Archive for януари 8th, 2010

ян. 08 2010

Мелник и неговите чудеса

Днес ще се разходим из китната ни родина. На ред е най-малкият град в страната — Мелник и неговите околности. Наш водач ще бъде Горица, която завършва разказа си с думите: „Много ми се искаше да напиша един изключително позитивен разказ за това пътешествие, но…“

Приятно четене:

Мелник и неговите чудеса

Няма нищо по- хубаво да отпрашиш, към някое кътче от нашата родина със задругата от детството. В ранната петъчна утрин се запътихме към Мелник.

Пътят беше, дълъг тъй като първо спряхме в Дупница, за да сръбнем по едно кайве с моя приятелка от университета, заселила се в родния град на русата харпия Сашка Васева. Седнахме на мегдана, побъбрихме, Сашка така и не се мерна и продължихме към Сандански. Там изгладнели до припадък хапнахме пиле с ориз и мусака и незабавно се запътихме към парка, където се шляхме безцелно около час.

След тези две посещения заключихме за кой ли път, че по-пострадал град от човешката глупост от София няма и

се запътихме към Мелник.

Бръм, бръм, бръм и ето ни в центъра на най — малкия, сгушен между жълти, купчинести „мелове“ градец. Тук са трите най- незабравими за мен дървета.

Първият 800 годишен чинар, като добър и стар домакин ни посрещна още на входа на града. Там беше и мястото, където отседнахме, но за него по- късно. Другите двама негови събратя се ширят край реката, в която има вода, когато и е кеф на майката Природа. Единият е пред сладкарницата, останала непроменена не знам от кога, с грозновата синя дограма, но предлагаща най — вкусните крем карамел и принцеси с кайма и кашкавал, с шунка и кашкавал и само с кашкавал. Имайте в предвид, че принцесите доста се бавят, но са много вкусновати. Третия чинар е малко преди сладкарницата. Може би има и други големи чинари наоколо, но тези тримата са се запечатали в съзнанието ми завинаги.

Такаа… вече сме в града и понеже малкото ни спи в колата спираме да пием чай и да опитаме крем карамела, преди да се разтоварим в квартирата. На площада е тихо, леко студено, но много свежо. Минават някакви японци с голям фотоапарат и щракат яко. Други хора почти няма и е много уютно. Заради самото разположение на града се чувстваш сякаш си в стая а не навън, но си навън. Чаят ни беше в много сладки жълти чашки и много подходящ за момента. Човечето се събуди и отидохме да разтоварим багажа в „Стария Чинар“, където е и самият стар чинар, за който ви споменах. Мястото е обикновено, доста скромно, но за пръв път от много време не се чувствахме сякаш пречим на собствениците и трябва да си изхарчим всичките пари там, за да им се харесаме. Дадоха ни ключовете и ние превзехме една стая, в която окупирахме леглото и започнахме да ядем портокали. След няма и час пристигнаха другите bandidos и дружно поседнахме да пийнем кой ракийка, кой домашно мелнишко винце.

Съботната сутрин се разви доста мързеливо и около 10.30 всички се запътихме към Кордопуловата къща. Е нема такава къща! Построена е още през 1754 г. от неизвестни майстори специално за производство, съхранение и търговия на вино. Манол Кордопулов си правил винце в подземната изба, която събирала 300 тона вино и успявал да го пласира дори и във Венеция- демек бил много даровит търговец Манолис Кордопулос, а не като днешните! Стопаните на тази интересна къща ни посрещнаха с по чаша вино налята, докато ние се разхождахме из сложния подземен лабиринт на избата. Атмосферата е приятна, неангажираща и доста позитивна.

Четете по-нататък>>>

2 коментара

ян. 08 2010

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(20): Към Токио

Бяхме позабравили нашите околосветски пътешественици покрай празниците и е крайно време да видим как върви и при тях. Днес продължаваме с околосветското пътешествие на Коста. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно стигнахме в Нарашино, Япония

Днес ще прoдължим пътуването към Токио

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 20:

Нарашино – Токио

Ставам в осем сутринта и идея си нямам как времето се изнизва – сякаш оправянето на багаж, разделянето му на пет купчинки („за хвърляне“, „може би за хвърляне“, „май за хвърляне“, „вероятно за хвърляне“, и „не за хвърляне“) и прочее съпътстващи активности, като например колебаене в коя точно купчинка да поставиш поредния предмет, създава разрив във времево-пространствения континуум, и времето някак се засмуква вътре с отчетливо „Сшлюююп!“, оставяйки те задъхан, обезвремен и мигащ, чудещ се какво точно се е случило.

