Archive for юни 14th, 2010

юни 14 2010

От Назарет до Витлеем по Западния бряг

Един мой сурат-тефтер приятел (фейсбук 😉 преди време беше линкнал един мой въпрос по география, свързан с последните събития между Израел, Хамас и конвоите на свободата. Коментарът му беше многозначителен: „Стойчо налива масло в огъня“ (или нещо подобно). Така е – харесвам да наливам масло в словесния огън, затова днес ще прочетем един пътепис за Западния бряг (там, където на власт е Фатах, а не Хамас), като авторът едва ли може да бъде обвинен в безпристрастност. Но както знаете на нашия сайт приветстваме именно пристрастността! Безпристрастни хора има само в Орландовци, Малашевци и Бакърена фабрика (ей, комшии, знаете какво имам пред вид, нали? 😉

Затова се радвам да ви представя пътеписа за едно коледно пътуване с магаре из Палестинската автономия. Пътеписът се публикува с любезното съдействие на Руслан Трад. Приятно четене:

От Назарет до Витлеем по Западния бряг

Четвъртък вечер, 18 декември, бежански лагер „ал-Фара”

Днес изминах една част от трасето, което чаках с нетърпение, и не съм разочарован. Градчето Аз-Забабда започва да се разбужда, срещам двама души, които ще придружат мен и моето магаре през хълмовете и долината през следващите няколко часа. Недал ще бъде мой водач през следващите два дни. Джордж Ришмауи обича много да се разхожда из областта и е извършил задълбочени изследвания относно библейските места: двама палестински приятели, свързани от очевидната им любов към земята. „Вървим по същите пътища, по които са минавали керваните хиляди години,” казва Джордж. „Да се върви из тези места и да се разговаря с хората е единствения начин да се разбере това място.” Ние правим това: възрастен овчар, облегнат на своята гега, седнал на скалистия връх на хълма; шестте момчета от бежанския лагер, които са вървели мили наред, за да съберат картофите, останали на полето след събирането на реколтата; възрастната жена в традиционна палестинска носия, която простира прането си, заинтригувана от новите лица, минаващи през селото й. Между всичко това са огромните полета от спокойна, сякаш недокосната, провинция. През деня има период, когато не виждаме нито шосе, нито кола, за повече от три часа, нещо, което мислех за невъзможно в Западния бряг. На един хребет, в близост до борова гора, убеден съм в това, магарето се спира няколко пъти и вдига глава високо, за да се възхити на гледката. Разбира се, разговаряме за политическата ситуация и конфликта, но и Недал, и Джордж с удоволствие сменят темата, за да обсъдят подробно някое необичайно дърво, покрай което сме минали, показват ми останки от ханаански селища, или обясняват защо дадена ферма е разположена точно по този начин. В късния следобед стигаме до дома на Недал в „ал-Фара” (където ще прекарам нощта), и се разделям с Джордж. Лагерът „ал-Фара” е основан преди около 60 години, като е приютявал в палатки някои палестинци, или избягали от домовете си, или принудени да напуснат, в годината на създаването на Израел. Но с течение на времето тази временното е заменено с усещане за нещо постоянно, както и другите бежански лагери на Западния бряг, които сега изглеждат случайни бетонни градове. Домът на Недал е уютен, оживен от шестте му деца. Ако пиша в дневника си твърде късно, то това е защото имах приятен (бил той и неразбираем) разговор с 13-месечно дете, докато цялата ми апаратура за запис е системно разхвърляна из всекидневната от 7 и 10 годишни деца, които настояват да им бъде обяснен всеки компонент. По-рано, когато пристигаме, най-големият син на Недал, който е на 15, замислено ми подарява mp3 файл на рапър от Дженин, Абу Хатта, наречена „Къде ми е магарето?”

Четете по–нататък>>>

No responses yet

юни 14 2010

Една слънчева седмица по пътищата на Гърция (1)

Започва лятото и, като гледам, не само на мене ми е гръцко 😉 Ренета ще ни разходи из Гърция преди началото на голямото лежане по плажовете, пийването на узо и замезването с октоподчета 🙂 Приятно четене:

Една слънчева седмица по пътищата на Гърция

част първа

Както се вижда, не само на Стойчо му е гръцко, тия дни 🙂

Между прогнози за дъждове и урагани, кризи, стачки и грипозни деца успяхме да откраднем една топла и слънчева седмица в края на май за няколко дневно пътуване до Гърция.

Знае се, всичко започва с пътищата.

