Archive for октомври, 2010

окт. 29 2010

До Батошевския манастир Успение Богородично

Пътеписът днес ще ни заведе до едно от прекрасните места в китната ни родина – мъжкия манастир Успение Богородично край Батошево. И за да бъдем точни – край Батошево има още един, девически, манастир (Въведение Богородшично), но сега ще стане дума за мъжкия. Приятно четене:

До Батошевския манастир Успение Богородично

Тази година, пътувайки от Вонеща вода през Трявна (за кафе с аромат на смокини) към Троян, не изменихме на себе си и вместо да се движим по „царския” път, кривнахме по малките пътчета през селата.

Хубавото на малките пътчета е, че крият множество изненади 🙂 (а ако имаш голяма кола, дупките не са сред тях ;).

Денят беше 15 август, а термометърът показваше 37 градуса на сянка. Въпреки жегата или точно заради нея, имах чувството, че целия окръг е тръгнал на път. 15 август е голям християнски празник и много хора са готови да пропътуват километри до най-близката църква или манастир. Тези пък, които не търсеха божи храм, търсеха сянка и вода и тесният път покрай реката не смогваше да си поеме дъх под върволицата автомобили. (почти през цялото време пътят върви покрай река – първо покрай р. Росица, а след това следва р. Видима). Пътувахме си и зяпахме. Забавлявахме се от гледката на хора, насядали направо в реката, с по биричка във всяка ръка.

Ако сте настроени откривателски, този край на Стара планина няма да ви разочарова. Той е с малка надморска височина, сравнително мек климат и изобилства от забутани между хълмовете, почти неоткриваеми местенца, където да избягаш и да се скриеш. Поради тази причина, изобщо не бях изненадана, че подминахме поне 3-4 манастира – основно заради тълпите туристи, желаещи да ги превземат.

Обичам да разглеждам църкви и манастири, когато са празни, за да мога да пипна стените, да разгледам надписите и рисунките и да усетя настроението на хората, създали мястото. Обичам да оставам сама на такива места, но вече почти се бях примирила, че явно няма да е днес. Тогава една очукана и ръждясала табела привлече вниманието ни. Завихме в последния момент и се оказахме на прясно асфалтиран път за една кола. След 4 км по него, в посока към върха на хълма, се озовахме пред вратите на Батошевски манастир.

Вълшебно място. Оградено само от зелени хълмове, спретнато, сгушено и защитено. Разрушаван един път от турците, после построен отново. Камбанарията, чешмата – всяко със своята си история. Тишината се стеле от планината… Идеално за усамотение. Ако някога ми се прииска да избягам, ще отида точно там.

Батошевски манастир Успение Богородично, Севлиево, България

Напоследък все повече ме привличат такъв тип местенца – далеч от шума, от суетата, от сергиите с дрънкулки.

(Израснала съм в планината над Троянския манастир, харесвам мястото, но в последните години големите църкви и манастири като че ли не съумяха да запазят излъчването си на „светà обител” и лека полека се превърнаха в търговски обекти. Съгласна съм, че трябва да се издържат някак, съгласна съм, че всеки иска да види поне трите най-големи български манастира, съгласна съм (може би), че не трябва да връщаш туристи, само защото са по къси панталони… но всъщност, истината е, че не знам дали съм съвсем съгласна. Може би не съм, щом като избягвам подобни места напоследък.)

Батошевският манастир е действащ мъжки манастир, което трябва да имате наум, ако решите да се разходите из него. Достъпът не е ограничен, но е добре да знаете, че там постоянно живеят хора и вие им отивате „на гости”, което изисква да проявите нужното уважение към мястото и обитателите му и да се съобразите с техните ангажименти и порядки.

Приятна разходка.


(за първи път виждам такъв знак на манастир или църква и съм любопитна какво ли означава)



П.П. Батошевски манастир изобщо липсва на повечето карти. На част от картите има обозначен манастир с такова име до село Батошево – той се намира в края на селото, по-ниско от пътя, точно покрай реката и не можа да ни притегли в онзи ден. Вероятно заради стълпотворението пред входа му.

Аз говоря за друг манастир, отклонението за който се намира след с. Карамичевци и преди с. Стоките. Мястото му е обозначено вярно само в googlemaps.

