Archive for септември 14th, 2010

сеп. 14 2010

С мерцедес из Африка (3): Отново Уганда

Продължаваме с африканското пътуване на Меглена. Започнахме с Бурунди, минахме през Руанда към Уганда. А сега ще разгледаме Уганда по-подробно

Приятно четене:

С мерцедес из Африка

Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 3: Уганда (продължение)

Втори ден в Уганда – както се разбра вече нямахме почти никаква сигурна представа какво ще правим по програма, тъй като тя беше сменена и объркана тотално. Предната вечер се бяхме разбрали, че ще тръгнем към националния парк „Queen Elizabeth”, по някакъв много красив и пасторален път, където ще видим защо

наричат тази част на Уганда „малката Швейцария”

Ако имаме все още шофьор – си мислех аз. Както и да е ставането беше ранно, имаше хладка вода и платена закуска. Почуствахме се прецакани – все пак закуските се предполагаше, че са включени, но нейсе … курорт е то за бели, трябва да ни пооскубят 😉

Национален парк Queen Elisabeth, Уганда

Национален парк Queen Elisabeth. На това му викат „Швейцария“ ;-)

Първата приятна изненада – шофьора дойде. Не беше благоволил да каже къде се е покрил предната вечер и защо изостави гида, но и гида го беше страх да пита. Усещаше се, че отношенията им не са равнопоставени, но проблема си го оставихме на тях. Не ни е работа да им се месим във вътрешно-ведомствените неуредици.

Потеглихме ние с широко отворени очи да зяпаме Швейцарията … сега аз с тях няма да споря, ама явно не са ходили до там. Гледките имаха малко или почти нищо общо с въпросната европейска държава. Леко хълмист терен, чаени плантации, тук-таме народ покрай пътя. Но пътяяя, о пътя! Камък не ми остана в бъбреците и пломба читава в устата. Прашен, изровен от коли и дъждове път, никога не асфалтиран и явно получил се на принципа на естествения подбор т.е. оттам са минавали най-много превозни средства и хора. Горкия мерцедес и той видя зор на места, но ни закара до парка без проблеми.

Паркът „Queen Elizabeth”

(заема около 2000 кв. км площ, приличаше ми доста на Крюгер парк (Южна Африка) – савана, покрита с храсти и треви, а не на досегашния по-хълмист ландшафт. Местните са си имали име за местността, но дошла кралицата по времето, когато Уганда била още английска колония и го кръстила на себе си … неее, не е нарцистично и нахално. По време на някоя от войните с Танзания доста животни били избити, но сега вече животинското разнообразие било относително възстановено. Това се потвърди след като само по пътя от вратата на парка до обособената с хотели и бунгала част, ни посрещнаха маймунки, антилопи и слонове. Нищо, че бях гледала тези видове предната година в Крюгер, винаги е вълнуващо, когато на живо минат покрай теб. Тъй като беше станало обед, решихме да си намерим стаите, да хапнем и пием по бира, че после ни чакаше разходка из езерото, за да наблюдаваме крокодили, хипопотами и бикове по бреговете им. Сафарито с кола беше за другия ден сутринта.

