Archive for ноември, 2010

Ное. 30 2010

Сицилия – в леговището на мафията*

Шубе, а? Видяхте „мафия“ в заглавието и веднага тръгнахте да звъните на полцията, нали 😉 Споко, разказът е за Сицилия, където живеят 5 милиона (!!!) човека. Това последното така ме потресе, че вчера цял ден не можах да кача разказа – затова го качвам днес 🙂

Наш водач из леговището на мафията ще бъде Детелина. Приятно четене:

Сицилия – в леговището на мафията*

Тази година ми върви по вода. Валя ме по време на летните отпуски, валя ме и сега през ноември, когато съумях да отделя пет дни и да отида за втори път до Сицилия с надеждата, да поразгледам повече.

Излетяхме от Верона за Катания в 7 часа сутринта. Полетът ми се стори ужасно дълъг, макар че всъщност е само около час и половина (колкото от Милано до София). Като че ли летяхме цяла вечност. Проблемът ми с ранните сутрешни полети е, че обикновено по това време си пия кафето, придружено с някоя и друга цигара, а в самолета няма как, а и поднасят, по традиция, отвратително кафе. Добре поне, че компанията, с която летях (Меридиана) го сервира безплатно – нищо че полетът по принцип е от ниско тарифните. Но, хайде да не се оплаквам. Пушенето и кофеинът и без друго са вредни.

Вулканът Етна, СицилияВулканът Етна, Сицилия

Едно от нещата, които най-много ми се искаше да видя в Сицилия беше

Етна.

Както вече споменах обаче, при пристигането ни в Катания валеше ситен, отвратителен дъждец, което обстоятелство, плюс факта, че нямахме време да обикаляме в търсене на подходящо място, от където най-високият действащ вулкан в Европа (3343 метра), би ми позирал за снимка, задоволих с тези, които успях да направя от самолета. Ето ги тук:

Вулканът Етна, Сицилия

Etna, 95019 Zafferana Etnea Катания, Италия

Вулканът Етна, Сицилия

Да,

Сицилия е красиво местенце

и това се вижда и от въздуха. Един от големите и проблеми обаче е липсата на добре уредена инфраструктура и пътища. Това, разбира се е сравнение със северната част на континентална Италия, където пътищата и магистралите, смело мога да твърдя, са едни от най-добрите в Европа. В Сицилия положението е малко по-различно, и то не само с пътищата, но това е друга тема.

Сицилия

Сицилия е автономен регион в Италия със специален статут.

Трудно е и за самите сицилианци да ми обяснят какво означава точно този специален статут. Фактът е, че островът има нещо като собствено мини правителство. Населението е малко повече от пет милиона жители.

Сицилия има две основни летища – едното е в Катания, където кацнах и другото в Палермо, от където щях да излетя след пет дни. От там, придвижването с обществен транспорт, особено към вътрешността на острова си е цяло приключение. Съветвам ви, ако пътувате по тези места, да имате това в предвид и да се информирате предварително и добре, относно разписанията на влаковете и автобусите. Освен това си предвиждайте и поне един час в повече, най-вече ако ще гоните връзки и прекачвания.

Сицилия

Този ден, аз и моята спътничка-приятелка имахме късмет, защото трябваше да се придвижим с автобус само до Калтанисета, където щяха да ни чакат приятели с кола за да ни откарат до крайната цел нашето пътуване.

Удобството на летището в Катания е, че в непосредствена близост до него се намира и автогарата.

Дори и да попаднете там за първи път ще се ориентирате много лесно, защото и будката за билети и спирките са същите както в България. Гледката на блъскащи се хора, помъкнали по няколко куфара и по още толкова чанти, които упорито си проправят път към гишето, ще ви се стори учудващо позната, освен това няма начин да не разберете кой за къде ще пътува – почти всеки вика, колкото му глас държи… Който си спомня какво беше в началото на деветдесетте години на централната автогара в София, а и не само там, разбира за какво става дума. Така че аз си бях съвсем спокойна и даже се чувствах приятно замаяна от цялата какафония, която далечно – носталгично ме връщаше назад в годините и ми напомняше Родината.

