Archive for януари 25th, 2010

ян. 25 2010

В планините на полярна Норвегия (1)

Студеничко ли ви е? Студеничко е, знам – а има места, и то в Европа, където даже лятото е хладничко. Но за сметка на това – красиво! Днешният пътепис ще ни покажа лятото в полярните области на Норвегия – с много снимки. Приятно четене:

В планините на полярна Норвегия

Част първа
В периода от 25-ти Май до 14-ти Юли 2009-та предприех едно дълго самотно пътуване с цел да заснема различни места в Северния полярен кръг – няколко островни групи в Северния Ледовит океан и Атлантика, както и някои планини на континента. Пътувах сам близо 2 месеца през бурите и затишията по време на полярния ден, когато слънцето не залязва под хоризонта 24 часа в денонощието, създавайки илюзия за безвремие… Пътеписът описва няколко дни от това пътешествие – ежедневните задачи, но и преживявания, които ще останат в паметта ми завинаги…

Бележка: Авторът на този текст е твърдо ПРОТИВ самотните преходи в планината и далечни ненаселени области. Подобен род занимания са опасни, често и скучни, изискват устойчива психика и адекватен опит в планината. Подобен соло-вариант се налага понякога от спецификата на един дълъг работен фотографски проект, но в никой случай не е идеалния вариант да прекарате отпуската си. Макар част от казаното да звучи романтично в една или друга степен – добрата компания е всъщност незаменима. Всеки мислещ човек от нас, ходещите сами в планината, се е замислял многократно „Добре сега, а ако счупя крак, кой ще ме намери и кога?”. Премисляйте добре преходите спрямо подготовката си, атмосферните условия и екипировката си – но и подбирайте добра компания.


Ден 15/ 8-ми Юни 2009 – Тюлен в Конската Подкова

Вече две седмица съм в полярния кръг, а остават още близо 5, усещам онова странно сливане със средата, което идва да замести постоянния стрес. За първи път времето е хубаво по стандартите на синоптиците, бях прекарал 2 седмици на бури, най-силната от които, в продължение на 5 дни ме пусна едва на метри от палатката. Хубавото време, всъщност, е ужасно за мен като фотограф в тези дни – няма дори един самотен облак наоколо, а с наближаването на 21-ви Юни слънцето и в най-ниската си точка е прекалено високо за добра светлина… изглежда все едно е шест следобед през нашето лято. Замислих се: „А как ще посрещна тук „Джулай морнинг”, когато слънцето не залязва, камо ли да изгрява!?”.

В планините на полярна Норвегия

Ужасното е обаче, че в случая съм готов да понеса няколко дни хубаво време… температурите скочиха до 10, дори 12 градуса, вятърът е не повече от 30 км/ч и това ме кара да се усмихвам повече. Сутринта бях хванал лодка от градчето Райне, която ме докара във вътрешността на фиорда, тук живеят 30-на човека – без пътища, без автомобили… просто няма нужда от тях, нито къде да бъде построен път за тях, благодаря на Планината за което. По пътя се разминахме с друга малка моторна лодка, в която две момчета на около 10-години се смееха, карайки бързо към градчето – попитах лодкаря къде отиват тези хлапета сами с лодката, а той ме погледна с онзи поглед, с който се отговаря на глупави въпроси: „Ами, как къде, пак закъсняват за училище, хаймани!”.

След кратка загрявка около рибарското селище поех към ненаселената северна страна на острова, заизкачвах планината до премката по гладка скала с „интересен” наклон, но страхотно сцепление – никога не е било толкова лесно да се ходи по монолитна скала, особено с 35-килограмовата ми раница, в която освен техниката и екипировката ми в този ден имаше запаси за следващите 5-6 дни. Изкачвам бързо, в последните години не помня да съм бил в по-добра форма, 3-те месеца подготовка ме бяха превърнали в машина за ходене и носене, а 40-километровите преходи в дъжд, от предишните дни, бяха образували мехури по ходилата ми, които с радост пуках, натискайки крачка след крачка по монолитния склон. След по-малко от час съм на премката, но ме бяха предупредили, че по-сложният терен е всъщност слизането по северния склон – решавам да направя първата си почивка и да се огледам, ето го и „Конската подкова” – район от няколко квадратни километра с жълто-бял пясък, за който сподели с мен един от многото „случайно” срещнати добри хора по пътя. Беше ме предупредил, че едва ли ще срещна там и 1 човек на седмица, някой ентусиаст с каяк, който прави обиколка на острова… а това ми звучи добре, след месеците на градски график и нерви имам крещяща нужда от това. Поредното неслучайно място, казано уж случайно, от уж случайно срещнат човек – кой вярва в съществуването на нещо случайно? Не и аз.

В планините на полярна Норвегия

Поемам надолу към северния бряг, слизането е всъщност лесно, като изключим няколко стръмни пасажа по лабилни каменни блокове – интересно упражнение за равновесие, когато носиш на гърба си екипировка с тегло над половината от твоето. Два часа по-късно краката ми най-после срещат пясъка… прекрасно е, в мен напира желанието да продължа бос в следващия километър до брега, но студът и бръснещият северен вятър бързо потушават този пристъп на ентусиазъм.