Автор: Даниела Соколова

Снимки: авторът

Още снимки от Стара планина:

Други разкази свързани със Стара планина– на картата:

No responses yet

окт. 28 2010

До Будапеща

Днес ще заминем за Унгария, където Валя ще ни води из столицата Будапеща. Приятно четене:

До Будапеща

Четири седмици поред всеки ден казвах: хайде да отидем до Будапеща! Срещу мен се появяваха вяли и скептични усмивки от моите колеги и приятели, някое иронично „утре ли”, едно две протяжни „емиии може…” и все в тоя дух. Четирите почивни дни се приближаваха, а организация за пътуване нямаше. Остана един ден до празниците, когато чух репликата „ Е, ще ходим ли в Будапеща или само ей така си говорехме”!!! За спорове време нямаше, важното беше, че сме четирима и сме навити да тръгнем! Резервация – в два часа през нощта открих хотелче в Будапеща, което да отговори на възможностите ни /в 4,30 трябваше да тръгнем, познайте кой шофира/. Посещение в търговска верига за припаси, проверка на прогнозата за времето, три-четири полуизсъхнали блузки, лаптоп и джипиес и в 5 часа се засилих да събирам останалите сънени. Не бях проверила състоянието на колата естествено /блондинка съм – вечно търся помощ за тези активности от всичко знаещи и разбиращи мъже/. Все още в пълен мрак бях пред дома на приятеля ми и докато товарехме багажа му поизмрънках как трябва да проверим гуми, масло и т.н. Голяма грешка. Той все още спеше, но успя да сътвори беля – издърпа пръчката на маслото и до там бяхме! Пълен мрак, дупчицата не се вижда /той разбира от коли колкото и аз, сисадмин е, та му е простено /. Благодаря на един чичко полицай, който се прибираше от нощна смяна и след две три „хъм, защо пипате като не разбирате” пръчката беше завряна в правилната дупчица. Останалата проверка поверихме на един колега – Марчовски да си жив и здрав – и макар и закъснели с два часа от плануваното – тръгнахме на път.

Който не е пътувал в Сърбия, да пътува!

Години наред слушах колко лошо отношение имат към нас тези ни съседи. Няма такова нещо, много е забавно да пътуваш там. Сърбите са много готин народ, а от лошо отношение аз не се оплаквам, напротив. Макар и транзит този път, пак имахме възможността да похапнем бюрек и да позяпаме спретнатите им къщички /колкото по-назапад , толкова по-спретнати/ и мнооооого старите застави, които смешно се тътрузеха по магистралата, на фона на хвърчащите лъскави западни коли.

Пътят за Ниш

Сграда в Белград

За путарините бях подготвена – имах динари, научила си бях урока с плащането в евро в Сърбия. Безпроблемно минахме Белград и хванахме пътя за Суботица. Путарина има и там, а пътят не е дори далечен братовчед на магистрала…но to je to..

Границата с Унгария беше изпитание

Чакаш.Чакаш. Свят ти се вие от чакане. Колежката Мая беше заръфала българо-унгарски разговорник и ни набиваше в главите „много полезни” фрази като: Говорите ли унгарски? Аз не. Има ли тук тоалетна? и други подобни, които освен, че ме разсмиваха да не заспя, друго приложение нямаха- в Унгария и лелките в обществените тоалетни говореха английски по-добре от мен. След границата веднага вдясно са винетките – ако не бяха сайтове като този, да знаете, заникъде бях. И после хоп! магистралката до Будапеща. А тя е доста добра, през два три километра има отбивки за почивка с чисти тоалетни /забележете на какво се радва изстрадалото ми от мизерия око/, с малки беседчици и достатъчно простор да се разтъпчеш. Без никакви проблеми Будапеща беше пред нас. Джипиеса, естествено, бяхме взели без зарядно за кола и досега не работеше, но вече беше време да се включи, за да си намерим хотела. Адреса беше въведен и …изненада..на екран се появиха три места с точен адрес като нашия! Имало нужда значи да запиша и това, което смятах за излишен пощенски код! Лаптопа влезе в употреба на първата бензиностанция и имахме вече точен адрес . И с надеждата джипиеса да издържи се включих в движението.

А то ме ужаси. Тия хора карат като бесни. А да си пешеходец там си е екстремно изживяване, хич не ги уважават. Вече беше тъмно, а гадно се кара в непознат град с табели само на странен език.