Марианополи, Сицилия

Обаче моята приятелка италианка – Мануела (за по-кратко Ману), чистокръвна тосканка, започна видимо да се изнервя, докато накрая се развика и тя, в стремежа си да не я изтикат от опашката. Аз, от опит си знаех, че е безсмислено и хич и не се учудих, че никой не ни обърна внимание. Само един чичко с типичен сицилиански каскет на главата изломоти нещо и после ни обърна гръб. От това, което каза човекът, схванах само последната дума – „синьоре”, демек „госпожи” за другото ми се наложи да питам Ману за превод. Тук му е мястото да обясня нещо за

диалектите в Италия:

на практика всяко населено място си има собствен диалект, който казано най-общо, представлява специфично и особено произношение на думите, понякога по-близко, но в повечето случай нямащо нищо общо със съвременния книжовен език. Нещо като трънския диалект в България.

Сицилия

В Сицилия положението е още по-сложно, защото местния диалект е признат от Юнеско като самостоятелен език. Имайте това в предвид, ако затръгвате за този остров, снабдени с дебел разговорник или с някоя и друга дума италиански, запаметена от кратък аудио курс. Може и да не ви бъдат достатъчни. Сицилия е Италия, но не съвсем. Не се отчайвайте обаче. Ако на север в страната, хората са по-студени и затворени, то колкото по на юг отивате, толкова по-малко важи това правило. Южнаците в Италия са сърдечни, топли и гостоприемни хора, които с удоволствие ще ви помогнат във всяка една ситуация.

Но да не се отклонявам повече.

Сицилия

Сицилия

Взехме си билети, качихме се на автобуса и потеглихме. Билетът струваше 9,50 евро за разстояние от около 120 км. Пристигнахме в Калтанисета след около час и половина, прекосявайки по местната магистрала, която е безплатна, вътрешността на острова. И тук, както и в останалата част на Италия не можах да видя дори една педя земя, която да не се обработва. Маслинови и портокалови горички, лимони, мандарини и вълнообразни разорани поля. Казват, че гледката е още по внушителна през лятото, особено в периода след жътва, когато силното слънце изгаря всичко и пейзажът изглеждал черно бял.

Самият град Калтанисета

не ме впечатли кой знае колко. Единствената забележителност, на която моите приятели, италианци, ми обърнаха внимание беше сградата на местния съд. За съжаление не успях да я снимам, защото минахме от там на път с колата, но така или иначе това място е известно не с някаква забележителна архитектура, а с факта че, тук се провеждат голяма част от съдебните дела, свързани с мафията.

Марианополи, Сицилия

Когато се говори за Сицилия първата асоциация на всички е именно мафията.

Ако обаче очаквате да видите по улиците сцени като от някой филм, ще останете разочаровани. На директният ми въпрос към местните хора, дали такива неща се случват, отговорът бе: „ Ма, еее… ако не си търсиш белята и си гледаш твоята си работа, проблеми няма”. Според мен това твърдение може да се отнесе за всяко едно място по земята. Всъщност в буквален, груб превод коза ностра (cosa nostra) означава нещо като „наша си работа”.

Марианополи, Сицилия

Марианополи, Сицилия

След още около час по лъкатушещите и пълни с дупки пътища към вътрешността на Сицилия, стигнахме до

селцето Марианополи,

което се намира почти в центъра на острова.

Ето такива места обичам аз. Със сигурност селцето едва ли някога ще влезе в някой туристически справочник, но пък за мен, истинския живот и атмосфера в дадена страна се усещат именно на такива места.

Марианополи, Сицилия

Марианополи, Сицилия

Надявам се, скоро да ми остане време да напиша нещо и за Агридженто и Долината на храмовете, до където се разходихме в следващите дни.

Автор: Детелина Стоянова

Снимки: авторът

* Мафия – абе, наша си работа 😉 Но както видяхте няма нищо общо с разказа 🙂 – бел.Ст.

