Archive for септември, 2010

сеп. 30 2010

Източна Африка: Съвети за пътуване в Африка

„Аз поддържам тезата, че няма страшно място, ако спазваш порядките на мястото и не правиш откровенни глупости. В крайна сметка аз и в България няма да ида посред нощ в Столипиново със снимачна техника за няколко хиляди и златен ланец на врата“ каза Меглена докато обсъждахме възожностите за организиране на пътуване из същинската Африка. Тя вече ни разказ за пътуването си до Бурунди, Руанда(първи път) , Уганда, Конго и Руанда(втори път)

Тя беше така добра да систематизира опита си и да сподели:

Малко систематизирани съвети за пътуване в Източна Африка

(базирано на лично моите пътувания)

Рискове:

Писах вече, че дестинациите ми не предполагаха напълно самостоятелно женско пътуване и все още поддържам тази теза дори след като се върнах от Бурунди-Уганда-Конго-Руанда. Единствено Руанда и донякъде Уганда бих казала става за solo woman trip.

Езици:

Другото важно нещо, ако някой иска да ходи там е или да е много оправен в говоренето с ръце и крака или да говори френски. Не допускам, че има много хора говорещи суахили, киняруанда, лингала и още няколко местни езика накуп 🙂

Туристически агенции:

Ако ще посещавате Конго единствените агенции, които аз открих в Интернет покриващи маршрути, които аз исках са:

Hakuna Matata Tours: http://www.hakunamatatatours.com

и

Go Congo: http://www.gocongo.com/

Аз бях с Хакуна Матата и не съм особено доволна, за другата агенция не мога да кажа нищо. Чух, че е собственост на европеец, има много клиенти от Белгия и Европа, та предполагам нещата са по-уредени. Член съм на доста сайтове за пътувания и имах гайда на Lonely Planet, но и това не помага що се отнася до Конго. Информацията е ограничена и доста плашеща на моменти.

Все пак не вярвайте на всичко в пресата. Не вярвайте и на отзиви на сайтове, където няма възможност сам клиента да напише мнението си, а са публиквани мнения удобни само на самия собственик на сайта и туроператор (реферирам агенцията, която аз ползвах).

Интернет и съвети от пътешественици:

И така що се отнася до това, с кой да се пътува препоръчвам да се пише по травъл форуми с хора вече били по тези места. Те могат да дадат мейлите на местни гидове, които нямат сайтове, но взимат по-малко пари и дефакто те вършат цялата работа и в двата случая. Нашият Емануел например покрива 6 страни в региона – Бурунди, Уганда, Конго, Руанда, Кения и Танзания.

  • Ако няма да се ходи в Конго – tripadvisor.com & lonelyplanet.com ще ви свършат чудесна работа при избора на агенция/водач/фирма с която да пътувате.
  • Ако пък нещата се свеждат само до Уганда и Руанда – аз лично бих отишла и сама следващия път.

Обществен транспорт:

За съжаление не ми се наложи да ползвам, та не съм наясно до колко го има транспорта (обществения) в Уганда, но мога да проверя в книгата си.

За Руанда – по-големите градове са обслужвани от няколко автобусни фирми. Намирате офиса на компанията с питане (Окапи някакво беше едната) и после търсите необходимия ви автобус за желаната дестинация. Предполагам както немци-авантюристи се справят на автогарата в Троян, така и цитат: „мъжка или женска европейска птица” би се оправила в Руанда 😉

В Бурунди и Конго уви единствения известен на мен начин е кола под наем. По-добре уредена предварително, защото не видях много коли там и още по-малко такива, които са подлежат на спазаряване за ден два.

В самите градове най-евтино и екстремно е да се придвижва човек с мото-такси – малки моторетки, които водачите им карат сякаш са поне Батман. А в Кигали си има уреден и доста приличен градски транспорт.

Нощувки:

Откъм спане отново доста точен (изрично сравнявах) се оказа гайда на Lonely Planet, ако на някой му е необходим да свирка 😀

Общи съвети:

Та мен, ако питате бих се свързала с такъв водач там. Да се разберем за маршрут и транспорт. Бих си резервирала или намирала на място хотели по съвет на форуми или Lonely Planet и бих платила само след добре свършена работа от страна на гида. Маршрутите може само да си изберете, информация в нета дал Господ или отново да питате вече пътували.

Ваксини

Само една е задължителна – ваксината за жълта треска. За хепатит и тетанус са само силно препоръчителни. Аз лично си имах валиден тетанус по други причини, а хепатита пропуснах защото нямах време за цялата ваксина.

Пари, валута, платежни карти (банкомати)

Няма, ама съвсем грам и наистина НЯМА банкомати.

Поради, което се бях запасила със сериозно количество US долари кеш. Никога в живота си не бях носила толкова пари накуп 😀 Но специални тайници и скрити джобчета не съм си шила ( боже опази, ако ме подгони толкова параноя по-добре да спра да пътувам).

US Долари

Доларите трябва да са по-нови от 2000 година и да не са от 2003 ( тогава имало бум на фалшиви долари от тази емисия). Ако са ви по-стари или от 2003 никой няма да ви вземе парите. Дори и в банката.

Еврото

не е особено позната валута, да не кажа хич.

Репеленти, лекарства против малария

В „люлката” на маларията, дори дебелокож анти-хипохондрик като мен си закупи репеленти и то не Аутан или каквито там други има в българската аптечна мрежа 😉 Не казвам, че и те не биха подействали, ама реших да заложа на силни специализирани препарати. Има го по международните сайтове. Не са евтини, но и маларията съм чувала не е лека и приятна болест.

Както казах мен тук комари не ме хапят (не знам татко нещо си мърмори под нос за отровна кръв ли, що ли 😛 ), та реших да не пия профилактични лекарства. По принцип в Бг има само едно и един от страничните му ефекти беше трайно ослепяване … В Англия има известния като най-безопасен „Малароне”, но струва около 2.5-3 паунда едното хапче. Пие се 3 дни преди пътуването, по време и 7 дни след пътуването. Всички лекарства, във всички страни се продават само с рецепта предписана от лекар след преглед/посещение в клиника. Ако имате познат в Англия с личен лекар и му платите прегледа+ рецептата+лекарствата + доставката, може да се обзаведете с ‘Малароне’, на което страничните ефекти казват са поносими – гадене, световъртеж и лека параноя. Спътника ми ги пи и трябва да отбележа, че нито един ефект не се прояви при него. Така, че всеки си преценява.

Най-полезният съвет

получих от един много голям пътешественик Юри от juriwaro.com – купих си спирали алетрин за палене в стаята нощем. Миришат приятно и пукнат комар не ме доближи. Е по предписание не трябва да се палят в затворено помещение и да се дишат, но за 20-тина дена оцелях и надишана, но пък неухапана. Аз си взех Райд от тук (внимание с преноса им, чупливи са). Според Юри ги има и на място.

Слънцезащита

Странно но факт (и в Сингапур бях удивена от този факт) на екватора не изгорях и не ми потрябва силна слънцезащита. Имах някакъв обикновен крем, среден фактор и кога мажех, кога не … никакви проблеми.

Дрехи и обувки

Дрехи – ако можех да накарам спътника ми да напише през какво мина докато пазаруваше за пътуването съм сигурна, че ще сте изумени, а всички шопинг маниаци засрамено ще си посипват главата с пепел пред подвизите и ентусиазма му 🙂 Аз обаче си имам

  • една раница,
  • N-броя неутрални на цвят тениски,
  • непромокаеми и спиращи вятъра тънко яке (парка) и
  • 2 панталона,
  • туристически обувки.

Всичко това, може би 1 анцунг, бельо и чорапи е предостатъчно. Абсолютно нищо специално не съм купувала за там.

Козметика

се купува малки разфасовки достатъчни за точно 2 или 3 седмици. Неща 2в1 иначе не обичам, но на път са много полезни и така винаги съм с раница под 10 кг и никога не съм усетила липса на нищо. А мъкна винаги и поне 4 книги с мен (blush).

Друг полезен багаж

Неща като аналгетици, мокри и сухи кърпички, фенерче и джобно ножче са по избор. Няма нужда от таблетки за пречистване на вода, освен ако не смятате да се губите в гората за по-дълго 😉 За газенето в гората обаче, доста полезни биха били едни гети – дали найлонови или текстилни – кой каквито намери. Без тях после чистенето на крачолите и обувките е дълъг и нечист процес 😉

Международните самолетни билети

както вече казах никога не взимайте директно от София. Проверете през Лондон, Франкфурт, Мадрид, Амстердам, Истанбул – в зависимост от това в коя посока се пътува. Пресен пример, за който се сещам – билет до Бангкок от София до там -> 1300 евро, от Истанбул -> 700 евро. Както и да идете до Истанбул (кола, автобус, влак или полет) няма да струва 600 евро. До Бурунди и от Руанда аз летях с етиопските авилинии (голяма са мизерия, ама и евтино) през Лондон, а до там също има много low cost полети.

Ми … май това е което се сещам. Ако някой има въпроси да пише и не се колебайте – Африка е континет, които трябва да се види 😉 Аааа за визите писах в раздел „Визов режим

Все пак ще добавя и съветите за вадене на визи и тук – бел.Ст.