Айя, агентката от японската компания ми е писала, че ще бъде в офиса си до пет-шест. Обикновено японците работят до пет, така че това ми е абсолютно, ужасно, невероятно най-последният срок на света. Пиша мейл на Айя, че ще бъда в склада да оставя мотора в три и веднага след това ще се отправя към нея. Един и половина е часът, в който Мр. Мизуно, приятелят на Шигеру, ще бъде в магазина си. Шиге ми е казал, че той не говори английски, но знае какво да направи и ще ме чака – направо да отида там. Половин час преди да тръгна си преговарям маршрута в Гугъл мапс – не е близо, но има само две смени на номер на път, освен това използвам тази функция на картите, за която разбрах скоро – казва се „стрийт вю“ и реално ти позволява да се движиш по улиците от една панорамна снимка към друга – изключително полезно, защото можеш да запомниш ориентири, а след това просто трябва да се постараеш да намериш ориентирите, иначе рискуваш да се дезориентираш още повече. Запомням маршрута до магазина на Мр. Мизуно. Запомням маршрута на обратно, запомням маршрута от „обратно“ до път 357, виещ се по крайбрежието, точно покрай пристанищата и доковете, и запомням, че трябва да вляза вътре в тунела след края на един от тях. След тунела къде да ходя имам само смътна идея – наляво, намирайки път 316 по някакъв мистериозен начин, защото на картата не става точно ясно как да стигна от единия на другия. В крайна сметка, този път имам карта на местоположениет-о на склада в онзи район, и мисля да разчитам на нея. Въпреки че картата е на японски и най лошото – на нея нямам отправна точка, ориентир, и не знам дори къде е север… Тръпки ме побиват, когато си помисля, че пак трябва да се опитвам да получа указания от японци. Боже, моля те, не ме изоставяй…

Излизам навън, хванал каската и една торбичка с второстепенни неща, които мисля просто да хвърля вътре в батмобокса, който и без това повечето митници тотално игнорират, мислейки си, че е само обтекател. Ако мине – мине. Ако не – просто ще ги изхвърля, което възнамерявах да направя така или иначе. Жегата навън е ужасяваща и съм само по тениска. Изпотявам се в момента, в който си слагам каската, но е много, много приятно отново да се качиш на мотора.

ОК. Пари. Пари в наличност – йок. Нито дори една малка, сладка, метална, японска йеничка. Ако трябва да направя цялото упражнение без пукната йена в джоба, както се очертава, това ще ми коства още повече нерви… Не мога да се разбера. Наистина не мога. Как винаги успявам да си го погодя този номер с имането на пари в картата, но нямане в наличност, и то точно когато ми трябват? Не си спомням дори за кой път си го правя, дори и само през това пътуване… Защо? Моля те, Господи, този път искам поне това да мине по вода. След това обещавам да се опитам да се успокоя. Моля те? Please! Ще се опитам това да е за последно, наистина…

Намирам пощата без проблем точно там, където очаквам да е от картата. Имай банкомат, моля те, пощо… Имай банкомат, който да приема карти като моята, за разлика от повечето в Япония. Не си затварям очите, докато влизам и поглеждам към ъгъла, където очаквам да видя банкомат, само за да си ги отворя внезапно, за да усиля съспенса. Бан-ко-мат. Да. Само спокойно, да не изпадаме в екстаз все още – може да не приеме картата… Приема я… „Джъг-джъг-джъг-джъг“ – казва машината. Phew. „Бззззт.“ – Банкнотата от десет хиляди се показва от слота. Йес. Не спирам и не изчаквам така, за да се насладя на момента, преди да я взема, а направо я гепя и заминавам. Нямам време за губене. Нещо ми подсказва, че днес ще бъде един от ОНЕЗИ дни.

В трафика Скитник се държи много по-добре сега, когато е абсолютно олекотен и отпред, и отзад. Скоро ще тежи още по-малко, когато сложим резервната задна гума… Дано да стане бързо. Заобикалям кола след кола, изпреварвайки, въпреки непрекъснатата линия и тесните улици, когато имам видимост… Нямам време. Нямам избор. Газ. Спирачка. Светофар. Газ. Спирачка. Светофар…

Накрая! Това е мястото,

което съм видял на снимка в Интернет, и когато паркирам отпред симпатичен японец се приближава към мен – това е приятелят на Шиге, Мр. Мизуно. Почти не говори английски, въпреки че се опитва и аз успявам да разбера, че до сега не е сменял гума на такъв мотор – само на оффроудъри, и не разбирам дали ще го направи или не, и не разбирам дали изобщо може или не… Обяснявам му, че трябва в три да бъда на доковете – ако днес до пет не съм оставил мотора на склад… Положението ще бъде З.Л.Е. Всъщност, положението ще бъде V.E.R.Y. З.Л.Е. Човекът се хваща за главата, гледайки мотора – няма средна стойка, разбираме се, и няма как да го повдигнем, защото неговият крик със специална форма е твърде висок, за да влезе под почти долепения до земята Скитник. Разбирам, че планът му е да изтърколи задната гума назад, откачайки задния калник. Това няма да е достатъчно – обяснявам, че калникът е прикачен с милион кабели, които няма как да разкачим, а и за да го махнем, трябва да свалим и стойката на куфарите – не кой знае какъв зор, тъй като тя се крепи на четири болта, но все пак – това също отнема време. Хващаме кой каквито инструменти намери и започваме.

Четете по-нататък>>>

2 коментара

Switch to mobile version