11 коментара

Ное. 26 2010

Етрополе, Правец и манастирите им

Миналата седмица един наш читател пожела, освен пътепис за Перник, да публикуваме и пътепис за Враца. С днешния пътепис на Темплар лека-полека и само географски се приближаваме към желаното от нашия читател място – но ще стигнем само до Етрополе и Правец. Темплар ще ни покаже Етрополския и Правешкия манастири – с чувство за хумор и снимки.

Приятно четене:

Етрополе, Правец и манастирите им

Не знам дали постпътешествения синдром е описан от науката, но след като лобистката реформата на нафукания образователен министър се срина с гръм и трясък под шутовете на Конституционния съд, а пък и нереформираната нАука и тя не е стока явно трябва да вземем нещата в свои ръце.

И така, прибрал си се от дълго пътешествие. При сутрешния душ кожата ти се свлича на парцали, ромският ти тен стои парвенюшки неестествено сред бледоликите колеги (изглеждаш като боядисана с унгарска еко-кал златка). Сутрин с раздразнение мачкаш часовника в черни зори и вместо английска закуска или закуска на тревата, хукваш гладен към офиса. Академичната общност от близък до София университетски град пърпори на слалом със старите голфове (учЕните са бедни и карат скапани коли) и предизвиква в съненото ти съзнание агресивен блян по облите бели бутове на все още представителните им майки (ромите и българо-ромите раждат непосредствено след полово съзряване. И правилно, ако зачакат умственото такова, отдавна да са изчезнали).
Докато чакаш на светофара нервният поглед се спира на червена формичка за пясък – слонче, три шишарки, черупка от рапан и водолазния ти нож, който е паднал между седалките. Артефакти от миналите дни, изостанали в колата. Когато на края на ужасния ден най-после положиш морна глава на възглавката и решиш да забравиш, отваряш книгата и върху добре развития ти гръден кош и изваяните коремни плочки се посипва златист морски пясък… Не не може да е толкова гаден животът и добрите времена да се свършили… Няма да им се дадетш. Ще се бориш до край. Ще намериш начин. Ето, ако стиснеш зъби, само още 4 дни … И тогава ще отидеш поне до вулкана Попокатепетъл и ще им покажеш на тия мазохистични зомбита със стъклени погледи и безмислени папки, че можеш временно да вържеш пътешественика в офис, да експлоатираш труда и да смучеш потта му чрез финансова принуда, но не и да победиш волния му дух на Easy Rider. Ето тази амалгама от чувства се нарича Постпътешествен синдром.

Идва събота. По време на английската закуска, през уханния дим от печени наденички и парата над кубинската кафеварка, мазваш маргарин на препечената филийка, отпиваш шумно първата глътка кафе, повишаваш авторитетно глас за да привлечеш вниманието на славните пътешественици и делово им свеждаш няколкото възможни дестинации на днешния ден-отмъщение. Мальовица и Рилският манастир отпадат (времето е колебливо), Габрово остава за по-добри времена (изисква преспиване), вулканът Попокатепетъл е замразен като проект, защото не си сигурен дали съществува. По методът на изключването последен остава Етрополският манастир.

За зоната Етрополе – Правец знам твърде малко

Свързвам я с другаря Тодор Живков, откъдето си мисля за тъпи и прости хора, комунисти, паметник на дебилния сатрап (сатир), бате Бойко и Гоце от двете му страни… Някога на път за Плевен винаги спирахме на шатрата на Правец, купувахме си сладолед – сандвич (между две вафлени плочки) и плюехме малки парченца в езерото, за да гледаме как рибките се боричкат за тях. Виждал съм Етрополския манастир на снимки от 1933, когато баба ми е била там в „ученическата колония” на III Софийска девическа гимназия. В тези противоречиви чувства везната накланя картата, от която се вижда, че до там се стига по магистралата, с много късо отклонение след Правец, което прави пътуването кратко и приятно, особено подходящо ако тръгваш от София чак по пладне.

Дълго и досадно излизаме от София, но след караулката на Казичане слънцето грейва и пътят (дао, до) се разстила пред теб като сив килим, който светът на пътешествениците е търкулнал за да посрещне тържествено своя блуден син.