Малко информация относно визите и начина на получаването им за Бурунди, Руанда, ДРКонго и Уганда:

  1. 1. Бурунди – получава се на границата/летището с/у 30$, ако сте за повече от 3 дни в страната или 20$, ако сте за по-малко от 3 дни.
  2. Руанда – трябва преварително издадена виза. Може да се получи онлайн: http://www.migration.gov.rw/singleform.php, но е само за еднократно влизане и струва 60$. Важи 15 дни.
    За всякаки други по-дългосрочни и най-важното по-евтини варианти се свържете с близко посолство в Европа – http://rwanda.visahq.com/embassy/.
    Не изискват лично подаване и получаване на документите, може да стане и по пощата ( валидно към зимата на 2010).
  3. Уганда – получава се на границата/летището и струва 50$. Валидна за 2 седмици.
  4. ДР Конго – получава се на границата/летището и теоритично струва 30$ едномесечна. В зависимост от това, кой точно граничен пункт ползвате може да струва и 50$. Избирайте по-големи такива и с по-голят поток туристи.

Автор: Меглена

Снимки от Африка:

21 коментара

сеп. 30 2010

До връх Босански Маглич – най-високият в Босна и Херцеговина

Продължаваме поредицата на Любо, който ни води из най-високите върхове на балканските страни. Днес на ред е Босна и Херцеговина с нейния първенец – Босански Маглич. Приятно четене:

До връх Босански Маглич

най-високият в Босна и Херцеговина

Босна и Херцеговина и малко от Черна гора в 3 дни. Изкачване на първенеца на Босна – връх Босански Маглич, Сараево и Подгорица

Ден 1

И така. . . и този път всичко започна с едно ранно ставане към 2:00 ч на 4. 09 и идеята за тръгване към 3:00, за да се използва максимално притискащото ни време, но уви тези планове в миг се изпариха, когато в 2:50 паркирах пред къщата на Иван и не получих никакъв отговор след 10 позвънявания. Добре, че бяха двете му кучета, които в задавен лай ми помагаха да го събудя. След това той изтича навън по пижама и нещата бяха вече пределно ясни. Ех, Иване, Иване поспаливецо такъв!!! Пооправи се човека и потеглихме, но след 5 минути се чу звучното „Упссссс” и стана ясно, че сънения Иван си е забравил спалния чувал. Хайде пак на обратно и така към 3:45 се събрахме цялата група състояща се от 8 човека – Аз (Любо), Христина, Рали, Калоян, Краси, Ирина, Иван и Борислава. Незнайно как натъпкахме багажа в колите, а те макар и бая понатоварени сякаш се усмихваха под нощните лампи доволни, че ще потъркалят колела в незнайни за тях земи. Двигателите изръмжаха в синхрон и потеглихме към Калотина. Другата кола имаше проблем с част от документите и до последно очаквахме неприятни изненади на границите, но за щастие всичко мина безпроблемно. То така им се спеше на граничарите, че хич не им се занимаваше да ни разпитват. Вече се носехме по пътищата на Сърбия и скоро слънцето ни се усмихна за добро утро. Платихме си таксата от 2 евро и

слязохме от магистралата в посока Крушевац.

Тук ми стана ясно, че километрите до Сараево макар и да не са много, придвижването ще е бавно поради непрестанно нижещите се едно след друго села и ограничения от 50 км/ч. Но какво пък, така ще усетим малко от духа на тази част на Сърбия.

Като за начало спряхме на крепостта Маглич.

Отклонението е малко след Кралево в посока Косово. Крепостта е доста запазена и величествена, но просто изобщо не се поддържа, а би станала значим туристически обект в Сърбия. Всичко вътре е обрасло с треволяци, а дървените съоръжения като стълби и платформи са със съмнителна здравина и трябва много да се внимава. Ние все пак рискувахме и се покатерихме, а гледката от там наистина си заслужава. Крепостта е с много стратегическо местоположение и е била създадена, за да брани преминаващите конвои от Сърбия към косовското поле.

Крепост Маглич, Сърбия

Крепост Маглич

След дълго съзерцаване и големи количества домашна баница поехме обратно към колите и се отправихме към босненската граница. В един момент от много приказки объркахме пътя и поехме към Черна гора вместо към Босна*, но грешката беше хваната навреме и откоригирана.

На границата с Босна,

която се състои от 2 бараки, минаваме безпроблемно и се отправяме към Вишеград, където ни казаха, че можем да обърнем пари. Босанската валута е много интересна – Конвертируема марка, но пък хубавото е, че е 1:1 с българското левче. Във Вишеград в крайна сметка нищо като банка или чейндж бюро не работи и си оставаме без местна валута.

Река Дрина, Босна и Херцеговина

Река Дрина

Пътят е много живописен и спираме на една отбивка да се порадваме малко на красотата на река Дрина – толкова тюркоазено синя и красива. Правим отново пауза за баница и продължаваме. Малко преди Сараево спирам да заредя и оставам впечатлен от цената на бензина 1. 95 лв на фона на 2. 16 в България. Супер!

Сараево ни посреща с малко сивота и много джамии.

Паркираме в близост до централния полицейски участък и поемаме на разходка из града. Нямаме много време, но ще стигне, за да добием представа за града. Тук няма да видите бляскава викторианска архитектура или пищни катедрали, но ще усетите духа на войната и на едни отминали тежки времена. Първото и най-силно впечатление е изораните от куршуми сгради непокътнати от войната. Стотици, а на места може би и хиляди дупки от куршуми „красят” фасадите на сградите и напомнят за войната и мъката на хората. В този град според мен няма нещо, което трябва да видиш на 100%. Просто трябва да се разходиш и да усетиш духа на града, бита на хората и ритъма на живот!

Развалини в Сараево, Босна и Херцеговина

Развалини в Сараево

Оглеждайки се наоколо погледа ми спира на околните хълмове, по които бях чел, че още има заровени мини и било препоръчително да се придържаш към пътеките. Стигаме до стария град, в който неусетно се навлиза, вървейки по главната търговска улица. Като всеки стар град, той крие повече чар и обаяние от по-младия си наследник. Една кратка разходка и е време да потегляме обратно към колите, че ни чака още път за днес. Прави ми впечатление, че босанците макар и да не блестят с кой знае какъв стандарт на живот карат доста нови коли. Моят съвет е, ако някой минава наблизо да не пропуска да се отбие в града макар и за малко.

Потегляме в посока град Фоча и курортното селце Тиентище,

откъдето тръгва 16 км черен път, който води до началото на пътеката за връх Босански Маглич. Стъмва се, завоите се нижат един след друг и чезнат в тъмнината на нощта. Наоколо на моменти се открояват величествените силуети на ждрелото, през което преминаваме. Всички съжаляваме, че не е ден, за да му се полюбуваме както подобава, но уви. Време е вече да ме спрат босански полицаи и изненадата не закъснява – малко след град Фоча ни спират. Отварям прозореца и полицая завира фенер в лицето ми с думите: „Как сте”. Рязко отмятам глава назад и за него това е достатъчно. Минах теста за алкохол. После поглежда регистрацията, прави учудена гримаса и пита:

– Нещо на моренце малко, а?

– Ами не ще изкачваме Босански Маглич!

Това беше достатъчно и той мигом омекна като великденски козунак и му закапа мед от сърцето.

За него беше голяма чест, че сме се вдигнали от България специално, за да дойдем до Босна, а не просто да минем транзит през страната. После ни даде няколко съвета и ни пожела приятен път.

Към връх Босански Маглич, Босна и Херцеговина

Към връх Босански Маглич

В Тиентище имахме известни трудности с намирането на отклонението водещо към пътеката и наша цел за следващия ден, но след известно лутане се оправихме. Първите няколко километра са асфалт, но стане ли черен се превръща в безкраен, а предавката е само една – 1-ва. Колата също не е много доволна от настилката. Хлопа и тропа по камънаците, но какво да се прави – има ги и тези моменти. Стигаме бая късно до пътеката, опъваме експедитивно палатките на една прекрасна за целта поляна и заспиваме с очакване за следващия ден!

Към връх Босански Маглич, Босна и Херцеговина

Към връх Босански Маглич

Ден 2

Ранно ставане и дъха ми спира! Гледката е невероятна! Величествени планини къпещи се в червена светлина от изгряващото слънце.

Изгрев – Към връх Босански Маглич, Босна и Херцеговина

Изгревът

Калоян сподели, че даже е настръхнал подавайки глава от палатката при първия сблъсък със заобикалящия ни пейзаж. Последва закуска, кафе, стягане на багажа, мотане и хайде нагоре. Времето се мени, но не че е студено, ами просто мъглата непрекъснато скрива и разкрива красотите наоколо. В началото пътечката е много лека и чак после става по-стръмна. Има само един участък, осигурен с метално въже, който е почти вертикален иначе няма нещо сложно, само да се внимава.

Връх Босански Маглич, Босна и Херцеговина

Връх Босански Маглич

И така неусетно за около 2:50 ч се стига до желаната точка –

връх Маглич 2386 м. н. в. – първенеца на Босна и Херцеговина.

