Archive for август, 2010

авг. 31 2010

Хайди от Майенфелд (Швейцария)

Днес ще отскочим до Швейцария, където Детелина ще ни покаже къщата на Хайди в Майенфелд. Коя е тя? Предстои да разберем.

Приятно четене:

Хайди от Майенфелд (Швейцария)

Добре дошли в земята на Хайди! Това е надпис, който ни посреща още на магистралата (А13 Цюрих-Кюр). За наше съжаление вали, но това прави като че ли, още по-приказна атмосферата на малкото градче Майенфелд.

Майенфелд, Швейцария

Майенфелд

Ниските облаци и замъглените от дъжда пейзажи откриват бавно пред очите ни къщите, окичени с неизменните саксии с щедро разцъфнали цветя и стръмни покриви. Всичко наоколо блести грижливо подредено и сякаш измито от дъжда. Пустеещите в лошото време улици ни карат да се чувстваме като подранили гости.

Спираме се в самото начало на градчето, подмамени от надпис: „Къщата на Хайди – оригиналът.“ Това ни накара да си помислим, че явно и тук, както навсякъде си имат проблеми с фалшивите стоки, а и услуги. Съмненията ни започнаха да се потвърждават при вида на празния паркинг в дъното, на който се виждаше модерна сграда с надпис Музей. Установихме, че става дума за малко кафе-ресторантче, обширен магазин за сувенири, а на втория етаж – скромна музейна експозиция, посветена на именитата авторка, разказала историята на най-прочутата малка швейцарска пастирка. На излизане все пак, купихме най-големия шоколад, който намерихме с надеждата, че видимото разочарование в очите на дъщеря ни може да бъде изместено от примамващата тръпка на половин метрово шоколадово изкушение с лъскава опаковка. Майчинският ми дълг надделя с огромно усилие и някак отвяло си изпях песента за вредата от шоколада, ползите от редовното миене на зъбите и другите такива от същия репертоар. Като видях, че думите ми не предизвикаха никаква, ама абсолютно никаква реакция, даже от типа на редовните – „Да, да!“- взех че изтърсих с театрален патос, че ако изяде всичкия този шоколад на един път ще умре! Докато се чудех дали не съм попрекалила, малката ме погледна също толкова театрално и с въздишка заяви, че да, ще си умре без да е видяла Хайди! В този момент явно се включи бащинския инстинкт и мъжът ми тържествено заключи, че и двете прекаляваме с гледането на телевизия и че така или иначе рисковете от всякакъв вид се изключват, защото му се полагал половината шоколад! А-хаааа… Разбрах на къде духа вятъра и побързах да им припомня, че аз съм тази, която си мие най-грижливо зъбите и сутрин и вечер, и че този неоспорим факт ми дава пълното право над поне една трета от шоколада… В това време спря да вали и въпреки че слънцето не се показваше от никъде, обстановката се разведри, дъщеря ни се зае да разпределя квадратчетата шоколад, мъжът ми си оправяше нещо огледалото за обратно виждане, а аз търсех мокрите кърпички, предвиждайки последиците от яденето в движение… Скоро се спряхме на светофар, до който гордо стърчеше табела, сочещата на дясно и оказваща, че до истинската къща на Хайди се стига пеша за 25 минути?!Никакво колебание от наша страна – завихме веднага, доволни че все пак не беше забранено за коли, защото дъждът започна да се сипе отново. Скоро стигнахме до една църква, завихме пак на дясно и продължихме покрай спретнат каменен зид, който ни отведе до голям паркинг в дъното, на който имаше пет – шест паркирани автомобила. Окуражихме се още повече, когато видяхме посипана с дребни камъчета пешеходна алея е и надпис оказващ, че до прословутата къща се стига само за пет минути пеша.

