Archive for септември 25th, 2009

сеп. 25 2009

Записки на стопаджията

Пътища на този свят — много. И начини да пътуваме по тях — бол. На кон, на кола, на рейс, самолет и на триколка, на влак или пеша можем да обиколим света. Днес ще пътуваме на стоп. Наш водач ще бъде Рошавата гарга, която ни написа пътните си стопаджийски впечатления:-)

Приятно четене:

Записки на стопаджията

Обичам да пътувам на стоп. През последните години пътувам или с кола, или със самолет, или на стоп. Влак или автобус не са използвани не помня от кога. Пътувам на стоп защото така ми е кеф. Който не е пътувал никога, той не може да разбере удоволствието от пътуването на стоп. Но не съм и някакъв стоп-манияк, който да маха безцелно, само и само за да се движи нанякъде, пък каквото сабя покаже. Аз пътувам, за да се придвижа от т. А до т. Б при това по най-бързия възможен начин, за да не губя от времето, което ще прекарам в т. Б. Имам книжка, но не карам по разни причини. Най-тайната е, че предпочитам да пътувам на стоп, вместо да шофирам:oops:

Винаги пътувам само соло, тръпката е далеч по-голяма, както и успехът с махането. От друга страна, малко съм пишман стопаджия, да ви кажа. Нямам стопове в дъжд, по тъмно или през зимата. Като знам хората какви стопове правят… Тия дни ми се очертава да извърша пръвия си що-годе зимен стоп, пък да видим дали няма да се изпълнят и другите неизвършени подвизи. Откак реших кога точно ще пътувам, не ме свърта на едно място. Сърби ме пръстът, ви казвам. Снощи се зарових във форума на колегите стопаджии и ми стана едно мило и драго такова… След седмица мисля вече да съм с раницата на пътя. А половинката, милата, е толкова против стопирането ми, че дори ми предложи да взема колата! Прецедент!!! След няколко неуспешни опита да ми забрани да махам, вече се отказа. Но това с колата беше просто… обездуми ме един вид.

Към Широка лъка

Започва път от моя праг…

Знам откъде тръгвам, не е съвсем сигурно къде трябва да отида, а какво ще се случи по пътя никой не знае. Тръгнах със смесени чувства, за пръви път не бързах да стигна. Поне не бързах за там, където трябваше в крайна сметка да отида. Бързах за едно друго място, където щях да убия още малко време преди срещата, която вече не знаех дали искам да се състои.

За първи път май тръгвах толкова рано за стоп, но все пак — зима, дълъг път, а и бързах за кукерите в Широка лъка. Както винаги тръгна тегаво, на изхода на града трудно спират. Тъкмо взех да се изнервям леко, понеже се появиха и още двама стопаджии, които се лепнаха до мен, когато ми спря черно ауди със затъмнени стъкла на задните врати. Вътре обаче седеше приятен младеж (баси тва как звучи, все едно аз съм стареж). Дънеше яко хаус и аз се поотчаях, че ще ми се пръсне главата. Той обаче ме усети и реши да ме хвърли от коня — пусна цял диск мр3 с български класически песни. След 50-тина километра ми се отпусна и гласът и в един момент вече дружно грачехме „вземи една българска роза от мен“. Е, вярно, че във всяка песен търсех подтекста в светлината на моите си мисли. На моменти чак ми се насълзяваха очите. То не беше „дано минеш по другия бряг“ или пък „сбогом, дано си щастлива“, " да те жадувам аз, а ти все повече да се отдалечаваш„, „не сънувай ласките нежни на друг“, после „ах, как не искам да съм сама“ и т. н… Уредбичката му беше доста яка, в багажника дънеше огромен бас и беше наистина странна гледка да видиш — минава по улицата черно ауди с тъмни прозорци, а от вътре дъни здраво „детство мое“ и двама луди пеят с цяло гърло.

Четете по-нататък>>>

2 коментара

сеп. 25 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(9): През Казахстан

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в подтсъпите на Астана в Казхстан

Днес продължаваме през Казахстан. Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част девета

Из Казахстан

Ставаме към седем и половина. Вячислав прави физически упражнения и ми обяснява, колко е полезно за закалката да си миеш краката със студена вода всяка сутрин. Решавам да опитам – не ми харесва и изобщо не се чувствам закален. Чувствам се измръзнал и това още повече контрастира с топлото ми легло от преди малко. В България са три часа назад, което значи, че дори и ранните пилета ще спят още цели три дълги, прекрасни и недостижими серии от по шестдесет минути, а нормалните хора изобщо ще спят още шест часа… Помагаме на шофьора отвън да запали колата си – когато не става с бутане, Вячислав просто го дръпва със джипа си и сме готови за тръгване.

Небето е облачно – изглежда се кани да вали, но в следващите няколко часа се изчиства и плътната маса облаци отстъпва на огромни, откъснати и разпръснати по небето парчета памук. Изглеждат още по-големи, защото са ниско – личи си как се изместват, докато караме под тях и това ги прави да изглеждат гигантски, особено в контраст с многото нищо наоколо. Това е един от онези моменти, в които човек се предполага да се почувства малък и нищожен пред могъществото на природата, но аз не успявам – просто се кефя, гледайки ги. Явно съм тръгнал по пътя на Зейфод.

Пътят на юг от селцето, където сме спрели вчера, е много добър. Гладък асфалт със своевременни бабунки, изпречващи се на пътя ти точно с такова времево отстояние, колкото да не заспиш от постоянните прави линии във всички посоки. Прави линии натам, прави линии насам… Навсякъде. С лопата да ги ринеш. Хоризонтът не е просто „натам“, а е накъдето и да погледнеш – всичко е един голям хоризонт. Пътят – прав като талпа, и единствените знаци, които срещаш, са тези за кръстовище. Кръстовищата представляват по два метра асфалт, тръгващи в двете посоки от главния, и превръщащи се след това по магически начин в пръстен път, изчезващ в поредната права линия в далечината. Иска ми се да имаше поне няколко дървета покрай пътя, някъде, за да може като ги подмина да кажат „Ввуп – ввуп – ввуп“, но уви, чувам просто монотонното бучене на вятъра в каската си, и опитите ми да го заглуша с пеене на хита „Kazakstan is the greatest coutry in the world“ не правят нещата никак по-леки. Кой би повярвал. Направо ми иде да се плесна по каската. Казахстан! Уауа-уиуа! Пътят, по който караме е главен, но често има разклонения, а няма табели. Някак си хем си мисля, че не може да няма табели към столицата по един от главните входове откъм Русия, хем по някакъв начин съм го очаквал. Хубавото е, че навсякъде в Казахстан, щом спреш до пътя, дори и да не полагаш усилия да изглеждаш объркан и загубен, някой спира и те насочва. На пътя сме почти само ние – от време на време срещаме някой камион или кола, или в далечината на някое поле виждаме трактор – различава се по пушилката, която вдига, но дори и да е спрял – всяко нещо се набива на очи, когато е заобиколено с достатъчно плоско нищо, а тук има купища

Четете по-нататък>>>


2 коментара

Switch to mobile version