Archive for декември 7th, 2009

Дек. 07 2009

Пътуване из Сърбия: Ниш и неговата атмосфера.

Днес мили деца съм в известно колебание. Проблемът ми е, че днешният разказ ми се струва, че е по-некоректен политически отколкото даже моята душа може да приеме. След кратко обсъждане в редакцията на сайта решихме, че категорично не сме съгласни с някои от възгледите на автора, но пък категорично смятаме, че трябва да му се даде шанс да каже мнението си, а и да уведомим нашата публика, че такива мнения съществуват. Надяваме се все пак, че не попадаме под ударите на закона заради това, защото например в други страни на ЕС попадаме и още как.

Приятно четене:

Ниш и неговата атмосфера.

Пътуване из Сърбия

Първото впечатление на влизащия в Сърбия през контролен пункт „Градинa“, е наситеността на въздуха с някаква тъжна обреченост. Стегнатото поведение и сериозна външност на сръбските гранични служители не са в състояние да притъпят усещането за унила забравеност на тази иначе прекрасна и добре поддържана земя. Не забелязвам особено интензивно движение по републиканските пътища; вялата циркулация на транспортни средства се забелязва още по- отчетливо на фона на възтесните и трудно дишащи от надвисналите склонове и урви шосейни пътища.

Пътят от границата с България до втория по големина сръбски град Ниш на моменти ми изглежда като планинска пътека, по която се катерят малцина планинари, с едничката мисъл да стигнат колкото може по-скоро до някое равно място. Доколкото ми е известно, от години се мисли по въпроса за продължаване на магистралата Београд-Ниш до българската граница, но докъде е стигнала тази мисъл не ми е трудно да отгатна.

До Ниш наистина се виждат почти на всеки километър транспортни работници, ремонтиращи и поддържащи съществуващия път (тази активност сякаш затъмнява всякакъв намек за друга сериозна икономика и препитание за хората, и започва да ми се привижда като един вид алиби за някого и нещо), но никъде не се виждат пилони и кранове, навеждащи на подозрение за полагане основите на бъдеща магистрална отсечка Ниш-Димитровград. Въпреки унилото впечатление за тревожна застиналост в очакване на лоши дни, хората като цяло изглеждат спретнати и чисти, донякъде вглъбени в себе си, и донякъде експанзивни.

Официалните контакти на Сърбия с България се намират под нивото на морското равнище, но пък за сметка на това непрекъснато се виждат автомобили, камиони и автобуси с българска регистрация. Обикновените сърби и българи очевидно са направили своя избор в полза на приятелството и добросъседството и в разрез с номенклатурните външни политики на своите „демократично избрани“ правителства. Общата картина на прекрасните къщички, кацнали по склоновете, добре поддържаните дворчета и лехи пред тях, и виещата се около пътя река започва да надделява над впечатлението за забравеност на местния край; колкото повече се

приближавам към Ниш,

толкова по-делова и предприемчива става панорамната гледка наоколо. От всички възможни, сякаш скрити дотогава пътища и разклонения, започват да извират автомобили, камиони, тирове и автобуси, от двете ми страни се показват корпусите на предприятия, заводи, учреждения и жилищни сгради. За първи път си давам сметка, че се намирам не някъде другаде, а именно в Сърбия. Впрочем за какво друго може да служи големият град, освен за това да напомни за Държавата?

Настроението ми видимо се повишава когато навлизам в града. Ниш е изпълнен с изключително красиви и стилни исторически паметници (споменици). На града прави чест това, че нито един от тях не е посветен на несръбски, комунистически или космополитен персонаж, но до един паметниците са издигнати във възхвала на славната сръбска старина и историческа памет. Сградите издават силно западноевропейско, и най-вече- германско и донякъде италианско културно влияние, но като цяло архитектурата е изключително "сръбска"- изящни миниатюрни форми, виртуозни детайли, и едва прикрита тъга по ренесанса. Модерното присъствие е засегнало съвсем слабо историческия център на града, но новите предградия, очевидно претъпкани с търсачи на по-добър живот от околните селски местности, и с бежанци от отнетата от страната исконна сръбска територия на Косово Полье, са почти изцяло под знака на модернистичния доминант. Особено силно впечатление ми направи подземния "улаз„- една паралелна улица на централната, която се намира точно под нея.