Всички са доволни, настроението е приповдигнато, а времето все така променливо. Абе той не случайно се казва Маглич. Първи дружки са си с мъглата, но поне ни разкри своите красоти макар и за малко. На върха намираме печат и всеки си удря кой, където намери за добре – я в международния паспорт, я на някоя снимка, я на кутия цигари или стара касова бележка. Тук е момента, докато все още сме на върха да вметна как припкаше Рали нагоре към върха. Не беше ходила от доста време на планина и изпитваше известни съмнения относно уменията си, но беше начело на върха. Браво, Рали – то, на който планината му е в кръвта си личи.

Връх Босански Маглич, Босна и Херцеговина

Връх Босански Маглич

Поехме надолу доволни от видяното. Надолу всички се мотахме повече. Хапвахме боровинки и малини, снимахме красиви цветя. Флората тук е много интересна и разнообразна. Няма как да не и се обърне внимание. Най – разноцветни симпатични цветенца се подаваха зад камъните. Да се не начудиш как такива крехки и нежни създания оцеляват и красят тъй негостоприемната среда по високите планини. Може би само те си знаят, но едно е ясно – добре се справят с мисията си да красят планината!

Връх Босански Маглич, Босна и Херцеговина

Връх Босански Маглич

Слизайки при колата сме в непълен състав. Някои все още се мотат и хапват горски благинки по пътеките. Приготвяме за хапване и Калоян кръжи като орлица около трапезата и не дава на никой да припари докато не се събере цялата група, а това става чак след около 45 мин. Хапваме, слушаме музика и се радваме на хубавото време. На никой не му се тръгва. Ех, да имахме още един ден само да постоим тук би било чудесно, но уви нямаме. Обратно по черния път, Рали която е в процес на взимане на книжка сяда зад волана да упражни умения. Добре се справи не й изгасна колата нито веднъж по лошия път.

Излизайки на главния път поемаме към най –

близкия граничен пункт с Черна гора – Хум

Последните 10-15 км са по съвсем нова настилка, но пък за сметка на това 2 коли едва се разминават като едната непременно трябва да излезе извън очертанията на пътя. Тук ме спират за втори път полицай, но само за проверка и ме пускат бързо. Границата всъщност е нещо като пародия на „Граница”, но пък на всички ни е много забавно и трудно се сдържаме да не се смеем пред контролните органи. Но ето, че за капак седим пред един тесен мост разделящ двете страни и чакаме крава да пресече границата, за да минем и ние. Тогава вече не издържаме и всички прихваме да се смеем, а кравата най невъзмутимо се клатушка по моста. А, дали ще й искат паспорт?!? Може би редовно си пресича границата и си я знаят! Вече в Черна гора, взимаме винетка (само годишна е и струва 10 евро) и се отправяме да търсим място за спане. Наоколо отново се мяркат силуетите на величествените скали от каньона, в който се намирме, но пак е тъмно и си оставаме само със силуетите. Първоначалните планове са да стигнем до Котор и да спим там, но за жалост се оказва, че няма да има време да изпълним този план, затова някъде около град Никсич свиваме през някакви селца и ливади и намираме перфектното място за палатка – скоро окосена трева точно като за нас. Само дето беше нечия собственост, но това са формалности. Слизайки от колата установявам, че съм минал през бодлива тел и като по чудо нямам спукана гума. Направо не знам откъде такъв късмет. А само като си представя картинката с няколко спукани гуми нейде из планините на Черна гора. Не е много приятен сценарий. Разпъваме палатковия лагер, хапваме и се радваме на спокойствието наоколо.

Ден 3

Ден последен. За днес предстои разглеждане на Подгорица и прибиране към България.

Подгорица определено е град, в който няма какво да се види.

Не случайно някъде бях чел, че града служи предимно като транзитна точка и малцина го разглеждат, но пък, ако не дойдеш да видиш със собствените си очи няма как да знаеш. Има стара част, която не е чак толкова престаряла и една часовникова кула. Не оставаме много дълго в града и поемаме в посока България. Пътя е около 500 и няколко километра почти само завои и се взима бавно, но пък за сметка на това е страшно панорамен и си заслужава лашкането по завойте. Красиви малки китни дървени къщички със стръмни покривчета и отрупани с цветя тераси допълват красотата наоколо. Абе направо кеф ти става да ги гледаш! Малко преди сръбската граница отбиваме по черен път, водещ към коритото на река Лим да обядваме и да изядем динята, която нося от България. Калоян даже се изкъпва в реката и остава много доволен. Динята се изстудява и бива моментално ометена. От тук нататък всичко е предимно транзит.

Това, което пропуснах да спомена и, което важи и за Босна и за Черна гора са бъкащите от катаджии пътища. Тук те са повече на квадратен метър отколкото в цяла България. И интересното е, че радар-детектора нещо хич не ги лови. В Сърбия да, но в БиХ и Черна гора хич не ги отчиташе, а би трябвало. Както и да е то и без това не можеш да превишаваш скоростта много по тия пътища, но самия факт беше интересен. В Сърбия почти през цялото време ни валеше дъжд. Беше мрачно и неприветливо. Минавайки българската граница вече всички бяха омърлушени, очаквайки старта на работната седмица. И сякаш носталгия за изминалото пътуване се настани в съзнанието ми. Към 12:00 ч бяхме в София. Равносметката беше 1525 изминати километри, страхотни места и пълноценно много зареждащо пътуване!

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

* Отклонението от Ужице в Сърбия към Вишеград в Босна и Херцеговина е означено много лошо и човек наистина лесно може да го подмине и да тръгне към Черна гора. За да го уцелите, без да ползвате GPS, търсете табели ВИШЕГРАД или МОКРА ГОРА след Ужице в Сърбия. Не очаквайте да видите табела Босна и Херцеговина или Сараево там, търсете табелите за Вишеград или Мокра гора! – бел.Стойчо

Още снимки от Босна и Херцеговина:

No responses yet

сеп. 29 2010

Абатството и Санкт Гален (Швейцария)

Днес Лина ще ни заведе до едно градче в Швейцария, за да ни покаже неговото световно известно абатство – Санкт Гален. Приятно четене:

Абатството и Санкт Гален (Швейцария)

Бях решила да разкажа нещо за курорта Ливиньо, тъй като напоследък няколко човека ми се обаждат да ме разпитват за това място – къде се намира точно, как се стига до там, какво интересно има, вярно ли е че се пазарува евтино и т.н. За това се разрових из моята кутия, където събирам разни брошури, картички и други неща, които винаги намирам пъхнати из джобовете и чантите при завръщането ми от някое пътуване. Така попаднах на две картички, които купих това лято с намерението да ги изпратя на една моя преподавателка от университета едно време, вече професор, и която със сигурност ще им се зарадва, когато естествено се сетя да и ги изпратя. Понеже картичките ме накараха да си припомня за едно друго място, където стигнахме, минавайки през Ливиньо за Швейцария и вместо за Ливиньо, който общо взето е само един курорт както всички останали, ще разкажа за Сен Гален (Санкт Гален) и Абатската библиотека.

Санкт Гален (Сен Гален) – Швейцария

Санкт Гален (Сен Гален)

И така: Тази година не извадихме голям късмет с времето по време на отпуската. Доста валя, което сериозно попречи на намеренията ни да направим някои от набелязаните планински походи. Но в крайна сметка всяко зло е за добро и не се оставихме на някакъв си дъжд да ни разваля ваканцията, напротив. Когато метеорологичните условия не ти позволяват да се разхождаш из планината, то лошото време е най-добро и подходящо за посещения на музеи, галерии и изобщо на места, където външните условия нямат никакво значение.

Санкт Гален (Сен Гален) – Швейцария

Санкт Гален (Сен Гален)

Хубавото в случая даже е, че когато високо в планината времето е ужасно, долу в ниското температурите са идеални – нито горещо, нито студено, а приятно и подканващо към разходки. И ето ни. Припявайки любимата ни песничка при дъжд, помните ли я, онази за калинките – „тра -ла -ла -ла -ли, нека да вали, от дъждеца ах, нас не ни е страх“, яхнахме се на колата и по магистралата от Кюр за малко повече от час се озовахме в

Сен Гален (Санкт Гален) (St. Gallen)

Пътьом си напрегнах мозъка, разбира се, доколкото това ми е възможно, да си припомня и да разкажа нещо интересно за това място на дъщеря ми. Знаете как е.

Санкт Гален (Сен Гален), Швейцария

Санкт Гален (Сен Гален)

Абатството в Санкт Гален (Сен Гален), Швейцария

Абатството в Санкт Гален

Когато сте на път с дете в пред пубертетна възраст и искате да посетите някое място, различно от увеселителен парк, трябва да си измислите нещо заинтригуващо, защото ако изброявате сухи факти и колони от дати, ако ги знаете, естествено, няма да предизвикате никакъв интерес. Понеже и аз не знаех, а и не помнех кой знае какво, с мъжа ми спретнахме горе – долу следната история, която не е особено издържана в научен стил, но отговаря напълно на историческите факти и повярвайте ми, действа срещу отегчението на подрастващите. Преразказвам я и тук, заглаждайки някои моменти, които „описахме“ доста по-цветно, но които предполагам, четящите ще могат мислено да възстановят – всеки според разбиранията си.

