Archive for декември 3rd, 2010

Дек. 03 2010

Когато тръгнеш за Итака(1): Хонконг

Днешният пътепис ще ни превози от Австралия в Хонконг. Как така ли? Ами базовият лагер на автора е там :). След малко ще разберете защо не искате да има снимки* в този пътепис 😉

Когато тръгнеш за Итака

част първа:

Хонконг

„Когато тръгнеш нявга към Итака,
моли се пътят ти да е далечен,
изпълнен с перипетии …“ *

ме съветва щедро Константинос Кавафис, ама той разбира се не планира да пътува от Бризбейн за София и обратно по три дни в едната посока, при това насред разбушувана международна истерия по повод на прасешко-грипната пандемия.

Hong Kong, Хонконг

Още докато чекираме багажа за първия полет Бризбейн – Хонконг изпадам в моментно недоумение и объркване, ние на самолет ли ще се возим или ще присъстваме на публична демонстрация на сложна хирургическа операция – всичката китайска младеж на опашката край нас е надянала маски. Бели, сини, розови, на раета, с метални капси, с по-спортни десени, човкоподобни, хоботоподобни, с ластички и с клипсчета, с филтри, и още други разновидности. Да им се чудиш как смятат да консумират многобройните напитки, закуски, бисквитки и прочие псевдозабавления, предлагани в досадно изобилие на дългите десетчасови презокеански полети. Ние им се посмяхме естествено. Особено на човките. И на райетата.

На летището-операционна в Хонконг ни посрещат тълпи от хирурзи и стажанти по медицина (познават се по хирургическите маски), хигиената в тоалетните е по-добра от някои хирургии, в които съм била, маски в два различни десена (синьо и розово тънко райе) се раздават безплатно, огромни плакати ни ограмотяват на няколко от най-говорените световни езици (разбирай мандарин, кантонски и тук-таме лош английски) в основните принципи на личната хигиена и првилата за кашляне на обществено място, а една лелка със синя човка и инфрачервен пистолет-термометър ни отстрелва един по един от упор да потвърди , че нямаме температура и не внасяме контрабандно свински вируси.(Е, поне не е среща с циклоп, ластригони нито разгневен Посейдон, както препоръчваше Кавафис) Подписваме декларации че сме здрави, прави, бодри, некашлящи и няма да емигрираме в Китай. Маскирани служители в униформи и бели ръкавици ни пускат великодушно в транзитната зона.

Който не е пътувал с тийнейджър той не знае, че най-важното условие за безавариен и лек път е редовното и обилно хранене на подрастващото. Така че първата ми работа е да изтегля пари от първия банкомат, който се мярва пред очите ми. Рутинна процедура, мислите си, и аз така си мислех, особено като съм избрала меню на английски. Обаче машината успява да ме изненада с въпроси като: „Искате ли безплатен купон?“ и „Искате ли съвет?“ Аз, честно казано, искам само малко хонконгски долари, ако може, и питателен обяд за гладното, ама за да не влизам моментално в пререкания с местната култура, да не изляза нетолерантна и арогантна някаква, дипломатично се съгласявам и на купон, и на съвет. След още малко цъкане по бутоните се сдобивам и с трите. Парите са като навсякъде по света – хартиени, с картинки и номинал. Безплатният купон е гъсто изписан от двете страни с йероглифи и единствената подсказка за невежи некитаисти като нас са двете цветни снимки – на гола жена и на велосипедист. След известни спекулации по въпроса какво ли ще получим беплатно срещу подобен купон (секс с велосипедист/ка, велосипедно задвижвана машина за масаж, козметика за велосипедисти?) решаваме да не си търсим белята и се фокусираме върху по-традиционни забавления, в случая – хранене. А съветът се оказа просто разписка. На китайско-английски и май със заемки от поне два машинни езика. Уведомява ме, че току-що съм изтеглила пари от сметката си.

По принцип храненето не се смята за екстремен спорт, но предполагам това е само, защото

малцина се осмеляват да консумират традиционна китайска храна на хонконкгското летище

(Всичкото турист се е сипнало в Макдоналдс) Ако имаше повече смелчаци като нас храненето по китайските летища щеше отдавна да е добило световна популярност като най-екстремен тип преживяване.

За да улеснят нашего брата неграмотника милите китайски домакини са направили едни хубави пълноцветни снимки на манджите и услужливо са ги номерирали. Хич не ти трябва да знаеш китайски. Само си избираш гозба на вид и цвят, бучиш пръст в снимката и плащаш. След няколко минути на светлинното табло се изписва номерът на твоята поръчка, ти пращаш извънземното да донесе храната, докато старателно сгъваш салфетки и делово подреждаш клечки(за хранене) на масата в подготовка за предстоящото угощение.