Къщата на Хайди – Майфелд, Швейцария

Къщата на Хайди

И така: разтворихме чадърите и поехме по нанагорното с широка крачка. Очите на дъщеря ни блеснаха и тя заяви, че точно това е правилното място, защото в книжката пишело, че къщата на дядото на Хайди се намира почти на билото на планината. Погледнах напред и честно казано малко се поуплаших от възможната перспектива да се катерим „почти“ до билото на тази планина – дори и да се намирахме в подножието, все пак това са Швейцарските Алпи. Слава Богу, разминахме се с кратко прескачане на локви, два завоя и входен билет от 7 франка на човек. На входа ни посрещнаха дружелюбни козички, насъбрали се под навеса за да се скрият от дъжда.

Къщата на Хайди – Майфелд, Швейцария

Мазето в къщата на Хайди

Автентичния свят на Хайди се откри пред нас, започвайки от мазето или зимника, намиращ се непосредствено след входа и макар че, брошурата обещаваше съпроводена обиколка, на вратата имаше само модерен автомат, който поглъщаше за момент билетите, връщайки ги след секунда с прищракващо завъртане на пропусквателната бариера. На горе по стръмните стълби стигаме до малък уютен вестибюл с традиционната печка стубе (или щубе).

Хайди и Петер в къщата на Хайди – Майфелд, Швейцария

Хайди и Петер

След това, най-накрая, приседнала заедно с Петер в гостоприемната дневна, пред нас бе тя – Хайди! В сумрака на дискретното осветление двете фигурки наистина изглеждаха като живи. Обстоятелството, че на туристите е позволено да сядат на столовете, да пипат всички предмети, дори да се снимат полегнали в леглото на Хайди, създава усещане далеч по-различно от класическото посещение на музей. Миризмата на старо дърво, скърцащите под краката ти дъски и куклените фигури на Хайди, дядото и Петер в естествена големина и натурални пози те карат наистина за момент да се пренесеш в онези далечни времена или най-малкото да си припомниш с умиление детските години, когато са ти чели книжката за Хайди.

Дядото на Хайди в къщата на Хайди – Майфелд, Швейцария

Дядото на Хайди

В една от стаите, но под стъклена витрина, всъщност може би единствените предмети, които не могат да се пипат, са подредени издания на книгата на най-различни езици (българска книжка не се вижда), а на стената над тях е окачен черно-бял портрет на авторката Йохана Спири. Вгледах се в лицето на тази жена с незавидна съдба (сравнително млада загубва и сина си и мъжа си) и кой знае защо се замислих каква ли швейцарско- неутрална прозорливост я е подтикнала да напише историите за Хайди? Днес, след толкова години, моята дъщеря, смуглата дъщерята на едни мюсюлмани (мисля бяха турски гастербайтери), сламено- русо германско момиченце и шумно говорещо червенобузесто русначе, заедно се разхождаха и преоткриваха един чисто приказен свят като даже търпеливо се изчакваха и скришом имитираха едно от друго позата си за снимка с Хайди. Това ли е глобализация? Не знам. Убедих се обаче, че Хайди е навсякъде – има хотел с нейното име, ресторант, магазин за специалитети, мляко, масло, естествено шоколад и изобщо един безброй неща все с нейното име, които със сигурност се продават добре по всички кътчета на земята. Безспорно и в далечна Япония знаят за Хайди, защото на излизане се натъкнахме на цяла орда японски туристи, които настървено щракаха с фотоапаратите си даже и в усилващия се дъжд. Може пък, японските апарати да са непромокаеми, казва ли ти някой?

Но като по сигнал, всички, които бяхме до този момент в къщата побързахме да излезем и да се запътим надолу към паркинга.

Вече на сухо в колата, дъщеря ни изстреля поредния си въпрос, на който нямахме еднозначен отговор: „Мамо, заради дъжда ли бързахме толкова или заради японските туристи?“

Автор: Детелина Стоянова

Снимки: авторът

Още снимки:

2 коментара

авг. 31 2010

Кътчета от България: Връх Шипка

Днес ще отскочим до едно познато и не много далечно място – прохода Шипка в Стара планина, тъй като има всички изгледи, че другата година по това време може и да не можем да го заварим в днешното му състояние (Охрана с магия) И така: Вили ще изкачва Шипка и никой няма да хвърля „камъни […]

4 коментара

авг. 30 2010

С мерцедес из Африка. (Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда) Част 1: Бурунди & before

Едно от хубавите неща на отпуската и по-важното, на настъпилата в следствие на това интернет-абстиненция е, че в края ѝ пощенската ни кутия е пълна с ваши нови разкази. Днес нашата пътешественичка Меглена ще ни води към Бурунди в Източна Африка. Освен прекрасните снимки тя ни е дала и някои съвети и идеи как да си организираме подобно пътуване.