Абатството в Санкт Гален (Сен Гален), Швейцария

Абатството

Абатството в Санкт Гален (Сен Гален), Швейцария

Абатството

…Сен Галeн (Санкт Гален)

е главният град на едноименния швейцарски кантон. По тези места, някъде около 600 година се заселил ирландския монах Сен Гален (Санкт Гален), и понеже тук си е едно приятно за живеене местенце, скоро надошли и други бенедиктански монаси като него. Монасите от едно време били работливи хора и бързо построили цял град. След има няма няколко века се замогнали достатъчно и с пари и с влияние и затова решили да направят нещо по-голямо и запомнящо се, което да привлича още хора по тези места. Построили една красива и голяма абатството, чийто високи кули се виждали от далеч.

Абатството в Санкт Гален (Сен Гален), Швейцария

Абатството в Санкт Гален

Абатството в Санкт Гален (Сен Гален), Швейцария

Абатството

Абатство представлява всъщност манастир само че, се нарича по различен начин, защото и в Църквата, както и в политиката има различни течения, нещо като партии, които дават различни имена на на практика едни и същи неща. Нещо като в твоя МР4 плеър – два мегабайта едно и също дум -дум, пък ти казваш, че песните били различни. Построяването на манастира било умен ход, защото след още няколко века мястото се превърнало в самостоятелна малка държавичка, наречена княжество, с каквито между впрочем е била фул Европата по онова време. Това се е случило някъде към хилядната година (по-късно уточнихме на място, че става въпрос за 1026г.) и така монасите и обикновените хора в тая държавица си живели добре, докато в началото на 19 век не се присъединили към швейцарската конфедерация, след което започнали да си живеят още по-добре. Докато това се случило, обикновените хора по тези земи се занимавали предимно с отглеждане на зеленчуци, а през зимата когато нямало какво да правят, се захванали с изкуството да плетат дантели и затова по този край са известни и с красивите си дантели. Чак доста по-късно някой измислил оранжериите и телевизорите, за това в днешно време хората правят други неща вечерно време, когато е тъмно. Монасите пък, от своя страна не се занимавали само с църковни интриги и борби за власт, а и защото имали доста свободно време, се заели да преписват книги, нещо което по онова време било доста на мода, а явно било и доходно занимание, защото създали и специално училище, където обучавали младежите да пишат красиво, а не като сега, на кой както му падне. Така положили и основата на прословутата школа Сен Гал, в която изучавали и различни изкуства – музика, литература, а обръщали и внимание и но по-скучните точни науки. Постепенно тук надошли да се учат много младежи, които изпопреписали толкова много книги, че вече се чудели какво да ги правят и къде да ги дянат. За това се организирали и подредили една библиотека. Понеже както обикновените хора така и монасите по тия места са били умни, предвидливи, имали вкус, всеки си разбирал от работата и пазел и се възползвал от натрупаните традиции, градчето им Сен Гал се превърнало в едно от най-важните места в Западна Европа по време на Средновековието. Тук се събирали все мъдри и приятни хора, които си говорели и умували какви още хубави и полезни за всички неща да измислят. Този вид хора наричат себе си културни, а местата, по които се събират се наричат културни средища…

Абатството в Санкт Гален (Сен Гален), Швейцария

Абатството в Санкт Гален

Абатството в Санкт Гален (Сен Гален), Швейцария

Абатството

Пристигнахме в града и се заехме да търсим паркинг в близост до библиотеката. Тази неприятна и трудна на други места задача в Швейцария, поне в по-малките градове, не представлява никакъв проблем. Навсякъде има табели, оказващи посоката към паркингите, а и освен това наличието и броя на свободните места.

Паркинг в Санкт Гален, Швейцария

Паркингът

Обръщам внимание на паркингите не за друго, а защото ми направи наистина много силно впечатление тази им организация, а когато видях колко е чисто вътре, направо ме досрамя като си помислих какво е в моя гараж, а като си припомня и какво е по паркингите и гаражите във Франция например… е, спирам да се срамувам от гаража в къщи. Но да не се отклонявам.

Абатството в Санкт Гален (Сен Гален), Швейцария

Абатството в Санкт Гален

Основната цел на нашето посещение в Сен Гален (Санкт Гален) бе

Библиотеката,

но добрите предвидливи монаси, за тяхно, а и за удобството на всички бъдещи посетители, бяха помислили да я построят залепена за катедралата на Абатството.

Библиотеката на абатството – Санкт Гален, Швейцария

Библиотеката на абатството

Това бе и причината да влезем първо там. Гледката, която ми се откри зад лъщящата от чистота врата направо ме остави без думи. Трябваше ми доста време, преди да се нагледам и да се сетя да извадя фотоапарата и да направя няколко снимки. След малко, обаче, ми направи впечатление, че никой друг не снима. Взех да се озъртам в търсене на табели, които забраняват това. Не открих такива. За сметка на това детската логика на дъщеря ми ми се стори непробиваема – кой щял да вземе да слага, някакви си грозни табели на това красиво място, да му разваля гледката. Както и да е – спрях да снимам, защото и без друго щракането на моя апарат отекваше доста силно под изящно изрисуваните куполи, надвиснали над божествена тишина в катедралата.

Определено с нежелание излязохме от църквата и се упътихме към

Библиотеката,

пресичайки широк вътрешен двор с кладенче, почти по средата и с много, ама много цветя. Наредихме се на опашката за билети, които не струваха много, пък и останах доволна, че и тук не се виждаха табели, забраняващи снимането. Тъкмо си представях как ще си направя една снимка в средата на залата, когато много усмихнатия и много любезния служител, който късаше билетчетата на входа ни обясни, че трябва да се върнем малко по-назад в коридора и да оставим всичко, което носим в специално направените за това гардеробчета. Влязохме в посоченото ни помещение, намерихме едно празно гардеробче, намерихме освен това и пустите му табели с червените хиксчета върху фотоапаратите, а и върху телефоните. Ето значи, къде криели швейцарците грозните табели!Нямаше как – оставихме всичко, нахлузихме едни специални чехли върху обувките си, за да не стържем по безценния под и се запътихме към залата на Библиотеката. Над огромната врата има поставен надпис: „Medicina dell’anima” т.е. Лекарство за душата. Сама по себе си залата не е особено голяма, но високите до тавана рафтове от гравирано дърво, запълнени до последния милиметър с книги от всякакъв размер в достолепни тежки подвързии, те карат да се чувстваш мъничък и смирен, опиянен от мисълта за цялото това знание, грижливо събирано и съхранено от тукашните хора в продължение на повече от хиляда години, с ясната идея, че именно това е истинското, безметежното богатство, която никоя икономическа криза не може да обезцени. Слагам тук, сканирани, двете ми неизпратени картички и се отказвам да описвам с думи това прекрасно място.

Библиотеката на абатството на Санкт Гален, Швейцария

Библиотеката на абатството

Съвсем скоро, след като влязохме в залата, до нас се приближи още една много усмихната и много любезна служителка, която явно чула на какъв език изразявахме възхищението си, тикна в ръцете ни няколко пластифицирани листове, написани на езика, на който говорехме и в които накратко се обясняваше съдържанието на витрините, поставени по средата, както и историите на някой от най-ценните книги, съхранявани тук. Фактите са горе-долу следните:

Библиотеката не е изцяло превърната в музей. И до ден днешен много от книгите в нея се ползват за справки и проучвания. Съдържанието и е от почти 160 000 документа и представлява най-богатата сбирка от книги на немски език от периода на ранното средновековие. 2 200 са манускриптите, а 500 са книгите написани преди повече от хиляда години. Основно Библиотеката съхранява книги и други документи, посветени на библейските науки, палеография, ботаника, история на изкуството и литература, латинска филология и граматика, история на правото и медицината, като голяма част от изброените са уникални или единствени запазени екземпляри. Освен това колекцията съдържа 1700 безценни ксилографски кодекса и инкунабули.

Абатството на Санкт Гален, Швейцария

Абатството на Санкт Гален

Сред най-интересните документи, които се пазят тук е и прословутата Карта на Сен Гален (Санкт Гален), която представлява единствата запазена архитектурна скица от тази епоха.

В заключение мога само да добавя, че от 1983 година Абатството е включена в книгата на Юнеско като Паметник на световната култура.

Автор: Детелина Стоянова

Снимки: авторът

Още снимки от Швейцария:

One response so far

сеп. 28 2010

Нова година в Андалусия (Испания)

Така лека-полека годината привършва и е време да видим какво можем да ппътуваме за следващата Нова година. Приятно четене:

Андалусия – ole!

Пролог – общи приказки.

