Archive for ноември 13th, 2009

Ное. 13 2009

Едно есенно почистване в Стара планина

Дали не съм лицемер? Но днешният пътепис разказва за нещо, което аз май не бих правил, а именно доброволно да чистя Балкана. Не че е лошо да се прави, но… не можете да ме убедите да го правя. Въпреки това признавам, че се възхищавам на куража на юнаците да го правят. Е, мога да им помогна, като пусна разказа за това наистина общополезно дело. Приятно четене:

Едно есенно почистване в Стара планина

хижа Ехо

От сряда до неделя се проведе мултифункционален лагер на хижа ЕХО, с няколко работни групи и работилници: една по почистване и извозване на стари сметища, една по почистване на остатъчни отпадъци след боровинкоберачи…, една по подобрения и арт в хижата, една по готвене и други. И тъй като ние сме от тези работещи, които от понеделник до петък са в офиса пред компютъра, трябваше да потеглим едва събота. И така следва…

В ранната съботна сутрин в 6:30 ч., както бяхме се уговорили с Надя, се срещнахме на паркинга на стадион „Васил Левски“. Там се запознах с Вера от „Граждани за Рила“, Зорница, Пламен и Филип. Оказа се, че ще пътуваме с 2 коли, защото сме 6 човека. Малко нерационално, но нямахме друг избор. Е, все пак имахме място за стопаджии, дано да има нуждаещи се, на които да помогнем:-)

Потеглихме. Бързо спиране на „Фантастико“ на Театър София за дребни покупки, спиране на ОМВ на изхода от Ботевградско шосе за кафе и чай с банички и хванахме магистралата. За нула време изминахме няколко десетки километра и дойде разклона за излизане от магистралата, минаване през Гложене, Тетевен и Рибарица. Последните две населени места се оказаха безкрайни, от табела за вход до табела за изход сигурно имаше 15 километра. Отворих изрезката от картата на района и пътеката към хижата. След Рибарица имаше 2—3 километра до разклона за ловната хижа. По пътя срещнахме Мая и Мима, които бяха стигнали на стоп. Качихме ги до „бариерата“, от където като наша отправна точка следваше 4 часов преход.

Сутрешната роса, преплела с в нишките на паяжината

Покрай реката, по черен път, минаваме през една пропаст, сред есенно оцветена широколистна гора и шумолящо поточе.

На кръстопът

Малко след като свърши приятния равен път започна изкачването по една зигзагообразна пътека, след което стигнахме на билото на Стара Планина — разклон за хижа „Козя стена“ на изток и хижа „Ехо“ на запад.

Четете по-нататък>>>

2 коментара

Ное. 13 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(15): От Чита към Биробджан и Владивосток

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в подстъпите на Чита в Русия

Днес ще продължим през Русия от Чита към Биробиджан и Владивосток, за да стигнем края на картата

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част петнайсета

От Чита към Биробиджан и Владивосток (Русия)

Събуждам се малко преди Дима и Наташа. За огромно мое съжаление котката се събужда заедно с мен, и веднага започва да мяука и да ми досажда. Наташа приготвя яйца на очи за закуска и ги поднася по своя си начин — красиво, храната подредена в чиниите като произведение на изкуството. Двамата вече са събрали багажа си и единственото, което остава е да се облекат. За Дима частта с обличането на всичките мото-доспехи е най-омразна, но когато кара, забравя за всичко това моментално. Малко му завиждам — ще ми се и аз да се опитам да се включа в такова състезание. Изобщо, двамата се занимават с един куп интересни неща, на които бих искал да се науча и аз — освен мотори карат кайт, сърф, сноуборд, колела… Е, без това последното мога да мина спокойно.

Всичко наоколо е оранжево. Тревата е оранжева. Дърветата са оранжеви. Дори и тези дървета, които са иглолистни — и те са оранжеви. Не знам дали това е нормално. Сигурно. След като има цяла песничка за това. Не, небето не е оранжево — нормално е, но някак си… всичко друго е. Дори и цветът на земята, по която карам, и той избива натам…

Скоро асфалтът свършва и се озовавам на безасфалтието. Започна се. Ето ги — последните и най-трудни километри на целия континент, с които всички толкова ме плашеха още преди да тръгна. В началото пътят не изглежда толкова ужасен — просто вместо асфалт с кръпки имаш чакъл и земя. Опитваш се да намериш път така, че да не влезеш в коловоз или дълбок чакъл, който обикновено се вижда, гледаш да караш по „утъпканите“ места, където колите са минавали… Не е чак пък толкова сложно. Степенката на Скитник задира в чакъла при всяка неравност с метално стържене — моторът все още е претоварен И освен това е прекалено нисък. Пътят е лош, но странно широк — като четири, на места шест лентов път — просто на него няма асфалт. На места има големи камъни, на места има дори пътни знаци за стеснения — при един от тях, опитвайки се да спра за да го снимам, защото изглежда странно не на място тук, изпускам мотора. Този път пада на дясната си страна. Опитвам да го вдигна, въпреки че горчивият ми опит вече ми подсказва резултата със сто процентова сигурност. Горчивият ми опит е прав. Да разглобявам куфарите, за да го вдигна, ще ми отнеме петнайсетина минути — предполагам, че това е повече, отколкото ще ми отнеме да спра някоя минаваща кола. Минаващи коли, обаче, тук няма толкова често, и минава единствено времето, докато накрая един микробус профучава покрай мен, без дори да намали, при все че вижда мотора, паднал на средата на пътя и мен, вдигнал ръка. Шофьорът вътре и пасажирът само ме изглеждат и се загубват, вдигайки пушилка в далечината

Спасява ме някакъв тир, пътуващ в обратната посока. Момчетата вътре, освен че ми помагат с вдигането, дори ми носят и добри новини — след още няколко километра отново започва асфалт.

Четете по-нататък>>>

One response so far

Switch to mobile version