И тук вече нещата с настаняването ни ескалираха до степен, че не се стърпях. Около рецепцията имаше спретнати бунгалца, с обща баня верно, но тераски със столчета отпред, полянка с преминаващи животинки … идилия паркова. Ноооо, нас ни вкараха в нещо приличащо на изоставена казарма от соц. времената, стените бяха омазани с блажна боя и някакъв отровно зелен цвят. Явно я ползваха за склад на счупени мебели и временни нощувки на персонала. На нас ни бяха отделили по една стая – тип изпаднал хостел. Мухъл, ронеща се мазилка, изкъртени мебели и балатумен под, нечистен от дълги времена. Банята – потрисам се още при мисълта за нея, ще оставя снимките да говорят. Този път нарочно направих такива, за да спестя евентуално на други този „лукс”. Изхвърчах от стаята, явно и спътника ми не беше съгласен, че това е midrange-a, за който бяхме дали няколко хиляди $. Остро изразих недоволството си пред гида, а дори и шофьора беше втрещен от мястото където ни настаняват. Уви нищо не можеше да се направи – други места отдавна нямаше наоколо, а и самия гид не беше организатор, а само съпровождащ ни по време на пътуването. Бях яко запалила моторетката и казах, че при първа възможност искам да говоря с Кенеди. Решихме поне да се уверим, че има вода в банята, ако може и да е поне хладка. За голяма наша „изненада” … нямаше топла, а студената течеше на тънка струйка. Тъй като вече бях изнервена извикахме човека от рецепцията да ни покаже къде е обещаната топла вода. Тук се случи нещо, на което още се чудя как трябваше да реагирам. Човека пусна крана и оттам капнаха 3 капки (заклевам се и свидетел имам, 3 бяха) някаква вода, при което той каза – ето това е топлата вода :О Почти ми стана смешно, но и ми идваше и да го удуша със собствените си ръце, за наглостта да ни прави на идиоти. Казаха ни, че може да обиколим и другите бани из кампуса и ако си харесаме друга там да се къпем. Идейно нали … по хавлийка в 5ч. сутринта или 9ч. вечерта обикаляме да търсим баня с топла вода. Трябваше ми спешно ледена бира и цигара. Докато се разиграваше всичко това дойде време за разходката по езерото. Това всъщност са 2 езера (Едуард и Алберт) свързани с 1 канал (Казинга) и е огромна водна площ. Заехме перфектни места, новия ми Канон с 20х оптичен зуум свърщи чудесна работа и наснимах де що хипопотам, крокодил, слон, бивол или пиле видях 😀 Излишно е да казвам, че отсяването на снимки ми отне прилично много време.

Вечерта за умилостивяване на белите, гида реши да ни разходи в близкия 5* хотел, където очевадно стаите бяха по-добри, от нашите бърлоги. Не знам на какво разчиташе малкия, но определено не постигна желания резултат. Напушена и нервна, дори и след студения душ, си легнах някак си да спя, че утре ни чакаше ранно ставане за сафари.

Май съм казвала 5 не ми е любимия час за ставане, но в случая нямаше нищо по-хубаво от това да се измъкна от дупката, в която се наложи да пренощувам. Посивялата от мръсотия мрежа против комари, буквално ме задушаваше. Бърз студен душ, облечени и строени пред казармата да чакаме джипа и рейнджъра за сафари.

Поредна изненада (след време залагахме, просто какво ще е за дена, а не ще има ли издънка 😉 ) – то с джип било скъпо и затова ще си обикаляме с мерцедеса. И в Крюгер бях с кола, ама само 2 човека, а не 5. Плюс това спътника ми в Южна Африка не го беше страх да отвори прозореца на колата за снимка. А тук за голям късмет още в началото видяхме 2 лъвици и един мъжки да се прибират, но всички в колата освен нас двамата толкова ги беше страх дори и отдалече да отворят поне малко прозореца на колата, че снимки почти не станаха 🙁

Лъв на пътя – Уганда

Лъв на пътя

Сега вече подчертано се усети липсата на джип с отворен покрив и преминаващите покрай нас щастливци с такъв, само наливаха масло в огъня на яда ни. Оставащата част от обиколката видяхме доста антилопи и биволи. Едно солно езеро и едно вулканично. Не разбрах рейнджъра за какъв беше с нас – нито каза нещо интересно, нито ни заведе някъде на по-специално място. На връщане оказа се имало полза от него. Милата кола много отнесе из парка, но в крайна сметка дойде време за първата спукана гума. Шофьора момче богато и несвикнал да сменя сам гуми, веднага ги строи двамата с гида да сменят гумата. Да обаче страааах, на тази пътека сутринта видяхме лъвовете 😉

Мерцедес в Уганда

Поправка на спуканата гума

Леко ме досмеша честно казано, щото вече беше такъв пек и мор, че пукат лъв не очаквах да се разхожда по пътя, но те милите се оглеждаха като гърмяни зайци. От зор забравиха да подпрат колата и като я вдигнаха на крик за малко да я обърнат, че спътника подпираше и той. Но смениха я де и се прибрахме, напнахме и по колите към близкия град Касесе. Разбрахме, че ще спим там (за да не е и тази вечер в мухливите стаи в парка) и на сутринта ще тръгнем към Кибале парк да зяпаме шимпанзета в естествена среда. По пътя към града пресякохме и екватора 🙂 Имам снимка с единия крак в северното, с другия в южното полукълбо. Поне така си мисля де. Колко е точна линията за туристите, те си знаят.

