Archive for октомври, 2009

окт. 31 2009

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(1): Начало – към Германия

От днес започваме да следим още едно околосветско пътешествие — това на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част първа

Към Германия

През всичките месеци на плануване и мечтаене много пъти си мислех за някакъв вид официално изпращане. Мислех си, че аз ще го обявя, че ще се обадя на някакви журналисти, въобще — представях си, че цялата организация ще бъде от мен. Това, което наистина стана обаче изобщо не си го представях.

Всичко тръгна от една статия в един регионален вестник около 2—3 седмици преди началото. По това време вече някакси почти се бях отказал от идеята да се обаждам на медиите, но приятел ме свърза с негова приятелка журналистка и тя написа въпросната статия. След това нещата се развиха лавинообразно. Тази статия събуди интереса на други вестници и телевизии и започнаха да валят обаждания. Може би повечето хора биха се зарадвали на подобен интерес, но аз бях доста напрегнат и всичката тази дандания допълнително влошаваше нещата. Освен това всичко изглеждаше много странно — журналистите пишеха статии, а хората се кефеха и възхищаваха от нещо, което не само че не съм направил още, а дори което още не съм започнал да правя. И това не ми се струваше само странно, а и притесняващо.

Няколко дена преди датата на заминаване, която си бях определил си събрах багажа и се прибрах на село. Без интернет и без всичкия шум наоколо нещата станаха по-спокойни и дори се чувствах така, сякаш имам предостатъчно време за всичко. В деня преди заминаването установих, че кметът на селото ще ми организира почетно изпращане. Ужас!!! Наистина изглеждаше, че няма да се мине без журналисти и ще трябва да изтърпя цялото това внимание и шум. Черешката на тортата обаче беше това, че тръгването ми ще бъде осветено и благословено от попа! Оле мале, какво чудо доживях. Да четат молитви и да освещават вода специално за мен! На центъра на селото! Пред камери на телевизията! УЖАС!!!

Времето сякаш се опитваше да ми пречи — на предния ден температурите се сринаха с над 10 градуса и заваля поройно, но това нямаше начин да ме спре. Денят X обаче започна със слънчеви лъчи. Е, не бяха много топли, ама все пак бяха лъчи. Около 9 излязох на площада, където вече се бяха събрали двайсетина — трийсет човека плюс една кола на БНТ. До паметника се мъдреше маса, върху която кротуваше пита, а до нея имаше шарена сол и мед, котле с вода, окичено със здравец и китка чемшир. Въобще, сериозна работа както и да я погледнеш.

Интервюто с момичето от БНТ протече неочаквано гладко и спокойно, след което се строих с раницата на гръб пред попа и започна една „кратка“ по неговите думи молитва, която беше толкова „кратка“, че ми се схванаха раменете от 24-те килограма на гърба ми. Но нямаше как, церемонията си е церемония, а и камерата на БНТ снимаше.

След попа, дойде ред и на словото на кмета. То беше кратко и смислено, а като подарък получих две икони — на св. Георги и св. Никола. След като свършиха всичките ритуали и официалности (колкото въобще може нещо да е официално в село със 180 души население), повечето хора, които бяха дошли ме изпратиха и дори бай Пенчо ми дари 3 ябълки „за витамини“.

Екипът на БНТ не искаше да снима докато махам на стоп край селото,защото искаха да пуснат материала в новините на обяд. И така поех с баща ми към изхода на селото, за да чакам на шосето, което свързва Елена и Търново. И точно преди края на селото пристигна колата на bTV. Аз изобщо не знаех че ще идват — кметът ги е повикал, но се е получило малко разминаване във времето, той ги е викнал за 10. Въпреки това и тук се наложи да давам интервю, а след това операторът, който се оказа родом от Миндя засне първият ми стоп.

И така….

