондинката на групата!  🙂 … Абе пет дена сме в Париж, къде сме гледали, откъде се появиха толкова светофари! Как го нецелихме това… това сега авеню ли е?… Ми авеню е, щом е фрашкано със светофари!… Овци смеее… патки смее… Мм-еее… /Самобичуваме се, но не помага, просветление не иде/… Оо, виж го тоя Лафонтен …Що пък Лафонтен?… Ми виж как му отива това име! /Ха-ха-ха – дружно  🙂 /… Еее, не ме гледай въпросително мосю Лафонтен, ‘ми ако си в наш’та посока да се лепвам зад тебе и… Оф… Бе от тука не минахме ли вече? Оооффф! Тоя град край няма!
Та ей такава дивотия си надробихме, значи, докато пак излезем на околовръстното, ама от срещуположната страна, и после да видиш – притихнали, на нокти и с очите „на десет“ – да не изтървем N12, който минава покрай Версай и на запад, на запад, към целта ни…  🙂
Е, стига де, просто се разходихме още малко из Париж!  😉

Из провинцията стана по-лесно. Пък и времето междувременно се прояснило, хубаво, гледките прекрасни – драго ти е да пътуваш.

Посока и цел: Бретан.

Леко отклонение: Мисля, че за да види и почувства типичното за една страна или поне част от нея, човек трябва да направи само 3-4 неща.
Първо, да забрави за организираните от туристическите фирми стадни препускания от град на град. Значи да си тръгне самостоятелно или по-добре с някой, който е с подобни интереси. Второ, да си даде възможно повечко време. Трето, да слезе от магистралата. И последно, без много-много да се тръшка: ама дали няма да се изгубя, ама като не знам езика как ще се оправя, ама не знам си какво-що…
Най-важното е да си планирате предварително /и с луфт!/ четирите П-та: път, пребиваване, програма, пари. И няма да имате проблеми, ако не забравяте, че на любезното и добронамерено поведение езикът е международен.

Е, след парижкия екшън и кефейки се максимално на пасторалните картинки на Нормандия, накрая, с около 3 часа след предвиденото, към 8:00 вечерта се поздравихме с добре дошли в

Бретан!   🙂

Това е най-западната област на Франция.
Казват, че в Бретан отиват уморените от летните жеги парижани и онези, които се дразнят от тълпите по Ривиерата през лятото. А повечето чуждестранни туристи след Париж най-често се спускат по долината на Лоара, за да видят едни от най-известните големи френски замъци, или директно отлитат за Лазурния бряг. Ама защото не знаят из Братан пък колко много замъци има! Аз, обаче, вече знам  🙂   Та, има и леко „откачени“ туристи /като мен  😉 /, които заминават за Франция не точно заради всичко това, а с идеята да се докоснат до едно конкретно място, което са видели някъде и в мечтите си. „Моето“ място се оказа точно на границата на Нормандия и Бретан.

Бретан с право може да се нарече „краят на земята“, тъй като по-голямата му част е в Атлантическия океан. В цифри – това са около 220 км суша, вдадена в океана. Най-западната, т.е. най-вдадената в океана част от полуострова е департамента /областта/ Finistеre. Името произхожда от латинското „Finis Terrеа“ и означава буквално „край на земята“. Интересното е, че бретонците на своя език наричат Finistеre „Penn ar Bed“, което се превежда като „Начело на света“. Е, край-начело, очевидно е, че и на двата езика значението е подобно.
А до най-близката голяма земя, Южна Англия на около 200 км, се стига с ей такива фериботи. Снимката е зумната „до дупка“ с единствената цел хуубавинко да се види „голееемият кораб /дет/ минавааа“. Ама този в случая пристига   😉   От Плимут, Дъблин или Корк.