Продължавам покрай реката, все някъде ще се стесни и ще мога да мина на другия бряг по камъни… но не, става все по-широка и тече само по пясък, в който затъвам и ме навежда на грубата мисъл, че може да затъна по средата на реката, без начин да се измъкна. Освен огромните снаряди от втората световна война, по пясъка намирам и много греди от разбит руски кораб – че е руски се вижда от надписите на кирилица за вахт-графика и търкалящата се каска с надпис „Труд”… Гибелта на един кораб ще е днес мост за някого – събирам греди и ги пренасям в реката, някои от тях се опитват да отплуват, но ги фиксирам с парчета дърво и камък – с тази си площ те ще ми помогнат да не затъна в меките пясъци. Тръгвам, нося дъски в ръцете си, за да ги поставя, когато стигна до средата на реката. Балансирам по мокрите греди под водата, щеките не помагат в пихкавия пясък наоколо. Всичко това се оказва полезно занимание, след като усещам как дори дъските потъват в пясъка под краката ми… Не искам да си представям каква би била ситуацията бос и с раница, едва ли въртеливите движения от книгите по оцеляване са чак толкова ефективни… бррр!

Преминавам и оставям раницата си настрана, имам нужда да си почина, поредният мост в нищото е зад мен и повечето от гредите са вече отплували към океана. Продължавам по пясъка и нямам търпение да достигна тревистия сектор под близкия склон, прекосявам още една по-малка река, този път на подскоци в далеч по-стабилен пясък из плитчините. Отлив е, и целият плаж се вижда, намирам място за палатката си на тревистия полуостров и се впускам наоколо да огледам, има още няколко часа до времето за снимане – в часовете след полунощ.

В планините на полярна Норвегия

Четете по–нататък>>>

През „нощта” ниското слънце гали страните ми без да топли, планината и плажът са преобразени от златистите му лъчи и снимам от различни места, бягайки по пясъка и скалите между плажа и полуострова.

4 коментара

ян. 25 2010

Ботсвана (2): Африка за ценители

Продължаваме с пътуването на Домосед из Ботсвана. Вече бяхме в няколко национални парка на страната, а сега ще продължим из нея, като за малко ще минем и през Замбия, за да видим водопада Виктория. Приятно четене:

Ферибот

Река Замбези. Граница. Ферибот.

Един на всеки 30-40 минути. Хващаме третия ужким с помощта на доброволци ходатаи-разпоредители на опашката. Опашката е от има-няма пет коли, но на всеки курс се превозва по един тир и остава място за не повече от три. Поне не се редим на същата опашка с тировете. Тяхната е километрична. Ходатаите предлагат услугата уреждане и заплащане на замбийските гранични такси в замбийски квачи, каквито пришълецът няма под ръка, ужким срещу минимален бакшиш от $2. Уловката е в курса на долара, по който ти се смятат квачите, но с умерен пазарлък нещата си идват на мястото така, че всички да са доволни.

Ферибот Казунгула на река Замбези – граница Ботсвана-Замбия

Бунгала

Даваме почивка на палатките и се настаняваме в

бунгала в добрия стар Замбези Уотърфронт край град Ливингстън

– лодж с прилични бунгала и къмпинг, барче и басейнче на брега на реката, любимо място за срещи на овърландери и всякакви други пътешественици. Едни ще потеглят за Найроби, други – за Кейптаун, а трети просто си почиват по средата на пътя в една от двете посоки. Ама вие за никое от нашите туристически занимания ли не се записахте? От коя компания сте? Пита дебеличката какичка, която ни сервира биричките, имайки предвид с кой овърландерски оператор се придвижваме. От никоя. Ние си караме колите сами. Ето онези двете калните с палатки на покрива. Просто сега сме дошли тук да си починем за ден-два от палатките. – Ама в палатките не си ли почивате? Добър въпрос. Но пък и бунгалото е добро. Просторно, ухае на слама, а сутрин маймунки играят хоро на терасата. А вечер – комари под чаршафа, даже и да си си пуснал мрежата балдахин.
Отбелязвам, че за последните пет години наоколо са изникнали като гъби няколко нови лоджа и чисто новичък шопинг мол, излязъл като от en-ското южноафриканско провинциално градче – и като архитектура, и като представени фирми и заведения. А навремето до града се минаваше през голо поле едва ли не. Не, че самият град е цъфнал и вързал нещо. Същият си е – една главна улица с повехнали фасади в стил дълбокопровинциално арт деко и прашни дюкяни за основни необходимости. Нашата необходимост е кръпка за автомобилна гума. Намираме.

Водопад

Всъщност за поне един туристически капан сме се изръсили –

полет с въртолет 15 минути на водопада Виктория.

На някои им е сефте. Последвано от традиционната баня под пръските на самия водопад. Всички доволни. Включително и продавачът на ръкоделия, който със сладки приказки и лакърдии успява да ме убеди да наруша обета си за безсувенирност и ми пробутва за $1 едно нями-нями. Каквото и да значи това, както се изразяваше Жабока Кермит по адрес на мана-мана в Кукленото шоу.

Водопадът Виктория от хеликоптер – Замбия/Ботсвана

Четете по–нататък>>>

One response so far

Switch to mobile version