На Път

Първата кола беше някакъв стар фолксфаген с две момчета от Елена, които се чудеха защо ме снима камера. След като им обясних каква е работата, те се изкефиха и ме хвърлиха на изхода на Търново. Тук още преди да започна да махам сериозно ми спря едно момче от Троян и точно като затварях вратата, до нас спряха две коли — журналисти от Борба и Янтра Днес — регионалните всекидневници. Успяха да си изпросят 5 минути, през които момчето в колата ме чакаше и слушаше за какво иде реч. Най-накрая тръгнахме. Момчето се оказа, че е физиотерапист и хареса много идеята ми. Разговорът ни се въртеше основно около философският въпрос за смисъла на живота докато предницата на колата не започна да вибрира малко след

Севлиево

Трябваше спешно да се провери какво става и отбихме на първото разширение. Точно като спирахме нещо изрохоля, скоростната кутия блокира на 5-та скорост и след кратко поглеждане под колата, се оказа, че едната полуоска се е откачила, а по асфалта вече се е разляла локва масло. Оставих момчето да чака приятелите си, на които звънна, за да го изтеглят до Троян, а аз се заех да стопирам.

Четете по-нататък>>>

2 коментара

окт. 30 2009

Българският Помпей – Перперикон

Винаги се радвам, когато на сайта откриваме напълно нови места. Днес това ще е Перперикон чрез пътеписа на Жоро. Приятно четене:

Перперикон

Българският Помпей

Днес, въпреки мъглата се натоварихме с щерката на колата и потеглихме към едно място където от много време се канех да отида: Перперикон. Не знам дали някой не знае какво е Перперикон, но аз ще кажа какво аз мисля че е: това е велик град на траките, една от люлките на тракийската цивилизация и свято място за всички хора от всички религии.


Намира се до

с. Горна Крепост

(да виждате съвпадението, а?) в околностите на Кърджали. Това е на 90 км. планински път от Пловдив през Асеновград. За жалост последните няколко километра път са с такива кратери по шосето че ти трябва не джип ами танк. И трябва да се внимава за пресичащите крави и пилета. Но както по-късно се оказа траките са вярвали че пътя към Бог трябва да е труден за да могат само истинските вярващи да го извървят до край. Добре поне че (не без помощта на Европейския съюз) е построен свестен охраняем паркинг. От там до първото ниво на града се вие една тясна горска пътечка. В началото й се помещават нормалните за такива публични места сергии които за радост не продават гащи, а карти на древния град и полускупоценни камъни. Тези същите сергии „продават“ и екскурзоводи: студенти от Пловдивския университет, които са участвали в разкопките на града. Ние си наехме водач и не съжалихме нито минута: след като усети че се интересувам от история момчето ми показа наистина интересни за мен неща. Горещо ви го препоръчвам: заслужава си всяка стотинка от 30-те лв. които ни струваше времето му. Пред нас имаше един автобус с гръцки туристи. Специално за тях имаше плочки с Дионисос и Александър Македонски:-) Няма по-голяма блудница от музата на историята. Или е на туризма… обърках се.

Четете по-нататък>>>

2 коментара

окт. 30 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(14): Отново в Русия

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Улан Батор да се радва на новополучената руска виза.

Днес ще продължим към Русия в посока Чита.

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част четиринадесета

От Улан Батор към Чита (Русия)

ден 90

Мисля, че камериерката се шегува, когато ми показва с езика на знаците, че навън вали сняг. Излизам да видя. Навън вали сняг. Майтап няма. Сняг. Бял, сипещ се на снежинки, виещ се във въздуха. Из студения въздух. Из миришещия на зима въздух с отрицателна температура, из пълния с пронизващо студен вятър, тотално отказващ от всякаква идея за мо_туризъм въздух… Странно е да видя сняг. Неочаквано някак. Извън контекста. Въпреки че върху брадата на Алекс, например, снегът изглежда съвсем ОК — кара го да прилича на арктически изследовател. А аз приличам на изваден от контекста рокер, дето хич не му е мястото в никакъв сняг. Мястото ми е някъде, където има палми, мацки по бански със слънчев тен, хубави пътища и рок музика. Аз да не съм Дядо фрикин’ Мраз, че да ме вали сняг, деммит! Не е честно.