Бретан - Фериботът между Бретан и Великобритания

Бретан - Фериботът между Бретан и Великобритания

Бреговата линия на Бретан е може би най-разчупената и най-живописната по западното френско крайбрежие – скали, леки фиорди, широки и плитки заливи. Аз нямах представа от приливи и отливи – при нас на Черно море те са незабележими, от порядъка на сантиметри. А по света, казват, приливите и отливите са по 2-3-5 – по няколко метра.

Но я идете в Бретан да видите прилив и отлив!

Особено в плитките заливи – водата се отдръпва не с десетки, а може би стотици метри навътре, като в залива на Мон Сен Мишел достига 3 – 3,5 км и аз го видях с очите си! Докъдето поглед стига, се вижда само кал и мокър пясък, прилича на току-що излят цимент и евентуално тук-там може да стърчи някой по-едър камък. Направо странно и неестествено ми изглеждаха полегналите лодки… като разхвърляни.

Бретан - При отлив лодките са като разхвърляни по пясъка

Бретан - При отлив лодките са като разхвърляни по пясъка

После приливът пристига, според едно древно описание „със скоростта на галопиращ кон“, и всичко си идва на мястото. Вълните отново настъпват, лодки и яхти се клатят, флагчетата плющят на вятъра… А туристите жадно запечатват спомена си от този феномен  🙂  Тази приливно-отливна магия се повтаря на всеки шест часа. И, както по-после научих, най-големите приливи и отливи се случват при новолуние и пълнолуние, и особено в дните на пролетното и есенното равноденствие. Затова, ако искате да видите с очите си този грандиозен спектакъл на океана, вече знаете кога да отпрашите за Бретан   🙂

Бретан - Приливът настъпва към бреговете на Морбиан...

Бретан - Приливът настъпва към бреговете на Морбиан...

Бретан - И всичко си идва на място    :)

Бретан - И всичко си идва на място :)

За разлика от плажовете по Ривиерата, тук те са все широки и пясъчни.

За жалост водата е студена дори и през лятото. Е, поне по моите критерии. Но за тях явно си е добра   🙂

Бретан - На плаж, ама бррр...

Бретан - На плаж, ама бррр...

Пък не можете да си представите колко скоростно могат да довтасат едни грозни, черни облаци откъм океана. Изглежда страшно. Ама страшно е!

Не знам дали край тази част на океана има лек и топъл бриз, но знам, че може много яко да „бръсне“ и фучи. Защото, в началото на юни, след един топъл и слънчев ден с лазурно синьо небе без ни едно облаче, без никакво предупреждение осъмнахме на следващия ден, похлупени от тежки тъмно сиви облаци, неспирен дъжд, пронизващ вятър и температура само 8 градуса, както показваше електронния часовник/термометър при информацията в Мон Сен Мишел. Колко ли градуса е бил „комфорта“? Не знам, но на мен ми се струваше под нулата. И тогава, докато се борех с вятъра и дъжда как да застана, че да мога да снимам една кула без да ми се намокри обектива, съзрях едни босоноги хлапета; 15-16 на брой, не повече от 7-8 годишни, предвождани от закръглен чичка по къси гащи. Всичките малчугани бяха с жълти дъждобранчета, наловили се за ръчички и шляпаха с ентусиазъм в калта на отлива  🙂  А аз щях да пукна от студ, вярвайте, въпреки якето! И както бях измръзнала, така „забих“, че не се сетих да ги снимам… Още ме е яд!

Според археологията и историята, Бретан е бил населяван още по време на неолита.