Приятно, кратко и весело пътуване по магистралата до Правец, по време на което разучаваме песента „ах тез панталонки колко много знаачат”. Около шатрата на езерото в Правец днес се намира голф-комплексът на Златев. Прави добро впечатление – чисто, лъскаво, просторно. Паркингите са пълни с коли. Отминаваме го, минаваме покрай „Правешки ханове”, което също изглежда прилично и без да влизаме в града на tatto di tutti carvulli се отклоняваме към

Етрополе

Още след Правец пейзажът става старопланински, пътят се вие между хълмчета, а зад тях се зеленее и чернее планината. Голям разклон с табела за правешкия манастир Св. Теодор Тирон поставя и този обект в точка „разни” на дневния ред. Красотата на пейзажа е превърнала пътуването в пътешествие и душата ми тържествува. От обиколния път на Етрополе се виждат панелки. Вярно, нисички, 3 – 5 етажни, но въпреки това стоят като… изходил се е правешкия гений в този прекрасен ambiance. Минаваме покрай конна база, няколко вилни зони и след поредния завой с табелка за манастира юрваме по стръмен път нагоре.

Пътят е идеално гладък, но е тесен. Минава през още няколко вилни квартала и навлиза в разкошна гора. Вием се в зеленикавия мрак още 2 – 3 километра, обясняваме на децата, че това е гората от книжката за Горското училище, в което „Ежко, мъдър горски жител, назначен е за учител” и изведнъж изскачаме пред масивната порта на манастира.

Етрополски манастир

Етрополският манастир „Св. Троица – Варовитец”

има голям двор, покрит с окосена и поддържана зелена трева.

Етрополски манастир Св. Троица, Етрополе, България


До масивната 4-куполна църква, строена 1859г. има няколко детски катерушки, люлки и пързалка. Жълта. Не знам защо е важно, но е важно. Слънцето безмилостно жули, децата обаче нямат никакво намерение да спрат да се катерят по жълтата пързалка. Дори обещанието да им покажа малки прасенца се посреща от дъщеря ми с безраличие, а от сина ми – с насмешка, граничеща с неуважение. Зарязвам ги с мама и отивам да разгледам интересния каменен свод на храма, който изглежда като ориенталски елемент.

Етрополски манастир

В манастира е отседнала група свещеници със семействата си, които правят впечатление с интелигентни физиономии и достолепна осанка. Напомнят ми на дядо и на починалите наскоро отци Грозев и Станой Андонов. Църковното магазинче е на самообслужване. Една от манастирските килии на първия етаж е

музей на революционната дейност на манастирското братство

Игуменът йеромонах Хрисанд е бил деен член на революционния комитет и в специалното скривалище изкопано под одъра е крил Левски и куриерите на БРЦК. Музейчето прави добро впечатление – непретенциозно, чистичко, автентично, без традиционните за подобни места помпозни лозунги със стиропорени букви.

Музеят в Етрополския манастир

Връщам се при моите хора и отново подканвам да оставят за малко нагрятата от слънцето жълта пързалка.
– Гйуупавата пъйзайка – поправя ме настойчиво моят собствен наследник, откъдето разбирам, че майка му е започнала да изтрещява от слънцето и трябва да се намеся. Демокрацията бива брутално погазена и двамата членове на хунтата с бърз ход понасяме по едно крещящо дете към задната порта на светата обител.

Етрополски манастир

Етрополски манастир

Малките прасенца, въргаящи се в калта не успяват да потушат справедливи гняв на гражданското общество, но рибките в поточето, водещо към няколко бетонни рибарника дават резултат. Спокойствието на планината е възстановено и Ловчанска епархия може отново да заживее пълноценен духовен живот.

Навлизаме в гората и само на 30-тина метра ни цапардосва невероятна гледка.

От висока 4-6 метра скала падат струи и капки на широк водопад.

От пръските околните скали са вечно влажни и са покрити със зелен мъх. И всичкото това под купола на огромни дървета с високо разположени корони. Няколко десетки такива гледки, които ни е писано да видим осмислят цял живот!