Собственикът на хостела, приятен монголец, който говори перфектно руски — учил е в Москва — слиза в стаята ни, за да залепи със силикон нещо по душа, защото тече в долната стая. Казва ни, че прогнозата е да има виелица — истинска снежна буря с ураганни ветрове, и поради опасност от измръзване целият изходящ трафик от Улан Батор е спрян до вдругиден сутринта. В началото не мога да разбера дали говори сериозно. Говори сериозно. Полицаите няма да пускат коли да излизат (а вероятно пък мотори изобщо) — в предишни години е имало и смъртни случаи, хора са измръзвали… Оставам тук поне още два дни. Надявам се поне след това времето да се посгрее малко. Умът ми не побира как, след като не мога да изляза на улицата без да навлека всичките си дрехи, смятам да карам с мотора още по на север, влизайки в Сибир… Наистина в момента не мога дори да го проумея, да си го представя… Това значи да карам много бавно и да мръзна като куче… Едно от нещата, които трябва да направя е да си купя някакви ръкавици, които да могат да се навлекат върху моите.

ден 91

Днес времето е студено, но забележително хубаво и се чудя как може толкова да са се объркали с прогнозата за онзи ураган. Може би все пак ще се размине. Прехвърчат съвсем малко снежинки, небето е сравнително чисто и дори няма вятър. Използваме момента да отидем да заредим хладилника.

ден 92

Днес стават три месеца от началото на пътуването ми. Честит рожден ден скъпо пътува-неее, честит рожден ден на теб. Йе! Пляс-пляс. Три месеца. САМО три месеца, а все едно са минали три пъти по три, все едно съм изкарал цяла една бременност, и почти съм успял да родя нещо — нещо като онлайн блог — който вече усещам как рита. Три месеца… Толкова малко време, а толкова много неща успяха да се случат…

ден 93

Улан Батор — Кяхта

Ставам в седем, вместо в осем, както исках — станало е по погрешка, но както обикновено тези погрешки идват точно когато трябва. Оставил съм си за сутринта съвсем малко работа — или поне така си мисля — просто трябва да нарежа и подготвя файла с дизайна. Правя го за два часа и нещо. Много повече време ми отнема подреждането на багажа и още повече време — окачването на всичко по Скитник, след като за първи път съм изхвърлил (разбирай оставил) някакви неща — книгата от Алтай, няколко тениски, които не съм носил отдавна, куп обикновен боклук… В момента, в който взимам решение да ги оставя и ги поставям на специално разпределения за оставени неща фотьойл, ми става много по-хубаво — ето така се олекотява мотор.

Скитник е целият в прах — на практика е престоял в гаража цели две седмици. Багажът е както съм го оставил след последното ровене в търсене на документи — леко на чорчик, ластиците оплетени, ремъкът на една страна, резервната гума на друга… Отнема ми известно време да разплета всичко, за да започна да подреждам багажа, който съм свалил тук на няколко курса. Една от администраторки-те и камериерката, която е супер мила глухоняма жена, ме изпращат. Подарявам и нещото, което съм изрязал в Иркутск. Ще ми се да имах нещо по-смислено, което да и оставя — жената беше много готина и с мен, и с Алекс през цялото време, няколко пъти пихме чай заедно и си говорихме с писане върху телефоните.