Приятно четене:

С мерцедес из Африка

Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 1: Бурунди & before

По една или друга причина сядам да пиша около 8 месеца след пътуването, което може би е само в полза на пътеписа. Както по-късно ще се разбере се прибрах доста фрустрирана оттам и евентуално нямаше да е най-приятното четиво, ако беше написано към онази дата.
Предполагам само имената на държавите предизвикват особен интерес у някои, но дефакто доста се чудех да пиша ли изобщо за пътуването. Който ме е чел до сега знае, че не пиша просто ей така, защото съм била някъде, а обикновено разказвам някоя по-интересна случка. От друга страна реших, че ще е добро попълнение за patepis.com да има и нещичко за тия 4 страни. Та с уговорката да не очаквате нещо в стил Индиана Джоунс и изядената в джунглата Меглена, ще поразкажа малко за 3-те си седмици в Източна Африка.
Всички знаят нескритите ми симпатии към черния континет, имам книга за почти всяка една страна от субсахарска Африка, имам обобщена история на Африка, изгледала съм и задължителните „The last king of Scotland”, „Hotel Rwanda” и „Blood diamond”. Имам желанието да посетя възможно по-голяма част от Африка, та логично избирайки място за годишната си обиколка беше да погледна нейната карта. Ама Намибия ли да е, Мозамбик ли ( Кения и Танзания не са ми напред в списъка). В крайна сметка прочетох за един от много малкото останали към днешна дата вулкани със живо лава езеро: Нирагонго. Речено-сторено, ама в Конго … където все още има активни военни сблъсъци и граничи с Руанда и то точно областта, където са се изтеглили хуту след събитията от 1994… нещо не ми стискаше да тръгна сама. Много са малко местата, на които не бих го направила, но това е едно от тях. Но пък и желание да ида дал Господ, та се примирих с факта, че ще се пробвам да ползвам местен водач и шофьор или агенция. Иначе мразя да пътувам организирано и с група. Търсенето не ми отне много … то общо взето има две агенции за Конго: http://www.gocongo.com/ и http://www.hakunamatatatours.com/. Понеже първата фирма я държи французин, а втората местен конгоанец, аз се спрях на втората. Подкрепям местния бизнес един вид 😉 Проучих ги из нета, писахме си с въпросния Кенеди, харесах си примерен план, какво искам да видя и евентуални дати. Всичко се подреждаше точно както го исках – местен водач, малка или никаква група, вулкана ( и то доста дебело подчертано исках вулкана и само вулкана едва ли не) и горила трекинг. Пратихме известна сума по една фирма за международни преводи – няма да им казвам името на изедниците, ама логото им е решено в жълто и черно. Резервирах доста евтини полети през Лондон и Етиопия. (за пътуващите от България – никога не си взимайте полети директно от Бг … винаги са мноооого по-скъпи) М/у временно към мен се включи и приятел, който живее в Лондон и щяхме да сме само двамата по време на пътуването. Последваха уговорки, че не сме гаджета или съпрузи и искаме отделни стаи. Не много добрия английски на Кенеди правеше преговорите трудни, но като че ли постигнахме успех и сякаш всичко беше както трябва и остана да чакам.