По-късно там се установили някои келтски племена, от които най-голям отпечатък оставили венетите. После е завладян от Римската империя и римляните го наричат „Арморика“ – название, оставено от келтите, чието значение е „крайбрежна зона“. Днешното му име идва от английското „Brittany“ и се е появило в късния период на Римската империя. Защо ли? Защото по онова време бритите, които са също келтско племе, чули, че има Велико преселение на народите, та да видят и те какво е, и почнали да се преселват. И се преселвали, та преселвали таман 200 години, от Уелс и Корнуол /които са във Великобритания/. Е, накрая се установили окончателно на днешната територия на Бретан някъде около 5 в.н.е.  🙂  Виж ти, виж ти… и в древността е било весело   🙂

А днес англичаните от Южна Англия, макар и на шега, често наричат бретонците „братовчедите“  😉

Бретан в различни моменти от историята е бил кралство, херцогство, феодално владение. Дори са го наричали „Малката Британия“ (Britannia Minor), за да се различава от Великобритания, която всъщност не е чак кой знае колко далеч от там /че колко са 200 км на фона на безбрежния океан :)/. Но едва след Френската революция Бретан станал част от френската държава.
Традиционният бретански език е смесица от келтски, уелски, корнуолски, ирландски и шотландски и галски. И, представяте ли си, на него са говорели още по времето на Римската империя!  🙂  Удивлявам се, защото той, този език съществува и днес, макар да е забранен през 20-ти век по училищата и на обществените места. Хмм… де им е демокрацията на френците, бе?… Ама бретонците напук си го говорят  🙂

Не знам точно къде се намира „чертата“, но французите разделят Бретан на „долен“ и „горен“ /както и Нормандия/.
Бретан, подобно на „кака“ си Велика Британия, е много зелен и свеж. Ей така, лежерно пътувайки по второкласните и селски пътища, много често внезапно може да изникне някое пусто параклисче насред поляната. Или каменен кръст в памет или за чест и слава някому, знам ли… Или „fontaine“, както и при нас се срещат каменни чешми по селските пътища. Само че бретанските май все бяха наречени на някой светец и изобщо ми бяха странни, много са различни.

Бретан - Изворче или чешмичка, пък те му викали  "fontein"  :)

Бретан - Изворче или чешмичка, пък те му викали "fontein" :)

Бреговата линия, както казах, е доста разчупена, селцата са тихи и живописни, типичните къщи изглеждат като от стари детски книжки с вълшебни приказки. И май всеки град може да разтвори дълги страници история. Ха, а знаете ли, че „Тигърът на седемте морета“, Сюркуф де, един от любимците ми по тийнейджърско време, е истински персонаж от Сен Мало? Е, аз го научих там   🙂
Пак изненадващо за мен, но пък не и за историята е, че

в Бретан също си имат и те „Побити камъни“ 🙂

Бретан - Мегалитите при Карнак

Бретан - Мегалитите при Карнак

Тези френски „Побити камъни“  🙂   се намират край град Карнак и затова ги наричат „Камъните от Карнак“ или „Менхир в Карнак“. Археолозите наричат „менхир“ подобни големи стърчащи камъни, монолити, които може да са единични, но може и да са група. Размерите им може да варират, но всички имат продълговата форма и често са заострени на върха. Те са широко разпространени в Европа, Африка и Азия, но особено много са в Ирландия, Великобритания и в Бретан. В Карнак са около 3 хиляди и датират от времето на неолита, т.е. от 4500 до 2000 г. пр.н.е., горе-долу от времето на Стоунхендж. Предполага се, че са били някакъв култов комплекс или просто всяко поколение е издигало мегалити в чест на предците си.