Водопад край Етрополе

Водопад край Етрополе

Мотаем се още малко из манастира и поемаме

обратно към Етрополе

Панелките, споменати в началото пораждат скептицизъм, който се засилва от гледката на многолюдна и шумна ромска сватба. За някой културолог от НБУ нещото може да е манна небесна, но аз се сещам за христоматийна финална сцена с хеликоптерите от известен американски филм, озвучен с Вагнер.

Зад тази външна обвивка на Етрополе ни очаква много приятна изненада.

Градчето е чисто, спретнато,

с широка пешеходна гладна, оградена от подчертано градски къщи от началото на миналия век.

Етрополе

Е, блок тип „китайска стена” не е спестен, но пред него има чудесен стар паметник на загиналите във войните.

Паметник на загиналите във войните – Етрополе

Минаваме покрай десетина кафенета, но само един ресторант – непретенциозен, с пластмасови маси с покривки „Пепси” пред ъглова стара къща. Затова пък има богато меню, в този ден предлагат телешко варено, изпипано както за постоянните посетители на изискан будапещенски ресторант с оркестър от 30 невръстни цигулари. Буца крехко сварени месо, цял белен картоф и цялаотлично обелена глава лук, меки като мозък плуват в чиния бульон.

Любопитни са сградите на първото местно училище,
историческия музей, съдебната палата,

Местното училище – Етрополе

Исторически музей – Етрополе

Съдебната палата – Етрополе

а на края на главната се намира

стара часовникова кула от 1710г

Часовниковата кула – Етрополе

На тръгваме почти случайно минаваме покрай

църквата Св. Архангел Михаил

е строена вероятно през 30-те години на XIX век. Има широко, изнесено и оградено с колони преддверие. Когато влизам в двора тъкмо бие камбаната за вечерня. Зарадвах се, че ще мога да разгледам храма, но на входа се сблъсквам със свещеника, който с бързи стъпки се кани да излиза. Успявам само за миг да зърна хубавата вътрешност на църквата. После научавам, че в града има 4 църкви, разположени във формата на кръст около центъра и той ги обслужва всичките. В двора на храма има десетина стари надгробни паметници, които впечатляват със своята типично градска пишност. От порцелановите портрети гледат богати търговци, индустриалци, общински упарвници и чорбаджии от по-миналия век. Вече си обяснявам хубавите къщи в центъра.

Църква Св. Архангел Михаил – Етрополе

На връщане се отбиваме по отклонението за

Правешкия манастир Св. Тодор Тирон

Не знам дали бай Тошо е приемал Св. Теодор за свой закрилник, но си спомням някогашния майтап за „Св. Тодор Правешки и 8 милиона мъченици”. Пътят до манастира е отличен. Самия манастир не е нищо особено. Представлява голяма порта, след която пътя продължава да се вие по хълм, а на върха има доста странна църква и една къща тип „възрожденска”, в която живее духовникът.

Правешки манастир Св. Тодор Тирон – Правец

Има голяма ливада по склона, лехи с цветя, а гледката, която се открива към Средна гора е прелестна. С две думи: малко, но отлично поддържано, с чудесен въздух и пейзаж.
Едно изящно русо момиченце с ангелски къдрава коса любезно пожелава да играе с щерка ми. Тя се скрива зад крака ми и започва да реве. Когато я гушкам, успокоявам и питам защо не иска да си играе с детето, тя отговаря
– Йошаво е! (рошаво).

В странната църква, строена през 1866 са вградени плочи с релефни иконографски изображения от предишните храмове, унищожавани от турците. Явно в Правец има някакъв самодеен кръжок по гоблени, защото много от иконите са рамкирани гоблени. Кичозно, но изключително мило. Свещеникът е приготвил храма за сватба. Изнасяме се, преди да са дошли сватбарите и да са развалили идилията.

Църквата на Правешкия манастир Св. Тодор Тирон – Правец

Докато пътуваме по обратния път получаваме дружеска покана за гостуване у другата половина от консервативната общност в Бистрица. Приемаме. Децата ще спят у родителите ми. Никой не е длъжен да гледа на бабите внуците.