И такааа…
Веднага трябва да кажа, че сядам да напиша това две години след самото пътуване. Ще прощавате, ако на моменти звуча … отвеяно. Какво да се прави, старост – нерадост.
Както сме се разбрали, моите екскурзии ги организира някой друг. Тоест тур. агенция.
За Андалусия се колебаех. Доста дълго. Дали там или към Лисабон. Андалусия надделя за момента.
Както винаги записах всички предложени ми в София екскурзии. Което на практика оставяше само два от общо осемте дни свободни. С най-голямо нетърпение очаквах еднодневната екскурзия до Танжер, в Мароко. Но, всичко по реда си.

Натоварваме се благополучно от Летище София. Това беше първият път, когато се озовах на Терминал 2 /точно го бяха отворили, де/. Начална точка на екскурзията – Малага. Полетът – редовната линия на България Еър. Еййййй, трагедия!!!! Тия няма ли кой да ги затрие. Натовариха ни на един стар Боинг /не знам кой модел/. Това, как да е, но разстоянието между редовете!!! Аз съм 1.60 висока и никога не съм имала проблем с разстоянията. Да ама не! Колената ми опираха в предната седалка! А жената отпред я беше вдигнала най-напред. И така … към 4 часа. Това беше най-мъчителният самолетен полет, който съм преживяла! А кетъринга в самолета! Е, няма такъв цирк! По един твърд /и не преувеличавам/ сандвич с кашкавал /без право на избор/ и минерална вода! Само!!! Ама няма, искам еди какво си! Това е ситуацията! И тия хора имат наглостта да искат пари! Пфууу!!! Един съвет – винаги когато можете, избягвайте ги!
Както и да е, преживяхме „извозването” и благополучно се приземихме в

Малага

Температурата беше към 15-16 градуса със слънчице. Топличко, палми, чудо! Ще направя уточнение, че действието се развива 4 дни преди влизането ни в ЕС и ние чинно се наредихме на гишето за не-членове. За 20 минути ни изхвърлиха от летището. Накачулихме се по автобусите и хоп към хотелите. Малага е на около 20 минути от курортните градчета, които образуват известната Коста дел Сол. Нещо като нашето Черноморие … но мнооого по-хубаво. Чисто, спретнато, добре уредено, никакви бетонни чудовища. И най-важното – не сторят право на плажовете!!!! А, и има зеленина! А не само бетонни грозотии! Нищо де, и ние ще стигнем до там, след като последваме техния почин и поразрушим малко фалирали хотели. На тях добре им се е получило. И има силен положителен ефект.
Така, след това лирично отклонение, малко за курортите. Те буквално са се слели. Първият след Малага се нарича Торемолинос. И се разделя от вторият – Беналмадена – от една черта на тротоара. 😉 И така прадължават слели се едно в друго градчета – Фуенхирола, Естепона …. чак до известната Марбея.
Настаняваме се в нашият хотел в Беналмадена. Казва се Сироко. Оказва се, че там има най-голяма група българи. Което е добре, защото се оказахме весела група и си изкарахме много хубаво. Самият хотел е три звезди, нищо особено, но пък при пет пълни дни, ще се ползва само за да се спи в него.
Поредно отклонение. По въпроса за съквартирантите. На такива екскурзии аз си пътувам сама. Като обикновено при записване заявявам готовност да съм в една стая с някоя друга жена, която пътува сама. Този път ми намериха една дама. Горе-долу моя възраст. Приятна жена, нямахме проблеми. Освен нощем. Лелеее, как хъркаше!!! Ужас!!! Мъже не съм чувала да извършват такива подвизи! 🙁
От тази екскурзия предпочитам единичното настаняване.
При настаняването ни предложиха още една екскурзия – до Марбея. Записах си и нея. Така, реално ми остана един цял свободен ден и деня, в който си заминавахме. Добро постижение, като за една седмица.

Част първа – Севилски хроники

Първата екскурзия, целодневна, беше до Севиля.

Севиля е столицата на провинция Андалусия

и се намира на грубо около 200 км от Малага. Пътят в едната посока беше към 3 часа, по чисто нова магистрала. Испанците дяволски добре усвояват структурните фондове. Строят се масово големи инфраструктурни обекти. Пътища, магистрали, метро линии. Може и да крадат, ама каквото не успеят да откраднат, влагат по предназначение.
Пътуваме с екскурзоводка рускиня. Май беше Марина. Ами най-невероятната екскурзоводка, на която съм попадала. Не спря да говори тази жена. За близо трите часа път успя да ни запознае, подробно и интересно, с историята, културата, икономиката, кулинарията и социалният живот в Испания. След нейната беседа, всичко друго ми беше слабо интересно. Просто вече всичко бях чула.
Севиля. Влюбих се в този град. Може би яркото слънце и топлото време малко спомогнаха, но това е абсолютно най-невероятния град, в който съм била.
През Средновековието Севиля е била столица на Испания. По време на великите географски открития цялото богатство на Новия свят се е стичало в Севиля. И испанските крале не са се скъпили, когато са строили. Дворци, църкви, манастири, кой от кой по-красив, огромен и помпозен. След края на откритията Севиля загубва значението си, но натрупаното богатство от жителите спомага за по-нататъшното качествено развитие на града. През 2000 година, заради световното ЕКСПО изложение, Севиля е подложена на сериозно обновяване и реконструкции. Което е добавило още повече към красотата, подредеността и страхотния изглед на града като цяло.
В добавка към архитектурните чудесии от по-ново време, голяма забележителност на Севиля са портокаловите дървета. Посадени са в целия град. Дават две реколти годишно. Казват, че когато цъфтят целият град ухае на портокали. Ние попаднахме в периода на зрелите плодове. Целият град е оцветен в зелено и оранжево. Знам, че звучи налудничаво като комбинация, но ефектът е невероятен. Всичко изглежда ярко, живо и вибриращо.
За невярващите, портокалите си растат свободно по улиците и местните не се редят на опашки да си наберат на аванта портокали. Уловката е, че портокалите са диви. Горчиви са и не стават за ядене. 😀
Местните обаче са им намерили приложение. В подходящ момент портокалите се обират и от тях се прави много прочут конфитюр от портокалови корички. Който обаче не можете да си купите в Испания. Защото всичката продукция се изнася за чужбина! Най-вече за Англия. Две години по-късно имах възможност да го пробвам в Лисабон.
Чувала съм градска легенда затова, как след 89-та година, първите наши емигранти в Испания не вярвали на местните, че портокалите не стават за ядене и упорито се опитвали да докажат обратното 😉 Не са успели.
По никакъв начин не мога да кажа, че Севиля има една основна, главна забележителност. И няма как.

Та това е градът на кулата Хиралда, Златната кула, Кармен и Дон Жуан.

На където и да се обърнеш ти намигат световно известни места и забележителности. Направо си е престъпление да се опиташ да разгледаш Севиля за един ден. Ние обаче опитахме.
Първоначално направихме обиколка на част от забележителностите с автобус. Набързо ни показаха Златната кула /в която са се стоварвали съкровищата от Новия свят/, част от павилионите на ЕКСПО 2000 и цигарената фабрика, в която е работела Кармен. След това ни отведоха на площад „Испания”.

Площад „Испания”