Бурунди, Африка

Бурунди

Бях си избрала януари месец за целта и полета ми беше на 4 януари. След най-прекрасната Нова Година (по лични причини) дойде и новината, че вулкан в Конго е изригнал. Шок! Дали не е „моят” вулкан. Кратка проверка на чуждестранните новинарски сайтове показа, че е вулкана-близнак на Нирагонго – Намурагира. Нямаше опасност за Нирагонго, нямаше обявена опасност и за населението в близкия град Гома … с две думи поуспокоих се 😉
На 4 януари полет рано сутринта през Виена до Лондон, цял ден на летището в Лондон, надвечер на полета до Буджумбура (столицата на Бурунди) през Адис Абеба. След над 30 часа по летища и самолети, смачкани, сдъвкани и изплюти кацнахме на нещо по-скоро приличащо на селската автогара, но не и на летище.

Е, официалното международно летище на Бурунди беше и кацнахме „солидната” група от 10-тина бели туриста. Посрещна ни жега, влага и яко дънещ африканска музика минибус. То повече и не трябваше, за да ни извозят всички до сградата на самото летище, където трябваше да си закупим визите.
Климатиците като, че не бяха познати в тази държава, а по-вероятно просто бяха скъпи. На мен не ми пречи, но за болшинството бели си беше проблем. Както и да е влизаме в сградата и виждаме малко заградено местенце и едно старо, очукано бюро, на което седи една леля, гледа в нищото, силно НЕзаинтригуванa да ни издаде визи с/у съответните долари. По моя информация визите трябваше да са 30$. Пред нас обаче се наредиха 3-ма индийци, явно идвали и друг път ( един бог знае защо) и подбутвайки на лелката един отворен и полуизяден пакет бисквити тя им даде визи за 20$?! Оказа се, че има и такъв вариант, ако пребиваваш до 3 дни в страната. Чудесно ние сме точно за 2 дни тук, та минахме и ние покрай индийците в тази графа. Честно казано, ако бяхме за повече дни аз лично едва ли щях да искам да си спестя 10$ и евентуално след това да изпадна в африканска бюрократична одисея … Да се върнем на лелята и визите – подчертано флегматично лелята ни даде лист хартия, квитанция и печат в паспорта. Имайки печат в паспорта, смотахме хартийките в раниците и тръгнахме към паспортния контрол, който беше друго бюро на 20 метра от визоиздателката ни. Приближаваме ние горди легално влизащи в Бурунди с паспорти, визи и усмивки … да, да, ама не 😉 А квитанцийката къде е ? – пита намръщено чичкото. Оттук вече си знаехме, каквито и хартийки да ни дават се пазят и прибират старателно, че не се знае, знае ли се къде ще ти ги поискат. Слава богу за 20 метра и 2 секунди не бях успяла да изгубя документацията, дадохме им хартийката и квитанцията – удариха там някакви печати и welcome to Burundi! По-скоро Bienvenue au Burundi – говорят предимно и само френски. Взехме си багажа, намерихме си водача и шофьора отвън – прегръдки, целувки, пот, жега, миризма и МЕРЦЕДЕС в Африка 🙂 … всичко както си трябва и както по сценарии на нискобюджетен филм 😉 Потеглихме към хотела. По план график трябваше да е Novotel Budjumbura :О Много, ама много ми беше интересно какво щеше да е то новотела в Бурунди.