И съвременни глезотийки има в Бретан, о, спокойно! 😉

Хубавите пътища и уредения транспорт изобщо не са случайност; хотелчета се срещат дори и в някои селца, а иначе, вили и къщи под наем за по 50-60 евро на вечер /за стая, В&В/ има колкото щеш. По брега модерни СПА-центрове предлагат редица промоции и бонуси. Ама пак чок пара, бее  🙁     Гладен човек няма да остане – има и по-изискани ресторанти, има и чаровни кръчмета, предлагащи морски дарове или местни манджи. А, да не пропусна да спомена и кафененцата-креперии за сладки палачинки „крепс“ или солени „галет“. На чревоугодниците мога да препоръчам и едни мънинки кифлички с орехов пълнеж, но да знаете, не са кроасани. И, нали съм си сладкоежка, ще споделя, че чудесните плодови сладкиши „татен“ /с ябълки/ и „клафути“ /с череши, но може и с кайсии или сливи,/ просто те дърпат за езика да се помъчиш да разпиташ за рецептите 🙂 /Ако някой попита, ще кажа./
Още?   🙂   Да, май пропуснах да спомена традиционния сайдер, много популярен в Нормандия и Бретан… Ето, казвам: видях поне 4 марки сайдер. Ако някой не знае – прави се от ябълки. Но аз не бях впечатлена, тц, не го ща! Обаче, виж, бирата „Ланселот“ ви я препоръчвам от сърце  😉

Казват, че Бретан е синоним на традиционната кухня, историята и религията. За историята и кухнята казах. А религията, хм… Ами вярно, в Рен и Кемпер има големи катедрали, и навсякъде църкви и църквета /параклиси/ – безброй; не само в населените места, а както казах, и ей така – насред полето, насред гората, на брега – кацнало параклисчето на скалата, стърчи си.

Mont St Michel, 50170 Мон Сен Мишел, Франция

А на границата между Бретан и Нормандия е един от удивителните паметници на ЮНЕСКО,

абатството Мон Сен Мишел

Приказно човешко творение! Откакто е построено, го наричат „Чудото на Запада“ и аз мисля, че си е така. И че заслужава отделна статия.

Бретан - Ето  заради това абатство отидох в Бретан... И после "обрисах" цяла Франция   :)

Бретан - Ето заради това абатство отидох в Бретан... И после "обрисах" цяла Франция 🙂

Какво да кажа в заключение?
Ами, да, това бяха само щрихи. Бретан не може да се опише с няколко думи, той трябва да се види, да се почувства. Не знам, може би не всеки ще го хареса, защото е и някак си… като „отнесен“… различен, друг свят  🙂
Но Бретан ще омагьоса онези, които харесват непостоянното море и оранжевите му залези, надпреварата на платноходките, адреналина от летенето по вълните с хвърчила над океана, просторните пясъчни плажове, налитащият от океана вятър, мистерията на грандиозните приливи и отливи на Атлантика.
Бретан ще ви омае и със спокойната красота на земята: зелените ливади с кравички, пасторалните селца и одряманите градчета из които бродят „заблудени“ туристи; с градините с ябълки и череши; с ненадейното появяване на криещи дълга история , непристъпни замъци /chateau – шато/ и някак по-фриволно изглеждащи, от по-новата история, големи богатски къщи, наричани пак chateau; с ленивите реки, със забавните патици и лебеди в езерата; с цветята; с полегатите хълмове и горите не много тилилейски, от които, ако беше изскокнала някоя благородническа ловна свита, сигурно хич нямаше да се изненадам  🙂
Такива ми ти работи. Изобщо… ако трябва да определя Бретан само с две-три думи, то те ще са ОМАГЬОСВАЩ И НЕЗАБРАВИМ 🙂
Такаа… Доста трудно ми е да избера от всички снимки кои най-точно биха представили Бретан, но да видим…  следва една много кратка визуална разходка:

Bon voyage!

Бретан - Пейзажи като за новогодишен календар     :)

Бретан - Пейзажи като за новогодишен календар :)

Бретан - Традиционни селски къщи като от вълшебните приказки

Бретан - Традиционни селски къщи като от вълшебните приказки

Бретан - Пасторални пейзажи

Бретан - Пасторални пейзажи

Бретан - Изглежда действаща вятърна мелница

Бретан - Изглежда действаща...