е едно от най-известните места в Севиля. Може би сте го виждали на снимки. Построен е в чест на изложение на колониите на Испания, проведено в началото на 20-ти век. Мисля, че ще мога да покажа и някоя снимка, за да ви опресня паметта.
След площад „Испания” се разходихме до статуята на друг известен жител на Севиля. Дон Жуан. Не знам къде съм бляла по време на операта, но ми се е изплъзнал факта, че човекът е живял в Севиля. Е, живял е. Даже паметник си има. Паметник, който ми дойде малко като шок. Не знам, как са решили, че Дон Жуан е изглеждал точно така, но се заклевам, че мязаше досущ на Ленин! Няма майтап! Когато екскурзоводката ни попита можем ли да се сетим кой е това, директно изтърсих Ленин. Жената много се потресе от мен! 😉 Ами Ленин си беше! Същата козя брадичка, същото кепенце, че даже и стойката му си беше Ленинска! Така де!
След изясняването на лениското недоразумение поехме по малките улички на стария град към катедралата на Севиля. Старият град е очарователен. Тесни улички /можех да докосна две противополжни къщи, като разперя ръце/, боядисани в ослепително бял цвят, ярки дървета, храсти и саксии по прозорците, които правеха целият квартал да изглежда като Тайната градина. За разлика от Лисабон и както съм чувала Порто, тук местните си живеят в старите къщи. Което създава уникално чувство за обитаемост на цялото място. А и времето беше страхотно. Към обяд стана 20 градуса и всички се разхвърляхме по къс ръкав. От към метеорологична гледна точка е добре Севиля да бъде посещавана в късна пролет и до към края на юни. След това там температурите се качват над 40 градуса.
Разхождайки се лежерно из стария град бяхме насочени към катедралата на Севиля. Феноменално място. Следва малко историческо отклонение.
Севиля е град с над 2 000 години история. През 8 век става част от мавърските владения в Южна Испания. Освободен е от испанците през 1248 година и се превръща в едно от най-важните католически средища в Испания. Както и нейна столица. Най-забележителната сграда в Севиля е катедралата. Построена е около 1420 г. на мястото на по-стара джамия. Забележителното е, че част от джамията е вградена в катедралата. Най-забележителната част от остатъците на джамията е кулата „Хиралда”. Била е минаре и е трансформирана в камбанария след построяването на катедралата. Самата катедрала е една от най-големите в Европа и е изключително богато декорирана, в това число и в злато.
Тук е мястото да спомена за едно фундаментално различие между Испания и Португалия. В Португалия всички следи от присъствието на маврите са внимателно заличени. Там буквално нищо не е останало.
Испания ме изненада. Това е страната на Светата Инквизиция. Тези хора са били по-правоверни от папата. И въпреки това не са сривали безразборно и поголовно останалото им в наследство от маврите. Е, вярно, че джамията е преустроена в църква, но е преустроена, а не срината и наново построена. Цялата Алхамбра си стои и само два портрета напомнят кой е владял това място последните 600 години. Мавърските кралски дворци и крепости в Гранада, Севиля, Малага и Кордоба си стоят! Наистина впечатляващо! Някак си в главата ми е създаден образ на испанските крале, като на фанатизирани галфони и тесногръди коне с капаци на очите. А се оказа, че не е така. Хората са били далновидни и не са сривали това и онова без причина. Е, покръстили са де що мюсюлманин е имало по техните земи и са изгонили евреите, но пък … Светата Инквизиция им е дишала във врата. 🙁
След като се впечатлихме подобаващо от външният вид на катедралата /а той наистина е впечатляващ/ влязохме вътре. Входът, през който влизат туристите се намира във вътрешния двор. Който, както ни обясниха си е бил дворът на джамията. Оставили са го. Даже водата си тече както си е била. Целият двор е засаден с портокалови дръвчета. Общата гледка е … зашеметяваща. Тишина /като изключим туристите/, мир и покой, ромон на вода и аромат на зрели портокали. Истинска приказка.
Влизаме в катедралата. За тези, които не се прехласват като мен пред историята, единият час, който прекарахме вътре ще е предостатъчен. За мен – ами аз можех да изкарам целият ден там! Както вече посочих, катедралата на Севиля е най-голямата, пищна и богата в Испания. То не е позлатен олтар, не са органи от … не помня какво специално дърво, не са разкошни стъклописи на прозорците /абсолютно всички прозорци са разписани/, не са инкрустирани колонади, изписани тавани, картини на Гоя и който се сетите средновековен художник, позлатена и сребърна църковна утвар, саркофази на известни личности. Пак няма как да кажа, че в катедралата има една главна забележителност. Изберете си: саркофагът на Христофор Колумб, картините на Гоя, златният олтар /казаха ни, че иконата на Богородица била чудотворна/, параклисите на различни испански светци обособени в самата църква, кулата Хиралда. За самата кула е необходим още около час, защото трябва пеш да се изкачите до горе. А горе е мноооого високо. Не помня колко, а ме мързи да питам Гугъла.
Отказах се от катеренето /казаха, че имало страхотен изглед към целият град/, в полза на още една разходка из стария град.

И тук ме връхлетя чисто испанска изненада. Сиеста!

От два до пет цяла Южна Испания спира да работи. Знам, че официално сиестата е забранена. Испанците май не бяха чували такова нещо 😉
В два часа се спускаха кепенците на магазините и офисите/работят само ресторантите/ и народът масово се изсипва на улицата за обяд и среща с близки и познати. Общото впечатление е от един голям купон, който тече в тези три часа по улиците. Хората ядат, пият, пушат и си общуват на големи групи. Много, много приятно. Е, освен за заблудени туристи като нас, де. Ама ние пък се разходихме из задните дворчета на квартала и се възползвахме от възможността да се отдадем на шопинг вакханлия из сувенирните магазини. Как пък точно те не затвориха!!!
В този ден най-много съжалявам, че не съобразих за сиестата и не успях да купя една страхотна рокличка за племенницата ми. От тия дето испанците използват за кръщенетата на бебетата. Ама на, затвориха и детето не се вреди.
Друго съжаление е, наистина малкото време, с което разполагахме. Ако имах време, щях да ида да разгедам кралският „Алказар”. Или – дворец. Това е бил кралският дворец на местният мавърски халиф. Не са го разрушили, ползвал се е за дворец от краля през средновековието. Сега е историческа забележителност. Ако имате възможност – посетете го.
С това обиколката ни в Севиля завърши. Както казах, пътят до Малага е към три часа, така че, ни натовариха на автобусите в безумно ранно време – около 4 следобед. Ако можете, вземете си кола под наем и отделете поне два дена на този феноменален град. Аз бих го направила.
Може би тук е мястото за малко отклонение по въпроса за испанците. За средиземноморските народи се носят приказки, че били … мързеливи, не работели … абе не най-качественото, което може да предложи Европа. От досега ми с две такива култури, Испания и Португалия, категорично не мога да се съглася с тези оценки. Испанците са мили, любезни, доброжелателни хора, които ще ти помогнат винаги когато могат. Не бързат, живеят спокойно /затова живеят почти по сто години/, имат страхотна кухня и феноменална култура. Разбирам защо българските емигранти са толкова много там. Просто мястото е невероятно. Възхищението ми от тях нарастваше с всеки следващ посетен град и с нетърпение очаквам възможност да посетя Мадрид и Барселона.

Андалусия – ole!

Част втора – Кордоба и Малага

Следващият ден бе посветен на посещение на Кордоба. Този град, за мен странно, рядко се предлага в туристическите пакети. Може би не го смятат достатъчно интересен. Но на мен ми беше много интересно.
Кордоба е била столица. На Кордобския халифат. Доста време това е била най-мощната от местните мавърски държави. След като е освободена от испанците е загубила влиянието си. Днес, Кордоба е един относително малък, сънен и спокоен южно испански град. Тук са останали много останки от маврите. Старата част на града е в списъка на ЮНЕСКО, което може би е способствало за непромененият и вид. А тя си е такава каквато е била преди няколкостотин години. Сериозно! Направо можех да си представя как е изглеждал града тогава и как хората са живели в тези къщи и са се движели по малките, криви улички. Запазен е целият еврейски квартал. Даже ни запознаха с едно от местните чудеса. Запазена синагога!!! Една от двете съществуващи в Испания! Не е действаща, тъй като е на около 600 години, но си стои и се поддържа.
Най-голямата местна забележителност е джамията-църква. Тоест местната джамия /една огромна постройка, останала от маврите/ и в средата и е издигната църква. Ансамбълът е … много странна гледка. Отвън джамия, отвътре джамия, а в средата … хоп – църква. Но, поред.
Външността си е на джамията. Стоят даже надписите на корана над вратите. Не са изстъргани, изчовъркани или нещо такова. После, влизаме във вътрешния двор. И там си стои както в джамията. Дворът, водата, даже стоят мивките, на които са си миели краката.
Влизаме вътре. Джамия!!!! Съвсем истинска си. Единственото, по което личи, колко е стара, е фактът че няма никакви украси и инкрустации. В смисъл, в джамии от по-ново време си имат съответните вътрешни украси. В тази просто има каменни фризове със стилизирани изображения на цветя и строфи от корана на стените.
Цялото място е колосално огромно. Мавърските халифи са я построили и след това са я разширявали и достроявали в продължение на няколко века. Когато е приключило последното разширение, в джамията са можели да се молят едновременно около 25 000 души. Дори и по днешните стандарти това си е много.
Останал ми е ярък спомен от посещението на джамията. Замръзналите ми крака. В Кордоба, както и в Севиля, през лятото е много горещо. Затова сградата е строена с дебели камъни и вътре топлина няма. Аууу, как премръзнах!!! Вън беше около 20 градуса, вътре – не повече от 10. Накрая вече даже не ми беше интересно, исках само да излезем навън, за да се стопля. ) А беше много интересно.
Както казах, испанците, бидейки разумни хора, не са срутили този шедьовър на мавърската архитуктура. Просто в средата на джамията е направено малко място и там са боднали църквата. Светата Инквизиция … нали помните.  Кулите на църквата са доста по-високи от минаретата, така че, да е ясно на всички кой командва парада, но с това са се изчерпали желанията за безмислени демонстрации.
Мисля, че катедралата на Севиля ми съсипа усещането за грандиозност на средновековните постройки. Всичко с нея сравнявам и всичко ми бледнее. Имам предвид, по отношение на църквите и катедралите.
След джамията – църква имахме време да се разходим из стария град. Там ни показаха друга забележителност на Кордоба, тъй наречените „патио” или вътрешни дворове. Всяка къща е изградена около вътрешен двор. Дворът може да е малък, няколко метра, но всеки един е украсен задължително с мозайки, било по стените, по пода или и двете, има си фонтанче, дори и декоративно и е целият в растителност. Цветя, храсти, дървета и вездесъщите коледни звезди. Казах ли ви за коледните звезди?
Тъй като там дори и посред зима е топло местните украсяват целите си градове с коледни звезди. По терасите, по прозорците, местните власти окачват коледни звезди по улиците, по стълбовете на осветлението, а на някои места видях направени като коледни елхи. Огромни. И всичко е в зелено и червено. Много ярко и празнично /там за пръв път видях и бели коледни звезди. Вместо листата да са червени, са бели. Как ли го правят?/.
В Кордоба си напазарувах кожени работи. Градът има много силно развита занаячийска кожена индустрия. И хората продават страхотни изделия от кожа. Купих портмонета, колан за баща ми. Изобщо, попазарувах си. В този момент проявих невиждана сила на волята. Един от най-големите сувенири, които можете да си купите от Испания, редом с ветрилата, е шал. Женски. Нали сте виждали испанките какви разкошни шалове носят. Такъв ми се искаше да си купя. Бял, ръчно бродиран. Обаче си налегнах разсипническият характер и не си купих! И досега не знам, дали не направих грешка.
Е, за утешение от Севиля си взех ветрило. Червено, от крушово дърво. Голяма гъзарийка. )

Ще пропусна следващият ден и екскурзията до Танжер, защото мисля да и посветя отделна глава. Затова, напред към Малага.