Улични танци в Бурунди, Африка

Улични танци

Трафика от летището до града не би изненадало никой бил в Индия, Египет или подобна страна със стари коли и без правилник за движение по пътищата 😉 Дори бих казала в Буджумбура е една идея по-поносим, защото няма чак толкова много коли. Страната тъкмо е излязла от гражданска война, инвестиции няма, каквито пари идват минават през кръвопийците от ООН или подобни NGO-та == развитие все още нула. Пътищата … срам и позор, но по-добри от тези в някой райони на България! Страна в Източна Африка, бедна, доскоро воюваща и въпреки това с по-малки дупки от нашите … нямам коментар по въпроса. Прекосихме градеца къде полуразрушен, къде мръсно и неподържано, народ покрай пътя – ядат, седят, превозват някакви невъзможни чували и вързопи с колела – Африка itself. Започнахме дори да излизаме от града посока Конго и аз взех да се чудя къде ли ще е този ми ти Новотел.
Изненада номер 1, бяхме настанени в друг хотел, по-евтин, но на брега на Танганайка, което смекчи нещата. Изненада номер 2 – обща стая за мен и моя „годеник” ! След кратко разяснение с Кенеди, той си „спомни” как сме говорили нещо подобно, че не сме двойка и щял да гледа оттук нататък да са отделни стаите. Изненада номер 3 … имаше съществена промяна в маршрута (разбирай само датите, нищо страшно) като м/у другото измрънка, че и вулкана бил затворен за изкачвания. Е тук вече започнах лекинко да се изнервям, но си казах Африка е това – no sweat, ще се наредят нещата.
За следобед имахме предвидено улично шоу на някакви местни танцьори. Улично си значи баш улично 😉 Закараха ни в гетото на Буджумбура, някакви момци се пооблякоха в националните цветове на страната, качиха едни огромни тупани на главите си и се започна е**ти якото думкане и танцуване!! Бая време в жегата и прахоляка играха сякаш имаха дяволи и духове в себе си. Това в комбинация с нас – 2 белчовци, автоматично привлече цялата ма’ала. Честно казано това беше едно от най-истинските неща за това пътуване. После момчетата дойдоха при нас, поговорихме, че и България има същите цветове – бяло, зелено, червено. Че те са много горди с традициите и танците си. Но все пак бяхме уморени доста и искахме да се приберем, да хапнем и да лягаме, че на другия ден се предполагаше да пътуваме навътре в страната.

Деца – Бурунди, Африка

Деца

Вечерта ядохме най-вкусната риба на брега на Танганайка, уловена наскоро в Танганайка и най-вкусните домати и картофи. Изобщо, ако нещо беше на ниво 100% тези 3 седмици това беше храната. Абсолютно истинска и вкусна навсякъде. Явно все още са им по-скъпи хормоните и химикалите, отколкото да си гледат всичко естествено. Дано още дълго да е така.
На другия ден обиколката започна с рано като първата спирка беше камъка където някога си се срещнали Стенли и Ливингстън. Колко е истина, колко не – не знам. Имаше си един голям камИк там с техните имена и войник с калашник да го пази. И не знам колко трябваше това да е атракция за нас, но ние се превърнахме в атракция за местните дечурлига 😉 Обикаляха ни, снимаха се, пипаха Мерцедеса, като че е от чисто злато.
Отбелязахме и първи сблъсъци с някои особености на следващите 3 седмици – много калашници и мноооого деца. Ама адски много деца има в тази бедната Африка … много млад континент, жалко, че и много млади умират 🙁

С Мерцедес из Африка – Бурунди

С Мерцедес из Африка

Продължихме по планински път с много и остри завои към вътрешността на страната посока старата им столица Гитега, националния музей и след това някакъв национален парк с красиви водопади – Kalera Falls. По пътя основното превозно средство бяха колелото или двата крака. Возеха или носеха на главите си каквото се сетите, в непоносима жега, влага и сериозен баир нагоре. Имаше колоездачи с по-малко товар и свободна ръка, които се хващаха на буксир (така ли се пише? ) за минаващи камиони. Подминавахме села и махали с къщи от кал. Без електричество и без вода. Имаше хора по чиито физиономии си личеше, че бял човек едва ли са виждали, а и за капак в мерцедес … изобщо интересно и за двете страни (т.е. за нас и за тях) беше по този път.
Другото, което ми направи впечатление е, че явно не познаваха терасирането в Бурунди. Бурунди, както и Руанда е с хълмиста територия. Почти няма равно място и имаше ниви и нивички на всякакви нанагорнища и нанадолнища, обаче ей така директно?!? А да кажеш, че не вали на екватора … вали си и то как (личен опит след като предната вчер ни изпра един „дъждец”). Как задържаха почвата и засятото тия хора не разбрах.
Стигнахме музея – НАЦИОНАЛНИЯТ!, който се оказа една тъмна стаичка с предимно фотоси на последните крале на Бурунди в колониалната вече епоха, няколко маски и глинени съда. Историята до гореспомената колониалната епоха беше предимно малко легенди и фолклор. Та набързичко приключихме там и се отправихме към водопадите. На тръгване обаче качихме с нас и някакъв местен, без който нямало да ни пуснат?!! Е как така няма в националния парк … ами той бил контролиран от някакви там специални хора и трябвало да има местен с нас, че и по-малко пари щяло да ни струва. Ахаааа започна да се изяснява – шофьора и гида бяха започнали да припечелват от работодателя си и нас. Където можеше се пазаряха ожесточена за намаления за входове и т.н. Обаче дискомфорта 5 човека в една кола за над 2 часа си остана за нас, на африканците не им пука особено за жега, мръсотия, миризма и теснотия. Няма лошо де, по-лесно се живее там, ако не държиш на тия неща.