Доста се повъртяхме и апаратът на надеждата си умря да повтаря „преизчисление”, но все пак стигнахме до хотела. За моя голяма изненада той беше чудесен /за скромната сума от 14Е на човек за нощувка, закуска и безплатен паркинг за колата/.

Будапеща, Váci St, Унгария

Разбира се, в покрайнините, но близо до метростанция – казва се Chesscom, не ме цензурирайте моля, не правя реклама, само споделям опит в полза на следващите търсачи. Приятно унгарско момиче на рецепцията ни посрещна с английски, звучащ като немски и ни настани. Хотелчето е собственост на китайци и те непрекъснато щъкат напред назад в двора на хотела /който е и паркинг/, където изстрадалата ми за никотин душа се усамоти – хотела е за непушачи … е, не може всички благинки…Време беше и за разходка в центъра. Колеги пътешественици – Будапеща е вълшебна нощем! Докато карах в центъра и си търсех удобно за паркиране място изкочих пред един мост. И просто спрях с отворена уста. Красота. Като в приказка се чуствах, а и всички около мен, ако съдя по тишината в колата. Клаксона зад мен напомни къде съм спряла, но така и не успя да ме извади от приказката. Просто отбих и зарязах колата. А после часове наред се разхождахме по Дунава, ту от едната му страна, ту от другата. Ей на това му викам аз влюбване от пръв поглед!

Моста на свободата /предварително се извинявам, ако сбъркам имената на забележителностите. Бях заета да поглъщам красотата и трудно регистрирах имената/

Музей на изкуствата

Музей на изкуствата, БудапещаБудапещаБудапеща

Скочихме на сутринта и бегом на закуска. Персоналът явно скачаше по- чевръсто от нас /и те закусват с гостите, чудничко нали/ – полупразни витринки, но все пак достатъчно от всичко. Въоръжени с карта на града и упътване до метростанцията на английски с унгарски хъркащ акцент вече бяхме готови да се влеем в потока от японци, немци и всякаква друга туристическа паплач. Билетчетата за метрото ни бяха разяснени от един възрастен чичко, още едно доказателство, че всички там го шпрехат английския.

Метрото

Бяхме взели единодушно решение да си намерим

open tour автобусче, което да ни запознае поне отвън с повечето забележителности.

Намерихме такова на излизане от метрото. Вярно, шофьора беше в почивка и хапваше, но услужливо ни качи и закара до стоянката и първа спирка на този своеобразен транспорт. Билетче за open tour – 20E – струваше си – вярвайте. Валидно е за 24 часа, слизаш на която пожелаеш от спирките му, а после хващаш следващото /през половин час са/. Междувременно симпатични служителки ти дават разяснения и от слушалките се лее информация на удобен език. Билетчето включваше и много отстъпки в заведения, от таксите на туристическите обекти, както и две обиколки с корабче по Дунава. Едната я направихме късно вечерта и отново се насладих на страхотното осветление . Е много са добри в това унгарците!

Площада на героите

Нещо като централната градска баня

фотос на банята и отвътре

<p>

</p>

Този сладур е Анонимус, голямо висене е да се снимаш с него

Още един начин за придвижване на туристи

Втората по големина синагога в света, естествено, вход платен

БудапещаБудапещаБудапещаБудапещаБудапеща

Рибарските кули

Внушителната сграда е Парламентът. Изобщо всичко внушително в Будапеща е по Дунава. Да минават чужденците по реката и да цъкат с език

Това е паметник от времето на комунизма. Чудих се известно време как унгарците не са премахнали тази грозотия, но всъщност защо и да я махат?! Тя говори за времето си доста красноречиво.

Във всеки от нас живее по един Бай Ганьо, установих това в

Музея на марципана.

Голяма изненада – марципана не е онзи дето знаем от детството, пак комунистическа заблуда, ама карай. Седнахме в сладкарницата пред музея да изпием по кафе и да хапнем по едно марципанче /подарък от open tour – чето/ , както и да обсъдим дали да посетим музея. Почти беше надделяла идеята да прескочим това посещение, когато мила сервитьорка ми връчи четири билетчета в ръката и отново хъркайки ми заобяснява „направо и после надясно”. Огледахме билетите – на тях надпис „Музей на марципана”.