Автор: Темплар

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

12 коментара

Ное. 25 2010

Към Европа с влака (10): И като край: Виена

Продължаваме с железопътните приключения на Крум из Европа. Пътувахме с него до Белград и Виена, бяхме в Мюнхен и Тюбинген, а също и в Брюксел. За последно го оставихме в Антверепен и Брюге и Лондон, в Англия бяхме и за Коледа, посрещнахме Нова година в Амстердам, за последно минахме през Париж, и Лил във Фрнация, а днес отиваме към прекрасната Виена, за да завършим нашите железопътни приключения из Европа.

Приятно четене:

10.01.2010 г. – до-14.01.2010 г.

Тези дни прекарах във Виена.

Виена

Бях много изтощен след толкова дни пътуване и физически, но главно психически. За това го карах малко по леко. Интересно е да се отбележи, че пътят от Лил до Виена беше цял ден. Първите два влака с които бях както следва: Лил-Париж и Париж-Щутгарт. Френските железници си свършиха работата безпогрешно и нямах никакво закъснение и при двата въпреки дългото разстояние при втория. След това за пореден път се сблъсках със закъсненията на германските влакове- причинени къде от лошото време, къде по други причини. И тъй като разстоянието от Лил до Виена си е огромно, когато пристигнах в Щутгарт имах една много удобна връзка с влак до Мюнхен и от там до Австрия. Лошото е че влака който ми трябваше закъсняваше с над час и си изпусках и следващия. Другия вариант да стигна до Виена беше през Брюксел и с доста повече пътуване. С този вариант стигах към 23.30. Естествено и този влак закъсня с около 25 минути, което доста ме озадачи поради факта че от Нюрнберг имаше само един влак до Виена до края на деня, който можех и да не хвана. Е в крайна сметка и другия влак закъсня и нямах проблеми. Единствено че до границата с Австрия беше малко претъпкан с всякакви хора. Но все пак около 23.30 след близо 16 часа път стигнах успешно до крайната си точка.

Дворец Шонбрун, Виена

Другите дни от този ми престой във Виена както споменах го карах малко по-лежерно. Разходих се до Пратер-а с баш Виенското колело.

Виенското колело – Пратер, Виена

Дом Хундертвасер, Kegelgasse 37-39, 1030 Виена, Австрия

Хундертвасерхаус, Виена

Зимата беше много приятно из неработещите атракциони и при липсата на хора. Поразходих се и до замъците в града, а също така и Хундертвасерхаус.

Хундертвасерхаус, Виена

Една къща с уникална архитектура напомняща много стила на Гауди, доста шарена и разчупена 🙂 .

Така на 14 вечерта си хванах влака до София. Най-накрая след толкова дни из Европа-та се прибирах в Югоизточната ѝ част изтощен, но и много доволен. Е, на гарата се качих на единствения вагон на БДЖ – спален при това с купе само за мен 🙂

Така моята „одисея“ из някои от красивите и по-големи или по-малки градове в Европа премина. Специални благодарности на цялото семейство, които ме подкрепиха и на всички приятели, които не казаха: Офффффф ти не си добре. Още специални благодарности на БДЖ без които нямаше как да стане това пътуване 🙂 , всички други железници на страните през които минах и които ми съдаваха повече или по-малко проблеми 🙂 . Благодарности на всички които ме приютиха и то много големи 🙂 и това е общо взето. Не знам кой вятър ме отвя на това пътуване, но се радвам че го хванах.

Човекът е човек, когато е на път 🙂

Край

Автор: Крум Божиков

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Австрия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

One response so far

Ное. 24 2010

Когато мечтите се сбъдват (3): Флоренция

Днес ще завършим общия пътепис на Неделчо и Мария за пътуването им до Италия. Започнахме с Венеция, после Мария продължи разказа с Тоскана, а днес отново Неделчо ще ни покаже Флоренция. Приятно четене:

Когато мечтите се сбъдват

част трета

Firenze

Първият пътепис, който изпратих на Стойчо преди 2 години беше за Флоренция. Ето , че отново съм седнал да пиша за града , който харесвам най-много и който предстоеше да посетя за трети път. Въпреки, че не ни се тръгваше от Монтекатини , заради чудесните условия в хотела и прекараните хубави мигове, все пак около 9 и 30 потегляме , чакаше ни Firenze!!!