Подземната тържищна улица е приютила „нечистата“ страна на човешката природа- търговия с мобилни телефони, шир-потреба и конфекция, маратонки и употребявани стоки, перилни препарати и всевъзможни стоки за бита. На моменти подземната улица ми се привиждаше като един вид бомбоубежище срещу изпитанията на светлия, но несигурен свят отгоре- на всяко кръстовище на улицата отгоре има авариен изход.

Иначе „по-добрата“, светлата страна на човека в лицето на главната улица съдържа или ориентира около себе си всички паметници, исторически сгради, галерии, книжарници и заведения за отмора (кафенетата в Ниш са вписани в него като своеобразно продължение и пътеводител в културното минало и настояще на града, но в никакъв случай не са онези „чисти“ места за алкохолна консумация, както е в България).

Тази тяга на дребната търговска дейност към подземния свят, наред с контролираното й изместване извън представителното пространство на града — към автобусната „станица“, затисната и скрита между зидовете на средновековната крепост и чаршията зад Университета, ме навежда на мисълта, че гениалната идея на Албрехт Шпеер, не е погребана заедно с него. „Търговската активност следва да бъде изместена и скрита в маргиналите на градската архитектура; Третият, хилядагодишен Райх няма да бъде презряна борса на банки, супермаркети и лавки, но ще се превърне в знаменита съкровищница на култура и изкуство от цял свят.“

Четете по-нататък>>>

18 коментара

Дек. 07 2009

Еритрея на Великден

Днешният пътепис ще ни заведе в една съвсем млада държава. Димитър ще обиколи из столицата на Еритрея — Асмара и ще ни разведе из по-дивите места на страната. Е, и ще присъства на православния Великден. Приятно четене:

Еритрея на Великден

„В Еритрея хората са удивително приветливи. Включително просяците. И еспресото е отлично. Съвсем като в Италия“. Рефрен от рехавата информация за тази страна, капеща от туристически форуми и блогове.

Приветливи? Казваш му „Селам“, което би трябвало да е обичайният поздрав на тигрински (и още поне дузина близкоизточни и африкански езици), той ти се пули. В най-добрия случай потвърждава присъствието ти с едва забележимно кимване или едва забележимо повдигане на дланта. Така един, двама, трима. Решаваш, че е наследено презрение към белите от времето на италианския режим. Даже си благодарен, че не те замерват с камъни, както е ставало дума в други извори, че често се случва в съседна Етиопия.
А то каво било! Селямсъзщината се оказва, че била характерна особеност на тигринските Велики пости. Църквата в Етиопия и Еритрея е една и съща, класическият църковен език и азбуката — също, но в наши дни християнското население в Етиопия говори предимно амхарски, а в Еритрея — тигирнски. Понеже Юда бил предал Христос с публичен поздрав, гласното поздравяване и ръкостискане по време на Страстната седмица се приемали за юдейско табу. Целуването, особено на чужда жена, мисля, че не са го възприели от италианците даже и през спокойните седмици.

Разбира се също, че режимът в Еритрея не е толкова авторитарен, че да забрани на хората великдена, но достатъчно, че да им го премести. Не на всички. На католиците. От сливането на техния великден с коптския, който обикновено се пада седмица по-късно, католиците били особено щастливи, защото така, солидарни с братята си християни, щели да постят седмица повече. И да станат по-католици от папата? Доколко са католици, знаят името на настоящия папа и са вникнали в теологичните и догматичните разлики между теченията в християнството, е отделен въпрос. Подозирам, че както и с кината и кафенетата, благоразумните и практични еритрейци са решили, че е грехота такива големи хубави сгради като католическите църкви и катедралата в столицата Асмара да не се ползват по предназначение. Разправят, че италианският президент Скалфаро си поискал стол да поседне и съзерцавал във възхита два часа катедралата в Асмара от отсрещния тротоар.

