Archive for май 20th, 2010

май 20 2010

Из Анадола (Турция)

Много страшно звучи заглавието, нали? Е, сега дойдоха едни читаци, извадиха ятаганите и ни взеха момите! Да, ама нееее 🙂 Всъщност, приятно четене :

Из Анадола (Турция)

Когато започнах да пиша пътеписите си за пътя към Сирия не един път споменавах Анадола. И с право, няма как да не ти направи впечатление тази огромна земя, която на пръв поглед е безжизнена, но ако останеш повече време там осъзнаваш, че това изобщо не е така. За първи път минах през Анадола 90– те години, когато пътувах за първи път до Сирия. Но оттогава не помнех нищо. Вторият път беше през 2006 на път към Сирия и бях много удивен. До момента, в който през септември 2007 година заминах с моя приятелка в Турция на семинар за дискриминацията.

От Истанбул до Кършехир

Самият семинар вече съм го описвал, сега искам да опиша самото пътуване. Взехме билети за автобусите на фирма METRO , излезе ни по 80 лв, отиване и връщане до Истанбул. Тъй като семинарът беше в град Кършехир (Kirsehir) трябваше да пътуваме първо до Истанбул, а след това да вземем автобус до самият град, в посока Анкара. Честно казано нямах представа къде отиваме – за първи път чувах името, и да съм го чувал, не ми е правело впечатление. Знаех само, че е в Централна Турция. И така, започнахме нашето малко приключение.
Късно вечерта потеглихме от София, за да бъдем сутринта в Истанбул. За пореден път се убедих , че Истанбул е огромен. Поне час мина докато стигнем до автогарата. Признавам си, не очаквах да видя това, което видях. Автогара „Осман Паша“ е огромна. На четири етажа, доколкото видях, подземни гаражи за автобусите, многобройни гишета за билети. Ако не си от Истанбул, или нямаш опит– край. Просто ще се загубиш. Попитахме все пак шофьора, който ни даде някаква информация накъде да отидем за някоя фирма. Беше почти 9 без 20 сутринта. Спеше ни се. И все пак трябваше да намерим билети, тъй като трябваше да стигнем най– късно на другия ден до Кършехир. Тръгнахме навътре в огромната гара. Ако не беше един човек, който разбираше малко английски, щяхме да се загубим. Той ни насочи към гишето на фирма , която водеше точно до града. Някак си се оправихме, билетите излязоха евтино поне за толкова километри, пък и двоен билет. За наш късмет автобусът заминаваше в 9:00.
Наистина нарочно избягвам подробности , за да не ме обвинят в туркофилство, но тук е време да разкажа за удобствата на турските вътрешни линии на автобусите, които щяхме да срещнем неведнъж в пътуването. на първо място – широки автобуси; няма прагове до седалките, направо сядаш, аз съм едър, но нямах проблем с пространството, като добре се чувстваше и моята приятелка. настанихме се удобно. На второ място – напитките , придружени със закуски; плащаш си– но знаеш за какво– стюардеса минаваше през час– два, за да предложи храна или питие, чай, кафе. Така се чувстваш човек през пътуването. А нас ни чакаха много часове път, около 10. На трето място – аудио системите; повечето турски автобуси са модерни, със сателит към телевизията, това го имаше включително и в автобусите на МЕТРО , които също са турски, и ако искаш да слушаш радио, имаш ли слушалки ги слагаш в жака и нямаш проблем, само си избираш радиостанция. Така, в прекрасна атмосфера, което включваше и пътуващите, които бяха тихи, приятни хора, потеглихме към Анкара.
Денят течеше спокойно. Минахме и гара Измит, веднага след Истанбул, която беше и по– голямата гара през целия път до Анкара. Не исках да заспивам, макар да се унасях. Пътят беше толкова подържан, че чак опасен – спокойно можеше да заспиш при липса на дупки, които да ти пречат. Бях оставил чашата си кафе и нито веднъж не се мръдна встрани. Около нас се точеха къщи, малки селца и градчета. Но през повечето време беше огромна земя без поселение. Турция е толкова голяма , че в моменти се чувстваш напълно сам. Спирахме за хапване в известните крайпътни паркове , които предлагаха място за ядене, заведения, тоалетни и паркинг. Починахме добре и продължихме. Благодарим на хората в автобуса, които разбраха, че сме от България и винаги ни изчакваха, ако закъснявахме. При втория ни път спиране за почивка се запознахме по– добре с един човек, служител в банка в Истанбул. Бяхме се запознали с него още на гара „Осман Паша“, но чак сега можехме да поговорим. седнахме на чаша чай и той ни разказа историята си. Повечето време говореше приятелката ми Валя. Разказа ни , че работел в Истанбул , но сега се връщал в родния си град, близо до Кърсеир, за да види майка си. Беше симпатичен човек, а за наше щастие разбираше английски и щеше да слезе на спирката след нашата. Което беше късмет!

Четете по–нататък>>>

3 коментара

Switch to mobile version