Бурунди

Бурунди

Пристигнахме до парка, прекарахме мерцедеса през буквално планински пътеки и поточета (Ауди фен съм, ама не мога да не и призная на машината добре се държа и много отнесе тия дни с нас) и ето ни на входа на парка. 3-4 шляещи се войници с калашници (отново) поспориха с наш’те 3-ма придружители и накрая ни пуснаха, но все пак платиха колкото си трябваше. Това изнерви шофьора и каза, че на връщане „техния” човек, дето трябваше да ни уреди евтино, да се прибира както си знае. Поразходихме там … нищо особено, но красиво. Хората пак ни казаха, колко са горди със страната си и как се радват, че идват туристи дори и в такова забутано място, да разкажем и на други да идват … дет се казва: дай боже на всяка държава такива граждани!
На връщане качихме „вътрешния” само докато излезем на главен път и после го свалиха да се оправя … над 100 км, в държава, в която практически няма транспорт. Но то това е много характерно за африканците – оправят се във всякакви ситуации както могат, но в крайна сметка оцеляват и се справят.
И така обратно по интересния път за 2-ра последна нощувка на брега на Танганайка и после ни чакаше път до Уганда през Руанда. Но за това в продължението.
Ако може все пак да е полезен с нещо този пътепис може би е редно да кажа нещо и за подготовката си:
Аз пътувам често и не ме е страх или да се „втелясвам” на дребите неща. Та общо взето подготовката беше:
Визите – проучих, че освен в Руанда на другите места визи се издават на границата. За Руанда има онлайн визи, но са само single entry и са 60$. Ако възнамерявате както нас да влизате 2 пъти далеч по-евтино е да си извадите multiple entry от някое посолство в Европа. Става и по пощата – бързо и лесно. Те искат само парите ви, ясно е че не искате нелегално да емигирирате точно в Руанда 🙂
За маларията – имах сериозно мислене. Мен комари по принцип не ме хапят, ама знам ли ги тези източно-африканските комари колко са кръвожадни ?!? И все пак четох за страничните ефекти и продължителноста на приемане на профилатичните химии реших да заложа само на репеленти. Спътника ми пи Малароне … 20-тина дни по 2.5 паунда … всеки сам си решава все пак 😉
Задължителна ваксина за жълта треска и то направена минимум 10 дена преди пътуването. Не, че някой ми провери жълтата книжка, ама друго си е да си имаш жълта книжка 😀
За билетите казах, дрехи не съм купувала специално, обувки и раница си имам …
Та така, ако някой все пак иска още подробности, преди да съм събрала сили за продължението – да пише.

http://picasaweb.google.com/meglena/Burundi#

Очаквайте продължението

Автор: Меглена Атанасова

Снимки: авторът

Още снимки от Африка:

11 коментара

авг. 16 2010

Малко почивка

И до това доживяхме – редакцията напълно незаслужено излиза в почивка за около седмица-две. Това ще доведе до нередовност на новите разкази, за което смирено моля за извинение от читателите и авторите (особено) в сайта. Иначе: пишете и пращайте, всичко ще се появи, само няма да е съвсем веднага.

Благодаря ви!

Ст.

No responses yet

Older Entries »

Switch to mobile version