Флоренция

Флоренция

Ех Флоренция, защо ли само при мисълта за нея едно радостно чувство обземаше душата ми.

Километрите не бяха много и ето ни в града. Хубаво е да знаете , че централната част е затворена за автомобили. Е, ние уж знаехме, уж навигацията ни водеше , но централно разположения хотел ни принуди да нарушим правилата. Ще видим дали ще отървем глобата или не , но за това друг път.

Хотел Сила

И така препоръчвам ви

хотел Сила

– централно разположен, точно до Арно, на пет минути пеша до Понте Векио, а от там и до всички забележителности. Координатите му от booking .com обаче не са съвсем точни и водят на около 50 метра от него. Иначи цените са прилични, условията и обслужването чудесни.

Флоренция, Италия

Време за губене няма. Хвърляме багажа и заедно с Десито, Тихомир , Алек и Райчо / това са нашите приятели/ тръгваме да видим колкото се може повече. Зная ,че много се е изписало и не само в този сайт за красотите на Флоренция , но нали това беше НАШАТА екскурзия и затова не мога да не ви разкажа за местата , които посетихме. Началото беше в

Санта Кроче – тази църква–пантеон,

в която са погребани Микеланджело, Галилео Галилей, Макиавели и Росини. От там потока от хора те води на Палацо Векио, до него е галерия Уфици , отново и отново се захласвам по Персей на Бенвенуто Челини, Похищението на сабинянките на Джамболони , паметника на Нептун. Опитвам се да не мисля за нищо и се оставям на безвремието, не искам да си тръгвам, но може би така е по-добре… Дъщеря ми ме подсеща , че

имаме традиция да се снимаме пред Уфици.

Как ли се променяме с времето? Ами ето как!!!

Следваща спирка –

сандвичите с агнешко шкембе – трипа лампредото

Надявах се да са си там, където ги оставих предния път и те си бяха, все така вкусни и хубави, този път с бира Peroni , но отново 660ml. Е, сега ни чакаше

Санта Мария дел Фиоре с купола на Брунелески, кулата на Джото, Райската врата на Гиберти

При толкова много красоти и култура човек се чуди как може всичко това да е събрано на едно място.

Санта Мария дел Фиоре, Флоренция

Санта Мария дел Фиоре

И все пак изреждам толкова имена да напиша нещо за

Брунелески

През 1419 г. Печели конкурса за изгрждането на купола на църквата , а следващата година започва строителството, което продължава 16 години. Интересното е ,че куполът е построен без поддържащо скеле.Изградени са два купола един в друг, като единият подържа другия , а тухлите на вътрешния се подреждат зигзагообразно при зидането за да се застъпят и крепят. Резултатът е един от архитектурните шедьоври на ранния Ренесанс. За строителството са използвани 4 милиона тухли , тежащи около 1500тона!? Продължаваме покрай двореца на Медичите и от там към галерията на Академията. Докато чакаме на опашката хапваме и по един сладолед с фрути ди бошко / горски плодове/ и влизаме.

Безпорната атракция е статуята Давид на Микеланджело.

Високата 5.18 м. статуя изобразява героя от стария завет, който е убил могъщия гигант и вожд Голиат само с един камък от прашката си.През 1504г. когато е завършена статуята е поставена пред Палацо дел Синьория, където е било седалището на местното правителство.Тя започва да символизира смелостта на Флорентинската република и непримиримият поглед на Давид е насочен към Рим. Излизаме от галерията и този път сме раз троени в исканията си. Жена ми и дъщеря ми се отправят към Санта Мария Новела. Десито и Райчо се качват на купола на Брунелески , а аз, Тихчо и Алек ще мързелуваме в отсрещното кафене.

