Archive for октомври 16th, 2009

окт. 16 2009

Дяволският мост

Днес отново попадаме на пътепис за приказни места на България. Даниела ще ни покаже Дяволския мост в Родопите. Приятно четене:

Дяволският мост

край Ардино, Родопите

Дяволският мост се намира в близост до гр. Ардино по 10 км дяволски път. Всеки изминат метър напред по пътя, ви води година назад във времето.

Мястото, на което се намира Дяволския мост, се разпознава лесно: то е на 40 мин. път от момента, в който се запитате „Кой ме накара да тръгна насам?“, на 20 мин. от момента, в който се запитате „Какво правя аз тук?“ и на 10 мин. от момента, в който ви обземе пълно отчаяние и усещане, че отивате Никъде!

Пристигането в Никъде-то е внезапно и впечатляващо. В момента, в който видите моста, онемявате и хуквате към него.

Факт от историята на моста е, че е построен през ХV век и е свързвал Беломорието и Горнотракийската низина. Нещо повече — бил е единственото място, на което и било възможно пресичането на Родопите и р. Арда. А тогава тя едва ли е била „проскубана“ като сега. Камъните, по които сега се разхождахме, ни представиха неоспорими доказателства, че Арда е била могъща река.

Четете по-нататък>>>

10 коментара

окт. 16 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(12): Улан Батор, Монголия

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Улан Батор, Монголия.

Днес ще прочетем последния по-подробен запис в дневника на пътешественика — за момента дневникът свършва тук, въпреки, че пътешественикът към днешна дата се намира вече в Япония. И така — последният засега описан ден. Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част дванадесета:

В гонитба за руска виза в Улан Батор

ден 80

9-и септември 2009г

Девети септември… Девети септември беше ден на нещо, нали? Ама на какво… Да пукна, ако си спомням. Пукн! Някаква революция? Мисля си за посолството и за цялата тази работа с визата. Не мога да разбера защо толкова съм тръгнал да се притеснявам — а аз се притеснявам. Каквото и да стане, ще се наложи някак си да се оправя и да се страхувам от евентуални проблеми е безмислено, просто трябва да направя каквото мога, за да бъде всичко наред.

Мисля си за това колко много неща са ми се случили от началото на пътуването, всичките поради някаква причина, как всичко се нагласяше и как всичко не беше случайно и умът ми не побира защо започвам да се притеснявам изобщо от такива неща, при положение, че отлично знам, че всичко в крайна сметка ще се нареди точно както е трябвало да се нареди от самото начало — да, може да не е по начина, по който съм си го представял, но в крайна сметка по най-добрия възможен начин. И ще мога да разбера това само като погледна назад. Иска ми се да можех да погледна напред също, но нещата не работят по този начин, и замисляйки се схващам, че точно това е проблемът. Искам да имам сигурност и това е нормално — сигурност да знам какво ще се случи утре, а идиотското е, че точно това е едно от нещата, които ни ограничават. Плановете ни, представите ни за кое е най-добре, които са като малки програмки вируси, които се загнездват някъде и ти пречат да направиш нещо различно от тях, дори и когато става очевадно наложително… Не е толкова лесно да си ре-инсталираш операционната система, нито пък можеш просто да преминеш на друга. Сложно е. Трябва да ги изкореняваш вирусче по вирусче, а някои от тях е още по-сложно, защото дори не подозираш, че са там, и не знаеш какво да търсиш — а то си гложди някъде по гънките на мозъка ти и ситемата ти цикли. Мда.

Не успявам да мина в посолството. Мацката, която беше зад гишето вчера и ме върна за резервации, днес се жени и в посолството е пълно с дипломатични младоженци и гостите им, които сноват напред-назад през цялото време. Въпреки че вчера направихме нещо като списък на чакащите за утре, пристигнах десет минути по-късно, когато всички вече бяха влезли през портата и беше досатъчно няколко човека да се прередят — един от които българско-говорящият англичанин — позор — за да не успея да мина днес. Поне правя нещо смислено като помагам на Руслан — момчето, което работи на едно от гишетата, и с когото вече се познаваме по имена — да комуникира с двойка от Чехия, които искат да удължат визите си и имат някакви въпроси — говорим поне двайсетина минути, след това пък казвам каквото знам за нещата с визите на един италианец и гаджето му от Индонезия или Тайланд, която обаче живее в Холандия или Финландия и изобщо, някаква Ландия, помагам със същото и на възрастна двойка германци, които пътуват с джип. Въобще, руското посолство в Ю-Би е прекрасно място за развитие на интернационални-те отношения. Хубавото е, че днес Тоби и Гилермо са успели да си предадат документите и ще имат визата си утре… Пред самото посолство се запознаваме с едно от момичетата, които бяха вътре — казва се Ана и е французойка.

Всички заедно решаваме да отидем до пазара Нарантул. Това е известен „черен пазар“ — най-големият тук, в столицата, където може да се намери почти всичко. С Алекс планираме да го разгледаме от няколко дни — няколко дена в Монголия не сме видели нищо монголско, някак си е срамота. Преди това обаче искам да минем през българското посолство — може би те могат да напишат някакво писмо до руското такова, което да улесни издаването на виза и да елиминира обикновените заяждания с чужденците и измисляния на пречки. Като се има предвид, че все пак не съм от съвсем западния блок — мисля, че шанс това да помогне има.

Четете по-нататък>>>

One response so far

Switch to mobile version