За пътишата в България няма да говоря. Те просто не са такива. Виж, пътищата в Гърция, определено са Пътища с главно „п“. Хубав гладък асфалт, ясна маркировка и табели буквално на всеки метър. Табели, които съобщават на колко километра си от най-близкия град, после съобщават че предстои отбивката от магистралата към града, после табелите започват обратно броене 500 метра, 400 метра…следва табела с указанието, че влизаш от северната или южна страна на града, абе табели да искаш. Дали пътуваш по магистрала или второстпенен път разлика в качеството на настилката, маркировката и количеството на табелите няма. Виж, с бензиностанциите нещата стоят различно. Бензиностанции по магистралата да не казвам изобщо, но почти няма. За да заредиш, трябва да слезеш от магистралата и да влезеш в населено място. Самите бензиностанции, трудно ще разбереш, че са такива. Една или две / едната от които не работеща/ стари колонки и някаква барачка покрай тях, евентуално тоалетна със съмнителна чистота и толкова. Кафе? – Забрави. Сянка – също. За шест дни и 2500 километра видяхме цифром и словом 1/една/ хубава бензиностанция и тя беше съвсем нова, а сестрата и близначка от другата страна на пътя още не беше отворила. Георги каза, че май имало причина да са такива бензиностанциите, но не помни каква, а доскоро и касови апарати нямали. Сигурна съм че хитрите гърци имат подходяща и изнасяща им причина за каквото и да било, включително и за вида и функционалността на бензиностанциите. За сметка на липсващите магазини и кафенета в бензиностанциите, покрай пътя има каравана-кафе. Едни малки, стари и огрухани караванки закотвени до сами мантинелата и обзаведени с някоя и друга масичка под рехавата сянка на маслина, смокиня или леска. От тия караванки, можеш да си купиш за хапване, да вземеш кафенце или студено безалкохолно и отново да драснеш по опечения от слънцето път.
Извън града гърците карат бързо, въпреки ограниението от 130 километра в час на магистралата, солените глоби и камерите. Камерите и за тях има табели. И означения на какво разстояние са, има. Само табела “ Усмихнете се!“ няма. Но пък има полицаи с радари, мааалко след камерите. Точно толкова малко, колкото да реши, че достатъчно си подминал камерата и да изюркаш возилото.
За натовареното до козирката BMW тази скорост беше добре дошла. Високата глоба пък напълно убиваше желанието на Георги да разбере колко добре може да се движи нашата машина по тия хубави пътиша.
Покрай пътя на малки равни разстояния има странни макети. Върху колона висока около метър е сложем макет на параклис. С врати и прозорци, оцветен както подобава, висок около петдесет сантиметра. Отначало мислех, че това е подобие на една много неприятна практика по българските пътища – да се правят паметници на местата, където хора са изгубили живота си в катастрофи. В първия момент си казах, че гърците са на изчезване и изчезват най-вече с помощта на пътни произшествия, толкова са на често тези макети, но в едно от селцата, в един двор, вероятно на фирма за /трудно е да се нарече така, но/ екстериорен дизайн, заедно с огромното количество каменни лъвове, Аполони, Венери милоски и нейни сестри и братовчедки имаше от тези малки параклиси, възкачени всеки на по една колона. Не мисля, че някой би натворил предварително толкова нещо, само с мисълта, че хората ще се трепят по пътищата и труда му ще се отплати. В и около параклисите по пътищата нямаше снимки, свещи и вази с изкуствени цветя, така че с Георги стигнахме до извода, че наличнието на макетите е резултат от силната религиозност на гърците, а не на човешката лудост и стремежа ни за самоунищожение.
Този път, каникой път времето беше повече от благосклонно. Въпреки заплашващият ни още с тръгването дъжд минахме между капките. За цялото пътуване ни понакапа два три пъти, при това толкова леко, че даже не е за отбелязване.

Местата.

Първоначалният ни план е да влезем в Гърция през новото ГКПП в Златоград и да стигнем бързо и безпроблемно до Кавала.

Перперикон

буквално ни е на пътя. Казвала съм вече, че отдавна съм заискала да го видя, а пътищата ни все не стигат до там. Тоя път здраво се хващам за идеята, а Георги, който знае за силното ми желание се съгласява да направим кратка отбивка, макар, че вече е бил там. Ентусиазирана здраво чета “ либретото“ в следствие на което се зарибявам още повече. Няколкото дни преди тръгването му надувам главата с прочетеното. По една добра случайност Стефан Цанев преповтаря и доукрасява в Българските Хроники това, което аз вече съм чела.
Докато пътуваме към Кърджали се опасявам горчивият ми опит с Троя да не се повтори, но още докато виждам в далечината отсечения на половина връх на хълма и разкритите под него бели кости на планината опасенията ми се изпаряват. Перперикон надхвърля очакванията ми.

Перперикон

Белите скали на Перперикон

Перперикон

Перперикон, Родопи

Някога бил върху него, сега изглежда вкопан в хълма. Приказен и величествен е с громните си бели каменни късове и ясните следи от човешка ръка в тях.

Четете по–нататък>>>

One response so far

Switch to mobile version