Хотелът в

Касесе

ми се видя манна небесна – силен топъл душ и климатик!!! Какво му трябва на човек. Храната в ресторанта се бавеше с нормалните час-два, но пък беше неизменно вкусна. Бирите обаче идваха бързо и бяха студени. Очевидно същото се беше случило и на 2-ма бели на съседната маса, които чакайки храната така се бяха докарали с бири, че единия чак падна по гръб от стола са  Оказаха се поляци работещи в някакъв химически завод наблизо. По-късно вечерта ги видяхме заедно с млади местни момичета … Както и да е, пием си ние биричката на теферич в градината и се смеем на всичко каквото ни се случва и забелязваме, че идва гида и пак нещо кърши ръце отдалече. Викам си какво ли стана пък сега. Ми той Кенеди го бил помолил, да поиска от нас назаем 200$ или нещо подобно не помня вече. Мооооооляя?? Дни преди това му бяхме дали доста долари на ръка и отделно превода преди да дойдем. Защо са тия пари? Ами не им бил дал достатъчно на тръгване и сега нямали с какво да платят и нашия и техния хотел. Спътника ми категорично отказа да дава каквито и да било пари. Аз съм по-мека Мария, но дружно решихме да не даваме нищо докато не говорим лично с Кенеди. Доста трудно се свързахме с него по телефона, след като не успя да ни обясни защо не им прати пари по същата онази фирма, по която пратихме и ние, се съгласихме да платим хотелите, да си разгледаме шимпанзетата и част от по-следващия ден да изгубим в Кампала, за да се срещнем лично с него да ни върне парите.

В Касесе също така си записахме и по 2 диска африканска музика 😀 звукозаписните им магазини са нещо от рода на студията от ранните 90 в България, само дето вместо касетки използват дискове. Поснимахме малко грозноватия град и вонящия пазар, валя ни екваториален порой . После стабилно накисната от топлия силен душ заспах блаженно.

Следващият ден беше време за разходка в гората да търсим

шимпанзета в Кибале форест

На път видяхме и други интересни маймунки, но снимайки ги осъзнах, че батерията на апарата ми свърши. Така останахме само с апарата на спътника. Газенето в девствена гора да гониш михаля или иначе казано шимпанзета, не е лесно или пък чисто изживяване. Гази се в някаква каша от плодове, клони и изгнили листа. Ужасно влажно и топло е и всякакви насекоми летят и се навират къде ли не по устата, очите и ушите на хората. Водача ни се оказа печен тип и сравнително бързо за няма и 2ч. намерихме семейство шимпанзета да похапват смокини. Там смокините са доста високи дървета, а плодовете са твърди и не вкусни. На маймуните обаче си им харесват и те си хапваха над час време. А ние отдолу като гладни лисици дебнехме да снимаме повечко от тях. Неприятно е като те опикаят … на една женица и се случи и това. Както си седят нависоко по дърветата, така се и облекчават. Като душ, но по-различен 😛 Та наядоха си се животните и си тръгнаха по пътя, а с тях и ние поехме наобратно.

Шимпанзета - сираци, Уганда

Шимпанзета

Не знам от страх или от какво в Кибале ни настаниха в прекрасен парк, с вилички и една основна сграда. Сготвиха ни пре-вкусно и изобщо много ни хареса. Чак искахме да останем повечко. Там дори успях да проведа разговор с България. По принцип обхвата на GSM и роуминга на Мтел се оказаха трагични там … SMS-ите минаваха тук-таме, разговор? – почти абсурд. За сметка на това цената си е пресолена 😉

Явно си струваше пари местенцето, защото шофьора се наложи да ни поиска 100$ за бензин, които лично ни върна веднага на следващия ден от първата банка. Каза, че и той има да се разправя с Кенеди. То и ние това чакахме, та станахме рано на другия ден, че ни чакаше непредвидена отбивка в Кампала, за среща с гореспоменатия.