Малага не беше част от туристическата програма. Но имахме свободен ден и решихме да се разходим до там. Бяхме се събрали много приятна група от няколко човека от екскурзията и като се качихме на градския автобус се понесохме напред. Искам само да вметна, че градският транспорт на Испания, или която и да е друга европейска дестинация, в която съм била, няма НИЩО общо с нашият мил, роден АДСКИ транспорт. Чисто нови, чисти, безумно точни автобуси /абе тия хора задръствания и трафик не са ли виждали, чак да ти стане неудобно колко са точни!/. Униформени шофьори, които обявяват всяка спирка.
Там видях и как се справят с гратисчиите. Между другото в по-голямата част от Европа е така. Качването става само и единствено от първата врата. Качваш се, подаваш парите на шофьора, той ти дава билета и ти връща рестото ако трябва /ама няма, имате ли дребни, нямам да ви върна, връща до стотинка!!!, че и благодаря казва!/. Да, да, мила, родна действителност.
Сега за Малага. Малага е вторият по големина град в провинция Андалусия след столицата Севиля. Има огромно пристанище, което играе важна роля за развитието на местната икономика.
Малага е най-известна с това, че там е роден Пикасо. И в по-нови времена – Антонио Бандерас.
Възползвахме се от хубавото време, беше слънчево и топло и се качихме на обзорните, туристически автобуси. Сещате се, двуетажните, дето обикаляш града с тях и можеш да слезеш и да разлгедаш съответните забележителности. Признавам си, при къщата-музей на Пикасо не слязох. После чух от тези, които я бяха посетили, че не била нищо особено. В смисъл, там няма останали кой знае какви картини на Пикасо. Май има само няколко графики. Ако сте голям почитател на Пикасо, може и да ви е интересно. Иначе –не. След като е напуснал на около 16 години Малага, Пикасо не се е връщал там и някъде съм чела, че не си е спомнял с добро за родния си град.
След не-спирането при Пикасо се отправихме към старата мавърска крепост, разположена на хълмовете над града. Няма да напомням отново, че крепостта не е разрушена. Тъй като е на хълмовете, от нея се разкрива потресаващ изглед към целия град. А и понеже беше слънчево, снимките станаха трепач.
Хопнахме в следващия автобус и се отправихме пак към града. Там се разходихме по долните нива на крепостта. Там са и останките от съответния мавърски дворец.
Ей, ама каква мускулна треска си навлякох. Представете си Царевец. Нагоре-нагоре … и ооооще нагоре. Пък аз доста непредвидливо не бях с маратонките, ами с боти. На ток. Е, не висок, но все пак. И резултата, мускулна треска.
Някъде към обяд, уморени от история, се отправихме към централната търговска улица. Пешеходна, както в останалите градове. И страхотно украсена за новата година. Такива украси правят хората по света!
Поразходихме се, позяпахме по магазините /нищо не си купих!, да ви се похваля/ и мотайки се насам-натам попаднахме на поредното патио. А там – прелест! Две от къщите, които образуват този двор имаха … заведения. Сладкарница и малко заведение за хранене. Масички на двора, оркестър, който свиреше и ни веселеше и много хора, окупирали всеки свободен стол. Беше невероятно. Освен местните, които си обядваха и доста туристи като нас бяха открили това невероятно място. Намерихме си свободна маса и решихме да си поръчаме. Обаче … Биг проблем, Кръстник! Ние не шпрехваме испански, а сервитьорката грам английски не обелва! )
И какво мислите, огледахме се по околните маси какво ядат хората и си посочихме, аз – това, аз – това. Е, стана малка инфекция, защото както се оказа аз исках тортиля, пък получих някакъв вид люта яхния. Но пък – колко беше вкусно …
Следва отклонение за кухнята.
Испанците, казано направо, знаят как да готвят. Страхотна кухня!!! Като морски народ, страшно много рибни деликатеси. Каква сьомга и риба тон на скара ядох там …. ауууу, и досега ми потичат лигите. А аз не обичам морска храна! Може би само паелята не ме впечатли особено. Но вече бях яла, а и морските дарове… ами не ми стана любимо. Освен това, испанците хитро са привнесли каквото са намерили като гастрономически обичаи у задморските си колонии. Ядат много ястия с картофи. Там за първи път разбрах какво в същност е тортилята. Не е измислицата, която тук наричаме така. Там тортилята е нещо като …. баница с картофи. Но без кори. Тоест забъркват настъргани картофи, с настърган лук, мляко, сирене и разни подправки, понякога чух, че се слага и ориз, и това се запържва на тиган. Като е дебело около 5-6 сантиметра. Пръстите да си оближеш. Продават ги даже като полуфабрикат. Само я слагаш в тигана и я запържваш. Донесох си, да пробваме. Вкусно.
Друга особеност на испанската кухня /поне от моя гледна точка/ са супите. Техните супи са само … ами крем. Всичко се претрива. Обаче каква лучена супа ядох!!! Нямаше даже намек за силният лучен аромат. Страхотна беше. Лелееее, току що обядвах, и пак съм гладна!
Такааа, след като си облизахме пръстите с обяда, се поразмазахме, за да храносмелим щастливо и доволно под топлото слънце.
Щастливи и доволни се отправихме да разглеждаме останалата част от града. Тук групата реши, че иска да се разходи до El Corte Ingles. Най-голямата верига …. ами МОЛ-ове в Испания. Тук аз сдадох багажа и реших да се прибирам. За да компенсирам липсата на подходящ шопинг в този ден, се поразходих из магазините около хотела ни.
Тази вечер имахме още едно организирано забавление. Посещение на фламенко. Горещо препоръчвам на всеки, който може, да посети фламенко! Феноменално беше! Толкова живо, мощно и същевременно изящно! Кара кръвта ти да заври! Фламенкото е всичко, което сме виждали по телевизията и много повече. Защото по телевизията не можем да усетим емоциите на танцьорите, адреналина на зрителите, магията на музиката, витаеща в залата. Всичко е толкова истинско и живо. Чак ти се иска сам да станеш и да почнеш да танцуваш!
Признавам си, че докато гледах девойките и невероятния начин, по който танцуваха си мислех, че поне половината са рускини. Нали се сещате, гимнастички, които си изкарват хляба така. Толкова бяха подвижни и пластични! Обаче, след края на шоуто, минаха по редовете да се ръкуват със зрителите и за безкрайна моя изненада се оказа, че са си истински испанци.

Сега ще се отклоня по един малко неприятен въпрос. Българите. И по-точно българските туристи. Поводът, при прекрасната група, която се събрахме, е неизбежната капка катран в кацата с мед. Та …
… намери се една крава, с претенциите на гранд-дама, и покритието на леля Пена от Горно Нанадолнище, която не беше впечатлена от прелестите на Испания. Беше с мъжа и децата си. И понеже е „гранд дама”, не си беше записала никаква екскурзия освен фламенкото. И питаше екскурзоводката ни, какво тя би и препоръчала да види, за да се запознае с „истинската” Испания. Момичето добросъвестно препоръча Севиля, Гранада и фламенкото. Че като се почна … ооо, ама Севиля това, ама Гранада ли …. Накарая се оказа, че кравата си записала двете „най-истински” изживявания в Испания. Фламенкото / с това съм съгласна/ и … корида!!! Че беше повлякла и нещастното си семейство с нея! След това попитахме мъжа и как им се е отразила коридата. Останали ли са до края и така. Останали, друг път! Станало им лошо от кръвта още в началото и си тръгнали!!! А бяха платили по около 50 евро на калпак!!! Честна дума, човек си пати от главата! Като си тъп, помощ няма!

Андалусия – ole!

Част трета – Танжер – хроники на собствената ми глупост!