Ех, пуста жажда за аванта! Ясно беше, ще се посети и този музей. Изтърпяхме дългата опашка и ето, че дойде и нашият ред. Тук ще кажа, че рядко се срамувам, но този път умрях от срам. Билетчетата, които държахме не бяха за музея…, а за тоалетната в музея. Три секунди по-късно бяха на парченца в първата кофа за боклук, псувах, както татко в най-драматични ситуации, а останалите преживяваха срама който както си знаеше. Настроението ни се срина до нула, по-лошо нямаше накъде..да, ама не, Майчето прояви храброст и ме разкритикува за унищожените билетчета – все пак искала до тоалетна да отиде!….. Няма да ви изморявам с описание на последвалата сцена!

Ако попаднете в Будапеща да не пропуснете да хапнете нещо местно!

Пиещите бира не останаха доволни от унгарската, но гулаша беше разкош, както и традиционния им шоколадов сладкиш /наричат го Гъндел, ако не се лъжа/. А местната „Витошка” – утца Ваци я изръшкахме надлъж и нашир. Цените естествено са неподходящи за средностатистически български турист, но усещането да хапваш в някое уютно заведение топъл гулаш на най-популярната улица вечер, с подути от обикаляне крачета, загърнат в одеалце, е несравнимо!

Два дни за Будапеща са малко, но бяхме намислили да си оставим един ден и за

Нови сад,

затова се сбогувахме с Будапеща и поехме отново на път.

В девет вечерта бяхме вече в Нови Сад. Но нямахме хотел /времето за организация беше нищожно както знаете/. Последва тричасова обиколка на централната част на града и до Петроварадинската крепост и непрекъснатото разпитване за хотел.

Западната ни съседка е сложна за туризъм, поне от моя тип. Пет, шест четиризвездни хотела и нищо подходящо за следбудапещенски бюджет /или за моят личен принципно/. Лаптопа в случая не помагаше, сърбите не я тачат много рекламата в нета. Лекото отчаяние завладяваше четирима ни и след кратко съвещание решихме да похапнем rostilj /вкуснотии на скара/ в някоя кафанка и да тръгваме към Белград – аджеба голям град, ще има и по-скромни хотелчета. Възрастен сервитьор, с бяла риза и черен панталон, сякаш току що излязъл от сръбски филм от 70-те, ни обслужваше и си отворихме добър лаф, все едно се знаем от години. Човека услужливо ни насочи към мотел в края на града за по 10Е на човек и проблема се реши.

Нови Сад е шумен и пъстър, навсякъде е пълно с цветя. В центъра сградите ти напомнят, че си по-близо до запада с архитектура, близка до унгарската, а готичска католическа катедралка засилва внушението. Но за да не се объркаш трябва само да се заслушаш в разговорите около себе си. Всички говорят с приповдигнат тон и сякаш си в кошер. Много е цветист сръбският език, особено ако излиза от устата на ядосан сърбин…

За мераклиите ще дабавя, че пътуването ни струваше по около 350лв. на всеки, включително сувенирчетата, за които се пазарих по нашенски маниер. Надявам се, поне един от вас да съм заразила с желанието да попътува в тази посока.

Поздрави!

Автор: Валя Пунчева

Снимки: авторът

Още снимки от Унгария:

Други разкази свързани с Централна Европа– на картата:

8 коментара

окт. 27 2010

Олимп и връх Митикас

Днес Любо продължава с обиколките си по най-високите върхове на балканските страни. Днес на ред е планината Олимп и най-високият ѝ връх Митикас. Приятно четене: Разходка в планината на боговете – Олимп и изкачване на първенеца – връх Митикас. Или така безводната и камениста, но все пак уникална и красива гръцка планина. Ден 1 Започвам […]

No responses yet

окт. 26 2010

За ден в Аман (Йордания)

Днес ще отскочим за един ден до столицата на Йордания. Радо се нуждае от нашата морална подкрепа, за да продължни с писането 🙂 Хайде, Радо, чакаме и следващата част:

За ден в Аман (Йордания)

В една септемврийска вечер тръгнахме от Централна автогара през Истанбул към Йордания, за да се разходим в пустините и да видим какво правят нашите арабски приятели.