По пътя спукахме още една гума, но вече нямахме резервна гума, та се наложи лек престой с цел вулканизиране, до едно крайпътно … сборище да кажем. Там имаше храна, вулканизатор, магазини, бензиностанция, че и салон за красота дори. Всичко много далеч от европейските представи, но каквото можахме документирахме в снимки. Там хората много много не обичат да им се навират апарати в мизерийката и аз гледах да уважам това им желание.

Кампала е типичен,

горещ, прашен и неособено красив африкански град.

Най-големия в Уганда и трафика е типичен като за такъв. Увъртяхме се сериозно докато стигнем хотела, където имахме среща с Кенеди. Него още го нямаше и решихме да хапнем в ресторант-градината им. Беше пълно с туристи, имаше шотландско-угандийска сватба и някаква правителствена среща този ден. Намерихме една слънчева маса, поръчахме по една кола и за ядене. Тук е интересното – аз около 15 минути обсъждах със сервитьора какви омлети има, как искам омлет със зеленчуци и всякакви други подробности. Нищо, че са били английска колония, този явно е бил голям националист и почти не говореше езика на бившите си господари. След 40-тина минути идва и ми стоварва какво ? … пикантни пилешки крилца?!?!? Какво, по дяволите, е това?? Аз люто не ям и това изобщо не е омлет със зеленчуци. Нищо, овладявам се и питам – Аз какво си поръчах? Отсреща мълчание, вдигане на рамене и празен поглед. Не беше ли омлет? Отсреща … вдигане на рамене и същия поглед – амиии мадам … не иска ли да го яде това? Не иска!! Ама явно ще трябва, ако иска да яде изобщо. После ни излъга в сметката – още не съм сигурна умишлено или просто беше неумен. Наложи се да му я напишем и сметнем допълнително и така да си платим. По това време вече забелязваме шофьора (Моузес) да се кара с Кенеди на техния си език, ама караница си изглеждаше сериозна. Май не се разбраха и Кенеди се запъти към нас. Извади най-мазната си усмивка и ни пита как сме, добре ли сме. Рядко нагъл тип, дори не знам такива хора как живеят със себе си. Приятеля ми пътуващ с мен само това и чакаше и си казахме всичките претенции и как това не е професионално и отговарящо на парите си пътуване. Имаше оправдания – ама аз не ги познавам всичките хотели, вие искахте първо една стая, сега плащам за две (нагла лъжа, най-малкото защото аз платих и се разбрахме много преди да се знае, че ще идва и друг човек с мен). Аз лично психически не понасям подобен род разправии и само казахме, че си искаме парите и да няма издънки оттук нататък. То за второто обещавал, ама пари сега нямал … я пак ??? Жена му не му пратила и той самия нямал за хотел и спял в хостел, ето сега ще ви дам половината и след 2 дни ще се видим пак за останалата половина.

Уганда

Безсилни да спорим повече или да промени нещо се метнахме по колите, че ни чакаше път до

Джинджа на брега на езерото Виктория.