Извънземното носи табла с внушителни порцеланови купи вдигащи апетитна пара. (Гледай сега колко стереотипно се изразявам – щом е пара и щом излиза от купи с храна, значи е апетитна! Обаче Хонконг не е място за стереотипи.) Тръсва я на масата и прави най-кратката и най-съдържателна рецензия в историята на гастрономичната критика:

„Мирише отвратително, но става бързо.“

Което от гледната точка на перманентно гладен тийнейджър е по-скоро позитивна оценка. После се тръшва на стола си и се въоръжава решително с клечки. Докато отварям уста за саркастичен отговор (Че какъв друг?!), кълба зловонна пара се издигат в лицето ми, проникват в носа ми, парализират диафрагмата, спират дишането ми, причиняват обилно сълзене в очите ми и спазми на гадене в стомаха. Едва успявам да не загубя съзнание. Затова пък загубвам ума и дума, сарказъм и здрав разум. И всякакво желание за ядене. Че става бързо не споря, но определението „отвратително“ е много далеч от реалностите на китайската гозба. Бледичко и неудовлетворително някак. Жалко и безсилно. Слабо и непълноценно. Престъпно неизразително.

Всичките ми обонятелни и вкусови органи са в пълен шок и парализа

(и ще останат така задълго), поради което не са в състояние да анализират детайлно сложния букет миазми, облъхващи лицето ми, но без усилие разпознавам мухъл, плесен, леш, отдавна умряла риба, гниещи водорасли, стара миризма на алкохол и повърнато, и още нещо, което не мога точно да уловя в момента, но ми навява асоции с горска шума и стар казан за боклук в дъждовна топла утрин. Нищо чудно, че в българския език нямаме подходящо изразително прилагателно. То е защото и подобно ястие нямаме в националната си кухня. След неуспешен жалък опит да надскоча себе си, да преодолея културните различия и безпаметно смело да сръбна от бульона без да дишам, със затворени очи и със запушен с два пръста нос, се отказвам от всякакви преструвки за толерантност към местната кухня, признавам се за консервативна, закостеняла еснафка без въображение и без никакъв усет към приключенското, и избутвам стола си по-далеч от зловонната чорба.

Пък Кавафис ми пожелаваше „Всевъзможни тънки аромати, колкото можеш повече прекрасни аромати“. Ха! Тоя чоек явно до Хонконг не е дори припарвал.

Гладното не се задълбочава в лични драми

с поезията на мъртви гръцки поети и успява не само да сръбне, но и да отхапе от подозрителните завити в тесто пакетчета плуващи в супата, и се кълне, че ако игнорираш миризмата, всъщност е адски вкусно. Отнема й точно 30 секунди още да капитулира напълно и да се оттегли в моята посока, възможно по-далеч от все така вдигащия (Та какъв беше стереотипния израз? Апетитна?) пара порцелан. Известно време се опитваме да си преставим ситуация в която като се връщаш уморен и гладен от работа/училище и подушиш отдалеч аромата на домашната гозба (а може би на отдавна неизхвърляния казан за боклук на съседите – нямам идея как би могъл да ги различиш) устата ти се изпълва със слюнка, ти целият се изпълваш с очакване и си казваш с топло чувство:“М-м-м, мама (баба, нечистоплътния комшия) готви нещо вкусно!“ Неуспешно. Напускаме позорно ресторанта и се отправяме към гейта за следващия полет. До Москва.

––––

*Итака

Константинос Кавафис

Превод: Стефан Гечев

Когато тръгнеш нявга за Итака,
моли се пътят ти да е далечен,
изпълнен с перипетии и знания.
От ластригоните и от циклопите,
от Посейдон сърдития не бой се –
такива в пътя нивга не ще срещнеш,
ако възвишена остава мисълта ти,
ако отбрано чувство
душата и телото ти докосва.
Ни ластригоните, нито циклопите,
ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се – пътят ти да е далечен.
И много да са пролетните сутрини,
когато с толкоз радост и любов
ще влизаш във невиждани пристанища.
Да спреш край финикийски градове
и много пъстри стоки да закупиш –
седеф, корали, кехлибар и абанос,
и всевъзможни тънки аромати,
колкото можеш повече прекрасни аромати.
В египетските градове да спреш,
да учиш и да учиш от учените.

Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там – това е твойта цел,
ала по пътя никак да не бързаш,
че по-добре – години да пътуваш
и остарял на острова да спреш,
богат, с каквото в пътя си спечелил,
без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те дари с прекрасното пътуване.
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде.

И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат.

Очаквайте продължението:

Автор: Изабела Шопова Една кивианка в Австралия 🙂

Други разкази свързани от Далечния Изток: КЛИКАЙТЕ на разказа!

* Специални благодарности на автора, че качи разказа точно когато поради технически причини не мога да качвам снимки и съществуваше реален риск днес да няма нов пътепис. Благодаря, Изабела! – бел.Ст.

12 коментара

Switch to mobile version