В автобуса от София слушахме телефонни разговори и хлипане заради любовна драма. Главната героиня седеше до мен и не можех да не чуя, че реката от сълзи тече към нашето летище в Истанбул и продължава към Дубай, Сингапур, Сидни и накрая Окланд, Нова Зеландия. На границата ме изненада мощно разработената турска част, с мраморните кабинки и големия нов безмитен търговски център.

Пристигнахме в Истанбул

в 8 ч и отново ме порази мащаба на босфорския град. Веднага се метнахме на метрото, за 15 минути бяхме на Аксарай и тръгнахме пеша на изток към Султанахмет. Идеално сливане с града. Странно никъде не намерихме бюро, което да ни продаде йордански динари.

Обиколихме край класическите места като Синята джамия, Св. София и Топкапъ. Търговците и туристите са там, добре са. Излязохме на брега до моста Каракьой, полюбувахме се на Златния рог и Босфора и тръгнахме нагоре по тесните пазарни улички към Капълъ чарши. Избягвайки на косъм бусовете, стигнахме до покрития пазар, разгледахме за малко и излязохме да седнем на едно малко заведение с кьофте хамбургер.

С метрото се стига много лесно, бързо и евтино до летище Ататюрк. То е огромна, нова и модерна аерогара с някои странни особености. Проверката за безопасност става още при влизане в сградата и ако излезеш за малко, на връщане пак минаваш през скенера. Общо три пъти го правихме.

На опашката за нашия полет повечето хора бяха местни и дори един важно изглеждащ млад арабин, наречен веднага от нас “шейха”. Преди полета се качихме на ресторантския етаж, за да хапнем чудна порция дюнер с айрян.

Аман, Йордания

Малкият самолет на Royal Jordanian се забърка в странно задръстване на пистата и чакахме 20 минути за възможност да излетим. След нас чакаха още поне пет аероплана.

Полетът протече с леко небрежно обслужване, но топло ядене и безплатно уиски. Видимост общо взето имаше и можахме да се ориентираме отгоре над какви места минаваме, заради ключови езера и заливи. Западна Турция, Сирия, Ливан, Израел и кафяво-жълтата Йордания. Много бяхме впечатлени от специфичната пустинна земя, както и от

летището на Аман – Кралица Алия,

издържано в типичен местен стил. Под зорките погледи на армията и други хора на сигурността, си намерихме място за смяна на пари и закупуване на виза, без никакви проблеми. На изхода ни чакаше приятелски настроеният шофьор на таксито, наето от хотела.

По магистралата към града слънцето светеше невероятно силно и бързо разбрах защо всички сгради са в блед жълто-кафяв цвят. Просто всичко друго би нагряло къщите непоносимо. Градът ни изуми с безкрайно разстилащите се хълмове с ниски квадратни къщи.

Хотелът Palace Hotel

е горе-долу добре като за най-евтин клас, с изключение на липсата на топла вода и състоянието пред разпадане на интериора.

По тъмно излязохме да наобиколим квартала. Както разбрахме по-късно, ние сме до улицата на крадците, защото тук се продават лесно придобитите стоки. Разбира се,

трафикът в Аман е хаотичен,

бибкащите коли се разминават на сантиметри и пешеходецът трябва да използва находчивост и светкавични реакции, за да пресече.

На един ъгъл вечеряхме вкусен и далаверски дюнер. Много добре се сливаме с тълпата, арабите не ни обръщат внимание. Само окиченият с чайник и билки Хюсеин (от Египет) ни почерпи обилно с хубав чай срещу някой друг динар.

До римския театър “случайно” ни дръпна служителят на музея. От дума на дума, прекарахме остатъка от вечерта в невероятна панорамна обиколка на града с подробни разкази за забележителностите. Видяхме всичко от центъра на Аман: кралския дворец, полицията, министерствата на образованието и правосъдието, йорданското ЦРУ, храмът на Херкулес, Синята джамия… Всичко това в рамките на 4 часа от кацането в страната.

Край (засега)

Надяваме се всички да има продължение:

Още снимки от това пътуване:

http://www.flickr.com/photos/radogado/4017855614/

Автор: Радослав Шарапанов

Снимки: авторът

Снимки от Йордания:

Други разкази от Близкия Изток – на картата:

4 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version