Пристигнахме доста късно там и отдавна се беше смрачило. Казаха, че ще ни заведат до стаите, но няма да светват лампи по коридорите до там, за да не привличали мухи .. хммм, добре. Самият хотел някога е бил голям лукс, сега е западнал второразреден хотел, който беше пълен с индийци. Оказа се, че собственикът е индиец и Джинджа е популярна дестинация за индийци, защото наблизо има мемориал на Махатма Ганди с част от прахта му. Съответно всичко миришеше на къри и липсващите светлини придаваха допълнително мрачен облик на мястото. Тръгнахме по коридора и тук вече психиката ми не издържа – все едно се движех в плътен, ама сериозно плътен коридор от насекоми, летяха и се лепяха по мен. Махах с ръце като вентилатор, а дори мисля и извиках леко. Това поуплаши и гида (Емануел) и човека от хотела. След като се промъкнеш в стаята си виждаш над 100 насекоми по стената си. Буквално бяха черни и стените и тавана. Тук бях сигурна, че нито спирали, нито мрежи, нито репеленти ще ме спасят. Опитаха се да ни убедят, че те тия не хапели, били езерни мухи, а не комари и че сега им бил сезона, все пак сме съвсем на брега на езерото. Я да ми се разкарат с тия езерни мухи, аз не съм сляпа имаше си и комари и то не малко. Полях се с репелент, обилно както никога досега в живота си. Тук е момента да споделя, че репелентите ми бяха супер специални и силни за тропически и екваториални гори, поръчвах ги от специален сайт за пътувания и така горяха кожата, та направо я смъкваха … какво остава комар да те доближи омазан с тази отрова. Въпреки това поисках да ми сменят стаята с някоя, която не гледа към езерото. Нямало такава за белите хора, а и я каква хубава гледка имало сутринта. А ако не доживея сутринта – нахапана и изгризана от комари аааа? 😉 Ами добре тогава казвам аз, има компютър на рецепцията и комари няма, аз там ще пренощувам. Тук вече и Емануел и Моузес се видяха в чудо и ни предложиха техните стаи. Били за персонала, вътрешни, без прозорец и не ремонтирани скоро. Първо ми беше малко неудобно да ги карам да спят в стая, в която аз твърдо отказвам, но после видях, че на тях наистина не им пука и с облекчение приех. Никога не съм се радвала така на смръдлива стая без прозорец, но пък и без нито един комар 😀 На другата сутрин нашите хора предоволни, че са спали в стая за туристите ни чакаха и ни се смееха. Как били оцелели цялата нощ без ухапвания и дори спали без мрежи. Склонна съм да се съглася, че имаше момент и на „бяла” параноя от наша страна, ноооо не съм расла в Африка и не искам малария (изчервявам се). Денят предвиждаше разходка по езерото Виктория и до извора на Нил. Поредното езеро в Африка – лодкаря беше досаден и просто го изключих и само се наслаждавах на ветреца и возенето. В един момент казват ето го и извора. Така ли? И къде е по-точно, че нещо ми се струва по средата на езерото сме. Показаха ни едно място, което леко бълбука водата и дефакто оттам се сменя и течението и типа вода по състав. Та извора на Нил не е нещо грандиозно или лесно забележими, но безспорно е там според маса народ учЕни. Мернахме и мемориала на Ганди, но не слязохме защото искали пари. Имах си аз да не искат.

После ни закараха до рибарско село – леелеее как смърдеше на развалена и сушена риба 🙁 Няколко стотин деца моментално увиснаха на ръцете ми и не ме пуснаха до края. Не разбрах защо точно на мен, а не и на спътника ?!? Явно щот съм русичка 😉 Но честно казано не бях в настроение и бързо си тръгнахме.

Деца, Уганда

Деца

После отидохме до един лагер откъдето се организират white water rafting групи по Нил. 5-та степен трудност реших, че не е за мен, която още нито един път не съм се пускала. А то и време нямало и не било предвидено в програмата. Та позяпахме, хапнахме рибка и хайде обратно към Ентебе.

Ентебе, казват, е „перлата на Африка”.

Градът е много близо до Кампала, но разликата е наистина голяма. Много по-чист, спретнат и тих град. На влизане в града обаче мерцедеса окончателно сдаде багажа и отказа да продължи. По-късно мисля казаха, че е било лагер, но сега милото возило просто беше окуцяло и не помръдваше. Тук на помощ дойде един от многото познати на Моузес, качи на джипа си и ни закара до хотела. Там щяхме да спим, после сутринта да ходим до някакъв остров със сиропиталище за шимпанзета, та чак следобед трябваше да пътуваме обратно към Кампала. До тогава щели да поправят колата. В Моузес вече имах вяра и спокойно прекарахме нощта в много приятни и чистички бунгалца със собствена баня и топла вода (усещате ли, че вече бях развила фобия към ледените душове в Африка 😛 ).

На другия ден, докато чакахме за лодката до острова хората са направили и малка, но много приятна зоологическа градина и билета за Нгамба (острова) включваше и нея. Та се разходихме там, защото Емануел ни беше закарал 2 часа по-рано с някакво евтино такси. Предполагам ранния час е имал връзка с цената. Дойде време, качихме се, раздадоха ни спасителни жилетки – за пръв път 😉 и потеглихме. Лодката беше скоростна и беше много приятно возене. Нгамба е 100% еко остров, дом за шимпанзета сираци или малтретирани животни. Отглеждат ги там и идеята е някога да се върнат обратно в природата. За сега няма върнати животни, но и проекта е млад. Бяхме там за храненето. Ние като вече видели шимпанзета в естествения им хабитат и на свобода гледахме малко отгоре на останалите туристи дето си мислеха, че виждат диви шимпанзета. Много сме отворени и видели разбираш ли 😉 Но в крайна сметка и ние снимахме доста и им се радвахме.