Кина? Кафенета?

Столицата на Еритрея — Асмара

е тържество на консервираната (да не се бърка с консервативната) италианска среда без самите прокудени италианци. Но за разлика от страни като Ангола и Мозамбик, където белите са прокудени значително по-късно, а къщите и дюкяните им са оставени до голяма степен на саморазпад, в Асмара всичко е добре поддържано. Наследилите града туземци, не само че не са ги занемарили или измародерствали, ами наследявайки сградите и дюкяните, са се адаптирали към начина на живот, за който те са били строени. Който по причини на строг апартейд (разделение, афр.) им е бил напълно чужд, когато италианците са си живеели във вилите. Вила Рома, Вила Чезаре, Вила Алфа Ромео, Вила Фиат… Вила Фиат? Не било вила, ами магазин за коли, не видял оригинален фиат поне 60 години.

А днес — и кафенетата са си същите, и капучиното, и пастичките, и киносалоните в стил Ар Деко, и… филмите, които прожектират в тях. Едва ли не очакваш призракът на Фелини да те посрещне и с фенерче да ти посочи мястото в затъмнения салон, докато тече черно-белият преглед с новини от фронта. Вярно, в някои салони ролките с довоенни уестърни и „Мостът на река Куай“ са се изтъркали дотолкова, че са се принудили вместо филми да показват мачовете от Висшата лига на Англия по сателита. Удивително за Африка, наследеното от европейците се съхранява с драконовски строги закони. Имало един прецедент мюсюлманин да си купи една от вилите. И да вземе да махне от стенната ниша статуйката на M адоната с Младененца. Властите му скръцнали със зъби, че ще му отнемат вилата, ако не я постави обратно, преди да преброят до три. Поставил я.
Единственото видимо изключение от адаптираността към европейския градски начин на живот е,

въздържанието да се ползват тоалетните за голяма нужда.

Държавата им е изградила чисти до блясък безплатни(!) обществни тоалетни с течаща вода (което е скъпо удоволствие тук), но много граждани (или пребиваващи в града селяни) се чувстат по-сигурни и спокойни, клякайки в храстите на десет метра в страни! Без смущение, че е бял ден и наоколо е пълно с народ. Какво има да се срамуваш. Тоя народ и той ходи по нужда, нали? В резултат от това човешките изпражнения са едиственият сорт нечистотия, на който редовно налиташ в Асмата.

Боклуците от рода на хартийки, фасове, найлонови торбички, кофички от кисело мляко, кутийки от бира биват моменатлно изметени, а улични кучета изобщо не забелязах.

Впрочем липсата на кутийки от бира се дължи не толкова на усърдието на служителите от Чистотата, колкото на служителите от Митницата и международната изолация. Цената е около 6 евро кутийката Heineken, което е много повече от охолна великденска вечеря с няколко вида месни яхнии върху инджерата за 6 души.

Инджерата,

както е ставало дума в етиопските сводки, е ендемичната насъщна палачинка в този край на Африка. Разликата е, че еритрейската версия е по-често от сорго, отколкото от туф, което я прави значително по-лесно преглъщаема. Даже вкусна.

Асмара е имала късмет да не е пострада през войната.

Коя война? Нищо в Еритрея не може да се проумее без

справка с историята

Става дума за 30-годишната партизанска война срещу етиопската централна власт в Адис Абеба. Единствената партизанска война през XX век в Африка, завършила с успешна сецесия.

По стечение на обстоятелствата, че в останалата част на Етиопия режимът на комунистеещата се хунта пада под натиска на побратими партизани. Година-две след разпадането на за лудо поддържалия я Съветски блок. И побратимите просто са си поделили държавата през 1993. И са узаконили пред света разделението по италианските колониални граници отпреди Втората световна война. За сравнение — абсолютно аналогичните основания на северна Сомалия да се узакони международно в британските колониални граници като Сомалиленд и да се отърве веднъж завинаги от кланово-пиратския хаос в южните области, не срещат аналогично разбиране.

Четете по-нататък>>>

One response so far

Switch to mobile version