След час всеки е изпълнил мисията си. Всички щастливи се отправяме към хотела за малко почивка ,защото денят все още не е приключил . Според мен всеки град трябва да се види по възможност както през деня , така и вечер или през нощта. Спомням си как изглеждаше Виена осветена вечерта преди Коледа, нещо подобно бях замислил и сега , но не предполагах , че ще е толкова хубаво и красиво. И така, изкачете се на площад Микеланджело, намира се на хълм от страната на двореца Пити , усилията си заслужават , защото гледките са наистина невероятни.

Така и не усетихме, че близо час и половина сме правили снимки и сме се любували на нощна Флоренция…

А знаете ли как завърши този ден , ами на тарасата на ресторанта на хотела , на чашка нашенска биричка!!!

Посрещам утрото гледайки Арно. Закуска и бързаме, защото предстои напрегнат ден. Започваме в 8 и 30 от

Капела Медичи,

виждаме гробниците на Лоренцо и Джулиано Медичи и скулптурните шедьоври на Микеланджело „ Утро и Здрач” и „ Ден и Нощ”. В 10 без 5 сме пред

Уфици

Имаме среща с нашия екскурзовод Славомир. Не искам да правя реклама , а само да благодаря на Руал травел, че ни дадоха негови координати,останалото свършихме сами. Благодаря и на Славомир за увлекателния разказ и чудесните моменти в галерията. Щом децата не се откъснаха от него, а искаха да чуят всичко ,което им казваше… За творбите вътре не искам да се повтарям, а само да пожелая на всеки , който има въжможност да ги види!!!

Естественият завършек на срещата ни с него беше обяд в една пицария на чаша просеко и вкусна пица!

Не се разминахме и този ден с изкачването на една куличка . Този път това беше

кулата на Джото

Прословутата камбанария е построена по планове на Джото през 1334г. Самият той е погребан в Църквата Санта Мария дел Фиоре.

Гледка от кулата, Флоренция

Гледка от кулата

Оставаше ни време и за

двореца Питти

Нямаше как да го разминем, защото в момента имаше изложба на Караваджо един от основоположниците на барока в живописта с въведената от него техника на драматично осветяване на отделни фигури на тъмен фон. След тъмните краски от картините на Караваджо ни оставаше да се полюбуваме и на

градините Боболи

Градините Боболи, Флоренция

Градините Боболи

Не бяха минали и пет минути от нашата разходка и с ужас остановихме рояците комари , които ни подгониха. Е , не сме всеки ден тук и издържахме атаките, но господа флорентинци за другия път да си напръскате…

Градините Боболи, Флоренция

Градините Боболи

Вечерта премина в наслада от разходките по малките и големите улички, влизахме тук и там, бяхме до къщата на Данте, до малката църквичка ,където е погребана Беатриче Портинари и къде ли още не… На никой не му се искаше да свършва тази приказка , но нали пък може би ще дойде и нова, да сме живи и здрави!!

За обратния път през Падуа и Загреб ще напиша , някой друг път . След Флоренция просто всичко бледнее.

А ето и нашата равносметка. За 11 дни изминахме 4010км.Изпълнихме програмата си на 100% и сбъднахме много от нашите мечти. Изводите които си направих от това първо организирано самостоятелно пътуване са следните.

  1. Изисква се много добра подготовка за избиране и запознаване с маршрутите.
  2. Навигацията е 99% задължителна.
  3. Пътуването с добри приятели и винаги за предпочитане.
  4. Резервирането на хотели през booking.com е 100% сигурно и носи доста предимства.
  5. Когато се върнеш , ако не споделиш или не напишеш за твоето пътуване значи не ти е било кеф , а на всички нас ни беше много , много хубаво!

НЕДЕЛЧО

Нещо като послепис към Стойчо: Не е ли време да отчетем тази „пътеписна” година по на чаша бира?*

Край

Автор: Неделчо Чешмеджиев

Снимки: авторът

*Крайно време е 🙂 – бел.Ст.

Други разкази свързани с Италия– на картата:

Италия

3 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version