Връщайки се на брега, виждаме отдалече гида пак чупи китки. Какво става бе, Емануел? Амиии, таковата аз пари за такси нямам – ако искате да си ходим пеша или с такси-моторетки, но вие да платите. 3 км нанагорнище в жегата пеша, не мерси. А и време беше да опитаме и местния транспорт, стига с този мерцедес. Качихме се на три моторчета и за по долар на човек се прибрахме. Защо Кенеди пак ги беше оставил без пари едва ли някой можеше да отговори.

След малко дойде и Моузес с колата поправена и готова да продължим към Кампала за втора среща с „боса”. Бързичко стигнахме вече познатия ни хотел, пак чакахме да се появи господина. Този път кавгата с шофьора за малко не стигна до бой, зер пари за ремонта на колата не му се дават хич. На нас обясни как пак нямал пари имал само колкото да даде на Емануел за следващите дни, но нямало проблем ние след 2 дни сме щели да сме в Конго, в дома му и той там имал пари ще ни ги върне. Бях толкова уморена от лъжите му, че дори не се ядосах подобаващо. В Конго я камилата, я камиларя, но това е риска на „бизнеса” в Африка. Следващата новина ме разстрои много повече – вулкана бил още затворен за изкачвания. Властите казали, че е опасно, но наш’то момче бил връзкар голям в Гома и ако трябвало ще подкупи властите със собствени пари, но щял да ни качи. За съжаление нямах основание да му вярвам, но пък много исках да му повярвам и да е прав. Не можех да си представя, че ще стигна до там и няма да се кача да видя езерото с живата лава. Така и така нямаше как да знам какво ще се случи дори утре с това пътуване, просто отложих мислите за този вариант за по-нататък, когато му дойде времето.

Предвиждаше се спане в Кампала и следващия ден целия път до границата с Конго. След Ентебе нямах никакво желание да спя в този грозен горещ град, а и имахме няколко часа все още, които можехме да ползваме за път. Така щяхме и да облекчим пътуването после. Питахме Кенеди може ли да предложи читав хотел по пътя и той каза, а няма проблем по средата на пътя има един голям град, ще спите там, аз ще се обадя в хотела.

Градът беше Мбарара,

стигнахме по тъмно и описанието в гайда на Lonely Planet, не беше особено жизнерадостно. Улиците бяха тъмни, кални и негостоприемни, а в мотела, който уж Кенеди беше запазил не бяха и чували за нас … иначе изглеждаше прилично поне отвън. Малкия (гида) се зае да ни успокоява как ей сега ще намерим друго място, а бяхме и гладни вече. Намерихме, спор няма. В съседство имаше сграда с решетки, метална врата, малко прозорче с метална решетка на него и стърчаща отвсякъде арматура. Това беше нашето място за спане тази вечер. Стаята беше прилично голяма, дори нямам спомени за банята и водата обаче. Толкова съмнителни бяха и посетителите и мястото, че спътника ми спал с ножа си под ръка. За вечеря казаха, да не излизаме сами на улицата те щели да ни заведат някъде, само да се уредели и те с място за спане. А мерцедеса заключиха в двора на нашия пансион … така да се каже „безопасно” местенце изглеждаше да е Мбарара.

Мерцедес на пансион, Уганда

Мерцедес на пансион

Оцеляхме де, събудихме се живи и здрави и беше ред да поемем към кул(у)минацията на пътешествието Демократична Република Конго и вулканчето мииии. Там вече какъв филм беше 😉 Но за Конго отделно, че и без това стана дълго. Минах само с 2 части Уганда и надявам се не е била прекалено дълга втората.

Очаквайте продължението

Още снимки от това пътуване:


http://picasaweb.google.com/meglena/Uganda#


Автор: Меглена Атанасова

Снимки: авторът

Още снимки от Източна Африка:


31 коментара

Switch to mobile version