Такааа … Честна дума не знам как точно да започна тази част. В смисъл, аз знам какво искам да кажа, но не знам как да го започна, та да не подкарам директно с грубостите. Затова – хайде съвсем отначало.
Когато се записвах за Испания в София, най-голямата ми радост беше, че има предвидена целодневна екскурзия до Танжер. Мароко винаги ми е било мечта. Хората казват, че е екзотично, различно, красиво. Както се оказа, не само аз мислех така. Всички, на които казах, че имам цял ден в Мароко, много ми завидяха. Точно за тази екскурзия. И аз я очаквах с най-голямо нетърпение от всичките други, които си бях записала.
Такава грешка!!!
Един съвет от този личен, горчив опит. Никога не тръгвайте към някое ново място с предварителни нагласи и очаквания. Просто се оставете на място да си съставите мнение. Аз точно това не направих. Отидох в Танжер с огромна торба с очаквания. Е, такъв жесток културен шок никъде не съм изживявала! Това беше най-отвратителния ден /за да не кажа нещо по-грубо/, който съм преживявала на която и да е екскурзия!
Пътуването до Танжер става с ферибот от испанския град Серифа. Отидохме ние с автобуса дотам и след известно размотаване в пълна с … араби чакалня ни натовариха на ферибота. За да ви стане ясно ще уточня, че денят в който пътувахме, се оказа последният преди Рамазана. Тоест, де що мароканец в Европа имаше, се беше юрнал да се прибира към Мароко. И понеже е най-евтино – през Серифа.
Такаааа … качваме се ние на ферибота и там …. тълпи мръсни, уморени, спящи директно на пода, миришещи … араби. Семейства с по сто деца. Пищящи, ревящи … абе сещате се. Ужас! Знам, че звуча расистки и това което казвам, не е хубаво, но такова впечатление остана в мен. Дори и сега, две години по-късно, пак такива некрасиви думи ми идват в главата. Както и да е, все още е рано и въпреки кофтито впечатление, това не ми разваля настроението. Строяваме се на откритата палуба, за да гледаме морето при прекосяването. Пътят от Европа до Африка е около час и половина. Това е най-тясното място между двата континента. Въпреки дивият вятър е слънчево и топло и относително лесно преминаваме пролива. Трябва да уточня, че страдам от морска болест и вътре и без арабите ми става зле. Така че, изкарах по-голямата част от пътуването навън.
Както и да е, стигаме блеговете на Африка и пред нас се белва Танжер. От кораба изглежда красив, бял град, разпрострял се по околните хълмове. Красиво беше.
Вече в добро настроение и с очакване за разкриване на арабски красоти, се отправяме към автобусите.
И … първа неприятна изненадка. Див арабски хаос! От ферибота, освен местните, сме се изсипали и няколкостотин души туристи от най-различни групи и националности. И на паркинга на автобусите настава див хаос, докато местните тичат и ни дърпат насам-натам към този или онзи автобус. Да не споменавам и местните продавачи, които започват да ни дърпат още от там и да ни предлагат съответните китайски боклуци, на съответните безбожни цени! Брррр!!!!
Май досега не съм имала повод да спомена за начина на търговия в арабския свят. От опитът ми в Турция, Египет, Мароко и Тунис трябва да кажа, че арабският начин на търговия не ми допада. В смисъл, за европейци като нас може и да е забавно и екзотично … първият половин час. След това, всичките тези накачулили те и дърпащи те и крякащи араби … ами повярвайте ми, идват ти в повече.
Но, с питане и до Цариград се стига, така че, с много питане и викове, откриваме нашият автобус.
И цък … втора изненадка! В Мароко, екскурзиите се водят само от местни екскурзоводи / и на други места е така/, но придружаващият групата /тоест нашият си екскурзовод/ се превръща в турист като нас и няма право да се обажда! Да не вземе да каже нещо неподходящо. Та се наслушах на лош английски.
Екскурзията започва с разходка из новата част на града. Красиви, ниски къщи, даващи обещание за по-късна приятна разходка из цивилизованата част на града. След това ни качват на наблюдателна площадка над града, от която се открива хубава гледка към Атлантическия океан. Дотук добре. От там са и само трите снимки, които направих този ден!
Излишно е да споменавам, че при всяко слизане от автобуса бивахме обсаждани от тълпи безумно досадни продавачи на … китайски боклуци, които ни дърпаха и се опитваха да ни убедят какви безценности продават. Дори когато ни писнеше и се качвахме в автобуса, те продължаваха да ни преследват! Уфффф! Към този момент настроението ми взе леко да се скофтява, но пък … това си е арабският свят и такива неща вече бях виждала. Така че, продължаваме напред.
След разходката на чист въздух, по програма следва разходка из Медината. За непосветените, в арабските държави Медината е старата част на града, където обикновено се разполага арабския пазар. Така беше в Кайро, така е и в Тунис. На тези места туристите биват предупреждавани да не се мотат по тесните, задни улички, ами да си се разхождат по търговската улица. Да не стане сакътлък де.
Тука такова нещо нямаше. Оказа се, че в Медината живеят най-бедните семейства в града. Самият квартал е оставен на разрухата. Такова чудо като пазар нямаше. Като капак се оказа, че понеже на следващия ден започва Рамазана, де що арабин имаше всички бяха накупили овце, да ги колят. Ейййй, такава смрад! В този момент културният шок се стовари със страшна сила отгоре ми и отми без остатък каквито там илюзии бях имала за широтата на собствените ми възгледи. Почувствах се префинена европейка. Всичките заблуди, които имаме, за това колко зле живеем, са нищо в сравнение със загробващата мизерия в Медината. Чувала съм за такова нещо в черна Африка. Виждала съм дълбока, безпросветна мизерия в Банкок. Но там дори и бедняците от бидон вилите изглеждаха … не знам, приветливи, усмихнати и дружелюбни. Те сякаш не обвиняват чужденците за мизерията си. При мароканците не е така. Погледите, които получавахме бяха …. в най-добрия случай враждебни. Чувала съм, че в джамиите им промиват мозъците и ги учат какви черни дяволи сме ние. До онзи момент, там, на онова място, не вярвах в тези приказки. Там повярвах! Имах чувството, че ако останем сами, като нищо ще ни разкъсат от едната злоба и омраза.
Самата Медина е един лабиринт от малки, тесни и адски стръмни улички, по които се впуснахме буквално в бяг. Защото сме били закъснявали за обяд в най-добрия ресторант на Танжер. Цялото това търчане из сокаците и между враждебните местни бе съпроводено от стискане на чантите ни и неизменно преследващите ни … търговци, по липса на по-добра дума, които ни дръпаха в пореден опит да ни пробутат нещо си. Буквално всеки поглед към каквато и да е стока, бил той и случаен, водеше до това да те накачулят врякащи араби и с войнствен глас да ти пробутват боклуците си. В този момент вече се чувствах на края на физическата си сила.
Междувременно успяха да ни набутат и в поредния търговски център, да ни продават каквито там боклуци от камилска кожа могат да се произведат. От немай къде и изнемога купих една чанта от камилска кожа. Майка ми така и не я носи повече от два пъти 🙁
Продължавайки в конски тръст ни подкараха към така наречения, най-добър ресторант на Танжер. Както се оказа, там водят всички чужди групи и яденето се сервира под час и всяка група се юрва като невидяла, да не си изтърве часа. Абе … гадост.
В ресторанта ме напуснаха и психическите сили. Знам, че звуча мелодраматично, но аз така го чувствах. И сега, две години по-късно, не мога да се сетя за този ден, без да изпитам силно чувство на погнуса.
Та – ресторантът. Бяха ни обещали меню от местни деликатеси. Може би в този момент преигравах, но не намерих сили даже до тоалетната да ида. Добре, че имах мокри кърпички в мен, да си изтрия ръцете преди обяд.
А обядът … ами уф! Единственото, което в крайна сметка ядох, беше хляб /беше вкусен/ и малко зеленчуци. Зеле и домати. Иначе имаше ястия с кус-кус /нещо, което дори тук не вкусвам!/ и най-големият деликатес … кебапчета от овче месо. Те твърдяха, че били страхотно вкусни, правели се от най-хубавото месо на овцата и май искрено се засегнаха от погнусената ми физиономия и отказът ми да опитам. Но, аз и тук овче не ям. А онези неща как миришеха!!! Чувала съм, че западноевропейците овче не ядат, защото им мирише. Ами мирише! Отвратително!
Докато обядвахме, ни бяха подготвили музикална програма. Съответните арабски трели и кючекчийка. Не се впечатлих, нямах и сили.
Как да е, приключихме с това изпитание. Като гледам, към тоя момент по голямата част от групата искаше да се качи на автобуса и ако може да си ни натоварят на ферибота.
То така се и оказа. Никаква разходка из нормалната част на града, никакви търговски улици. Бум в автобуса и хайде на ферибота.
Оказа се, че последния кораб е в четири следобед, така че, към два и малко ни натириха на пристанището. И там като се почна едно висене. Явно бяха претоварили ферибота на идване от Испания, или пък на арабите толкова им е акъла за дисциплина и ред, но корабът беше разтоварван от качените коли и автобуси повече от два часа. Съпроводено от клаксони, викове, крясъци и нова порция див хаос! А ни си седим и си чакаме.
Та вместо да тръгнем обратно към три започнаха да ни товарят към четири и половина. На връщане направо ми стана лошо на кораба. Имаше вятър и бая клатеше. Както си бях вкисната, едва издеяних.
Та така. Накрая към 7 вечерта, тотално изтощена ме стовариха пред хотела. Ох, какво облекчение изпитах! Не можете да си представите!
Съзнавам

9 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version