Предполагам, че тръгвам някъде към единайсет. Искам да мина през българското посолство и да се сбогувам с консула — казах, че ще се обадя преди да тръгна и наистина бих искал да го направя. Както се убеждавам отново, вече от позицията на моторист, не на пешеходец — трафикът в Улан Батор е невероятно изпитание и за нервите, и за рефлексите. Успявам да оцелея до много близко до нашето консулство кръстовище, но все пак завивам надясно твърде рано и се оказвам в улица с тройна непресечена линия по средата, която продължава няколко километра, без възможност да направя обратен. Накрая се отдалечавам толкова, че ако се върна рискувам да загубя още половин час — решавам да кажа „чао“ по и-мейла и да запраша към границата. Завивам в посоката, където си представям, че трябва да е отбивката към Дархан — единственият що-годе голям град по пътя към Русия. Попадам в лабиринт от разбити улички срещу гарата, но от другата и страна. Всичко е оградено с огради, а където не е — с релси, и да изляза на основната пътна артерия на петдесет метра от мен не мога. Смешното е, че от тук, където съм се загубил, виждам отлично нашия хостел… Вече съм изгубил повече от час. Завъртам и тръгвам назад за пореден път. Петнайсет минути по-късно на някакъв железопътен преход, съм абсолютно зашеметен, когато влакът, който се ниже вече десет минути пред колоната чакащи коли със скорост от пет километра в час забавя, спира и тръгва назад още по-бавно. Започвам да се смея. Е-е-ега-а-ахси работата. Няма значение — всичко е добре, дори и когато изглежда не чак пък толкова добре за измръзналия пътешественик.

Малко по малко започвам да разпознавам пътя, по който съм минал на влизане — може би не е странно, че до сега съм имал чувството, че карам по друг. Всичко е покрито с тънък, разхвърлян тук таме слой сняг — всяко бяло петно е странно заоблено и кара целия степен терен от голи хълмове да изглеждат като гърбиците на камили-далматинци.

Четете по-нататък>>>

One response so far

окт. 29 2009

Нова година в Кейптаун (ЮАР)

Не очаквахте заглавието, нали? Каква Нова година, каква Южна Африка? Какви пет лева? Да, ама не! Нова година се случва и в Кейптаун и, ако още се чудите къде да посрещнете Новата 2010 година, ето съветите на Домосед за това какво можем да правим на южния край на Африка. Приятно четене:

Нова година в Кейптаун

Карнавалът Kaapse Klopse

Ставало е дума, че на Нова година мястото ѝ е в Южното полукълбо. По ред причини, най-вече от температурно естество. Следват моите практични съвети как да прекарате 72 новогодишни часа в туристическата икона Кейптаун.

Самата

Новата година

посрещате в място по свой избор.

В Кейптаун

кацате на 1 януари по пладне и на летището си наемате голфче, южноафриканско производство, за по-лесно придвижване. Придвижвате се до града и си оставяте раничките в избрана по интернет квартира в квартал Грийнпойнт — хем да е удобно близко до навсякъде, хем да е с няколко преки по-далеч от най-шумните улици и заведения.
Внимание! Ако хазяйката ви се случи австрийка и ви усети, че поназнайвате немски, няма да проговори повече на английски с вас.
Продължавате към плажа, но не покрай брега, а през центъра на града нагоре по ул. Клуф (дере, афр.). Спирате за по пица или по хамбургер в модната пицария-хамбургерджийница Да Винчи’с. За по авантюристично настроените препоръчвам версията на пица със сусамено пиле по тайландски.
Прехвърляте седловината между Масовидната планина и Лъвската глава и слизате към плаж номер 1 на провинцията — Кампс бей. Радвате се, ако имате късмет да паркирате на по-близко от 2 километра от пясъка. Задръстването от бибипкащи маршрутки напомня междуградска автогара. Нигерийска!
Имате предвид датата — 1 януари. Денят, когато по стародавна традиция от епохата на апартейда (разделение, афр.) плажовете са отворени изключително за чернокожи и цветнокожи. Подозирате, че всички останали гости на града са надлежно предупредени по хотелите си, но вие именно за това рядко преживяване сте дошли. Ако кожата ви е бяла, имате голям шанс да ви възприемат за божества, защото сте единствените

Четете по-нататък>>>

No responses yet

Older Entries »

Switch to mobile version