Бретан - Някои от местните жители на Кот д'Армор   :)

Бретан - Някои от местните жители на Кот д'Армор :)

Бретан - Гобленът "Щастливото завръщане" наживо     ;)

Бретан - Гобленът "Щастливото завръщане" наживо ;)

Бретан - Казах ли за страшните черни облаци, настъпващи от океана, от които ми щръкна косата?...  И май тия чадъри са пуснали корени, понеже не успяха да се  разлетят   :)

Бретан - Казах ли за страшните черни облаци, настъпващи от океана, от които ми щръкна косата?... И май тия чадъри са пуснали корени, понеже не успяха да се разлетят 🙂

Бретан - Нее, не бих искала да съм в океана при  такова време

Бретан - Нее, не бих искала да съм в океана при такова време

Бретан - Но пък искам да бродя по брега при такова    :)

Бретан - Но пък искам да бродя по брега при такова :)

Бретан - Кеееф!     :)

Бретан - Кеееф! :)

Бретан - Тук някъде дали ще има феи?

Бретан - Тук някъде дали ще има феи?

Бретан - Река, приличаща на езеро - Блавет /мисля/

Бретан - Река, приличаща на езеро - Блавет /мисля/

Бретан - Замъкът Сосиньо "наднича"     :)

Бретан - Замъкът Сосиньо "наднича" :)

Бретан - Замъкът Треварез /дали си има собственик?/

Бретан - Замъкът Треварез /дали си има собственик?/

Бретан - Кой казва, че замъците са само по Лоара? Ето, тук още един - Тресенсон... Класика, нали?   :)

Бретан - Кой казва, че замъците са само по Лоара? Ето, тук още един - Тресенсон... Класика, нали? :)

Бретан - Последно, още един красавец - замъкът Жослен    :)

Бретан - Последно, още един красавец - замъкът Жослен :)

Бретан - А така се вижда част от градчето Жослен от камбанарията на църквата.

Бретан - А така се вижда част от градчето Жослен от камбанарията на църквата.

Бретан - Още един живописен старовремски  град - Динан

Бретан - Още един живописен старовремски град - Динан

Бретан - Типични къщи в Динан

Бретан - Из пустите уличките на Динан

Бретан - Типични стари сгради в Рен

Бретан - И съвременни модерни сгради в Рен ;)

Бретан - И паркове с прекрасни цветя има в Рен

Бретан - И паркове с прекрасни цветя има в Рен

Бретан - Пристанчето за "гемийки" в Етел    :)

Бретан - Пристанчето за "гемийки" в Етел :)

Бретан - Из уличките на още един стар и красив град - Ван

Бретан - Из уличките на още един стар и красив град - Ван

Бретан - Архитектура във Ван

Бретан - Архитектура във Ван

Бретан - Също Ван

Бретан - Също Ван

Бретан - Религията е на почит - църкви навсякъде.

Бретан - Религията е на почит - църкви навсякъде.

Бретан - Из Кемпер,  в дъното се вижда една от големите бретански катедрали Сен Корентин.

Бретан - Из Кемпер, в дъното се вижда една от големите бретански катедрали Сен Корентин.

Бретан - Кемпер, органът в катедралата Сен Корентин

Бретан - Кемпер, органът в катедралата Сен Корентин

Бретан - Кемпер, катедралата Сен Корентин, витражи

Бретан - Кемпер, катедралата Сен Корентин, витражи

Сен Мало - Отлив. Според вас за какво служат тези огради от набити в пясъка колове току пред крайбрежната улица?

Сен Мало - Отлив. Според вас за какво служат тези огради от набити в пясъка колове току пред крайбрежната улица?

Сен Мало - Прилив. Ето затова са тези "огради" - да "убиват"   вълните на прилива. Макар че не винаги успяват.

Сен Мало - Прилив. Ето затова са тези "огради" - да "убиват" вълните на прилива. Макар че не винаги успяват.

Бретан -  What a wonderful world...

Бретан - What a wonderful world...

Бретан - И още веднъж  :)

Бретан - И още веднъж :)

Текст и снимки: Вили

22 коментара

Switch to mobile version